В тази глава се спираме на четири важни проблема на текущата икономическа политика на България със средно- и дългосрочни последствия: цели и средства на икономическата политика; криминализация на икономиката и икономическа политика; икономическата политика и подготовката за присъединяване към ЕС; бъдещето на Валутния съвет.

Качеството на живота се измерва със система от показатели: реални разполагаеми доходи; потребление на най-важни продукти и услуги; структура на потреблението; структура на разходите на домакинствата; доходно и имуществено разслоение; заетост и безработица; достъп до качествено здравеопазване, образование и други публични услуги; здравословна екологична среда; детска смъртност; заболеваемост, продължителност на живота и т.н. Към тях се прибавят: реално право на избор; участие в решаването на обществените дела; прозрачност в управлението на държавата; надеждна защита на личната безопасност, достоинството и собствеността срещу престъпни и корупционни посегателства и т.н.

Подобряването на качеството на живота се постига с помощта на средствата на икономическата политика. Съставни части на тази политика са макроикономическа политика (парична, валутна, бюджетна, външноикономическа, подоходна, по заетостта и безработицата); структурна, инвестиционна, иновационна, индустриална, аграрна, институционална и друга политика. Всяка политика се прилага чрез специфични средства и инструменти.

Най-популярните средства и инструменти на макроикономическата политика са: инфлацията, паричните агрегати на централната банка, лихвените нива, данъците, бюджетният дефицит, външнотърговското и текущото салдо, валутният резерв, валутният курс, процентът на приватизираните активи и много други. Строго погледнато, дори икономическият растеж е средство, а не крайна цел на икономическата политика.

От задействането на средствата до получаването на резултат, обаче е нужно време, т.е. има икономически лагове. При паричната политика лаговете са по-къси – от седмици до няколко месеца, а в бюджетната политика – 12-18 и повече месеца. Колкото по-къси са лаговете, толкова по-ефикасна е съответната икономическа политика за управленски цели. При равни други условия, липсата на резултати след изтичане на тези срокове е доказателство, че прилаганите средства не са подходящи.

Икономическата политика от последните пет години, известна като политика на финансова стабилизация не даде резултати. Тя не доведе дори до скромно намаление на безработицата и повишение на реалните разполагаеми доходи. Пет години бяха достатъчни това да се случи. Доказали са го много страни по света. Никога до сега през годините на пазарната трансформация безработицата не е била толкова висока, реалните разполагаеми доходи – толкова ниски и социалната поляризация – така остра, както през 2001-2002 година.

За 2001 г. беше отчетен 4.0% прираст на БВП. Не е ясно от къде е дошел този прираст след като нормата на инвестиране е намалена с 3.0 процентни пункта (от 20.2% в 2000 г. на 17.2% през 2001 г.), броят на заетите е спаднал с 39816 души при същата и дори по-ниска производителност, понеже няма забележими технологични, структурни, управленски и други новости в икономиката, нито е подобрено използването на наличните мощности. Вносът на инвестиционни стоки е нарастнал незначително и то главно за сметка на електрически машини, транспортни средства и резервни части, докато вносът на машини, уреди и апарати (т.е. най-активната част на инвестиционните стоки) е на нивото на предходната година.

При прираст на БВП с по-малък средносписъчен брой на персонала може да се предположи, че е повишена производителността на труда. Официалната статистика за заетостта и за производителността обаче не е надеждна. Анализаторите знаят, че данните за средносписъчния брой на заетите лица не са верни. Вече 12 години в България няма отчетност за действително отработеното време в човекогодини, човекодни и човекочасове. А без тях не може да се изчислява заслужаващ доверие показател за производителността на труда. Изключено е изчисляването на производителност на капитала поради още по-голям дефицит на информация.

До такова заключение – липса на икономически растеж, се стига и чрез анализ на БВП по елементи на крайното използване. За същото подсказват и други частични данни – едновременно намаление на вноса и износа, на промишленото производство и на потреблението през първите 4 месеца на 2002 година.

Правителствената прогноза за 4.5% прираст на БВП през 2003 г. и по 5.0% през 2004 и 2005 г. е приемлива от гледна точка на потребностите на икономическото ни развитие. Като имаме, обаче предвид съществуващите предпоставки за растеж както по линия на предлагането, така и на търсенето, тя не е реалистична.

През последните пет години се говореше непрекъснато за финансова стабилност, ниска инфлация, нисък бюджетен дефицит, увеличен валутен резерв, стабилен валутен курс и т.н. Това е описание на средствата на правителствената политика. С него се “доказваше” успешността на икономическата политика.

Почти нищо не се говореше за най-важното – придвижване към крайните социално-икономически цели. А доколкото се говореше то беше невярно. Както вече посочихме, не е вярно, че в България има икономически растеж! Не е вярно, че безработицата като тренд намалява! Не е вярно, че реалните разполагаеми доходи растат! Намалява потреблението на най-важни продукти и услуги! Достъпът до здравни, образователни и други публични услуги се ограничава, тяхното качество се влошава, а комерсиализацията им пълзи с нарастващи темпове. Качеството на живота като цяло се влошава.

Доказателствата за тези твърдения се съдържат в годишните разработки на нашия колектив за състоянието и прогнозите за българската икономика през последните години, публикувани във в. ПАРИ на 26 юни 2000 г. и 28 юни 2001 година. Те са валидни и за 2002 година. Такива доказателства има и в настоящото изследване.

Финансовата стабилност е важна предпоставка за икономически растеж, но не води автоматично до него. Тя създава само възможност за растеж, без да я гарантира. Нейната реализация зависи и от много други предпоставки.

Стейнли Фишер и други автори твърдят, че след около година и половина на финансова стабилност обикновено започва икономически растеж. Това обаче предполага наличието на подходяща икономическа среда – дерегулация на стопанската дейност, лоялна конкуренция, ниско данъчно облагане, гъвкава амортизационна политика, нормално функциониращи стокови, трудови, финансови и други пазари, подходяща кредитна и лихвена политика, подкрепа на инвестиционната активност, стимулиране на износа, ниска престъпност и корупция и т.н. И още нещо – наличие на вътрешен и външен пазар. Липсата на пазар прави безполезна и най-благоприятната икономическа среда.

Такива условия у нас все още няма. През изминалите 13 години, в това число и през последните 5 не беше създаден подходящ икономически климат за стопанска предприемчивост и растеж. В условията на валутен съвет това е още по-трудно поради липсата на суверенна парична политика и на гъвкава политика по валутния курс. Потенциалът на вътрешния пазар непрекъснато се свива поради намаляване на реалните разполагаеми доходи на населението. Ниската конкурентоспособност и неблагоприятната международна конюнктура ограничават възможностите за износ.

От горното не следва, че финансовата стабилност е вредна, че трябва да се предпочита високата инфлация, големият бюджетен дефицит, малкият валутен резерв! Това, за което пледираме е да не се фетишизират средствата на икономическата политика, да не се превръщат в самоцел и да не подменят фундаменталните социално-икономически цели на развитието.

Средствата трябва да обслужват постигането на целите, а не обратното, както става до сега. В името на балансирания бюджет (и дори излишек от 0.9% през 1998 г. какъвто не е имало тогава в никоя друга ЦИЕ страна) у нас бяха пожертвани здравеопазването, образованието, науката, културата. Пенсионерите бяха доведени до крайна бедност. Унизена беше интелигенцията. Нарастна заболеваемостта, появиха се отново отдавна забравени смъртоносни болести, расте смъртността, влошава се качеството на живота.

През последните месеци здравеопазването и образованието са особено актуална тема в нашето общество и в този контекст. Ограничаването на достъпа до здравеопазване и образование и влошаването на тяхното качество в името на финансово-комерсиални съображения означава, че целите на икономическата политика се подчиняват на нейните средства. Как иначе може да се квалифицира политиката на правителството да закрива училища в малките населени места, защото издръжката им струвала скъпо! Разбира се, закриването на училища е неизбежно при липса на ученици, но и тогава финансовите съображения не трябва да бъдат решаващи.

Точно това се прави у нас през годините на трансформацията и особено през последните години. Поглед назад в българската история подсказва неприятни паралели: През 19-ти век по нашите земи се създават училища преди да е възстановена държавата. В началото на 21-ви век българската държава закрива училища по комерсиални съображения.