Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Поуки от световната икономическа криза
В книгата съм приложил нетрадиционен начин на изложение. Като имам предвид силно поляризираните възгледи у нас по такъв сложен проблем, недоверието с което много хора посрещат оценките на български изследователи по особено важни национални, регионални и глобални проблеми и пълното доверяване на оценките на чуждестранни анализатори, реших да говоря чрез думите на високо авторитетни световни учени и държавници. Надявам се така да избегна или поне да намаля традиционните подозрения на пристрастни местни опоненти в недостатъчна обективност.
Освен това, през последните години у нас беше създадена нова информационна завеса за сериозните дискусии, особено в интелектуалните среди в САЩ и западноевропейските страни. Съобщават се предимно пай-пикантни новини. По време на кризата, а и след това там бяха поставени на безмилостна преоценка много проблеми на сегашното общество. Обсъждат се идеи за преодоляване на неговите дефекти и за създаване на по-хуманно и по-справедливо общество, за което у нас малко или почти нищо не се съобщава.
Например, по инициатива на президента на Франция Н. Саркози и на бившия премиер на Великобритания Тони Блеър през януари 2009 г. в Париж беше проведена интересна дискусия на тема „Нов свят – нов капитализъм”. От януари до март 2009 г. на страниците на в. Файнаншъл Таймс беше проведена много интересна дискусия на същата тема с участието на десетки най-видни световни икономисти, философи, политолози, социолизи, коментатори на най-големи световни вестници и списания. За тези дискусии не беше съобщено почти нищо у нас. Към това се прибавя и почти пълното творческо мълчание, за да не кажа мъртвило, всред нашите интелектуални среди, по тези горещи проблеми на съвременния свят.
Нашата творческа интелигенция, в това число особено в областта на икономическата теория и на политическата икономия, мълчи по глобалните процеси, по поуките от световната криза и по бъдещето на света. Известно е, че ние сме далечна провинция на Европа по равнище на икономическо и социално развитие. Оказва се, че сме такива и на интелектуалното поле в областта на икономическите, социалните и свързаните с тях процеси в България и в Европа. Много хора предпочитат да се занимават предимно с текущите дребни проблеми на чисто професионално равнище, избегвайки да се конфронтират с доминиращата до сега неокласическа икономическа теория и основаната на нея стопанска политика.
Националните медии са особено старателни в послушанието си и в тази област. Необяснимо е, че в тях гастролират ежедневно същите старомодни консервативни икономисти и политолози, които до вчера ни убеждаваха в необходимостта от изгонване на държавата от участие в управлението на икономиката и даване пълен простор на стихийните пазарни сили. Днес пак те ни убеждават в същото, макар че настоящата световна криза разгроми тази теория и практика. Медиите методично отказват достъп на социално ориентирани икономисти, привърженици на теорията и практиката на регулираната пазарна икономика и на принципа „и пазар и държава”, които взаимно да се допълват и подпомагат, макар че това е бъдещето на света. България, в която преди 25-30 години господстваше левият икономически догматизъм, сега стана уютно леговище на десния икономически догматизъм. Независимо, че и тогава и сега световните тенденции бяха и са други.
Това ме накара да избера начин на изложение при който оставям да говорят най-видни световни икономисти и държавници и читателите да пият вода от извора, а не филтрирана от мен, макар и най-добросъвестно.
Още в началото на есента на 2008 г., когато кризата в Америка се развихряше проф. Пол Кругман, нобелов лауреат по икономика през 2008 г. запита: „Защо не видяхме предварително, че се задава криза? Защо не предупредихме?” Всъщност имаше някои, макар и плахи предупреждения, между които най-категоричен беше друг американски икономист проф. Нуриел Рубини, който няколко години преди това писа, че се задава криза, но никой не му повярва. Дори го нарекоха г-н черногледец.
Друг виден американски икономист проф. Джоузеф Стиглиц, нобелов лауреат по икономика за 2001 г. и бивш главен икономист на Световната банка потърси обяснението с думите: „Когато предишните кризи затихваха на дневен ред идваше триумфът, а не самовглеждането”. Той илюстрира това си заключение с поведението на американските власти и на световните финансови институции непосредствено след кризата в Източна Азия, Русия и други страни през 1997-1998 г.
Пол Кругман писа в началото на 2009 г.: „Сега е времето да започнем да предотвратяваме следващата криза”. Аз бих добавил към неговите думи: Предотвратяването на следващата криза започва с извличането на поуки от настоящата. Затова в следващите редове ще направя такъв опит.
I. Поуки за икономическата политика (В този раздел, като споменавам за изказванията или публикациите на различни учени и държавници не соча под линия източниците, за да не претоварвам текста с много десетки препращания. Всеки, който желае може да намери източниците на съответните места в Пета глава, т. 5.1. Поуки за икономическата политика от с. 247 до с. 330. При цитирането на изказвания на учени и държавници има подчертани думи или изрази. Това е правено от мен и го отбелязвам тук, за да избегна многобройни повторения по-нататък в текста.)
1. Ролята на държавата
Това според мен, е една от най-важните поуки от кризата, защото, наред с фундаменталната причина – цикличния характер на кризите, отстраняването на държавата от управление на икономиката беше много важна причина за настоящата криза в Америка и в другите развити страни. На времето, икономическите съветници на президента Роналд Рейгън му внушиха да заявява многократно: „Правителството не може да решава проблеми, защото то самото е проблем”. Кризата го опроверга тотално, защото тези които му припяваха бяха най-активни през 2008-2009 г. в търсенето на правителствена помощ с молби за многомилиардни средства за спасяване на техните финансови институции и огромни компании в реалния сектор. Друг виден американски учен и нобелов лауреат проф. Милтън Фридман многократно заявяваше: „Колкото по-малко държава – толкова по-добре”. Кризата опроверга и него.
Джоузеф Стиглиц напомни отново в началото на есента на 2008 г.: „Нужен е нов баланс между пазар и държава”. А Барак Обама още преди встъпването си в длъжност като президент на САЩ заяви: „Правителството има да играе много важна роля...Без наличието на бдителното око на държавата, пазарът може да излезе извън контрол”.
Дж. Стиглиц е редовен гост на годишните дискусии в Давос, Швейцария. След завръщането му в САЩ в края на януари 2009 г. го запитват какво го е впечатлило най-силно в Давос тази година? Той отговаря: „На една от пленарните сесии на форума в присъствието на няколко стотин души е бил зададен въпросът „Кой е факторът, изиграл най-голяма роля за кризата?” Почти единодушният отговор бил: „Вярата, че пазарът се самонастройва. Кризата опроверга тази заблуда. Събитията през последните седмици за пазарния фундаментализъм ще бъдат това, което падането на Берлинската стена беше за комунизма”.
Ако може да се говори за най-голям персонален виновник за кризата, това безспорно е Алън Гриинспан, бивш ръководител на Федералния резерв на САЩ в продължение на 16 години. На изслушване пред конгресна комисия на 23 октомври 2008 г. той заявява.: „Допуснах грешка, като се противопоставих на регулирането на някои ценни книжа... Тази криза се оказа много по-широкообхватна от всичко, което можех да си представя”. И това го казва Гриинспан, човекът, считан за икономическо полубожество. Всяка негова дума се възприемаше като безспорна истина, която можеше да успокои или да разтревожи световните финансови пазари. Оказа се, полубожеството признава, че и то е допускало грешки.
Видният икономически коментатор Бернд Дебусман заяви през есента на 2008 г.: «Контролният център на финансовия пазар вече се премества от Ню Йорк към Вашингтон”. Той имаше предвид, че до сега всички важни финансови решения се вземаха в Уол Стриит, но това вече ще се прави от правителството във Вашингтон.
При пристигането си във Вашингтон на първата среща на Г-20 (групата на 20-те най-големи икономики в света) делегацията на ЕС направи изявление в което между другото се казваше: „Никаква финансова институция, пазарен сегмент или юрисдикция не могат да бъдат извън подходяща и пропорционална държавна регулация или поне надзор”. Президентът Саркози заяви по същото време: „Не можем да продължаваме по същия начин, защото ако останат същите проблеми те ще пораждат същите катастрофи. Финансовите институции не могат да продължават без държавен надзор. Този вид капитализъм е предателство спрямо капитализма в който ние вярваме”.
Друг виден американски икономист, бивш главен икономист на МВФ проф. Кенет Рогоф заяви: „Аз приемам избора от 2008 г. като обрат към континентална Европа”. В САЩ много хора гледат на континентална Европа като на подобие на бившите социалистически държави по ролята на държавата в управлението на икономиката, по социалната ориентация на икономическата политика и т.н. Това не е съвсем точно, но то означава много, за да го каже проф.Рогоф, а не средностатистически американец.
Доминиращото мнение всред специалистите, потвърдено от фактите е, че през последните 100 години няма нито един случай в световната стопанска история, когато попаднала в що годе значима криза икономика да е излязла от нея без активната роля на държавата. Така става през настоящата криза, така ще е и в бъдеще.
Изводът: Не е възможно успешно социално-икономическо развитие без активно участие на държавата. Бъдещето е на регулираната пазарна икономика. Деструктивният принцип на консервативната икономическа теория „Пазар или държава” се провали. Бъдещето е на конструктивния принцип „И пазар и държава”, които не трябва да се противопоставят, а да се допълват взаимно и да си помагат.
Както вече споменах в началото, през януари 2009 г. в Париж беше проведена конференция на тази тема, а през януари-март 2009 г. – дискусия на страниците на Файнаншъл Таймс. Тук ще се позова на някои статии на видни учени и коментатори във Файнаншъл Таймс.
Ричард Лейърд от Лондонското училище по икономика и политика писа: „Какво е прогресът? Намаляване на мизерията и увеличаване на щастието, а не на богатството. Ние сме за по-хуманно общество. Щастието не се повишава с увеличаване на богатството. От 1950 г. до сега богатството в развитите страни е нарастнало значително като обем, но всички сериозни социологически допитвания показват, че сега хората се чувстват по-малко щастливи, отколкото преди 60 години. Ние сме за общество, основано на доверието. Ние сме за по-добри регулации, но и за по-високи ценности. Ние не приемаме Дарвинистката теория за естествения подбор на видовете, прилагана в обществото и икономиката”.
Видният американски икономист и нобелов лауреат Амартиа Сен писа: „Кризата ще отмине, но ще останат въпросите относно бъдещата икономическа система. Нужен ли е „нов капитализъм” с капиталистически флаг? Трябва ли да търсим „нов капитализъм” или „нов свят”, който да не притежава непременно капиталистическа форма?” Като отличен познавач на Адам Смит той също прави обективна оценка на неговите виждания за обществото и икономиката и опровергава приписваната му в продължение на десетилетия опростителска фраза за „невидимата ръка” на пазара и за ролята на държавата като „нощен пазач”.
Джордж Осбърн, тогава министър на финансите в сянка в правителството на консерваторите, а сега действащ министър на финансите на Великобритания писа: „Консерваторите ще скъсат с неолибералния абсолютизъм и ще възприемат нов подход за пазарна икономика. Ние отричаме laisser faire икономиката и либертарианската философия”.
Кишоре Махбубани, виден индийски философ и икономист писа: Азиатските елити винаги са гледали на света по различен начин от западните елити. След тази криза различията ще се увеличат. Кризата оправда азиатския подход към капитализма. Има обаче два азиатски подхода: Китай и Индия. Тепърва предстои да видим кой от тях ще се окаже по-добър”.
Президентът Саркози писа: „Кризата подсказва нови форми на капитализъм, основани на по-добри регулации, по-силен морал, повече солидарност. Капитализмът, основан на финансови спекулации е аморална система, която разврати логиката на капитализма. Капитализмът трябва да приеме по-активна роля на правителствата”. Тони Блеър призова за „нов финансов ред, основан на други ценности, а не на краткосрочната печалба”.
По това време Националният съвет по разузнаване на САЩ публикува интересна глобална прогноза в която, между другото пише: „Международните системи, конструирани след Втората световна война ще бъдат неузнаваеми към 2025 г. Светът е изправен пред все по-голям риск. Ще се засилват стратегическите съперничества. Движим се от еднополюсен към многополюсен свят, начело на който на първо време ще са САЩ и Китай, а впоследствие ще се присъединят още няколко държави”.
В този контекст си позволявам да направя предложение за размисъл към читателите на Ново време: Големите кризи в миналото, като правило, водеха до олевяване на обществата. Тази криза не доведе до такива промени. По-скоро обратното – в повечето страни, където по време и след кризата бяха проведени избори, те бяха спечелени от десните партии. Защо? Аз имам обяснение на този проблем, но мисля, че ще е по-интересно да чуем мнението на политолозите на страниците на списанието.
Изводът: На Запад кипи дискусия на тема „Нов капитализъм или друга нова система?” Остава да се види каква? България е много бедна, дори консервативна на такива дискусии. У нас господства почти пълно интелектуално мълчание по тези проблеми. С малки изключения, нашата интелектуална мисъл засега не се е произнесла по тези фундаментални проблеми на човечеството. Защо продължаваме да мълчим?
3. Нова архитектура на световната финансова система
Общото впечатление в разгара на кризата беше, че е настъпил краят на сегашната архитектура на световната финансова система. Видни настоящи и бивши държавници и учени отправяха призиви за нов Бретън Уудс (Това е мястото в САЩ, където през юли 1944 г. беше проведена конференция на 44 държави. Там бяха взети решения за създаване на сегашната архитектура, в т.ч. на МВФ, на Световната банка, за обявяване на щатския долар за световна резервна валута и т.н.), където да бъде изработена нова архитектура.
Дж. Стиглиц писа: „Сега плащаме цената за нашето бездействие”. И препоръча няколко направления за действие: Изработване на глобални правила. Установяване на глобална регулация на паричната политика и по-активна регулация на финансовите институции. Необходим е глобален регулативен орган за наблюдение и преценка на риска. Необходима е също международна координация на стимулиращите програми по време на кризата, каквато обаче не беше постигната в необходимите мащаби.
Все в този контекст Дж. Стиглиц писа: „Коренът на проблемите е и в системата на управление на МВФ: когато ръководителите на фонда произнасяха категорични речи за промени, екипите на организацията в страните-клиенти налагаха традиционни рестриктивни мерки, които задълбочаваха кризата; стимулираха дерегулацията. Самата организация е виновна, че не предупреди за задаващата се криза; продължава правото на вето на САЩ. Промените в теглата на гласовете по страни са палиативни”.
Николас Стърн, професор от Великобритания, който наследи Стиглиц на поста главен икономист на Световната банка предложи: Нова световна институция за развитие, която да обедини МВФ и Световната банка; мощна световна организация за опазване на околната среда; мощна световна търговска организация. Той също препоръча концентрация на световните усилия върху двете предизвикателства: промените в климата и борбата с бедността. Светът, според него, е изправен пред три кризи: екологична, икономическа и криза на бедността.
Постигна се общо съгласие: „Не трябва една държава да има господстваща роля (Сорос); форумът за обсъждане на глобалната финансова политика да се премести от Г-7 на Г-20.
Бившият австрийски федерален канцлер Алфред Гузенбауер заяви: „Светът е изправен пред фундаментални промени: или ще се предприемат глобални парични и икономически реформи или ни чакат войни и революции. Днес сме пред историческа повратна точка: или ще напишем новата си история или ще преживеем мъчителна ера”.
Опасявайки се от повторение на тактиката на бавене и забравяне, както беше след предишните кризи, при пристигането си във Вашингтон за първата среща на Г-20 през ноември 2008 г. германската делегация направи изявление в което, между другото заяви: „Ще настояваме за реформи през следващите месеци, а не след години”.
Американският професор Дани Родриг подчерта, че нараства ролята и отговорността на развиващите се страни. Специално беше подчертана ролята на BRIC – съкращение на латиница за Бразилия, Русия, Индия и Китай
Тогавашният министър на финансите на Германия Щайнбрюк заяви през ноември 2008 г.: „Достигнали сме точка в историята, показваща, че система, която позволява абсолютни крайности се саморазрушава”. Той имаше предвид сегашния капитализъм, ако не предприеме кардинални реформи. Това обаче се отнася и за краха на социализма в бившия Съветски съюз и в Източна Европа.
Изводът: Работи се за нова архитектура на световната финансова система, но в силно разводнен вид, в сравнение с първоначалните идеи. Направена беше незначителна промяна в теглата на гласовете на страните членки в МВФ в полза на развиващите се страни, но тя няма решаващо значение за промяна в политиката на тази институция. Сега всички говорят за поуки, но не всички желаят да ги извлекат и да ги приведат в действие. Главният противник на същинските поуки е Уолстриит, световният финансов капитал и трите големи американски рейтингови агенции. Европа все още няма своя рейтингова агенция, макар че по време на кризата имаше категорични гласове за създаване на такава.
4. Нова световна резервна валута
Президентът Саркози заяви: „Американският долар в ролята на световна валута от 1944 г. не трябва повече да доминира... Това, което беше вярно в 1945 г., не е вярно сега”.
Дж. Стиглиц отиде още по-далеч: „Резервната система, основана на американския долар е нестабилна и вече е остаряла. Обаче нова резервна валута, основана на „евро-долар” или на „евро-долар-йена” ще бъде още по-нестабилна. Необходима е глобална резервна валута, основана на пазарна кошница от валути, като отражение на сегашния многополярен свят... Това, което се случва с долара не се дължи на неговото засилване, а на отслабването на европейските валути... Очаква се отслабване на долара през следващите години”.
Нуриел Рубини продължи с присъщия си реализъм: „Изоставянето на американския долар като резервна валута ще отнеме много години... Този век ще бъде азиатски или китайски, но това ще стане след време”.
Изводът: Светът няма да забрави как кризата в една валута ($) може да провокира с нищо непредизвикана криза във валутите на почти всички други страни. Промяната обаче ще отнеме доста години. Защото, макар и постепенно отслабващ, щатският долар продължава да бъде най-силната валута в света. Зад него стои мощният производствен потенциал на САЩ (над 15 трил. щатски долара годишен БВП); мощни финансови институции и рейтингови агенции с огромно влияние върху световните финанси и световната икономика; богат управленски опит и много солидни връзки в управлението на световните финанси; мощен политически и военен потенциал. През преходния период не е изключено да се премине постепенно към използването на сурогатна валута (SDR – специални права на тиражиране на МВФ). Тази разчетна парична единица сега е основана на щатския долар, еврото, японската йена и британския паунд. Възможно е в близко време към тях да се добави и китайският юан.
5. Кризата и световната търговия
Доминира мнението, че най-големите държави продължават да се придържат към свободната търговия и се въздържат от открити форми на протекция или субсидиране на износа. Това е урок от кризата през 1930-те години. Проблемът обаче е доста по-сложен.
Дани Родриг писа: „Придържането към експортно ориентиран растеж трябва да продължава, но не по същия начин. Светът е разделен на страни с големи валутни излишъци и с големи дефицити. Нужна е преоценка на импортната и експортната политика, особено в Китай, Индия и Бразилия”.
Съществува обща загриженост, споделяна от много икономисти: В развитите страни се прилагат модерни форми на протекционизъм: субсидии за спасяване на финансови институции и стимулиране на растежа (около 15 трил. щатски дол. през 2008-2010 г.). Това създава неравностойни условия за глобална конкуренция, особено между развитите и развиващите се страни. Има и опити за скрита протекция: в САЩ – „да се използва само американска стомана за инфраструктурни проекти, финансирани с програмата за стимулиране на търсенето”. Президентът на Франция Саркози поиска през есента на 2008 г. компаниите, получили държавни помощи за стабилизация да не изнасят производствени мощности в други страни и да създават работни места там, а не във Франция.
Изводът: Страните се въздържат от традиционните открити форми на протекция, но използват нови по-рафинирани инструменти за протекция, които трудно ще бъдат преодоляни. По понятни причини богатите страни са и в обозримото бъдеще ще са в по-добра позиция от бедните.
6. Световната криза и глобализацията
Проф. Майкъл Спенс, нобелов лауреат по икономика заяви: „Взаимната зависимост между националните икономики е толкова голяма, че налага все по- висока синхронизация на регулациите и на финансовия надзор на регионално и на световно ниво. Това изисква и институционализация на тези регулации”.
Гордън Браун, министър председател на Великобритания по време на кризата писа: „Кризата потвърди, че световните капиталови пазари изискват много по-активно международно сътрудничество и надзор. Нужна е глобална предупредителна и регулираща система. За нейното изработване трябва да се проведе конференция Бретън Уудс -2”.
Президентът Саркози заяви: „Световната криза изисква световни решения”. И това е съвсем правилно.
Председателят на Европейската комисия Барозу заяви през ноември 2008 г. в Пекин на срещата ЕС-Китай: „Пазарите са глобални и националният надзор вече губи смисъл... В световната икономика има огромни дисбаланси, с чието решаване световните лидери трябва да се заемат”. Обърнете внимание: той говори за световните лидери, а не за световните пазари, както биха казали пазарните фундаменталисти.
Дж. Стиглиц подкрепи идеята на германския федерален канцлер г-жа Меркел за международен орган за финансов надзор и продължи: „Не може да има отворени граници без глобална регулация”.
Изводът: Кризата потвърждава, че световната финансова система е по-интегрирана и взаимно зависима, отколкото при всички предишни кризи. Не е възможно изолиране на някои страни или региони от кризата. Националният надзор вече губи смисъл. Интегрираният световен финансов пазар изисква световни регулации и световни институции, които да ги прилагат.
7. Кризата и изборът на ефикасен модел на пазарна икономика в Европа
Проф. Марио Монти, президент на университета Бокони в Милано и бивш еврокомисар писа: „Европа има нужда от интегрирана пазарна икономика... Чакат решение два фундаментални проблема: а) да се вземе най-доброто от двата конкуриращи се икономически модела в Европа (англосаксонския и социалната пазарна икономика) и б) да се стабилизира пазарната интеграция чрез смекчаване на данъчната конкуренция. Докато първото вече е започнато, по второто още не се мисли... Кризата принуждава страните с англосаксонски модел (САЩ, Великобритания, Ирландия) да преосмислят някои от неговите слаби черти (твърде много упование на пазарен механизъм и твърде малко регулации; силно развита финансова индустрия и твърде малко преработваща промишленост; нарастващо социално неравенство). Кризата потвърди принципите на социалната пазарна икономика на Германия и Франция и слабостите на англосаксонския модел... Да се предприемат мерки за данъчна координация, без да се цели пълна данъчна хармонизация, страните членки да запазят данъчен суверенитет... Двете групи ще се приближават към северните страни, които съчетават по-ефективно пазарните и социалните измерения.
Дж. Стиглиц писа: „ЕС може и трябва да играе все по-важна роля за запълване на създадения вакуум поради отслабването на Америка и заетостта на нейното ръководство с вътрешни проблеми... не само за смекчаване на непосредствените последствия от кризата, но и за изработване на нов световен финансов ред. Необходима е глобална регулаторна система, въпреки възраженията на Уолстриит... Добрата регулация окуражава добрите иновации”. Стиглиц навярно заяви това по повод твърдението на финансовите институции, че наличието на регулации затруднява финансовите иновации.
Ханес Андрош, бивш вице-канцлер на Австрия и дългогодишен министър на финансите заяви, че „добрите финансови регулации не пречат, а подпомагат финансовите иновации”.
Джулиано Амато, Етион Давиньон, Жан-Лук Дехаен, Уин Кок очертаха в своя статия най-важните проблеми за решаване пред ЕС:
– Ратификация на Лисабонския договор;
- Изработване на съвременен интеграционен модел на социалната пазарна икономика;
- Разширяване и развитие на Общия пазар;
- Има високо интегрирана общност в паричната политика, но липсва такава в бюджетната, социалната, външната и отбранителната политика. Без това ЕС няма шансове в глобалната конкуренция с другите икономически гиганти;
- Преодоляване на изоставането на ЕС в науката и новите технологии;
- ЕС не помогна на банките в Източна Европа по време на кризата, преобладаващата част от които са собственост на големи западноевропейски банки;
- Премахване на дискриминацията спрямо новите членки на ЕС в земеделието;
- Запълване на лидерския вакуум за изход от кризата;
- Ликвидиране на данъчните убежища...
Изводът: Ръководителите на ЕС не успяха да запълнят празнината в глобалния лидерски вакуум. Още в края на кризата, преобладаващите десни правителства в Европа се ориентираха към рязка рестриктивна бюджетна политика, притиснати от истерията около дълговата криза в някои периферни страни членки на еврозоната. Заети с тази криза, те все още нямат време да се заемат с решаването на проблемите, посочени от четиримата европейски мъдреци. Последните предложения на Германия и Франция за пакт за конкурентоспособност едва ли ще бъдат приети от страните членки, а и да бъдат – едва ли ще помогнат за решаване на проблемите пред общността. По-скоро ще ги задълбочат, защото ще потискат икономическия растеж и възстановяването на предкризисните равнища.
8. Кризата, набъбването и нестабилността на световната финансова система
Американските учени Бари Айхенгриин и Майкъл Бардо заявиха: „Финансите стават все по-крехки. От 1945 до 1971 г. е имало 38 финансови кризи; от 1973 до1997 г. – 139 финансови кризи. Модерните финанси са дефектни, нестабилни, предразположени към крайности”.
Пол Кругман съобщи, че през 1960-те години финансите и осигуровките са давали 4% от БВП на САЩ, а непосредствено преди кризата – 8%. Подобна, дори по-рязка е тенденцията в България. Има огромни различия в заплащането на ръководния и изпълнителския персонал във финансовия и реалния сектор, в полза на първия.
Институтът Маккензи съобщи, че финансовите активи след Втората световна война са били 2/3 от световния БВП, а в 2008 г. – три пъти повече от световния БВП.
Проф. Брадфорд Делонг, бивш зам. министър на финансите на САЩ писа: „През последните десетилетия финансовият сектор стана по-силен от държавата. Това не може да продължава”.
Президентът Ф.Д.Рузвелт е писал на времето: „Трябва да понижим статута на обменителите на пари от техните високи места в храма на нашата цивилизация... Да възстановим античните истини, че отглеждането, правенето, управлението и изобретяването на неща трябва да има по-висок статут и по-голямо възнаграждение от всичко, което финансистите правят”. Настоящата криза потвърди правилността на тези думи на президента Рузвелт.
Проф. Кенет Рогоф писа: „Никой не предлага да се връщаме към „финансовата депресия” от 1950-те години, но последната криза не оставя съмнение, че цялата система на глобална финансова регулация се нуждае от сериозни подобрения”.
Изводът: Една от най-важните причини за кризата във финансовите институции е доведената до крайност дерегулация. Трябва също да се овладее перверзното разширение на финансовата система извън всякакви рационални граници. Едно от многото доказателства за това е, че в началото на настоящата криза в САЩ е имало между 300 и 600 трил. дол. деривати, при годишен БВП около 14,3 трил. долара. Трябва също да се засили регулацията на финансовата система на всички нива.
9. Световна криза, краткосрочни и дългосрочни резултати
Проф. Питър Драйър писа: „Инвестициите трябва да се насочват към енергоспестяващи технологии, медицински изследвания, здравеопазване, училища, университети, инфраструктура, екологично чисти промишлени дейности. Те създават основите за общ просперитет. Това изисква политиците, бизнесмените и пенсионните фондове да гледат към далечни хоризонти. Капиталовият пазар не е добър ориентир в тези случаи... Финансовите пазари не виждат това, което могат да видят изследователите. Консерваторите твърдят, че данъчните облекчения за богатите и даването на възможност на едрия бизнес да се саморегулира – носят просперитет. Кризата показа, че това не е вярно”.
Изводът: Оценките на рейтинговите агенции и на капиталовите пазари, основани на краткосрочни резултати, бяха силно подвеждащи. Беше допуснато предоверяване на краткосрочните показатели на капиталовите пазари. Така са определяни и възнагражденията, особено на висшите ръководители. Това е неправилно, защото постигането на добри краткосрочни резултати често пъти е за сметка на влошаване на средно- и дългосрочните резултати на финансовите и нефинансовите компании. Финансовите пазари не дават информация за стратегически решения в икономиката. На тяхна база не могат да се трасират стратегически приоритети.
10. Кризата и режимът на валутен борд
Преобладаващо мнение, потвърдено от фактите по време на кризата: Най-остър е спадът на стопанската активност, най-високи са дефицитите в търговските баланси и текущите сметки, най-големи са бюджетните дефицити в страните с режим на валутен борд. Тези страни страдат най-силно от рецесията. Външните шокове влияят пряко върху темповете на растежа, износа и заетостта, поради липсата на междинни икономически амортисьори. В тези страни е блокирано използването на валутно-курсовата политика за стимулиране на износа и стопанската активност. Страните са лишени от собствена парична политика.
Проф. Грегори Манкю писа: „През последните години на евтин долар нетният износ на САЩ нарастна с 250 млрд. дол”.
Световната политика: Реалността на курса на китайския юан се превърна в един от големите спорни проблеми между САЩ, ЕС и Китай. Това показва, че валутно-курсовата политика е много важен икономически инструмент, а тя се подценява силно от българските власти вече много години.
Изводът: Режимът на валутен борд вече носи повече вреди, отколкото ползи на България. Естония е неубедително частично изключение с нейното 1,3 млн. население, специалните й връзки със скандинавските страни и деликатните й отношения с Русия.
11. Кризата, инфлацията и дефлацията
Нуриел Рубини писа през есента на 2008 г.: „С вече сигурната глобална рецесия, дефлацията, а не инфлацията ще стане главна грижа на политиците”.
Стопанският историк проф. Харолд Джеймс писа: „Дефлацията може да създаде не само радикален антикапитализъм, но и дълбока враждебност срещу всякакъв вид икономически и политически организации”.
Financial Times писа: «По повод изразходването на огромни средства за финансова стабилизация и икономическо стимулиране, - все по-често се задават въпросите: неизбежен ли е нов период на висока инфлация? Желателен ли е той? Отговорът и на двата въпроса е НЕ!
Изводът: В криза на недостатъчно търсене няма условия за непосредствена висока инфлация. Инфлацията и сега е ниска в САЩ, въпреки „количествените улеснения”. Имаше по-скоро опасност от дефлация, която вече отминава. А тя е по-опасна, защото Америка и Европа, за разлика от Япония, нямат опит в борбата срещу дефлацията. Има обаче опасност от инфлация в средно- и дългосрочна перспектива поради обслужването на големи публични дългове.
12. Кризата и социалната поляризация
Преобладаващо мнение: За всяко здравословно пазарно стопанство е характерно и необходимо умерено доходно и имуществено неравенство като стимул за предприемчивост.
Френският политолог Доминик Моаси писа: „Народният гняв е едно от най-лесно предвидимите и неизбежни последствия от сегашната икономическа криза. Нарастващото икономическо неравенство в САЩ и другите страни от ОИСР натрупва усещане у хората за несправедливост и негодувание...
Неравенството между страните е едно нещо, а неравенството вътре в страните е съвсем друго. Днес двата процеса протичат едновременно и с ускорен темп. Това ги прави още по-опасни...
Острото чувство на хората за несправедливост и резултиращото негодувание ще продължат с години и ще тровят политиката в западния свят дълго след отшумяването на кризата”.
Изводът: Кризата засили социалната поляризация между богатите и бедните страни, а също и вътре в страните. Този паралелен процес поражда все по-силно отчуждение и крие опасност от прерастване на икономическата криза в социална, а тя в политическа. За разлика от миналото, при новата по-висока култура и нови комуникации, това може да предизвика народни бунтове с участието на много милиони хора.
13. Поуки от управлението на предишни кризи в контекста на сегашната криза
Когато кризата започне като финансова е важно да бъде ограничена като такава и да не се допусне прерастването й в рецесия. Това е много трудно, но не е невъзможно. То зависи и от мястото на епицентъра на кризата – в голяма или малка страна, в развита или развиваща се икономика. Колкото по-мащабна и сурова е финансовата криза, толкова по-трудно е предотвратяването на рецесията. Колкото по-голяма е страната в която тя започва, толкова по-бързо и по-широко е нейното разпространение в глобален мащаб.
Кризата от 1929 г. е много поучителна за сегашния момент от гледна точка на връзката между рецесия и депресия. Поради погрешната рестриктивна политика на тогавашните американски власти, започналата рецесия бързо прерастна в депресия. Франк Аренс анализира книгата на Liaquat Ahamed, Lords of Finance и се опитва да извлече поуки за намиране на решения по сегашната световна криза.
Грегори Манкю прави кратък, но много полезен преглед на събитията и грешките, довели до Голямата депресия през 1930-те. Много от тези елементи сега липсват, но други са изцяло или частично налице. Вярно е, че икономистите и политиците са научили много през тези 80 години, но не е сигурно дали са научили достатъчно, за да направят невъзможно повторението на Голямата депресия, макар и в по-мека форма.
Ник Тейлор обяснява сполучливо историята на Голямата депресия в САЩ. Той започва от традиционната рестриктивна политика на президента Хувър в началото на 1933 г. и Новия договор на президента Ф.Д. Рузвелт. Продължава със сложните му отношения с Конгреса и Върховния съд на САЩ, които доведоха до спадане темпа на реформите и нова рецесия в 1937-1938 г.; новите усилия на президента Рузвелт преди и в самото начало на Втората световна война.
Интересни са и разсъжденията на Брус Бартлет за поуките от Новия договор. Той споменава, че критиката на републиканците срещу плана на Обама е за това, че повтаря грешките на президента Рузвелт. Бартлет казва, че „истината е обратната: Наследството от Новия договор, обаче е по-сложно. Бяха допуснати... сериозни грешки. Що се отнася до бюджетната политика, грешката на Рузвелт беше не в това, че изразходва твърде много, а че не изразходва достатъчно много”.
По-нататък се позовава на Милтън Фридман, който потвърждава същото. „Аз направих прости изчисления, които показват каква трябваше да бъде бюджетната политика по време на Новия договор... Действителният федерален бюджетен дефицит беше твърде малък през всички години на Голямата депресия. И разбира се, беше катастрофално за правителството да допусне излишък в 1937 година. Икономистите са единни в оценката, че това е било една от най-големите икономически грешки в историята ...
Моите изчисления показват, че действителната грешка на Новия договор беше, че дефицитите са били твърде малки, а не твърде големи...”.
Грешките на Федералния резерв през първите години на кризата от 1929 г. са остро критикувани и от Милтон Фридман, включително и в известната му книга в съавторство с Анна Шварц „Монетарна история на САЩ, 1867-1960”, публикувана в 1963 година.
При сегашната криза в някаква степен бяха отчетени част от поуките от Голямата депресия. Започналата финансова криза вече прерастна в рецесия в най-развитите страни. Пак използвайки уроците на Голямата депресия повечето развити страни приведоха в действие многомилиардни програми за стимулиране на икономиката, главно с инструментите на бюджетната политика, след бързото изчерпване на и без това ограничения потенциал на паричната политика. Най-впечатляващи са стимулиращите програми на САЩ и Китай. Повече се знае за съдържанието на програмата на новия президент на САЩ.
Много важно беше какво ще се случи след внасянето на програмата в Конгреса. По този въпрос специален интерес представляват разсъжденията на Пол Кругман, публикувани преди обсъждането на стимулиращия фискален пакет на Президента в Конгреса на САЩ. Подозренията на Кругман се потвърдиха.
„Ако не действаме незабавно и решително”, каза президентът Обама в последния си седмичен адрес „ще имаме още по-дълбок икономически спад, който може да доведе до двуцифрена безработица”. Ако ме питате – той разбира ситуацията.
Факт е, че най-новите икономически числа са ужасяващи, не само в Америка, но и по света. Обработващата промишленост потъва навсякъде. Банките не кредитират. Бизнесът и потребителите не купуват. Нека да не пестим думите: това прилича много на втора Голяма депресия.
Дали ще действаме „бързо и решително”, за да не допуснем това да се случи? Ще го разберем скоро.
Ние не трябваше да сме в това положение. В продължение на много години повечето икономисти смятаха, че ще бъде лесно да се предотврати нова Голяма депресия. В 2003 г. Роберт Лукаш от университета в Чикаго, нобелов лауреат по икономика, в неговия президентски адрес пред Американската икономическа асоциация заяви, че «централният проблем за предотвратяване на депресия вече е решен от практическа гледна точка и то за много десетилетия».
Милтън Фридман убеждаваше много икономисти, че Федералният резерв на времето е могъл да спре депресията по нейния път просто чрез снабдяване на банките с повече ликвидност, което щеше да предотврати рязкото падане на паричното предлагане. Бен Бернанке, председател на Федералния резерв, се извини по превъзходен начин на Фридман от името на своята институция: «Вие сте прав. Ние го направихме. Ние много съжаляваме. Но благодарение на вас, няма да го направим втори път».
Оказва се, обаче, че предотвратяването на депресията съвсем не е толкова лесно. Под ръководството на г-н Бернанке Федералният резерв снабдява с ликвидност, както екипаж на машина се опитва да изгаси голям пожар и паричното предлагане расте бързо. Въпреки това кредитът е оскъден и икономиката продължава своето свободно падане.
Претенциите на Фридман, че паричната политика можеше да предотврати Голямата депресия бяха опит да опровергае анализа на Дж. М. Кейнс, който доказваше, че паричната политика не е ефективна в условия на депресия и че бюджетната политика – големи дефицитни разходи от правителството – е необходима за предотвратяване на масова безработица. Провалът на паричната политика в текущата криза показва, че Кейнс е бил прав тогава. И сега кейнсианското мислене е в основата на плана на г-н Обама за спасяване на икономиката.
В по-широк план, след десетилетни декларации, че правителството е проблем, а не решение и безотговорно ругаене както на Кейнсианската теория, така и на Новия Договор, повечето републиканци няма да приемат потребността от големи разходи като решение на икономическата криза по модела на Ф.Д.Р...
Аз съм загрижен за перспективите на плана на Обама. Сигурен съм, че Конгресът ще приеме стимулиращия план, но се боя, че той може да бъде забавен и/или ограничен по мащаби. Г-н Обама е прав: ние наистина се нуждаем от бързи и решителни действия.
Тук е моят кошмарен сценарий: ще минат месеци, докато Конгресът одобри плана, а приетото законодателство ще бъде много предпазливо. В резултат на това икономиката ще продължи да потъва през по-голямата част от 2009 година. Когато планът накрая започне да действа ще е достатъчен само да забави падането, а не да го спре. Междувременно дефлацията ще настъпва, бизнесът и потребителите ще започнат да правят плановете си за разходи, очаквайки постоянна депресионна икономика. Вие виждате накъде вървим.
И така, това е нашият час на истината. Ще направим ли необходимото да предотвратим депресия II”, заключава Кругман.
В края на 2008 г. беше завършено голямо изследване за поуките от предишни финансови кризи по поръчение на Националното бюро за икономически изследвания в САЩ. Авторите Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф, пишат: «Когато сегашната американска криза се сравнява със сериозни финансови кризи в развитите страни (Испания – 1977 г.; Норвегия – 1987 г.; Финландия – 1991 г.; Швеция – 1991 г.; Япония – 1992 г.) или с банкови кризи в новите пазарни икономики паралелите са смайващи».
Казано най-общо, негативният растеж продължава около 2 години. Цената на жилищата намалява около 36%, а времето между върха и дъното е 5-6 години. Цените на акциите на фондовите пазари намаляват средно около 55% с 3,5 години от върха до дъното. Средното повишение на безработицата е около 7 процентни пункта, а продължителността на високата безработица е около 5 години. Най-важното послание от минали финансови кризи е смайващото повишение на правителствения дълг. Този дълг нараства с 85% в реално измерение през първите 3 години след банкова криза. Това може да означава за Америка още 8 трилиона долара. Главната причина за това увеличение не е толкова спасяването на банките, а рязкото намаление на данъчните приходи в резултат на дълбоки и продължителни рецесии. Агресивната антициклична фискална политика също играе роля в това отношение.
Удвояването на националния дълг ще предизвика към края на кризата много високи лихви, спукване на формиращия се сега балон на пазара за държавни ценни книжа. Наследството на големия правителствен дълг е друга причина текущата криза да означава закърнял растеж в Америка в продължение на следващите 5-7 години.
Сегашната криза е глобална. Тя ще причини огромни загуби на американски активи в чужбина. Освен това, слабото глобално търсене ще ограничи експортните възможности на Америка за компенсиране на слабото вътрешно потребителско и инвестиционно търсене.
В заключение авторите пишат: «В продължение на много години официалните оценки за вероятната траектория на растежа в Америка са абсурдно розови и винаги зад кривата, водеща до неточни отговори, особено по налагащото се преструктуриране на финансовата система. Властите трябва да бъдат готови да позволят преструктуриране на финансовите институции чрез ускорени банкрути, ако е необходимо и поставянето им под временно разпореждане на съдия изпълнител и едва след това – рекапитализация и реприватизация. Сега не е време Америка да избегва болезнено, но необходимо преструктуриране, като си въобразява, че сме различни от другите».
Списание Економист публикува интересен паралелен анализ на икономическата, социалната и политическата ситуация в Европа преди и по време на Голямата депресия и сега – по време на настоящата криза. Установяват се доста паралели: в ограничаването на трудовия пазар за чужденци, предимственото освобождаване от работа и екстрадиране на чужденци, забрана на някои професии за чужденци, забрана на банковата тайна, съществуваща в някои европейски страни и т.н.
Има обаче основания да се смята, че 1930-те няма да се повторят, главно поради съществуването на ЕС с присъщите му граждански свободи, конкуренция, международна солидарност, взаимна зависимост.
Заслужават внимание поуките, които извежда стопанският историк Харолд Джеймс от сравненията между кризата от 1930-те и настоящата криза. Той писа:
«Първи урок. През юни-юли 1933 г. пак в Лондон се провежда световна антикризисна конференция с участието на 66 страни. И тогава, както и сега, тя е била натоварена с огромни очаквания и прогнози за неуспех. Само наличието на много силни държави и техни ръководители можа да я спаси.
Втори урок от конференцията в Лондон през 1933 г. е неспособността на националните ръководители във времена на големи икономически трудности да жертват текущи национални интереси в името на дългосрочна стабилност и просперитет. Нещо подобно има и сега при сблъсъка между Америка и Великобритания, от една страна и Германия и Франция, от друга, по въпроса за масираните фискални стимули за бързо съживяване на стопанската активност.
Трети урок. Тогава, изправени пред неуспех, участниците търсеха изкупителна жертва. Повечето страни бяха силно националистически настроени. Америка изглеждаше най-разумно и интернационално настроена. Новият президент Рузвелт вече вземаше активни антикризисни мерки. Той обаче получаваше разнопосочни препоръки от своите съветници и накрая обяви, че Америка няма намерение да стабилизира долара. Това даде основание на другите да го използват като изкупителна жертва за провала на съвместните международни мерки.
В 2009 г. има сходна обстановка. Конфликтните зони бяха известни преди конференцията в Лондон. Най-важната беше – коя задача е основна – промяна в регулационната система или мерки за съживяване на растежа. Така алибитата за неуспех вече са готови. Новата среща не е в състояние да изработи нито конкретна оперативна програма за глобална регулация на финансовите пазари, нито колективни мерки за стимулиране на растежа
През 1930-те автократичните и агресивни правителства на Германия и Япония спечелиха от неуспеха на конференцията през 1933 година. Евентуален неуспех на сегашната Лондонска конференция (има се предвид срещата на Г-20 през април 2009 г. – бележката моя – И.А.) ще се използва за обвиняване на големите западни правителства за създаване на основата за прилагане на нова форма на държавен капитализъм».
Харолд Джеймс се връща на тази тема в нова статия през май 2009 година. Още в началото той напомня, че „когато се обсъжда сегашната икономическа криза винаги се правят косвени аналогии с Голямата депресия. В последния „Световен икономически обзор” на МВФ се правят експлицитни аналогии относно срива във финансовото доверие, а също и по-бързото намаление на световната търговия и индустриалната активност. По принцип историята, а не икономическата теория предлага ръководство за тълкуване на изненадващи и вътрешно присъщи събития...
Двата урока – относно бавното и болезнено преструктуриране на банките и относно зависимостта от голям външен доставчик на капитал са неприятни. За дълго време беше много по-лесно да се повтаря утешителната мантра, която световната общност колективно научи как да се избегне сривът от 1929 г. и световните централни банки го показаха ясно в 1987 и 2001 година.
Правителствата заслужават похвала за стабилизиране на очакванията и предотвратяване на изостряне на кризите. Не е подвеждащо, когато служител предлага прости, дори свръх опростени предложения за политика като база за надежда, че можем да избегнем за дълго време трудни икономически промени”.
Хората често се питат дали историята се повтаря. Сегашният глобален срив има много сходства с Голямата депресия. Ако настоящите масивни спасителни проекти не успеят последствията за световната икономика ще бъдат драстични. Списание Шпигел публикува необичайно голяма статия по тези проблеми със седем раздела, всеки от тях равностоен на отделна статия: 1. Дали 2009 е новата 1929? Сегашната криза потвърждава тревожни паралели с Голямата депресия. 2. Последствията са реални. 3. Подаряване на сперма за побеждаване на кризата. 4. Освободеният от вериги капитализъм. 5. Подценяване на сблъсъка. 6. Идването на Хитлер. 7.Краят на американската хегемония.
Интересна статия за поуките от технологичния балон и породената от него криза през 1997-2003 г. публикува и списание Економист.
От съвсем различна плоскост е анализът и поуките от настоящата криза на Доминик Моаси. Той писа през март 2009 г.: „Различни автори сравняват сегашната световна криза с 1982, 1973, 1929... За геостратезите, обаче по-важно е сравнение с 1989 г., както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Разбира се, сривът на къщата на Лимън Бръдърс няма нищо общо с падането на Берлинската стена. На повърхността то изглежда като една антитеза: падането на стената, символ на диктатура и изкуствено разделение в сравнение с разпадането на привидно неразрушимата и стабилна институция – финансовия капитализъм.
2008-2009, като 1989 може да съответства на епохална промяна, чиито дълбоки последствия ще се чувстват през следващите десетилетия. Краят на идеологическото разделение на Изток-Запад и краят на абсолютната вяра в пазарите са исторически повратни точки. Това което става в 2009 г. може да изложи на опасност част от положителните резултати от 1989, включително мирното обединение на Европа и триумфа на демократичните принципи над националните и дори ксенофобски тенденции.
В 1989 либералната демокрация триумфира над социалистическата идеология, осъществена и развивана от съветския блок. Според много от неговите привърженици президентът Рейгън със съзнателната ескалация на надпреварата във въоръжаването, тласна съветската икономика до провал и демонстрира предимството на либералните общества и свободните пазари.
Разбира се, има и очевидни различия между 1989 и 2009. Преди всичко, революциите от 1989 и последвалото разпадане на Съветския съюз сложиха край на глобалната двуполярност. За разлика от това, 2009 може би ще павира пътя към нова форма на двуполярност, но с Китай на мястото на Съветския съюз.
Докато демокрацията и пазарният капитализъм изглеждаха като очевидни, макар и по-крехки, победители в 1989, сега в 2009 с разпространението на глобалната криза е трудно да се разграничат победители и победени. Всеки изглежда е губещ, макар че някои са пострадали повече от други.
Историята обаче е несправедлива. Америка, макар и с по-голямата й отговорност за настоящата криза, може да излезе от тресавището в по-добра форма от много други страни. В по-добра форма, но не сама. Като гост-професор в Харвард и МИТ, аз имам добра представа как може да изглежда светът след кризата.
Някои смятат, че ще се образува нещо като американо-азиатски доминирана планета. От невероятните медийни лаборатории в МИТ до математическите и икономическите департаменти в Харвард, азиатците – китайци и индуси най-вече, са навсякъде, като римляните в Атина през първи век преди Христа: пълно с адмирации за тези, от които те учат толкова много и които ще изпреварят през следващите десетилетия.
Но докато настъпи този нов ред, светът може да бъде изправен пред нарастващо безредие, ако не и пълен хаос. Какво, например ще се случи със страни, толкова централни и уязвими, като Египет, когато стотици хиляди египтяни, работещи в Залива (имат се предвид страните от Персийския залив – И.А.), бъдат принудени да се завърнат в своята родина, в резултат на кризата в страните производители на петрол? Когато богатите станат по-малко богати, а бедните – още по-бедни. А ако чуждите работници, постигнали „Европейския блян” бъдат изправени пред потенциални експлозии на ксенофобия в уж отворените европейски страни?
Последствията от 1989 приключиха като се оказаха по-малко трайни, отколкото много наблюдатели, включително и аз, предполагаха. Ние се надяваме, че и последствията от 2009 ще се окажат по-малко драматични, отколкото ние сега предполагаме”, заключава Доминик Моаси.
14. Моят кошмарен сценарий (Този текст е писан в края на май 2009 г. и нарочно го оставям тук непроменен. Виж с. 330 от моята книга „Световната икономическа криза и България”. Тогава аз не можех да зная какво правителство ще управлява България след юли 2009 г., още по-малко кой ще е министър на финансите и каква политика ще провежда той.)
В български условия тези заключителни думи на Кругман и на Моаси могат да се модифицират по следния начин:
Световната криза повлия върху България чрез силно ограничаване на износа и вноса, рязко намаление на притока на ПЧИ, силно затрудняване на достъпа до кредити, намаление на трансферите на български работници от чужбина, намаление на приходите от чуждестранни туристи, намаление на приходите на наши превозвачи от международни транспортни услуги, намаление на инвестиционната активност на базирания у нас (български и чуждестранен) частен сектор, увеличение на безработицата, намаление на личните доходи, намаление на печалбата от стопанска дейност, намаление на постъпленията в бюджета и в осигурителната система. Всичко това ще означава значителен спад на икономическия растеж.
Ако правителството приеме и приложи агресивна бюджетна политика с масирани разходи за поддържане на личното потребление (особено на най-бедните), за повишение на разходите за публични услуги (здравеопазване, образование, наука, екология, подпомагане на общините), ако поеме финансирането на значителна инфраструктурна и иновационна програма, ако най-после вземе мерки за подобряване усвояването на трансферите от ЕС, ако ограничи стопанската престъпност и корупцията, и всичко това, съчетано с мека парична политика, т.е. по-лесен достъп до кредити, голяма част от загубения икономически растеж може да бъде компенсирана и той да се сведе до нулев растеж или мека рецесия от 0,5-1,0% през 2009-2010 година.
Ако правителството продължи силно рестриктивната политика, залегнала в настоящия бюджет и в поведението на търговските банки, през 2009 г. ни чака рецесия от поне 4-5% (Действителният спад на БВП беше 4,9%), продължение на рецесията през 2010 г. и в най-добрия случай - евентуално начало на слабо оживление през 2011 година. Цената, която България ще плати с упоритото прилагане на рестриктивна политика ще се измерва с 15-17 процентни пункта загубен растеж през годините на кризата. Зад пропуснатия растеж се крие голяма пропусната заетост, пропуснати доходи и количествено неизчислими страдания на няколко милиона български граждани. При препоръчваната от мен политика тази цена можеше да се сведе до 6-7 процентни пункта пропуснат растеж, по-малко пропусната заетост и доходи. Това ще означава, че 80 години не са били достатъчни за българските власти да разберат поуките от Голямата депресия и съветите на Дж. М. Кейнс. Почти целият цивилизован свят показва, че ги разбира и преориентира икономическата си политика, но българското правителство продължава да следва традиционна консервативна политика. Това е моят кошмарен сценарий.
II. Три особено важни общи поуки
Първо. През 2008-2009 г. световните лидери бяха изправени пред две злини: Първо, да наливат голяма ликвидност в икономиките за спасяване на финансовите институции и за стимулиране на търсенето, което водеше до високи бюджетни дефицити и публична задлъжнялост със съответни негативни последствия.
Второ, да поддържат рестриктивна политика, за да предотвратят дефицитите и задлъжняването и с това да допуснат масови фалити, дълбока рецесия, голяма безработица, силно обедняване, рязка социална поляризация с тотален срив на световната икономика и непредвидими последици.
Коя злина трябваше да бъде избрана?
Правилно беше избрана първата – по-малката злина, която струваше на развитите страни около 15 трил. щатски долара. Изборът на втората злина щеше да струва на човечеството многократно повече загуби и неоценими страдания и глад на стотици милиони хора в развитите, средно развитите и особено в най-бедните страни.
Десните правителства в Европа, подпомогнати от финансовия капитал, сега ревизират тази политика. И упражняват огромен натиск над левите правителства в Гърция, Испания и Португалия да правят същото, макар че сегашната европейска криза не е преди всичко дългова криза, а криза на недостатъчна и половинчата интеграция на разнородни икономики в ЕС. Бруталната сегашна ревизия на кейнсианската антикризисна политика крие голяма опасност за развитието на Европа през близките години, поради потискане на вътрешното търсене. Това може да забави за дълго излизането на Европа от кризата, ако не продължи голямото външно търсене от Китай и други източно азиатски страни.
Второ. Световните политици бързо забравят поуките от кризите и забавят тяхното изпълнение. В разгара на кризите те декларират радикални намерения, но с отшумяването им забавят темповете и смекчават радикализма на следкризисните реформи, под силния натиск на световния финансов капитал. Така беше след финансовата криза от 1997-1998 г., така започва да се случва и сега, особено в Европа, под натиска на високите бюджетни дефицити и публичната задлъжнялост в някои страни.
Най-убедително доказателство за това са последните предложения на германския федерален канцлер г-жа Меркел и френския президент Саркози за реформи в Европейския съюз под формата на Пакт за конкурентоспособност. Тези предложения между другото съдържат препоръки за:
- максимално допустимият размер на държавния дълг (60% от БВП) да се включи в националните конституции на страните членки (точният израз в документа е система за сигнализиране);
- въвеждане на по-висока възраст за пенсиониране, в зависимост от демографските данни;
-отмяна на индексирането на заплатите спрямо инфлацията;
-минимален корпоративен данък (в документа се говори за съгласувана основа за определяне на този данък);
-взаимно признаване на дипломи и квалификации;
-национален режим за управление на банкови кризи.
И нито дума за въвеждане на предлагания отдавна от изтъкнати световни учени, а сега и от европейската левица данък върху финансовите трансакции, който може да осигури приходи от около 200 млрд. евро и да играе стабилизираща роля, а също и на предлагания от специалисти, от левицата и от зелените, данък върху вредните емисии, които замърсяват околната среда.
Тук не е мястото да правя по-подробен анализ на тези предложения, включително и на тяхната реалистичност. Достатъчно е само да отбележа, че при допустим таван за държавен дълг 60% от БВП най-големите и влиятелни европейски държави го превишават значително: Италия – 120,2% от БВП, Белгия – 100,5%, Франция – 86,8%, Великобритания – 83,5%, Германия – 75,9%. Освен това, показателят за държавния дълг е силно инерционен и не подлежи на съществено намаление в рамките на 5-7 години. Следователно, най-вероятно самите страни-предложители не ще могат да изпълнят собствената си препоръка през близките 5-7 години.
В Америка сега е на път да се повтори това, което стана след 1937-38 г. под натиска на Върховния съд и доминирания тогава от републиканците конгрес за балансиран бюджет. Сегашната управленска ситуация в Америка след изборите през ноември 2010 г. е сходна с тази от 1937-38 г. Американските гласоподаватели направиха лоша услуга на себе си, на Америка (и на президента Обама) за излизане от кризата и за следкризисно развитие.
Бюджетните дефицити и дълговете в Европа се драматизират и с тях се злоупотребява. Защото те не са основна причина за сегашната криза. Това може да осъди Европа на криза от L- образен тип, подобна на японската. Сегашното бездействие или половинчати действия са най-сигурната гаранция, че на световния икономически хоризонт ще се формират облаците на нова, още по-сурова световна криза към края на настоящото или в началото на следващото десетилетие. Вероятността за това е много, много голяма, а готовността на световната икономика да се справи с такова предизвикателство – много, много малка.
Трето. България е една от най-догматичните страни в Европа. Преди 30-40 години тук господстваше левият икономически догматизъм, за разлика от Югославия, Полша и Унгария. Българските икономисти бяха между най-догматичните и най-послушните на тогавашния Голям брат и на Партията.
През последните 20 години, с активната помощ на МВФ, Световната банка, западни правителства, на десни западни фондации и пословичната сервилност на българските политици и медии тук се настани десният икономически догматизъм, популярно наричан неолиберализъм.
Според Достена Лаверн в книгата „Експертите на прехода” под ръководството и с пари на „Отворено общество”, на Американската агенция за международно развитие и на десни западноевропейски фондации под прикритието на уж спонтанно възникнали «неправителствени организации» беше създадена мрежа от т.н. „изследователски центрове”, финансирани от САЩ и Западна Европа: Центърът за изследване на демокрацията (Огнян Шентов), Центърът за либерални стратегии (Иван Кръстев и Румен Аврамов), Центърът за социални практики (Евгени Дайнов), Нов български университет (в началото с проф. Богдан Богданов), Центърът за икономическо развитие (Ал. Божков и Г. Прохазки), Институтът за пазарна икономика (Красен Станчев), Институтът за регионални и международни изследвания и Прозрачност без граници (Огнян Минчев), Икономедия (Иво Прокопиев), Червената къща (Десислава Гаврилова), Глобална България, Индъстри уоч. и т.н.
„Центърът за изследване на демокрацията” е бил като Министерство на реформите, а „Центърът за либерални стратегии” – корпус за бързо реагиране. Принципът е бил: от Запад към България тече поток от пари и инструкции, а от България на Запад – поток от информация и отчети за свършена работа”. Действащите лица в повечето случаи са били синове на партийни функционери и дипломати, израснали и учили на Запад.
Не по-малко странното е, че тези, които вярваха сляпо и ни поучаваха в саморегулиращите се способности на пазара, искаха изгонване на държавата от управлението на икономиката, настояваха за шокова приватизация, за пълна дерегулация, за фаворизиране на капитала и пренебрегване на социалните проблеми на обществото (всички от изброените центрове), а сега и някои по-млади техни попълнения. Това са тези български икономисти и политолози, чиито финансови благодетели, консервативни учители и идеологически приятели в Америка предизвикаха настоящата криза, сега пак ни поучават от нашите (според териториалното им разположение) медии как да излезем от кризата. Имат дори самочувствието да правят критични бележки на политиката на Барак Обама, на Николас Саркози и да поучават ръководителите на ЕС с недомислия от рода на най-ниски преки „плоски” данъци, които да се променят чрез референдуми или квалифицирани мнозинства, „Фискален борд”, „Пакт за финансова стабилност”, закотвяне на бюджетни показатели в конституцията т.е. да завързват ръцете на бъдещите правителствата в тежки ситуации и да ги принуждават да прилагат тяхната консервативна рестриктивна политика, независимо с какви програми са избрани и каква е волята на техните избиратели.
Въпреки примитивните си демодирани възгледи, опровергани тотално от настоящата световна криза, тези хора гастролират ежедневно в медиите, докато социално ориентираните икономисти, привърженици на регулираната пазарна икономика и на кейнсианската теория и практика нямат достъп там. Странно добро сработване между медии, които уж показват „всички гледни точки” и изброените мними изследователски центрове на още по-мними неправителствени организации! Дали то е случайно! Цената за тази догматична политика обаче ще плащат милионите наивни българи.
Десният икономически догматизъм в стопанската ни практика се подсили с идването на ултра-десния Симеон Дянков като финансов министър. Дали и то е случайно? Доминацията на десния догматизъм в медиите и в стопанската политика на България, за щастие, не може да повлияе на европейската и на световната икономическа политика и на тяхното развитие, но ще създаде много проблеми на българския народ. Ако сегашната консервативна политика продължава нищо добро не очаква България през следващите години!
София, 20 март 2011 г.
Публикувана в Ново време