МВФ не ни е нужен повече
Общата оценка за ролята на международните финансови институции в българския преход към пазарно стопанство е противоречива. Що се отнася до МВФ тя е по-скоро отрицателна. Основанията за това твърдение са многобройни. Тук ще се спра само на две.
Престъпната приватизация
Под натиска на МВФ, Световната банка и други външни институции в България беше проведена форсирана полупрестъпна и престъпна приватизция, която беше сърцевината на криминалния преход към пазарно стопанство. Разбира се, световните институции не нареждаха открито приватизацията да бъде престъпна и полупрестъпна. Те го налагаха по косвен начин - чрез настояване тя да се проведе бързо и мащабно. А бързата и масирана приватизация не може да бъде друга освен престъпна и полупрестъпна. Защото форсираното прехвърляне на огромна маса активи от държавни в частни ръце създава много изкушения на които не може да се устои. Особено в изостанала страна като България – със слаби институции, без пазарни и демократични традиции.
Това се потвърждава от целия световен опит. Ръководителите на световните институции и на великите сили го знаеха и въпреки това ни принуждаваха да бързаме, макар че не правеха същото у дома си. В никоя развита страна не е провеждана такава форсирана и тотална приватизация, каквато беше наложена на България. В много от тях и сега отделни важни дейности в услугите са държавна или преобладаващо държавна собственост. България беше превърната в опитен полигон за форсирана приватизация и други екзотични реформи. За това допринасяха и сервилно послушните български политици. Те дори се престараваха в послушанието си, за разлика от политиците в други централно- и източноевропейски страни.
Така МВФ, Световната банка и други чуждестранни институции акушираха при раждането на значителна част от този уродлив частен сектор и са съотговорни за неговото настоящо и бъдещо поведение. Сегашната природа на този частен сектор е логичен продукт на методите на неговото формиране. Казано още по-точно, той е рожба на второто диво първоначално натрупване на капитали в България през последните стотина години. Създаден по такъв начин той не притежава цивилизования предприемачески динамизъм, присъщ на частния сектор в страните от ЕС, който има многовековна история. Сравненията между частния сектор в България и този в старите членове на ЕС трябва да се правят предпазливо.
По своето зачатие значителна част от нашия частен сектор преследва агресивно собствените си интереси и потъпква безпардонно всякакви други интереси. Този частен сектор не е лоялен към държавата и обществото, не плаща данъци и мита, не спазва санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични, трудово-правни, осигурителни и други стандарти. Не поема своя дял от социална и обществена отговорност.
Тези качества на значителна част от българския частен сектор ще се чувстват особено болезнено през годините непосредствено след присъединяването към ЕС и ще впечатляват неприятно партньорите ни в общността. Ще минат десетилетия, докато се преодолее “фабричният дефект” на този посттоталитарен частен сектор и той бъде опитомен.
България има и почтен частен сектор, чийто дял постепенно расте. Поведението на престъпния частен сектор обаче е демонстративно предизвикателно. То формира негативно обществено мнение за целия частен сектор, което, разбира се, не е правилно. С такъв нелоялен частен сектор България ще има много сериозни проблеми в ЕС. Това трябва да се знае и помни!
От горното обаче не следва, че всички приватизирани предприятия трябва да се национализират. Причините за това са много – вътрешни и външни. Голяма част от тези предприятия са вече разорени и ще са тежко бреме за държавата ако бъдат национализирани. Ще се водят хиляди безконечни дела в наши и чуждестранни съдилища. Световната общност и ЕС ще се настроят срещу България. Членството ни в Европейския съюз ще се замрази за дълго. Ще се влошат позициите на България на световните финансови пазари. Ще настъпи отлив на чуждестранните инвестиции от България за години напред.
Сумарният ефект от евентуална ренационализация ще бъде крайно негативен за България. Национализацията е мярка от далечното минало на глобална конфронтация. Тя е недопустима в цивилизована Европа в началото на 21-ви век. Могат и трябва да се ревизират само най-скандалните приватизационни сделки, извършени в грубо нарушение на законите. А виновниците за престъпната приватизация да бъдат наказани.
Бюджетният излишък
Последната “новост” в политиката на МВФ в България е натискът за поддържане на бюджетен излишък. Това продължава вече трета поредна година. В нарушение на българската конституция, приетите от Народното събрание бюджети за 2005 и 2006 г. бяха ревизирани под натиска на МВФ зад гърба на парламента и от равновесни или леко дефицитни бяха превърнати в бюджети с излишък. Приетият от Народното събрание балансиран бюджет за 2006 г. беше превърнат в бюджет с 3% излишък. Пита се: кой управлява България – МВФ или Народното събрание? И защо парламентът мълчи и се примирява с унизителното си положение? Мълчи и Конституционният съд. Може ли някой да даде поне един единствен такъв пример с друга европейска страна в началото на настоящото столетие?
В конкретната българска ситуация (окаяна инфраструктура, здравеопазване, образование, наука, екология, съдебна система, охрана на границите, масова бедност; природни бедствия; външни енергийни шокове; подготовка за присъединяване към ЕС) политиката на бюджетен излишък е погрешна.
Според бюлетин на агенция Ройтерс в началото на февруари тази година България провежда най-рестриктивната бюджетна политика в Европа. И това наистина е така. От 1993 до 2005 г. осреднените бюджетни дефицити на централноевропейските страни бяха между 2,5 и 4,0% от БВП, а в някои от тях (Чешката република) превишаваха 13%. Средният бюджетен дефицит на ЕС за 2004 г. беше 2,6%, на страните от еврозоната – 2,7%, в Гърция – над 6%, а в България –излишък 1,7% от БВП. Средните държавни разходи в консолидирания бюджет на ЕС през 2004 г. са били 47,9%, на 10-те нови членки на ЕС – 46,8%, а на бедна България – 40,2% от БВП. МВФ упражнява натиск за нови съкращения на държавните разходи у нас.
Учебникарска истина е, че политиката на бюджетен излишък потиска икономическия растеж. На този фон учудваща е статията на министъра на финансите в ТРУД от 1 март тази година, озаглавена “Бюджетен излишък = ръст в икономиката”. Това не е вярно! Политиката на бюджетен излишък потиска растежа, защото свива личното и колективното потребление; намалява инвестициите; ограничава финансирането на инфраструктурата, здравеопазването, образованието, науката, екологията, иновационната активност, структурната и технологичната модернизация, съдебната система, охраната на границите. Спестените от бюджетния излишък ресурси попълват фискалния резерв далеч над необходимия му размер и се държат там при доходност, по-ниска от тази, която би се получила ако бяха оставени на фирмите (при по-ниски данъци) или ако бяха използвани чрез бюджета за развитие на публичния сектор.
Споразумението с МВФ не трябва да се продължава
Сегашното споразумение на България с МВФ изтича в края на това лято. То не трябва да бъде продължавано. Поддържането на досегашния тип отношения с МВФ е вредно за България.
Освен това, България очаква присъединяване към ЕС в началото на 2007 година. От сега нататък ще изпълняваме политиката, изработвана от ЕС с наше участие, а не тази налагана ни от МВФ. Политиките на двете институции не са идентични. Докато политиката на ЕС поставя в центъра подобряване качеството на живота на хората, политиката на МВФ се интересува само от макрофинансовите показатели.
Като бъдещ член на ЕС България ще остане член и на МВФ, но без споразумения за конкретни програми и без задължение да изпълнява неговите искания, т.е. ще възприеме статута на другите страни членки на ЕС.
МВФ не ни е нужен повече!
Публикувана