Обратно в списъка на публикациите

 

Предизвикателствата пред България
в Европейския съюз[1]

 

Присъединяването на България към Европейския съюз е знаменателно събитие, чието значение тепърва ще се осъзнава. Събития от този ранг не се случват често в историята на нашата държава. Макар, че още сега то може да се определи като историческо, истинските му полезни резултати за развитието на България ще се оценяват по-трезво и по-точно едва след няколко десетилетия. Дистанцията на времето е важна предпоставка за това.

До сега цялото внимание на българските власти и на ЕС по подготовката ни за присъединяване се концентрираше главно върху съдебната система, престъпността и корупцията. България наистина има сериозни проблеми в тези области, но те не са единствените, нито са най-трудно преодолимите. При наличие на политическа воля за няколко години може да се постигне забележимо подобрение в съдебната система и в ограничаването на престъпността и корупцията. Въпросът е кога ще има такава воля. В почти всички области на нашата подготовка има бели петна, които ще се почувстват болезнено след присъединяването.

Силно обаче се подценява неподготвеността ни в икономиката. Нашето общество няма представа за тежките икономически и социални проблеми с които ще се сблъскваме през следващите години поради тази неподготвеност. Преобладават наивни очаквания за скорошно безплатно благоденствие.

Тези предизвикателства трябва да се познават и да се готвим за преодоляването им. Важно е бързо да се изработят подходящи стратегии и конкретни програми за тяхното решаване. Така ще повишим шансовете на България да се справи успешно с предизвикателствата на догонващото развитие като член на ЕС. Не го ли направим предизвикателствата ще ни затрупват лавинообразно с икономически, социални и други стресови ситуации с тежки последствия.

Настоящите редове са опит за обективна диагноза на българската икономика от гледна точка на потребностите на догонващото развитие в рамките на ЕС. Този критерий е по-строг от общите критерии за оценка, която се прави за текущи управленски цели. Ако за текущи цели 5% растеж на БВП може да е задоволителен, за нуждите на догонващото развитие на България през първата половина на настоящото десетилетие бяха потребни 8-10% растеж, а през втората 7-8%. През 2001-2005 г. беше постигнат едва 5%. За наваксване на пропуснатото през първата половина, през следващите години на това десетилетие са ни нужни 9-10% средногодишен растеж. През второто десетилетие (2011-2020 г.) темпът следва да бъде 5,5-7%, така че към 2020 г. по БВП на човек от населението да достигнем 50-55% от тогавашното средно равнище на ЕС, при 21% в 2000 година[2]. Трябва обаче да се има предвид, че 5,5-7% растеж през второто десетилетие е дори по-труден от 8-9% през първото поради по-високата статистическа база. Колкото по-нататък отиваме във времето, толкова по-богато ще е съдържанието на един процентен пункт.

 

Силни и слаби стартови позиции на България
на прага на ЕС

 

При присъединяването трябва да знаем силните и слабите си позиции от които ще посрещаме предизвикателствата на догонващото развитие като член на ЕС. Това позволява, първо, да стабилизираме силните позиции и да увеличим техния принос за ускоряване на развитието; второ, да смекчим част от слабите си позиции, да ги укрепим и превърнем някои от тях в предимства. Така ще повишим шансовете си за успешно справяне с предизвикателствата на догонващото развитие през следващите години и десетилетия в ЕС.

Настоящата статия не е място за подробен анализ на силните и слабите ни стартови позиции за догонващо развитие и за конкретни препоръки за решения. За такъв анализ и решения са необходими стотици страници[3]. Тук ще се задоволя само с тяхното изброяване с кратка характеристика и отделни идеи за бъдеща икономическа политика.

 

Силни стартови позиции

 

·        Технологичната пропаст между водещите и начинаещите държави е “голямата надежда” за последните, пише стопанският историк А. Гершенкрон, защото им дава възможност да имитират използваните другаде по-модерни технологии. Това важи също за икономическата, социалната и друга политика, за институциите и методите на управление. Строго погледнато, България е начинаеща в съвременното си икономическо и научно-техническо развитие, трябва да се учи от опита на напредналите страни и да не повтаря или да повтаря по-малко от техните грешки. Това ще помогне за ускоряване на догонващото ни развитие;

·        Вече почти 10 години в България има финансова стабилност, която създава благоприятен климат за инвестиции и друга стопанска дейност на всички равнища – от семейното, през фирменото до националното[4]. Финансовата стабилност е много важно, макар и недостатъчно, условие за успешно икономическо развитие. Налице са вътрешни предпоставки тази стабилност да продължи и през годините след присъединяването към общността. Като член на ЕС България ще бъде по-малко уязвима на външни шокове и ще има условия да укрепи вътрешната си финансова стабилност. Това ще улеснява интеграцията на икономиката ни в ЕС и догонващото развитие;

·        Като член на ЕС България ще прилага неговото законодателство, ще възприеме реда, правилата, организацията и дисциплината в общността за въвеждане на повече ред, законност и дисциплина в нашата икономика и в обществото. Българската икономика ще функционира по законите на ЕС. Националното ни законодателство ще бъде хармонизирано със законодателството на ЕС и подчинено на него. Ползата за България по тази линия наверно ще бъде по-голяма и по-важна от безвъзмездната финансова помощ на ЕС. Това ни е много необходимо за постигане на догонващо развитие;

·        Преобладаващата част от българската икономика вече е в частния сектор. С присъщата му предприемчивост, рационалност и динамизъм, ако бъде лоялен към държавата и обществото и, наред със собствените интереси, поеме своя дял от икономическата и социалната отговорност, частният сектор може да тласка икономиката към повече стопанска рационалност, конкурентоспособност и ускорено развитие. Особено ако този сектор действа в конкурентна среда;

·        Българската икономика ще работи под натиска на конкуренцията на взискателния вътрешен пазар на ЕС с близо 500 млн. население. Това е най-големият и най-високо интегриран пазар в света. Този натиск ще принуждава към рационалност и конкурентоспособност в името на оцеляването и просперитета не по-малко от характера на собствеността. Лоялната конкуренция е дори по-мощен фактор за икономически прогрес от наличието на частна собственост. При нормална конкуренция частният и държавният сектор ще функционират под икономическото слънце при равностойни условия и ще просперира само този с по-рационално икономическо и социално поведение. Получава се обективен естествен подбор от потребителите, които гласуват с парите си, без субективна намеса на хората и институциите, която обикновено е пристрастна и рискована. Макар и по-трудно, нормална конкуренция е възможна и без частна собственост, но нормално обществено полезно функциониране на частната собственост не е възможно без конкуренция. Всеки монопол е лош, но няма нищо по-страшно от частния монопол. Ако не е член на ЕС България няма да е обект на такъв конструктивен конкурентен натиск, ще се развива по-бавно, ще догонва по-дълго и по-малко успешно;

·        Като член на общността България ще прилага Европейския социален модел. Този модел съчетава икономическа ефективност и социална справедливост, търси балансиран компромис между интересите на обществото, труда и капитала. Това създава благоприятен климат за стабилно ускорено развитие, защото сътрудничеството между социалните партньори е градивно, а конфронтацията - деструктивна. Пътят към благоденствие на хората минава през високата конкурентоспособност и социалната справедливост. Не може да е трайно конкурентоспособно общество, което не е справедливо. Под справедливо общество аз не разбирам такова, основано на егалитарно разпределение, познато ни от близкото минало, а общество с умерено доходно и имуществено разслоение, създаващо мотивация за предприемчивост и научно-техническо творчество, без да допуска доходна и имуществена поляризация и да нарушава социалната стабилност и етническото спокойствие. И обратно – не може да е справедливо общество, което не е конкурентоспособно. За разлика от справедливото благоденствие, справедливата бедност не е притегателна цел за българите през 21-то столетие;

·        В резултат на предизвикателствата на САЩ, Япония, Китай, Индия и Русия, на разширяването на изток, развитието на единния вътрешен пазар и в областта на услугите, а също и на новите най-модерни технологии, се очаква по-бързо развитие на ЕС през следващите години и десетилетия[5]. Това ще създава още по-силна тяга за икономическото развитие на България, поставила си като фундаментална стратегическа цел догонването на ЕС по най-важните икономически, социални и други показатели. По-бързото развитие на ЕС ще бъде важен притегателен фактор за още по-ускорено развитие на България през следващите години и десетилетия. Защото ще се стремим да догонваме още по-бързо движеща се цел, поставила си стратегическата задача да достигне, а след това и да изпревари САЩ по равнище на икономическо развитие;

·        Като членки на ЕС българските фирми ще имат повече възможности за производствена специализация и коопериране с големи европейски компании. В рамките на “международни стратегически съюзи” с европейски и други компании те ще намират ниши, на които да постигат световни стандарти по конкурентоспособност и ще излизат успешно на европейския и световния пазар. Това ще води до още по-ускорено развитие. Самостоятелно излизане и конкурентно представяне на българските фирми на европейския и световния пазар не е възможно в обозримото бъдеще;

·        Като член на ЕС България ще получава значителна безвъзмездна финансова помощ от структурните, социалните, аграрните и други фондове, каквато не може да очаква от други международни източници. Само за 2007-2013 г. предвидените безвъзмездни брутни трансфери от фондовете на ЕС към България превишават 11 млрд. евро. Ако приспаднем от тях около 2,5 млрд. евро членски внос на България в общността и плащания по евентуални санкции за този период потенциалните нетни трансфери към нас ще възлизат на 8,5 млрд. евро. През следващите години проблемът ще бъде не толкова в недостига на финансови ресурси, а в наличието на административен, технически и управленски капацитет за усвояване на средствата, предоставяни от общността. Остава да се види доколко успешно ще ги използваме. Това ще подсили инвестиционната активност за структурна, технологична и институционална модернизация на икономиката, растежа на БВП, повишаване на конкурентоспособността, модернизация на страната и обществото и по този начин – за ускорено догонващо развитие. Зад тези 8,5 млрд. евро стоят не само парични единици, а научно-технически, управленски, институционален, организационен и друг експертен опит, какъвто ние нямаме. Това ги прави още по-ценни и дисциплиниращи;

·        Като член на ЕС (и на НАТО) България сега е по-стабилна и по-предвидима за световната финансова общност. В нашето общество се дискутира дали преходът към пазарно стопанство е завършен или не. Присъединяването към общността като политико-административен акт, не е аргумент за завършеност на прехода. Според мен той все още не е завършен, но вече е категорично необратим. А необратимостта поражда дори по-голямо доверие от завършеността. Това създава благоприятни условия за приток на преки чуждестранни инвестиции и за други форми на стопанска дейност на чуждестранни юридически и физически лица у нас, а също и на български лица в чужбина[6]. България става все по-надежден политически и стопански партньор. Нарастващото доверие на световната финансова общност ще бъде важен фактор за ускорено икономическо развитие;

·        България разполагаше със сравнително добре развита в миналото образователна система и за квалификация и преквалификация на работната сила, които сега са частично разрушени. При наличието на многогодишни традиции и солидна основа, с помощта на западните партньори образователната система може да бъде бързо възстановена и модернизирана по европейски стандарти, запазвайки най-ценното от националните традиции в тази област. Това ще й позволи да повиши ефективността си и да подготвя подходящи кадри с висше и средно образование за икономиката и другите сектори;

·        България има сравнително добре квалифицирана за източноевропейските стандарти и същевременно много евтина работна сила, способна да постига по-висока производителност на труда при подходящо корпоративно управление[7]. При съчетаване на относително квалифицираната и евтина работна сила със съвременно корпоративно управление, осигурено от западните партньори, може да се активизира преместването на производствени мощности от западноевропейските страни със скъпа работна сила в България и други източноевропейски страни с евтина и относително добре квалифицирана работна сила и да се постигне бързо повишение на производството и на производителността. Това ще благоприятства и инвестициите за създаване на нови производствени мощности. То ще помогне за намаляване на емиграцията на квалифицирана работна сила от България, за завръщане на част от емигриралите през последните 10-15 години и ще улесни постигането на догонващо развитие с необходимата работна сила като количество и качество;

·        Поставени в подходяща пазарна среда в чужбина, българите се преобразяват в трудолюбиви, изобретателни, непретенциозни и предприемчиви хора. Като бъдещ член на ЕС тази среда ще стане достъпна и за нашите сънародници. Освен това, такава работна среда ще се създаде постепенно у нас и няма нужда да я търсят в чужбина, за да проявяват предприемчивост. При наличието на подобна пазарна среда у нас шансовете на България за успешно догонващо развитие са по-големи;

·        България има благоприятен климат като място за живеене, за модерно земеделие и развитие на международен туризъм. Съчетанието на равнини, планини и море, заедно с приятния умерен климат, големи горски масиви и девствеността на българската земя (поради по-малка употреба на химически торове и препарати през изминалите десетилетия) може да се превърне в предимство за постоянно заселване на българи, живеещи сега в други държави; за заселване на чуждестранни имигранти; за производство на екологично чисти земеделски продукти; за развитие на международен туризъм. Всичко това в комплекс може да се превърне във важен фактор за ускорено развитие и частичен компенсатор на демографската криза;

·        България има благоприятно географско разположение на територия през която минават и в бъдеще ще минават още повече важни международни комуникации от запад на изток и от север на юг. Значението им тепърва ще нараства. Тяхното изграждане и/или модернизация предстои. Имам предвид скоростни железопътни линии и автостради, водния път по р. Дунав и по Черно море, петролопроводи, продуктопроводи, газопроводи, електропроводи, телекомуникационни канали и други. Това ще помага за развитие на местната инфраструктура, за подобряване на връзките ни с другите части на Европа, Закавказието, Средна Азия, Близкия изток, Африка и намаляване на разходите за икономическо, социално и културно общуване. То пък ще бъде предпоставка за ускоряване на икономическото развитие.

 

Слаби стартови позиции

 

·        България ще бъде страната с най-нисък БВП на човек от населението, най-ниска производителност на труда, най-ниска конкурентоспособност[8], най-голяма бедност, най-нискоефективна администрация, най-лоши икономически, технико-икономически, финансови, социални, демографски, институционални, здравословни, санитарно-хигиенни, екологични, корупционни и други показатели, присъединявала се до сега към ЕС[9]. На България й предстои да измине много дълъг път на догонваща модернизация в икономиката и другите сектори, докато постигне равнище на икономическо и социално развитие, сравнимо със средното в ЕС. Това ще изисква не години, а десетилетия. И то много десетилетия;

·        При цялата й изостаналост и бедност, на България е наложено да плаща най-скъпия входен билет за ЕС с предсрочното закриване на 4 ядрени реактора в Козлодуй с обща мощност 1760 мегавата. Никоя друга страна не е плащала предварително такава “входна такса”. Вместо да бъде улеснена поради наследената изостаналост и окуражена за усилията през последните 17 години, на съвременна България се налага тежко наказателно бреме. Създаването на заместваща мощност на закритите реактори ще ни струва около 4 млрд. евро през следващите години. Към това следва да се прибавят стотици милиони евро, загубени през всяка от тези години поради пропуснат износ на електроенергия в съседните страни; пропуснато производство на по-евтина електроенергия от малките реактори за българските потребители; пропуснати печалби на АЕЦ Козлодуй; пропуснати доходи от намалена заетост и намален обем ремонтни, транспортни и други външни услуги за централата; пропуснати постъпления в републиканския бюджет от ДДС, корпоративен данък и други данъци и такси; пропуснати постъпления в бюджета на община Козлодуй; значителни разходи около реакторите в продължение на години след спирането до консервирането им и очаквани загуби от нарушено електроснабдяване поради по-малките резервни инсталирани мощности с които ще разполагаме през следващите години, за разлика от тези, които имахме до сега. Всички сериозни технико-технологични смущения в работата на генериращите мощности, които са много вероятни и се случват навсякъде по света, и застудяванията през зимните месеци, съчетани с технически изненади, могат да причинят прекъсвания в електроснабдяването на стопанския и домакинския сектор с тежки последствия. Общият размер на пропуснатите ползи е 2-3 млрд. евро. Като имаме предвид скромния потенциал на България да усвоява средства от структурните фондове на ЕС (за което ще стане дума по-долу), може да се предположи, че през следващите няколко години ще получаваме бруто не повече от 500-650 млн. евро средногодишно, предимно от аграрните фондове, но ще плащаме редовно членския си внос от около 320-380 млн. евро годишно. Ще плащаме и санкции за неизпълнение на задължения към общността, което се случва дори със старите членки на съюза. Действителните нетни средногодишни трансфери от ЕС към България през следващите няколко години ще са 300-400 млн. евро, като постепенно ще растат. През първите една-две години може да бъдем дори нетен платец в бюджета на ЕС поради ниско усвояване на структурните фондове, за което трябва да се сърдим на себе си. Следователно, необходими са поне 10-12 години докато действителните нетни трансфери от ЕС се изравнят със загубите ни от предсрочното закриване на реакторите. Това е равнозначно на лишаването ни от достъп до фондовете на общността за десетина години. България губи принудително 4 млрд. евро, които се пренасочват за изграждане на заместващи реактори в АЕЦ Белене. Ако не беше така тази сума, заедно с пропуснатите ползи от 2-3 млрд. евро, щеше да се използва за ускорено развитие на други сектори. Главна отговорност за това носи ЕС с твърдоглавата му предубеденост спрямо нашите реактори. Всички компетентни международни институции в тази област и най-вече Международната агенция за атомна енергия във Виена потвърдиха многократно, че реакторите са безопасни. Натискът за извеждането им от експлоатация не е по технически причини. Главната причина за смъртната присъда над реакторите е, че са руски. Според някои предубедени хора на Запад всичко руско е ненадеждно и опасно, дори да е модернизирано със западна електроника. Това, разбира се, не е вярно! Отговорност носят и българските правителства, които водиха преговорите и подписаха споразумението за присъединяване през април 2005 година. Те допуснаха и нарушение на конституцията, като не изпълниха решението на Върховния административен съд по този въпрос. У нас, обаче за такива “дреболии” не се търси отговорност. Надявам се, че интересите на България в общността ще се защитават по-добре отколкото в преговорите за присъединяване. Българското правителство трябва да се отучи да казва “да” на всичко, което се иска от нас. В България сега се таи надежда, че трети и четвърти реактор могат да бъдат спасени чрез промяна в позицията на ЕС, под натиска на енергийната криза в региона. Добре би било да е така, но едва ли! Промяна в позицията на ЕС е почти изключена, като се има предвид, че няколко страни членки са категорични противници на атомната енергетика и че България подписа договора за присъединяване в който е предвидено закриване на реакторите. А договорите трябва да се изпълняват. Вниманието следва да се насочи в друга посока, където има някаква вероятност за благоприятно решение. Правителството да направи незабавни постъпки пред ЕС за пълно компенсиране на загубите от предсрочното закриване на реакторите. Отпусканите до сега средства са нищожни. Получените компенсации да се използват за финансиране изграждането на АЕЦ Белене и за енергоспестяващи мерки. И още нещо много важно. България се нуждае от съвременна стратегия за развитие на енергетиката. Изработената преди десетина години е вече остаряла. Новата стратегия трябва да изясни един фундаментален проблем – в каква степен бъдещите потребности от електроенергия ще се покриват с нови производствени мощности и в каква – от енергоспестяване. Световната наука и практика са доказали отдавна, че инвестициите за енергоспестяване са много по-ефективни от тези за нови мощности за производство на енергия. Трябва също да се докаже икономически ефективно ли е България да бъде енергиен център на балканите и да се гордее с това. Такава политика съвсем не е безспорна. Главен източник за задоволяване на бъдещите потребности трябва да бъде енергоспестяването. Това може да се постигне чрез инвестиции за радикална структурна и технологична модернизация на стопанския и домакинския сектор, а не за нови енергийни мощности. При радикални мерки в тази област през следващите 10-15 години ще се намали енергоемкостта на нашия БВП, която сега е 5-6 пъти по-висока от тази в напредналите страни и 2-3 пъти по-висока от средната в ЕС. Само така може да се постига значителен прираст на брутния продукт при незначителен прираст и дори стабилизация на енергопотреблението. Това вече е правено в Япония и други развити страни. Интеграцията на България в ЕС ще улесни решаването и на този проблем. Новата енергийна стратегия трябва да обърне повече внимание на търсенето на нови източници на енергия, на увеличаване дела на възобновяемите енергийни източници, на разнообразяване на доставчиците на енергия и други важни стратегически аспекти на енергетиката;

·        Под натиска на МВФ, Световната банка и други външни източници, в България беше приложен модел на ускорена престъпна и полупрестъпна приватизция, която се превърна в сърцевина на криминалния преход към пазарно стопанство. Методът на приватизация предопредели криминалния модел на трансформация на България към пазарно стопанство. Разбира се, световните институции не нареждаха открито приватизацията да бъде престъпна. Те го налагаха по косвен начин - чрез настояване тя да се проведе бързо и мащабно. А бързата и масирана приватизация не може да бъде друга освен престъпна и полупрестъпна. Неслучайно старите страни членки на ЕС не прилагат такива методи на форсирана приватизация. Защото бързото прехвърляне на огромна маса активи от едни в други ръце създава многобройни изкушения на които не може да се устои. Особено в изостанала страна като България – със слаби и сервилно послушни на външни партньори институции и без демократични традиции. Това се потвърждава от целия световен опит. Ръководителите на международните институции и на великите сили го знаеха. То не е резултат на недоглеждане или случаен пропуск. Така МВФ, Световната банка и други чуждестранни субекти акушираха при раждането на един уродлив частен сектор[10] в България и са съотговорни за неговото сегашно и бъдещо поведение. Природата на този частен сектор е логичен продукт на методите на неговото формиране. Създаденият по такъв начин частен сектор не притежава цивилизования динамизъм, присъщ на частния сектор в страните от ЕС, който има няколковековна история. По своето зачатие немалка част от нашия частен сектор преследва агресивно собствените си интереси и потъпква безпардонно интересите на обществото, държавата, стопанските и социалните си партньори. Той не е лоялен към държавата и обществото, не плаща данъци, не спазва законите, нарушава грубо санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични, трудово-правни, осигурителни и други стандарти. В името на бързата и голяма печалба не се колебае да минава през трупове. Не е склонен да прави компромиси между своите интереси и интересите на обществото и социалните партньори и да поема своя дял от икономическа, социална и обществена отговорност. Престъпната част на българския частен сектор не познава и не признава друг модел на поведение, освен бруталното потъпкване на законите и интересите на своите партньори и ще се придържа към него възможно най-дълго. В България не се прилага принципът на цивилизованите държави , че “частната собственост е едновременно право и отговорност”[11]. Важи само първата му част. Ще минат наверно десетилетия, докато се преодолее “фабричният дефект” на този уродлив частен сектор и той бъде цивилизован[12]. Това ще влияе негативно върху икономическото развитие на страната. Повишаването на ефикасността на съдебната система може да ускори принудителното цивилизоване на престъпната част от частния сектор. Съдебната система не изпълняваше тази си функция до сега. Това обаче ще се постигне трудно и ще отнеме години, тъй като демонът беше съзнателно пуснат от бутилката преди 15-17 години. Трябва да се търсят начини за ускорено цивилизоване на престъпния частен сектор и за евентуално ревизиране на отделни значими приватизационни сделки, направени при очевидно нарушение на законите;

·        Още по-агресивни и безпардонни са някои чуждестранни инвеститори от съседни и други страни. Те преминават всякакви граници за цивилизованост в третирането на българския си персонал. Често пъти приватизираните финансови и нефинансови предприятия изведнаж стават губещи, докато преди това са били печеливши като част от “неефективния” държавен сектор[13]. Част от тях фалшифицират счетоводните си баланси, укриват истинската си печалба, пренасят я в чужбина чрез механизмите на вътрешнофирмените разчетни цени и не плащат данъци в България[14]. В много случаи, изнесени от медиите, третирането на местния низов български персонал от чуждестранните ръководители и българските им помощници граничи с положението на крепостните селяни през средновековието. За това допринася и робското търпение на българските работници в тези предприятия от страх да не загубят и мизерните си трудови възнаграждения, а също и пасивността на българските синдикати. Българските власти най-често са безучастни наблюдатели на тези груби нарушения на финансово-счетоводното и трудовото законодателство и на елементарните норми за човешки отношения. В такива условия не е възможно догонващо развитие;

·        Развитието на България след 1989 г. протичаше в обстановка на целенасочено отслабена държавност, съзнателна принизеност на реда и законността, предоставен от властите правен и институционален простор за престъпност и корупция, толерирана от някои държавни институции. Беззаконието и разграбването на общественото имущество се превърнаха в синоним на демократизацията и на прехода към пазарно стопанство. Доколкото все пак имаше някои добри закони, те не се прилагаха от всички правораздавателни органи. Под влияние на лобистки интереси народни представители съзнателно оставяха празноти в законите, които улесняваха разграбването на общественото имущество и другите форми на престъпност. В действащия през тези години Наказателно-процесуален кодекс бяха премахнати текстовете, обявяващи в престъпление посегателството срещу държавно и обществено имущество. Като престъпление се третираше само посегателството срещу частната собственост, обявена за свещена и неприкосновена. Държавната собственост не беше считана за такава. Това създаде юридически простор за безнаказано разграбване на държавни активи за милиарди левове с пряко участие на държавни институции и високопоставени личности. В заключителната фаза на разграбването висш ръководител в съдебната система, чието задължение е да наказва престъпниците, призова за тяхната амнистия. Съзнателно не се преследваха големи стопански престъпления, извършени с колективни решения на управленски институции. Може би тъкмо поради това най-големите престъпления бяха извършени чрез колективни решения на управленски органи, в т.ч. и на правителството. В правораздавателните органи имаше безредие, дезорганизация, липса на дисциплина, бездействие при наличието на очевидни факти за престъпност. Поделенията на правораздавателната система (органите на МВР, следствието, прокуратурата и съдът) прахосваха енергията си в междуособни борби, вместо да си сътрудничат в действията срещу престъпността и корупцията. Високопоставени лица от правораздавателните органи поддържаха нерегламентирани връзки с престъпността и мафията. Корупцията, обхванала всички етажи на държавното управление, не подмина и правораздавателната система. Съдебната система (съдилища, прокуратура и следствие) стана не само независима, но и безотчетна пред обществото. Нейната независимост прерастна в демонстративна безотговорност. Съдебната система е капсулирана и самообслужваща се институция. Въведе се ротация на приятелска основа на малка група магистрати по най-високите постове в съдебната система и Конституционния съд. Пълният имунитет на магистратите и липсата на механизми за отчетност пред обществото ги прави безотговорни и подхранва самочувствие за безнаказаност. Правораздавателната система сега е толкова дезорганизирана, кадрово отслабена от чистки на неудобни хора и постоянни реорганизации, проникната от корупционни влияния и недостатъчно финансирана, че не може да води ефикасна борба срещу престъпността и корупцията. А без ефикасна правораздавателна система не е възможно догонващо развитие. Доверието на обществото в тази система се е сринало до санитарния минимум. Мерките на новото ръководство на прокуратурата вдъхват надежда, особено ако обхванат и другите поделения на правораздавателната система. Красивите думи предстои да се потвърдят със серия от решителни действия;

·        Много ниско е нашето средно ценово равнище (36-37%) в сравнение с това на ЕС. При търгуемите стоки тази разлика е по-малка, а при нетъргуемите – много по-голяма. Обективните интеграционни процеси диктуват постепенно сближаване на цените в страните членки. България не може да е изключение от тези процеси. През годините след присъединяването към ЕС е нормално цените в България да нарастват изпреварващо пред тези в общността със стойности в горната зона на едноцифрената инфлация. Това се потвърждава от опита на Гърция, Португалия и Испания в годините преди и непосредствено след тяхното присъединяване към Европейската общност. България ще повтори тяхната крива в една или друга степен. Пълното изравняване на цените, заедно с производителността на труда и доходите, ще изисква 20-30 и повече години. По-добре е значителна част от сближаването на цените да стане преди присъединяването ни към Еврозоната, защото тогава влиза в действие ограничител за инфлацията (по критериите от Маастрихт), който ще затрудни изравняването на нашите цени с тези на ЕС[15]. Посочените обективни процеси не се оценяват от българските власти, които се придържат към политика на ниска инфлация на всяка цена и дори се гордеят с нея. Ниската инфлация, разбира се, е желателна по принцип, но не и при сегашните български условия. Ако тази политика продължава ще се натрупа голям инфлационен натиск и неговото овладяване ще става все по-трудно, а последствията от продължително фиксирания курс на лева върху конкурентоспособността на българските стоки - все по-негативни. През началните периоди след присъединяването нарастването на цените ще бъде бързо, трудно управляемо и несъчетаемо с изискванията на Еврозоната[16]. България ще бъде санкционирана за превишаването на този показател на сближаването в Еврозоната. Това ще затруднява допълнително икономическото ни развитие и ще има сериозни социални последствия. Бъдещото повишаване на цените в България като член на ЕС е неизбежно. Можем да избираме само начина на повишаване – постепенен или шоков. За предпочитане е управляваната умерена инфлация до към 8-9%[17], водеща към постепенно сближаване на цените, заедно с производителността и доходите, отколкото изравняване чрез стихийна шокова инфлация, която най-вероятно ще е двуцифрена. Допускането на втория вариант ще затруднява ускореното икономическо развитие;

·        Расте комплексната (доходна, имотна, здравна, образователна, етническа, регионална и дигитална) поляризация в обществото. Нейните съставки взаимно се подсилват и изострят чрез синергичния ефект. Доходната поляризация поражда и засилва имуществената, здравната, образователната, етническата и регионалната поляризация. Те, на свой ред, засилват дигиталната поляризация. Тя, по обратен път, изостря пораждащите я форми на поляризация. И така до безкрайност. У нас липсва ефикасна политика за социално приобщаване. Декларираната политика в тази област остава на книга и социалното отчуждение нараства. Расте отчуждението на хората от националните идеали. Те се затварят все повече в тесните семейни и приятелски кръгове, не се интересуват от обществени проблеми, не участват в избори. В такава обстановка не е възможен траен конкурентоспособен растеж и догонващо развитие. Социално поляризираното общество е несправедливо общество с ограничен потенциал за развитие. Една от поуките от последните избори за Президент е, че българското общество е болезнено чувствително спрямо растящата социална поляризация и свързаните с това несправедливости. Бюджетът за 2007 г. показва, че доходната и другите форми на поляризация продължават, въпреки че правителството се обявява за социално отговорна политика. Нищо подобно! Най-убедителното доказателство са фактите и преценката на българските граждани;

·        Опасно нараства социално-етническата поляризация в обществото. На фона на общата средностатистическа поляризация, тя е особено болезнена за циганското (ромското) население, голяма част от което живее в оскотяваща мизерия. Поради липса на алтернатива немалка част от това население е превърнало кражбите в главен източник на доходи за мизерно преживяване. И това не се крие от циганите, които нямат други източници на доходи. Ако не се вземат ефикасни мерки за смекчаване на тази поляризация в недалечно бъдеще в България могат да се случат събития, подобни на тези в предградията на Париж и други френски градове през ноември 2005 година[18]. Това ще влияе деструктивно върху потенциала за икономическо и социално развитие на България;

·        Слабо развита и лошо поддържана е инфраструктурата: транспортна, техническа, телекомуникационна, електропреносна, водосборна, водоснабдителна, водопредпазна, антиерозионна, екологична, социална и друга[19]. По мнението на специалисти, в кадровата осигуреност на развитието на транспортната инфраструктура липсва цяло поколение. Това до голяма степен важи и за другите отрасли на инфраструктурата. Много от наличните технически кадри по пътно строителство и поддържане напуснаха страната или се преквалифицираха принудително през последните 10-15 години, поради липса на работа в тяхната професия, а висшето образование сега подготвя нищожен брой инженери. С такава инфраструктура не е възможно по-голямо и по-качествено производство, внос и износ, напояване и отводняване, предпазване от наводнения и големи летни пожари, изгодни за страната транзитни потоци, висока конкурентоспособност и догонващо развитие. България има нужда от комплексна стратегия и конкретни ресурсно осигурени програми за бързо комплексно развитие на инфраструктурата през следващите години и десетилетия. Без тотално разширение и модернизация на инфраструктурата не е възможно нормално икономическо развитие и още по-малко – догонващо развитие;

·        Занемарено е здравеопазването, образованието и науката – сектори, без които не е възможно създаването на съвременен човешки капитал и икономика основана на знанието, а без тях е немислимо повишение на конкурентоспособността и догонващо развитие. Почти всяка година властите обявяват, че здравеопазването и образованието са приоритетни, но това са общи декларации, неподкрепени от действия - радикално реформиране и по-добро финансиране на тези сектори. То продължава и дори се задълбочава с бюджета за 2007 година[20]. В по-широк план, с такова мизерно здравеопазване, образование и наука не е възможно подобряване качеството на живота на хората. Битуващите в обществото мнения, че имаме висококвалифицирана, трудолюбива и дисциплинирана работна сила не отговарят на реалностите. Ако това беше по-близо до истината преди 15-20 години, то все повече се отдалечава от нея, поради недостатъчните грижи на държавата за тези сектори. Здравеопазването, образованието и науката са и недостатъчно финансирани. Като правило, така наречените “клинични пътеки” в здравеопазването се финансират около 60-65%. Останалото се плаща от пациентите или увеличава дълга на болниците. В официалните среди слабото финансиране през последните 10-15 години най-често се оправдава с липсата на реформи в тях и свързаното с това нерационално използване на финансовите ресурси. Заявява се, че при заделени за здравеопазването около 1 млрд. лв. в 2000 г., сега те са над 2 млрд. лв, без да има подобрение в качеството на здравеопазването. Това са произволни сравнения, защото се съпоставят разновременни номинални величини, без да се държи сметка за натрупаната през този период инфлация около 64%. Тези сектори наистина не са реформирани достатъчно и ресурсите не се използват рационално, но отговорността за това носят същите държавни институции, които определят тяхното финансиране - Народното събрание и Правителството. Вместо да се повтаря безкрайно клишето за нереформираността по-правилно е да се пристъпи бързо към радикални реформи, по-рационално използване на ресурсите и осигуряване на достатъчни финансови средства за тези сектори. България няма други ресурси за развитие, освен човешкия капитал. Този капитал обаче ще се превърне във фактор за динамичен растеж само при създаване на модерно здравеопазване, образование и наука. Отдавна е време българските власти да разберат тази очевидна истина, която е в корена на успехите на всички развити страни[21]. От бюджета за 2007 г. не личи, че са го разбрали;

·        Бюджетът не заделя достатъчно средства за лекуване на децата, страдащи от тежки болести. Много от тях не могат да се лекуват в България и се налага изпращането им в чужбина. През последните години по инициатива на Президента беше намерено частично решение на този проблем с “Българската коледа”. През 2005 и 2006 г. по тази инициатива бяха събирани по над 2 млн. лева. Това е високоблагородно дело, но в 21-ви век даренията не могат и не трябва да бъдат основен източник за лекуване на болните деца. Това трябва да бъде главна грижа на държавата. Тя трябва да отделя за целта десетки пъти повече средства от събираните от “Българската коледа”, защото се касае за здравето и живота на хиляди деца – в строгия смисъл на думата за бъдещето на България. Българската държава, обаче не го прави, въпреки наличието на милиардни бюджетни излишъци. Едва преди две години беше създаден държавен фонд за лекуване на болни деца в чужбина, но със символични ресурси. Необходими са радикални мерки, за да се прекратят страданията и спаси живота на хиляди бебета и малки деца. И колкото по-скоро, толкова по-добре!

·        Лошо се използва трудовият потенциал – ниски са коефициентите на икономическа активност и на заетост, голяма е безработицата от предимно необразовани и неквалифицирани хора, а вече се чувства недостиг на квалифициран персонал. Слабо се уплътнява работното време в рамките на работната седмица и работния ден. През последните 10-15 години България е поле за гигантско пилеене на квалифицирани трудови ресурси. Все по-често в бизнес средите се чуват гласове за внос на квалифицирана работна сила от близки и далечни страни. На път е да се извърши нова груба грешка в тази област. За България е много по-рационално да се подобри използването на наличната работна сила и да се създадат привлекателни икономически условия за завръщане на част от емигриралите на запад квалифицирани работници през последните 10-15 години, вместо да се внася работна сила от чужбина с всички свързани с това деликатни икономически, социални, културни и други проблеми. Наверно има някакви възможности за набиране на квалифициран персонал от българските общности, живеещи в други страни – Сърбия, Македония, Молдова, Украйна, Русия и други;

·        Ниска е производителността на труда, незадоволителна е трудовата и производствената дисциплина. Ниска е интензивността на труда. Твърде бавно нараства производителността на труда[22]. Масови са нарушенията на трудовото законодателство от работодателите и от наемния труд, които държавните институции наблюдават пасивно. Както вече посочих, особено брутални са тези нарушения от чуждестранни работодатели – предимно гръцки и турски. Недостатъчно ефикасни са санкциите при нарушаване на трудовото законодателство. Това също е канал за пилеене на трудов потенциал и за деморализация на работната сила;

·        Незадоволителна е договорната дисциплина между стопанските контрагенти. Съдебните процедури между спорещи стопански партньори траят с години. Интересите на кредиторите не са защитени добре. Не са малко случаите, когато стопанските спорове между партньори се уреждат с насилие, взривове, пожари и куршуми. Просрочените междуфирмени задължения, забавени данъчни, осигурителни, банкови и други плащания формират огромен квазибюджетен дефицит, който вече достигна около 150% от БВП. Това не може да продължава безкрайно. Натрупването на квазибюджетен дефицит е също така опасно, както дефицитът в консолидирания бюджет;

·        Вътрешната трудова мобилност в България е традиционно ниска. Сам по себе си добър като показател за качеството на живота, високият процент на семействата със собствено жилище у нас (около 90%) ограничава трудовата мобилност. За това допринасят още психологически фактори, слабо развитата транспортна инфраструктура, трудностите при намиране на жилище, на работа за други членове на семейството, на училище и детска градина за децата, задълженията по полагане на грижи за възрастни роднини. През близките години не се очертава повишение на вътрешната трудова мобилност. Това ще влияе неблагоприятно върху заетостта, производителността и растежа;

·        България е в демографска криза, която вероятно ще се изостря през следващите десетилетия, ако държавата не вземе още по-решителни мерки за постепенното й смекчаване. Овладяването й едва ли е възможно. Това ще намалява работната сила; ще влошава възрастовата и професионалната й структура; ще ограничава нейната предприемчивост и динамизъм; ще влошава съотношението между работещи и хората, които те издържат; ще увеличава бремето на бюджета с разходи за пенсии и медицински грижи за възрастните хора. В такива демографски условия трудно се постига висока производителност и догонващо развитие;

·        Голяма е емиграцията на млади, квалифицирани и предприемчиви хора, която не може и не бива да се ограничава с административни мерки. А икономическите средства ще дадат резултати след много години – когато условията на живот в България се сближат с тези в развитите европейски държави[23]. Последствията от емиграцията са сложни за България. Тя е полезна сега като частичен отдушник при висока безработица и като източник на валутни трансфери от работещи в чужбина българи, но при нормални условия в бъдеще резултатите ще са други. Някои негативни последствия от емиграцията вече се проявяват. Макар че статистическата безработица е още висока, все по-остро се чувства недостигът от квалифициран персонал за фирмите, а безработните, както вече посочих, са предимно хора без образование и квалификация. Нетните резултати от емиграцията за по-дълъг период от време са негативни и ще бъдат сериозни, многомерни и трайни. Въпреки че общият брой на емигрантите постепенно ще затихва по обективни причини, емиграцията на квалифицирана работна сила към по-развитите страни ще съпътства нашето развитие в продължение на много години. Като нетен резултат това ще затруднява допълнително ускореното развитие на България;

·        Остарели и неразвити са производствените, продуктовите и експортните структури. Това ще затруднява мащабната вътрешноотраслова и вътрешнопродуктова специализация и трайното производствено коопериране между фирми от България и страните от ЕС. Примитивните производствени структури предопределят също такива експортни продуктови структури с ниска добавена стойност. Суровините, материалите, необработените и първично обработените, материалоемките, енергоемките, капиталоемките и наситените с прост труд изделия са около 85% от общия неенергиен износ на България. Произведените стоки на ишлеме достигат 30-35% от общия експорт на страната. При сегашната ситуация у нас това е неизбежна необходимост, но не е перспективно. Няма държава в света, която да е проспепирала на базата на ишлеме. Ние изнасяме предимно нискотехнологични, ограничено количество среднотехнологични и символичен обем (2,5-3%) високотехнологични стоки[24]. Модернизацията на производствените и експортните структури е сложен процес, който изисква стратегическо въображение, ефикасна икономическа политика, огромни ресурси и много години, дори десетилетия. Тази модернизация е осъществима само чрез привличане на водещи световни компании в съответните области с предоставяне на изгодни дългосрочни данъчни и други условия и държавни гаранции от наша страна. То също предполага много по-ефикасна политика по здравеопазването, образованието, науката, иновационната дейност и инфраструктурата. С евтината и сравнително квалифицираната си, за нашите стандарти, работна ръка България може да бъде привлекателна за преместване у нас на важни индустриални производствени мощности от развитите страни, където трудът е много скъп. Автоматичните пазарни механизми не притежават структурообразуващи способности, особено в изостанали страни като нашата. Пазарът не е способен да разпознава кои производствени структури са най-перспективни след 5-10-15 и повече години. Необходимо е подходящо интелигентно участие на държавата в консултации с бизнеса и научните среди, като създател на благоприятна икономическа среда, а не като пряк собственик и оперативен ръководител на компаниите. Това е доказано от опита на всички сегашни развити страни. Без такива условия не е възможно създаването на модерни продуктови структури, голям и конкурентоспособен износ и догонващо развитие;

·        Занемарена е иновационната дейност. Съществувалата до края на 80-те години развойно-внедрителска база беше разграбена и разрушена, вместо да бъде приспособена към новата пазарна среда. Липсата на такава база сега ограничава възможностите за бързо усвояване, разпространяване и използване на вносни технически и други новости и за създаване на собствени новости на съвременно равнище[25]. Слаби са връзките между наука, университети и стопанска практика. Без модерна иновационна система не е възможен масиран конкурентоспособен износ и ускорено икономическо развитие;

·        Изостава развитието на информационно-комуникационните технологии, биотехнологиите, нанотехнологиите, технологиите за нови материали, екологично чистите технологии и другите най-нови научни и технически направления[26]. По разходи за научни изследвания (0,35-0,40% от БВП при средно 2,00% в ЕС и поставена цел за 2010 г. – 3%) България е между последните в Европа. Разходите на частния сектор за научни изследвания у нас са нищожни, докато в страните от ЕС те преобладават. Без развита приложна наука и внедрителски мощности не е възможно успешно усвояване и разпространяване на внасяните и създаваните собствени новости, технологична модернизация и висока конкурентоспособност и на тази база – догонващо развитие;

·        Ниски са санитарно-хигиенните и ветеринарните стандарти, неприемливи по критериите на ЕС. Едва около 10% от българските производители на млечни и месни продукти получават разрешения за износ на европейските пазари. На останалите се отказва докато направят съществени подобрения в санитарно-хигиенната си производствена среда. От началото на 2008 г. ще им бъде забранено да продават и на българския пазар ако не пристъпят към такива подобрения. Липсва надежден санитарно-хигиенен и ветеринарен граничен контрол, а също и контрол за качеството на вътрешното потребление. Допускат се масови нарушения, които влияят върху здравето на хората. Контролът на държавните институции не е ефикасен и е податлив на корупционни изкушения. Това ерозира потенциала за здравословно ускорено развитие;

·        Ограничен е потенциалът за вътрешно натрупване и инвестиции. Поради бедността частните спестявания на голямото мнозинство от гражданите липсват или са символични[27]. Същото важи и за повечето фирми, особено малките и средните. Част от привлечените от банките средства се насочват към чужбина, а не обслужват българската икономика. Съвсем ограничен е потенциалът за използване на ресурси от фондовата борса, от инвестиционни, взаимни, пенсионни и други фондове. Инвестиционните фондове като инструменти за мобилизиране на спестявания едва сега прохождат у нас. Все още много е ниска спестовната, застрахователната и друга финансова култура на масовия български гражданин. Това ще затруднява вътрешното натрупване и инвестициите поне в обозримото бъдеще. Време е да се мисли за разширяване на кръга от инструменти за мобилизиране на повече ресурси за икономическо развитие, а също и за интегриране на нашата малка и елементарна фондова борса с някоя от водещите фондови борси в Европа[28].

·        Скромен е потенциалът за бързо и качествено усвояване на големи потоци от фондовете на ЕС и други външни ресурси. Голяма част от предприсъединителните фондове не се усвояват[29]. Освен това, всички важни проекти, финансирани от предприсъединителните фондове се изпълняват от чуждестранни фирми. Доколкото участват в периферията на тази дейност, българските фирми в най-добрия случай са дребни подизпълнители. По тази линия България губи ежегодно десетки милиони евро. Такава опасност грози и трансферите от фондовете на общността след присъединяването, поради слабата подготовка на българския административен, технически и управленски персонал за тяхното усвояване и изпълнение. Колкото и да е странно на пръв поглед, възможно е плащанията на България към ЕС през първите една или две години след присъединяването (при годишен членски внос от над 320 млн. евро и евентуални санкции) да превишават трансферите от ЕС към България, т.е. страната ни да бъде нетен платец, поради липсата на добре подготвени проекти за финансиране от наша страна. В най-добрия случай двата потока могат да се окажат приблизително равни. Това ще ограничава възможностите ни за интеграция и за догонващо развитие. Необходими са незабавни мерки за повишаване на потенциала за усвояване на средствата от фондовете на ЕС. Жалко, че мерките се вземат в последния момент. Пропуснат ли се и следващите месеци България ще плати висока цена;

·        Нерационална е структурата на преките чуждестранни инвестиции. Тази структура има различни измерения – по произхода на инвестициите от съответни страни инвеститори, в това число от високоразвити страни или от офшорни зони; съотношение между инвестиции за приватизация на съществуващи обекти и нови инвестиции; насоченост по отрасли и сфери на дейност в България. Смущаващо голям през определени периоди беше делът на инвестициите от офшорни райони - Кипър, Малта и други екзотични острови-държавици. През последните години прави впечатление бързото увеличение на чуждестранните инвестиции в имоти със спекулативни цели – за последваща продажба на далеч по-висока цена.[30].

·        Липсва работеща дългосрочна стратегия и подходяща политика за регионално развитие. Доколкото има нещо на хартия, тя не се изпълнява. Голяма е изостаналостта и дори обезлюдяването на планински, полупланински и селски региони, за които държавата не се грижи[31]. В условията на догонващ икономически растеж регионалните различия в България ще растат през следващите години и десетилетия. Разликата в стандарта на живеещите във Видинския, Смолянския или Силистренския регион, от една страна и София, от друга, след 15-20 години ще бъде по-голяма, отколкото е сега. Качеството на живота ще се подобри през този период и в четирите региона, но това ще става по-бързо в София. По-интензивно ще се развиват регионите на няколко растежни центъра: София, Варна, Бургас, Пловдив и др. Все повече ще изостават относително Северозападна, Североизточна, Югозападна, Югоизточна и Родопска България. Ще растат също различията между градските и селските райони. Тази опасност все още не се осъзнава от държавните институции и не се вземат ефикасни мерки за нейното смекчаване. Пълното й овладяване обаче не е възможно. Регионалните икономически и социални напрежения, които отчасти ще са резултат на догонващото развитие, ще се засилват и, на свой ред, ще ограничават потенциала за по-нататъшно ускорено икономическо развитие;

·        Макар че е налице държавна стратегия и други документи, няма ефикасна екологична политика, особено в големите градове и прилежащите райони. Развитието на транспортната инфраструктура, и най-вече форсираното развитие на автомобилния транспорт, не е съобразено с екологичните изисквания. Не се спазват екологичните стандарти във водохващането, водоснабдяването и напояването, в отвеждането и пречистването на отпадните води. Повечето от средните и малките градове в България нямат канализация и съвременни пречиствателни съоръжения за отпадните води. Още по-тежко е положението в селата. Хиляди са нерегламентираните сметища. Несъобразено със съвременните екологични стандарти е събирането, съхраняването и използването на твърди отпадъци, особено в големите градове и най-вече в София. Не сме готови за догонващо устойчиво развитие през следващите години;

·        В България има странен стил на управленско поведение. Като правило, тежките проблеми са известни и по много от тях се говори в обществото в продължение на години, без да се вземат управленски решения и да се пристъпва към превантивни действия. Трябва да се случи нещо трагично (да загинат хора, наводнения, пожари, транспортни и екологични катастрофи), за да се активизира общественото мнение и да се пристъпи към управленски действия. След като се вдигне шум за кратко време скоро всичко затихва и се забравя отново до следващата трагедия. Управленските решения, често пъти половинчати и недостатъчно финансирани, следват събитията, а не ги предшестват, за да ги предотвратяват. Взетите правилни решения често не се изпълняват, а виновните не носят отговорност. С такъв стил на управленско поведение трудно се постигат добри резултати и не е възможно догонващо развитие;

·        Пренебрегва се микроикономическата и сляпо се преувеличава ролята на макроикономическата политика. Не се разбира, че без стабилна микроикономика не е възможна трайна макроикономическа, финансова, социална, етническа и политическа стабилност. Разкъсана е връзката между микроикономическа и макроикономическа система. Провежданата от години икономическа политика ги противопоставя, вместо да се допълват и подсилват взаимно. В такива условия не е възможно трайно ускорено икономическо развитие;

·        В продължение на много години по настояване на МВФ у нас се провежда гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Подобряването на живота на хората не е във фокуса на икономическата политика. Вместо това се фетишизира значението на ниската инфлация, бюджетът с излишък, стабилният валутен курс, фискалния и валутния резерв, лихвените проценти, паричните агрегати на БНБ и други подобни. Те са важни средства и инструменти на икономическата политика. Грешката е, че се абсолютизират и превръщат в нейни крайни цели. Министърът на финансите заявява публично, че “финансовата стабилност е главната икономическа цел на държавата”. Забележете, главната цел не е човекът, а финансовата стабилност! Не се разбира, че финансовата стабилност сама по себе си не води автоматично до по-висок растеж и подобряване качеството на живота на хората. През последните почти десет години имаме класическа финансова стабилност, но няма висок растеж и подобрение в живота на мнозинството от хората[32]. Това личи и в бюджета за 2007 година. Осигурен е бюджетен излишък от 0,8% от БВП, но финансирането на здравеопазването, образованието, науката, инфраструктурата, екологията и други жизнено важни области продължава да е мизерно и хората ще понасят големи лишения, а много от тях ще платят със живота си. През последните 17 години българските правителства проявяваха завидно престараване в изпълнение на исканията на МВФ. България е единствената страна от ЦИЕ, която по своя инициатива продължи споразумението си с МВФ и на 1 януари 2007 г. се присъедини към ЕС с ангажиращо споразумение с фонда, което изтича през март 2007 година. Всичко това ерозира потенциала за ускорен и конкурентоспособен растеж в средно- и дългосрочен хоризонт;

·        Едностранчива е бюджетната политика. Тя е подчинена само на финансови критерии и пренебрегва фундаментални национални ценности като здраве, образование, наука, инфраструктура, култура, санитарно-хигиенни стандарти, лична и имуществена сигурност на хората, опазване на околната среда. Провежда се политика на бюджетен излишък за сметка на посочените национални ценности[33]. Хиляди хора умират всяка година поради липса на достъп до качествена здравна помощ и невъзможност да си купят лекарства, лоша профилактика, поради късно откриване и недостиг на лекарства за онкологични заболявания, сърдечно болни и много други. Инфраструктурата, екологията и санитарно-хигиенното дело са в окаяно положение, а в същото време бюджетът приключва с милиардни излишъци[34]. Тази погрешна практика продължава и с бюджета за 2007 година. Не се търсят компромисни решения между висшите национални ценности (целите на развитието) и относителното бюджетно равновесие (едно от средствата на икономическото развитие), като се отдава по-голямо значение на постигането на националните ценности. При сегашните условия не е възможно ускорено догонващо развитие. Негативните последствия от тази политика ще се почувстват силно в средно- и дългосрочен хоризонт;

·        При управлението на фискалния резерв безусловен приоритет също имат финансовите критерии, за сметка на здравето, образованието и живота на хората. Една страна може да пристъпи към многократно предсрочно издължаване на публичен външен дълг ако е решила най-острите си вътрешни проблеми и има свободен ресурс. България не е такава държава. Болезнени вътрешни икономически, социални, екологични и други проблеми чакат решение от години и дори се изострят (здравеопазване, образование, инфраструктура, наука, култура, екология и други), а ресурси на фискалния резерв се използват за предсрочно изплащане на външен дълг[35]. В такава обстановка не е възможно ускорено развитие;

·        Тревожно голям е дефицитът в текущата сметка (14,9% от БВП в края на 2005 г.)[36], който се дължи на малко производство, още по-малък износ с нерационална структура и ниска конкурентоспособност. Решението на проблема с дефицита в текущата сметка не е в свръхрестриктивната бюджетна политика. Трайното решение е в структурната и технологичната модернизация, активната иновационна политика, подготовката на висококвалифицирана и здрава работна сила, увеличение на масата на износа[37] и на неговата конкурентоспособност и като допълнение – по-гъвкава бюджетна политика и също такава политика по валутния курс. В резултат на всичко това ще се увеличи производството и износът, ще се повиши конкурентоспособността на българските стоки, ще се намали дефицитът в търговския баланс и ще спадне дефицитът в текущата сметка. Поддържането на свръхрестриктивна бюджетна политика отлага за неопределено време обрата към по-висок и по-качествен растеж и трайното решаване на проблема с дефицита в текущата сметка. А трайно високият дефицит в текущата сметка ще затруднява догонващото икономическо развитие;

·        Ниска е фирмената култура, посредствено е фирменото управление. Значителна част от фирмите не са лоялни към държавата, обществото, гражданите и дори към собствения си персонал. Масови са нарушенията на данъчната и митническата дисциплина. По качество на управление на фирмите България е в опашката на световните класации[38]. Върху ниското качество на управление на част от фирмите наверно се отразява престъпният характер на техния произход и също такъв манталитет на техните собственици и ръководители. В подобна микросреда не е възможно успешно развитие и висока конкурентоспособност на фирмите, а това подкопава потенциала за успешно догонващо развитие. Не е възможна здрава макроикономика при болна микроикономика.;

·        Наличието на дългосрочен поглед и ясна стратегическа ориентация е много важно за всяка икономика. Това позволява по-точно съизмерване на текущите и бъдещите ефекти в стопанската дейност и правилен избор между тях. Много често стратегическите ефекти са толкова големи, че си струва да се жертват текущи ефекти. Това обаче предполага те да се познават. Физиономията на нашата икономика сега се определя от частния сектор. Неговото поведение потвърждава, че той не притежава такъв стратегически поглед. Достатъчно е да напомним за положението в туризма, смятан за един от приоритетните стратегически отрасли на икономиката. Въпреки поучителния опит на Испания и Португалия и добронамерените съвети на много наши и чужди специалисти частният сектор в туризма осъществи през последните години масирано строителство на туристически обекти край морето и в планините, което ги прави непривлекателни за взискателните чуждестранни туристи. Българските туристически зони се превръщат в свръхзастроени гъсто населени градски квартали, непривлекателни за по-претенциозните чуждестранни туристи. С такива градски комплекси България ще привлича само най-бедните чуждестранни туристи, което не обещава нищо добро на нашия туризъм. Тази груба стратегическа грешка ще ни тежи много години, защото е трудно поправима. Анкети сред големите, средните и малките фирми в България показват, че с малки изключения, те нямат средно- и дългосрочни стратегии за развитие. Тяхна главна цел е текущото оцеляване. При такова късогледо поведение на частния сектор не е възможно догонващо развитие;

·        Хронична е склонността на микроикономиката да трупа задължения, които затрудняват повишаването на конкурентоспособността, дори поставят под въпрос оцеляването на фирмите[39]. След декапитализацията на държавните фирми, целенасоченото им изоставяне от държавата, разграбването им през 90-те години на миналия век и след престъпната приватизация, голяма част от фирмите още не са стабилизирани. Те не са провели структурна, технологична, кадрова, управленска, финансова и пазарна модернизация, нямат финансови ресурси, не се управляват компетентно и не са готови за ефективна стопанска дейност по съвременните стандарти[40]. Бизнес климатът не е благоприятен. В такава микросреда не е възможна конкурентоспособност и догонващо икономическо развитие;

·        Държавните и други институции не са ефикасни. Прекалено раздута, недостатъчно квалифицирана, партийно ангажирана, неефективна, с несигурно бъдеще, ниско платена и склонна към корупция е държавната, общинската и капсулираната съдебна администрация. Корупция има и в администрацията на частния сектор. С такава администрация не е възможно ускорено икономическо и социално развитие;

·        Слабо развита е финансовата система, в т.ч. банковите и небанковите финансови институции. Макар че са почти изцяло притежание на чуждестранен капитал, банките и другите финансови институции не са модернизирани и дейността им е далеч под европейските и световните стандарти в съответната област. Например, прилаганите у нас спестовни инструменти (предимно банкови депозити) са много по-ограничени и по-традиционни от тези в развитите страни. Инвестиционните, съвместните и пенсионните фондове едва сега прохождат. За това допринася и ниската финансова и спестовна култура на българските граждани. Силно изостанало е застрахователното дело, ниска е застрахователната култура на населението. Висока е централизацията на бюджетната система. Бюджетът изпълнява само традиционни фискални функции и пренебрегва стимулиращите и потискащите функции. Погрешна е политиката на бюджетен излишък. Тежко е положението и в корпоративните финанси. Огромен е размерът на квазибюджетния дефицит. С такава финансова система не е възможно догонващо развитие;

·        Продължително фиксиран е валутният курс (от 1 юли 1997 г.) в условията на умерена инфлация и слабо повишение на производителността на труда. Натрупаната инфлация в България (около 80%) през изминалите почти 10 години с фиксиран курс на лева превишава 3-4 пъти натрупаната инфлация в Германия и Еврозоната през същия период, с чиято валута е обвързан нашият лев. Повечето, при това най-значимите, ЦИЕ страни прилагат управлявано плаващ валутен курс. България е една от малкото страни с продължително фиксиран курс в условията на валутен борд при много бавно повишение на производителността на труда. Повишението на производителността на труда с натрупване през тези 10 години у нас е няколко пъти по-малко от натрупаната инфлация. Това води до оскъпяване на лева, затруднява допълнително растежа, намалява конкурентоспособността на българските стоки и създава трудности за тяхното повишаване;

·        Неуважението към законността, реда и дисциплината е вековна черта на нашата народопсихология. Така е при договорната дисциплина в стопанските, а също и в междуличностните взаимоотношения. Както вече посочих, постигането на европейска законност, правила, ред и дисциплина е дори по-важно за България от финансовата подкрепа на ЕС, която ще се почувства доста късно в нетно измерение. Бързи промени в народопсихологията обаче не са възможни. Нужни са поне едно или две поколения, за да се почувстват тези промени. Предвижданият засилен контрол от страна на Европейската комисия може да ускори този процес и затова е полезен. Без тези предпоставки не е възможно догонващо икономическо и социално развитие;

·        Прекалено голям е сенчестият сектор в икономиката. Според някои оценки той е 20-30%, а според други – над 40%. Тези оценки, разбира се, са условни. Ако това е така не можем да се доверяваме на статистическата информация за състоянието и развитието на икономиката. Не знаем в какъв икономически свят живеем. При това положение много трудно е да се проектира една или друга икономическа политика, тъй като не се знае броят, желанията, интересите и поведението на хилядите неизвестни стопански субекти. Ирационалното стопанско поведение на сенчестите субекти оказва деморализиращо въздействие върху поведението на стопанските субекти в светлия сектор на икономиката. Това ще затруднява догонващото развитие;

·        Голяма е престъпността и корупцията, силно противопоказна за нормалната стопанска дейност. Немалка част от тази дейност е криминализирана. Създава се впечатление за пасивно толериране на престъпността от съответните държавни институции. Както вече споменах, налице са нерегламентирани взаимоотношения на видни магистрати с престъпни групировки. След създадените през 90-те години благоприятни условия за тяхното процъвтяване, овладяването на вътрешната престъпност и корупцията ще изисква години. Престъпните прояви на български граждани в западна Европа уронват престижа на България в очите на гражданите и властите в тези страни. Това влияе негативно на стопанските и други отношения с България и затруднява ускореното икономическо развитие;

·        Географското ни положение има и сериозни минуси. За разлика от Чехия, Полша, Словакия, Унгария, Словения, Хърватия ние сме далече от големите икономически, научно-технически и културни центрове на западна Европа. Нямаме вековните традиции на активен икономически и културен обмен и дори битова близост с техните народи, каквито притежават изброените страни. Големите разстояния означават също повече време и по-големи транспортни разходи в стопанския обмен. Това е една от причините да сме икономическа периферия на Европа. При недостатъчно енергични мерки за преодоляване на другите ни слаби позиции, географското положение ще поставя още по-силен перифериен отпечатък на икономическото ни развитие.

 

Заключение

 

От изложеното до тук личи, че в България има много нерешени проблеми, които предопределят икономическата ни изостаналост и ограничения потенциал за догонващо развитие. Изброяването на толкова много слаби изходни позиции не е приятно. То дори навежда на мисълта дали при тези обстоятелства е възможно догонващо икономическо развитие у нас през следващите години и десетилетия? Такова развитие едва ли е постижимо ако до 5-10 години не превърнем в предимства голяма част от сегашните ни слаби позиции. Това е много трудно постижимо, особено на нашите географски ширини.

Успешното догонващо развитие на България е на границата между възможното и невъзможното. При пълна мобилизация на националната енергия и благоприятна вътрешна и външна среда то е възможно. И не само възможно, но и необходимо! Защото от него зависи бъдещето на България и отлепването ни от дъното на европейската скала по степен на икономическо развитие.

За разлика от оптимистичните официални оценки, истината за сегашното състояние на българската икономика и за живота на хората не е приятна. По-добре е обаче да гледаме истината в очите, отколкото да си затваряме очите пред нея! Науката трябва да говори с езика на числата и фактите, независимо дали са приятни или не!. Иначе тя не би служила на националните интереси и би се превърнала в сервилна послушница на партизански и корпоративни интереси. Следователно, трябва да вникнем в неприятната истина, за да я разберем и преобразим в положителна.

Списъкът от над 40 слаби изходни позиции не е продукт само на последните 17 години. Той е резултат от многогодишни вътрешни “натрупвания”, датиращи от турското робство. Допринесли са и външни обстоятелства, налагани от големите държави и от международните финансови институции на малка България в миналото и сега. Решаващи за нашата изостаналост обаче са вътрешните причини за които сме отговорни ние българите – както предшествениците, така и съвременниците.

Всичко това се е натрупвало в продължение на столетия и ни е държало в опашката на европейския прогрес. България сега е между последните в Европа по равнище на икономическо и социално развитие, каквато е била и преди 50 или 100 години. През това време ние сме се развивали, но същото са правели и другите европейски страни. И дори по-добре от нас.

Неверни са твърденията, че преди Втората световна война България е била между най-напредналите европейски държави. В европейската скала на страните по степен на развитие сега сме на същото място, където сме били тогава – между последните. Неприятно, но факт! Такава е горчивата истина. Нашата класация в тази социално-икономическа скала може да се подобри само чрез догонващо развитие.

Ако успеем да превърнем значителна част от слабите позиции в предимства или поне да смекчим негативния им характер, ще постигнем догонващо икономическо развитие. Ако не успеем – ще продължим да вегетираме между последните в социално-икономическата периферия на Европа. До сега бяхме в периферията на разединена Европа, а в бъдеще можем да останем в югоизточната периферия на обединена Европа. Между двете ситуации едва ли има голяма разлика от гледна точка на сравнителните ни позиции спрямо другите страни в Европа. И в единия и в другия случай сме между последните. С това повече не трябва да се примиряваме!

Посочените по-горе слаби страни на нашата икономика издават недостатъчната ни подготвеност за присъединяване към ЕС. Както подчертах в началото, особено силно се подценява и премълчава неподготвеността ни в икономиката. Независимо от куртоазните оценки в годишните доклади на Европейската комисия и от твърденията на нашите власти, строго погледнато, България няма нормално функционираща и още по-малко - конкурентоспособна пазарна икономика, която може да се справи с конкурентния натиск на вътрешния европейски пазар, както се изисква по критериите от Копенхаген. Скоро ще се убедим, че е така.

Преодоляването на ниската конкурентоспособност ще бъде много трудно, защото тя синтезира в себе си дълбоко вкоренени дефекти на икономиката и обществото, които също трябва да бъдат отстранени. Ниската конкурентоспособност е доказателство за разклатено здраве на икономиката и липса на зрялост в обществото.

Въпреки това аз подкрепям сегашното ни присъединяване към ЕС. Не защото сме готови, а понеже само като член на общността у нас ще задействат правилата на ЕС и ще се създадат по-благоприятни условия за икономическо развитие. Не само и не главно поради милиардите евро, които ще получаваме от европейските фондове. По-важното е, че като член на съюза България ще прилага неговите закони, правила и норми на поведение, ще се превърне в подредена европейска държава.

По силата на общото законодателство България ще бъде длъжна да го прави, докато извън ЕС едва ли ще намери сили за това, в плен на традиционната ориенталска инерция и обхваната от лапите на октопода. Показателен е предприсъединителният период. През последните години беше упражняван силен натиск на европейските институции за ускоряване на реформите у нас. И въпреки това промените ставаха мъчително. Влиятелни неофициални среди не искаха България да се развива като модерна европейска държава. Тяхната съпротива ще продължава и след присъединяването, но със затихващи изгледи за успех.

Следователно, присъединяването на България е не толкова акт на признание за изпълнени условия за членство. То е израз на добра воля от страна на ЕС и цели да ни създаде авансово подходящи условия за радикални реформи и догонващо развитие в рамките на общността. Ние трябва да се възползваме от тази възможност.

Добрата воля на ЕС не е израз на чист алтруизъм от тяхна страна. Ние също сме им полезни и необходими, главно по стратегически геополитически съображения, а също и като пазар за техните стоки и за инвестиции. Доставяме им подготвени у нас квалифицирани специалисти в отделни области на знанието и на производството, а също и нискоквалифициран персонал в много отрасли за работа, която гражданите на старите страни членки не желаят да вършат. Даваме им възможност да пренасят у нас производствени мощности от техните страни със скъп труд и да използват нашата сравнително квалифицирана и многократно по-евтина работна сила[41]. Граждани на старите страни членки могат да купуват имоти на много ниски за техните стандарти цени и да прекарват голяма част от живота си в благоприятния наш климат.Ще внасяме в общността и културно разнообразие, което е косвен фактор за ускорено развитие.

Така че, ние не само ще получаваме, но и ще внасяме свой принос в общото европейско семейство. Надеждата ни е на първо време да получаваме повече, отколкото даваме в знак на солидарност от тяхна страна. Дано да е безкористно! Съотношението между даване и получаване може да се променя в бъдеще. Все пак доколкото сме по-слабо развита страна от средното ниво на общността е логично е и в бъдеще да получаваме повече, отколкото даваме. Това съотношение между даване и получаване ще бъде фактор за нашето догонващо развитие.

Повишаването на икономическата и социалната еднородност е обективен закон в развитието на всяка съвременна интеграционна общност. Тя не търпи чуждо тяло в своя организъм. Като член на ЕС България трябва да бърза повече за преодоляване на изоставането си и да не дава основания да ни считат за случайно попаднало там чуждо тяло.

Това е гигантска задача. Нейното решение е възможно само чрез цялостна структурна, технологична, финансова и институционална модернизация на икономиката, здравеопазването, образованието, науката, иновационната дейност, инфраструктурата; съчетаване на ефективността със социалната справедливост; ограничаване на социалната поляризация; опазване и подобряване на околната среда; възстановяване на връзката между макро- и микроикономическата система; гъвкава макро- и микроикономическа политика, освободена от идеологически догми; драстични мерки срещу престъпността и корупцията, т.е. политика, твърде различна от сегашната. Нашите конкретни препоръки за тази политика в 15 направления се съдържат във втора глава на наскоро публикуваното ни изследване[42]. То е логично продължение на стратегията за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година, публикувана преди повече от три години[43].

През последните години България поддържа голям бюджетен излишък, който се оправдава с огромния и непрекъснато нарастващ дефицит в текущата сметка. Властите изглежда не разбират, че с такава късогледа политика задълбочават проблемите в текущата сметка и отлагат нейното нормализиране. Защото с бюджетната рестрикция забавят модернизацията на икономиката, повишаването на нейната ефективност и конкурентоспособност. Неслучайно този дефицит расте през последните десетина години от въвеждането на Валутния борд. Трайното решение е в предлаганата от нашия колектив гъвкава политика на ускорена цялостна модернизация, водеща в крайна сметка до висок конкурентоспособен растеж, по-голям износ, по-малък дефицит в търговския баланс, а от там и в текущата сметка.

Сегашната политика разчита главно на финансовата стабилност. Тя е необходима, но не е достатъчна за догонващ конкурентоспособен растеж. Защото финансовата стабилност не води автоматично до висок растеж и благоденствие. Последните десет години го потвърдиха. От 1 юли 1997 г.[44]. в България има финансова стабилност, но няма висок растеж, голям износ, по-висока конкурентоспособност и по-добро качество на живота за мнозинството от хората[45]. И няма да ги има докато липсват споменатите по-горе други предпоставки.

В България има излишък от традиционна финансова стабилност и остър дефицит от благосъстояние за хората. През 2004 г. по време на четвъртото разширение на ЕС у нас имаше финансова стабилност, но нямаше готовност за присъединяване и затова не бяхме допуснати в общността. Освен това, финансовата стабилност не може да бъде трайна без наличието на микроикономическа стабилност. Категорията “финансова стабилност” не е равностойна на категорията “готовност за присъединяване”. Наличието на финансова стабилност е важно, но не е достатъчно за членство в ЕС. Нужно е много повече. Както вече посочих, сега ни допускат по други причини, без да сме готови в икономиката, като ни дават авансово доверие на кредит. България трябва да се възползва от това доверие.

И още нещо. До сега България водеше икономическа политика, диктувана от МВФ. Сърцевина на тази политика е традиционното консервативно разбиране за финансова стабилност – ниска инфлация, бюджетен излишък, ниски доходи, относително високи данъци, голям фискален и валутен резерв, съответно поведение на паричните агрегати на БНБ и т.н. Основната идея на тази политика е да се запази способността на страната да обслужва задълженията си към чуждестранните кредитори. Човекът липсва от матрицата на тази политика.

Както вече споменах по-горе, под натиска на МВФ в продължение на 17 години у нас се провеждаше гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика[46]. Ниската инфлация, бюджетният излишък и други подобни средства на икономическата политика бяха превърнати в нейни главни цели, а човекът беше забравен. Неговото благосъстояние, здраве и сигурност бяха пожертвани пред олтара на финансовата стабилност и по-точно – пред бюджетния излишък. Бюджетният излишък беше предпочетен пред здравето и образованието на хората. Клишето за финансовата стабилност и бюджетният излишък като главен неин гарант, беше размахвано като плашило пред опонентите на такава политика.

Наличието на бюджетен излишък не е задължително условие за финансова стабилност. В старите страни членки на ЕС има такава стабилност при 2,5-3,0% бюджетен дефицит и публична задлъжнялост над 60% от БВП в продължение на много години. Подобно е положението и в новите страни членки от централна Европа.

Финансовата стабилност в съвременния по-гъвкав смисъл е необходима за успешно икономическо и социално развитие, но не е достатъчна. В последната ни публикация, а и по-горе в настоящата статия, е доказано, че има цял комплекс от други предпоставки, които в своята съвокупност са по-важни от традиционната финансова стабилност. Тя води до благосъстояние само когато са налице и тези предпоставки. Разбира се, най-добре е да имаме и двете[47].

Като член на ЕС България ще прилага други принципи на икономическата и социалната политика, отдавна възприети в общността и различни от тези на МВФ. Във фокуса на тази политика е човекът, а не паричните агрегати на БНБ. Така всичко ще си отиде на мястото – и средствата и целите на развитието. Хората няма да бъдат повече жертвани в името на догматични разбирания за финансова стабилност. Защото икономическата политика не струва нищо ако не обслужва човека!

Най-големи противници на обявените от Европейската комисия по-строги мерки за наблюдение и контрол върху България като нов член на общността са местните престъпни и други групови интереси. Защото при новите условия, наложени от ЕС, по-трудно ще реализират користните си амбиции. Засиленото наблюдение над България може да засяга чувствителни национални струни, но е обективно полезно за бъдещото ни развитие. Затова по-строгите контролни мерки на Европейската комисия не трябва да се драматизират, а да се приемат спокойно и препоръките им да се изпълняват.

Институциите на ЕС основателно се опасяват, че след отпадането на границите нашият хаос може да се пренесе у тях. Защото корупцията е проникнала дълбоко в трите клона на държавната администрация у нас. Загрижеността на европейските институции за България всъщност е нормална защитна реакция. Грижейки се за нас, те пазят себе си. Тук има пълно съвпадение на интересите и ние трябва да се възползваме от него. В крайна сметка добро е това, което ще подобри живота на нашия народ. Независимо кой е инициаторът на оздравителните мерки – от София или Брюксел.

Опитът през последните години е поучителен. Много от промените у нас станаха под натиска на Европейската комисия в предприсъединителните преговори, често пъти при съпротива на българските власти и на заинтересованите икономически групи в страната[48]. Без този външен натиск повечето реформи нямаше да станат, в т.ч. промените в конституцията и реформите в съдебната система. Темпът и радикализмът на реформите в България като член на ЕС ще бъдат по-високи, отколкото извън общността. Това ни е много необходимо.

Нашето общество няма представа за сериозните икономически, социални и други проблеми, с които ще се сблъскаме през годините непосредствено след присъединяването. Преобладават наивни очаквания за подарено ни от Европейския съюз благоденствие, без да сме го заработили[49]. Ключът към благоденствието на всеки народ е във високата производителност на труда. Тя обаче не се постига лесно. България може да достигне по-бързо и по-висока производителност чрез големи допълнителни усилия и само като член на ЕС.

През годините непосредствено след присъединяването по-силно ще се чувстват някои негативни ефекти на ускорените интеграционни процеси, подсилени от недостатъчната ни подготвеност. В средно- и особено в дългосрочна перспектива ще преобладават положителните ефекти. Поради насажданите евроилюзии реална е опасността сегашният наивен еврооптимизъм да прерастне в агресивен европесимизъм и дори в евроотчуждение през близките години.

Тези предизвикателства трябва да се познават и да сме готови за преодоляването им. Особено в годините непосредствено след присъединяването – най-трудния период от членството ни в ЕС. През последните години многократно препоръчах на правителствата в мои публикации да изработят подходящи стратегии и ресурсно осигурени програми за тяхното решаване. Предишното и сегашното правителство обаче не направиха достатъчно за подготовка на обществото, бизнеса, общините, синдикатите и държавните институции за посрещане на суровите икономически и социални предизвикателства на интеграцията. Дори не ги информираха за хода на преговорите с ЕС и поеманите от тяхно име ангажименти[50]. По стара наша традиция се активизираме едва в последния момент. Така става и сега. Доказателствата за това са многобройни.

Достатъчно е да напомним за слабата подготовка на административен, технически и управленски капацитет по усвояване на фондовете на ЕС[51]. Всички признават, че не сме подготвени за тяхното усвояване, че нашите фирми не са конкурентоспособни изпълнители и че по тези причини през първите години след присъединяването ще загубим много неусвоени средства. Липсват обаче мащабни и радикални мерки за подготовка на необходимия капацитет за усвояване на инвестициите и за повишаване конкурентоспособността на нашите фирми изпълнители. Властите са примирени, че това неизбежно ще се случи у нас, защото се е случвало и в други страни нови членки. В бюджета за 2007 г. е предвидено 20% усвояване на средствата от структурните фондове, но не е сигурно, че ще се постигне. По тази причина може да загубим няколко милиарда евро безвъзмезден ресурс през първите години след присъединяването и дори да се превърнем в нетен платец през първата и втората година.

Както отбелязах в началото, тук не може да се анализира подробно всяка от посочените силни и слаби стартови позиции. Изброявам ги, за да покажа мащабността и сложността на предизвикателствата, свързани с догонващото икономическо развитие на България като член на ЕС. За част от силните и слабите стартови позиции подробният анализ е направен и са дадени препоръки в нашата “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година” (виж сс. 77-131, 148-340 от публикацията на хартиен носител или № 43 от списъка на публикациите в моята страница в интернет)[52]. За друга част – това е направено в редица мои публикации през последните години, и още по-системно в най-новото изследване на нашия колектив “Догонващо икономическо развитие на България – стратегия и реалности” (виж сс. 188-426 от публикацията на хартиен носител или № 71 от списъка на публикациите в моята страница в интернет), финансирано от фондация “Фр. Еберт” и публикувано от издателството на БАН през декември 2006 година.

България сега провежда най-рестриктивната макроикономическа политика между страните членки на ЕС. Вече години наред има един от най-високите бюджетни излишъци в ЕС. Прилага един от най-високите ДДС между страните членки на ЕС. Прилага строги ограничения върху нарастването на заплатите и пенсиите. Допуска най-нисък процент на разходите за здравеопазване, образование и наука. Толерира опасно голяма социална поляризация. Не взема ефикасни мерки срещу стопанската престъпност и корупцията.

Правителството води силно дебалансирана политика спрямо труда и капитала. То прави твърде много, при това неоправдани реверанси на бизнеса[53]. Прилага най-нисък корпоративен данък между страните членки на ЕС, като за 2007 г. го намали с 5 процентни пункта в сравнение с 2006 година. Миналата година намали застрахователните вноски на бизнеса със 6 процентни пункта, а за средата на тази година е обещано ново намаление. В същото време пренебрегва жизнените потребности на пенсионерите, болните, лекарите, медицинските сестри, учителите и учените.

България е с най-лоши икономически, социални, здравословни и други показатели в ЕС, но колкото и да е парадоксално, има най-висок бюджетен излишък и най-нисък корпоративен данък, т.е. отклонява средства за фискален уют и се лишава от постъпления от корпоративен данък, вместо да ги насочва за подпомагане на най-нуждаещите се. С други думи, прави реверанси на бизнеса за сметка на най-нуждаещите се.

Задължително изискване към всяка държавна политика е да бъде балансирана и справедлива спрямо интересите на различните социални групи. Тя не трябва да облагодетелства едни, за сметка на други. Това нарушава доверието към правителството, влошава социалния климат и създава напрежение в обществото

Трябваше ли митингите на пенсионерите да стават все по-чести и по-масови, за да се стресне правителството и да разбере колко онеправдани са тези хора. Това означава, че социалните му сензори са блокирали. Ако съдим по смехотворните отстъпки, които обещава да направи на пенсионерите (повишение на пенсиите от 1 юли с 10,0% вместо 8,5%), то и сега не чува тревожните сигнали на социалната камбана.

Да завършиш 2006 г. с 1813 млн. лв официален бюджетен излишък, да имаш във фискалния резерв почти 6 млрд. лв. (два пъти повече от необходимото), да се хвалиш с най-големи бюджетни постъпления през 2006 г. за целия период на прехода и да отказваш повишение на пенсиите с 8,5% от началото на 2007 г. (което струва около 180 млн. лв.), защото “нямало пари”, е връх на социалния цинизъм. А повишение на пенсиите с 8,5% от началото на 2007 г. не е нищо друго, освен запазване на реалната им покупателна способност с оглед на очакваната инфлация. И това се заявява от правителство, доминирано от социалисти, които пледират за социална отговорност!

Показателно е, че в края на януари т. г. бизнесът награди правителството със статуетката за Mr. Икономика за 2006 г., като благодарност за либералната му икономическа политика. Аз не зная за друг подобен случай в европейска държава. Какъв парадокс – “социално отговорното правителство” получава благодарности от бизнеса и освирквания от пенсионерите, болните и учителите!

Управниците пръщят от самодоволство и не смятат за нужно дори да се консултират със заинтересованите групи от населението и да им обясняват мерките, които предприемат – отложеното индексиране на пенсиите за юли 2007 г., застрашителното набъбване на държавната администрация и свързаните с това големи разходи, акциза за домашно приготвената ракия, Натура 2000, опашките на хората с увреждания пред службите за социално подпомагане, бездействие при продължаващото произволно завишаване на сметки за отопление и осветление, толериране на трудово-правните нарушения от чуждестранни компании и т.н. Това създава допълнително напрежение в обществото.

Необходимо е да се повиши социалното съдържание на икономическата политика. Сегашното правителство, макар че се нарича правителство на социалната отговорност, провежда по-консервативна и социално безотговорна политика от своите предшественици. Продължава да се разтваря ножицата между динамиката на нарастването на БВП, от една страна и динамиката на доходите (заплати, пенсии), от друга, спрямо базисната 1989 година. Растежът на реалния размер на заплатите и особено на пенсиите все повече изостава от растежа на БВП. Това показва, че печалбата и другите форми на законни и незаконни предприемачески доходи растат много по-бързо от трудовите доходи. Изостря се социалната поляризация[54].

Политиката на бюджетни излишъци при тежкото състояние на здравеопазването, образованието, науката, инфраструктурата, екологията и други сектори е илюстрация за социално безотговорно управленско поведение. Недопустимо е и отлагането на символичното индексиране на и без това мизерните пенсии до средата на годината, което означава, че те отново ще намалеят в реално измерение при очакваната инфлация през 2007 година. Това засяга 2,4 милиона. души. И то при положение, че е планиран бюджетен излишък 0,8% от БВП за 2007 г., а се очаква 1,5-2,0%. На 6 февруари 2007 г. министърът на финансите оповести намерението на правителството да поддържа бюджетен излишък от 1,0-1,5% и през следващите три години. Това ще бъде поредната груба грешка на правителството.

Концепцията на правителството по икономическата политика се разминава с изложената по-горе от мен. Правителствената концепция е догматична неолиберална, а моята – гъвкава и социално ориентирана. Моята концепция съответства на философията на икономическата политика на ЕС, докато правителствената се различава от нея със своя консерватизъм и пазарен фундаментализъм.

Аз съм за по-голяма социална ориентация при запазване на финансовата стабилност с допускане на временен умерен бюджетен дефицит от 1-2% от БВП през тази и следващите години. Нима в ЕС има финансова дестабилизация като години наред допускат среден бюджетен дефицит 2,5-3,0% (а най-големите страни и повече) и средно 64% публична задлъжнялост, при два пъти по-ниска у нас! При тях политиката на умерен дефицит е по-малко наложителна, отколкото при нас. И въпреки това я прилагат за решаване на особено важни социални и други проблеми. Те подчиняват бюджетната политика на решаването на проблемите на хората, при запазване на финансова стабилност. У нас съдбата на хората се подчинява на политиката за бюджетен излишък при поддържане на завиден фискален уют.

Неолибералната теория и практика вече изживява времето си в световен мащаб и отдавна не е на почит в ЕС, макар че все още е на мода в официална България. Това е най-тежкото наследство от присъствието на МВФ у нас. Такава либерална политика не се провежда и в САЩ. При тях се засилва политиката на огромния двоен дефицит – едновременно на бюджета и на текущата сметка.

Неолибералната теория беше приложена в най-големи мащаби и най-продължително след Втората световна война в Латинска Америка – в страни със сходни на нашите условия. Тя не доведе до всеобщо благоденствие, а произведе огромна бедност на единия полюс и невъобразимо богатство на другия[55]. Неолибералният експеримент там се провали.

Погледнете сега политическата карта на Латинска Америка. Тя е почти изцяло червена. Не защото е комунистическа или социалистическа, а понеже става по-социална, като поставя човека във фокуса на икономическата политика. В повечето латиноамерикански държави управляват правителства, които провеждат повече или по-малко социално ориентирана икономическа политика. В Бразилия, Венецуела и други страни социално ориентираните президенти бяха преизбрани напоследък.

 

Социално ориентираната в разумни граници икономическа политика и финансовата стабилност не се изключват взаимно. Повече социално ориентирана икономическа политика при запазване на финансовата стабилност е напълно възможна у нас сега. Финансова стабилност ще има и при умерен бюджетен дефицит от 1-2% през следващите няколко години. Твърдя го категорично.

Наличието на бюджетен излишък не е задължително условие за финансова стабилност. Продължителната финансова стабилност чрез бюджетен излишък разрушава социалната стабилност с тежки последствия и за едната и за другата. Бюджетният излишък е екстравагантен фискален лукс, особено за страна като нашата.

 
София, 12 февруари 2007
Обратно в списъка на публикациите

[1] Това е допълнен и значително разширен вариант на текста под № 72 по-долу – “Силни и слаби позиции на България пред прага на Европейския съюз”. Допълнения има навсякъде, но по-съществени са те в началото и особено в последния раздел – Заключения. Първият раздел на публикация №72 “Догонващо икономическо развитие” не присъства тук.

[2] Ирландия, Гърция, Португалия и Испания се присъединиха на времето към Европейската общност с БВП на човек от населението 55-65% от нивото на общността. Ние трябва първо до достигнем тяхното стартово равнище към 2020-2025 г. и след това да продължим да догонваме средния показател на съюза, така че към 2050-2060 г. да достигнем 75-80% от тогавашното средно равнище на ЕС.

[3] В края на статията соча къде сме правили такъв анализ и сме предлагали решения на част от проблемите.

[4] Средногодишната инфлация от 1998 до 2006 г. е 5,8%, което е подходяща среда за развитие на страна като нашата през този период.

[5] Показателите за икономическото развитие на ЕС през последните години не са благоприятни. Средногодишните темпове на прираста на БВП в ЕС-25 през 2001-2005 г. са били 1,66%, в ЕС-15 - 1,58%, а в САЩ – 2,56%. Съотношението между производителността на труда в САЩ и ЕС-25 през 2000 г. е било 132,1%, а през 2005 г. - 138,3%. Съотношението по същия показател между Япония и ЕС-25 е било съответно 91,6% и 94,1%. (Източник: Интернет страница на ЕС). Страните членки на ЕС са длъжни да направят съответните изводи от това, ако не искат да се превърнат във второразредна икономическа общност. Корекциите в Лисабонската стратегия през 2005 г. и изготвянето на Програмата за растеж и заетост в ЕС са доказателство, че такива изводи вече се правят.

[6] По данни на Европейската банка кумулативният приток на преки чуждестранни инвестиции в България от 1989 до края на 2005 г. възлиза на 10,3 млрд. щатски долара или 1327 долара на човек от населението..

[7] Според публикации в германски и австрийски медии средната почасова надница в България е 1,62 евро, в Румъния 1,90 евро, в Германия средно 28,17 евро, а в Дания 32 евро.

[8] По оценки на Световния икономически форум в Давос в последния глобален доклад за конкурентоспособността 2006-2007 г. България дори отстъпва от позициите си по конкурентоспособност на икономиката в сравнение с предходната година и от 61-во пада на 72-ро място от общо 125 обхванати страни. Изпреварени сме по конкурентоспособност не само от всички страни членки на ЕС и от страните кандидати, но и от 20-25 слабо развити страни от Африка, Азия, Латинска Америка и Карибския регион. Това е много тревожно като се има предвид обобщаващия характер на този фундаментален показател.

[9] България е страната с най-ниски реални доходи между членовете на ЕС. От проектобюджета за 2007 г. личи, че не се предвижда повишение на реалните доходи (заплати в бюджетния сектор, пенсии и др) в сравнение с 2006 г., въпреки очаквания растеж на БВП от 5,8%. Резонен е въпросът – къде отиват плодовете от този сравнително висок растеж? Има две вероятности: че такъв растеж няма или ако все пак го има, благата се присвояват от най-богатата прослойка чрез разпределителните и преразпределителните механизми. Гражданите на България не приемат такава консервативна политика по доходите и полярното разпределение на произвежданите блага. Правителството не може да не държи сметка за това!

[10] Разбира се, това не важи за целия частен сектор. В България има и много частни субекти с нормално пазарно поведение и лоялно отношение към държавата и обществото. Лоялността към законите обаче ги поставя в неравностойно положение спрямо нелоялните фирми. Бедата е, че делът на нелоялния престъпен и полупрестъпен частен сектор е значителен.

[11] Показателно е, че частната фирма “Български речен флот” отказа да се включи по чисто комерсиални причини в прочистването на Дунав от замърсяването с нефтени продукти от сръбска рафинерия в началото на октомври 2006 г. Собственици на стари частни сгради, дори обявени за паметници на културата, съзнателно ги разрушават, за да построят на тяхно място нови с висока комерсиална доходност. Частни фирми, съхраняващи по договори продукти от държавния и военновременен резерв често злоупотребяват с тях, за да се облагодетелстват. Има и много други подобни случаи. Държавните институции и тук остават безучастни или действат половинчато и нерешително.

[12] От такъв “фабричен дефект” страда частният сектор и в другите ЦИЕ страни, осъществяващи преход към пазарно стопанство. Има разлики само в степента на агресивна криминалност, а не в същността. В този смисъл сме изпреварени само от арогантното поведение на частния сектор в Русия, Украйна и други страни от ОНД.

[13] Така се случи с почти всички приватизирани банки, с БТК и много предприятия от реалния сектор.

[14] Напоследък станаха известни поголовни съкращения на важен персонал и груби надписвания от чуждестранни частни фирми в електроразпределението на сметките на българските потребители за използваната енергия. “Спестените” по такъв начин средства се прехвърлят в чужбина. Тревожно е че реномирани енергийни компании от страни членки на ЕС се държат така у нас – нещо, което никога не биха си позволили в своите страни.

[15] Средният процент на инфлация за страните кандидати и за членовете на Еврозоната трябва да бъде не повече от 1,5 процентни пункта над инфлацията в трите страни членки с най-ниска инфлация една година преди прегледа. Държавите нарушители на това изискване подлежат на санкции от институциите на ЕС.

[16] Поставянето на такива изисквания за развитите страни членки на Еврозоната е правилно, но не и за изостаналите като България. Ние ще бъдем принудени да изпълняваме едновременно две взаимно изключващи се изисквания: Първо, да не затрудняваме процеса на постепенно изравняване на средното си ценово равнище с това на Еврозоната. Този процес е непредотвратим. То предполага 2-3 пъти по-бързо повишение на средното ценово равнище у нас в сравнение с това в Еврозоната, поне през началните периоди на интеграционния процес; Второ, да не допускаме по-висока инфлация от 1,5 процентни пункта от тази в страните с най-ниска инфлация. Двете изисквания са несъвместими и на практика непостижими.

[17] Средногодишната инфлация у нас през 2006 г. беше 7,3%.

[18] Трайното решение на този проблем е в масирана програма за образованието на това население, което ще разшири възможностите му за трудова заетост. За това се говори в обществото, но твърде малко се прави. А и не е лесно да се направи.

[19] В споменатия доклад на Световния икономически форум за конкурентоспособността България заема 65-та позиция по качеството на базисната си инфраструктура. Освен от всички страни членки и кандидати за ЕС сме изпреварени от около 15 слабо развити страни.

[20] Министрите заявяват, че в бюджета за 2007 г. се заделят над 150 млн. лв. за здравеопазване в повече от 2006 година. Като се вземе предвид инфлацията през 2006 г. (7,3% средногодишно) предвидените средства за 2007 г. в реално измерение са под или в най-добрия случай на равнището на 2006 година при очакван растеж на БВП 5,8%.

[21] Доказано е безспорно, че в наше време е по-важно дадена страна да има човешки капитал, отколкото да притежава минерални суровини и горива. Забележителните успехи в икономическото развитие на Япония, Китай, Южна Корея и другите страни от източна и югоизточна Азия се дължат най-вече на специалните грижи за развитие на здравеопазването, образованието и науката.

[22] Ако производителността на труда у нас расте в бъдеще с темповете на 2001-2005 г. са необходими 150-200 години за изравняване със средната производителност на труда в Европейския съюз.

[23] По оценки на Европейската комисия, публикувани в края на 2006 г. в интернет, се очаква броят на емигриращите от България да превишава броя на завръщащите се до към 2020-2025 година.

[24] Делът на високотехнологичните стоки в експорта на страните членки на ЕС е далеч по-висок: Полша – 7%, Испания – 11%, Италия – 11,5%, Чехия – 15%, Австрия – 15%, Германия – 19%, Дания – 22%, Швеция – 22,5%, ЕС-15 – 22,5%, Франция – 22,5%, Финландия – 24%, Словения – 26%, Холандия – 31,5%, Унгария – 32,5%, Великобритания – 35% (Източник: World Economic Forum, Global Competitiveness Report 2006-2007, p. 26).

[25] Според споменатия вече доклад на Световния икономически форум в България има отстъпление в сравнение с предходните години в класирането по технологично развитие (68-мо място) и по иновационен потенциал (87-мо място) от обхванати общо 125 страни. И тук сме последни между страните членки и кандидати за ЕС и сме изпреварени от голям брой слабо развити страни.

[26] В глобалния доклад на Световния икономически форум за информационните технологии 2005-2006 г. България е на 64-то место. Пред нас са всички страни членки и кандидати за ЕС, а също и около 15-20 слабо развити страни. Това е особено тревожно като се има предвид, че в наше време който изостава в информационно-комуникационните технологии изостава във всичко.

[27] По данни на НСИ от “Наблюдение на потребителите” през януари 2007 г. 93,2% от българите не спестяват. Едва 6,8% от семействата твърдят, че “спестяват малко”.

[28] Със същата острота това важи и за други сфери на стопанска дейност у нас. Време е например многобройните дребни строителни фирми да се обединят в по-мощни компании, способни да участват в търговете у нас и в други страни членки за изпълнение на проекти, финансирани от структурните фондове на ЕС. Налага се също многобройните миниатюрни български авиокомпании да се обединят в една по-голяма, а тя, на свой ред, да се интегрира с някоя от големите групи на европейски авиокомпании. Същото важи за фирмите за месо- и млекопреработка. Разсъжденията в този смисъл могат да продължат и за други производства. Бъдещето е на големите конкурентоспособни високотехнологични компании и на средните специализирани високотехнологични фирми, а не на малките фирми от гаражен тип, както е у нас. Не е вярно, че малките предприятия са гръбнакът на всяка икономика. Те преобладават като бройка, защото са малки, но не и по приноса им в националната брутна добавена стойност.

[29] През последните пет години са усвоени едва 23% от заделените за България средства по предприсъединителната програма ИСПА.

[30] По данни на агенцията за чуждестранни инвестиции през първото полугодие на 2006 г. най-много чужди капитали са инвестирани у нас в операции с недвижими имоти, наемодателска дейност и бизнес услуги - 538,5 млн. евро; във финансово посредничество - 271,3 млн. евро, а в преработващата промишленост едва 173,5 млн. евро. От ноември 2005 г. до ноември 2006 г. постъпленията от продажба на недвижими имоти на чуждестранни лица са 987,9 млн. евро или три пъти повече от същия период на предходната година. От гледна точка на българските интереси за догонващо развитие това едва ли е най-подходящата структура на преките чуждестранни инвестиции.

[31] По данни на НСИ в края на 2005 г. в България е имало 147 мъртви села – без нито един обитател; 31 – с по 1 жител; 44 – с по двама души; 37 – с трима и стотици полумъртви – с до 10 души на възраст над 70-75 години, които ще се обезлюдят през близките години. Общият брой на селата в България е бил 5084.

[32] По данни на последния годишен доклад на Европейската банка (от май 2006 г., с. 15) България е най-бавно развиващата се икономика в централна и източна Европа. Масата на БВП през 2005 г. в сравнение с предреформената 1989 г. е 133% в страните от централна Европа, 104% в Румъния, 98% в Хърватия, 97% средно за югоизточна Европа и 94% в България.

[33] Заедно с Естония, България е единствената страна в ЦИЕ с траен бюджетен излишък през последните години. В бюлетин на агенция Ройтерс в началото на март 2006 г. се подчертава, че България провежда най-рестриктивната бюджетна политика в Европа. Това едва ли е основание за гордост в Европейския съюз, който през последните десетина години провежда системна политика на умерени бюджетни дефицити до 3% от БВП според критериите от Маастрихт, а най-големите страни членки в продължение на години допускат дефицити над 3%, за да решават важни национални задачи. Постигането на националните ценности в тези страни има приоритет пред стриктното балансиране на бюджета.

[34] Към 30 септември 2006 г. излишъкът в консолидирания бюджет на България е бил 2,1 млрд. лева. Към същата дата фискалният резерв надхвърли 6 млрд. лева, т.е. 2,0-2,5 пъти повече от необходимото. По предварителни данни на Министерството на финансите в края на годината бюджетният излишък е бил 1,8 млрд. лв., а фискалният резерв 5,8 млрд. лева.

[35] По данни на Евростат в края на 2003 г. публичният дълг на България беше сведен до 46,2% от БВП (а през 2004 г. е около 35%), при незначително натоварване на бюджета с лихвени плащания по обслужването му – около 4,5-5,0% от разходите на консолидирания бюджет през последните години. В самия край на 2005 г. след предсрочно изплащане на дълг от 340 млн. евро към МВФ и Световната банка публичният външен дълг на България възлиза на 4,6 млрд. евро или 19,9% от БВП. По предварителни данни в края на 2006 г. той е около 26%.. Осредненият публичен дълг на страните от ЕС-25 в края на 2005 г. е бил 63,4% от БВП, а на страните от Еврозоната – 70,8%. Някои страни членки на Еврозоната (Италия, Гърция, Белгия) имат публична задлъжнялост 95-110% от БВП. Такава политика противоречи на националните интереси на България. От последните изявления на министъра на финансите личи, че политика на предсрочно издължаване на външен публичен дълг към МВФ и други институции ще се прилага и през 2007 година.

[36] Това е по данни на Европейската банка. В макрорамката на доклада по проектобюджета за 2007 г. на Министерството на финансите е посочено, че този дефицит е бил 11,8%. За единадесетте месеца на 2006 г. дефицитът в текущата сметка е 3,11 млрд. евро или 12,9% от очаквания БВП.

[37] Българският износ на човек от населението е 6 пъти по-малък от износа на Словения, 5 пъти по-малък от този на Чехия и 4,5 пъти по-малък от износа на Унгария. Още по-примитивна е неговата структура. Както вече посочих, делът на високотехнологичните стоки в нашия износ е 9 пъти по-малък от средния за ЕС и около 15 пъти по-малък от този на Унгария.

[38] По оценки на доклада за глобалната конкурентоспособност България е на 83-то място по фирмена конкурентоспособност. По качество на бизнес средата на фирмите сме на 95-то място, а на фирмените стратегии – 81-во място. И тук сме последни между страните членки и кандидатите за ЕС и сме изпреварени от 35-40 слабо развити страни.

[39] Както вече споменах, общите задължения на фирмите достигнаха около 150% от годишния БВП.

[40] Масовото лишаване на български фирми в млеко- и месопреработването от достъп до европейските пазари е доказателство за това.

[41] Според публикации в германския и австрийския печат разходите за труд в България са най-ниски между страните от ЕС. Средната почасова надница у нас е 1,62 евро, в Румъния 1,90 евро, в Германия средно по 28,17 евро, а в Дания 32 евро.

[42] Виж заглавие № 71 по-долу в списъка на публикациите в моята интернет страница.

[43] Виж заглавие №43 в същия списък на същото място.

[44] Датата на въвеждането на Валутния борд.

[45] По данни на НСИ от “Наблюдение на потребителите” през януари 2007 г. 69,5% от българите едва “свързват двата края”, 16,8% затъват в дългове, а 5,1% теглят от спестяванията си, за да оцеляват.

[46] Джоузеф Стиглиц отправя същия упрек към МВФ за подмяна на целите със средствата на икономическата политика и пренебрегването на човека. За целта той въведе и израза “confusing ends with means”.

[47] Привържениците на сегашната свръхрестриктивна политика заплашват, че всяко отпускане на ограниченията, включително и отказ от Валутния борд, ще доведе до повторение на кризата от 1996-97 година. Това не е вярно! Вътрешните и външните условия, които породиха кризата в 1996 г. вече не съществуват и подобна финансова дестабилизация сега не е възможна. Повечето ЦИЕ страни имат от десетина години бюджетни дефицити от 3-5 и повече процента (а Чехия достигна през 2003 г. до 12,3%), но  това не наруши финансовата им стабилност. Разбира се, аз никога не съм препоръчвал двуцифрен бюджетен дефицит. За максимум трябва да се счита 3%, както е предвидено по критериите от Маастрихт за страните от Еврозоната. Онези трудни години се използват като плашило от хора, които нямат други аргументи в защита на провежданата сега неолиберална политика.

[48] Всички у нас знаеха отдавна, че се хранехме с имитации на месни и млечни продукти, особено по-евтините. А мнозинството от гражданите купуваха именно тях. Често се задаваха шеговити, но сериозни въпроси дали в колбасите има месо и от какво са направени сиренето и кашкавалът. Всички го знаеха, но не и контролните ветеринарни, санитарни и други органи. Впрочем, те също разбираха какво става, но невидими сили упражняваха натиск върху тях да си затварят очите. От това страдаха гражданите на България. Дали някой някога ще покаже колко хора са починали или са се разболяли от консумацията на такива ерзацпродукти! И така продължаваше с години и десетилетия. Трябваше да се присъединим към ЕС, за да научим че от около 500 месо- и млекопреработващи предприятия едва 30-40 отговарят на санитарните стандарти и ще имат достъп до пазара на ЕС. Останалите са лишени от такъв достъп, а от началото на 2008 г. ще им бъде забранено да продават и на българския пазар ако не въведат ред в своето производство. Очевидно, много от тях ще трябва да бъдат закрити. Пита се, защо това не беше направено преди 10, 20 или 30 години от българските власти, призвани да се грижат за здравето на хората? Не е трудно да се досетим какъв ще бъде резултатът ако такива проверки от експерти на Европейската комисия бъдат направени на хлебопекарните, на ресторантите и столовете и в производството на сладкарски изделия!

[49] В този смисъл заслужават внимание думите на Ханс-Герт Пьотеринг в Европейския парламент на 26 септември 2006 г., адресирани към народите на България и Румъния. Той заяви, че “присъединяването към ЕС не означава присъединяване към рая на земята”.

[50] През 2002 - 2004 г. два пъти се обръщах с отворени писма във в. ПАРИ до министъра по евроинтеграцията г-жа Кунева да даде публичен отчет за поетите от България задължения глава по глава, успоредно с ангажиментите на другите преговарящи страни. Моите молби не бяха чути. Сега разбираме, че България е поела по-ангажиращи условия от другите страни кандидати. Може би тепърва ще научаваме още изненадващи новини.

[51] Както вече посочих, усвояването на предприсъединителните фондове на ЕС е ниско. И още по-лошо – главни изпълнители на проектите по тези фондове са чуждестранни фирми. Няма нито една българска фирма, избрана за главен изпълнител на значим проект. Нашите фирми не са конкурентоспособни на търговете на Европейската комисия. В най-добрия случай участват като дребни подизпълнители.

[52] Виж Ив. Ангелов с колектив, “Икономиката на България и Европейският съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година”, спонсорирана от фондация “Фридрих Еберт”, София, ноември 2003 г., 354 стр. Виж също Ив. Ангелов, Ефективността на икономиката ни се влошава, в. ПАРИ, 27 юли, 2004 г.; Ив. Ангелов, Предизвикателствата на конкурентоспособността, в. ПАРИ, 16 декември 2004 г.;

[53] Казват ни, че при нисък корпоративен данък бизнесът щял да инвестира отстъпените му средства и да създаде хиляди нови работни места. Това нито е вярно, нито се случва някъде по света. Още по-малко вероятно е да се случи в България. Всеки, който познава теорията и практиката на данъчния и инвестиционния мултипликатор знае, че в такива случаи в най-цивилизованите развити страни се инвестират 30-40% от отстъпените с по-ниския данък средства, а в държавите от Латинска Америка и други развиващи се страни – още по-малко. При нашите условия ще бъде далеч по-малко, защото, съдейки по досегашния опит, тези средства ще се използват главно за луксозни резиденции и офиси, за екстравагантни лимузини, за доходни инвестиции за имоти у нас и в чужбина, за екскурзии и почивки в екзотични райони на света и други подобни цели.

            Данъчното облагане, обаче не е единственият фактор, който обуславя инвестиционното решение. Инвеститорът държи сметка още за политическата, икономическата, финансовата и социалната стабилност в страната и региона; стабилността и предвидимостта на законите и подзаконовите актове; наличието на пазар за готовата продукция; наличието на квалифицирана и дисциплинирана работна сила; нивото на работната заплата; цените на енергията и другите суровини и материали в страната и региона; цената на земята и евентуални трудности по покупката на дребни парцели и обединяването им в по-голяма площ за промишлено или друго стопанско строителство; наличието на местна и регионална инфраструктура; участие на страната в интеграционни общности, осигуряващо свободен достъп до големи пазари; степен на държавна регулация (лицензионни режими); ефикасност на съдебната система; наличие на престъпност и корупция и т.н. Всички тези фактори, взети заедно или по групи, са по-важни от ставката на корпоративния данък. Подчертаването на изключителното решаващо значение на корпоративния данък за поведението на инвеститора и премълчаването на всички останали фактори цели да заблуди недостатъчно информираните.

            Подобен е случаят с романтичните картини за ефектите от намаляване на другите данъци, в т.ч. и на данъка върху работната заплата. Според либералите всяко намаление автоматично извежда на светло голяма част от сенчестия бизнес и води до повишение на данъчните постъпления. Фактите обаче са други. През 2006 г. осигурителните вноски на бизнеса бяха намалени рязко със 6 процентни пункта. Това обаче не доведе до увеличение на постъпленията от такива вноски в НОИ.

[54] Привърженици на либералната политика обясняват това разтваряне на ножицата с изплащането през годините на прехода на наследения от тоталитарния режим държавен дълг. Това не е вярно. Наследеният брутен дълг към 1990 г. беше около 12 млрд. щатски долара. Брутният дълг на България (държавен и корпоративен) в края на ноември 2006 г. е бил 18,7 млрд. евро или 24,3 млд. щатски долара при обменен курс 1,30 дол./евро.

[55] Същото става сега и у нас.