Обратно в списъка на публикаците

Проф. д-р ик. н. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Стратегическите договори между България и Русия.
Силни и слаби позиции на България като нов член на Европейския съюз

Р е з ю м е

            В първата част на статията е направена обща характеристика на пакета от стратегически споразумения между България и Русия, сключени през януари 2008 г. в София. Описани са най-важните положителни ефекти на тези споразумения за България. Показано е, че те не съдържат сериозни екологични, финансови и други рискове за България. Във втората част са изброени силните стартови позиции на България като нов член на ЕС и най-важните й слаби стартови позиции. Дадена е кратка икономическа характеристика на силните и слабите позиции. За повечето слаби позиции са предложени някои идеи за бъдеща икономическа политика. Показано е също, че слабостите в българската икономика са трупани от много десетилетия и че тя не беше готова за равностойно присъединяване към ЕС. Въпреки това, присъединяването на 1 януари 2007 г. беше правилно, защото като член на ЕС България ще има по-благоприятни условия за догонващо развитие. Показано е, че България няма алтернатива на присъединяването и на догонващото развитие. Съчетаването на двата процеса отговаря най-добре на националните ни интереси.

В началото на последните две години в България се случиха много важни събития. На 18 януари 2008 г. в София бяха подписани пакет от изключително важни споразумения между България и Русия. На 1 януари 2007 г. се случи още по-важно събитие – България беше приета за член на Европейския съюс (ЕС).

Каква е същността на тези събития и какви са последиците за бъдещото развитие на българската икономика и на България като държава? Ще започна с последното събитие.

1. Пакетът от стратегически споразумения между България и Русия

По време на посещението на руската делегация в София начело с президента Владимир Путин се случи нещо необикновено. За първи път в нашата нова и най-нова история на 18 януари бяха подписани осем споразумения между България и Русия. Пакетът включва следните споразумения:

1.Споразумение между правителствата на България и Русия за сътрудничество при изграждането на газопровод за транзит на природен газ през територията на България – „Южен поток”.

2. Основен договор за проектиране, доставка и изграждане на АЕЦ „Белене”.

3. Договор между съдружниците на международната проектна компания по проекта за нефтопровод Бургас – Александропулис (Гърция).

4. Спогодба между транспортните министерства на двете държави за организацията на пряка международна железопътна-фериботна връзка между пристанище Варна и пристанище Кавказ.

5. Спогодба между правителствата на България и Русия за сътрудничество по внос в Руската федерация на отработено ядрено гориво от изследователски реактор.

6. Програма за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката за периода 2008-2010 година.

7. План за съвместни действия за периода 2008-2009 г. по изпълнение на Споразумението между двете правителства за сътрудничество в областта на туризма.

8. Протокол за организирането и провеждането на фестивала на руската култура през 2008 г. в рамките на Годината на Русия в България.

Случилото се в София на 18 януари е събитие, не само и не толкова поради броя на подписаните споразумения. По-важен е характерът и съставът на пакета от споразумения. Повечето от тях имат дългосрочен стратегически характер и предопределят взаимоотношенията между двете държави и техните икономики за четири-пет и повече десетилетия напред. В основата на пакета от споразумения са тези, свързани с енергетиката. Общият размер на инвестициите за изпълнение на предвидените енергийни проекти е около 6,5 млрд. евро.

Стратегическите споразумения от София са уникални от още една гледна точка. Те показват, наверно за първи път, че малка страна като България – член на Европейския съюз и на НАТО може да остане лоялен член на тези евро-атлантически организации и същевременно да поддържа тесни и взаимно изгодни стратегически връзки с Русия. Едното не противоречи на другото. Оценявани в духа на новите световни реалности и новите тенденции в глобализацията, те дори взаимно се допълват.

Не е ли това нещо принципно ново в нашия регион, което тепърва предстои да се развива и разширява, отдалечавайки ни от тесногръдото блоково мислене! Не означава ли то, че фундаменталните социално-икономически интереси на народите започват да вземат превес над международните идеологеми. Че прагматичният конструктивизъм в международните отношения започва да доминира над тесногръдия международен деструктивизъм. Че сътрудничеството все повече се налага над конфронтацията. За такъв тип конструктивни междудържавни отношения в Европа преди двадесетина години не можеше дори да се мисли.

С изграждането на АЕЦ „Белене” с два модерни енергоблока (за 4 млрд. евро) по 1000 мегавата всеки (с възможна перспектива за още два енергоблока) се осигурява електрическа енергия за развитие на българската икономика и за износ в съседните балкански страни за следващите 50 и повече години. Строителството на централата започва през втората половина на 2008 г. Първият блок ще бъде пуснат в действие през 2013 г., а вторият – една година по-късно.

С изграждането на новия газопровод „Южен поток” (който на българска територия ще струва около 1,4 млрд. евро) ще се транспортират 30 млрд. куб. метра природен газ за Италия, Гърция, Австрия и други европейски страни. Дейността на газопровода на българска територия ще се управлява от съвместна българо-руска компания при съотношение на дяловете 50:50. Той трябва да бъде завършен през 2013 година. Договорът се сключва за 30 години с възможност за продължаване с по 5 години.

С изграждането на нефтопровода Бургас-Александропулис ще се транспортират между 30 и 50 млн. тн. суров нефт за Гърция и други европейски страни. На българска територия ще струва около 1 млрд. евро. Първата копка ще бъде направена през есента на 2008 г. и ще бъде завършен до 3 години

С организирането на пряка железопътно-фериботна връзка Варна – пристанище Кавказ в Русия ще се съкратят, поевтинят и ускорят транспортните връзки между България и Русия. Това ще бъде важна предпоставка за бързо увеличение и разнообразяване на стокообмена между двете страни, който сега е силно дебалансиран с голям дефицит за България.

Какви са ползите за България от подписаните споразумения и тяхното изпълнение?

1.      На българска територия ще бъдат вложени около 6,5 млрд. евро за изграждане на енергийните обекти. Тези инвестиции ще работят за благоденствието на България, на Русия и народите на други европейски страни.

2.      Хиляди български специалисти и работници ще участват в изграждането на посочените енергийни обекти. Те ще получават доходи и ще плащат данъци в българския бюджет, измервани със стотици милиони български лева.

3.      Още по-големи ще бъдат доходите на работещите и данъчните постъпления в бюджета по време на експлоатацията на АЕЦ „Белене”. Те ще се измерват в милиарди лева.

4.      Стотици, а може би и няколко хиляди български работници и специалисти ще бъдат заети с управлението, поддържането, и охраната на тръбопроводите. Те също ще получават доходи и ще правят вноски в бюджета за десетки милиони български лева.

5.      България ще получава транзитни такси, измервани със стотици милиони евро за нефта и природния газ, пренасяни през наша територия.

6.      България и Русия си разделят по 50% от дяловото участие в „Южния поток” на наша територия и решенията по управлението на компанията ще се вземат чрез консенсус. България ще получава своя дял от печалбата от дейността на газопровода на наша територия, който се очаква да се „откупи” за 15 години.

7.      Повишава се както никога до сега и за десетилетия напред ролята на България като кръстопът на международни енергийни потоци за снабдяване на Европа с енергия. Това не повишава нашата енергийна зависимост, както твърдят противниците на споразуменията, а превръща България във важен фактор на европейския енергиен пазар.

8.      Гарантира се за десетилетия напред националната сигурност на България, през която ще минават много важни международни енергийни потоци. Колкото повече тръби минават през дадена страна, толкова повече доставчиците и получателите на енергоносителите ще се грижат за сигурността и стабилността на тази страна, в случая – България.

9.      Създават се условия за бързо възстановяване на 1760-те мегавата енергогенериращи мощности, загубени поради преждевременното извеждане от действие на четири малки ядрени блока (4х440) в АЕЦ Козлодуй по искане на Европейската комисия, като условие за присъединяването ни към Европейския съюз.

10.  Създават се условия за екологично целесъобразно развитие на България през следващите десетилетия. След 6-7 години електроенергията от ядрени блокове ще нарастне двойно и ще достигне около 40-45% от общото производство на електроенергия у нас. В противен случай тази енергия трябваше да се произвежда от термични централи на бедни въглища с големи емисии на въглероден двуокис, което би влошило рязко екологичната среда у нас.

11.  При наличието на достатъчно екологично чиста електроенергия от атомни централи пред България се откриват много по-добри перспективи за икономическо и социално развитие, отколкото ако тя трябваше да се произвежда от термични централи на бедни въглища, нещо, което никой не би ни позволил. Европейската комисия вече наложи строги ограничения върху емисиите на въглероден двуокис за страните членки, в т. ч. и на България до 2025 година. Тези екологични ограничители намаляват съществено възможностите на България за икономическо развитие поради липса на енергия. Производството на екологично чиста електроенергия в АЕЦ „Белене” разсича този сложен възел.

12.  Енергоемкостта на БВП в България е 3-4 пъти по-висока от тази в развитите страни в ЕС. Тя може да се намали само чрез масирана структурна и технологична модернизация на стопанския и домакинския сектор, която в България едва започва и ще отнеме 15-20 и повече години. Наличието на екологично чиста електрическа и топлинна енергия от атомни централи и от природен газ, доставен от Русия улеснява България в провеждането на такава модернизация през второто и третото десетилетие на настоящото столетие за рязко намаление на енергоемкостта. Това ще позволи потребностите на България от допълнителна енергия след 15-20 години да се задоволяват главно чрез енергоспестяване, а не чрез производство на все нови и нови количества енергия, което е и по-ниско ефективно.

13.  „Син поток” ще работи паралелно с газопровода НАБУКО, който се очаква да доставя природен газ от Иран, Азербайджан и Туркменистан, през Турция и България за западна Европа. Така ще се осигурява достатъчно природен газ за Европа и България в конкурентна среда, което е предпоставка за своевременни, качествени и по-евтини доставки. Това е изгодно както за България, така и за другите европейски страни – потребители на природен газ. То ще бъде и мобилизиращ стимул за доставчиците.

А създават ли споразуменията някакви рискове?

Споразуменията не пораждат сериозни екологични рискове. Политическите противници на споразуменията раздухват опасността от разливи на нефт в Бургаския залив на Черно море при претоварването му от танкерите в петролопровода Бургас – Александропулис. Като се има предвид, че ще се използват най-модерни вече изпитани технологии за претоварване, тази опасност е сведена до минимум. Друго доказателство за това е, че вече над 40 години край Бургас работи голям нефтохимически комбинат, построен от Съветския съюз, с капацитет за преработка над 10 млн. тн. суров нефт. През последните десетилетия там са разтоварени няколкостотин милиона тона нефт, без да е имало дори едно единствено замърсяване на морето.

Финансови рискове също няма. Българският парламент вече създаде гаранционен фонд от почти 1 млрд. лева за изграждането на АЕЦ „Белене”. Президентът Путин заяви при подписването на споразуменията, че Русия е готова да предостави кредит от 3,8 млрд. долара. Западни банки също проявяват интерес да участват във финансирането.

Противниците на изграждането на АЕЦ „Белене” алармират, че сметната стойност от 4 млрд. евро била занижена и че действителната ще я превиши чувствително. Дори ако допуснем, че действителните инвестиции превишат проектираните с 30-40%, при прогнозирана средно претеглена себестойност 3,06-3,07 евроцента на квч. действителната би достигнала около 4,00 евроцента. Сегашната продажна цена на регионалния енергиен пазар е далеч по-висока както от прогнозната, така и от евентуално завишената себестойност. А продажната пазарна цена след 6-7 години при пускането на блоковете в действие ще бъде още по-висока и ще гарантира висока рентабилност.

Ресурсите от нефт и природен газ за захранване на тръбопроводите са осигурени от Русия. Потребностите на европейските страни растат даже по-бързо от прираста на доставките. Дори ако газопроводът НАБУКО бъде построен, в Европа ще има достатъчно търсене за природния газ, доставян от двата тръбопровода.

2. Присъединяването на България към Европейския  съюз[1]

България се присъедини към Европейския съюз на 1 януари 2007 година. Това е знаменателно събитие, чието значение тепърва ще се осъзнава и оценява. Събития от този ранг не се случват често в историята на нашата държава. Макар, че още сега то може да се нарече историческо, истинските му полезни резултати за развитието на България ще се оценяват по-трезво едва след няколко десетилетия. За такива оценки е нужна дистанцията на времето.

При присъединяването трябва да знаем силните и слабите си стартови позиции от които ще посрещаме предизвикателствата на догонващото развитие като член на ЕС[2]. Такава балансирана обективна оценка е една от предпоставките за успеха на начинанието.

Догонващото развитие предполага продължително изпреварване на по-напредналите страни с 2,5-3,0-3,5 пъти по-високи темпове на развитие за скъсяване на разликата с тях по най-важните икономически и други показатели. В противен случай разликата ще остане каквато е сега, а може и да нарастне.

2.1. Силни стартови позиции

·        Технологичната пропаст между водещите и начинаещите държави е “голямата надежда” за последните, пише стопанският историк А. Гершенкрон, защото им дава възможност да имитират използваните другаде по-модерни технологии. Това важи също за икономическата, социалната и друга политика, за институциите и методите на управление. България е начинаеща (или начинаеща в напреднала фаза) в съвременното си икономическо и научно-техническо развитие, трябва да се учи от опита на напредналите страни и да не повтаря или да повтаря по-малко от техните грешки;

·        Вече почти 10 години в България има финансова стабилност, която създава благоприятен климат за инвестиции и друга стопанска дейност на всички равнища – от семейното до националното. Финансовата стабилност е много важно, макар и недостатъчно, условие за успешно икономическо развитие. Налице са вътрешни условия тази стабилност да продължи и през годините след присъединяването към общността. Като член на ЕС България ще бъде по-малко уязвима на външни шокове и ще има условия да укрепи вътрешната си финансова стабилност. Това ще благоприятства интеграцията на икономиката ни в ЕС и догонващото развитие;

·        Като член на ЕС България ще прилага неговото законодателство. Ще възприеме реда, правилата, организацията и дисциплината в общността за въвеждане на повече ред, законност и дисциплина в нашата икономика и в обществото. Българската икономика ще функционира по законите на ЕС. Националното ни законодателство ще бъде хармонизирано със законодателството на ЕС и подчинено на него. Ползата за България по тази линия наверно ще бъде по-голяма и по-важна от безвъзмездната финансова помощ на ЕС. Това ни е много необходимо за постигане на догонващо развитие;

·        Българската икономика ще работи под натиска на конкуренцията на взискателния вътрешен пазар на ЕС. Този натиск ще принуждава към рационалност и конкурентоспособност в името на оцеляването и просперитета не по-малко от частната собственост. Неумолимата лоялна конкуренция е дори по-мощен фактор за икономически прогрес от наличието на частна собственост. Защото при нормална конкуренция частният и държавният сектор могат да функционират под икономическото слънце при равностойни условия и да просперира този с по-рационално икономическо и социално поведение. Получава се обективен естествен подбор без груба субективна намеса на хората и институциите, която обикновено е пристрастна и рискована. Нормална конкуренция е възможна и без частна собственост, но нормално обществено полезно функциониране на частната собственост не е възможно без конкуренция. Защото няма нищо по-страшно от частния монопол;

·        Като член на общността България ще прилага Европейския социален модел. Този модел съчетава икономическа ефективност и социална справедливост, търси балансиран компромис между интересите на обществото, труда и капитала. Това създава благоприятен климат за стабилно ускорено развитие, защото сътрудничеството между социалните партньори е градивно, а конфронтацията - деструктивна. Пътят към благоденствие на хората минава през високата конкурентоспособност и социалната справедливост. Не може да е трайно конкурентоспособно общество, което не е справедливо. Под справедливо общество ние не разбираме такова, основано на егалитарно разпределение, познато ни от близкото минало, а общество с умерено доходно и имуществено разслоение, което дава равен шанс на всички, създава мотивация за предприемчивост и научно-техническо творчество, без да допуска социална поляризация и да нарушава социалната стабилност и етническото спокойствие. И обратно – не може да е трайно справедливо общество, което не е конкурентоспособно, защото няма да може да поддържа условията за справедливо благоденствие. За разлика от справедливото благоденствие, справедливата бедност не е притегателна цел за българите през 21-то столетие;

·        В резултат на предизвикателствата на САЩ, Русия, Япония, Китай и Индия и разширяването на изток, развитието на единния вътрешен пазар и в областта на услугите, а също и на новите технологии, се очаква по-бързо развитие на ЕС през следващите години и десетилетия. Това ще създава още по-силна тяга за икономическото развитие на България, поставила си като стратегическа цел догонването на ЕС по най-важните икономически, социални и други показатели. По-бързото развитие на ЕС ще бъде важен притегателен фактор за още по-ускорено развитие на България през следващите години и десетилетия. Защото ще се стремим да догонваме още по-бързо движеща се цел, поставила си задачата да достигне и изпревари САЩ по равнище на икономическо развитие;

·        Българските фирми ще имат повече възможности за производствена специализация и коопериране с големи и средни европейски компании, когато страната ни е член на ЕС. В рамките на “международни стратегически съюзи” с европейски и други компании те ще намират ниши, на които да постигат световни стандарти по конкурентоспособност и ще излизат успешно на европейските и световните пазари. Това пък ще води до още по- ускорено развитие;

·        Като член на ЕС България ще получава значителна безвъзмездна финансова, социална, научно-техническа, институционална и друга помощ от структурните, социалните, аграрните и други фондове, а също и от институциите на общността, каквато не може да очаква от други международни източници. Само за 2007-2013 г. предвидените безвъзмездни трансфери от фондовете на ЕС към България превишават 11 млрд. евро. Ако приспаднем от тях около 2,0 млрд. евро членски внос на България в общността за този период и евентуални плащания на санкции, потенциалните нетни трансфери към нас ще възлизат на около 9 млрд. евро. През следващите години проблемът ще бъде не толкова в недостига на финансови ресурси, а в наличието на административен, технически и управленски капацитет за усвояване на средствата, предоставяни от общността и други външни източници. Това ще подсили инвестиционната активност за структурна, технологична и институционална модернизация на икономиката, растежа на БВП и на износа, повишаване на конкурентоспособността, модернизация на страната и обществото и по този начин – за догонващо развитие. Зад тези 9 млрд. евро стоят не само парични единици, а научно-технически, управленски, институционален, организационен и друг експертен опит, какъвто ние нямаме. Това ги прави още по-ценни и дисциплиниращи;

·        Като член на ЕС (и на НАТО) България сега е по-стабилна и по-предвидима за световната финансова общност. В нашето общество напоследък се дискутира дали преходът към пазарно стопанство е завършен. Според нас той все още не е завършен, но вече е категорично необратим. А необратимостта е не по-малко важен фактор за доверие от завършеността на прехода. Чуждестранният бизнес доказа, че е готов да участва в осъществяването на прехода в централна и източна Европа (ЦИЕ) при наличието на минимално необходима сигурност, но е силно алергичен към възможността за евентуално връщане към някаква модернизирана форма на командна икономика. Такава вероятност у нас вече няма. Това създава благоприятни условия за по-голям приток на преки чуждестранни инвестиции и за други форми на стопанска дейност на чуждестранни юридически и физически лица у нас, а също и на български лица в чужбина. България става все по-надежден политически и стопански партньор;

·        Преобладаващата част от българската икономика вече е в частния сектор. С присъщата му предприемчивост, рационалност и динамизъм, ако бъде лоялен към държавата и обществото и, наред със собствените интереси, поеме своя дял от икономическата и социалната отговорност, частният сектор може да тласка икономиката към повече стопанска рационалност, конкурентоспособност и ускорено развитие. Особено ако този сектор функционира в конкурентна среда. Това е доказано по безспорен начин от западноевропейския, северноамериканския, японския и австралийския опит през последните стотина години;

·        България разполага със сравнително добре развита в миналото образователна система и система за квалификация и преквалификация на работната сила, които сега са частично разрушени. Това се признава от вички западноевропейски анализатори на образователната система в ЦИЕ. При наличието на многогодишни традиции и солидна основа, с помощта на западните партньори образователната система може да бъде възстановена и модернизирана бързо по европейските стандарти, запазвайки най-ценното от националните традиции в тази област;

·        България има сравнително добре квалифицирана за източно-европейските стандарти и същевременно евтина работна сила, способна да постига по-висока производителност на труда при подходящо корпоративно управление. При съчетаване на наличната квалифицирана и евтина работна сила със съвременно корпоративно управление, осигурено от западните партньори, може да се активизира преместването на производствени мощности от западноевропейските страни със скъпа работна сила в България и други ЦИЕ страни с евтина и относително добре квалифицирана работна сила. Това ще улеснява и изграждането на нови мощности. Така може да се постигне още по-бързо повишение на производството и на производителността. Това ще помогне за намаляване на емиграцията на квалифицирана работна сила от България, ще ускори процеса на завръщане на част от емигриралите и ще улесни догонващото развитие[3];

·        Поставени в подходяща пазарна среда в чужбина, българите се преобразяват в трудолюбиви, изобретателни, непретенциозни и предприемчиви хора. Като член на ЕС тази западноевропейска среда ще стане достъпна и за българите. Освен това, такава стимулираща пазарна работна среда ще се създава постепенно у нас и няма нужда българите да я търсят в чужбина, за да проявяват предприемчивост. При наличието на подобна пазарна среда у нас шансовете на България за успешно догонващо развитие са по-големи;

·        България има благоприятен климат като място за живеене, за модерно земеделие и развитие на международен туризъм. Съчетанието на равнини, планини и море, заедно с приятния умерен климат и девствеността на българската земя (поради по-ограничена употреба на химически торове и препарати през изминалите десетилетия) може да се превърне в предимство за постоянно заселване на българи, живеещи сега в други държави; за заселване на чуждестранни имигранти; за производство на екологично чисти земеделски продукти; за развитие на международен туризъм. Всичко това може да се превърне във важен фактор за ускорено развитие и частичен компенсатор на демографската криза;

·        България има благоприятно географско разположение на територия през която минават и в бъдеще ще минават още повече важни международни комуникации от запад на изток и от север на юг. Значението им тепърва ще нараства. Тяхното изграждане и/или модернизация предстои. Имаме предвид скоростни железопътни линии и автостради, водните пътища по р. Дунав и по Черно море, петролопроводи, продуктопроводи, газопроводи, електропроводи, въздушни трасета, телекомуникационни канали и други. Последните споразумения между България и Русия, описани по-горе в първи раздел, са убедителна илюстрация. Това ще помага за развитие на местната инфраструктура, за подобряване на връзките ни с другите части на Европа, Русия, Закавказието, Средна Азия и Близкия изток и намаляване на разходите за икономическо, социално и културно общуване. То пък ще бъде предпоставка за ускоряване на икономическото развитие.

2.2. Слаби стартови позиции

·        България ще бъде страната с най-нисък БВП на човек от населението, най-ниска производителност на труда, най-ниска конкурентоспособност[4], най-голяма бедност, най-нискоефективна администрация и най-неблагоприятни икономически, социални, демографски, институционални, здравословни, санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични и други показатели, присъединявала се до сега към ЕС. На България й предстои да измине много дълъг път на догонваща модернизация в икономиката и другите сектори, докато постигне равнище на икономическо и социално развитие, сравнимо с ЕС. Ако трябва да бъдем точни, между България и ЕС има голяма пропаст по всички важни показатели, която трудно ще се преодолее. Това ще изисква не години, а десетилетия. И то много десетилетия;

·        Под натиска на МВФ, Световната банка и други външни източници, в България беше приложен модел на ускорена престъпна и полупрестъпна приватизция, която се превърна в сърцевина на криминалния преход към пазарно стопанство. Поради ключовото значение на собствеността във всяко общество, методът на приватизация предопредели криминалния модел на трансформация на България към пазарно стопанство. Разбира се, световните институции не нареждаха открито приватизацията да бъде престъпна. Те го налагаха по косвен начин - чрез настояване тя да се проведе бързо и мащабно. А бързата и масирана приватизация не може да бъде друга освен престъпна и полупрестъпна[5]. Защото бързото прехвърляне на огромна маса активи от едни в други ръце създава многобройни изкушения на които не може да се устои. Особено в изостанала страна като България – със слаби и сервилно послушни на външни партньори институции и без демократични традиции. Това се потвърждава от целия световен опит. Ръководителите на международните институции и на великите сили го знаеха много добре и въпреки това избраха този метод на действие. Това едва ли е била случайна грешка поради недоглеждане! Така МВФ, Световната банка и други чуждестранни субекти акушираха при раждането на един уродлив частен сектор[6] в България и са съотговорни за неговото сегашно и бъдещо поведение. Природата на този частен сектор е логичен продукт на методите на неговото формиране. Създаденият по такъв начин частен сектор не притежава цивилизования балансиран динамизъм, присъщ на частния сектор в страните от ЕС, който има няколковековна история. По своето зачатие немалка част от нашия частен сектор преследва агресивно собствените си интереси и потъпква безпардонно интересите на обществото, държавата, стопанските и социалните си партньори. Той не е лоялен към държавата и обществото, не плаща данъци, не спазва законите, нарушава грубо санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични, трудово-правни, осигурителни и други стандарти. В името на бързата и голяма печалба не се колебае да минава през трупове. Не е склонен да прави компромиси между своите интереси и интересите на обществото и социалните партньори и да поема своя дял от икономическа, социална и обществена отговорност. Престъпната част на българския частен сектор не познава и не признава друг модел на поведение, освен бруталното потъпкване на законите и интересите на партньорите и ще се придържа към него възможно най-дълго. В България не се прилага принципът на цивилизованите държави , че “частната собственост е едновременно право и отговорност”. Важи само първата му част. Ще минат десетилетия, докато се преодолее “фабричният дефект” на този уродлив частен сектор и той бъде цивилизован. Това ще влияе негативно върху икономическото развитие на страната. Повишаването на ефикасността на съдебната система може да ускори процеса на принудително цивилизоване на престъпната част от българския частен сектор. Съдебната система не изпълнява тази си функция до сега. Това обаче ще се постигне трудно и ще отнеме години, тъй като демонът беше съзнателно пуснат от бутилката преди 18 години;

·        Още по-агресивни и безпардонни в поведението си са някои чуждестранни инвеститори. Те преминават всякакви граници на съвременните норми за цивилизованост в третирането на своя български персонал и на клиентите. Често пъти приватизираните финансови и нефинансови предприятия изведнаж стават губещи, докато преди това са били печеливши като част от “неефективния” държавен сектор. Част от тях фалшифицират своите счетоводни баланси, укриват истинската си печалба, пренасят я в чужбина чрез вътрешни разчетни цени и други методи и не плащат данъци. В някои случаи, изнесени от медиите, третирането на местния български низов персонал от чуждестранните ръководители и българските им помощници граничи с положението на крепостните селяни през средновековието. За това допринася и робското търпение на българските работници в тези предприятия от страх да не загубят и мизерните си заплати, а също и пасивността на нашите профсъюзи. Българските власти най-често са безучастни наблюдатели на тези груби нарушения на финансово-счетоводното и трудовото законодателство и на елементарните норми за човешки отношения;

·        Развитието на България след 1989 г. протичаше в обстановка на целенасочено отслабена държавност, съзнателна принизеност на реда и законността, предоставен от властите простор за престъпност и корупция, толерирана и дори мълчаливо насърчавана от държавните институции. Беззаконието и разграбването на общественото имущество се превърнаха в синоним на демократизацията и на прехода към пазарно стопанство. Доколкото все пак имаше някои добри закони, те не се прилагаха от правораздавателните органи. Под влияние на лобистки интереси народни представители съзнателно оставяха празноти в законите, които улесняваха разграбването на общественото имущество и другите форми на престъпност. В действащия през тези години Наказателно-процесуален кодекс бяха премахнати текстовете, обявяващи в престъпление посегателството срещу държавно и обществено имущество. За престъпление се считаше само посегателството срещу частната собственост, обявена за свещена и неприкосновена. Това създаде юридически простор за безнаказано разграбване на държавни активи за милиарди левове с пряко участие на държавни институции и високопоставени личности. В заключителната фаза на разграбването висши ръководители на съдебната система призоваха за амнистия на престъпниците, вместо да ги наказват. Съзнателно не се преследваха големи стопански престъпления, извършени с колективни решения на управленски институции. В правораздавателните органи имаше безредие, дезорганизация, липса на дисциплина, бездействие при наличието на очевидни факти за престъпност. Поделенията на правораздавателната система (органите на МВР, следствието, прокуратурата и съдът) прахосваха енергията си в междуособни борби, вместо да си сътрудничат в действията срещу престъпността. Високопоставени лица от правораздавателните органи поддържаха нерегламентирани връзки с престъпността и мафията. Корупцията, обхванала всички етажи на държавното управление, не подмина и правораздавателната система. Съдебната система (съдилища, прокуратура и следствие) стана не само независима, но и безотчетна пред обществото. Нейната независимост прерастна в демонстративна безотговорност. Съдебната система е капсулирана и самообслужваща се институция. Въведе се ротация на приятелска основа на малка група магистрати по най-високите постове в съдебната система и Конституционния съд. Пълният имунитет на магистратите и липсата на механизми за отчетност пред обществото ги прави безотговорни и подхранва самочувствие за безнаказаност. Към текущия момент правораздавателната система е толкова дезорганизирана, кадрово отслабена от чистки на неудобни хора и постоянни реорганизации, проникната от корупционни влияния и недостатъчно финансирана, че не може да води ефикасна борба срещу престъпността и корупцията. Доверието на обществото в тази система се е сринало до санитарния минимум. Мерките на новото ръководство на прокуратурата вдъхват надежда, особено ако бъдат трайни, а не кампанийни и ако засегнат и другите поделения на правораздавателната система;

·        Расте комплексната (доходна, имуществена, здравна, образователна, дигитална, етническа и регионална) поляризация в обществото. Нейните съставки взаимно се подсилват и изострят чрез синергичния ефект. Доходната поляризация неизбежно води до имотна поляризация. Най-бедните 10% от населението почти не притежават имоти, а най-богатите 10% имат десетки имоти у нас и в чужбина за много милиони долари. Доходната поляризация се проявява и в структурата на депозитите на домакинствата, която е дори още по-остра[7]. Така доходната поляризация поражда и засилва имуществената, здравната, образователната, етническата и регионалната поляризация. Те, на свой ред, засилват дигиталната поляризация. Тя, по обратен път, изостря пораждащите я форми на поляризация. И така до безкрайност. Липсва ефикасна политика за социално приобщаване. Декларираната политика за такова приобщаване остава на книга и социалното отчуждение нараства. Расте отчуждението на хората от националните идеали. Те се затварят все повече в тесните семейни и приятелски кръгове. Най-невинната, но и потенциално все по-опасна форма на това отчуждение е растящият брой на гражданите, достигнал 60%, които не участват в изборите;

·        Опасно нараства социално-етническата поляризация. На фона на общата средностатистическа поляризация, тя е особено болезнена за циганското (ромското) население, голяма част от което живее в оскотяваща мизерия. Поради липса на алтернатива част от това население е превърнало кражбите в главен източник на доходи за мизерно преживяване. Друга форма на тази поляризация е разрастването на затворени цигански гета, на единия полюс, отличаващи се със смразяваща мизерия и на също така затворени елитни квартали, на другия полюс, характерни с екстравагантния лукс на своите обитатели. Някои от елитните квартали дори са оградени с масивни стени и достъпът в тях на външни лица е ограничен с въоръжена охрана. Мизерните символични огради в бедните цигански квартали са също така изолиращи. Сегрегация, поразително сходна с тази в расовите общества. В нашия случай тя е етно-социална. И в едните и в другите все по-трудно влизат и инкасаторите, отчитащи потребената електрическа и топлинна енергия, вода и други. Често пъти в циганските гета това е възможно само с полиция. Все по-ограничен става и достъпът в тези гета на държавните институции, включително и на силовите органи, което вече е страшно. Социално-етническата поляризация ще затруднява икономическото и социалното развитие на България;

·        Слабо развита и лошо поддържана е инфраструктурата: транспортна, техническа, телекомуникационна, водосборна, електропреносна, водоснабдителна, водопредпазна, антиерозионна, екологична, социална и друга[8]. Българските железници са в много тежко положение. Те не могат да поемат предлаганите им от клиенти превози на товари. Катастрофите с остарялата техника в тях зачестиха, а пътищата и улиците са трудно проходими. С такава инфраструктура не е възможно привличане на повече чуждестранни инвестиции, по-голямо и по-качествено производство, внос и износ, напояване и отводняване, предпазване от наводнения, големи летни пожари и снеговалежи, изгодни за страната транзитни потоци, конкурентоспособност. Казано най-общо, българската инфраструктура е забравена от правителствата през последните 18 години и пожертвана пред олтара на догматичната финансова стабилност. Компенсирането на изоставането в нейното развитие ще отнеме много години. С такава инфраструктура не е възможно никакво развитие, да не говорим за догонващо;

·        Занемарено е здравеопазването, образованието и науката – сектори, без които не е възможно създаването на съвременен човешки капитал и икономика основана на знанието, а без тях е немислимо ускореното развитие и високата конкурентоспособност. В по-широк план, с такова здравеопазване и образование не е възможно подобряване на качеството на живота на хората. Битуващите в обществото мнения, че имаме висококвалифицирана, трудолюбива и дисциплинирана работна сила не отговарят на реалностите. Ако това беше по-близо до истината преди 18 години, то все повече се отдалечава от нея с течение на времето, поради недостатъчните грижи на държавата за тези сектори. Здравеопазването, образованието и науката са и недостатъчно финансирани. Властите често ги обявяват декларативно за приоритетни, но това не личи в тяхното финансиране. В официалните среди слабото им финансиране през последните 10-15 години най-често се оправдава с липсата на реформи в тях и свързаното с това нерационално използване на заделяните финансови ресурси. Тези сектори наистина не са реформирани достатъчно и ресурсите не се използват рационално, но отговорността за реформирането им носят същите държавни институции, които определят тяхното финансиране - Народното събрание и Правителството. Вместо да се повтаря безкрайно клишето за нереформираността по-правилно е да се пристъпи бързо към радикални реформи, по-рационално използване на ресурсите и осигуряване на достатъчни финансови средства за тези сектори;

·        Лошо се използва трудовият потенциал – ниски са коефициентите на икономическа активност и на заетост, голяма е безработицата от предимно необразовани и неквалифицирани хора. Картината на безработицата в България е все по-противоречива. От една страна нейният процент остава висок, а от друга все по-силно се чувства недостигът на средно-и висококвалифициран персонал. В бизнес средите се чуват гласове за внос на квалифицирана работна ръка, докато нашата квалифицирана работна сила напусна страната през последните 10-15 години и трудно ще се завърне обратно през близките години. На път е да се извърши нова груба грешка в тази област. За България от всякаква гледна точка е много по-рационално да се подобри използването на наличната работна сила и да се създадат привлекателни икономически условия за завръщане на част от емигриралите на запад квалифицирани работници през последните 10-15 години, вместо да се внася работна сила от чужбина с всички свързани с това деликатни икономически, социални, културни и други проблеми;

·         Ниска е производителността на труда, незадоволителна е трудовата и производствената дисциплина. Ниска е интензивността на труда. Твърде бавно нараства производителността на труда[9]. Масови са нарушенията на трудовото законодателство от работодателите (и от наемния труд), които държавните институции пасивно наблюдават, без да реагират. Недостатъчно ефикасни са санкциите при нарушаване на трудовото законодателство. Това също е канал за пилеене на голям трудов потенциал, което затруднява успешното ни развитие;

·        Незадоволителна е договорната дисциплина между стопанските контрагенти. Съдебните процедури между спорещи стопански партньори траят с години. Интересите на кредиторите не са защитени добре. Не са малко случаите, когато стопанските спорове между партньори се уреждат с насилие, пожари, взривове и куршуми. Просрочените междуфирмени задължения, забавени данъчни, осигурителни, банкови и други плащания формират огромен квазибюджетен дефицит, който вече достигна около 150% от БВП;

·        България е в демографска криза, която вероятно ще се изостря през следващите десетилетия, ако държавата не вземе по-енергични мерки за постепенното й смекчаване. Овладяването й едва ли е възможно. Това ще намалява работната сила, ще влошава възрастовата и професионалната й структура, ще ограничава нейната предприемчивост и динамизъм, ще влошава съотношението между работещи и хората, които те издържат, ще увеличава бремето на бюджета с разходи за пенсии и медицински грижи за възрастните хора. В такива демографски условия трудно се постига висока производителност и догонващо развитие;

·        Голяма е емиграцията на млади, квалифицирани и предприемчиви хора, която не може и не бива да се ограничава с административни средства. А икономическите ще дадат резултати след много години, когато условията за живот и работа в България се подобрят значително. Последствията от емиграцията са сложни за България. Тя беше полезна до сега като частичен отдушник при висока безработица и като източник на валутни трансфери от работещи в чужбина българи, но при нормални условия в бъдеще резултатите ще са други. Някои негативни последствия от емиграцията вече се проявяват. Както вече споменахме, макар че статистическата безработица е още висока, все по-остро се чувства недостигът от квалифициран персонал за фирмите, а безработните са предимно без образование и квалификация. Нетните резултати от емиграцията за по-дълъг период от време са негативни и ще бъдат сериозни, многомерни и трайни. Макар че общият брой на емигрантите постепенно ще затихва като количество по обективни причини, емиграцията на висококвалифицирана работна сила към по-напредналите страни ще съпътства нашето развитие в продължение на много години. Това ще затруднява допълнително ускореното икономическо развитие на България;

·        Остарели и неразвити са производствените и продуктовите структури. Това ще затруднява мащабната вътрешноотраслова и вътрешнопродуктова специализация и трайното производствено коопериране между фирми от България и страните от ЕС. Примитивните производствени структури предопределят също такива експортни структури с ниска добавена стойност. Суровините, материалите, необработените и първично обработените, материалоемките, енергоемките, капиталоемките и наситените с прост труд изделия са около 85% от общия неенергиен износ на България. Ние изнасяме предимно нискотехнологични (50% суровини и материали), ограничено количество среднотехнологични и символичен обем (3%) високотехнологични стоки[10]. Модернизацията на производствените и експортните структури е много сложен процес, който изисква стратегическо въображение, ефикасна икономическа политика, огромни ресурси и много години, дори десетилетия. Тази модернизация в страна като България е осъществима само чрез привличане на водещи световни компании в съответните области с предоставяне на изгодни данъчни и други дългосрочни условия и държавни гаранции от наша страна. То също предполага много по-ефикасна политика по здравеопазването, образованието, науката, иновационната дейност и инфраструктурата. Защото без тях не е възможно ускорено високотехнологично развитие. Автоматичните пазарни механизми не притежават структуроформиращи способности за средна и дългосрочна перспектива, особено в изостанали страни като България. Пазарът реагира и въздейства върху текущите продуктови структури, но не притежава способност да разпознава кои ще са най-перспективните продуктови сруктури след 10-15 години. Необходимо е интелигентно участие на държавата, чрез създаване на подходящи трайни икономически условия (а не като пряк собственик и оперативен ръководител), които стимулират и подпомагат българските компании да се ориентират към изследователска и развойна дейност и високотехнологични производства в сътрудничество с водещи чуждестранни компании. Правителството, в консултации с бизнеса и хора от науката би могло да помогне с подсказване на най-перспективните приоритетни насоки на високотехнологични дейности и да създаде дългосрочни стимулиращи икономически условия за насочване на научни изследвания, иновационни дейности и производствени инвестиции на български и чуждестранни фирми в съответните области. Публично-частното партньорство може да бъде полезно в тази област. Това е доказано от опита на всички развити страни, когато са се намирали в ситуации, сходни с нашата сегашна;

·        Занемарена е иновационната дейност. Съществувалата до края на 80-те години развойно-внедрителска база беше разграбена и разрушена, вместо да бъде приспособена към новата пазарна среда. Липсата на такава база сега ограничава възможностите за бързо усвояване, разпространяване и използване на вносни технически и други новости и за създаване на собствени новости на съвременно равнище[11]. Слаби са връзките между наука, университети и стопанска практика. Без модерна иновационна система не е възможен масиран конкурентоспособен износ и ускорено икономическо развитие;

·        Изостава развитието на информационно-комуникационните технологии, биотехнологиите, нанотехнологиите, технологиите за нови източници на енергия и нови материали, екологично чистите технологии и другите най-нови научни и технически направления[12]. По разходи за научни изследвания (0,2-0,3% от БВП при средно около 2,00% в ЕС) България е между последните в Европа. Разходите на частния сектор за научни изследвания са нищожни, докато в развитите страни те преобладават. Без развита наука и внедрителски мощности не е възможно успешно усвояване и разпространяване на внасяните и създаваните собствени новости, технологична модернизация и висока конкурентоспособност и на тази база – догонващо развитие;

·        Ограничен е потенциалът за вътрешно натрупване и инвестиции. Поради бедността мнозинството от гражданите не спестяват[13]. Същото важи и за повечето фирми, особено малките и средните. Част от привлечените от банките средства се насочват към чужбина, при по-малък риск и по-висока доходност, а не обслужват българската икономика. Фискалният и валутният резерв също са в чужбина, пласирани в банки и в ценни книжа. Съвсем ограничен е потенциалът за използване на ресурси от фондовата борса, от инвестиционни, пенсионни, взаимни и други фондове. Инвестиционните фондове като инструменти за мобилизиране на спестявания едва сега прохождат и ще са нужни години докато се разгърнат. Все още много е ниска спестовната, застрахователната и друга финансова култура на масовия български гражданин. Това ще затруднява вътрешното натрупване и инвестициите поне в обозримото бъдеще. Време е да се мисли за разширяване на кръга от инструменти за мобилизиране на повече ресурси за икономическо развитие, а също и за интегриране на нашата малка и елементарна фондова борса с някоя от водещите фондови борси в Европа.

·        Ограничен като обем и примитивен като структура е притокът на преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). По официални данни ПЧИ у нас от 1989 г. до края на 2006 г. достигнаха 15,7 млрд. Евро[14]. Тяхната структура обаче не е благоприятна. За покупка на имоти, наемодателство и бизнес услуги – 2,46 млрд.; за търговия и ремонт на автомобили – 2,27 млрд.; за финансово посредничество – 2,70 млрд., за хотели и ресторанти – 0,21 млрд. или общо – 7,64 млрд. Евро или 48,7% от общия размер на ПЧИ. Твърде голям е делът на паразитните инвестиции (в имоти, продажби на леки автомобили и други подобни). Делът на ПЧИ за високотехнологични производства е нищожен. Това обяснява и ниския дял на износа на високотехнологични продукти – едва 3%. Огромен е дефицитът в търговския баланс – 21,8% от БВП през 2006 г. и очаквани 26-27% за 2007 година. Нашият общ износ на човек от населението е 4-5 пъти по-малък от този на Словения, Чехия и Унгария. Проблемът на България не е в големия внос, а в малкия износ. България едва ли има особена полза от такава структура на ПЧИ.

·        Скромен е потенциалът за усвояване на големи потоци от външни финансови ресурси, в т.ч. и трансфери от фондовете на ЕС. Голяма част от предприсъединителните фондове не бяха усвоени. Такава опасност грози и трансферите от структурните фондове на общността през годините непосредствено след присъединяването поради слабата подготовка на българския персонал за тяхното усвояване. Колкото и да е парадоксално на пръв поглед, много е вероятно плащанията на България към ЕС през първите 1-2 години след присъединяването (предимно годишен членски внос от около 230-250 млн. евро и санкции по нарушения на правилата на ЕС) да превишават реалните трансфери от структурните фондове на ЕС към България, т.е. страната ни да бъде нетен платец, поради липсата на добре подготвени от наша страна проекти за финансиране. Вината за загубата на няколко милиарда евро ще бъде изцяло наша. Тя е показателна за ниската ефикасност на нашата администрация. Това ще ограничава възможностите ни за интеграция и за догонващо развитие през следващите няколко години;

·        Липсва работеща дългосрочна стратегия и подходяща политика за регионално развитие. Доколкото има нещо на хартия, тя не се изпълнява. Голяма е изостаналостта и дори обезлюдяването на планински, полупланински и селски региони, за които държавата не се грижи. В условията на догонващ икономически растеж регионалните различия в България ще растат през следващите години и десетилетия. Ще растат също различията между градските и селските райони. Тази опасност все още не се осъзнава от държавните институции и те не вземат ефикасни мерки за нейното смекчаване. Пълното й овладяване обаче не е възможно. Регионалните икономически и социални напрежения ще се засилват;

·        Доколкото има стратегия по опазване на околната среда, тя не се изпълнява. Липсва ефикасна екологична политика, особено в големите градове и прилежащите райони. Развитието на транспортната инфраструктура, особено форсираното развитие на автомобилния транспорт, не е съобразено с екологичните изисквания. Същото важи за производството на електроенергия от нискокачествени въглища. Безнадеждно остарял е паркът на леките автомобили и автобусите в градския транспорт на големите градове. Внасят се предимно леки автомобили втора употреба. Не се спазват екологичните стандарти във водохващането, водоснабдяването и напояването, в отвеждането и пречистването на отпадните води. Повечето от средните и малките градове в България нямат канализация и съвременни пречиствателни съоръжения за отпадните води и това води до натравяния на хората. Още по-тежко е положението в селата. Хиляди са нерегламентираните сметища край селищата на България;

·        В продължение на много години под натиска на МВФ в България се провежда гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Подобряването на живота на хората не е във фокуса на икономическата политика. Вместо това се абсолютизира значението на ниската инфлация, бюджетът с излишък, стабилният валутен курс, фискалният и валутният резерв, лихвените проценти, паричните агрегати на БНБ и други подобни. Те са много важни средства на икономическата политика, но се фетишизират и превръщат в нейни крайни цели. Не се разбира, че финансовата стабилност сама по себе си не води автоматично до по-висок растеж и подобряване качеството на живота на хората. През последните десет години имаме класическа финансова стабилност, но няма висок растеж и подобрение в живота на мнозинството от хората[15]. През последните 18 години българските правителства проявяваха завидно престараване в отношенията си с МВФ. България е единствената страна от ЦИЕ, която по своя инициатива продължи споразумението си с МВФ и единствена се присъедини към ЕС на 1 януари 2007 г. с ангажиращо споразумение с фонда;

·        Бюджетната политика е подчинена само на финансови критерии и пренебрегва фундаментални национални ценности като здраве, образование, наука, санитарно-хигиенни стандарти, лична и имуществена сигурност на хората, опазване на околната среда, развитие на инфраструктурата. Провежда се политика на бюджетен излишък за сметка на посочените национални ценности[16]. Икономическият растеж работи за финансовата стабилност, а не за благосъстоянието на хората. Хиляди хора у нас умират преждевременно всяка година поради липса на достъп до качествена здравна помощ. Здравеопазването, образованието, науката, инфраструктурата, екологията и санитарно-хигиенното дело са в окаяно положение. А в същото време бюджетът приключва всяка година с милиардни излишъци. Не се търсят рационални компромисни решения между висшите национални ценности (целите на развитието) и относителното бюджетно равновесие (едно от средствата на икономическото развитие). Негативните последствия от тази политика ще се почувстват особено силно в средно- и дългосрочен хоризонт;

·        Тревожно голям е дефицитът в текущата сметка - 14,8% от БВП през 2006 г., а за 2007 г. се очаква да е 21-22% от БВП. Перспективите за следващите години са още по-неблагоприятни с очакваното намаление на притока на ПЧИ, наред с всичко друго и поради очертаващата се световна финансова криза. Това се дължи на малко производство, още по-малък износ с нерационална структура и ниска конкурентоспособност. Решението на проблема с дефицита в текущата сметка не трябва да се търси в свръхрестриктивната бюджетна политика. Трайното решение е в структурната и технологичната модернизация, активната иновационна политика, подготовката на висококвалифицирана и здрава работна сила, увеличение на масата на износа и на неговата конкурентоспособност и като допълнение – по-гъвкава бюджетна политика и също такава политика по валутния курс. В резултат на всичко това ще се увеличи производството и износът, ще се повиши конкурентоспособността на българските стоки, ще се намали дефицитът в търговската сметка и в крайна сметка – ще спадне дефицитът в текущата сметка. Правителството не желае да разбере, че с провеждането на политика на бюджетен излишък потиска ускорения растеж и модернизацията на икономиката, задълбочава проблемите в търговския баланс, а чрез него и тези в текущата сметка;

·        Ниска е фирмената култура, посредствено е фирменото управление. Значителна част от фирмите не са лоялни към държавата, обществото, гражданите и дори към собствения си персонал. Масови са нарушенията на данъчната, митническата, осигурителната и трудово-правната дисциплина. По качество на управление на фирмите България е на едно от последните места в света[17];

·        Хронична е склонността на микроикономиката към трупане на задължения, които затрудняват повишаването на конкурентоспособността, дори поставят под въпрос оцеляването на фирмите[18]. След декапитализацията на публичните фирми, целенасоченото им изоставяне от държавата и разграбването им през 90-те години на миналия век и след престъпната приватизация, голяма част от българските фирми загинаха, а много от оцелелите още не са се стабилизирали. Те не са провели структурна, технологична, кадрова, управленска и пазарна модернизация, нямат финансови ресурси, не се управляват компетентно и не са готови за ефективна стопанска дейност по съвременните стандарти. Бизнес климатът не е благоприятен;

·        Държавните и други институции не са ефикасни. Прекалено раздута, недостатъчно квалифицирана, партийно ангажирана, неефективна, с несигурно бъдеще, ниско платена и склонна към корупция е държавната и общинската администрация;

·        Продължително фиксиран е валутният курс (от 1 юли 1997 г.) в условията на умерена инфлация и съвсем слабо повишение на производителността на труда. Натрупаната инфлация в България през изминалите 10 години с фиксиран курс на лева е около 100%, докато натрупаната инфлация в Еврозоната за същия период е около 20%. Повечето ЦИЕ страни прилагат управлявано плаващ валутен курс. България е една от малкото страни с продължително фиксиран курс в условията на валутен борд. При относително висока инфлация и твърде бавно повишение на производителността на труда, това оскъпява лева, затруднява допълнително растежа и конкурентоспособността на продукцията и създава трудности за тяхното повишаване. Властите нямат ефикасна стратегия за излизане от режима на трайно фиксиран валутен курс и се страхуват да предприемат каквито и да е стъпки в тази насока;

·        Много ниско е средното ценово равнище (45-46%) в сравнение с това в ЕС[19]. Обективните интеграционни процеси диктуват постепенно сближаване на цените в страните членки. България не може да е изключение от тези процеси. През годините непосредствено след присъединяването към ЕС и преди влизането в Еврозоната е нормално цените в България да нарастват изпреварващо пред тези в общността със стойности в горната зона на едноцифрената инфлация. Това се потвърждава от опита на Гърция, Португалия и Испания в годините преди и непосредствено след тяхното присъединяване към Европейската общност. България ще повтори тяхната крива в една или друга степен. Пълното изравняване на цените ще изисква 20-25 и повече години. По-добре е значителна част от сближаването да стане преди присъединяването ни към Еврозоната, защото тогава влиза в действие ограничител за инфлацията (по критериите от Маастрихт), който ще затрудни изравняването на нашите цени с тези на ЕС[20]. Посочените обективни процеси не се оценяват от българските власти, които се придържат към политика на най-ниска инфлация на всяка цена. Ниската инфлация по принцип е желателна за всяка икономика, но тя не е целесъобразна при сегашните български условия. Ако тази политика продължава ще се натрупа голям инфлационен натиск и неговото овладяване ще става все по-трудно, а негативните последствия от продължително фиксирания курс върху конкурентоспособността на българските стоки все по-очевидни. Бъдещото повишаване на цените в България като член на ЕС е неизбежно. Можем да избираме само начина на повишаване – постепенен или шоков. За предпочитане е управляваната умерена инфлация, изпреварваща тази в ЕС и водеща към постепенно сближаване на цените, отколкото изравняване чрез неуправляема шокова инфлация;

·        Прекалено голям е сенчестият сектор в икономиката. Според някои оценки той е 20-30%, а според други – над 40%. Ако това е истина не можем да се доверяваме на статистическата информация за състоянието и развитието на икономиката. Не знаем в какъв икономически свят живеем. При това положение много трудно е да се проектира една или друга икономическа политика, тъй като не се знае броят, желанията, интересите и поведението на хилядите неизвестни стопански субекти. Ирационалното стопанско поведение на сенчестите субекти оказва деморализиращо въздействие върху поведението на стопанските субекти в светлия сектор на икономиката;

·        Голяма е престъпността и корупцията, силно противопоказни за нормалната стопанска дейност. Немалка част от тази дейност е криминализирана. Създава се впечатление за пасивно толериране на стопанската престъпност от съответните държавни институции. Овладяването на вътрешната престъпност и корупцията ще изисква много години след като веднаж бяха създадени благоприятни условия за тяхното процъвтяване. Престъпните прояви на български граждани в западна Европа уронват престижа на България в очите на гражданите и властите в тези страни. Това влияе негативно на стопанските, културните и други отношения с България и ще затруднява нашето икономическо развитие;

·        Географското ни положение има и сериозни минуси. За разлика от Чехия, Полша, Словакия, Унгария, Словения, Хърватия ние сме далече от големите икономически, научно-технически и културни центрове на западна Европа. Нямаме вековните традиции на активен икономически и културен обмен и дори битова близост с техните народи, каквито притежават изброените страни. Големите разстояния означават също повече време и по-големи транспортни разходи в стопанския обмен. Това е една от причините да сме икономическа периферия на Европа. При недостатъчно енергични мерки за преодоляване на другите ни слаби позиции, географското положение ще поставя още по-силен перифериен отпечатък на бъдещото ни икономическо развитие.

3. Заключение

В България има много нерешени проблеми, които предопределят икономическата ни изостаналост. Изброяването на толкова много слаби изходни позиции не е приятно – и за автора, и за читателите. То дори дава основание да се заяви, че при тези условия постигането на догонващо икономическо развитие е на границата между възможното и невъзможното. Постигането на такова развитие предполага пълна мобилизация на националната енергия в продължение на много години. Нещо, което трудно се постига. Особено на нашите географски ширини.

По-добре е да гледаме истината в очите, отколкото да си затваряме очите пред нея! Науката трябва да говори с езика на фактите, независимо дали те са приятни или не!. Иначе науката не би служила на националните интереси и би се превърнала в сервилна послушница на партизански и корпоративни интереси. Трябва да вникнем в неприятната истина, за да я разберем и преобразим в положителна.

Дългият списък от слаби изходни позиции е резултат от многогодишни “натрупвания” на недостатъчно развитие; стопанска нерационалност; неадекватна държавна политика; недостатъчни материални, финансови, човешки и управленски ресурси, неефикасно използване на тези ресурси, дълбоко вкоренена народопсихология.

И всичко това се е натрупвало в продължение на 100 и повече години и ни е държало в опашката на европейския прогрес. България сега е между последните в Европа по равнище на икономическо и социално развитие, където сме били и преди 50 или 100 години. През това време ние сме се развивали, но същото са правели и другите европейски страни. И са го правели дори по-добре от нас[21]. Несериозни и неверни са твърденията, че непосредствено преди Втората световна война България е била между най-напредналите европейски страни. Тогава сме били там, където сме и сега в класацията по страни.

Ако успеем да превърнем значителна част от слабите позиции в предимства или поне да смекчим негативния им характер ще постигнем догонващо икономическо развитие. Ако не успеем – ще продължим да вегетираме между последните в социално-икономическата периферия на Европа. До сега бяхме в периферията на разединена Европа, а в бъдеще можем да останем в периферията на обединена Европа. Между двете класации едва ли има голяма разлика от гледна точка на нашите сравнителни позиции спрямо другите народи в Европа.

Посочените по-горе слаби страни на нашата икономика издават недостатъчната ни подготвеност за присъединяване към ЕС. Засега цялото внимание на българските власти и на европейските институции се концентрира главно върху съдебната система, престъпността и корупцията. България наистина има сериозни слабости в тези области, но те не са единствените, нито са най-трудно преодолимите. Силно се подценява и премълчава неподготвеността ни за присъединяване в икономиката. Строго погледнато, България няма нормално функционираща и още по-малко - конкурентоспособна икономика, която може да се справи с конкурентния натиск на вътрешния европейски пазар, както се изисква според критериите от Копенхаген.

Опитът през последните години е поучителен. Много от промените у нас станаха в резултат на натиска на Европейската комисия в процеса на предприсъединителните преговори, често пъти при съпротива на българските власти и на заинтересованите местни престъпни групи. Без този външен натиск реформите нямаше да бъдат направени, в т.ч. и реформите в съдебната система. Темпът и радикализмът на реформите в България като член на ЕС ще бъдат по-високи, отколкото извън общността.

Нашето общество няма представа за сериозните икономически и социални проблеми, с които ще се сблъскаме през годините непосредствено след присъединяването. Преобладават наивни очаквания за подарено ни от Европейския съюз благоденствие, без ние да сме се променили в живота и труда и да заработим сами това благоденствие. Ключът към благоденствието е в по-високата производителност на труда. А тя не се постига лесно и бързо. България може да постигне по-бързо и по-висока производителност на труда само като член на общността. Поради насажданите в продължение на години евроилюзии не е изключено сегашният наивен еврооптимизъм да прерастне в агресивен европесимизъм през близките години.

България може да постигне догонващо икономическо развитие като член на ЕС през следващите години и десетилетия ако използва силните си позиции и превърне значителна част от слабите си позиции в предимства. Това не е лесно, но не е невъзможно! Макар и при различни условия, други страни и народи са го постигали. България няма разумна алтернатива на интеграцията в ЕС. Няма алтернатива и на догонващото развитие. Успешното догонващо развитие на България е възможно само в рамките на общността.

Обратно в списъка на публикаците