Проф. Иван Ангелов
Укротяване на финансовите пазари във времена на ограничения
Многогодишното присъствие на МВФ остави трайни и мрачни следи върху българската икономика и върху хората, които правят икономическата политика у нас. Една от тях е силното влияние на неолибералната икономическа теория и основаната на нея икономическа политика. Една от догмите на тази политика е, че при всяка икономическа криза се действа с безогледни ограничения на насочваните в икономиката ресурси. Като стане дума за антикризисна политика управляващите политици и придворните неолиберални икономисти веднага прибегват до съкращения. Дори в широките кръгове на неспециалистите като се каже реформа или антикризисна политика автоматично се свежда до политика на ограничения. Тези две понятия се превърнаха в синоними.
Задейства правилото на махалото. България, една от най-старателните държави в прилагането на административно-командните методи на управление на централизираното стопанство при тоталитарния социализъм се превърна в най-стриктен проводник на неолибералната политика. Някои вчерашни догматични марксисти станаха догматични фридманисти.
Левият икономически догматизъм от близкото минало беше заменен с десен догматизъм по времето на така наречения преход към пазарно стопанство.Двата вида догматизъм нанесоха тежки поражения върху икономическото и социалното развитие на България. И преди 20 години и сега България е между най-бедните страни в Европа и най-бедната в ЕС. Дистанцията между България и Централно Европейските страни (Чехия, Словения, Унгария, Полша, Словакия) през последните 20 години растеше в наша вреда. Ако в края на 80-те години бяхме на сходни стартови икономически позиции или леко
изоставащи от тях, сега изоставаме с 10-15 години.По време на икономическата криза през 2008-2010 г. българските правителства (с малки изключения) и придворните либерални икономисти постоянно призоваваха за съкращения на доходи на домакинствата, на държавни разходи, на инвестиции за инфраструктура и други цели. Безогледните ограничения се превърнаха в основно съдържание и на реформите. Като се заговори за реформи в здравеопазването, образованието, науката, администрацията, пенсионното дело, отбраната и т.н. конкретните действия се свеждат до съкращения на персонал и финансиране.
Съкращения, независимо дали разходите са производителни (за здравеопазване, образование, наука, иновации, данъчна и митническа администрация, държавни контролни системи, съдебни органи, администрация по усвояване на еврофондове и т.н.) или непроизводителни (раздута и дублираща се централна и местна администрация, разходи за скъпи въоръжения за армията, за да ги използват в Ирак и Афганистан, изграждане на големи представителни обекти със съмнителна стойност за обществото, значителни превишения на проектосметната стойност на изграждани големи публични инвестиционни проекти, неоправдано голям брой дипломатически мисии в чужбина
с повече от необходимото количество и с незадоволително качество на работещите в тях лица, привилегии на най-високопоставени лица, неоправдани командировки на министри, депутати и други високопоставени чиновници до далечни екзотични страни, многократно по-голям брой и по-скъпи от действително необходимите леки автомобили във висшата държавна и в местната администрация, присвояване на публични ресурси чрез престъпност и корупция и т.н.).Хората, които провеждат подобни поголовни ограничения въобще не мислят кои разходи допринасят за увеличение на производството, заетостта, доходите, постъпленията в бюджета. Те се придържат сляпо към политиката на съкращения, доведена на времето до своята крайност от Андрю Мелън - министър на финансите на Президента Херберт Хувър, превърнала рецесията в американската икономика в 1929 г. в дълбока депресия през следващите години. Повечето от лицата у нас (депутати и либерални икономисти), които призовават за поголовни и драстични съкращения на администрация никога в живота си не са вземали управленски решения със силно влияние върху съдбата на голям брой хора и не са носели отговорност за последствията от тези решения.
Във всички мои публикаци през 2008-2010 г. се опитвах да докажа, че политиката на безогледни ограничения у нас не облекчава, а задълбочава кризата на недостатъчно търсене. Всяко съкращение на рационални производителни разходи за заплати, пенсии и други доходи на домакинствата, на държавни разходи и на капиталови разходи води в крайна сметка до намаляване на вътрешното търсене, а с това и на БВП. Още повече, като се има предвид, че размерът на общото вътрешно търсене в България превишава размера на БВП. Такава политика е прокризисна, а не антикризисна. Трудно е за здравия разум да си представи как замразяването на номиналните заплати и пенсии у нас през 2010-2012 г., равнозначно на съществено намаление на платежоспособното потребителско търсене; намалението на бюджетните средства за здравеопазване, образование, наука, социални програми за най-нуждаещи се, за иновации
; за ремонт и строителство на пътища, ремонт на остарели рискови мостове, на пречиствателни станции, на водоснабдителни, водосборни, водозащитни, пожарозащитни съоръжения, за ограничаване на опасни свлачища и други елементи на инфраструктурата, ще допринесе за увеличаване на производството и скорошно излизане от кризата. По-скоро, логично е обратното изграждането на такива съоръжения ще допринесе за увеличаване на производството.Провеждането на такава безогледна поголовна ограничителна политика е равнозначно на твърдение, че колкото по-болни и неграмотни са хората и работната сила; по-ниски заплатите на учителите, на учените в БАН и университетите; колкото по-малко средства се отделят за покупка на научна апаратура, на нови книги, периодични издания, задгранични командировки и специализации на учени в чужбина, за достъп до интернет в чужбина; колкото по-слабо развита е иновационната система на страната и по-слаба способността ни да разпространяваме и усвояваме вносни и собствени технически и други новости;
колкото по-лоши са услугите на общинските власти за местното население и по-незащитено е то при наводнения, градушки и суша; колкото по-труден е достъпът на болните до лекарства и качествена медицинска помощ и повече хора умират преждевременно по тази причина; колкото по-малко и по-стара е медицинската диагностична и друга апаратура (например, ковьозите за недоносени бебета в родилните домове); колкото по-оскъдно е финансирането на домовете за деца с увреждания и на психиатрии; колкото повече селски и планински райони са без покритие с нормална и особено без животоспасяваща спешна медицинска помощ; колкото по-лоши са пътищата и повече дупките по тях; колкото повече са локомотивите, вагоните и автобусите с 30-40-50 годишен стаж, които катастрофират все по-често и убиват хора; колкото по-мръсен е въздухът, който дишаме и водата, която пием; колкото по-слабо се финансират хидро-метеорологичните прогнози на БАН и намалява тяхната надеждност и т.н., толкова по-скоро ще започне оживление на производството. Трудно е да се измисли по-голямо и по-арогантно недомислие от това. А на практика такава ограничителна политика се провежда почти от всички правителства у нас през последните 20 години.Провеждайки абсурдната ограничителна политика българските министри и либерални икономисти се позовават на ограничителна политика, провеждана от началото на тази година в някои европейски страни, като съзнателно пропускат да обяснят, че сравняват несравними икономики: българската с умерен бюджетен дефицит през 2009 г. 3,9% от БВП и рекордно нисък публичен дълг 14,8% от БВП с икономиките на други страни с коренно различни показатели по бюджетния дефицит: Ирландия 14,3% от БВП, Гърция 13,6%, Великобритания 11,5%, Португалия 9,4%, Исландия 9,1%, Латвия 9,0%, Литва 8,9%, Румъния 8,3%, Франция 7,5%, Полша 7,1%, Словакия 6,8,%, Белгия 6,0% и т.н. Същото важи и за публичния дълг: Италия 115,8% от БВП, Гърция 115,1%, Белгия 96,7%, Унгария 78,3%, Франция 77,6%, Португалия 76,8%, Малта 69,1%, Великобритания 68,1%, Австрия 66,5%, Ирландия 64,0%, Холандия - 60,9% и т.н. В стремежа си да оправдаят погрешната си политика на ограничения те не се колебаят да прибегват и до лъжи че България щяла да бъде наказана от Европейската комисия с финансови глоби поради високите си показатели по дефицита и публичния дълг.
Ако трябва да бъдем точни, България е между страните членки с относително добри показатели по дефицита и между трите най-добри по публичен дълг. Тя е между последните страни членки, която би била обект на такива санкции.
Една и съща мисъл, изречена от българин или чужденец се приема по различен начин у нас. В нашето общество се прекланят пред казаното от чужденци, дори ако са второ- или третокласни експерти и не се доверяват на българските експерти, дори да са от висок ранг.
За да доведа до знанието на българската общественост най-компетентни оценки за сегашната пародийна антикризисна политика у нас ще цитирам един от последните анализи на Джоузеф Е. Стиглиц лауреат на Нобелова награда по икономика, бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници на Президента Клинтън, бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка и настоящ професор в университета Колумбия във Вашингтон. На 8 юли 2010 г. той публикува статия в
Project Syndicate под горното заглавие. Тя се намира в сайта на Дж. Стиглиц в интернет.В поредната си забележителна статия той пише: До скоро можехме да казваме ние всички сме кейнсианци сега. Финансовият сектор и неговата идеология за свободния пазар докара света до ръба на развалина. Очевидно беше, че пазарите не се самокорегират. Дерегулацията се оказа печален провал.
Иновациите на които модерните финанси дадоха простор не доведоха до по-висока ефективност в дългосрочен хоризонт, по-бърз растеж и повече просперитет за всички хора. Те бяха замислени за заобикаляне на счетоводните стандарти и избегване на плащането на данъци, необходими за финансиране на публичните инвестиции за инфраструктура и нови технологии от рода на интернет, които са в основата на реалния растеж, а не на илюзорния растеж, пораждан от финансовия сектор.
Финансовият сектор се произнасяше не само по създаването на динамична икономика, но и за мерките по време на рецесия (която според тяхната идеология може да се причини само от грешки на правителствата, а не на пазарите). Когато икономиката навлиза в рецесия производството и доходите падат, а разходите, например за помощи за безработни растат.
Ястребите на дефицита във финансовия сектор казаха, че правителствата трябва да се концентрират върху намаляване на бюджетните дефицити чрез съкращаване на разходи. Намалените дефицити ще възстановят доверието, което, на свой ред, ще възобнови инвестициите, а с това и растежа. Колкото и правдоподобен да изглежда този ред на мисли, историческите факти
го опровергаха многократно.Когато американският президент Херберт Хувър опита тази рецепта, това помогна за трансформиране на срива на капиталовия пазар през 1929 г. в Голямата депресия през следващите години. Когато МВФ изпробва същата формула в Източна Азия през 1997 г. намаленията на производството се превърнаха в рецесия, а рецесията в депресия.
Оправданията за такива епизоди се основават на погрешна аналогия. Домакинствата, които дължат повече пари отколкото могат да изплащат трябва да намаляват разходите си, за да не изпаднат в просрочие. Но когато правителството прави същото производството и доходите спадат, безработицата расте, намалява способността му да изплаща задълженията си. Това, което е вярно за семейството не е вярно за държавата.
По-интелигентните поддръжници на такава теза твърдят, че правителствените разходи ще повишат лихвите и така ще изтласкат частните инвестиции. Когато икономиката функционира при пълна заетост това е основателен аргумент. Но сега не е така. Като имат предвид изключително ниските дългосрочни лихви, никой сериозен икономист не се позовава на опасността от изтласкване в наше време.
Изкушен съм тук да добавя нещо за България. Горният ред на мисли на неолибералите ще бъде опроверган и в България. Да допуснем, че посочената по-горе верижна причинно-следствена връзка (намален дефицит повишено доверие увеличени инвестиции възобновен растеж) сработи и възстановеното доверие създава условия за увеличение на производството. Кой обаче ще изкупи това увеличено производство, след като платежоспособното потребителско търсене намалява в резултат на рестриктивната политика, а индивидуалното потребление през 2009 г. е 73,1% от БВП. Държавното потребление чрез бюджета също намалява, а то е 16,1% от БВП. Намалява и брутокапиталообразуването, което е 26,2% от БВП. Не можем да се надяваме и на външното търсене, понеже възстановяването в ЕС е все още крехко и рисковано, а нетният ни експорт през 2009 г. е отрицателен със 7,7%. Следователно, възстановяването на доверието е важен фактор за нормално функциониране на всяка икономика, но още по-важен е наличието на вътрешно и външно търсене. Никой предприемач не би произвеждал ако липсва пазар.
Дж. Стиглиц продължава: В Европа, специално в Германия и в някои среди в Америка, с повишаването на правителствените дефицити и на публичния дълг растат призивите за все повече съкращения на разходи. Ако правителствата се вслушат в това, както изглежда става в много страни, резултатите ще бъдат катастрофални, особено като се има предвид, че възстановяването от кризата все още е крехко. Растежът ще се забави, а Европа и/или Америка може отново да потънат в рецесия.
Стимулиращите разходи - плашилото на ястребите на дефицита, не са причина за повечето от увеличените публични дефицити и дългове. Те са резултат на автоматичните стабилизатори намаленията на данъците и увеличенията на някои разходи, които автоматично съпровождат икономическите колебания. Поради това, след като ограниченията подкопават растежа, намалението на публичния дълг в най-добрия случай ще бъде незначително.
Кейнсианската икономическа теория сработи: ако не бяха стимулиращите мерки и автоматичните стабилизатори, рецесията щеше да е много по-дълбока и по-продължителна, а безработицата още по-висока. Това не означава, че трябва да пренебрегваме нивото на публичния дълг. Важен е обаче дългосрочният публичен дълг.
Има проста Кейнсианска рецепта: Първо, ограничете разходите за непроизводителни цели, като войните в Ирак и Афганистан или за спасяването на банки без предварително изискване да съживят кредитирането и ги насочете към високо ефективни инвестиции. Второ, насърчавайте разходите и стимулирайте справедливостта и ефективността чрез повишаване на данъците на корпорациите, които, например, не реинвестират, и ги намалявайте за тези
, които го правят, или чрез повишаване на данъците за спекулативни капиталови доходи (например, за имоти), а също и за високовъглеродни и замърсяващи енергии, като се намаляват данъците на нискодоходните данъкоплатци.Има и други мерки, които могат да помогнат. Например, правителствата трябва да помагат на банки, кредитиращи малки и средни предприятия, които са главен източник на работни места или да създават нови финансови институции, които да го правят, вместо да се помага на големи банки, печелещи от деривати и злоупотреби с кредитни карти.
Финансовите пазари поработиха сериозно за създаването на система, която подкрепя техните възгледи: със свободни и открити капиталови пазари, малка страна може да бъде наводнена с фондове в един момент и скоро след това да бъде натоварена с лихви или отрязана напълно. При такива условия малките страни привидно нямат избор: диктат на финансовите пазари за ограничения, за да не бъдат наказани с оттегляне на финансирането.
Но финансовите пазари са жесток и капризен надзирател. В деня в който Испания обяви своя пакет от ограничения, нейните облигации бяха обезценени. Проблемът не беше в липсата на доверие, че испанското правителство ще изпълни своите обещания, а твърде високата убеденост, че то ще го направи и че това ще намали растежа и ще увеличи безработицата над сегашното и без това непоносимо ниво от 20%. Накратко, след като вкараха света в настоящия икономически хаос, финансовите пазари сега казват на страни като Гърция и Испания: вие сте осъдени ако не ограничите разходите, но сте осъдени и ако го направите.
Финансовата система е средство за постигане на цели, а не е цел сама по себе си. Тя трябва да обслужва интересите на останалата част от обществото, а не обратното. Укротяването на финансовите пазари няма да бъде лесно, но то може и трябва да бъде направено чрез комбинация от данъчно облагане и регулации, а при необходимост, правителството трябва да се намесва за запълване на пробиви (както вече прави в случая с кредитирането на малките и средни предприятия).
Както се и очакваше, финансовите пазари не желаят да бъдат укротени. Те искат да продължават по досегашния начин и защо не? В страни с незавършени и корумпирани демокрации те имат средства да се съпротивляват на промените. За щастие, гражданите в Европа и Америка вече губят търпение. Процесът на смекчаване и укротяване започна, но много повече предстои да бъде направено.
Горните редове ми дават основание за
два важни извода един приятен и друг неприятен.Първият извод е, че всичко, което съм писал по антикризисната политика от началото на 2008 г. до сега съвпада напълно с възгледите на Джоузеф Стиглиц един от най-видните учени икономисти на нашето време. Това не може да не ме радва! По собствен път, въз основа на анализа на икономическите процеси и икономическата политика в България и другите страни от Централна и Източна Европа през последните 20 години съм стигнал до същите изводи, до които е стигнал той въз основа на глобален теоретичен анализ и голям практически опит в Световната банка и в правителството на САЩ.
Вторият, българското правителство провежда прокризисна (проциклична) политика, а не антикризисна (антициклична) политика с която стоварва бремето на кризата върху ниско- и среднодоходните слоеве на нашето общество, прави прекалено много реверанси пред капитала за сметка на трудовите хора, удължава кризата и забавя излизането на България от нея. Това не може да не ме тревожи!
5 август 2010 г.
Отпечатана в ДУМА