Обратно в списъка на публикациите

Проф. Иван Ангелов

Цивилизованата държава участва в управлението на икономиката

Когато започнах да чета статията на проф. Г. Петров “Противоречия в стратегията за догонващо икономическо развитие” във в. ПАРИ (19 01 2004 г.) имах намерение да му отговоря пункт по пункт. Колкото повече четях, толкова повече се съмнявах в смисъла на такъв отговор. След като прочетох и втората част (20 януари) се убедих, че ние мислим и говорим на различни икономически езици.

Проф. Петров вярва, че при наличие на частен сектор, финансова стабилност и пълна либерализация всичко в икономиката се решава от автоматичните пазарни механизми. Всяка намеса на държавата е контрапродуктивна. Привържениците на тази школа са силно алергични към “стратегии”, “приоритети” и т.н. Те са против определянето на приоритети в икономическото развитие. Това, според тях, е грубо вмешателство във функциите на всезнаещия и всеможещ пазар.

Световната практика и особено тази на слабо- и средно-развитите страни опровергава тази догма. Познавам световната икономика, но не зная нито една цивилизована държава, която да не участва в управлението на икономиката! Колкото по-развита е икономиката, толкова по-рафинирани са методите на държавно участие в нейното управление.

Процесите на развитие са сложни. Развитието включва икономически, социални, екологични, политически, социологически, демографски, регионални, нравствени, психологически, религиозни и други компоненти с много сложни динамични връзки между тях.[1] Теорията за развитието все още е много далече от опознаването на тези връзки.

Триадата в която вярва проф. Петров не обяснява тези връзки. Тя не се и опитва да го прави. Неслучайно той не прави разлика между техническото понятие “стабилен растеж” и концептуалното понятие “устойчиво развитие”, което включва икономическо, социално и екологично развитие. Устойчивото развитие е по-широко понятие от икономическото развитие и далеч по-широко от икономическия растеж. А развитието като трансформация на обществото е още по-широко и от устойчивото развитие. Всички коментари на проф. Петров се свеждат до тясното традиционно понятие за икономическия растеж. Затова разминаването между нас е толкова голямо.

Достатъчно е да се погледне системата от целеви показатели в глава ІV на стратегията (сс. 77-131) и да се съпостави с разсъжденията на проф. Петров, за да се разбере огромното разстояние между неговата и моята икономическа философия. Ние мислим и говорим на несъвместими социално-икономически езици.

Аз съм  привърженик на многоцелевото развитие и против подмяната на целите със средствата на икономическата политика:

Под цели на политиката имам предвид подобряване качеството на живота на хората: по-голяма заетост, по-високи доходи и потребление, по-широк достъп до качествено здравеопазване и образование, по-малка заболеваемост, по-голяма продължителност на живота, по-чиста околна среда, повече лична и имуществена сигурност и т.н.

Човекът трябва да бъде в центъра на икономическата политика. Това не бива да се смесва и още по-малко – да се противопоставя на стойностното съизмерване на факторите и резултатите на стоковото производство. И ако целта на отделния стокопроизводител е печалбата, тя в никакъв случай не може да бъде главна цел на обществото!

Под средства на политиката на макрониво разбирам ниска инфлация, ниски лихви, балансиран бюджет и текуща сметка, достатъчен валутен и фискален резерв, стабилен валутен курс, поносима задлъжнялост и т.н.

Прилагането на някакъв пакет от средства след съответен времеви лаг трябва да дава резултат, който се измерва с подобряване качеството на живота на хората. Липсата на резултат след изтичане на този лаг е доказателство, че средствата не са подходящи.

В България това време отдавна изтече, а резултати няма. Вече 7 години се спряга клишето за финансова стабилност, но хората живеят бедно, без признаци за подобрение. Около 30-35% от населението живее в оскотяваща бедност. Други 40-45% преживяват много трудно, особено извън София. Около 2-3% живеят пребогато. България е шампион между ЦИЕ страни по социална поляризация със Джини коефициент 0.41, при 0.24-0.25 в ЕС.

Съобщенията на властите за повишаване на реалните доходи не са верни. Официалните оценки се правят по груби методи – като разлика между номиналното повишение на заплати и пенсии и средногодишната инфлация по кошницата на НСИ. Кошница, която няма нищо общо с реалната кошница на масовото българско домакинство. Този метод не обхваща и редица други плащания, които ерозират разполагаемите доходи. Но дори и според него през 2004 г. се очаква намаление на реалните разполагаеми доходи.

Недоволството на хората расте. То се изразява в нарастващо отчуждение, отвращение и враждебност спрямо партии, политика, пазарни реформи, национални идеали и дори към държавата. Само пословичното търпение (меко казано) на българите ни предпазва от социални експлозии до сега. Това не се забелязва от правителствата и придворните икономисти. Или се преструват, че не го забелязват, потънали в лично охолство. Но летаргията на мизерстващите хора няма да е безкрайна.

Още по-опасно е когато средствата на икономическата политика се превърнат в нейни цели. Така стана у нас през годините на пазарната трансформация. Здравето, образованието, чистата околна среда, личната сигурност и дори животът на хората се жертват пред олтара на временната финансова стабилност, разбирана в най-примитивния й вид. Тази подмяна на цели със средства критикуват световно известни учени като Дж. Стиглиц, Г. Акерлоф, М. Спенс, А. Сен, Ф. Алън, Р. Арнот, П. Дасгупта, Б. Налебъф, Д. Родриг, Дж. Фърмън, Гж. Колодко, М. Нути и много други. Аз съм съгласен с тях, защото виждам какво става в България.

Споделям философията за развитието като трансформация на обществото[2]  Препоръчвам многоцелева и гъвкава политика за икономическо развитие. Тя включва и по-гъвкава политика на финансова стабилност. Не съм, обаче привърженик на финансовия разгул.

Ще цитирам два параграфа от стратегията, които представят нашите схващания по финансовата стабилност:

“От горното личи, че показателите за номинално развитие - инфлация, бюджетен дефицит, лихвени нива, дефицит в текущата сметка не се очаква да се сближават със същите показатели в страните от ЕС-15, особено с 12-те страни от Еврозоната. Инфлацията, лихвите и другите показатели за дълги години ще останат по-високи от тези в Еврозоната, без очертана тенденция към сближаване.

Приоритетна задача на България сега е реалното сближаване с ЕС-15 и за неговото постигане трябва да се използват всички възможни инструменти. Умерено високата инфлация, умерено високите лихви, умерено високият бюджетен дефицит и дефицита по текущата сметка, умерено високата задлъжнялост са такива инструменти. В името на реалното сближаване е необходимо номиналното сближаване да отстъпи на втори план за известно време, без да се допуска финансова дестабилизация. След време, когато бъдат постигнати съществени резултати в реалното сближаване ще дойде на дневен ред и номиналното сближаване. Разбира се, това не означава, че е допустима безотговорна икономическа политика по номиналните показатели на развитието” (виж с. 186).

Проф. Петров е на обратни позиции. Той вярва в магическата триада – частна собственост, либерализация и финансова стабилност. За него валутният борд (ВБ) е сърцевина на инструментите на икономическата политика в България сега и в обозримото бъдеще. Всякакви корекции в режима на ВБ, според него, ще доведат до дестабилизация и крах в българската икономика.

Във втората част на статията проявява завидно въображение в постройката на апокалиптичния сценарий за такава катастрофа. Измисля се фиктивно плашило, което се превръща в основен аргумент срещу инакомислещите. Такъв катастрофален сценарий, за разлика от 1996-1997 г., не е възможен в България сега по вътрешни и външни причини. Тези причини са ясни за средно-интелигентния анализатор. Напразно ни плашат с тогавашната катастрофа сега, като стане дума за излизане от ВБ! Това звучи доста елементарно!

Мога да го оборя с много аргументи. Част от тях са в стратегията, други – в предишни мои публикации. Който се интересува може да ги прочете.[3] Не виждам смисъл от привеждането на логически аргументи сега, защото той не е склонен да чува нищо различно от собствения си глас. Поради това избирам друг подход - реалните факти пред които коленичат и най-брилянтните теории. Всички сме длъжни да се съобразяваме с фактите.

Проф. Петров описва страхотното бедствие, което ще ни сполети ако се откажем от продължително фиксирания валутен курс, провеждаме политика на умерено висока инфлация (8-10%) и по-гъвкава бюджетна политика – балансираност в рамките на 10-15-20 години с дефицити до 2-3% от БВП при неблагоприятна конюнктура и излишеци до 2-3% при активен растеж (виж сс. 184-185).

Нека видим фактите. Обръщам се към ЦЕ страни. Те, заедно с България, са в един и същ регион на света, имаха близки стартови позиции в началото на 1990-те години, решават сходни проблеми по пазарната трансформация и евроинтеграцията, предстои им членство в ЕС и са обект на еднакви външни въздействия. Като настоящи и бъдещи членове на Общността, връзките на ЦЕ страни и на България с ЕС са толкова тесни, че никакви важни стъпки в икономическата им политика не са възможни без съгласието на Европейската комисия. Всеки опит за авантюристични действия може да бъде блокиран от ЕС. Следователно, фундаменталните условия за водене на икономическа политика в България бяха и са много близки до тези в ЦЕ страни. Това, което работи в тези страни би следвало да работи и в България, и обратно.

Какво става в страните от Централна Европа, където няма валутни бордове: Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Словения и Хърватска? Дали ги сполетява катастрофата като провеждат валутна, ценова, бюджетна и друга макроикономическа политика, сходна с предлаганата от нас за България?

Чехия, Словакия, Словения и Хърватска прилагат управляван плаващ валутен курс, Полша – плаващ, а Унгария – фиксиран към еврото в коридор[4]. По логиката на проф. Петров, щом това е опасно за България би следвало да е опасно в някаква степен и за тези страни.

Какво е положението с техните бюджети?

Таблица 1.

Салда по консолидираните бюджети в ЦЕ страни – % от БВП

Страни	2000	2001	2002	2003
Чехия	-4.4	-5.1	-6.7	-8.3
Унгария	-3.4	-4.7	-9.2	-5.5
Полша	-3.5	-5.5	-6.7	-6.9
Словакия	-10.4	-7.3	-7.2	-5.0
Словения	-1.3	-1.1	-3.2	-1.5
Хърватска	-6.5	-6.8	-4.8	-4.6

Източник: EBRD, Transition Report 2003, p.59. Данните за 2003 г. са очаквани.

Осреднените непретеглени бюджетни дефицити за ЦЕ и балтийските страни са: 4.0% за 2000 г., 3.8% за 2001 г., 4.1% за 2002 г. и 4.0% за 2003 г.

Забележете, ние препоръчваме бюджетна политика, която допуска през отделни години дефицити до 2-3% и проф. Петров ни плаши с катастрофа. А споменатите ЦЕ страни имат 5-10 пъти по-големи дефицити от сегашните у нас, но при тях няма катастрофа. Нито се очертава на хоризонта.

В рамките на такава бюджетна политика те влагат повече ресурси в здравеопазване, образование, наука, инфраструктура, опазване на околната среда, борба срещу престъпността и т.н. В резултат на това са по-добре подготвени за ЕС и се присъединяват тази година.

България има минимални бюджетни дефицити след 2000 г. (между 1.0 и 0.6%, а през 2003 г. - излишек), но не е подготвена за ЕС. Здравеопазването, образованието и науката агонизират, инфраструктурата е в окаяно състояние, далече сме от екологичните и санитарно-хигиенните стандарти на ЕС, да не говорим за правораздавателната система, за престъпността и корупцията. Но имаме бюджетен излишек – единствени между ЦИЕ страни!

Пита се – кое обществено благо е по-ценно – по-добро здраве и образование на хората, по-съвременна наука, по-модерна инфраструктура, по-чиста околна среда, по-ниска престъпност или бюджетният излишек? Отговорът за нас е очеваден. Проф. Петров е на друго мнение!

На този фон си спомням за артистичния спор между нашия министър на финансите и мисията на МВФ миналата есен за 0.2 процентни пункта разлика в дефицита за 2004 година. Нашият бюджетен дефицит като процент от БВП е 6 пъти по-малък от средния за ЦЕ страни и 13 пъти по-малък от този на Чехия през 2002 г., а се води “епична битка” за 0.2 процентни пункта! Това беше театрален спектакъл, обиден за българската икономическа колегия и за общественото мнение.

Като обосновавам необходимостта от дефицитно финансиране в конкретната българска ситуация – подготовка за присъединяване към ЕС, не подценявам потребността от подобряване събираемостта на данъчните и други вземания. Преобладаващата част от допълнителните ресурси трябва да дойде от подобрена събираемост. Един процентен пункт допълнителен дефицит осигурява около 350 млн. лева. По груби оценки бюджетът губи ежегодно 1.8-2.0 млрд. лв. от неплащане на дължими данъци от сенчестия сектор. Само установените данъчни нарушения към края на 2003 година са около 1.3 млрд. лева. И какво от това? Нима някой от големите нарушители е наказан!

Проф. Петров ни плаши, че ако се приеме нашето предложение за по-висок бюджетен дефицит България ще има конфликт с международните финансови институции и ЕС ще прекрати преговорите с нас за присъединяване.

Нека се обърнем пак към фактите.

Първо, в самия ЕС има дискусия на тази тема, а страни членки на Икономическия и валутен съюз (ИВС) – Германия,Франция и други вече няколко години превишават 3-процентния таван за дефицита. Сигурно имат важни причини за това. Председателят на Европейската комисия Романо Проди се изказа за по-голяма гъвкавост в прилагането на критериите на Пакта за растеж и стабилност. Съветът на министрите прие подобно решение преди месец-два.

Второ, както личи от Таблица 1., бюджетните дефицити на ЦЕ страни за 2003 г. са между 5 и 8% от БВП, а нашият е с излишек. ЕС не само, че не прекъсна преговорите през последните години, но винаги е оценявал по-високо техните резултати и реши да ги приеме в Общността. А ние ще чакаме, въпреки “отличните” си постижения в тази област! Нима не е известно, че бюджетният дефицит не е критерий за присъединяване към ЕС, а за ИВС, което е още далечно за нас.

Според проф. Петров, с предлагания от нас отказ от фиксиран курс на лева, инфлация от 8-10% и умерено високи бюджетни дефицити (до 2-3%) България ще се върне към галопираща инфлация. По същата логика в ЦЕ страни, които от години провеждат такава политика би трябвало вече да има подобна инфлация. Наистина ли е така?

Таблица 2

Средногодишна инфлация в ЦЕ страни – в %

Страни	2000	2001	2002	2003
Чехия	3.9	4.7	1.8	0.2
Унгария	9.8	9.2	4.8	4.7
Полша	10.1	5.5	1.7	0.5
Словакия	12.0	7.1	3.3	8.5
Словения	8.9	8.4	7.5	6.1
Хърватска	6.2	4.9	2.4	2.4

Източник: EBRD, Transition Report 2003, p.58. Изчислено по индекса на потребителските цени. Данните за 2003 г. са очаквани.

Средната непретеглена инфлация за ЦЕ и балтийските страни през 1996 г. е била 15.2%, през 1997 г. 9.8%, през 1998 г. 8.3%, през 1999 г. 5.2%, през 2000 г. 6.5%, през 2001 г. 5.5%, през 2002 г. 3.0%, а очакваната за 2003 г. е 2.9% (виж EBRD, Transition Report 2003, p.58).

Изводът е ясен – плаващият курс и високите бюджетни дефицити не са повишили инфлацията.

Макар и по-близо до ЕС по БВП на човек и по средно ценово ниво, за 1996-2003 г. средногодишната инфлация в ЦЕ страни е 8.0%. Намалението през последните две години се дължи на поскъпването на щатския долар и поевтиняване на горивата и енергията. Тези фактори няма да действат по същия начин през следващите 5-10-15 години. Много вероятно е повишение на цените на горивата и енергията.

Анализът на инфлационните процеси в ЕС и в ИВС също потвърждава, че по-изостаналите страни (Гърция, Португалия и Испания) имат по-висока инфлация от средната. По данни на Евростат за 1991-2002 г. средногодишната инфлация в Гърция е била 8.9%, в Португалия 4.8% и в Испания 4.4%. Като се има предвид, че техните ценови нива изостават от средното в Еврозоната с 20-25%, а нашето – 2.5-3.0 пъти и че нашият БВП на човек спрямо нивото в ЕС е 2.5-3.0 пъти по-нисък от съответните относителни нива на Гърция, Португалия и Испания, цените в България ще трябва да нарастват по-бързо от тези в споменатите страни, за да се постигне сближаване със средното в Общността.

Ако говорим за неточност в стратегията тя е, че нашето допускане за изравняване до 2020 г. може би е щедро. По-активните интеграционни процеси при наличие на общ пазар и единна валута ще ускорят сближаването на цените. Възможно е изравняването да стане към 2016-2018 година при по-висока от предвидената годишна инфлация.

На този фон и с оглед на българските реалности очакваната в стратегията средногодишна инфлация от 8-10% е правдоподобна. Не е изключено да се окаже дори по-ниска от действителната. Особено в условията на единен вътрешен пазар и единна валута, каквито нямаше дълги години след присъединяването на Гърция, Португалия и Испания.

Проф. Петров заявява, че производителността на труда у нас расте по-бързо от заплатите и от реалното поскъпване на лева и неутрализира негативното им влияние върху конкурентоспособността. Любопитен съм как го е установил, след като у нас няма надеждни данни за прозводството и заетостта. А за отработените човекодни и човекочасове изобщо няма данни. Без данни за човекодни и човекочасове не е възможно да се изчисли надежден показател за производителността на труда, а без него не могат да се правят изводите, които той си позволява.

А може би ЦЕ страни имат далеч по-големи отрицателни салда по текущите сметки в сравнение със страните с валутен борд? Особено при високите си бюджетни дефицити.

Какво показват фактите?

 Таблица 3

Салда по текущите сметки на ЦЕ страни – % от БВП

Страни	2000	2001	2002	2003
Чехия	-5.3	-5.7	-6.5	-4.3
Унгария	-2.8	-2.2	-4.0	-7.1
Полша	-6.1	-3.9	-3.6	-2.9
Словакия	-3.7	-8.8	-8.2	-6.3
Словения	-2.9	0.2	1.7	0.9
Хърватска	-2.5	-3.7	-7.2	-6.0

Източник: EBRD, Transition Report 2003, p. 62. Данните за 2003 г. са очаквани.

Непретегленият среден дефицит в текущата сметка на ЦЕ и балтийските страни е бил: 4.7% в 2000 г., 5.0% в 2001 г., 5.9% в 2002 г. и очакван 5.8% за 2003 година.

Дефицитът в текущата сметка на Естония (с валутен борд) е бил 12.3% през 2002 г. и се очаква да е 12.8% през 2003 година. Дефицитът в Латвия (с фиксиран курс) е бил 7.8% в 2002 г. и се очаква да е 8.4% в 2003 година. Следователно, страните с фиксирани курсове имат по-големи дефицити в текущата си сметка от страните с плаващи курсове. И това е логично, особено при поскъпващо Евро.

Трябва също да се има предвид, че правителственият дълг в някои от тези страни е значителен. През 2002 г. той е бил 54.3% от БВП в Унгария, 46% в Полша, 42.7% в Словакия и т.н.(виж EBRD, Transition Report 2003, p. 46).

Главният извод от анализа на фактическите данни (а не на измислен сценарий) е, че плаващият курс, умерено високата инфлация и гъвкавата политика по бюджетния дефицит не водят до финансова криза. Връзките между макроикономическите параметри не са така прости, както се струва на някои икономисти. Оказват въздействие и неутрализиращите мерки на правителствата.

Щом резултатите от плаващите валутни курсове, умерено високата инфлация и гъвкавата бюджетна политика в ЦЕ страни са такива, няма основания да се вярва, че ще бъдат коренно различни у нас, както ни плашат привържениците на валутния борд.

При представянето на стратегията неколкократно заявявах, че ние нямаме самочувствие на носители на истина от последна инстанция. В процеса на работата се убедихме колко трудно е седем души да изработят контурите на такава стратегия за икономическо развитие. Знаем, че тя не е безпогрешна и ще продължим да я подобряваме. Недостатъците, обаче не са там, където ги търси проф. Петров.

Противоречията за които той пише са плод на различни разбирания за икономическото развитие и икономическата политика. Той споделя една школа на икономическо мислене, аз споделям друга. Всеки от нас е склонен да мисли, че неговата икономическа философия е правилна, а другата – погрешна. В рамките на теорията и двамата сме прави.

Кой, обаче е повече прав ще определи практиката. Това с което той плаши читателите ако се приложи нашата теза очевидно не се случва в сродни страни, които водят сходна на предлаганата от нас, дори по-крайна политика. На кое да вярваме? На измислената апокалиптична конструкция на проф. Петров, или на това, което виждаме в ЦЕ страни. Ние вярваме на фактите.

Той пише, че критиците на ВБ напоследък утихнали. С други думи – осъзнали са грешката си. Нищо подобно! Аз бях един от горещите привърженици на ВБ през 1996-1997 година. На 4 ноември 1996 г. в статия във в. ПАРИ[5] препоръчах да се премине към такъв режим преди М. Деплер да пристигне в София и да съобщи решението на МВФ за въвеждане на ВБ. На 29-30 май 1997 г. нашият колектив проведе научна конференция по ВБ.

Бордът изпълни задачите си, но вече носи повече вреди, отколкото ползи. Затова от 2-3 години пледирам за постепенно излизане от него и преди всичко за отказ от трайно фиксирания валутен курс. Същото правим и в стратегията.

Нашите препоръки не са безотговорни, както ги представя проф. Петров. Те са близки до макроикономическата политика на ЦЕ страни. Данните в таблиците го потвърждават. Тази година те се присъединяват към ЕС, защото с гъвкавата си политика се подготвиха по-добре. Целта на предлаганата от нас политика е България да последва техния пример. Защото днешният ден в икономическото развитие на тези страни е утрешният ден (след 10-15 години) на България.

Публикувано във в. ПАРИ на 28 и 29 януари 2004 г.