Първо. За да бъдем приети в тази общност не е достатъчно ние да го желаем. Трябва да сме желани и от домакините - сегашните нейни членове. Те обаче засега и в обозримото бъдеще едва ли ще са готови да приемат нови членове, защото са в тежко положение - нарушена е финансовата стабилност на еврозоната (виж таблицата).

Кризата в еврозоната продължава да се изостря. Най-тежко е положението в Гърция. Макар и не в същата степен, сериозно е положението в Испания, Португалия, Ирландия и до известна степен � в Италия. Правителствените ръководители и финансовите министри на страните от еврозоната и от ЕС няколко пъти обсъдиха положението в Гърция. Засили се и спекулативният външен натиск върху Гърция, за който предупредиха напоследък Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман. Тук са замесени и спекулативни интереси, целящи дестабилизация на цялата еврозона и на нейната валута. Рязко спадна курсът на еврото. Гърция е заплашена от намаление на нейния рейтинг от световните рейтингови агенции с всичките негативни последствия. Под натиска на ръководителите на ЕС правителството на Гърция приема строги рестриктивни мерки за намаляване на бюджетния дефицит до 8,7% през 2010 г., т.е. с четири процентни пункта, но растящото социално напрежение в страната ще затрудни прилагагането на амбициозните дисциплиниращи мерки.

След завръщането си от заседанието на Европейския съвет на 11 февруари, Министър-председателят призна че нямаме шансове за �чакалнята� през тази година и че няма вероятност да ни приемат в еврозоната поне през следващите 2-3 години. Той съобщи, че Дянков продължавал да настоява �да влезем там, за да стабилизираме еврозоната�. Този човек изглежда си въобразява, че е месия � спасител не само на България, но и на Европа!

Страните от еврозоната едва ли ще се решат към собствената си нестабилност да прибавят допълнителна през следващите години с приемане на ненадеждни кандидати като нас. Те ще се нуждаят от няколко години, за да излязат сами от кризата. След това ще им трябват още няколко нормални следкризисни години за собствено стабилизиране. И едва тогава може би ще се замислят за допускане в �чакалнята� и евентуално приемане на нови членове ако обстановката в Европа позволява. Към това следва да се прибавят и все по-настойчивите призиви в еврозоната за затягане на критериите и дори за въвеждане на допълнителни изисквания за нови членове. Има и гласове за разпускане на еврозоната, в което не ми се иска да вярвам. В тази обстановка Полша си поставя като цел за присъединяване 2015 г. Ако приемем полската цел за реална, България няма шансове преди 2016-2017 г.

Второ. За да бъдем приети трябва да сме добре подготвени и да отговаряме на критериите за присъединяване. От формалните критерии за присъединяване България не изпълняваше преди кризата само този за ниска инфлация. През 2008 г. инфлацията у нас беше 12%, при 3,3% в еврозоната. Сериозна, макар и неформална пречка беше и големият дефицит по текущата ни сметка (25% от БВП, при 1,1% в еврозоната) и големият ни брутен външен дълг (108,4% от БВП), от който 35,5% краткосрочен.

Известно е, че по време на криза инфлацията спада и дори възниква опасност от дефлация. Намаляват и дефицитите в текущата сметка. Така стана и у нас, но това не е заслуга на правителствената политика. Трябва да си даваме сметка, че макроикономическите и макрофинансовите показатели за кризисни години дават изкривена картина за икономиката и не са надеждно доказателство за трайното й състояние. А страните от еврозоната държат именно за трайна стабилност.

На 5 март 2010 г. информационната агенция Блумбърг цитира рейтинговата агенция Фитч: �Рейтингът на България с най-малък бюджетен дефицит в ЕС, може да бъде намален, понеже бремето на външния й дълг е по-голямо от годишния продукт и заплашва финансовата й стабилност. Фискалната й позиция е силна, но страната изправена пред риск от частния сектор, който има голям външен дълг, който я поставя в уязвимо положение�. Фитч оценява външния дълг на България на ВВВ-, което е най-ниската инвестиционна степен и поддържа негативна перспектива на рейтинга от април миналата година.

По време на дискусията един колега заяви, че нямало строга зависимост между високия растеж и високата инфлация. При висок растеж в далекоизточните страни имало ниска инфлация.

Първо, това не е вярно. Растежът на БВП в по-големите нови пазарни икономики в източна и южна Азия през 1991-2000 г. е бил както следва: Китай - 10,4%, Индия � 5,6%, Индонезия � 4,0%, Пакистан � 3,9%, Филипините � 3,0%, Виетнам � 7,6%, Тайланд � 4,4%, Шри Ланка � 5,2% и общо за региона 7,4%. Инфлацията в същите страни е била както следва: Китай � 7,2%, Индия � 9,0%, Индонезия � 13,2%, Пакистан � 9,1%, Филипините � 8,7%, Виетнам � 15,4%, Тайланд � 4,5%, Шри Ланка � 9,7% и общо за региона 8,1%. От горните числа може да се направи следния извод: между растежа и инфлацията няма строга функционална линейна зависимост, понеже върху инфлацията влияят и други фактори, но като правило, страните с по-висок растеж имат и по-висока инфлация. Нещо повече, дори и при сравнително нисък растеж слабо развитите страни имат относително висока инфлация, подхранвана от други фактори. Виж например Индонезия, Пакистан, Филипините.

Второ, защо трябва да търсим проява на връзката между висок растеж и инфлация на другия край на земното кълбо, а не виждаме как се проявява тази връзка в самите страни кандидати за еврозоната. Нали разсъждаваме за присъединяване към еврозоната на споменатите страни от централна и източна Европа, а не на страни от Далечния изток.

И дали авторите на критериите от Маастрихт не са замислили еврозоната още при зараждането й като клуб на богати страни пред които не стои задача за ускорено догонващо развитие, неизбежно съпровождано с по-висока инфлация! Дали те не поставят по-слабо развитите страни кандидати пред нерешима задача! Дали тежестта на инфлацията като критерий за членство не следва да се намали, за да се отстрани несъвместимостта между двете национални цели на кандидатите! Защото не е възможно съжителство на висок догонващ растеж и ниска инфлация.

Цените в България ще растат по-бързо, отколкото в другите страни кандидати. И още по-бързо в сравнение със страните членки. При равни други условия България най-трудно ще постигне изискваната ниска инфлация, понеже е най-изостанала и трябва да догонва най-много. Да се откаже от процеса на икономическо сближаване е невъзможно, а присъединяването към еврозоната е желателно. Двете цели взаимно се изключват. Коя да бъде предпочетена? Възможно ли е съчетание между тях? Този въпрос също няма лесен отговор.

Положението на страните кандидати за еврозоната ще се усложнява през следващите години и по други причини. Със стопанското оживление в световен мащаб през следващите години ще поскъпват енергоносителите. Очаква се повишение на дефицита по текущата сметка, понеже вносът ще расте по-бързо от износа. Всеки знае, че при високо конкурентни пазари е по-лесно да се внася, отколкото да се изнася. Трайно фиксираният валутен курс у нас и обезценяването на валутите в някои съседни страни ще затрудняват допълнително износа ни и ще улесняват вноса. Всичко това ще затруднява допълнително нашата икономика, която едва ли ще е готова скоро по тези критерии за присъединяване.

Трето. Общото впечатление за България като член на ЕС вече три години не е благоприятно. И за това сме си виновни ние. В интервю за в. Либр Белжик на 13 декември 2009 г. комисарът по разширяването Оли Рен за първи път заяви публично, че България и Румъния не са били готови за ЕС на 1 януари 2007 г., но са приети, понеже предварително били определени срокове за приемането им. Той препоръча в бъдеще да не се определят предварителни срокове за приемане на нови членове и да се прилагат по-строги критерии за членство в ЕС. Известно е, че заедно с Румъния сме най-проблемните страни в общността. В ЕЦБ и ЕК знаят това и сигурно ще се вслушат в препоръките на Оли Рен. Още повече, че той продължава да е член на Европейската комисия и то като комисар по икономика и финанси, който ще може да оказва силно влияние при вземането на решения за допускане в �чакалнята� и за присъединяване към еврозоната. Те едва ли ще повторят грешката си от приемането ни в ЕС през 2007 г.

Четвърто. Провежданата икономическа политика трябва да улеснява подготовката на икономиката ни за бъдещо присъединяване към еврозоната. У нас сега се провежда репресивна рестриктивна икономическа политика. Това е особено силно изразено в бюджетната политика. Българското правителство се гордее, че през 2009 г. е имало най-малкия бюджетен дефицит в ЕС и че за 2010 г. единствено предвижда балансиран бюджет. В доклада на проф. Порязов се подкрепя политиката на правителството за балансиран бюджет. Това се оправдава с традиционното твърдение, че не бива сега да се трупат дългове, които да се плащат от бъдещото поколение.

През добри години обикновено има висок растеж на БВП, относително висока заетост, добри доходи за работещите и големи постъпления в бюджета. През такива години следва да се провежда политика на умерени бюджетни излишъци � 1-2-3% от БВП. А държавата да се намесва при нужда с повишаване на данъците, на лихвите по кредитите и да намалява държавните разходи в бюджета, за да предотврати прегряване на икономиката и свързаната с това висока инфлация.

През кризисни години, когато стопанската активност на частния сектор е отслабена, се налага намеса на държавата чрез намаляване на данъците и лихвите по кредитите и увеличаване на държавните разходи за подкрепа на вътрешното частно (на домакинствата), държавно и инвестиционно търсене, за да се смекчи дълбок спад на производството, заетостта и доходите. И теорията, и стопанската практика е доказала, че в такива случаи умерените бюджетни дефицити (1-2-3% от БВП) са не само допустими, но и необходими.

Първата, да се придържат към традиционната политика на неокласическата школа за ненамеса или ограничена намеса на държавата в икономиката, разчитайки на така наречената �саморегулираща се способност на пазара�. Това означаваше дълбок срив, дори депресия на американската и на световната икономика, като тази от 30-те години на миналото столетие, с непредвидими тежки последствия. За опасността от такъв тотален срив предупреди и тогавашният американски президент Буш, настоявайки пред Конгреса да утвърди 700 милиардния пакет от помощи за финансовите институции.

Втората, държавата да се намеси бързо като �наводни� икономиката с ликвидност, за да спаси от фалити големи финансови институции и корпорации от реалния сектор, за подкрепа на почти замръзналото кредитиране и на спадналото търсене, а чрез него и на производството, с цената на големи бюджетни стимули. Така се смекчаваше резкият спад на производството, заетостта и доходите, но се увеличаваха бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост с всичките добре известни негативни последствия.

Коя от двете злини беше по-малка? Безспорно, втората, защото първата означаваше световна икономическа и социална катастрофа с непредвидими политически последици. Световните лидери от най-големите страни и другите икономики от Г-20, които произвеждат около 80% от световния БВП, постъпиха правилно като избраха втората злина.

Ако се върнем към твърдението в доклада на проф. Порязов за цената, която ще плаща следващото поколение, изборът би трябвало да е същият. Защото това е по-малкото зло и за бъдещото поколение. Много по-трудно би било за него да възстановява икономиката от руините при разстроен социален и политически мир, когато на повърхността излизат политици авантюристи с непредсказуемо поведение и злоупотребяват с мъките на милиони хора. Кой може да гарантира, че такава екстрена ситуация не би родила нов Хитлер на 21-ви век? Със всичките трудности, далеч по-малко трудно ще е на следващото поколение да изплаща натрупаните кризисни публични дългове в продължение на 5-10 години при нормално функциониране на икономиката и увеличени бюджетни и валутни постъпления.

Така трябваше да се постъпи и у нас. През есента на 2008 г. правителството на думи беше за такава политика, но не действаше достатъчно бързо и решително. Наследилото го правителство през лятото на 2009 г. провежда крайно рестриктивна икономическа и финансова политика. Тази политика не можеше да предизвика срив на световната икономика, защото България е твърде малка със своя 0,09% от световния БВП, но предизвика нарастващ по тримесечия спад на БВП през 2009 г. и с това забавя и отлага възстановяването на икономиката. Цената на тази политика се изразява в по-голяма загуба на потенциален БВП, на потенциална заетост и на потенциални доходи за хората и постъпления в бюджета. Всичко това се отразява неблагоприятно на подготовката на икономиката за приемане в �чакалнята�, а след това и в самата еврозона.

Пето, еврозоната е груб праобраз на бъдещия високо интегриран ЕС, но в нейното функциониране все още има много проблеми и неясноти. Продължават големите различия в инфлацията, в лихвите, в бюджетните дефицити, в дефицитите по текущите сметки, в публичната и брутната задлъжнялост. Тяхното решаване изисква диференциран подход и различни инструменти. А ЕЦБ разполага само с единна основна лихва и единна валута, които не обслужват еднакво успешно различните страни, защото към даден момент те са в различни ситуации и се нуждаят от диференциран подход. Например, ако Гърция имаше своя национална валута тя би могла да улесни частично решаването на някои свои проблеми чрез нейната обезценка, но при единна валута това не е възможно.

Специалистите смятат, че единната валута и единната лихва обслужват по-добре най-развитите страни от еврозоната и по-несполучливо южните й членки. Единната валута е подходяща за икономически еднородна общност (без съществени различия в макроикономическите и макрофинансовите показатели на страните членки) и не е подходяща за икономически разнородна общност, каквато е тя сега и ще стане още повече такава при евентуално приемане на по-изостанали страни, като нашата.

Налице са тлеещи проблеми, чието решение не може да се отлага безкрайно. Все още не е доказано, че това е най-ефикасният и най-рационален начин за водене на единна парична политика в такава интеграционна общност с големи различия в условията на страните членки. Освен това, интеграцията в еврозоната продължава да е ограничена само до паричната политика. Всичко останало е до голяма степен в компетенцията на националните власти и много трудно се поддава на координация. Липсата на по-силен политически съюз затруднява положението на еврото.

Единна парична политика се прилага по-трудно при липса на единна бюджетна политика. Еврозоната има своя централна банка във Франкфурт, но няма свое министерство на финансите и единна фискална политика. Договорът за създаване на еврото не съдържа правила как да се помага на изпаднали в криза страни членки, доказали че правят всичко според възможностите си за излизане от нея. Дори по време на кризата през 2008-2009 г. не беше постигната необходимата тясна координация на антицикличните мерки. Предстои още много дълъг път към всеобхватната икономическа интеграция. Еврозоната е далеч от ефективността и рационалността, които се очакват от нея. За да стане такава е необходимо още много време.

Дори по време на кризата, когато се очакваше обратното. Очакванията бяха, че кризата ще засегне по-слабо страните членки на еврозоната, но това не се оправда. Един от най-убедителните примери е Испания, която, заедно с Великобритания, беше между най-засегнатите европейски страни по други причини. Очакванията бяха, че ако страна член на еврозоната пострада от кризата, другите страни от общността веднага ще й се притекат на помощ. Това също не се оправдава засега. По-богатите страни от еврозоната се въздържат да отпускат лесно помощи, защото се опасяват това да не се превърне в прецедент и всяка изпаднала в затруднения страна членка да търси веднага помощ от общността, преди да е изчерпала вътрешните си възможности за възстановяване на финансовата стабилност. Примерът с Гърция е достатъчно убедителен. Но още по-опасно би било, ако Гърция бъде последвана от Испания, Португалия и Ирландия. Тогава възможностите на еврозоната за помощ на нуждаещите се ще бъдат още по-ограничени.

Всичко това едва ли е случайно! Апокалиптичните прогнози на Милтън Фридман непосредствено преди въвеждането на еврото за щастие не се сбъднаха, но членството в еврозоната не издържа изпитанията на кризата. Защото това членство решава някои проблеми, но създава нови. Трябва да се мисли сериозно за промяна на нетния баланс в полза на решените проблеми. Това също изисква време, големи усилия и политическа воля.