Проф.
Иван Ангелов
Член-кор.
на БАН
Догонващо
икономическо
развитие –
стратегия и
реалности
1. Новото изследване е логично продължение на стратегията от 2003 година
Нашият
колектив
публикува
през
декември 2006 г.
най-новото си
изследване – “Догонващо
икономическо
развитие –
стратегия и
реалности”[1].То
е логично
продължение
на
стратегията
от 2003 година. Основният
му замисъл е
да прегледа
изпълнението
на
икономическите
и някои
социални
стратегически
цели, да
актуализира
и
конкретизира
предложените
преди три
години
политики за
постигане на
тези цели.
Изминаха
първите пет
години (2001-2005)
от времевия
хоризонт на
изработената
от нашия
колектив “Стратегия
за догонващо
икономическо
развитие на
България до 2020
година”[2].
Време
е за първа
равносметка, която
подава
първия
сигнал за
изпълнението
на
препоръчаните
от нас
стратегически
цели за
догонващо
развитие. Ако
целите за първите
пет години се
изпълняват и
ако това продължи
през
следващите
години, може
да се очаква,
че към 2020 г.
България ще
постигне
набелязаните
от нас 50-55% БВП
на човек от
населението,
а към 2050-2060 г. – 75-80% от
тогавашното
равнище на ЕС
по този
показател.
Ако не
постигаме целите
през първата
четвърт на
времевия хоризонт,
има вероятност
да не ги
достигнем и
през останалите
години.
В глава ІV на стратегията от 2003 г. бяха обосновани икономическите, социалните и частично – екологичните цели на догонващото развитие към 2010 и 2020 година.
Препоръчаните
там
стратегически
икономически
цели на
догонващото
развитие са:
растеж на
БВП;
производителност
и конкурентоспособност;
заетост на
работната
сила; доходи
и
потребление;
достъп до
образование
и
квалификация;
развитие на
науката; повишаване
на
иновационната
активност и
компютърната
грамотност;
смекчаване
на
демографската
криза;
регионално
развитие и
местно
самоуправление;
свободна
миграция и
трудова
мобилност
(сс. 81-109).
В
стратегията
от 2003 г. бяха
препоръчани
и пакет от социални
цели на
догонващото
развитие
(сс.109-125).
Икономическото
развитие е
тясно
свързано със
социалното
развитие.
Това ни
накара да
анализираме
тук
резултатите
от
изпълнението
на две особено
важни
социални
цели, без
които не е възможно
постигането
на
икономическите
цели:
справедливо
разпределение
и относителна
социална
еднородност
и всеобщ
достъп до качествена
здравна
помощ.
В
стратегията
от 2003 г. е
отделено
внимание на някои
икономически
аспекти на
запазването
и
подобряването
на чистотата
на въздуха,
водите и
почвите (сс.
125-130), без да
навлизаме в
комплексните
екологични
измерения на
развитието.
Тук не се
занимаваме с
тази
проблематика.
При
формулиране
на
стратегическите
цели изхождаме
от принципа – “Човекът
трябва да
бъде във
фокуса на
икономическата
политика”.
Фундаменталната
цел на всяко
развитие е подобряване
качеството
на живота на
хората.
Качеството
на живота се
характеризира
с десетки
икономически,
социални,
екологични,
санитарно-хигиенни,
етични,
нравствени, сигурностни
и други
показатели.
Всичко, което
прави живота
на хората
по-добър,
по-продължителен
и по-сигурен
допринася за
повишаване
качеството
на живота на
човека - това
най-висше творение
на природата
и обществото,
на човека –
гражданин и
творец. Тук
боравим само
с икономическите
и с два
социални
показателя.
2. България
и
Европейският
съюз
Присъединяването
на България
към
Европейския
съюз е знаменателно
събитие, чието
значение
тепърва ще се
осъзнава и оценява.
Събития от
този ранг не
се случват често
в историята
на нашата, а и
на другите държави.
Макар, че още
сега то може
да се нарече
историческо, истинските
му резултати
ще се
оценяват трезво
едва след
няколко
десетилетия.
За такива
фундаментални
оценки е
нужна
дистанцията
на времето.
България
ще бъде
страната с
най-нисък БВП
на човек от
населението,
най-ниска
производителност
на труда,
най-ниска конкурентоспособност,
най-голяма
бедност, най-нискоефективна
администрация
и най-неблагоприятни
икономически,
социални, демографски,
институционални,
здравословни,
санитарно-хигиенни,
ветеринарни,
екологични и
други
показатели,
присъединявала
се до сега
към ЕС. Ние
наистина сме
приети в ЕС
по изключение.
Предстои ни
да изминем
много дълъг
път на
догонваща
модернизация,
докато
постигнем
равнище на
икономическо
и социално
развитие,
сравнимо с
това на ЕС.
Между
България и ЕС
има голяма
пропаст по
всички важни
показатели,
която трудно
ще се
преодолее. То
ще изисква не
години, а
десетилетия.
И то много
десетилетия.
Това трябва
да се знае, за
да няма
прекомерни
очаквания,
последвани от
големи
разочарования.
При
самото
присъединяване
трябва да
знаем силните
и слабите си
стартови
позиции от
които ще
посрещаме
предизвикателствата
на
догонващото
развитие
като член на
ЕС. Такъв
анализ е
направен в
раздел първи
на първа
глава (сс. 13-33).
Посочени са 15
силни и 40
слаби изходни
позиции на
нашата
страна на
прага на ЕС.
За всяка от
тях е дадена
кратка
характеристика,
а по слабите
позиции са
предложени
идеи за
по-рационална
икономическа
политика.
Такава
хладнокръвна
оценка
позволява, първо,
да
стабилизираме
силните си
позиции и да
увеличим
техния
принос за
ускоряване
на развитието
и второ, да смекчим
някои от
слабите си
позиции, да ги
укрепим и
превърнем
част от тях в
предимства.
Така ще
повишим
шансовете си
за справяне с
предизвикателствата
в
Европейския
съюз. А те са
по-сериозни
отколкото
допускат и
най-големите
европесимисти.
Пътят към
просперитета
на България
минава през
тяхното
преодоляване.
Няма друг стратегически
вариант за
догонващо
развитие.
В нашата страна има много нерешавани проблеми от десетилетия и дори столетия, които предопределят икономическата и социалната ни изостаналост. Изброяването на толкова много слаби изходни позиции не е приятно. Но по-добре е да гледаме истината в очите, отколкото да си затваряме очите пред нея! Трябва да вникнем в неприятната истина, за да я разберем и преобразим в позитивна.
Слабите ни изходни позиции на прага на ЕС са резултат на многогодишни “натрупвания” на недостатъчно развитие; ниска стопанска рационалност; неадекватна държавна политика; недостатъчни материални, финансови, човешки и управленски ресурси; на престъпност и корупция. Те са резултат и на външни обстоятелства, натрапвани от големите държави и от международните финансови институции на малка България в миналото и сега. Решаващи за нашата изостаналост обаче са вътрешните причини за които ние сме отговорни.
И всичко това се е натрупвало в продължение на 50-100 и повече години и ни е държало в опашката на европейския прогрес. Не са верни твърденията, че преди Втората световна война България била между най-развитите европейски страни. И тогава и сега сме между най-изостаналите в Европа. Ние се движим бавно напред, но същото правят другите европейски държави, и то с по-високи темпове. Икономическото разслоение между европейските страни расте, докато вътре в ЕС то намалява.
Ако успеем да превърнем значителна част от слабите позиции в предимства ще постигнем догонващо икономическо развитие. Ако не успеем, като се самозаблуждаваме с нашата уникалност и самовглъбяваме в хилядолетната ни история – ще продължим да вегетираме между последните в социално-икономическата периферия на Европа.
3.
Защо е
необходимо
догонващо
развитие
Както вече посочих, България сега е между последните в Европа по най-важните икономически, социални и други показатели. В нашата стратегия от 2003 г. и в най-новата ни разработка е доказано, че българският път към социално-икономически просперитет минава през догонващото развитие.
Догонващият характер на стратегията за икономическо развитие на България не е прищявка. Нямаме друг избор, след като сме между последните в Европа. Очевидно, който е последен трябва да се движи по-бързо, за да догонва другите. Изявленията на български политици, че сме подготвени за ЕС и че отдавна сме в Европа, не са сериозни. Ние сме в Европа като географска територия, но не в социално-икономически смисъл.
Догонващото развитие е сложен процес. Той зависи от цял комплекс вътрешни и външни условия. Няма гаранции, че всички ще бъдат налице в България през следващите години и десетилетия. И все пак, макар и много трудно, на границата между възможното и невъзможното, постигането на догонващо развитие е възможно и необходимо.
Без интеграция в ЕС не е възможно догонващо развитие на България. От друга страна, без догонващо развитие не е възможна пълноценна интеграция в ЕС. Защото тя е възможна само между относително еднородни и равностойни икономически субекти. Между високо развити и слабо развити икономики може да има поглъщане, но не и интеграция. Това зависи от нас. Сами трябва да създадем предпоставките в рамките на общността. Членството в ЕС ще ни улесни в решаването на тази сложна задача.
Догонването означава намаляване на разликата между България и останалите страни по най-важните икономически, социални и други показатели на развитието. Догонването не води непременно до изравняване и не означава механично копиране на икономическите, социалните, още по-малко – на културните и други характеристики на по-напредналите страни. Характерът на догонването зависи от текущите условия в съответната страна, от нейните вековни традиции, от предпочитаните стратегически цели и от интензивността на развитието.
Ако скоростта на догонването е умерена, то може да трае десетилетия и да постигне скъсяване на изоставането от средните показатели на ЕС, без изравняване. Това може да се нарече нормално догонващо развитие и се постига чрез мобилизиране на всички екстензивни и на част от интензивните ресурси на страната. Пример за такова догонващо развитие са Гърция, Португалия и Испания след присъединяването им към Европейската общност. България трябва да се стреми към догонващо развитие от типа на постигнатотото в Испания и Португалия. То ще бъде много трудно, но не е невъзможно. Подобно догонващо развитие е на път да демонстрира и Китай в глобален мащаб през следващите десетилетия.
Ако
скоростта на
развитието е
много висока
догонването
може да
доведе до
изравняване
и дори леко
превишаване
на средните
показатели
на общността.
То може да се
нарече ускорено
догонващо
развитие и е
възможно
само чрез
мобилизиране
на екстензивните
и
интензивните
ресурси на
страната и
създаване на
икономика,
основана на
знанието.
Япония
демонстрира
такъв тип
догонващо
развитие
след Втората
световна
война.
Ирландия
показа, че то
е възможно и в
Европа при
нейните
уникални условия[3].
Големият
въпрос е дали
България
може да постигне
пълна
мобилизация на ресурсите. Засега е рано да се правят такива прогнози. Ако е нужно все пак да направим опит за груба прогностична оценка, тя е отрицателна. България трябва първо да докаже, че е способна да осъществи нормално догонващо развитие (сближаване със средните показатели на общността), за да претендира след това за ускорено догонващо развитие (изравняване и дори превишаване на средните показатели на общността).
Догонващото развитие предполага продължително изпреварване на по-напредналите страни с 2,5-3,5 пъти по-високи темпове на развитие. В противен случай разликата ще остане каквато е сега, а може и да нарастне.
4.
Развитие на
икономиката
през 2001-2005
година
Развитието
на
българската
икономика и
на тясно
свързани с
нея сектори
за 2001-2005 г. е анализирано по 10
икономически
и 2 социални
показателя (глава
І, сс. 13-187):
- Растеж на
БВП;
- Производителност
и
конкурентоспособност;
- Заетост
на работната
сила;
- Доходи и
потребление;
- Всеобщ
достъп до
качествена
здравна помощ;
- Образование
и
квалификация;
- Наука и
научни
изследвания;
- Иновационна
активност и
компютърна
грамотност;
- Еволюция
на
демографската
криза;
- Регионално
развитие и
местно
самоуправление;
- Вътрешна
и външна
миграция;
-
Справедливо
разпределение
и относителна
социална
еднородност.
Анализът е направен в контекста на целевите показатели, препоръчани в стратегията от 2003 година. Това е единственият у нас стратегически документ с който можем да правим сравнения, макар че той изразява позицията на колектив от учени, а не на официална държавна институция.
Главният извод от анализа е, че не се изпълняват препоръчаните в стратегията от 2003 г. целеви показатели. Там предложихме като една от най-важните цели до 2020 г. средногодишен темп на прираста на БВП 5,0-5,5%, в т.ч. за първото десетилетие 7-9%, а имплицитно за първата половина на десетилетието 8-10%.
Изпълнението на стратегическата цел за 2001-2005 г. беше необходимо и възможно. Необходимо, за да се постигнат стратегическите цели към 2020 и 2050 година. Възможно, защото други ЦИЕ страни при сходни условия през същите години постигнаха по-добри резултати от препоръчаните от нас. През 2001-2005 г. България постигна средногодишен темп на прираста на БВП около 5%, т.е. използван е едва 50-55% от растежния ни потенциал. Този извод важи за повечето икономически и социални показатели. Това е основание за много сериозна тревога.
Ако същата динамика на развитието продължава и през следващите години България няма да достигне препоръчаните от нас 50-55% от нивото на ЕС по БВП на човек от населението към 2020 г. (при 24,1% през 2000 г.). Ако производителността на труда у нас през следващите години расте с темпото на 2001-2005 г. са ни нужни 150-200 години за изравняване със средното ниво на ЕС. Всичко това ще затвърди България в компанията на най-изостаналите европейски страни през следващите десетилетия.
Нашият
анализ
потвърждава,
че главна
причина за
бавното
развитие на
България е
ортодоксалната
силно
рестриктивна
макроикономическа
политика.
България е
страната с
най-рестриктивна
бюджетна,
парична и
подоходна
политика в
Европа.
Другите ЦИЕ
страни, които
провеждаха
по-гъвкава и
по-активна
макро- и
микроикономическа
политика
през последните
17 години
постигнаха
по-мащабна
структурна и
технологична
модернизация,
повече преки
чуждестранни
инвестиции
на човек от
населението,
по-високи
темпове на
растеж на производството
и доходите,
по-висока
степен на
възстановяване
и превишение
на предреформеното
ниво на БВП,
по-висока
производителност
на труда и
конкурентоспособност,
по-добра
подготовка
за
присъединяване
към ЕС и
членство в
него от 2004
година.
България притежаваше
тогава
класическа
финансова стабилност,
но й липсваше
готовност за
присъединяване
и не беше
допусната в
общността.
Защото
финансова
стабилност и
готовност за
ЕС не са
равностойни
категории.
Хиляди
хора умираха
преждевременно
всяка година
поради липса
на достъп до
здравна
помощ, а
правитеството
отчиташе
бюджетни
излишъци.
Расте социалната
поляризация.
Образованието
и науката
агонизират.
Инфраструктурата,
екологията,
санитарно-хигиенното
и ветеринарното
дело са в
окаяно
положение.
Шири се престъпност
и корупция. България
е между
най-бавно
развиващите
се ЦИЕ страни[4].
5.
Препоръки за
държавна
политика
За
постигане на
препоръчаните
в стратегията
от 2003 г. цели за
догонващо
развитие в
най-новата ни
разработка
са направени важни
предложения
за икономическата
и социалната
политика
през
следващите
години в
15
направления (глава
ІІ, сс. 188-426):
-
Политика на
макроикономическа
стабилност;
-
Политика на
натрупване и
инвестиции;
- Политика
за
осигуряване
на всеобщ
достъп до
здравна
помощ;
-
Икономически
аспекти на
образователната
политика;
-
Икономически
аспекти на
научната
политика;
-
Икономически
аспекти на
иновационната
политика;
-
Политика за
модернизация
на секторни,
отраслови и
продуктови
структури;
-
Външноикономическа
политика;
-
Интеграционна
политика;
-
Политика по
заетостта и
безработицата;
-
Политика на
доходите и
жизненото
равнище;
-
Политика по
миграцията;
-
Икономически
аспекти на
демографската
политика;
-
Икономически
аспекти на
регионалната
политика;
-
Политика за
развитие на
финансовата
система;
По всяко
от тези
направления
са направени многобройни
конкретни
препоръки до
съответните
държавни
институции.
Те са продължение
и/или
конкретизация
на
препоръките в
стратегията
от 2003 година.
Доказана
е и
необходимостта
от изработване
на
единна национална
стратегия за
социално-икономическо
развитие.
Предложени
са
концептуални
основи за същността,
функциите и
съдържанието
на единната
национална
стратегия
(глава ІІІ, сс.
427-455).
България
е в началото
на дълъг и
труден път на
догонващо
развитие като член
на ЕС. Дори
при идеални
вътрешни и
външни
условия и
комплексни
действия на
държавата и
обществото
по 15-те
направления
не може да се
разчита на
бързи
резултати.
Още много
години
нашият БВП на
човек от
населението,
производителността
на труда,
конкурентоспособността,
доходите,
качеството
на здравеопазването,
образованието
и науката и
т.н. ще бъдат
между
най-ниските в
общността.
Ние ще се
развиваме, но
същото ще
правят и другите
страни. Както
вече
споменах,
скъсяване на
дистанцията
е възможно
само ако се развиваме
2,5-3,5 пъти
по-бързо от
тях в
продължение
на
десетилетия.
Това е
гигантска по
мащабите си
задача.
Гражданската
и
професионалната
ми съвест ми
диктуват да
заявя, че България
все още не е
готова за
присъединяване
към ЕС ако
стриктно се
прилагат икономическите
критерии от
Копенхаген.
Нямаме
нормално
функционираща
и още
по-малко - конкурентоспособна
пазарна
икономика, която
може да устои
на
конкурентния
натиск на
вътрешния
пазар на
общността.
Този извод не
е приятен, но
е безспорен.
Скоро ще се
убедим в това
на практика.
Българските
власти и
институциите
на Европейския
съюз през
последните
години насочват
вниманието
си по нашата
подготовка главно
върху
слабостите в
правосъдието
и вътрешния
ред. България
наистина има
сериозни
проблеми в
тези области,
но те не са
най-трудно
преодолимите.
При наличието
на
политическа
воля само
след няколко
години може
да се
почувства
значително подобрение
в тези
области. Силно обаче
се подценява
и премълчава
неподготвеността
ни в
икономиката.
А за
преодоляване
на изоставането
в тази
област, дори
при
наличието на
най-добри
вътрешни и
външни
условия са
нужни огромни
човешки
усилия,
материални и
финансови
ресурси и
много
десетилетия.
5.
Ние
подкрепяме
присъединяването
към ЕС
Въпреки
недостатъчната
готовност на
България
нашият колектив
подкрепя
сегашното ни
присъединяване
към ЕС.
България
стана член на
ЕС не защото
е достатъчно
подготвена, а
за да й се
даде шанс да
ускори
социално-икономическото
си развитие. Като
член на
общността ще
имаме
по-благоприятни
условия за
догонващо развитие,
отколкото
извън нея. Не
само и не
главно
поради
милиардите
евро, които
ще
получаваме
от
европейските
фондове.
По-важното е,
че като член
на съюза България
ще бъде
длъжна да
прилага
неговите закони,
правила и
норми на
поведение, ще се
превърне в
подредена
държава.
България
по-бързо ще
се реформира
и модернизира
вътре в ЕС, а
не извън
него.
По силата
на общото
законодателство
България
ще бъде
длъжна да го
прави, докато
извън ЕС едва
ли ще намери
сили за това,
обхваната от
лапите на
октопода.
Показателен
е
предприсъединителният
период. През последните
години беше
упражняван
силен натиск
на
европейските
институции
за ускоряване
на реформите
в съдебната
система, вътрешния
ред,
санитарно-хигиенното
и ветеринарното
дело,
икономическите
реформи и
други. И въпреки
това
промените
ставаха
мъчително. Влиятелни
официални и
особено -
свързани с тях
неофициални
среди не
искаха
България да
се развива
като модерна
европейска
държава. И
нека не бъдем
наивни!
Съпротивата
ще
продължава и
след
присъединяването,
но със затихващи
изгледи за
успех.
Следователно,
присъединяването
на България е
не толкова
акт на
признание за
изпълнени
условия за
членство. То
по-скоро цели
да създаде
по-добри
условия за
радикални
реформи и
догонващо
развитие в
рамките на
общността.
Ние трябва да
се
възползваме
от тази
възможност.
Повишаването
на
икономическата
и социалната
еднородност
е обективен
закон
в развитието
на всяка
интеграционна
общност. Тя
не търпи
чуждо тяло в
своя
организъм.
Като член на
ЕС България
трябва да
бърза повече
за преодоляване
на
изоставането
си и да не
дава основания
да я считат
за случайно
попаднало
чуждо тяло.
Това
е гигантска
задача. Нейното
решение е
възможно
само чрез цялостна
структурна, технологична,
финансова и
институционална
модернизация
на
икономиката,
здравеопазването,
образованието,
науката,
иновационната
дейност,
инфраструктурата;
съчетаване
на
ефективността
със
социалната
справедливост;
ограничаване
на
социалната
поляризация;
опазване и
подобряване
на околната
среда;
възстановяване
на връзката
между макро-
и микроикономическата
система;
гъвкава макроикономическа
политика,
освободена
от идеологически
догми;
драстични
мерки срещу
престъпността
и корупцията,
т.е. политика,
твърде
различна от
сегашната.
През
последните
години
България
поддържа
голям
бюджетен
излишък,
който се
оправдава с
огромния
дефицит в текущата
сметка.
Властите не
си дават сметка,
че с
такава
политика
задълбочават
проблемите в
текущата
сметка и
отлагат
нейното нормализиране.
Трайното
решение е в
предлаганата
от нас гъвкава
политика на
цялостна модернизация,
водеща в
крайна
сметка до висок
конкурентоспособен
растеж,
по-голям износ,
по-малък
дефицит в
търговския
баланс, а от
там и в
текущата
сметка.
Предложения
за
конкретните
реформи се
съдържат във
втора глава
на нашето
изследване.
Сегашната
политика
разчита
главно на
финансовата
стабилност.
Тя е
необходима,
но не е
достатъчна
за догонващ
конкурентоспособен
растеж.
Защото финансовата
стабилност
не води
автоматично
до висок
растеж и
благосъстояние.
Последните
девет години
го
потвърдиха.
От 1 юли 1997 г. в
България има
финансова
стабилност,
но няма висок
растеж, голям
износ,
конкурентоспособност
и по-добро
качество на
живота за
мнозинството
от хората. И
няма да ги
има докато
липсват
другите
предпоставки.
В България
има излишък
от
традиционна
финансова
стабилност и
остър
дефицит от
благосъстояние
за хората.
И още нещо. До сега
България
водеше
икономическа
политика,
диктувана от
МВФ.
Сърцевина на
тази
политика е
традиционната
финансова
стабилност –
ниска
инфлация, бюджетен
излишък,
голям
фискален и
валутен
резерв,
съответно
поведение на
паричните
агрегати на
БНБ и т.н. Човекът
липсваше от
матрицата на
тази политика.
В
продължение
на 17 години се
провеждаше гигантска
подмяна на
целите със
средствата
на
икономическата
политика. Ниската
инфлация,
бюджетният
излишък и
други
подобни
средства на
икономическата
политика
бяха
превърнати в
нейни главни
цели, а
човекът беше
забравен. Неговото
благосъстояние,
здраве и
сигурност
бяха
пожертвани
пред олтара
на финансовата
стабилност.
Тя е
необходима
за успешно икономическо
и социално
развитие, но
не е достатъчна.
В
изследването
е доказано,
че има цял комплекс
от други
предпоставки,
които в своята
съвокупност
са по-важни
от
финансовата
стабилност.
Тя води до
благосъстояние
само когато
са налице и
тези
предпоставки.
Разбира се,
най-добре е
да имаме и
двете.
Като член
на ЕС
България ще
прилага
други принципи
на
икономическата
и социалната
политика,
отдавна
възприети в
общността и различни
от тези на
МВФ. Във
фокуса на
тази
политика е
човекът, а не паричните
агрегати на
БНБ. Така
всичко ще си
отиде на
мястото – и
средствата и
целите на
развитието.
Хората няма да
бъдат повече
жертвани в
името на
догматични
разбирания
за финансова
стабилност. Икономическата
политика не
струва нищо
ако не
обслужва
човека!
[1] Виж
“Икономиката
на България и
Европейският
съюз.
Догонващо
икономическо
развитие – стратегия
и реалности”,
Икономически
институт на
БАН и
Фондация
Фридрих
Еберт, Издателство
на БАН, София,
декември 2006 г., 460
стр. Пълният
текст може да
се намери в
интернет на
адрес www.iki.bas.bg/Cvita/angelov/index.htm
[2] Виж
“Икономиката
на България и
Европейският
съюз.
Догонващо
икономическо
развитие до 2020
година”.
Икономически
институт на
БАН и Фондация
“Фридрих
Еберт”, София,
ноември 2003 г., 354
стр. Пълният
текст е в
интернет на
същия адрес.
[3] В
България има
лековати
призиви за
повтаряне на
ирландския
модел у нас,
без да се държи
сметка за
неговия
неповторим
характер. В
корена на
ирландската
уникалност е
комбинацията
на подходящо
географско
разположение
между
Северна
Америка и Европа;
наличието на
голяма
ирландска
диаспора във
финансовите
и други
влиятелни среди
на Северна
Америка;
либералната
вътрешна
икономическа
политика,
съчетана с
интелигентна
държавна
намеса чрез
създаване на
подходящ
климат за
икономическо
развитие. И
всичко това в
условията на
ирландското
членство в
Европейската
общност. Ние
трябва да се
учим от
редица
елементи на
ирландския
опит, но постигането
на такава
уникална
комбинация и
повтарянето
на
ирландския
модел у нас не
е възможно.
Показателно
е, че Гърция,
Португалия и
Испания не
успяха да
повторят ирландския
модел, макар
че също го
желаеха и разполагаха
с
по-благоприятни
условия от нашите.
[4] Според
последния Transition Report Update, May 2006, р. 15,
на
Европейската
банка при
база 100 в
предреформената
1989 г. масата на
БВП през 2005 г. е
достигнала 133%
в
централноевропейските
страни, 104% в Румъния,
98% в Хърватия, 97%
средно за
югоизточна
Европа и 94% в
България. В
пострадалите
от войни и
икономически
блокади
Македония и
Сърбия този
показател е
съответно 88% и
58%.