Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Поредното
недомислие на Симеон Дянков
Само наивници могат да правят данъчна
политика чрез референдуми
По време на дебатите за доверие на
правителството на 20 януари 2011 г. Симеон Дянков съобщи, че има идея всяка
промяна в преките данъци в бъдеще у нас да става чрез референдум.
Министерството на финансите имало напълно развита идея за провеждане на такъв
референдум и че тя ще бъде представена скоро пред съответните комисии в Народното
събрание. Това било „голяма крачка напред и ако се приеме, провеждането на
такъв референдум ще започне от началото на 2013 г.” Според него подобна
практика за допитване до народа по важни данъчни въпроси имало в Швейцария и в
някои страни от Латинска Америка.
Швейцарските референдуми
Макар и привлекателни, референдумите не са магически
инструмент на пряката демокрация. А и данъците едва ли са най-подходяща област,
където решенията трябва да се вземат с инструментите на пряката демокрация. Освен
предимства, те имат и недостатъци, които не е сега времето и мястото да
обсъждаме. Многогодишната българска практика показа, че Народното събрание е
достатъчно ефективна, експедитивна и демократична институция за формиране на
данъчната политика и определяне на данъците у нас. Така е предвидено и в Конституцията
на България. Такава е и практиката в Европа и по света от много десетилетия.
Латинска Америка е много далече, референдумите там са
спорадични, провеждат се в специфични условия за решаване на специфични задачи
и затова е по-важно да видим какво става в по-близката до нас Швейцария. Още
повече, че там са се случили около половината от всички референдуми, проведени
до сега в света.
В Швейцария провеждат парламентарни избори и референдуми
от 1848 г. Според изследователя на референдумите Д. Килгър (David Kilgour, The Experience of Switzerland with Instruments of Direct Democracy, University of Calgary, Canada, June 1994), до
1992 г. в Швейцария са проведени 398 национални референдума. На второ място е
Австралия с 43 референдума. В другите страни референдумите са далеч по-малко
познати. Всички видове референдуми в Швейцария (национални, кантонални, местни;
задължителни, консултативни и т.н.) от 1848 до края на 2010 г. наброяват 569.
Само през последното десетилетие са проведени 28 национални референдума: 2001(III,VI), 2002(III,VI,XI), 2003, 2004(II,V,IX,XI), 2005(VI,IX,XI), 2006(V,IX,XI), 2007(III,VI), 2008(II,VI,XI), 2009(II,V,IX,XI), 2010(III,IX,XI). Насрочен е такъв и за 13 февруари 2011 г.
Както посочих по-горе, в Швейцария са провеждани и
многобройни кантонални и местни референдуми. Аз съм бил свидетел как през 1966
г. по време на моя специализация в Икономическата комисия на ООН за Европа в
Женева имаше референдум дали да се възстановява старото градско казино.
Ще напомня за някои референдуми в
Швейцария през 2010 г. През март е проведен референдум в който се иска
гражданите да се произнесат по три въпроса. Един от тях е бил: дали да се
промени минималната годишна вноска, която трябва да се плаща от пенсионните
фондове на работниците за стабилизиране на пенсионната система (отхвърлен със
72,7% от гласувалите). През септември – дали да се променят помощите за
безработица (приет само в немскиговорещите кантони с 50,4%). През ноември - с
два въпроса: първият – за депортиране на чужденците, извършили криминални
престъпления (приет с 52,9%) и вторият – дали да се повишат данъците на
високодоходните групи от населението и тези с по-голямо имущество, а също и за
въвеждане на минимален кантонален данък (отхвърлен със 68,5%).
Насроченият за 13 февруари 2011 г.
референдум трябва да се произнесе по един въпрос: дали лекото стрелково оръжие
да се съхранява по домовете, както е сега или да се събира в определени места –
арсенали. Левите партии са „за-както е сега”, а десните „против”.
Анализът на историята на референдумите
в Швейцария позволява да се направят
поне два извода:
Първо, това е страната с най-дълга история на референдумите
с натрупан огромен опит в тяхното подготвяне, провеждане и прилагане на
резултатите, което съвсем не е просто и лесно. Без такива традиции и натрупан
опит всяка друга страна, особено България с ограничените си демократични
традиции и без какъвто и да е опит в тази област, рискува да опорочи добрата по
принцип идея. А с тази идея диктатори като Мусолини и Хитлер са злоупотребявали
навремето като са подвеждали своите народи. Неслучайно референдумите съвсем не
са популярни в Германия след Втората световна война.
Провеждането на референдуми би трябвало да започне с
по-важни и по-ясни проблеми, където гражданите могат по-лесно да се ориентират
за вземане на информирани решения, а не със сложни тясно професионални теми,
каквито са тези в данъчната политика. В България не бяха проведени референдуми
по далеч по-важни, дори съдбоносни за нас проблеми, като присъединяването към
НАТО и към Европейския съюз, с добри възможности за гражданите да се ориентират
и да вземат информирано решение – „да” или „не”. Това щеше и да ги ангажира
много повече към изпълнението на взетото решение. А сега ни се препоръчват
референдуми по твърде конкретни и строго професионални въпроси, съдържащи и
висока доза на конфликт на интереси, в които гражданите по-трудно биха се
ориентирали.
Второ,
дори с богатия си опит в референдумите, в Швейцария се провеждат допитвания по
частни въпроси на данъчната политика с ограничени последствия за финансовата
система. А за България се предлага гражданите да решават повишаването или
намаляването на преките данъци, които са осигурявали за бюджета през 2008 г.
4,2 млрд. лв., а по бюджета за 2011 г. от тях се очакват 3,8 млрд. лв. Ако резултатът
от такъв референдум налага намаляване на тези данъци, което заинтересованото
мнозинство вероятно ще реши, се поставя под въпрос финансовата стабилност на
страната и осигуряването на ресурси за жизнено важни икономически, социални,
образователни, научни и други програми на държавата. Гражданите трудно могат да
се произнесат компетентно и отговорно по такива въпроси.
Има например голям риск мнозинството да гласува за
превръщане на сегашния „плосък” 10-процентен корпоративен и подоходен данък в прогресивни
данъци до 40-50% от ненавист към богатите и стремеж „да им се отнеме поне част
от заграбеното”. Това би внесло големи смущения в икономическия и социалния климат.
Защото при много високи прогресивни данъци ще се ограничат и без това скромните
възможности на бизнеса за инвестиции, а и ще се влоши събираемостта на данъците.
То може да породи и опасно социално напрежение и противопоставяне в обществото.
Не всички ще бъдат, например, в състояние да
разберат, че по-рационална, според мен, би могла да е отмяната на „плоските”
данъци и превръщането им в умерено прогресивни данъци с възстановяване на
необлагаемия минимум и с три нива на облагане: 15, 20 и 25%. Възможно е и популистко
решение на мнозинството за по-нататъшно намаление на преките данъци до 3-5%, та
дори и за тяхното премахване, защото никой не обича да плаща данъци. Това би
имало много тежки последици за страната.
Голямо значение при такива референдуми има и формулирането
на въпроса или въпросите по които гражданите следва да се произнасят.
Правилните отговори не винаги са „да” или „не”, а съдържат множество междинни
варианти при конкретни условия, по които масовият гражданин трудно ще се
ориентира за информирано решение. Дори само това е достатъчно, за да се
заключи, че предложението на Симеон Дянков е поредното му недомислие. А те
станаха вече много.
България и
еврозоната
Освен гореизложеното, има още една
група много важни съображения против данъчните референдуми. Като член на ЕС и
бъдещ член на еврозоната, България трябва да уеднакви постепенно своята
бюджетна политика с тази на останалите страни членки. Всякакви промени в разходната
и особено в приходната част на нашата бюджетна политика трябва да държат сметка
за текущото положение и за тенденциите в тази област в другите страни членки.
Наред с големите различия в нивото на икономическо
развитие на страните членки на еврозоната и на ЕС, има и други причини за
сегашната криза в общността. Известно е, че в еврозоната е постигната висока степен
на интеграция в паричната политика с обща основна лихва и обща валута. Има и сериозни
опити за координация в бюджетната политика чрез механизма за стабилност и
растеж, където са определени тавани за бюджетните дефицити (3% от БВП) и за публичния
дълг (60% от БВП). Тази политика е добра по замисъл, но масово се нарушава. В
някои страни превишенията на таваните не са в проценти, а в пъти. Така се стигна
до неспособността на отделни страни членки да обслужват външните си задължения
и намеса на цялата общност с многомилиардни заеми за спасяването им от изпадане
в неплатежоспособност.
Европа и другите икономически гиганти
Известно е,
че еврозоната е в криза. Известно е
какво се случи с Гърция и Ирландия. На дневен ред е Португалия. Тя може да бъде
последвана от Испания с много по-тежки последствия. Някои експерти не изключват
дългова криза в Италия, Белгия, Франция, Унгария. Други говорят за държавен
фалит на Гърция, за отпадане на няколко периферни южноевропейски държави от
еврозоната, дори за разпадане на еврозоната и изчезване на общата валута след
няколко години. Някои дори сочат и крайния срок на нейното съществуване – 2016
г.
Тези проблеми бяха обсъждани на открити и закрити
заседания на Световния икономически форум в Давос в края на януари 2011 г.
Въпреки сложната обстановка в еврозоната аз не споделям апокалиптичните
прогнози за съдбата на еврозоната и на ЕС. Защото разединена или полуинтегрирана Европа няма
бъдеще в условията на съвременната жестока конкуренция. Решимостта на
страните членки да запазят единството на еврозоната и общата валута беше
заявена там категорично от федералния канцлер на Германия г-жа Меркел, от
президента на Франция г-н Саркози, от президента на Европейската централна
банка Жан-Клод Тришет и други европейски ръководители. Убеден съм, че между
европейските политици ще се намерят мъдри държавници, които ще разберат, че
високо интегрираната обединена Европа няма разумна алтернатива. Алтернативата
би имала трагични последици за разединените европейски държави и техните
народи.
Европейските лидери и техните икономически съветници все
повече разбират, че трябва да се атакуват дълбоките системни причини за кризата - липсата
на интеграция в бюджетната и други политики на тази разнородна икономическа
общност, а не последствията. Това ускорява процеса на «узряване» на
европейските лидери, че само с интегрирана парична политика ЕС не може да успее
в нарастващата конкуренция с икономическия гигант - САЩ, с новия икономически
гигант Китай и с очертаващите се други гиганти след няколко десетилетия –
Индия, Бразилия, Русия.
Изводът е ясен: само високо интегриран ЕС е способен да
се конкурира с другите световни гиганти. По пътя към тази по-висока бъдеща
интеграция унификацията на бюджетната политика се очертава като една от първите
задачи. Това е много сложен комплексен процес, който не може да бъде разгледан
компетентно в настоящата статия. Тук обаче може и трябва да се потвърди, че
един от елементите на този процес през близките 4-6 години ще бъде постепенното
уеднаквяване на данъчната политика.
Тази унификация ще засегне болезнено жизнено важни национални,
регионални и групови интереси, но тя няма разумна алтернатива. Особено като се има
предвид, че вече е постигната значителна степен на сближаване в тази област между
най-развитите страни членки и че най-големи са различията в данъчната структура
между ЕС-15 и ЕС-12 и особено с ЕС-10. Относително малкият размер по БВП на ЕС-12
в общия размер на ЕС-27 улеснява решаването на тази задача. Относителният дял на
населението на ЕС-12 обаче не е толкова малък. А и аргументите на страните от
ЕС-12 в защита на данъчното статукво не са за подценяване. Много е вероятно те
да настояват за компенсации под други форми на това, което ще загубят от
унификацията на данъчните системи.
Различията между България и ЕС
В рамките на тези различия
особено големи са разликите между данъчните структури в ЕС-27 и България (виж
таблицата):
Данъчна
структура за 2008 г. - % от БВП
|
Видове данъци |
ЕС-27 |
България |
|
Косвени
данъци -ДДС -Акцизи и
потребителски данъци |
13,4 6,9 2,5 |
17,2 10,8 6,4 |
|
Преки данъци -ДОД -Корпоративен
данък |
13,5 9,5 2,7 |
6,0 3,0 3,0 |
|
Социални
осигуровки -работодатели -работници |
12,6 7,3 3,9 |
8,7 5,2 3,5 |
|
Общо данъци и
осигуровки |
39,3 |
33,3 |
Източник: European
Commission, 2010 Report on Monitoring Tax Revenues and Tax Reforms in EU Member
States – Tax Policy After the Crisis, October 2010. Данните за България са изчислени от автора.
Какви изводи могат да се направят от
данните в таблицата?
Първо, косвените данъци в България са много по-високи от средното ниво на тези
данъци в ЕС-27. То се дължи на много по-високите ДДС и акцизите у нас. Това
означава, че политиката на българските правителства е била и продължава да е -
натоварване на всички социални групи, включително и на бедните с плащане на косвени
данъци чрез ДДС и акцизите. Защото продуктите, които се облагат с тези данъци
се потребяват от всички и имат много по-висок дял в потребителската кошница на
бедните, отколкото на богатите. В ЕС е обратното. Тяхната икономическа политика
има по-голяма социална насоченост и ще остане такава, дори ще се засилва.
Защото това е една от поуките от световната криза. Нашата антисоциална политика
в областта на косвените данъци няма да е приемлива за развитите европейски
страни и унифицирането ще означава уеднаквяване на нашата данъчна политика (и проценти
за косвени данъци) с тяхната, а не обратното. Този процес е неизбежен. Дават ли
си сметка нашите политици какво ще означава това когато настъпи време за такава
унификация?
Второ,
особено големи са различията между нас и другите европейски страни по преките
данъци. Развитите европейски страни
провеждат много по-активна социална политика чрез преките данъци. В тези страни
по-високите доходни групи носят по-голяма част от данъчното бреме чрез прилаганите
там по-високи и умерено прогресивни данъчни ставки. Ниските и средните доходни
групи са облекчени чрез значителните размери на необлагаемия минимум и ниските
размери на долните данъчни ставки. В България по внушение на МВФ от 15-20
години и особено през последните пет години по времето на така наречената
„тройна коалиция” се провежда подчертано антисоциална политика чрез преките
данъци. Високите доходни групи у нас са облекчени с най-ниските в Европа преки
данъци. Данъкът върху доходите на физическите лица (ДОД) у нас е над три пъти
по-нисък от този в западноевропейските страни. При корпоративния данък няма съществена
разлика.
При евентуално решение в Брюксел за унификация нашите преки данъци ще се сближават с техните,
т.е. ще растат, а не обратното. Могат ли да си представят нашите политици
какво ще означава трикратно повишение на ДОД? А при евентуален референдум у нас,
който най-вероятно ще реши по-нататъшно намаление на преките данъци, каква ще
стане разликата между нашата и европейската ставка за ДОД и че тя ще се
посрещне като провокация от развитите европейски страни. Защото това, което се
прави у нас е данъчен дъмпинг спрямо тези страни. Спомнете си колко настоятелно
кредиторите повдигаха този въпрос в преговорите по 85-милиардния пакет от
нисколихвени кредити в евро за Ирландия в края на 2010 г. с искане за повишение
на техните преки данъци.
Трето, Големи
са разликите и в дела на социалните осигуровки, особено в натоварването на
работодателите. В ЕС-27
работодателите поемат по-голяма част от финансовото бреме (с 30% по-високо), за
разлика от нашите. И тук прозират големи различия в държавната политика. Въздържам
се да оценявам дали това е най-рационално, но при евентуален референдум у нас,
почти е сигурно, че мнозинството ще гласува за облекчаване на работниците и
по-голямо натоварване на работодателите. Това най-вероятно ще превиши
рационалната граница на натоварване на нашите работодатели и може да има
неблагоприятни икономически и социални последствия. Очевидно, такива сложни и
деликатни проблеми не могат да се решават с референдуми. Особено на нашите
географски ширини и в страна без демократични традиции, без достатъчна социална
толерантност и без опит в тази област, каквато е България.
Какъв е
главният извод?
Колкото по-дълго Симеон Дянков пребивава у нас,
толкова повече недомислия ще измисля и повече поразии ще нанася върху
българската икономика и българското общество. Неслучайно съм избрал настоящото
заглавие „Поредното недомислие на Симеон Дянков”. Тези недомислия и груби грешки
станаха вече твърде много за година и половина, откак е министър на финансите,
а цената плащат милиони българи. Време е това да бъде разбрано и от
министър-председателя!
24 януари 2011 г.
Публикувана в ДУМА на 29 01
в съкратен вариант