Обратно в списъка на публикаците

Проф. д-р ик. н. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Необходими са промени в икономическата политика

Резюме

Това е извадка от по-голяма статия на същата тема, публикувана в интернет страницата на автора. Споделени са разсъждения по необходимостта от бърза структурна и технологична модернизация на икономиката чрез привличане на водещи европейски и световни компании във високите технологии. Препоръчва се бърза модернизация, подобрено финансиране и ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновациите и инфраструктурата. Подлага се на критика политиката на бюджетен излишък. Отделя се специално внимание на необходимостта от балансирана политика на правителството спрямо труда и капитала.

Ключови изрази: структурна и технологична модернизация; модернизация на здравеопазването, образованието, науката и инфраструктурата; бюджетен излишък и уравновесен бюджет; балансирана политика към труда и капитала.

Промените трябва да обхващат както предлагането (способността за по-голямо и по-конкурентоспособно производство и износ чрез структурна и технологична модернизация на икономиката; ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновационната система и инфраструктурата; по-висока заетост; по-ефикасен публичен сектор; частично смекчаване на негативните последствия от демографската криза; ограничаване на емиграцията с икономически средства до поносими размери), така и търсенето (по-високи доходи; по-справедливо разпределение на благата; по-добро заплащане на интелектуалния труд; подобряване на публичните услуги; ограничаване на социалната поляризация; съчетаване на финансовата и социалната стабилност; повече лична и имуществена сигурност за хората).

Налагат се съществени промени в икономическата политика. Те трябва да бъдат в следните направления[1]:

Бърза структурна и технологична модернизация

на икономиката

Това може да става с привличане на водещи световни компании във високите технологии – информационни технологии, биотехнологии, нанотехнологии, екологично чисти технологии, нови източници на енергия, нови материали и т.н. Ние трябва да търсим тези компании, а не да ги чакаме пасивно. Така няма да ги дочакаме, защото по света има и други привлекателни, дори по-привлекателни за тях места за инвестиране.

Пазарните фундаменталисти смятат, че само пазарът може да създава модерни отраслови или продуктови структури[2]. Това не е вярно. Пазарът може да играе структурокорегираща роля само за текущите продуктови структури с оглед на търсенето, ефективността и конкурентоспособността. Той обаче е безпомощен при формирането на бъдещите производствени продуктови структури. Пазарът не може да предскаже какви ще бъдат жизнените цикли на съществуващите сега продукти, как те ще се скъсяват или удължават под влияние на възникващите взаимно заменими нови продукти, какви нови продукти и в какви съотношения ще се произвеждат у нас или в ЕС след 10-20 и повече години, какви ще са техните потребителски качества, търсенето им от потребителите и приблизителните им жизнени цикли.

Това може да направи само науката в тясно сътрудничество с държавните институции и с големи държавни и частни компании с развита изследователска дейност. И, разбира се, всичко това в пазарна среда, а не в условията на административно-командна икономика. Само науката може да предвижда контурите на бъдещите производствени структури и технологии въз основа на натрупаните фундаментални и приложни изследвания. С приближаването на това бъдеще науката е способна да предвижда все повече структурни, технологични, функционални, екологични, икономически и други характеристики.

Това не се разбира у нас. Някои хора продължават да чакат “невидимата ръка” на пазара да свърши своята структуроформираща роля. И няма да я дочакат, защото, както казва Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц в нобеловата си лекция на 8 декември 2001 г. – “ръката е невидима, защото я няма”.

Само при активно участие на науката могат да се определят подотрасли или производства – локомотиви на икономиката[3]. Световната практика отдавна го е доказала. Всички сегашни развити страни са минали по този път. Пазарът е безпомощен при решаването на такава комплексна стратегическа задача. Може би затова пазарните фундаменталисти ненавиждат понятия като “стратегия”, “приоритети” и други подобни. Те се доверяват изцяло на автоматизма на “невидимата ръка”.

Нашата икономика е силно остаряла, а рестриктивната макроикономическа политика потиска нейната модернизация. Около 50% от нашия износ през 2006 г[4]. са суровини и материали, а високотехнологичните продукти едва 3%, при 22% средно за ЕС[5]. Пътят от 3% до 22% се измерва във времето с 35-40 и повече години. По тази причина ние произвеждаме малко, изнасяме още по-малко[6] и при ниска конкурентоспособност.

В резултат на това дефицитите по търговския баланс, по текущата сметка и размерът на брутния външен дълг растат непрекъснато, въпреки рестриктивната политика и финансовата стабилност през последните десетина години и вече достигат опасно високи величини[7]. България е страната с най-големи дефицити по търговската и текущата сметка между новите членове на ЕС и страните кандидати. Ако трендът от последните 5-6 години продължава не ми се иска да мисля какво ще се случи през следващите 5-6 години.

Държавата трябва да създаде най-благоприятни условия за привличане на компании от развитите страни, които пренасят производствени мощности за модерни производства у нас. Тези условия трябва да включват: освобождаване на реинвестираната печалба от данък; ускорена подготовка на повече квалифицирани кадри и подходящи стимули за запазването им в страната; инфраструктурни улеснения; помощ за бързо намиране на подходящи по големина и местоположение парцели за заводски площадки, което не е лесно в условията на раздробена поземлена собственост у нас; стабилно и предвидимо законодателство; ограничен брой лицензионни режими; опростени регулации; ограничена престъпност и корупция; приемане на общата европейска валута; икономическа, социална и политическа стабилност и т.н.

И тях трябва да търсим по-активно, а не да чакаме да дойдат по своя инициатива. Ние не сме единствени, още по-малко между най-привлекателните, за да го направят сами. Те имат и други подходящи алтернативи в източна Европа, в южна Азия и в Далечния изток.

Голяма част от преместването на производствени мощности от развитите пазарни икономики със скъп труд към централна и източна Европа (ЦИЕ) с по-евтин труд вече е осъществено. Този процес започна в началото на 90-те години на миналото столетие и вече затихва по интензивност в ЦИЕ, премествайки се все по-на изток към по-привлекателни региони – средна, южна и югоизточна Азия.

България проспа и тази възможност, заета с разгорещени вътрешни партизански борби, с реституция, с престъпна приватизация, с разрушаване на държавността, с привличане на рентиерски и други периферни по икономическо значение преки чуждестранни инвестиции и консервативни неолиберални реформи, разчитайки изцяло на пазарния автоматизъм.

През това време Чехия, Словения, Унгария, Словакия, Полша, Хърватия, та дори и Румъния привличаха производствени капитали на водещи европейски и световни компании. С активна стопанска политика и с гъвкави мерки на интелигентна държавна намеса в икономическото и научно-техническото развитие те осъществиха мащабна структурна и технологична модернизация на своите икономики[8]. Сега те са производители и износители на високотехнологични продукти в големи мащаби – 15-20-25%[9].

В същото време България самовлюбено се гордееше и продължава да се гордее със своя Валутен борд, с бюджетния си излишък, със стабилния валутен курс, с намаления публичен външен дълг, с големия валутен и фискален резерв и т. н.[10]. И продължаваше да бъде страната с най-малък БВП на човек от населението, с най-низка производителност на труда и конкурентоспособност, с най-малък износ, с най-големи дефицити в търговския баланс и текущата сметка, с най-посредствено управление на фирмите, с най-неблагоприятен микро климат, с най-голяма престъпност и корупция и с най-голяма бедност в ЕС.

Преместването на мощности от развитите пазарни икономики към ЦИЕ продължава, макар и с намаляваща интензивност и отваря пред нас възможности, особено в контекста на членството ни в ЕС. Променят се обаче мащабите и формите на преместване на мощности.

До сега се преместваха големи автомобилни, машиностроителни, химически, текстилни, обувни и други заводи. Сега продължава, а може и да се активизира преместването към ЦИЕ на подизпълнителски функции за производство на средно-, а все по-често и на високотехнологични компоненти за произвежданите от водещите компании сложни високотехнологични продукти, като самолети, локомотиви, автомобили, компютри, телевизори, мобилни телефони, битова електроника, други сложни машини, уреди, апарати и съоръжения, все повече наситени с вградена електроника. Всяка от големите компании има нужда от стотици и дори от хиляди подизпълнители по линия на вътрешноотрасловото и вътрешнопродуктовото коопериране за производство на средно- и високотехнологични компоненти на по-ниска цена.

Малки и средни български фирми с персонал от 50-100-200 души могат да се наместят трайно в тези високотехнологични и тясно специализирани ниши като подизпълнители за компоненти със серии от десетки- и дори стотици хиляди бройки за големите компании само ако имат солиден научен тил и квалифицирана работна сила, за да поддържат трайно високо технологично равнище, отлично качество и договорна надеждност. Специализираните проектни колективи за приложни изследвания в институти на БАН, в някои университети и технологични паркове могат да се профилират за такъв тип приложни изследвания като тил на малки и средни високотехнологични български фирми[11].

Подпомагани от такива колективи, тези фирми могат да участват като подизпълнители или по линията на стратегическите производствени съюзи и да се превърнат в тясно профилирани доставчици на големи серии от средно- и високотехнологични компоненти и дори на програмни продукти за големите европейски и световни компании.

С времето тези пулсиращи колективи за приложни изследвания могат да прерастнат в трайно специализирани малки високотехнологични фабрики - производители на научни новости – проекти за нови конструкции машини, уреди и апарати, , някои детайли за сложни машини, уреди и апарати, а също и нови програмни продукти на високо технологично равнище, подготвени за непосредствено внедряване в стопанския оборот.

Ако допуснем, че след 5-6-7 години за такива приложни изследвания и разработки в България се изразходват 200-250-300 млн. лв. годишно, по логиката на инвестиционния мултипликатор техният годишен народностопански ефект ще се измерва с милиарди лева. Това, заедно с мерките за бърза и масирана модернизация на образованието, ще ни подготви за изпълнение на националните задачи, произтичащи от актуализираната Лисабонска стратегия на ЕС за растеж и заетост. Едва тогава България ще се измъкне от сегашното последно място между страните членки на ЕС по изпълнение на Лисабонската стратегия за по-висока конкурентоспособност.

Участието на чужди капитали е много важно, но не е достатъчно за тоталната структурна и технологична модернизация на икономиката. Главна роля трябва да играят вътрешните инвестиционни усилия. Нормата на вътрешното натрупване следва да се поддържа около 32-34% от БВП в продължение на 10-15 години при висока ефективност.

Нужни са също бързи мерки за по-добро усвояване на трансферите от ЕС, а също и за участие на български фирми като главни изпълнители на европейски проекти у нас. Засега българските фирми участват само като подизпълнители на чуждестранни фирми – главни изпълнители, спечелили търговете на Европейската комисия.

Има достатъчно предпоставки ниското усвояване на предприсъединителните фондове да се повтори и със структурните фондове през настоящия финансов цикъл на ЕС – 2007-2013 година. През 2007 г. бедна България е нетен платец в бюджета на ЕС по наша вина. Това може да се повтори и през 2008 година. То не бива да се допуска през следващите години. Извършената до сега подготовка за усвояване на структурните фондове не е достатъчна. Вече има доста оплаквания, че не достигат средствата за българско съфинансиране по програмите на еврофондовете, недостатъчни са уменията за разработка на добри проекти и т.н.

Бързо модернизиране, подобрено финансиране и ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновациите и инфраструктурата.

Без тяхното развитие не е възможен висок растеж, повишение на производителността на труда, на износа и конкурентоспособността. Без развита иновационна система България не е в състояние да разпространява, усвоява и използва както своите, така и вносните технически и други новости.

Да се икономисва от наука и образование в бедна на други фактори на производството страна като нашата и да се довеждат те до състояние на агония, означава да се посяга на мозъка на обществения организъм. Деградацията на здравеопазването, образованието и науката трябва да бъде спряна. Техният упадък заплашва самото оцеляване на България като народ и държава в стратегически хоризонт. И всичко това се допуска при наличието на огромен бюджетен излишък в продължение на години!

В края на 2007 г. в навечерието на празниците научаваме как по инициативата на Президента за “Българската коледа” в края на миналата година са събрани доста средства с които са подпомогнати деца с тежки увреждания, купени са кувьози за новородени бебета с проблеми или наши деца са изпратени за лечение в чужбина, без което те нямат шанс да оживеят. Призовават ни да продължим да даряваме и тази година.

Това, обаче поражда сериозна размисъл. Нима съдбата на болните деца (и не само деца) трябва да зависи от дарения! Нима това не трябва да е първостепенна грижа на държавата! Каква е тази държава, която намира стотици милиони за военна техника, предназначена за използване на хиляди километри от нас, за модерни автомобили и други екстравагантни потребности на министри и депутати, за безбройните държавни агенции със скъпо платен апарат и т.н., а не намира 100-150 или повече милиона лева за доставка на най-необходимата медицинска техника и лекарства за тежко болните, за родилните отделения и за лечение на български деца в чужбина[12]! И то при наличието на няколко милиарда лева бюджетен излишък.

По данни на Световния икономически форум в Давос по макроикономическа конкурентоспособност през 2001 г. България беше на 59 место, през 2005 г. на 61-во, през 2006 г. на 74-то, а през 2007 г. е на 79-то место. Според същия източник по микроикономическа конкурентоспособност през 2001 г. сме били на 64-то место, през 2005 г. на 71-во, през 2006 г. на 79-то, а през 2007 г. на 83-то место. По качество на функциониране на фирмите сме на 95-то место от обхванати в обзора 131 страни, по усвояване на технологии във фирмите – на 119-то место, по квалификация на персонала във фирмите – на 119-то место, по модерност на производствените процеси – на 116-то место.

По ключови показатели на икономическото и научно-техническото развитие заемаме места след стотицата в световната класация.[13] Немалка част от внасяните у нас машини и съоръжения са “втора ръка”, защото са по-евтини. Дано това не е причината за почти двукратното увеличение на дела на внасяните у нас инвестиционни стоки от съседните балкански страни през последните години[14]!

Тревожно бавно е повишението на производителността на труда у нас. Стъпката на догонване на ЕС от България по производителност на труда е 0,82 процентни пункта средногодишно за последните шест години[15]. По данни на Евростат в България тя е 2,5-3 пъти по-малка от тази в Естония, Литва и Румъния. При такава стъпка на догонване са ни нужни около 80 години за изравняване със средната производителност на труда в ЕС ако и те се движат със сегашната скорост.

България е на последно место между страните членки на ЕС и страните кандидати по конкурентоспособност. Изпреварват ни дори 35-40 слабо развити страни от Африка, Южна Азия, Латинска Америка и Карибите.

По данни на Евростат български граждани кандидатстват 30 пъти по-малко за патенти от средното за ЕС в Европейската патентна служба и регистрират 100 пъти по-малко патенти в патентната служба на САЩ[16]. Умовете на България я напускат масово. По изтичане на мозъци сме на 122-ро место от 131 обхванати страни в последния обзор на Световния икономически форум. Повечето от тях – завинаги. Изтича и генетичният фонд на България.

Докато през последните 15-20 години цивилизованите страни се ориентират към икономиката на знанието българските правителства икономисват от наука и образование - секторите, които са фундаменти на новата икономика и към които развитите страни са най-щедри. От години слушаме правителствени изявления, че здравеопазването, образованието и науката са приоритетни сектори. Това са декларации без финансово и материално покритие. В действителност българските правителства не оценяват фундаменталното значение на тези три сектора за бъдещето на нашата страна, която освен хората, няма други значими богатства.

Много често напоследък от правителството заявяват, че здравеопазването, образованието и науката трябва първо да се реформират и тогава ще получат повече финансови ресурси. Такава теза е трудно защитима. Първо, като правило всяка реформа изисква финансиране, за да бъде осъществена. Не е възможна сериозна реформа без сериозно допълнително финансиране. Второ, главното действащо лице за реформиране на тези сектори е правителството. Лекарите, учителите и учените не могат да се самореформират по своя инициатива. Защото това изисква многобройни политически, законодателни, институционални, кадрови, бюджетни и други решения, които са в компетенцията на централните и местните органи на държавата. И ако под реформиране се разбира главно съкръщаване, както някои управленски среди у нас мислят, едва ли може да се очаква лекарите, учителите и учените да се самосъкръщават и самоуволняват.

Главният виновник за недостатъчната реформираност на тези сектори е правителството. То не проявява необходимата решителност за тяхното реформиране. Това, разбира се, не означава, че работещите там не трябва да участват в реформите.

Да се прекрати политиката на бюджетен излишък.

Ако системните излишъци във финансовия план на държавата са резултат на недоглеждане, това е доказателство за некомпетентно финансово планиране. Ако са съзнателно планирани, какъвто е нашият случай, то е доказателство за погрешна държавна политика. Защото политиката на бюджетни излишъци замразява ресурси, като ги отклонява от стопанския оборот и третира последствията, а не причините за дефицита в търговската и текущата сметка, затруднява и отлага тяхното решаване.

Ако тази политика продължава и през следващите години сме осъдени на продължаващо нарастване на тези дефицити, докато се стигне до нов финансов срив. Дефектите в търговската и текущата сметка не се лекуват с бюджетни излишъци, а чрез отстраняване на причините, които ги пораждат. На част от тези причини се спрях по-горе. Това е толкова логично и очевидно, за да бъде отдавна разбрано от правителството.

Натрупаният фискален резерв вече се изравнява с публичния външен дълг и съхраняван в чужбина под формата на депозити и ценни книжа, работи за чужди икономики. Ако този резерв се сведе до действително необходимия размер (2,5-3,0 млрд. лв.), разликата до 9-9,5 или повече млрд. лв. ще се използва за развитие на българската икономика и ще осигурява по-висока доходност, отколкото пласираният фискален резерв в чужди банки или чуждестранни ценни книжа.

Отказът от политика на бюджетен излишък означава използването на милиарди лева за допълнително финансиране на здравеопазването, образованието, науката, иновациите, инфраструктурата[17], а чрез тях – за ускорено развитие на икономиката, по-голямо и по-качествено производство, по-голям износ, по-висока конкурентоспособност. Всичко това ще доведе след няколко години до намаление на дефицита в търговския баланс, а от там – и на дефицита в текущата сметка.

Това е здравословният път за нормализиране на положението в текущата сметка, а не избраният от правителството подход. Този подход, прилаган вече близо 10 години в условията на финансова стабилност показа своята неефикасност – дефицитите по търговския баланс и текущата сметка растат ускорително, въпреки наличието на растящ бюджетен излишък. И ще продължат да растат ако упорства със сегашната пасивна политика – да се готвим само за атакуване на последствията (при евентуални вътрешни и външни шокове), а не на причините за растящата валутно-финансова нестабилност.

Правителството трябваше да се откаже от въвеждането на пропорционален данък от 10% върху доходите на физическите лица. Защото този данък създава много повече нови проблеми, отколкото решава.

Казват ни, че с този данък се привличат повече чуждестранни и местни инвестиции и се ускорява икономическото развитие на страната. Това не е вярно. Инвеститорите във физически капитал или във финансови активи получават доход под формата на печалба, дивиденти и други подобни. От началото на 2007 г. печалбата у нас се облага с корпоративен данък от 10%, независимо от нейния размер. Следователно, той е също “плосък” корпоративен данък. Ако ниският данък привлича инвестиции и улеснява събираемостта[18], това може да важи само за корпоративния данък. Дивидентите също се облагат с данък по съответен ред, а не с данък върху дохода на физическите лица. До края на 2007 г. ставката беше 7%, а от началото на 2008 г. е 5%. Следователно, между инвестиционната активност и данъка върху дохода на физическите лица няма причинно-следствена връзка.

Данък върху дохода на физическите лица плащат всички - от нискодоходните до най-високодоходните групи. Облаганите с такъв данък високодоходни групи са ръководният и друг висококвалифициран персонал в държавни и частни предприятия от реалния сектор, в банките и небанковите финансови институции, някои хора от свободните професии, Президентът, Министър председателят, Председателят на Народното събрание, министрите, депутатите, заместник министрите, висшите държавни чиновници и други подобни. Това са облагодетелстваните групи лица с новия данък.

Казват ни, че с ниския пропорционален данък върху дохода на физическите лица се “осветлява” икономиката и се постига по-висока събираемост на данъка. Това също не е вярно. Преобладаващата част от горепосочените лица, подлежащи на облагане с пропорционален данък (високо- и нискодоходни групи) трудно могат да го укриват, защото получават доходите си – предимно заплата, възнаграждения по граждански договори, хонорари и т.н. по ведомост и други документи с незабавно или отложено удържане на дължимия данък в установените срокове, а за другите видове доходи (хонорари, аренда за земя и др.) копия от платежните документи или съобщения се изпращат в данъчните служби на общините, където съответните лица плащат данъка си и трудно могат да се укриват.

По-пълно обхващане на укривани доходи в частния сектор е малко вероятно, защото осигурителните вноски остават сравнително високи за работодателите (около 33%)[19] и те не са заинтересовани да разкриват истинските размери на плащаните заплати. За частично “осветляване” ще помогне малко само повишаването на осигурителните прагове. Наверно ще продължи досегашната практика на плащане на част от заплатата “под масата”. Евентуално намаление на обхвата на укривани доходи, предимно в частния сектор, ще бъде толкова малко, че не си струват големите административни усилия и високата социална цена, която се стоварва върху нискодоходните групи[20].

Казват ни, че нискодоходните групи ще бъдат компенсирани до нивото на номиналните им доходи преди въвеждането на този данък. Досегашният опит показва, че държавата рядко изпълнява обещанията си от такъв характер. По принцип, отнети от държавата пари трудно се връщат на гражданите.

Дори при най-добро желание на правителството възникват поне две въпросителни. Първо. Къде е гаранцията, че частният сектор ще изпълни обещанията си за такава компенсация? Такава гаранция няма. По-вероятно е това да не стане на много места, тъй като работодотелите не са задължени със закон да го направят. А моралът в немалка част от българския частен сектор е дефицитна стока. Второ. Дори държавата и частният сектор да изпълнят обещанията си, в най-добрия случай крайният резултат за нискодоходните групи ще бъде запазване на номиналните (но не и на реалните) доходи от преди въвеждането на данъка и чувствително увеличение на номиналните и на реалните разполагаеми доходи за високодоходните групи, поради рязко намаленото данъчно облагане. С други думи – голямата доходна диференциация в България става още по-голяма.

Трябваше да се запази корпоративният и подоходният данък на сегашното ниво, което е достатъчно ниско, съчетано с постепенно намаление на ДДС и на осигурителните вноски до безопасни граници[21]. Трябваше да се отмени или намали ДДС за лекарствата, научната и учебната литература, както е в повечето развити пазарни икономики в ЕС[22]. Трябваше също да се повиши необлагаемият минимум за ДОД; да се осъществи в оригинален вид семейното данъчно облагане на доходите, което облекчава семействата с повече деца и стимулира раждаемостта; да се запазят облекченията за “нормативно присъщи разходи” за интелектуалците и другите свободни професии. Трябваше да се намалят със закон разходите за държавната администрация с 20% през 2008 г. и с още 10-15% през 2009 година. Правителството трябва да съкрати раздутия щат на държавните чиновници, за да има основание да иска същото от здравеопазването, образованието, науката и другите поделения на публичния сектор[23].

До 2011-2012 г. реалната покупателна способност на средната заплата и средната пенсия трябва да достигне нивото от 1989 година. Сега тя е далеч по-ниска поради съзнателното й задържане от правителствата през последните 18 години. Нивото на заплатите и пенсиите в България е толкова ниско, че не може да оказва силно инфлационно влияние.

Показателят в националните сметки по елементи на добавената стойност “Компенсация на наетите” като дял в БВП в 1989 г. е бил 51,3%, през 2000 г. – 34,6% и през 2006 г. – 32,2%. Това показва, че нарастването на БВП и на производителността на труда за продължителен период от време е изпреварвало нарастването на заплатите. Хората, разчитащи на заплата като основен източник на доход са били силно ощетени.

Да не се отменя или намалява (какъвто натиск има) данъкът върху големите наследства и дарения на имоти по пряка и съребрена линия. Намаляването или отмяната на този данък нарушава принципа на всяко съвременно общество за “равния старт”.

Световната наука и практика са доказали, че най-успешно се развиват страните с умерено доходно разслоение[24]. Силно поляризираните страни често са раздирани от социално-икономически, политически, етнически и други конфликти. Който се съмнява в това да изследва процесите в Латинска Америка от Втората световна война до сега, дирижирани от САЩ и МВФ. Латинска Америка е учебникарски пример за резултатите от трайно прилагане на консервативна неолиберална икономическа и социална политика. Крайният продукт на тази политика се оказа невъобразимо богатство на единия полюс и огромна бедност на другия, въпреки големите богатства на този подконтинент. Това ще се случи и в България ако сегашната политика се прилага и през следващите години.

Правителството трябва да бъде еднакво грижовно

към труда и капитала.

Няма бъдеще държава, която допуска противопоставяне на тези две основни групи на обществото. Тяхното сътрудничество и еднаквото им третиране от държавата е от фундаментално значение за социално-икономическото и научно-техническото развитие на нашата страна.

България е страдала в миналото от примитивна “класова” политика, настройваща едната група срещу другата, вместо да бъдат конструктивни социални партньори. Различните интереси на двете групи трябва да се съчетават чрез разумни взаимни компромиси, а не да се конфронтират под знамето на “класовата борба”. Всяка силова “победа” в конфликтите между труда и капитала е Пирова победа и цената се плаща от цялото общество в продължение на години. Това се потвърждава както от нашия, така и от световния опит.

Правителството обаче не провежда такава балансирана политика. То прави прекалено големи реверанси пред едрия капитал, което облагодетелства няколко десетки – до стотина хиляди души и пренебрегва жизнените интереси на наемния труд и пенсионерите, което засяга милиони хора. Последният пример е с “плоския” данък и споменатите по-горе други улеснения за работодателите и липсата на реципрочни такива за наемния труд и пенсионерите[25]. Това ощетява трайно стотици хиляди и дори милиони хора от нискодоходните групи (особено пенсионерите) и облагодетелства високодоходните.

Правителството трябва да се замисли защо в развитите страни няма “плосък” данък и корпоративни и подоходни данъци от 10%? Случайно ли е това! Корпоративните и подоходните данъци на страните от ЕС са умерено прогресивни и най-често варират между 25 и 35%. В отделни страни, като изключение, достигат до към 40%[26]. С прогресивните данъци се реализира и фундаменталният принцип на социалната солидарност в обществото, в името на който човечеството се е борило в продължение на векове. А сега се потъпква с такава лекота у нас.

Този принцип е възприет както от социалдемократическите, така и от христиандемократическите и либералните партии в развитите пазарни икономики. Набираните средства се използват за финансиране на мащабни социални, инфраструктурни, образователни, научни, екологични и други програми.

Почти всички развити страни от ЕС провеждат през последните 10-15 години политика на умерени бюджетни дефицити – 2-3% от БВП, а в някои случаи и повече[27]. По данни на Евростат през 2005 г. средният бюджетен дефицит на ЕС-27 е бил 2,4%, а през 2006 г. 1,7%. Според същия източник само 9 страни членки на ЕС, без България, имат бюджетен излишък през 2006 година[28]. Нима техните политици и експерти по макроикономическа политика са по-глупави от нашите! Някои от тези страни също имат голям публичен дълг. Никоя от тях не е имунизирана срещу глобални икономически шокове. Те са дори по-чувствителни на такива шокове, защото финансовите им пазари са по-развити и по-тясно интегрирани в световната финансова система, за разлика от нашите.

Не разбирам защо правителството ни се гордее, че бедна България с толкова много нерешени остри проблеми има най-нисък корпоративен и подоходен данък в ЕС, вместо да въведе ред в данъчната и митническата администрация и да повиши събираемостта на държавните вземания от сенчестия сектор. Ниските корпоративни и подоходни данъци са признание за неспособността (или нежеланието) на нашите правителства да се справят с престъпния и сенчестия сектор, да повишат ефикасността и да ограничат корупцията в данъчната администрация.

Както споменах по-горе, ниските корпоративни и подоходни данъци най-често се оправдават със стимулирането на инвестиционните решения на потенциалните инвеститори. Инвестиционните решения обаче не се обуславят само или главно от равнището на данъчните ставки. Достатъчно е в една страна, като нашата да има широко разпространена и безнаказана престъпност и корупция, неефикасна съдебна система, некомпетентна и корумпирана администрация, лоша инфраструктура, сложни разрешителни режими, често променящо се законодателство, недостиг на квалифициран местен персонал, чести социални конфликти и т.н., за да бъде заобикаляна от потенциалните инвеститори, дори при нулеви корпоративни и подоходни данъци. Защото инвеститорите губят повече от изброените и други подобни дефекти в нашето общество, отколкото биха спестили от ниските данъци.

Ключовата идея на предлаганата нова икономическа политика е “Финансовата и социалната стабилност са еднакво необходими на България”. Пазете ги!

Публикувано в сп.ФИНАНСИ,
кн. 1, 2008 г.

Обратно в списъка на публикаците