Обратно в списъка на публикаците

Проф. д-р ик. н. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Необходими са промени в икономическата политика

Съдържание

1.                Нужна е бърза структурна и технологична модернизация на икономиката с привличане на водещи световни компании.

2.                Бързо модернизиране, подобрено финансиране и ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновационната система и инфраструктурата.

3.                Необходими са сериозни промени в организацията и финансирането на приложните научни изследвания.

4.                Да се прекрати политиката на бюджетен излишък.

5.                Сложният труд трябва да се заплаща по-високо от простия.

6.                За частично смекчаване на демографската криза.

7.                Правителството трябва да бъде еднакво грижовно към труда и капитала.

8.                България се нуждае от стратегическа визия за водите и водното стопанство.

9.                Подлежи на избистряне енергийната политика на България.

10.          Специални икономически мерки за привличане на висококвалифицирани български емигранти от чужбина.

11.          Финансиране на новата икономическа и социална политика.

През 2005-2006 и в началото на 2007 г. в мои публикации писах, че злоупотребата с финансова стабилност чрез големи лишения на хората разрушава социалната стабилност с тежки последствия – обратно и за самата финансова стабилност. Писах, че това е на път да се случи в България, че правителството не бива да продължава с политиката на бюджетен излишък, защото чашата на търпението прелива и хората ще излязат на улиците! Сигнализирах, че социалната експлозия трябва да се предотврати докато не е късно! Защото без социална стабилност няма икономическо развитие, нито спокойствие в обществото. Подчертавах, че финансовата и социалната стабилност са еднакво важни за България и трябва да се пазят.

Събитията през 2007 г. потвърдиха моите опасения. Хората излязоха на улиците да протестират срещу икономическата и социалната политика на правителството. Пенсионерите протестираха месеци наред и масово, както никога до сега, но правителството не им обърна внимание. Станахме свидетели на най-голямата в историята на българското синдикално движение учителска стачка[1]. Надигнаха се учените, лекарите, лесовъдите, работещите в социалните домове, производителите на зърно и други професии. Напрежението остава да тлее в обществото и с времето ще нараства. На социалния хоризонт се очертават нови протести през следващите месеци.

След като социалните проблеми не се решават в спокойна обстановка чрез преговори, те се пренасят на улицата. Решенията там се вземат в обстановка на емоции и склонност към крайни необмислени действия. Езикът на улицата е агресивен, а възможностите за хладнокръвен разум – ограничени.

Ако се съди по бюджета за 2008 г. правителството не е извлякло поуки от недоволството на хората. А бюджетът е най-концентрираният държавен документ на икономическата политика. Бюджетът за 2008 г. дава шанс за промяна в тази политика. Може би последен шанс. Защото за следващия бюджет ще бъде късно. Загубата на доверие към правителството ще е преминала критичната граница на необратимост към есента на 2008 г. и възстановяването му ще е невъзможно дори и с най-розов социален бюджет за 2009 година.

Какво трябва да се промени в икономическата и социалната политика на България?

Промените трябва да обхващат както предлагането (способността за по-голямо и по-конкурентоспособно производство и износ чрез структурна и технологична модернизация на икономиката; ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновационната система и инфраструктурата; по-висока заетост; по-ефикасен публичен сектор; частично смекчаване на негативните последствия от демографската криза; ограничаване на емиграцията с икономически средства до поносими размери), така и търсенето (по-високи доходи; по-справедливо разпределение на благата; по-добро заплащане на интелектуалния труд; подобряване на публичните услуги; ограничаване на социалната поляризация; съчетаване на финансовата и социалната стабилност; повече лична и имуществена сигурност за хората).

Налагат се съществени промени в икономическата политика. Те трябва да бъдат в следните направления[2]:

ПЪРВО. Нужна е бърза структурна и технологична модернизация на икономиката с привличане на водещи световни компании във високите технологии – информационни технологии, биотехнологии, нанотехнологии, екологично чисти технологии, нови източници на енергия, нови материали и т.н. Ние трябва да търсим тези компании, а не да ги чакаме пасивно. Така няма да ги дочакаме, защото по света има и други привлекателни (дори по-привлекателни) за тях места за инвестиране.

Пазарните фундаменталисти смятат, че само пазарът може да създава модерни отраслови или продуктови структури[3]. Това не е вярно. Пазарът може да играе структурокорегираща роля само за текущите продуктови структури с оглед на търсенето, ефективността и конкурентоспособността. Той обаче е безпомощен при формирането на бъдещите производствени продуктови структури. Пазарът не може да предскаже и докаже какви ще бъдат жизнените цикли на съществуващите сега продукти, как те ще се скъсяват или удължават под влияние на възникващите взаимно заменими нови продукти, какви нови продукти и в какви съотношения ще се произвеждат в дадена страна или в ЕС след 10-20 и повече години, какви ще са техните потребителски качества и приблизителните им жизнени цикли.

Това може да направи само науката в тясно сътрудничество с държавните институции и с големи държавни и частни компании с развита изследователска дейност. И, разбира се, всичко това в пазарна среда, а не в условията на административно-командна икономика. Само науката може да предвижда контурите на бъдещите производствени структури и технологии въз основа на натрупаните фундаментални и приложни изследвания. С приближаването на това бъдеще науката е способна да вижда и предопределя все повече структурни, технологични, функционални, екологични, икономически, институционални, социални и други подробности на обществената възпроизводствена система. Пазарът не притежава такива способности.

Великите открития на човечеството и тяхното конкретизиране и приложение в полза на хората биха били невъзможни ако още в самото начало съдбата им се предрешаваше според тясно ограничените чисто икономически и финансови критерии на пазара. Пазарът се намесва на много по-късен стадий, когато започва комерсиалната реализация на научните открития. Той “отсява” икономически целесъобразните от нецелесъобразните новости. Технически гениално ново творение може да се окаже икономически нецелесъобразно и да не навлезе пряко в стопански оборот. То, обаче може да е полезно косвено чрез пълното или частичното му интегриране в други технически открития, които ще издържат пазарния тест. С помощта на други критерии се дава право на съществуване и на други новости – абстрактно-теоретични, чисто технологични, социални, екологични, културни, художествени, естетични и т.н.

Това не се разбира у нас. Някои хора продължават да чакат “невидимата ръка” на пазара да свърши своята структуроформираща роля. И няма да я дочакат, защото, както казва Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц в нобеловата си лекция на 8 декември 2001 г. – “ръката е невидима, защото я няма”.

Само на тази основа – при активно участие на науката могат да се определят подотрасли или производства – локомотиви на икономиката[4]. Световната практика отдавна го е доказала. Всички сегашни развити страни са минали по този път. Пазарът е безпомощен при решаването на такава задача. Може би затова пазарните фундаменталисти ненавиждат понятия като „стратегия” и “приоритети”. Те се доверяват изцяло на автоматизма на “невидимата ръка”.

Нашата икономика е безнадеждно остаряла, а рестриктивната макроикономическа политика потиска нейната модернизация. Около 50% от нашия износ са суровини и материали, а високотехнологичните продукти едва 3%, при 22% средно за ЕС[5]. Пътят от 3% до 22% се измерва във времето с 35-40 и повече години. По тази причина ние произвеждаме малко, изнасяме още по-малко[6] и при ниска конкурентоспособност.

В резултат на това дефицитите по търговския баланс, по текущата сметка и размерът на брутния външен дълг растат непрекъснато, въпреки рестриктивната политика и финансовата стабилност през последните десетина години и вече достигат опасно високи величини[7]. България е страната с най-големи дефицити по търговската и текущата сметка между новите членове на ЕС и страните кандидати. Ако трендът от последните 5-6 години продължава не ми се иска да мисля какво ще се случи през следващите 5-6 години.

Държавата трябва да създаде най-благоприятни условия за привличане на компании от развитите страни, които пренасят производствени мощности за модерни производства у нас. Тези условия трябва да включват: освобождаване на реинвестираната печалба от данък; ускорена подготовка на повече квалифицирани кадри и подходящи стимули за запазването им в страната; инфраструктурни улеснения; помощ за бързо намиране на подходящи по големина и местоположение парцели за заводски площадки, което не е лесно в условията на раздробена поземлена собственост у нас; стабилно и предвидимо законодателство; ограничен брой лицензионни режими; опростени регулации; приемане на общата европейска валута; икономическа, социална и политическа стабилност и т.н. И тях трябва да търсим по-активно, а не да чакаме да дойдат по своя инициатива. Ние не сме единствено привлекателните, за да го направят сами. Те имат и други подходящи алтернативи в източна Европа и в Далечния изток.

Участието на чужди капитали е много важно, но не е достатъчно за тоталната структурна и технологична модернизация на икономиката. Главна роля трябва да играят вътрешните инвестиционни усилия. Нормата на вътрешното натрупване следва да се поддържа около 32-34% от БВП в продължение на 10-15 години при висока ефективност на натрупването. Нужни са също бързи мерки за по-добро усвояване на трансферите от ЕС, а също и за участие на български фирми като главни изпълнители на европейски проекти у нас. Засега българските фирми участват само като дребни подизпълнители на чуждестранни фирми – главни изпълнители, спечелили търговете на Европейската комисия.

Има достатъчно предпоставки ниското усвояване на предприсъединителните фондове да се повтори и със структурните фондове през настоящия финансов цикъл на ЕС – 2007-2013 година. През 2007 г. бедна България е нетен платец в бюджета на ЕС по наша вина. Това не бива да се допуска през 2008 и следващите години. Извършената до сега подготовка за усвояване на структурните фондове не е достатъчна. Вече има доста оплаквания, че не достигат средствата за българско съфинансиране по програмите на еврофондовете, недостатъчни са уменията за разработка на добри проекти и т.н.

ВТОРО. Бързо модернизиране, подобрено финансиране и ускорено развитие на здравеопазването, образованието, науката, иновационната система и инфраструктурата. Без тяхното развитие не е възможен висок растеж, повишение на производителността на труда, на износа и конкурентоспособността. Без развита иновационна система България не е в състояние да усвоява, разпространява и използва както своите, така и вносните технически и други новости.

Да се икономисва от наука и образование в бедна на други фактори на производството страна като нашата и да се довеждат те до състояние на агония, означава да се посяга на мозъка на обществения организъм. Деградацията на здравеопазването, образованието и науката трябва да бъде спряна. Техният упадък заплашва самото оцеляване на България като народ и държава в стратегически хоризонт. И всичко това се допуска при наличието на огромен бюджетен излишък в продължение на години!

Най-пресният пример е изразходването на част от текущия бюджетен излишък от 1,2 млрд. лева. Решението за това се взема на 29 ноември 2007 г., а разпределението се прави от Правителството на 6 декември, когато е твърде късно да се направят спокойни оценки за насочването на тези средства преди края на годината при спазване на законовите процедури за държавни поръчки, публични търгове, обжалвания и т.н. Казва се, че част от средствата се насочват за финансиране на започнати и извършени вече работи. Тук обаче възниква въпросът – кой е разрешил извършването на такива работи, без предварително осигурено финансиране? Подменя се Народното събрание - единственият компетентен орган, който според конституцията определя размера на бюджетните средства и тяхното разпределение по сфери на дейност. Да не говорим, че това открива нови възможности за управленски импровизации и дори за корупция.

Здравеопазването, образованието и науката отново са пренебрегнати. На фона на предоставяните 110 млн. лв. за военни цели, 46 млн. лв. за МВР и 25 млн. лв за мотоциклетни състезания, споменатите три сектора заедно получават 70 млн. лв. (здравеопазване – 25 млн. лв., образование – 35 млн. лв. и наука – 10 млн. лв.). Този факт поражда тревожни размисли за ценностната система и приоритетите на правителството, които не държат сметка за текущите потребности на хората и за бъдещото развитие на България.

И още нещо. Казват ни, че с бюджета за 2008 г. са предвидени повече средства за здравеопазването и образованието, в сравнение с предходната година. Дължащо се главно на натиска на учителската стачка и стачката на лекарите, а не по инициатива на Правителството. Това е така, но в номинално изражение. В икономиката много по-важно е ресурсите да се измерват в реално изражение, т.е. след приспадане влиянието на инфлацията. Като имаме предвид, че завършваме 2007 г. с 12,5% средногодишна инфлация и че за идущата година очакваме минимум 10%, бюджетните ресурси за двата сектора в реално изражение ще са на равнището на 2007 година. Същото важи и за науката.

По инициативата на Президента за Българската Коледа в края на миналата година са събрани около 3,5 млн. лв. с които ще бъдат подпомогнати деца с тежки увреждания, ще бъдат купени кувьози за новородени бебета с проблеми или ще бъдат изпратени за лечение в чужбина, без които те нямат шанс да оживеят. Призовават ни да продължим да даряваме. Това е добре.

То, обаче поражда сериозна размисъл. Нима съдбата на нашите болни деца (и не само деца) трябва да зависи от дарения! Нима това не трябва да е първостепенна грижа на държавата! Каква е тази държава, която намира стотици милиони за военна техника (хеликоптери, курвети и други военни кораби), предназначена за използване на хиляди километри от нас; за модерни автомобили и други екстравагантни потребности на министри и депутати; за безбройните държавни агенции със скъпо платен апарат и т.н., а не намира 100-150 или повече милиона лева за доставка на най-необходимата медицинска техника и лекарства и за спасяване на живота и за лечение на български деца в чужбина, за онкологично болни и други страдащи хора! И то при наличието на няколко милиарда лева бюджетен излишък.

По данни на Световния икономически форум в Давос по макроикономическа конкурентоспособност през 2001 г. България беше на 59 место, през 2005 г. на 61-во, през 2006 г. на 74-то, а през 2007 г. е на 79-то место. Според същия източник по микроикономическа конкурентоспособност през 2001 г. сме били на 64-то место, през 2005 г. на 71-во, през 2006 г. на 79-то, а през 2007 г. на 83-то место. По качество на функциониране на фирмите сме на 95-то место от обхванати в обзора 131 страни, по усвояване на технологии във фирмите – на 119-то место, по квалификация на персонала във фирмите – на 119-то место, по модерност на производствените процеси – на 116-то место. По ключови показатели на икономическото и научно-техническото развитие заемаме места след стотицата в световната класация.[8] Немалка част от внасяните у нас машини и съоръжения са “втора ръка”, защото са по-евтини. Дано това не е причината за почти двукратното увеличение на дела на внасяните у нас инвестиционни стоки от съседните балкански страни през последните години[9]!

Тревожно бавно е повишението на производителността на труда у нас. Стъпката на догонване на ЕС от България по производителност на труда е 0,82 процентни пункта средногодишно за последните шест години[10]. Тя е 2,5-3 пъти по-малка от тази в Естония, Литва и Румъния. При такава стъпка на догонване са ни нужни около 80 години за изравняване със средната производителност на труда в ЕС ако и те се движат със сегашната скорост.

България е на последно место между страните членки на ЕС и страните кандидати по конкурентоспособност. Изпреварват ни дори 35-40 слабо развити страни от Африка, Южна Азия, Латинска Америка и Карибите.

По данни на Евростат български граждани кандидатстват 30 пъти по-малко за патенти от средното за ЕС в Европейската патентна служба и регистрират 100 пъти по-малко патенти в патентната служба на САЩ[11]. Умовете на България я напускат масово. По изтичане на мозъци сме на 122-ро место от 131 обхванати страни в последния обзор на Световния икономически форум. Повечето от тях – завинаги. Изтича и генетичният фонд на България.

Докато през последните 15-20 години светът се ориентира към икономиката на знанието българските правителства икономисват от наука и образование - секторите, които са фундаменти на новата икономика и към които развитите страни са най-щедри. От години слушаме правителствени изявления, че здравеопазването, образованието и науката са приоритетни сектори. Това са декларации без финансово и материално покритие. В действителност българските правителства не оценяват фундаменталното значение на тези три сектора за бъдещето на нашата страна, която освен хората, няма други значими богатства.

Прави впечатление специалното негативно отношение при финансирането на Българската академия на науките. В бюджета за 2008 г. е предвиден по-нисък процент на прираста на субсидията и на средната заплата в БАН в сравнение с висшите училища. Заложена е по-ниска средна заплата на учените в БАН в сравнение с предвидената за учителите в средното образование към юли идущата година.

Много често напоследък от правителството заявяват, че здравеопазването, образованието и науката трябва първо да се реформират и тогава ще получат повече финансови ресурси. Такава теза е трудно защитима. Първо, като правило всяка реформа изисква финансиране, за да бъде осъществена. Не е възможна сериозна реформа без сериозно допълнително финансиране. Второ, главното действащо лице за реформиране на тези сектори е правителството. Лекарите, учителите и учените не могат да се самореформират по своя инициатива. Защото това изисква многобройни политически, законодателни, институционални, кадрови, бюджетни и други решения, които са в компетенцията на централните и местните органи на държавата. И ако под реформиране се разбира главно съкръщаване, както някои управленски среди у нас мислят, едва ли може да се очаква лекарите, учителите и учените да се самосъкръщават и самоуволняват.

Главният виновник за недостатъчната реформираност на тези сектори е правителството, а не лекарите, учителите и учените. То не проявява необходимата решителност за реформиране на здравеопазването, образованието, науката, администрацията и другите поделения на публичния сектор. Това, разбира се, не означава, че работещите там не трябва да участват в реформите.

ТРЕТО. Необходими са сериозни промени в организацията и финансирането на приложните научни изследвания. Вярно е, че нашата наука не прави достатъчно за подпомагане на обществената практика. В науката няма достатъчна стратегическа ориентация, склонна е към самоизолация и дори страх от пряка среща със суровите проблеми на практиката. Разбира се, това не важи за всички, посветили се на науката. Но също толкова е вярно, че и обществената практика не познава, не се интересува да знае и не използва идеите, предлагани в научни разработки. Това също не важи за всички, които се занимават с бизнес в сложните и трудни български условия.

Между двете сфери на дейност няма здрави мостове на взаимно уважение, доверие и взаимодействие. По-скоро доминира взаимното подозрение и прехвърляне на отговорността върху другата страна. От това губят и двете страни и най-вече България.

Немалка част от доминиращия в икономиката частен сектор се интересува главно от краткосрочната висока печалба на всяка цена и не разбира, че пътят към трайната висока печалба минава през внедряването на научните постижения в производството. Ще го разбере може би след години. Държавните институции на всички равнища също не оценяват значението на науката. Тя е по-скоро деклариран, отколкото реален приоритет.

Това важи и за „Стратегията за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”, публикувана от нашия колектив през 2003 година[12], а също и за нейното продължение “Догонващо икономическо развитие на България – стратегия и реалности”[13], публикувана в края на 2006 година.

Хората, които правят икономическата политика на България и техните помощници изглежда не познават препоръките на българските учени. В това число и нашите препоръки. А безкритично възприемат всичко, което им казват чужденците от МВФ, Световната банка и други институции[14]. И упрекват собствените учени в бездействие и импотентност, като им отвръщат с мизерно заплащане. Професор в БАН или в Софийския университет с доказани приноси в науката, със завидни педагогически качества, с няколко чуждестранни езика и висока компютърна грамотност получава колкото общ работник, чийто основни инструменти са кирката и лопатата. Това не може да не тревожи!

В текущата дискусия за организация и финансиране на науката не се казва нищо принципно по-ново от казаното преди нас и от нас в Стратегията през 2003 година. И то далеч по-подробно в Десета глава, сс. 249-276.

Убеждават ни, че финансирането по проекти е по-правилно от финансирането на глава по щатно разписание. Поучават ни, че диференцираното заплащане на изследователите според свършената работа е по-правилно от равното заплащане на всички с еднакви научни степени, звания и трудов стаж. Говорят, че е необходима по-тясна връзка между наука и практика. Казват ни, че некадърниците трябва да бъдат освободени от научните институти и от университетите. Всичко това е казвано преди нас. Казвали сме го и ние преди пет години в нашата Стратегия, обобщавайки световния опит в тази област на основата на огромна информация с която разполагаме.

При всяко разсъждение за развитието на науката възниква темата за приоритетите в научните изследвания. Много често се пита: какви са приоритетите за научни изследвания в България? С оглед на това да се разработват и оценяват програми за фундаментални и приложни изследвания.

 Главна задача на науката е да обслужва обществото, а не да се самообслужва. Затова приоритети в науката трябва да се установяват само на основата на национални приоритети за развитието на България и в частност – на икономиката. Защото националните приоритети не могат да се постигнат без помощта на науката. Още повече сега, в условията на прохождащата нова икономика в най-развитите страни и на глобализацията.

В България обаче не е така. Това все още не се разбира у нас. Пазарните фундаменталисти вярват във всемогъществото на „невидимата ръка” и, както вече отбелязах, ненавиждат понятия като „стратегия” или „приоритети”, защото това било „намеса” в нормалната дейност на пазарния автоматизъм. Те продължават да чакат “невидимата ръка” на пазара да свърши своята структуроформираща роля, да развива науката и технологичната модернизация на икономиката.

В стратегически разработки на отделни научни колективи у нас се препоръчват национални приоритети за икономическо развитие. Българските държавни институции обаче още не са определили такива национални приоритети.

В споменатата по-горе наша Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година глава 11. е посветена на икономическите аспекти на структурната политика на страната в стратегически хоризонт (виж сс. 277-287). Очертани са тенденциите в измененията на структурите на производството и на потреблението и произтичащите от тях приоритети. Впечатлението ми е, че нашите препоръки все още не се познават от хората, които формират държавната политика на България в стратегически хоризонт.

Няма приоритети изобщо. За приоритети може да се говори само от определена гледна точка, с оглед на зададен критерий за постигане на съответна стратегическа цел. Ако трябва да обобщя резултатите от нашите изследвания, могат да се очертаят следните приоритети в развитието на българската икономика:

- Според вида на високите технологии: - информационни и комуникационни технологии, биотехнологии, нанотехнологии, екологично чисти технологии; енергоикономисващи технологии, технологии за създаване на нови материали и нови източници на енергия;

- Според постигането на по-висока икономическа и социална ефективност: - производство на продукти с ниска материалоемкост, енергоемкост и капиталоемкост, с високо съдържание на сложен труд, с висока производителност и конкурентоспособност, ефикасно стопанско управление на макро- и микроравнище, създаване на съвременно социално пазарно стопанство, подобряване качеството на живота на хората;

- Според областите на дейност: - създаване на съвременно здравеопазване, на модерно образование и пожизнено обучение, на мощна иновационна система, на комплексна инфраструктура, технологична и структурна модернизация на услугите, индустрията и земеделието, енергоикономично развитие в стопанския и домакинския сектор, разширено използване на възобновяеми енергоизточници, опазване и подобряване на околната среда;

- Според потреблението: - високо качество на потреблението, дематериализация на потреблението, потребление основано на знанията, потребление на възрастните хора, персонификация на продуктите и услугите, устойчиво потребление.

Широко разпространено е гледището, че приоритетите не трябва да са многобройни. Защото когато са много - няма приоритети, понеже всичко се оказва приоритетно. В това има дълбоко основание. Същевременно в реалната икономическа политика усилията трудно могат да се насочат в две-три направления и всичко друго да се изостави. Затова се налагат компромиси между първото и второто гледище, съчетани с определяне на приоритети от първи, втори и трети ранг, държейки сметка и за характера на междуотрасловите връзки.

Поднасям на вниманието на политиците и на читателя две предложения за организация и финансиране на развитието на приложните научни изследвания от позицията на икономиста.

1. Да се създаде Държавна банка за икономическо развитие със солиден начален капитал. Това може да се постигне и чрез разширяване и модернизиране на дейността на сегашната Насърчителна банка. Тя да кредитира при облекчени условия научните изследвания и разработки по високотехнологични и рискови проекти и инвестиционната им реализация за търговски цели, в контекста на горните приоритети, съвместно с рискови фондове, които да се създадат възможно най-скоро. Да се разшири бързо дейността на рисковите фондове в България по примера на развитите пазарни икономики.

Едно от облекченията по кредитите за модерно научно-техническо развитие е ниската лихва. Тези кредити могат да са дори безлихвени. Разликата до пазарните лихви да се покрива с бюджетна субсидия. В научните изследвания и внедрителската дейност не може да се прилага нормалната банкова практика за пазарно кредитиране. Защото изследователският процес е рисков и неговият резултат е непредсказуем. Нужни са и облекчения в изискванията за обезпечения по заема, по реда и срока на неговото обслужване и т.н. Създаването, статута и дейността на такава банка трябва да се уреди със закон.

2. Съществуващият фонд „Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката (МОН) да се реорганизира в мощен револвиращ се[15] Държавен фонд за финансиране на приложни научни изследвания със 100-120 млн. лв. начален годишен ресурс, считано от 1 януари 2009 година. Този ресурс ще расте през следващите години с бюджетни попълнения, собствени приходи и средства от еврофондовете. След време годишното финансиране от този фонд може да достигне 200-250 млн. лева. Натрупаният многогодишен опит (от 1990 г.) в работата на сегашния фонд „Научни изследвания” към МОН трябва да се използва при определяне на статута, задачите и процедурите на финансиране при новия фонд.

Предлаганият фонд ще има по-голям обхват, по-мащабни задачи и по-различни методи на работа от сегашния Фонд „Научни изследвания”. За разлика от сегашния фонд, приоритетните изследователски направления, а и най-важните теми при новия фонд трябва да се задават от ръководството на Фонда, изхождайки от националните приоритети за икономическо и социално развитие на България и определените на тяхна основа национални приоритети за научни изследвания. Друга част от темите могат да се предлагат от кандидатстващите проектни колективи. Водещи критерии за тях трябва да бъдат очертаните от ръководството на фонда приоритетни направления за приложни научни изследвания.

Ръководството на фонда да възлага темите на проектни колективи чрез публични конкурси, с български и чуждестранни участници. Трябва да се изработят обективни комплексни критерии, въз основа на които ще става възлагането.

Най-важните направления, а също и особено важните теми за разработка за всяка година да се обявяват от Фонда предварително, поне 3-4 месеца преди началото на годината. На тази база ще кандидатстват съответните проектни колективи. Такъв подход ще обслужва по-добре националните приоритети от сегашния метод за механично набиране на портфейл от проекти по заявки на потенциални кандидати. Набираните по досегашния метод проекти за финансиране наверно се разминават с националните приоритети. Не защото изследователите не желаят, а понеже не ги познават, за да се съобразят с тях.

Новият фонд трябва да предвижда солидни авторски хонорари за участниците в проектните колективи. Така ще се привличат повече и по-добри изследователи и ще се правят по-качествени разработки. Сегашният фонд на практика не изплаща хонорари (макар, че с последно допълнение на Правилника от 2006 г. се допуска такова в минимален размер) и това е съществен негов недостатък.

Сроковете за изпълнение на темите, възлагани от новия фонд да бъдат напрегнати и да изискват пълна заетост на авторите по проекта при високо натоварване, а не работа между другото в продължение на няколко години, едновременно с изпълнение на други проекти.

В новия фонд трябва да има пълна прозрачност на всички фази на проектния цикъл за всички проекти – от възникването на проектната идея до нейното изпълнение и въвеждане в стопански оборот. Засега на обществеността не е известна съдбата на финансираните от фонд ”Научни изследвания” проекти след 1990 година. С какво те са допринесли за икономическото и научно-техническото развитие на България?

Фондът трябва да е независима институция, отворен за широк кръг участници. Приоритетните научни направления по които той финансира проекти, а и особено важните теми да се определят от правителството, съвместно с представители на научната общност и бизнеса, да се актуализират периодично и предварително да се оповестяват широко чрез медиите.

Резултатите от научните изследвания трябва да са собственост на Фонда. Той да се разпорежда с тях съвместно с компетентните държавни институции (МОН и Министерство на финансите), със специализирани координационни научни съвети по направления и с организации на бизнеса, като ги насочва чрез открит конкурс и срещу заплащане към заинтересовани фирми – изпълнители в приоритетни направления за социално-икономическото развитие на България.

В експертните комисии на Фонда, които ще възлагат проекти чрез публични конкурси и ще оценяват свършената работа трябва да участват както български, така и чуждестранни специалисти в съответната област. Управителният съвет на фонда да се отчита ежегодно пред Министъра на образованието и науката.

Като имам предвид, че БАН е най-мощната научна организация у нас, разполага с най-подготвени изследователи и най-добра, макар и остаряла, материална база, логично е да се очаква, че поне половината от проектите на фонда ще бъдат печелени от колективи на Академията. Това ще бъде допълнителен финансов ресурс от десетки милиони лева, наред с бюджетната субсидия за теоретичните и дългосрочни изследвания под формата на държавна поръчка.

Държавният фонд да финансира проектни колективи за приложни изследвания. Те следва да са многодисциплинарни колективи, а също и колективи от една и съща наука, способни да провеждат комплексни, многоаспектни изследвания по полезни за обществото, икономиката и науката проблеми и бързо да решават сложни задачи както в рамките на съответната наука, така и на границите между различните науки. Само по изключение фондът може да финансира индивидуални проекти, ако тяхната целесъобразност и възможностите на изпълнителя са доказани безспорно.

В обществото и в природата явленията са взаимно свързани, комплексни и многоаспектни. Те не съществуват изолирано в реалния свят и не подлежат на изолирано поединично изследване. Такива изследвания често водят до подвеждащи погрешни резултати. Противно на здравия разум и на световната практика в науката делът на индивидуалните научни разработки със срокове от 2-3 години в някои наши научни институти е много висок.

Факторът „време” придобива нарастващо значение в изследователската дейност. Нашето време е характерно с все по-висок динамизъм и по-къси срокове за решаване на научните задачи. Освен чрез големи интердисциплинарни колективи, това се постига и чрез по-солидна теоретична основа; по-висока техническа въоръженост с модерна апаратура; по-добра информационна осигуреност; по-висока интензивност на изследователския процес; по-добро уплътняване на изследователското време; по-активен интелектуален обмен между изследователите; по-висока степен на взаимна допълнимост и взаимна заменимост между членовете на колективите. И в резултат на изложеното - все по-голяма роля на синергичните ефекти.

В крайна сметка това ще води до съкращаване на сроковете за завършване на фундаменталните и приложните изследвания, подобряване на тяхното качество, повишаване на производителността на изследователския труд, на международната конкурентоспособност и конвертируемост на нашите изследователи. Сроковете от 2-3 и повече години за завършване на елементарни индивидуални проекти трябва да бъдат забравени.

Изследователските проектни колективи да се създават в рамките на институтите на БАН, на Селско-стопанската академия, на висшите училища, на други организации за научни изследвания или самостоятелни колективи на професионалисти, формирани от предприемчиви хора, за кандидатстване по конкретен проект. Колективите да се комплектоват окончателно въз основа на спечелени с конкурс проекти. Те могат да сключват договори с базовите институти, висши училища, технологични паркове или предприятия за ползване на техни сгради, лаборатории, библиотеки, информационна база и други съоръжения.

С приключването на проекта колективът може да остане със същия състав, да се обнови частично или изцяло за изпълнение на нов проект или да се разформирова. Вместо да се търси работа за човека, както често става сега, по предлаганата схема ще се търсят хора за работата.

Така ще се въведе система на пулсиращи (временни) проектни колективи в рамките на един или повече базови научни институти и/или университети. Ако в БАН основните звена в институтите сега са стационарните секции и лаборатории, в бъдеще наред с тях ще съществуват пулсиращи проектни колективи, които ще работят на принципите на самоиздръжката. Колкото заработят, толкова ще получават.

Вместо да скитат по градове и университети, за да четат лекции по 3-4-5 и повече учебни дисциплини, учените от БАН ще могат да участват в проектни колективи за приложни изследвания в своята област. Така ще прилагат теоретичните си знания за решаване на важни проблеми на стопанската и друга практика, без да се разконцентрират, да губят време в пътувания и ще получават допълнителен доход.

Постиганата по този начин по-голяма концентрация в изследователската дейност не изключва участието на учени от научни институти в преподавателска дейност в своята област, и обратното. Това дори се насърчава. И все пак, основното внимание на учения-изследовател трябва да е насочено към изследователска дейност, а на педагога – към преподаване. Другото следва да е допълващо.

Когато работещите в проектни (пулсиращи) колективи завършат работата си по един проект и още не са се включили в друг, възобновяват работа в секциите си по фундаментални (теоретични или дългосрочни) изследователски теми и получават базова заплата.

Базовата заплата, като правило, следва да е по-ниска от дохода в проектен колектив. Изключения с далеч по-високо заплащане и други облаги са допустими и дори препоръчителни, когато се работи по особено важни теоретични проблеми с очаквани големи верижни ефекти за други теоретични и/или приложни изследвания.

Гъвкавото добро заплащане ще създава заинтересованост в изследователите да се заемат с особено важни и сложни фундаментални проблеми в стационарни колективи или да се включват в проектни колективи за приложни изследвания, където ще се работи по-напрегнато, ще се очакват бързи конкретни решения с непосредствено значение за практиката.

Това ще преобрази БАН. Ще я направи още по-динамична модерна научна институция със стационарни секционни и лабораторни колективи като основна организационна единица за теоретични и дългосрочни разработки, и паралелни на тях 50-100 или повече временни (пулсиращи) проектни колективи за приложни изследвания.

Изследователските компетенции на институтите на БАН ще се концентрират главно върху фундаментални теоретични и дългосрочни изследвания, а също и за обслужване на базирани към тях проектни колективи за приложни изследвания на договорна основа.

Темите за фундаментални теоретични и дългосрочни изследвания също трябва да се оформят като проекти. За всеки от тях да се съставя договор за държавна поръчка с обект и предмет на изследването; междинни и крайни цели на изследването; начален, междинен и краен срок; права и задължения на възложителя и изпълнителя; очаквани икономически, социални и други ефекти; крайни потребители с писмено потвърден от тяхна страна интерес; общ размер на държавната субсидия; санкции при неизпълнение на договора от договорящите страни. Да се повиши отговорността и заинтересоваността на изпълнителите за своевременно и качествено завършване на изследването.

Фундаменталните теоретични и други изследвания в стационарните звена също трябва да се правят, като правило, от научни колективи. Така ще се постига комплексно и многоаспектно изследване и по-бързото им завършване. Да се преустанови утвърждаването на индивидуални изследователски теми от научните съвети на институтите.

Темите за научни изследвания в секциите на институтите за обществени и хуманитарни (а може би и в другите) науки най-често се избират по усмотрение на изследователите. Много често, те се утвърждават формално от научните съвети, без да е доказано, че отговарят на националните приоритети, че са полезни за обществената практика и че имат заинтересовани потребители. Не са малко случаите, когато избраните теми не интересуват никого, освен автора и за които той получава заплата в продължение на години. Мизерна заплата, но я получава, без да я заслужава. Така е защото няма стратегическа държавна концепция за научна политика с приоритети в различните науки.

Значителна част от изследванията в обществените и хуманитарните науки и в бъдеще ще се правят в стационарни секционни колективи и ще се финансират целево със субсидия като държавна поръчка. Паралелно с тях ще действат и временни проектни колективи за приложни изследвания.

Както посочих по-горе, и за стационарните секционни колективи трябва да се въведат в максимално възможната степен елементи на проектното начало, в т.ч. диференцирано заплащане за свършена работа, по-къси срокове за изпълнение, срочни трудови договори, повишена отговорност за свършената или несвършена работа, изисквания за доказани реални крайни резултати, които да ползват важни потребители и да решават обществено значими проблеми и т.н.

Нашето сложно и противоречиво време предявява все по-големи изисквания към изследователите за научна обективност и гражданска почтеност. И все по-трудно е за учените да следват такова достойно поведение. Научната общност все още не отговаря напълно на тези изисквания. Докато познатата ни от недалечното минало задължителна партийна сервилност в научните среди, особено в обществените и хуманитарните науки, намалява (а и не е модерна в наше време), корпоративната сервилност на някои изследователи поражда все по-голяма тревога.

Това личи от активното използване на псевдонаучни аргументи за обосновка на поголовно намаляване на преките данъци в бедна България до най-ниските нива в ЕС; за съществено едностранно намаляване на осигурителните вноски и осигурителното бреме също до групата страни с най-ниски нива; за ново намаляване на данъка върху дивидентите и хазарта (какъвто опит имаше); за фетишизиране на финансовата за сметка на социалната стабилност; за небалансирано третиране на труда и капитала в полза на последния; за преувеличаване предимствата на частния сектор и тенденциозно подценяване ролята на обществения сектор в икономиката и т.н.

Заплащането на членовете на проектните колективи следва да зависи главно (80-85%) от свършената работа, а останалата част – според научна степен и научно звание. В модифицирана форма този принцип следва да се прилага и за стационарните колективи – да се промени съотношението в заплащането в полза на свършената работа за сметка на научни степени, звания, прослужено време.

Заработените средства от проектните колективи да се разпределят за хонорари между членовете на колективите по възможно най-обективни критерии, за покупка на собствена апаратура, за консумативи, за добиване на информация, за командировки, за наем на базовите институти и т.н.[16]. Това ще стимулира формирането на повече, по-мощни и много по-добре платени проектни колективи в БАН, ще ограничи отлива на научни кадри от Академията, ще създаде обстановка некадърните сами да я напуснат или да бъдат по-лесно освобождавани.

С предлаганите финансови институции, съвместно с мрежата от проектни колективи за приложни изследвания, със секционните и лабораторни колективи за теоретични изследвания в БАН и Селско-стопанската академия, с изследователския потенциал на университетите, а също и с технологичните паркове ще се създаде мощен научен тил на българската икономика и на обществото в цялост. Предлаганите институции могат да се превърнат в катализатори на приложните изследвания в България. Създаваните от тях научни продукти ще захранват най-важните сектори на икономиката и обществото, ще ускоряват тяхната модернизация. Това, на свой ред, ще допринесе за увеличаване на производството, на износа и за повишаване конкурентоспособността на българските стоки.

При наличието на такъв научен тил на икономиката ще се решат поне две задачи. Първо, ще се активизира създаването на повече и по-качествени собствени технически и други новости за внедряване в икономиката и в другите сектори. Второ, ще се постигне по-бързо и по-добро разпространяване, усвояване и използване на вносните технически и други новости. Засега вносните новости или не се използват достатъчно или бързо се „побългаряват” и похабяват. Всичко това ще ускори структурната и технологичната модернизация на икономиката, от която толкова много се нуждаем.

И още нещо много важно. Голяма част от преместването на производствени мощности от развитите пазарни икономики със скъп труд към централна и източна Европа (ЦИЕ) с по-евтин труд вече е направено. Този процес започна в началото на 90-те години на миналото столетие и вече затихва по интензивност в ЦИЕ, премествайки се все по-на изток към по-привлекателни региони с евтин труд – средна, южна и югоизточна Азия.

България проспа и тази възможност, заета с разгорещени вътрешни партизански борби, с реституция, с престъпна приватизация, с разрушаване на държавността, с привличане на рентиерски и други периферни по икономическо значение преки чуждестранни инвестиции и консервативни неолиберални реформи, разчитайки изцяло на пазарния автоматизъм.

През това време Чехия, Словения, Унгария, Словакия, Полша, Хърватия, та дори и Румъния привличаха производствени капитали на водещи европейски и световни компании. С активна стопанска политика и с гъвкави мерки на интелигентна държавна намеса в икономическото и научно-техническото развитие те осъществиха мащабна структурна и технологична модернизация на своите икономики[17]. Сега те са производители и износители на високотехнологични продукти в големи мащаби – 15-20-25% от общия им износ, докато в българския износ тези продукти са едва 3%. Износът на Словения, Чехия и Унгария на човек от населението е 4-5 пъти по-голям от българския и с по-благоприятна структура.

В същото време България самовлюбено се гордееше и продължава да се гордее със своя Валутен борд, с бюджетния си излишък, със стабилния валутен курс, с намаления публичен външен дълг, с големия валутен и фискален резерв и т.н.[18] И продължаваше да бъде страната с най-малък БВП на човек от населението, с най-низка производителност на труда и конкурентоспособност, с най-малък износ, с най-големи дефицити в търговския баланс и текущата сметка, с най-посредствено управление на фирмите, с най-неблагоприятен микро климат, с най-масово изтичане на мозъци, с най-висока престъпност и корупция и с най-голяма бедност в ЕС.

Преместването на мощности от развитите пазарни икономики към ЦИЕ продължава, макар и с намаляваща интензивност и отваря пред нас възможности, особено поради членството ни в ЕС. Променят се обаче мащабите и формите на преместване на мощности.

До сега се преместваха големи автомобилни, машиностроителни, химически, металургични, текстилни, обувни и други заводи, заводи за мобилни телефони. Сега продължава, а може и да се активизира преместването към ЦИЕ на подизпълнителски функции за производство на средно-, а все по-често и на високотехнологични компоненти на произвежданите от водещите европейски компании сложни високотехнологични продукти, като самолети, локомотиви, автомобили, компютри, телевизори, мобилни телефони, битова електротехника, други сложни машини, уреди, апарати и съоръжения, все по-наситени с вградена електроника. Западните компании вероятно ще търсят подходящи ниши в ЦИЕ и в сектора на услугите. Всяка от големите компании има нужда от стотици и дори от хиляди подизпълнители по линия на вътрешноотрасловото и вътрешнопродуктовото коопериране за производство на високотехнологични компоненти на по-ниска цена.

Малки и средни български фирми с персонал от 50-100-200 души могат да се наместят трайно в тези високотехнологични и тясно специализирани ниши като подизпълнители за компоненти със серии от десетки- и дори стотици хиляди бройки за големите компании само ако имат солиден научен тил и квалифицирана работна сила, за да поддържат трайно високо технологично равнище, отлично качество и договорна надеждност.

Препоръчаните по-горе специализирани проектни колективи за приложни изследвания в институти на БАН, в някои университети и технологични паркове могат да се профилират за такъв тип приложни изследвания като тил на малки и средни високотехнологични български фирми.

Подпомагани от такива колективи, тези фирми могат участват като подизпълнители или по линията на стратегическите производствени съюзи и да се превърнат в тясно профилирани доставчици на големи серии от средно- и високотехнологични компоненти и дори на програмни продукти за големите европейски и световни компании.

С времето тези временни колективи за приложни изследвания могат да прерастнат в трайно специализирани високотехнологични малки фабрики - производители на научни новости – проекти за нови конструкции машини, уреди и апарати, отделни високотехнологични компоненти за сложни машини, а също и нови програмни продукти на високо технологично равнище, подготвени за непосредствено внедряване в стопанския оборот.

Ако допуснем, че след 5-6-7 години за такива приложни изследвания и разработки в България се изразходват 200-250-300 млн. лв. годишно, по логиката на инвестиционния мултипликатор техният годишен народностопански ефект ще се измерва с милиарди лева. Това, заедно с мерките за бърза и масирана модернизация на образованието, ще ни подготви за изпълнение на националните задачи, произтичащи от актуализираната Лисабонска стратегия на ЕС за растеж и заетост. Едва тогава България ще се измъкне от сегашното последно място между страните членки на ЕС по изпълнение на Лисабонската стратегия за по-висока конкурентоспособност.

 

ЧЕТВЪРТО. Да се прекрати политиката на бюджетен излишък. Ако системните излишъци във финансовия план на държавата са резултат на недоглеждане, това е доказателство за некомпетентно финансово планиране. Ако са съзнателно планирани, какъвто е нашият случай, то е доказателство за погрешна държавна политика. Защото политиката на бюджетни излишъци замразява ресурси, като ги отклонява от стопанския оборот и третира последствията, а не причините за дефицита в търговската и текущата сметка, затруднява и отлага тяхното решаване.

Ако тази политика продължава и през следващите години сме осъдени на продължаващо нарастване на тези дефицити, докато се стигне до нов финансов срив. Дефектите в търговската и текущата сметка не се лекуват с бюджетни излишъци, а чрез отстраняване на причините, които ги пораждат. На част от тези причини се спрях по-горе. Това е толкова логично и очевидно, за да бъде отдавна разбрано от правителството.

Натрупаният фискален резерв вече почти се изравнява с публичния външен дълг и съхраняван в чужбина под формата на депозити и ценни книжа, работи за чужди икономики. Ако този резерв се сведе до действително необходимия размер (2,5-3,0 млрд. лв.), разликата до 9-9,5 или повече млрд. лв. ще се използва за развитие на българската икономика и ще осигурява по-висока доходност, отколкото пласираният фискален резерв в чужди банки или чуждестранни ценни книжа.

Отказът от политика на бюджетен излишък и възприемането на политика на балансиран бюджет означава използването на милиарди лева за допълнително финансиране на здравеопазването, образованието, науката, иновациите, инфраструктурата[19], а чрез тях – за ускорено развитие на икономиката, по-голямо и по-качествено производство, по-голям износ, по-висока конкурентоспособност. Всичко това ще доведе след няколко години до намаление на дефицита в търговския баланс, а от там – и на дефицита в текущата сметка.

Това е здравословният път за нормализиране на положението в текущата сметка, а не избраният от правителството подход. Този подход, прилаган вече близо 10 години в условията на финансова стабилност показа своята неефикасност – дефицитите по търговския баланс и текущата сметка растат ускорително, въпреки наличието на растящ бюджетен излишък. И ще продължат да растат ако продължава сегашната пасивна политика – да се готвим за атакуване на последствията (при евентуални вътрешни и външни шокове), а не на причините за растящата валутно-финансова дестабилизация.

Правителството трябваше да се откаже от въвеждането на пропорционален данък от 10% върху доходите на физическите лица. Защото този данък създава много повече нови проблеми, отколкото решава.

Казват ни, че с този данък се привличат повече чуждестранни и местни инвестиции и се ускорява икономическото развитие на страната. Това не е вярно. Инвеститорите във физически капитал или във финансови активи получават доход под формата на печалба, дивиденти и други подобни. От началото на 2007 г. печалбата у нас се облага с корпоративен данък от 10%, независимо от нейния размер. Следователно, той е също “плосък” корпоративен данък. Ако ниският данък привлича инвестиции и улеснява събираемостта[20], това може да важи само за корпоративния данък. Дивидентите също се облагат с данък по съответен ред (засега 5%), а не с данък върху дохода на физическите лица. Следователно, между инвестиционната активност и данъка върху дохода на физическите лица няма причинно-следствена връзка.

Данък върху дохода на физическите лица сега плащат всички - от нискодоходните до най-високодоходните групи. Облаганите с такъв данък високодоходни групи са ръководният и друг висококвалифициран персонал в държавни и частни предприятия от реалния сектор, в банките и небанковите финансови институции, някои хора от свободните професии, Президентът, Министър председателят, Председателят на Народното събрание, министрите, депутатите, заместник министрите, висшите държавни чиновници и други подобни.

Казват ни, че с ниския пропорционален данък върху дохода на физическите лица се “осветлява” икономиката и се постига по-висока събираемост на данъка. Това също не е вярно. Преобладаващата част от горепосочените лица, подлежащи на облагане с пропорционален данък трудно могат да го укриват, защото получават доходите си – предимно заплата, възнаграждения по граждански договори и т.н. по ведомост с незабавно удържане на дължимия данък, а за другите видове доходи (например хонорари) копия от платежните документи се изпращат в данъчните служби на съответните общини, където плащат данъка си хората от свободните професии и трудно могат да се укриват.

По-пълно обхващане на укривани доходи в частния сектор е малко вероятно, защото осигурителните вноски остават сравнително високи за работодателите (около 33%) и те не са заинтересовани да разкриват истинските размери на плащаните заплати. За частично “осветляване” ще помогне малко само повишаването на осигурителните прагове. Наверно ще продължи досегашната практика на плащане на част от заплатата “под масата”. Евентуално намаление на обхвата на укривани доходи, предимно в частния сектор, ще бъде толкова малко, че не си струват големите административни усилия и високата социална цена, която се стоварва върху нискодоходните групи[21].

Казват ни, че нискодоходните групи ще бъдат компенсирани до нивото на номиналните им доходи преди въвеждането на този данък. Досегашният опит показва, че държавата рядко изпълнява обещанията си от такъв характер. По принцип, отнети от държавата пари трудно се връщат на гражданите.

Дори при най-добро желание на правителството възникват поне две въпросителни. Първо. Къде е гаранцията, че частният сектор ще изпълни обещанията си за такава компенсация? Такава гаранция няма. По-вероятно е това да не стане на много места, тъй като те не са задължени със закон да го направят. А моралът в немалка част от българския частен сектор е дефицитна стока. Второ. Дори държавата и частният сектор да изпълнят обещанията си, в най-добрия случай крайният резултат за нискодоходните групи ще бъде запазване на номиналните (но не и на реалните) доходи от преди въвеждането на данъка и чувствително увеличение на номиналните и на реалните разполагаеми доходи за високодоходните групи, поради рязко намаленото данъчно облагане. С други думи – голямата доходна диференциация в България става още по-голяма.

Корпоративният и подоходният данък трябваше да се запазят на сегашното ниво, което е достатъчно ниско, съчетано с постепенно намаление на ДДС и на осигурителните вноски до безопасни граници[22]. Трябваше да се отмени или намали ДДС за лекарствата, научната и учебната литература, както е в повечето развити пазарни икономики в ЕС. Трябваше също да се повиши необлагаемият минимум за ДОД; да се осъществи в оригинален вид семейното данъчно облагане на доходите, което облекчава семействата с повече деца; да се запазят облекченията за “нормативно присъщи разходи” за интелектуалците и другите свободни професии. Трябваше да се намалят със закон разходите за държавната администрация с 20% през 2008 г. и с още 10-15% през 2009 година. Правителството трябва да съкрати раздутия щат на държавните чиновници, за да има основание да иска същото от здравеопазването, образованието, науката и другите поделения на публичния сектор[23].

До 2011-2012 г. реалната покупателна способност на средната заплата и средната пенсия трябва да достигне нивото от 1989 година. Сега тя е далеч по-ниска поради съзнателното й задържане от правителствата през последните 18 години. Нивото на заплатите и пенсиите в България е толкова ниско, че не може да оказва силно инфлационно влияние.

Показателят в националните сметки по елементи на добавената стойност “Компенсация на наетите” като дял в БВП в 1989 г. е бил 51,3%, през 2000 г. – 34,6% и през 2006 г. – 32,2%. Това показва, че нарастването на БВП и на производителността на труда за продължителен период от време е изпреварвало нарастването на заплатите. Хората, разчитащи на заплата като основен източник на доход са били силно ощетени.

Трябва да се изпълни обявеното в средата на 2007 г. решение за актуализиране на старите пенсии, предоставени преди 2001 г., които ощетяват силно техните получатели[24]. През следващите години реалните заплати и пенсии да нарастват с няколко процентни пункта над сумарния прираст на БВП и инфлацията, за да се компенсира изоставането им от 1989 до 2007 година. Това няма да предизвика нова инфлация.

С данъчната, доходната и друга политика да се ограничава растящата социална поляризация: доходна, имотна, достъп до здравни услуги, достъп до образование, достъп до информационни технологии. Въвеждането на “плосък” данък; на ново съотношение между осигурителните вноски на работодатели и наемни работници 60:40% (при 65:35% до сега); намаляването на данъка върху дивидентите и иатискът за намаляване на данъка върху хазарта при въвеждане преди това на ДДС за лекарствата, научната литература и учебниците; възможното значително увеличение на местните данъци и такси след разширяването на правата на общините; разширяването на нерегламентираното и регламентирано платено здравеопазване и платено средно и висше образование; исканията за ново още по-рязко намаление на осигурителните вноски на работодателите до 10% от общия размер засилват тази поляризация. Въпреки декларациите на правителството, социалната поляризация в България продължава да расте.

За това допринася и политиката по доходите и по-специално – заплатите в обществения сектор и пенсиите. Под натиска на стачките има обещания за повишение на заплатите в някои сектори, но в други те остават неизменни. Реалните заплати обаче не се повишават в повечето сектори. Те дори намаляват поради активизиралата се инфлация[25]. Това означава, че средногодишното номинално повишение на пенсиите през 2007 г. е 7,6% при официална средногодишна инфлация по предварителни данни 12,6%. Следователно, реалните пенсии намаляват през 2007 година.

За 2008 г. се предвижда повишение на заплатите в публичния сектор до 10% и на пенсиите с 9,5% от 1 юли, което означава съответно до 5,00% и 4,75% средногодишно, при очаквана средногодишна инфлация поне 10%[26]. Като се има предвид и наследеното номинално повишение на пенсиите с 10% от 1 октомври 2007 г., което ще действа през цялата 2008 г., може да се очаква запазване или символично повишение на реалната им покупателна сила през 2008 година. Ако инфлацията се оценява по малката кошница, която е по-точна за оценка на действителната ерозия на доходите, реалните пенсии ще спаднат. Изводът е ясен – реалната покупателна сила на заплатите в публичния сектор и на пенсиите през 2007 и 2008 г. намалява или се запазва на същото равнище. България, освен че е най-бедна, се превръща в една от социално най-поляризираните страни в ЕС.

За минимално неутрализиране на растящата доходна и имотна поляризация, освен другите мерки, предлагам от средата на 2008 г. да се въведе прогресивен данък върху недвижимото имущество и луксозните лимузини на семействата на обща стойност над 200-250 хил. лв. по пазарни цени. Този данък ще засегне ограничен брой най-богати хора.

Да не се отменя или намалява (какъвто натиск има) данъкът върху големите наследства и дарения на имоти по пряка и съребрена линия, чиято граница да се определи от парламента, след консултации със социалните партньори. Намаляването или отмяната на този данък нарушава принципа на всяко съвременно общество за “равния старт”.

Препоръчвам също да се преразгледа отново законът за възстановяване на незаконно придобитото имущество (известен като закона Петканов) и да се пристъпи към прилагането му според първоначалния замисъл, така както се прави в Ирландия, Испания и други страни от ЕС.

Световната наука и практика са доказали, че най-успешно се развиват страните с умерено доходно разслоение[27]. Силно поляризираните страни често са раздирани от социално-икономически, политически, етнически и други конфликти. Който се съмнява в това да изследва процесите в Латинска Америка от Втората световна война до сега, дирижирани от САЩ и МВФ. Латинска Америка е учебникарски пример за резултатите от трайно прилагане на консервативна неолиберална икономическа и социална политика. Крайният продукт на тази политика се оказа невъобразимо богатство на единия полюс и огромна бедност на другия, въпреки големите богатства на този подконтинент.

ПЕТО. Сложният труд трябва да се заплаща по-високо от простия. Това означава изпреварващо повишение на доходите на интелектуалните и хуманните професии: учени, университетски преподаватели, учители, лекари, медицински сестри, на инженерно-техническата интелигенция и на други особено важни професии. Това също няма да предизвика инфлация[28]. Ако то не бъде направено и останалите най-добри специалисти ще напуснат България през близките години, за да търсят професионална и житейска реализация в други страни от ЕС и извън Европа. А млади хора не се ориентират към тези ниско платени и вече непрестижни професии. Конкурсите за докторанти и научни сътрудници в БАН често се провалят поради липса на подходящи кандидати.

Все по-малко знаещи и можещи хора остават в науката, образованието и другите интелектуални професии. Остават само по-възрастните, за които е късно сега да променят професиите си и фанатичните идеалисти. Никое общество, обаче не е преуспяло, разчитайки само или главно на идеалистична мотивация. Успяват тези страни и народи, които се ориентират категорично към обществото на знанието, в което всеки получава според приноса си. Така трябва да постъпва и България. Иначе тя е държава без бъдеще.

ШЕСТО. За частично смекчаване на демографската криза да се вземат допълнителни мерки за повишаване на раждаемостта чрез подпомагане на младите семейства за придобиване на жилище; удължаване на платения отпуск по майчинство за тези, които желаят да го ползват; 2-3 пъти по-високи месечни детски добавки до второ дете; пълно обхващане на децата в детски ясли и градини с минимално заплащане; допълнителни улеснения за майките; прилагане на споменатото по-горе семейно данъчно облагане; гарантирано от държавата безплатно основно и средно образование и т.н. Запазването на безплатното образование е по-ефикасен инструмент от фонд “Интелект”. Защото набираните в този фонд средства с ежемесечни вноски ще се стопят от инфлацията след 15-20 години[29].

За смекчаване на растящия недостиг на работна сила да се насърчават всички (или само най-дефицитните професии) работещи в пенсионна възраст, които желаят да продължат и след навършване на такава възраст. По този начин, без да се посяга със закон на чувствителната тема за повишаване на границата за пенсиониране, ще се постигне де факто доброволно повишение до 65 години с произтичащите от положителни резултати[30]. Намаляващото по брой и все повече застаряващо население и работна сила на България налагат подобни мерки.

СЕДМО. Правителството трябва да бъде еднакво грижовно към труда и капитала. Няма бъдеще държава, която допуска противопоставяне на тези две основни групи на обществото. Тяхното сътрудничество и еднаквото им третиране от държавата е от фундаментално значение за социално-икономическото и научно-техническото развитие на нашата страна.

България е страдала достатъчно в миналото от примитивна “класова” политика, настройваща едната група срещу другата, вместо да бъдат конструктивни социални партньори. Различните интереси на двете групи трябва да се съчетават чрез разумни взаимни компромиси, а не да се конфронтират под знамето на “класовата борба”. Всяка силова “победа” в конфликтите между труда и капитала е Пирова победа и цената се плаща от цялото общество в продължение на години. Това се потвърждава както от нашия, така и от световния опит.

Правителството обаче не провежда такава балансирана политика. То прави прекалено големи реверанси пред едрия капитал, което облагодетелства няколко десетки – до стотина хиляди души и пренебрегва жизнените интереси на наемния труд и пенсионерите, което засяга милиони хора. Последният пример е с “плоския” данък и споменатите по-горе други улеснения за работодателите и липсата на реципрочни такива за наемния труд и пенсионерите[31]. Това ощетява трайно стотици хиляди и дори милиони хора от нискодоходните групи (особено пенсионерите) и облагодетелства високодоходните, в т.ч. министрите, депутатите, висшите държавни чиновници, работещите в банковия и небанковия финансов сектор.

Още по-пресен пример за социално нечувствителното поведение на правителството е разпределението на огромния бюджетен излишък в края на ноември 2007 г. Правителството знаеше преди няколко месеца, че излишъкът ще бъде няколко милиарда лева, но отклони всички искания за 13-та пенсия и работна заплата, както е правено през някои предишни години. То също така знае, че за оставащия месец до края на годината не е възможно разумното използване 1,2 млрд. лв за инвестиционни цели, но оповести само 50 лв. коледна помощ за пенсионерите. Нужен беше скандал в Народното събрание, силен обществен натиск и надигащо се недоволство на пенсионерите, за да се повиши добавката на 100 лева в последния момент.

Това също не е достатъчно на фона на тежкото положение на 2,3 млн. пенсионери, на високата инфлация и в контекста на направените многобройни отстъпки на бизнеса през последните две години. По-тревожна е, обаче липсата на социално управленско мислене в правителството, притъпената му социална чувствителност. Това вече е опасно. Особено извършвано от правителство, самонаричащо се “правителство на социалната отговорност”.

Моралният ефект в обществото от подобни мерки на социално-икономическата политика е крайно негативен. Това култивира още по-силно отчуждение у хората от политиката, от партиите и политиците. Така нараства и без това голямата социална поляризация и може да се стигне до остри социални конфликти. В такива условия не може да се разчита на успешно догонващо икономическо развитие, на социален, политически и етнически мир през следващите години и десетилетия.

Правителството трябва да се замисли защо в развитите страни няма “плосък” данък и корпоративни и подоходни данъци от 10%? Случайно ли е това! Корпоративните и подоходните данъци на страните от ЕС са умерено прогресивни и най-често варират между 25 и 35%. В отделни страни достигат до към 40%. С прогресивните данъци се реализира и фундаменталният принцип на социалната солидарност в обществото, в името на който човечеството се е борило в продължение на векове. А сега се потъпква с такава лекота у нас.

Този принцип е възприет както от социалдемократическите, така и от христиандемократическите и либералните партии в развитите пазарни икономики. Набираните с тези данъци средства се използват за финансиране на мащабни социални, инфраструктурни, образователни, научни, екологични и други програми.

Почти всички развити страни от ЕС провеждат през последните 10-15 години политика на умерени бюджетни дефицити – 2-3% от БВП, а в някои случаи и повече[32]. По данни на Евростат през 2005 г. средният бюджетен дефицит на ЕС-27 е бил 2,4%, а през 2006 г. 1,7%. Според същия източник само 9 страни членки на ЕС, без България, имат бюджетен излишък през 2006 година[33]. Нима техните политици и експерти по макроикономическа политика са по-глупави от нашите! Някои от тези страни също имат голям публичен дълг. Никоя от тях не е имунизирана срещу глобални икономически шокове. Те са дори по-чувствителни на такива шокове, защото финансовите им пазари са по-развити и по-тясно интегрирани в световната финансова система, за разлика от нашите.

Не разбирам защо правителството ни се гордее, че бедна България с толкова много нерешени остри проблеми има най-нисък корпоративен и подоходен данък в ЕС, вместо да въведе ред в данъчната и митническата администрация и да повиши събираемостта на държавните вземания от сенчестия сектор. Ниските корпоративни и подоходни данъци са признание за неспособността (или нежеланието) на нашите правителства да се справят с престъпния и сенчестия сектор, да повишат ефикасността и да ограничат корупцията в данъчната администрация.

Инвестиционните решения на българските и чуждестранните инвеститори не се обуславят само или главно от равнището на данъчните ставки. Достатъчно е в една страна, като нашата да има широко разпространена и безнаказана престъпност, неефикасна съдебна система, некомпетентна и корумпирана администрация, лоша инфраструктура, сложни разрешителни режими, често променящо се законодателство, недостиг на квалифициран местен персонал, чести социални конфликти и т.н., за да бъде заобикаляна от потенциалните инвеститори, дори при нулеви корпоративни и подоходни данъци. Защото потенциалните инвеститори губят повече от изброените и други подобни дефекти в нашето общество, отколкото биха спестили от ниските данъци.

Желателно е в управителните съвети на всички фирми да има представител на персонала. Той да се избира от общото събрание на работещите във фирмата. Това се препоръчва от ЕС по силата на “най-добрите практики”, но не се прилага у нас и държавата не прави нищо за изпълнение на тази препоръка на Европейската комисия.

Желателно е също да се въведе механизъм за участие на наемния персонал в разпределението на печалбата на фирмите. Това ще помогне за приобщаването му към настоящите и стратегическите интереси на фирмите, за повишаване на мотивацията и намаляване на текучеството. Този механизъм да се уреди със закон. Такава система съществува отдавна в някои страни от ЕС.

ОСМО. България се нуждае от стратегическа визия за водите и водното стопанство. Ние не се готвим за очертаващите се неблагоприятни перспективи на стратегическия хоризонт. Напояваните земи в България достигаха 10-12 млн. декара преди 20 години. Междувременно напоителните съоръжения бяха ограбени и разрушени и сега могат да се напояват едва няколкостотин хиляди декара. Но и те не се използват, поради високите цени на водата за напояване, недостъпни за частните стопани и кооперациите.

Трябва да се пристъпи към бързо възстановяване и модернизация на напоителните системи и изграждане на нови големи язовири с комплексно предназначение. През последните двадесетина години у нас не е построен значим по мащаби язовир. По-голямата част от питейната вода се губи в остарелите водопреносни системи. Някои от тях са с канцерогенни тръби. Но се гордеем с голям бюджетен излишък.

Чрез строителство на нови големи язовири и други методи да се използват най-пълноценно водите на реките, които напускат пределите на България, без да се нарушават поети вече междудържавни ангажименти с нашите съседи. Вложените средства в такива обекти ще се откупят бързо, особено при очертаващото се общо засушаване.

Желателно е да се субсидира цената на водата за напояване и да се вземат по-ефикасни икономически и административни мерки за спазване на санитарно-хигиенните стандарти, за намаляване на загубите в преносните системи и за по-икономично използване на водите. Известно е, че дефицитът на вода през следващите десетилетия ще бъде по-остър от дефицита на енергоносители. България трябва да се готви за това още отсега.

Очевидно се налага изработването на комплексна национална програма за предпазване от наводнения. Напоследък всеки що годе интензивен валеж предизвиква големи наводнения с тежки икономически и други поражения. Това едва ли е нормално да продължава! И тук инвестираните средства ще се откупят за кратко време. Да не говорим за неикономическите положителни ефекти.

Същото важи и за способността ни да се борим срещу големите летни пожари, които ежегодно унищожават гори, посеви, сгради и други съоръжения за десетки или стотици милиони лева. Българската противопожарна служба не получава средства, за да закупи достатъчно пожарни автомобили, хеликоптери и други съоръжения. Средната възраст на пожарните автомобили у нас е 20-30 и повече години. Това ги прави физически негодни и неефикасни. България, за разлика от Гърция, няма нито един пожарен хеликоптер и при нужда моли за помощи от чужбина. И всичко това при наличието на огромен бюджетен излишък! Инвестициите в противопожарна техника могат да се откупят за няколко години, особено при очертаващото се глобално затопляне и нарастване на опасността от пожари по нашите географски ширини.

На този фон е необяснимо престараването на българските власти в покупката на военна техника и поддържането на военни разходи - 2,1% за 2008 г. (и обещани пред НАТО 2,6%) от БВП, при средно за НАТО около 1,0% от БВП. И всичко това се прави за покупка на техника, която ще бъде използвана на хиляди километри от България. Наистина е парадоксално за армията да се купуват 18 хеликоптера, които ще бъдат използвани главно в чужбина, а полицията, пожарната и гражданска защита да нямат нито един[34]! Военните разходи за 2008 и следващите години не трябва да превишават 1% от БВП. Бедна България е длъжна да защитава такава позиция пред ръководството на НАТО!

ДЕВЕТО. Подлежи на избистряне енергийната политика на България, като съставна част на икономическата политика в широк план. Известно е, че нашата икономика е няколко пъти по-енергоемка от тази на страните от ЕС, а внасяме от чужбина преобладаващата част от първичните енергоносители. Това е една от главните причини за слабата конкурентоспособност на продукцията, въпреки по-ниските цени на енергията у нас. То налага внимателно наблюдаване на процесите, които формират структурата на баланса на потреблението на енергия и вземане на мерки за енергоикономично развитие:

В последната разработка на ръководения от мен научен колектив, публикувана преди една година, е записано:

“Анализът на баланса на потреблението на енергия в контекста на европейския и световния опит дава основание за важни изводи по бъдещата енергийна политика на България. През последните десетилетия преобладаващата част от свързаните с енергетиката инвестиции са били за нови мощности за производство на енергия и нищожна част – за икономия на енергия при нейното разпределение и потребление. През последните 2-3 години има оживление в енергоикономисващите мерки, но не е достатъчно.

През следващите 15-20 години главните усилия в енергийната политика на България трябва да бъдат насочени към икономия на енергия в стопанския и домакинския сектор, а също и в разпределителната мрежа. Ако до 2020 г. БВП се очаква да нараства с 5,0-5,5% средногодишно потреблението на енергия през първата половина на периода следва да нараства не по-бързо от 2,0-2,5% средногодишно, а през втората половина – не повече от 1,0-1,5% средногодишно. През следващите години и десетилетия прирастът на брутния продукт от 4,0-4,5% следва да се осигурява с не повече от 0,5-1,0% средногодишен прираст на потребяваната енергия.

Ще дойде време, когато нарастващият обем на производството в България ще се осигурява с един и същ и дори леко намаляващ обем на потребената енергия. Това може да се постигне чрез съвременни енергоикономични производствени структури и технологии, в разпределителната мрежа, в стопанския и домакинския сектор. Само така ще се намали съществено енергоемкостта на продукцията и ще се рационализира енергопотреблението в домакинския сектор.

Следва също да се преосмисли стратегията на България да бъде енергиен център на Балканите, т.е. да произвежда повече от необходимата енергия, като изнася излишъка в съседните страни. Стратегическото решение по бъдещата експортна ориентация на българската енергетика трябва да се вземе едва след преценка на сравнителната ефективност на инвестициите за износ на енергия.

Под сравнителна ефективност разбираме, от една страна, ползата за България от производството на енергия за износ и от друга – ползата от насочването на същите инвестиции за производство и износ на други (например, високотехнологични) стоки. Наши предварителни груби анализи подсказват, че вторият вариант е по-целесъобразен. Това обаче трябва да се провери с помощта на комплексен сравнителен анализ”[35].

В контекста на горното целесъобразността от изграждането на два ядрени блока в АЕЦ Белене не е така очевидна, както може би изглежда на пръв поглед. Ако процесът с енергоикономисващите мерки беше по-интензивен и по-напреднал, България нямаше да се нуждае от допълнителни енергогенериращи мощности през следващите 5-10 години. Това, обаче не е така. Ако приемем, че изграждането на АЕЦ Белене е целесъобразно с оглед на бъдещо допълнително енергопотребление, то е само като екологично по-добра алтернатива на производството на тази допълнителна енергия от лигнитни въглища в Марица Изток и на нискокачествени въглища в  Бобовдол.

През следващите години и десетилетия преобладаващата част от новите потребности на електроенергия трябва да се задоволяват чрез рязко намаление на енергоемкостта на продукцията. От тук пък следва, че преобладаващата част от инвестициите (70-80%) трябва да се насочват за енергоикономисващи продуктови структури и технологии в преноса и потреблението на енергия, а не за разширяване на енергогенериращите мощности, т.е. обратното на това, което се правеше до сега. Това е толкова по-необходимо като се има предвид, че енергоикономисващите инвестиции са 2-3 пъти по-ефективни от енергогенериращите инвестиции. То е доказано безспорно от науката и практиката.

ДЕСЕТО. С оглед на ускорената и масирана структурна и технологична модернизация е желателно да се приложат специални икономически мерки (високо заплащане, участие в разпределение на печалбата, специализации и командировки в чужбина, осигуряване на жилища, грижи за децата и други членове на семействата) за привличане на завърнали се от чужбина високо квалифицирани българи с определени професии.

Недостигът на квалифицирана работна сила да се посрещне главно чрез подобряване използването на наличната у нас работна ръка, в т.ч. и от ромското население - за ниско- и средно квалифициран персонал. За целта да се изработи и бързо да се приложи програма за форсирано (ако е нужно и силово) обхващане на децата от този етнос в училищата и за масирано обучение на възрастното ромско население в неколкомесечни курсове за квалификация по най-търсените професии. Да се привлекат също специалисти от българските общности в Македония, Сърбия, Молдова, Украйна и др., а не чрез внос от други региони на света.

Желателно е също заможната и влиятелна българска емиграция в развитите страни да се привлече да инвестира и да участва в други форми за подпомагане на икономическото и научно-техническото развитие на България. Това да става на основата на взаимни икономически интереси.

ЕДИНАДЕСЕТО. Финансиране на новата икономическа и социална политика.

Всяка икономическа реформа струва пари, но и спестява пари. Радикалната реформа струва повече пари, но спестява на обществото още повече. Главните източници за финансиране на предлаганата нова икономическа и социална политика могат да бъдат:

·        Прекратяване политиката на бюджетни излишъци и поддържане на трайно равновесен бюджет. В комбинация с високия растеж и производителност това може да осигури допълнителен годишен ресурс от 2-2,5 млрд. лв. до 2010 г., а през следващите години и повече;

·        Намаление на разходите за отбрана до средното ниво в НАТО – 1,0% от БВП. Не е нормално бедна България да бъде между рекордьорите по военни разходи в НАТО, за да купува военна техника, която ще бъде използвана на хиляди километри от нашите граници;

·        Намаление на разходите за държавна и общинска администрация с 20% от началото на 2008 г. и още 10-15% от началото на 2009 година. Това да се уреди със специален закон, при строги мерки за неговото прилагане;

·        По-добро усвояване на трансферите от ЕС, което ще осигури допълнително 1,0-1,5 млрд. лв. годишно през следващите години;

·        Използване на част от ресурсите на фискалния резерв и по съществуващата световна практика (т.е. заемообразно или чрез капиталовия пазар) - на пенсионните, застрахователните и другите инвестиционни, договорни и съвместни фондове. Това може да осигури годишно поне 1 млрд. лв. до 2010 г. и още повече след това;

·        Използване ресурсите на различните форми на държавно-частното партньорство. То може да осигури минимум 1 млрд. лв. годишно до 2010 г., а след това между 1,5-2 млрд. лв.;

·        Драстични мерки за ограничаване на сенчестата икономика, регламентирани със специален закон. Това ще донесе 1,5-2,0 млрд. лв. годишно в бюджета и в осигурителните фондове до 2010 г., а през следващите години – още повече;

·        Драстични мерки за ограничаване на престъпността и корупцията, което може да осигури до 2010 г. 1,0-1,5 млрд. лв. годишно, а през следващите години – още повече;

·        Ревизия на сегашния окастрен “Закон Петканов” и въвеждането му от средата на 2008 г. в оригиналния вид, прилаган в Ирландия, Испания и други европейски страни.

Както се вижда, ресурсите могат да се получат не чрез преразпределение на благата - повишение на данъците или отнемане на бюджетни средства от други дейности и сектори. Те ще бъдат получени от отмяната на бюджетния излишък и отнети от сенчестия сектор и други престъпни среди, които ги присвояват сега. С това ще се подкопаят финансовите корени на престъпността и корупцията.

Така обществото може да получи допълнителен финансов ресурс от 9-10 млрд. лв. годишно за социално-икономическо развитие, стига държавата да наложи ред и дисциплина за повишаване събираемостта на своите вземания.

Това може да направи само добре организирана държава. Силна със своите закони, ред и справедливост. Нашата не е такава, защото е обхваната от лапите на октопода и не е налице силна политическа воля от управляващите политици. Но дори и в сегашното си разнебитено състояние държавата може да набавя допълнително 2-2,5 млрд. лв. годишно ако най-високопоставените политици го пожелаят.

 

Ключовата фраза на предлаганата нова икономическа политика е “Финансовата и социалната стабилност са еднакво необходими на България”. Пазете ги!

10 януари 2008 г.

Обратно в списъка на публикаците



[1] Която можеше да бъде предотвратена ако правителството проявяваше по-добро разбиране и по-голяма гъвкавост към основателните искания на учителите и не демонстрираше високомерие спрямо тях. Правителството твърдеше тогава, че няма пари за повишаване на техните заплати с 20% от 1 октомври 2007 г. и ги питаше от кого да вземат необходимите 20-25 млн. лв., за да дадат на тях, а сега се оказва, че има 1,2 млрд. лв излишък над планирания излишък от 3% от БВП. В общи линии то се знаеше и тогава. Тежките морални и политически негативи от това поведение по време на учителската стачка ще се носят дълго време от коалиционните партии.

[2] Обхватът на икономическата и социалната политика е много широк. Той не може да бъде покрит изчерпателно с настоящите разсъждения. Тук се спирам само на тези направления, които смятам за най-важни. Не претендирам за изчерпателност.

[3] Говоря за продуктови структури, понеже през следващите години и десетилетия структурният “кипеж” ще бъде главно на продуктово равнище, в по-малка степен на отраслово и в още по-малка на секторно равнище.

[4] При избора на тези отрасли  може да бъде полезен и инструментариумът на баланса на междуотрасловите връзки.

[5] По данни на Световния икономически форум. Данните на Евростат леко се различават за ЕС, но за България са същите – 3%.

[6] Износът на България на човек от населението е 4-5 пъти по-малък от този на Словения, Чехия, Унгария.

[7] За повече подробности виж моята статия “Българската икономика бърза много бавно”, публикация № 86 в моята страница в интернет на адрес  www.iki.bas.bg/Cvita/angelov/index.htm  Статията е публикувана и във в. ПАРИ на 15 октомври 2007 г. Там е посочено, че според моя прогноза дефицитът във външнотърговския баланс през 2007 г. ще бъде 25-27% от БВП, а дефицитът в текущата сметка 21-22% от БВП.

[8] Виж World Economic Forum, Global Competitiveness Report 2007-2008.

[9] През 2000 г. 8,36% от вноса на инвестиционни стоки е бил от съседните балкански страни, а през 2006 г. 15,23%.

[10] Стъпка на догонване е намалението на разликата в процентни пункта между догонващата страна (в нашия случай България) и догонваната страна (в случая ЕС) по даден показател през определена година.

[11] Кандидатстванията и регистрираните патенти се измерват с техния брой на 1 млн. жители на съответната страна.

[12] Освен на хартиен носител, пълният текст може да се намери в интернет на адрес  www.iki.bas.bg/Cvita/angelov/index.htm  публикация № 43

[13] Публикация № 71 в интернет страницата на посочения адрес.

[14] Няма случаи, когато централни държавни институции (министерства, агенции и др.) се обръщат към институти на БАН и по-точно – към Икономическия институт на БАН, за разработка на договорна основа и с допълнително заплащане (поради мизерно ниското основно заплащане) на важни проблеми на икономическото, социалното и друго развитие на България. Често пъти за тази цел се ползват чуждестранни експерти със съмнителни професионални качества, но срещу астрономически хонорари.

[15] Самообновяващ се

[16] За организацията, финансирането и функционирането на бъдещите проектни колективи може да се използва опитът на съществуващите вече такива колективи, в т.ч. колективът за разработки в областта на оловните батерии, за чийто интересен опит беше разказано неотдавна на научния семинар на БАН.

[17] Кумулативният приток на преки чуждестранн инвестиции (ПЧИ) от 1989 г. до края на 2006 г. към ЦИЕ страни, без страните от ОНД, достигна 305 млрд. щатски долара, в т.ч. в Полша – 80,7 млрд., Чехия – 56,5 млрд., Унгария – 45,7 млрд., Румъния – 35,6 млрд., а в България – 17,2 млрд. заедно с приватизираните обекти (EBRD, Transition Report Update. May 2007, p. 70). Официални данни за 2007 г. още не са публикувани, но се очаква ПЧИ да бъдат 45-50 млрд. долара. Основната част от тези инвестиции в централноевропейските страни бяха вложени в модерните отрасли на индустрията. В резултат на това 85% от износа на Унгария сега се прави от многонационални компании, 64% от експорта са средно- и високотехнологични продукти и около 25% са високотехнологични продукти, изпреварвайки дори някои развити западноевропейски страни.

[18] По официални данни ПЧИ у нас от 1989 г. до края на 2006 г. достигнаха 15,7 млрд. Евро. Тяхната структура обаче не е благоприятна. За покупка на имоти, наемодателство и бизнесуслуги – 2,46 млрд.; за търговия и ремонт на автомобили – 2,27 млрд.; за финансово посредничество – 2,70 млрд., за хотели и ресторанти – 0,21 млрд. или общо – 7,64 млрд. Евро или 48,7%. от общия размер на ПЧИ. Делът на ПЧИ за високотехнологични производства е нищожен. България едва ли има особена полза от такава структура на ПЧИ.

[19] Политката на бюджетен излишък се критикува от почти всички сериозни български икономисти, но предложенията за решаване на проблема коренно се различават. Част от тях смятат, че при отказ от такава политика освободените средства трябва да се върнат на бизнеса и другите данъкоплатци, чрез намаляване на данъците. Тяхната презумпция е, че потребностите на бюджетните сектори са правилно установени, че са достатъчно добре задоволени, не се нуждаят от повече ресурси и в резултат на това се появява излишъкът. Тук е и голямата им грешка. Българският бюджетен излишък не е резултат на достатъчно, а тъкмо обратното – на недостатъчно финансиране на здравеопазването, образованието, науката, инфраструктурата и другите бюджетни сектори. Данъците, особено преките данъци, в България са толкова ниски, че не е нужно по-нататъшно намаление през близките години. При бъдеща синхронизация на данъчната политика в страните членки на ЕС наверно ще се наложи повишение на преките и намаление на косвените данъци у нас. Освободените ресурси при политика на балансиран бюджет следва да се насочат за по-добро финансиране на здравеопазването, образованието, науката, иновациите, инфраструктурата, опазването на околната среда и други подобни дейности.

[20] Съгласно кривата на Лафер.

[21] Тази по-висока социална цена включва: отказ от вековния принцип за “социална солидарност”, прилаган и сега във всички развити пазарни икономики; отказ от необлагаемия минимум; отказ от семейното данъчно облагане; отказ от досегашните размери на “нормативно присъщите разходи” като облекчения за много интелектуални професии; засилване на доходната диференциация и т.н.

[22] Искането за намаляване на осигурителните вноски до 10% е абсурдно и недоказано. То би довело до срив на социално-осигурителната система или за да се предотврати този срив – до ново увеличение на прякото й бюджетно финансиране, т.е. до новото й одържавяване. Евентуално приемане на такова предложение би означавало нови големи облекчения за работодателите и прехвърляне на осигурителното бреме изцяло върху данъкоплатците. Така данъкоплатците ще трябва да правят две плащания в осигурителната система – собствени лични осигуровки и допълнителен данък върху дохода на физическите лица, като допълнителен приход на бюджета за допълнително финансиране на дефицита в социално-осигурителната система.

[23] Как да повярваме за наличието на политическа воля и реформаторски намерения на правителството спрямо здравеопазването, образованието и науката ако, въпреки многобройните заклинания през последните години, то не пристъпва към намаление на драстично увеличената държавна администрация. Нещо повече, дори за предвиденото в бюджета за 2008 г. намаление на разходите за администрация с 12% не се крие, че то ще е главно за сметка на незаети бройки в съществуващите щатове. Същевременно с нови правителствени актове се създават нови места за държавни чиновници.

[24] Сега се създава впечатление, че това правилно политическо решение е изоставено.

[25] Преобладаващата част от тази инфлация, обаче не се дължи на повишени доходи. Само поради обективната необходимост от сближаване на нашето ценово равнище със средното в ЕС в България ще има средногодишна инфлация от 4-5% през следващите поне десетина години. Тази инфлация аз наричам “зздравословна интеграционна инфлация”. За повече подробности виж моята статия “Анатомия на българската инфлация”, публикация № 87 в страницата ми в интернет. Тя е публикувана и във в. ПАРИ на 29 октомври 2007 година.

[26] И предвидена в бюджета 6,9%.

[27] Под умерено доходно разслоение не разбирам официалната уравниловка от времето на тоталитарния социализъм. Но дори и там съществуваше феодална система на привилегии за управляващата върхушка, която създаваше значителна социална поляризация. Може да се каже, че повечето страни от ЕС, Япония и другите членки на ОИСР са държави с умерено социално разслоение. Уравниловката, за която някои пледират, е противопоказна за съвременното пазарно стопанство и за социалния и научно-техническия прогрес.

[28] През последните 10-15 години доходите никога не са били източник на сериозна инфлация у нас. Правителствата често злоупотребяват с тази тема, за да неутрализират основателните искания на хората за повишения на заплатите и пенсиите. Както посочих по-горе, за източниците на инфлация в България виж моята статия “Анатомия на българската инфлация”, публикация № 87 в страницата ми в интернет.

[29] Един сегашен лев при 3% средногодишна инфлация след 20 години се “стопява” до 0,55 лв. осъвременена стойност. При 5% средногодишна инфлация за същото време той намалява до 0,38 лв, а при 7% средногодишна инфлация – до 0,26 лева. Още сега може да гарантира, че през следващите 15-20 години в България ще има средногодишна инфлация между 3 и 5%. За подробности отново виж посочената по-горе моя статия за “Анатомията на българската инфлация”. При по-сериозни глобални или регионални шокове е възможна и по-висока инфлация. При такива обстоятелства няма да остане нищо реално от набирания фонд “Интелект”.

[30] Този процес, обаче трябва да бъде съпроводен с мерки за удължаване продължителността на живота на жените и особено за мъжете, при които тя е едва 69 години.

[31] Още по-нов пример е предложението на Съюза на работодателите от 26 ноември 2007 г. за промяна в системата на осигурителните вноски. Съгласно това предложение трябва да се въведе тристранен паритет на вноските – 10% от държавата, 10% от работодателите и 10% от осигурените. Такова разпределение съществува в осигурителните системи на някои развити пазарни икономики. Неговото въвеждане в България, примерно от 2009 г. ще означава значително облекчение за работодателите, отежнение за държавата и за наетите по трудов договор. Затова евентуално въвеждане на подобна система трябва да е придружено с подходящи компенсационни мерки за работниците.

[32] Официално допустимата горна граница за бюджетен дефицит в страните членки на Еврозоната според критериите от Маастрихт е 3% от БВП. В САЩ има т.н. “близначен дефицит”, т.е. дефицити едновременно по текущата сметка и по федералния бюджет. Бюджетният дефицит в САЩ през последните години е 4,0-4,5% от БВП.

[33] А не 17, както обяви на 2 декември по “Неделя 150” депутат от БСП. Това са предимно скандинавски страни. При това в четири от тях излишъкът е под 1% от БВП (Люксенбург – 0,1%, Белгия – 0,2%, Латвия – 0,4% и Холандия – 0,6%).

[34] Виж Николай Слатински, И армията иска прозрачност, в. ТРУД, 13 декември 2007 г.

[35] Виж “Икономиката на България и Европейският съюз. Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности”, Икономически институт на БАН и Фондация “Фр. Еберт”, Издателство на БАН, София, декември 2006 г., сс. 277-279. Пълният текст се намира в моята страница в интернет, публикация № 71.