Обратно в списъка на публикациите

Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности

1. Новото изследване е логично продължение на стратегията от 2003 година

Нашият колектив публикува през декември 2006 г. най-новото си изследване – “Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности”[1].То е логично продължение на стратегията от 2003 година. Основният му замисъл е да прегледа изпълнението на икономическите и някои социални стратегически цели, да актуализира и конкретизира предложените преди три години политики за постигане на тези цели.

Изминаха първите пет години (2001-2005) от времевия хоризонт на изработената от нашия колектив “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”[2]. Време е за първа равносметка, която подава първия сигнал за изпълнението на препоръчаните от нас стратегически цели за догонващо развитие. Ако целите за първите пет години се изпълняват и ако това продължи през следващите години, може да се очаква, че към 2020 г. България ще постигне набелязаните от нас 50-55% БВП на човек от населението, а към 2050-2060 г. – 75-80% от тогавашното равнище на ЕС по този показател. Ако не постигаме целите през първата четвърт на времевия хоризонт, има вероятност да не ги достигнем и през останалите години.

В глава ІV на стратегията от 2003 г. бяха обосновани икономическите, социалните и частично – екологичните цели на догонващото развитие към 2010 и 2020 година.

Препоръчаните там стратегически икономически цели на догонващото развитие са: растеж на БВП; производителност и конкурентоспособност; заетост на работната сила; доходи и потребление; достъп до образование и квалификация; развитие на науката; повишаване на иновационната активност и компютърната грамотност; смекчаване на демографската криза; регионално развитие и местно самоуправление; свободна миграция и трудова мобилност (сс. 81-109).

В стратегията от 2003 г. бяха препоръчани и пакет от социални цели на догонващото развитие (сс.109-125). Икономическото развитие е тясно свързано със социалното развитие. Това ни накара да анализираме тук резултатите от изпълнението на две особено важни социални цели, без които не е възможно постигането на икономическите цели: справедливо разпределение и относителна социална еднородност и всеобщ достъп до качествена здравна помощ.

В стратегията от 2003 г. е отделено внимание на някои икономически аспекти на запазването и подобряването на чистотата на въздуха, водите и почвите (сс. 125-130), без да навлизаме в комплексните екологични измерения на развитието. Тук не се занимаваме с тази проблематика.

При формулиране на стратегическите цели изхождаме от принципа – “Човекът трябва да бъде във фокуса на икономическата политика”. Фундаменталната цел на всяко развитие е подобряване качеството на живота на хората. Качеството на живота се характеризира с десетки икономически, социални, екологични, санитарно-хигиенни, етични, нравствени, сигурностни и други показатели. Всичко, което прави живота на хората по-добър, по-продължителен и по-сигурен допринася за повишаване качеството на живота на човека - това най-висше творение на природата и обществото, на човека – гражданин и творец. Тук боравим само с икономическите и с два социални показателя.

2. България и Европейският съюз

Присъединяването на България към Европейския съюз е знаменателно събитие, чието значение тепърва ще се осъзнава и оценява. Събития от този ранг не се случват често в историята на нашата, а и на другите държави. Макар, че още сега то може да се нарече историческо, истинските му резултати ще се оценяват трезво едва след няколко десетилетия. За такива фундаментални оценки е нужна дистанцията на времето.

България ще бъде страната с най-нисък БВП на човек от населението, най-ниска производителност на труда, най-ниска конкурентоспособност, най-голяма бедност, най-нискоефективна администрация и най-неблагоприятни икономически, социални, демографски, институционални, здравословни, санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични и други показатели, присъединявала се до сега към ЕС. Ние наистина сме приети в ЕС по изключение. Предстои ни да изминем много дълъг път на догонваща модернизация, докато постигнем равнище на икономическо и социално развитие, сравнимо с това на ЕС. Между България и ЕС има голяма пропаст по всички важни показатели, която трудно ще се преодолее. То ще изисква не години, а десетилетия. И то много десетилетия. Това трябва да се знае, за да няма прекомерни очаквания, последвани от големи разочарования.

При самото присъединяване трябва да знаем силните и слабите си стартови позиции от които ще посрещаме предизвикателствата на догонващото развитие като член на ЕС. Такъв анализ е направен в раздел първи на първа глава (сс. 13-33). Посочени са 15 силни и 40 слаби изходни позиции на нашата страна на прага на ЕС. За всяка от тях е дадена кратка характеристика, а по слабите позиции са предложени идеи за по-рационална икономическа политика.

Такава хладнокръвна оценка позволява, първо, да стабилизираме силните си позиции и да увеличим техния принос за ускоряване на развитието и второ, да смекчим някои от слабите си позиции, да ги укрепим и превърнем част от тях в предимства. Така ще повишим шансовете си за справяне с предизвикателствата в Европейския съюз. А те са по-сериозни отколкото допускат и най-големите европесимисти. Пътят към просперитета на България минава през тяхното преодоляване. Няма друг стратегически вариант за догонващо развитие.

В нашата страна има много нерешавани проблеми от десетилетия и дори столетия, които предопределят икономическата и социалната ни изостаналост. Изброяването на толкова много слаби изходни позиции не е приятно. Но по-добре е да гледаме истината в очите, отколкото да си затваряме очите пред нея! Трябва да вникнем в неприятната истина, за да я разберем и преобразим в позитивна.

Слабите ни изходни позиции на прага на ЕС са резултат на многогодишни “натрупвания” на недостатъчно развитие; ниска стопанска рационалност; неадекватна държавна политика; недостатъчни материални, финансови, човешки и управленски ресурси; на престъпност и корупция. Те са резултат и на външни обстоятелства, натрапвани от големите държави и от международните финансови институции на малка България в миналото и сега. Решаващи за нашата изостаналост обаче са вътрешните причини за които ние сме отговорни.

И всичко това се е натрупвало в продължение на 50-100 и повече години и ни е държало в опашката на европейския прогрес. Не са верни твърденията, че преди Втората световна война България била между най-развитите европейски страни. И тогава и сега сме между най-изостаналите в Европа. Ние се движим бавно напред, но същото правят другите европейски държави, и то с по-високи темпове. Икономическото разслоение между европейските страни расте, докато вътре в ЕС то намалява.

Ако успеем да превърнем значителна част от слабите позиции в предимства ще постигнем догонващо икономическо развитие. Ако не успеем, като се самозаблуждаваме с нашата уникалност и самовглъбяваме в хилядолетната ни история – ще продължим да вегетираме между последните в социално-икономическата периферия на Европа.

3. Защо е необходимо догонващо развитие

Както вече посочих, България сега е между последните в Европа по най-важните икономически, социални и други показатели. В нашата стратегия от 2003 г. и в най-новата ни разработка е доказано, че българският път към социално-икономически просперитет минава през догонващото развитие.

Догонващият характер на стратегията за икономическо развитие на България не е прищявка. Нямаме друг избор, след като сме между последните в Европа. Очевидно, който е последен трябва да се движи по-бързо, за да догонва другите. Изявленията на български политици, че сме подготвени за ЕС и че отдавна сме в Европа, не са сериозни. Ние сме в Европа като географска територия, но не в социално-икономически смисъл.

Догонващото развитие е сложен процес. Той зависи от цял комплекс вътрешни и външни условия. Няма гаранции, че всички ще бъдат налице в България през следващите години и десетилетия. И все пак, макар и много трудно, на границата между възможното и невъзможното, постигането на догонващо развитие е възможно и необходимо.

Без интеграция в ЕС не е възможно догонващо развитие на България. От друга страна, без догонващо развитие не е възможна пълноценна интеграция в ЕС. Защото тя е възможна само между относително еднородни и равностойни икономически субекти. Между високо развити и слабо развити икономики може да има поглъщане, но не и интеграция. Това зависи от нас. Сами трябва да създадем предпоставките в рамките на общността. Членството в ЕС ще ни улесни в решаването на тази сложна задача.

Догонването означава намаляване на разликата между България и останалите страни по най-важните икономически, социални и други показатели на развитието. Догонването не води непременно до изравняване и не означава механично копиране на икономическите, социалните, още по-малко – на културните и други характеристики на по-напредналите страни. Характерът на догонването зависи от текущите условия в съответната страна, от нейните вековни традиции, от предпочитаните стратегически цели и от интензивността на развитието.

Ако скоростта на догонването е умерена, то може да трае десетилетия и да постигне скъсяване на изоставането от средните показатели на ЕС, без изравняване. Това може да се нарече нормално догонващо развитие и се постига чрез мобилизиране на всички екстензивни и на част от интензивните ресурси на страната. Пример за такова догонващо развитие са Гърция, Португалия и Испания след присъединяването им към Европейската общност. България трябва да се стреми към догонващо развитие от типа на постигнатотото в Испания и Португалия. То ще бъде много трудно, но не е невъзможно. Подобно догонващо развитие е на път да демонстрира и Китай в глобален мащаб през следващите десетилетия.

Ако скоростта на развитието е много висока догонването може да доведе до изравняване и дори леко превишаване на средните показатели на общността. То може да се нарече ускорено догонващо развитие и е възможно само чрез мобилизиране на екстензивните и интензивните ресурси на страната и създаване на икономика, основана на знанието. Япония демонстрира такъв тип догонващо развитие след Втората световна война. Ирландия показа, че то е възможно и в Европа при нейните уникални условия[3].

Големият въпрос е дали България може да постигне пълна

мобилизация на ресурсите. Засега е рано да се правят такива прогнози. Ако е нужно все пак да направим опит за груба прогностична оценка, тя е отрицателна. България трябва първо да докаже, че е способна да осъществи нормално догонващо развитие (сближаване със средните показатели на общността), за да претендира след това за ускорено догонващо развитие (изравняване и дори превишаване на средните показатели на общността).

Догонващото развитие предполага продължително изпреварване на по-напредналите страни с 2,5-3,5 пъти по-високи темпове на развитие. В противен случай разликата ще остане каквато е сега, а може и да нарастне.

4. Развитие на икономиката през 2001-2005 година

Развитието на българската икономика и на тясно свързани с нея сектори за 2001-2005 г. е анализирано по 10 икономически и 2 социални показателя (глава І, сс. 13-187):

- Растеж на БВП;

- Производителност и конкурентоспособност;

- Заетост на работната сила;

- Доходи и потребление;

- Всеобщ достъп до качествена здравна помощ;

- Образование и квалификация;

- Наука и научни изследвания;

- Иновационна активност и компютърна грамотност;

- Еволюция на демографската криза;

- Регионално развитие и местно самоуправление;

- Вътрешна и външна миграция;

- Справедливо разпределение и относителна социална еднородност.

Анализът е направен в контекста на целевите показатели, препоръчани в стратегията от 2003 година. Това е единственият у нас стратегически документ с който можем да правим сравнения, макар че той изразява позицията на колектив от учени, а не на официална държавна институция.

Главният извод от анализа е, че не се изпълняват препоръчаните в стратегията от 2003 г. целеви показатели. Там предложихме като една от най-важните цели до 2020 г. средногодишен темп на прираста на БВП 5,0-5,5%, в т.ч. за първото десетилетие 7-9%, а имплицитно за първата половина на десетилетието 8-10%.

Изпълнението на стратегическата цел за 2001-2005 г. беше необходимо и възможно. Необходимо, за да се постигнат стратегическите цели към 2020 и 2050 година. Възможно, защото други ЦИЕ страни при сходни условия през същите години постигнаха по-добри резултати от препоръчаните от нас. През 2001-2005 г. България постигна средногодишен темп на прираста на БВП около 5%, т.е. използван е едва 50-55% от растежния ни потенциал. Този извод важи за повечето икономически и социални показатели. Това е основание за много сериозна тревога.

Ако същата динамика на развитието продължава и през следващите години България няма да достигне препоръчаните от нас 50-55% от нивото на ЕС по БВП на човек от населението към 2020 г. (при 24,1% през 2000 г.). Ако производителността на труда у нас през следващите години расте с темпото на 2001-2005 г. са ни нужни 150-200 години за изравняване със средното ниво на ЕС. Всичко това ще затвърди България в компанията на най-изостаналите европейски страни през следващите десетилетия.

Нашият анализ потвърждава, че главна причина за бавното развитие на България е ортодоксалната силно рестриктивна макроикономическа политика. България е страната с най-рестриктивна бюджетна, парична и подоходна политика в Европа. Другите ЦИЕ страни, които провеждаха по-гъвкава и по-активна макро- и микроикономическа политика през последните 17 години постигнаха по-мащабна структурна и технологична модернизация, повече преки чуждестранни инвестиции на човек от населението, по-високи темпове на растеж на производството и доходите, по-висока степен на възстановяване и превишение на предреформеното ниво на БВП, по-висока производителност на труда и конкурентоспособност, по-добра подготовка за присъединяване към ЕС и членство в него от 2004 година. България притежаваше тогава класическа финансова стабилност, но й липсваше готовност за присъединяване и не беше допусната в общността. Защото финансова стабилност и готовност за ЕС не са равностойни категории.

Хиляди хора умираха преждевременно всяка година поради липса на достъп до здравна помощ, а правитеството отчиташе бюджетни излишъци. Расте социалната поляризация. Образованието и науката агонизират. Инфраструктурата, екологията, санитарно-хигиенното и ветеринарното дело са в окаяно положение. Шири се престъпност и корупция. България е между най-бавно развиващите се ЦИЕ страни[4].

5. Препоръки за държавна политика

За постигане на препоръчаните в стратегията от 2003 г. цели за догонващо развитие в най-новата ни разработка са направени важни предложения за икономическата и социалната политика през следващите години в 15 направления (глава ІІ, сс. 188-426):

- Политика на макроикономическа стабилност;

- Политика на натрупване и инвестиции;

- Политика за осигуряване на всеобщ достъп до здравна помощ;

- Икономически аспекти на образователната политика;

- Икономически аспекти на научната политика;

- Икономически аспекти на иновационната политика;

- Политика за модернизация на секторни, отраслови и продуктови структури;

- Външноикономическа политика;

- Интеграционна политика;

- Политика по заетостта и безработицата;

- Политика на доходите и жизненото равнище;

- Политика по миграцията;

- Икономически аспекти на демографската политика;

- Икономически аспекти на регионалната политика;

- Политика за развитие на финансовата система;

По всяко от тези направления са направени многобройни конкретни препоръки до съответните държавни институции. Те са продължение и/или конкретизация на препоръките в стратегията от 2003 година.

Доказана е и необходимостта от изработване на единна национална стратегия за социално-икономическо развитие. Предложени са концептуални основи за същността, функциите и съдържанието на единната национална стратегия (глава ІІІ, сс. 427-455).

България е в началото на дълъг и труден път на догонващо развитие като член на ЕС. Дори при идеални вътрешни и външни условия и комплексни действия на държавата и обществото по 15-те направления не може да се разчита на бързи резултати. Още много години нашият БВП на човек от населението, производителността на труда, конкурентоспособността, доходите, качеството на здравеопазването, образованието и науката и т.н. ще бъдат между най-ниските в общността. Ние ще се развиваме, но същото ще правят и другите страни. Както вече споменах, скъсяване на дистанцията е възможно само ако се развиваме 2,5-3,5 пъти по-бързо от тях в продължение на десетилетия. Това е гигантска по мащабите си задача.

Гражданската и професионалната ми съвест ми диктуват да заявя, че България все още не е готова за присъединяване към ЕС ако стриктно се прилагат икономическите критерии от Копенхаген. Нямаме нормално функционираща и още по-малко - конкурентоспособна пазарна икономика, която може да устои на конкурентния натиск на вътрешния пазар на общността. Този извод не е приятен, но е безспорен. Скоро ще се убедим в това на практика.

Българските власти и институциите на Европейския съюз през последните години насочват вниманието си по нашата подготовка главно върху слабостите в правосъдието и вътрешния ред. България наистина има сериозни проблеми в тези области, но те не са най-трудно преодолимите. При наличието на политическа воля само след няколко години може да се почувства значително подобрение в тези области. Силно обаче се подценява и премълчава неподготвеността ни в икономиката. А за преодоляване на изоставането в тази област, дори при наличието на най-добри вътрешни и външни условия са нужни огромни човешки усилия, материални и финансови ресурси и много десетилетия.

5. Ние подкрепяме присъединяването към ЕС

Въпреки недостатъчната готовност на България нашият колектив подкрепя сегашното ни присъединяване към ЕС. България стана член на ЕС не защото е достатъчно подготвена, а за да й се даде шанс да ускори социално-икономическото си развитие. Като член на общността ще имаме по-благоприятни условия за догонващо развитие, отколкото извън нея. Не само и не главно поради милиардите евро, които ще получаваме от европейските фондове. По-важното е, че като член на съюза България ще бъде длъжна да прилага неговите закони, правила и норми на поведение, ще се превърне в подредена държава. България по-бързо ще се реформира и модернизира вътре в ЕС, а не извън него.

По силата на общото законодателство България ще бъде длъжна да го прави, докато извън ЕС едва ли ще намери сили за това, обхваната от лапите на октопода. Показателен е предприсъединителният период. През последните години беше упражняван силен натиск на европейските институции за ускоряване на реформите в съдебната система, вътрешния ред, санитарно-хигиенното и ветеринарното дело, икономическите реформи и други. И въпреки това промените ставаха мъчително. Влиятелни официални и особено - свързани с тях неофициални среди не искаха България да се развива като модерна европейска държава. И нека не бъдем наивни! Съпротивата ще продължава и след присъединяването, но със затихващи изгледи за успех.

Следователно, присъединяването на България е не толкова акт на признание за изпълнени условия за членство. То по-скоро цели да създаде по-добри условия за радикални реформи и догонващо развитие в рамките на общността. Ние трябва да се възползваме от тази възможност.

Повишаването на икономическата и социалната еднородност е обективен закон в развитието на всяка интеграционна общност. Тя не търпи чуждо тяло в своя организъм. Като член на ЕС България трябва да бърза повече за преодоляване на изоставането си и да не дава основания да я считат за случайно попаднало чуждо тяло.

Това е гигантска задача. Нейното решение е възможно само чрез цялостна структурна, технологична, финансова и институционална модернизация на икономиката, здравеопазването, образованието, науката, иновационната дейност, инфраструктурата; съчетаване на ефективността със социалната справедливост; ограничаване на социалната поляризация; опазване и подобряване на околната среда; възстановяване на връзката между макро- и микроикономическата система; гъвкава макроикономическа политика, освободена от идеологически догми; драстични мерки срещу престъпността и корупцията, т.е. политика, твърде различна от сегашната.

През последните години България поддържа голям бюджетен излишък, който се оправдава с огромния дефицит в текущата сметка. Властите не си дават сметка, че с такава политика задълбочават проблемите в текущата сметка и отлагат нейното нормализиране. Трайното решение е в предлаганата от нас гъвкава политика на цялостна модернизация, водеща в крайна сметка до висок конкурентоспособен растеж, по-голям износ, по-малък дефицит в търговския баланс, а от там и в текущата сметка. Предложения за конкретните реформи се съдържат във втора глава на нашето изследване.

Сегашната политика разчита главно на финансовата стабилност. Тя е необходима, но не е достатъчна за догонващ конкурентоспособен растеж. Защото финансовата стабилност не води автоматично до висок растеж и благосъстояние. Последните девет години го потвърдиха. От 1 юли 1997 г. в България има финансова стабилност, но няма висок растеж, голям износ, конкурентоспособност и по-добро качество на живота за мнозинството от хората. И няма да ги има докато липсват другите предпоставки. В България има излишък от традиционна финансова стабилност и остър дефицит от благосъстояние за хората.

И още нещо. До сега България водеше икономическа политика, диктувана от МВФ. Сърцевина на тази политика е традиционната финансова стабилност – ниска инфлация, бюджетен излишък, голям фискален и валутен резерв, съответно поведение на паричните агрегати на БНБ и т.н. Човекът липсваше от матрицата на тази политика.

В продължение на 17 години се провеждаше гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Ниската инфлация, бюджетният излишък и други подобни средства на икономическата политика бяха превърнати в нейни главни цели, а човекът беше забравен. Неговото благосъстояние, здраве и сигурност бяха пожертвани пред олтара на финансовата стабилност. Тя е необходима за успешно икономическо и социално развитие, но не е достатъчна. В изследването е доказано, че има цял комплекс от други предпоставки, които в своята съвокупност са по-важни от финансовата стабилност. Тя води до благосъстояние само когато са налице и тези предпоставки. Разбира се, най-добре е да имаме и двете.

Като член на ЕС България ще прилага други принципи на икономическата и социалната политика, отдавна възприети в общността и различни от тези на МВФ. Във фокуса на тази политика е човекът, а не паричните агрегати на БНБ. Така всичко ще си отиде на мястото – и средствата и целите на развитието. Хората няма да бъдат повече жертвани в името на догматични разбирания за финансова стабилност. Икономическата политика не струва нищо ако не обслужва човека!

Обратно в списъка на публикациите

---

[1] Виж “Икономиката на България и Европейският съюз. Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности”, Икономически институт на БАН и Фондация Фридрих Еберт, Издателство на БАН, София, декември 2006 г., 460 стр. Пълният текст може да се намери в интернет на адрес www.iki.bas.bg/Cvita/angelov/index.htm

[2] Виж “Икономиката на България и Европейският съюз. Догонващо икономическо развитие до 2020 година”. Икономически институт на БАН и Фондация “Фридрих Еберт”, София, ноември 2003 г., 354 стр. Пълният текст е в интернет на същия адрес.

[3] В България има лековати призиви за повтаряне на ирландския модел у нас, без да се държи сметка за неговия неповторим характер. В корена на ирландската уникалност е комбинацията на подходящо географско разположение между Северна Америка и Европа; наличието на голяма ирландска диаспора във финансовите и други влиятелни среди на Северна Америка; либералната вътрешна икономическа политика, съчетана с интелигентна държавна намеса чрез създаване на подходящ климат за икономическо развитие. И всичко това в условията на ирландското членство в Европейската общност. Ние трябва да се учим от редица елементи на ирландския опит, но постигането на такава уникална комбинация и повтарянето на ирландския модел у нас не е възможно. Показателно е, че Гърция, Португалия и Испания не успяха да повторят ирландския модел, макар че също го желаеха и разполагаха с по-благоприятни условия от нашите.

[4] Според последния Transition Report Update, May 2006, р. 15, на Европейската банка при база 100 в предреформената 1989 г. масата на БВП през 2005 г. е достигнала 133% в централноевропейските страни, 104% в Румъния, 98% в Хърватия, 97% средно за югоизточна Европа и 94% в България. В пострадалите от войни и икономически блокади Македония и Сърбия този показател е съответно 88% и 58%.