Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Възможна е нова световна икономическа криза
През 2008-2009 г. световните лидери бяха изправени пред две злини:
Първо, да наливат големи пари в икономиките за спасяване на финансовите институции и за стимулиране на търсенето, което водеше до временни високи бюджетни дефицити и публична задлъжнялост. По груби оценки за тази цел в Америка, Европа, Япония, Китай, Русия и други развити страни е трябвало да се изразходват много трилиони щатски долари. Това пък изисква големи усилия през следкризисните години за намаляване на бюджетните дефицити и на публичната задлъжнялост, за да се сведе нейното обслужване до поносими равнища.
Второ, да поддържат рестриктивна политика, за да предотвратят дефицитите и задлъжняването, но да допуснат масови фалити, дълбока и продължителна рецесия, висока и трайна безработица, масово и силно обедняване, контрастна социална поляризация. Всичко това можеше да прерастне в социална и политическа катастрофа, позволяваща на политическата сцена да излезат демагози, злоупотребяващи умело с тежките проблеми на хората, да ги заливат с привлекателни, но неосъществими обещания докато се доберат до властта. Веднаж постигнали целта си, народите щяха с ужас да установят, че са поставили на кормилото на държавната власт нови диктатори от типа на Мусолини и Хитлер, жонглиращи с модерната политическа фразеология и поведение на 21. век. Такива кандидати имаше в Европа и в Америка.
Коя злина трябваше да бъде избрана?
Световните лидери правилно избраха първата – по-малката злина и свързаното с нея разходване на около 15 трил. щатски долара за спасяване на най-важните финансови институции и на кредитните системи на икономиките, а също и за стимулиране на вътрешното частно, държавно и инвестиционно търсене, което е в основата на растежа на БВП навсякъде по света.
Архитектите на тази стратегическа ориентация знаеха какви ще бъдат последствията: временно повишени бюджетни дефицити и висока публична задлъжнялост. Но те имаха и готови решения за излизане от това положение, които се свеждаха до следното:
На национално ниво да продължава помощта за стимулиране на вътрешното търсене до необратимото излизане от рецесията и в намаляващи размери известно време след това до окончателното стабилизиране на икономиката и възобновяване на нейния потенциал за висок растеж – 3-4% в развитите страни и 5,5-6,5% в средно развитите нови пазарни икономики, осигуряващ допълнителна заетост. По-ниският растеж не осигурява такава заетост. Точно това прави правителството на САЩ през последните 10-12 месеца. Защото слабият растеж не е заместител на заетостта. Само високият растеж води до бързо намаляване на безработицата, повишаване на доходите и на постъпленията в бюджета и в осигурителната система. За същото ще допринася и подобряването на данъчната дисциплина и повишаването на събираемостта на данъците.
Така, с активизиране на растежа, в продължение на няколко години бюджетните дефицити ще се стопяват и прерастват в бюджетни излишъци. Това, на свой ред, ще позволи постепенно (в течение на 8-10 години) намаляване на публичните задължения и свеждане на бремето по тяхното обслужване до нормално ниво.
На глобално ниво би трябвало да се работи активно по реализация на поуките от настоящата криза: повишаване регулативната роля на държавата в съответствие с принципа „и пазар и държава”, които взаимно да се допълват; ограничаване нерационалното набъбване и нестабилността на световния финансов сектор; изработване на нова архитектура на световната финансова система, на механизми и на институции за нейната глобална регулация в условията на все по-голяма взаимна обвързаност между националните икономики; реално превръщане на Г-20 във форум за изработване на глобалната финансова политика; подготовка за постепенно преминаване към нова световна резервна валута; придържане към безусловна лоялна конкуренция в световната търговия, като се защитават и интересите на по-слабите икономики; ограничаване на бедността и на социалната поляризация между държавите и вътре в държавите.
Дошлите на власт десни правителства в Европа, подпомогнати от световния финансов капитал и неговите институции, сега правят всичко възможно, за да не допуснат прилагането на такава конструктивна национална и глобална следкризисна политика. Те търсят реванш и имат своя философия за постигане на финансова стабилност – жестоко, бързо и поголовно съкращаване на бюджетни и други държавни разходи, независимо дали са производителни или непроизводителни. И упражняват огромен натиск над левите правителства с по-големи публични задължения да правят същото, макар че сегашната европейска криза не е преди всичко дългова криза, а криза на недостатъчна и половинчата интеграция на разнородни икономики в ЕС.
Бруталната реваншистка ревизия на кейнсианската антициклична политика крие голяма опасност за развитието на Европа през близките години, поради потискане на вътрешното домакинско, държавно и инвестиционно търсене в името на намаляване на бюджетните дефицити и на публичната задлъжнялост. Това може да забави за дълго излизането на Европа от кризата, без да реши трайно дълговата криза. Първите признаци вече са налице (виж таблицата).
Растеж на БВП в %
Страни и региони |
2010 |
2011 |
2012 |
САЩ |
2,8 |
3,0 |
2,7 |
Еврозона |
1,8 |
1,5 |
1,7 |
Германия |
3,6 |
2,2 |
2,0 |
Франция |
1,6 |
1,6 |
1,8 |
Италия |
1,0 |
1,0 |
1,3 |
Испания |
-0,2 |
0,6 |
1,5 |
Източник: IMF, World Economic Outlook Update, January 2011. Данните за 2010 са фактически предварителни, а за 2011 и 2012 – прогнозни.
Таблицата показва контраста между политиката на САЩ за излизане от кризата, от една страна и останалите развити страни, от друга. САЩ, където все още се прилага стимулираща политика, излизат по-бързо от кризата, имат по-висок растеж, като много икономисти очакват още по-висок растеж през 2011 г. – до 3,3% и намалиха безработицата до 8,8%, докато европейските страни, където от средата на 2010 г. се прилага силно рестриктивна политика, се съвземат много по-бавно, имат два пъти по-нисък растеж и 9,6% безработица, въпреки големия им износ за Китай и други нови пазарни икономики.
Грешат тези, които смятат, че сегашната дългова криза в Европа се дължи главно на големите разходи за подпомагане на финансови и нефинансови институции по време на кризата. Достатъчно е да се видят данните за годините далеч преди кризата и ще се разбере, че високи бюджетни дефицити и публична задлъжнялост има отдавна в Европа. Общо за ЕС-27 са в бюджетни дефицити през всички години от 2001 г. до сега, а страните в еврозоната са в дефицит от 1998 г. до сега. През някои години те превишават значително установения таван от 3% от БВП. Дефицитите на Гърция при консервативното правителство на Караманлис през някои години преди кризата достигаха между 5,5 и 7,7%.
Въпреки установения таван за публичен дълг - 60% от БВП, общо за ЕС-27 той е превишаван през всички години от 1998 насам. Същото е в Еврозоната, където средната задлъжнялост от 1998 г. насам е около и над 70%, през 2009 г. – 79,1%, 2010 г. – 84,1% и за 2011 г. се очаква 86,5%. Страни като Белгия, Гърция, Италия отдавна имат задлъжнялост около и над 100% от БВП. Други страни като Германия, Франция, Кипър, Унгария, Малта, Австрия, Португалия превишават значително тавана от 60% в продължение на години.
Причините за това са много: ЕС е интеграционна общност от икономически разнородни и все още недостатъчно интегрирани икономики; в еврозоната има унификация на паричната и аграрната политика, но липсва такава в бюджетната, социалната, енергийната, здравната, образователната, научната, външната, отбранителната политика; слаба е финансовата дисциплина на правителствата на страните членки и липсва политическа воля за това. Стоварването на отговорността върху оказваната помощ на икономиките по време на кризата, т.е. на кейнсианската антициклична политика на правителствата, е опит за реванш на консерваторите, които причиниха кризата през 2007-2008 г. в САЩ и сега се надяват обществеността да е забравила за катастрофалните последици за Европа и за света, ако през 2008-2009 г. беше избран техният консервативен вариант. С други думи, разчитат на късата памет на народите.
Световните политици бързо забравят поуките от кризите и забавят тяхното изпълнение. В разгара на кризите те декларираха радикални намерения, но с отшумяването им забавят темповете и смекчават радикализма на следкризисните реформи, под силния натиск на световния финансов капитал и неговите институции, които предпочитат статуквото. Така беше след финансовата криза от 1997-98 г., така започва да се случва и сега, особено в Европа, под натиска на високите бюджетни дефицити и истерията около публичната задлъжнялост.
В Америка сега е на път да се повтори това, което стана след 1937-1938 г. под натиска на Върховния съд и доминирания тогава от републиканците Конгрес, за балансиран бюджет. Сегашната управленска ситуация в САЩ след изборите през ноември 2010 г. е сходна с тази от 1937-1938 г. Народите грешат по-рядко, но и те грешат. Американските избиратели направиха лоша услуга на себе си и на Америка, като възстановиха мнозинството на републиканците в долната камара на Конгреса и с това затрудняват силно президента Обама за извеждане на страната от кризата и за нейното следкризисно развитие. Ако не надделее здравият разум и не се възприеме разумно управленско поведение от двете партии тази политическа конфигурация може да доведе до финансов скандал през май 2011 г. и ново потъване на икономиката на САЩ, т.е. W-образна рецесия, както се случи през втората половина на 30-те години на миналия век при управлението на президента Ф.Д. Рузвелт. Тогава Америка беше изведена от кризата със започването на Втората световна война. За такъв изход от кризата сега е недопустимо дори да се мисли!
Бюджетните дефицити и дълговете в Европа сега се истеризират от финансовия капитал и от управляващите десни партии и с тях се злоупотребява. Защото, както посочих по-горе, антикризисните дефицити не са главна причина за сегашната дългова криза. Причините са по-стари и по-дълбоки от кризата. Това може да осъди Европа на криза от L- образен тип, подобна на японската (виж таблицата). Поредното пренебрегване на поуките от сегашната световна криза и произтичащото от това бездействие или половинчати действия за радикално реформиране на всички компоненти на световната финансова система, може да се окаже фатално.
Допълнителни негативни нотки върху световната икономическа ситуация може да добави поскъпването на петрола и последиците от земетресението в Япония. Ако цената на барел достигне отново 140-150 долара, положението ще стане наистина сериозно, особено в по-слабо развитите страни.
Живеем в глобализиран свят, където всички икономически процеси и особено финансовите, имат глобални измерения. Страните имат някакъв опит само с националните регулации, които вече отживяват времето си. Защото с национални регулации не могат да се регулират глобални процеси. Така както глобалната криза изискваше глобални антициклични мерки, глобалното следкризисно развитие се нуждае от координирани глобални регулации и глобално сътрудничество. Това е още по-необходимо за смекчаване на бъдещи глобални кризи. Глобалните регулации пък изискват ефикасни глобални регулиращи и предупредителни институции. Ако световните лидери не се окажат достатъчно мъдри да разберат тази жизнена потребност, на световния икономически хоризонт ще се формират облаците на нова, още по-сурова световна криза, която ще настъпи към края на настоящото или в началото на следващото десетилетие. Вероятността за това е много, много голяма! А готовността на световната общност да се справи с такова предизвикателство е много, много малка.
Светът е изправен пред криза на бедността, пред финансово-икономическа криза и пред разрушаване на околната среда. Ако не се вземат мерки в световен мащаб за обуздаване на финансово-икономическия разгул и свързаното с това перверзно разрастване на финансовата система и повишение на нейната нестабилност, опасността става още по-реална.
Ако не се ограничи нарастващата социална поляризация със все по-богати страни и свръхбогати хора на единия полюс и все по-бедни страни и оскотяващо бедни хора на другия, процесите, които наблюдаваме сега в някои арабски страни ще бледнеят в сравнение с това, което може да се случи ако натрупаният от години гняв на бедните обхване стотици милиони хора от много други страни, водени от образованото младо поколение, използващо модерни информационно-комуникационни технологии, борещо се за социална справедливост и против тиранията. Това са непосредствените опасности пред света през близките десетина години.
Екологичните поражения се натрупват месец след месец, година след година и ако световните лидери и учените не вземат своевременни мерки, ще настъпи необратимата катастрофа. Това няма да е след десетина години, а по-късно, но ще е далеч по-страшно.
02 03 11
Публикувана в ДУМА