Обратно в списъка на публикаците

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

Европа се нуждае от интеграция а не от стагнация

България има нужда от ускорено догонващо развитие,

а не от рестрикции

  

 

 

            Европейският съюз е най-голямата и най-добре функционираща интеграционна общност, каквато светът познава. Европа измина дълъг път от учредяването на Обединението за въглища и стомана в 1951 г., от Римския договор от 1955 г., създаването на Еврозоната в 1999 г. Фактите са добре известни и не е нужно да ги повтарям.

            Сегашният свят обаче е различен от този след Втората световна война, когато бяха направени първите стъпки към икономическото обединяване на Европа. Това, което тогава беше голямо интеграционно събитие, сега не е достатъчно. Необходими са много по-големи и по-решителни интеграционни действия. Това личи особено в развитието на Еврозоната. Обединяването на група по-развити страни членки на ЕС в Еврозоната беше правилно. Тя беше замислена като по-еднородна в икономическо отношение общност – клуб на богатите, в сравнение с ЕС, където ще могат да се осъществяват по-мащабни и по-бързи интеграционни действия.

            Очевидно, авторите на идеята за Еврозоната са разбирали, че бърза и успешна интеграция е възможна само между еднородни в икономическо и социално отношение и взаимно допълващи се високо развити страни. Няма икономически основи за интеграция между бедни страни със сходни икономики или между високо развити и силно изостанали икономики, защото те няма какво да обменят помежду си.

Създаването на Еврозоната беше опит за своеобразна корекция на недостатъците на ЕС, който с ускореното си разширяване по други причини, различни от критериите от Копенхаген, ставаше все по-разнородна общност, а това затрудняваше интеграционните процеси. Неслучайно още преди години се появи идеята за евроинтеграция на две скорости. Тя не беше приумица на авантюристи, а реален поглед върху обективните закони на интеграцията и суровите факти в Европа.

Този основен първоначален замисъл все повече избледняваше с годините и в Еврозоната с приемането на Гърция, Португалия, Словения, Словакия и Естония. Тя също ставаше все по-разнородна общност. Това правеше все по-трудно провеждането на по-радикални интеграционни мерки. Тези мерки бяха все повече необходими и приемливи за най-развитите страни членки и все по-трудни за „преглъщане” от по-слабо развитите страни членки.

Темповете и мащабите на интеграцията в ЕС и особено в Еврозоната, все повече изоставаха от потребностите на времето. Глобализацията напредваше и предявяваше все по-големи изисквания към отделните национални икономики и към Европейската общност. Отделните страни членки на думи бяха за интеграция, а на практика поставяха на първо място тесните си национални и корпоративни интереси. Боксуването на Еврозоната се засилваше и постепенно прерастна в криза.

В процеса на глобализацията еднополюсният свят все повече избледняваше в икономическо и политическо отношение. САЩ все повече трябваше да се съобразяват с интересите на другите страни, особено с очертаващите се нови икономически и политически партньори. Все повече трябваше да се отказват от диктата и силовото налагане на собствените си интереси и да се ориентират към диалогичност. Особено ясно тази промяна се чувстваше през последните десетина години, когато центърът на световното икономическо развитие се преместваше от Атлантическата зона (САЩ и Европа), към Тихоокеанската зана (САЩ, Китай, Русия, Индия и други големи страни от региона). През следващите десетилетия това ще бъде зоната, където ще се решават най-важните проблеми на световното икономическо, социално и политическо развитие, зоната на най-мощния икономически, технологичен и политически кипеж.

            На този фон, наред с досегашния единствен икономически гигант – САЩ, се утвърждава нов икономически гигант – Китай, който се очаква да се изравни със САЩ през близките години по обем на БВП по паритетни курсове. На икономическия хоризонт се задават и други гиганти – Индия и Бразилия, с които посочените гиганти все повече ще трябва да се съобразяват. Светът променя своя облик – от двуполюсен (САЩ и СССР) до 1990 г., се превърна в еднополюсен – САЩ (през 1990-те и първото десетилетие на 21-ви век); отново в двуполюсен – САЩ и Китай (през второто и третото десетилетия на 21-ви век) и многополюсен – през следващите десетилетия.

            Новата обстановка изправя ЕС пред нови предизвикателства. Най-важното между тях е: какъв ще бъде обликът на Европа през следващите десетилетия – разединена или обединена. Разединена Европа, съставена от над 30 независими държави или формално обединена, като сегашния ЕС, но слабо интегрирана, няма никакви шансове за успех във все по-жестоката конкуренция с другите икономически гиганти. От център на световната цивилизация и най-напреднал регион в икономическо, социално и технологично отношение, Европа ще се превърне във все по-слаба група от обособени или номинално обединени държави, безпомощна в световната конкуренция. Това ще доведе до икономическа, социална и политическа деградация на европейския регион, ще го превърне във второстепенна махала на глобалното село.

            Единствената разумна алтернатива на Европа е в по-нататъшното интегриране във всички области, при запазване на националната идентичност на отделните страни и народи. Обединена Европа с високо интегрирана икономическа, социална, финансова, енергийна, инфраструктурна, екологична, демографска, външна, военна политика; с единна политика по здравеопазването, образованието, науката, иновациите, заетостта, доходите, пенсионното дело, сигурността и т.н. Такава интегрирана Европа ще бъде много по-различна от сегашната частично обединена Европа в която дори и правилните решения не винаги се изпълняват от страните членки.

            Като икономист ще се спра накратко само на интеграцията в икономическата политика, особено на най-актуалната сега потребност – форсирано интегриране на бюджетната политика, така че до 8-10 години (или по-рано) да се постигне пълна симетричност между паричната и бюджетната политика и техните институции.

            През последните години многократно съм подчертавал необходимостта от симетрична парична и бюджетна политика, каквато сега няма в Еврозоната и още по-малко в ЕС. В Еврозоната има висока степен на интеграция в паричната политика: единна валута, единна лихвена политика, единни правила за функциониране на банковата система, обща митническа политика, единна централна банка и до голяма степен – обща аграрна политика. В другите области интеграцията прави едва първи крачки.

            От опита на макроикономическата политика на държавно равнище е известно, че паричната и бюджетната политика са много тясно обвързани, прилагат се в строга координация за постигане на общи цели и предлагат най-важните инструменти на макроикономическата политика

            Главни причини за сегашните дългови проблеми в Еврозоната са икономическата и социална разнородност на общността, липсата на многостранна координация в икономическата политика и на симетрична парична и бюджетна политика. Скромен опит за такова сближаване беше направен с договора от Маастрихт през 1992 г, когато бяха определени максимално допустими тавани за бюджетен дефицит (3% от БВП) и за публичен дълг (60% от БВП). Те обаче масово се нарушават. Така за 2010 г. общият бюджетен дефицит в ЕС беше 6,4 %, а публичният дълг 80% от БВП. Почти същото е в Еврозоната. Някои от страните членки имат в пъти по-високи дефицити и публични дългове. Очевидно е, че при такова ирационално поведение сегашната голяма задлъжнялост е най-малката беда, която можеше да се случи. Ако тази безотговорност продължава може да се очакват още по-сериозни последствия за Еврозоната и за ЕС.

            През последните години ръководителите на ЕС и на страните членки започнаха да разбират, че не може да се продължава така. Вземаха се отделни половинчати мерки, но без особени резултати. На 25 март 2011 г. беше постигнато политическото споразумение за Евро плюс и за Пакта за финансова стабилност за помагане на силно задлъжнелите страни членки. Недвусмислено беше подсказана необходимостта от сближаване на данъчната политика на страните членки и на координацията между тях, дори с участието на Европейската комисия при изготвянето на националните бюджети. Определени бяха правилата за набиране на средства в общ стабилизационен фонд.

            Бяха допуснати обаче грешки, както от ръководствата на ЕС и Еврозоната, така и от страните членки. Груба грешка е да се натоварват малките и бедни страни, като България с милиардни вноски за формиране на общия стабилизационен фонд от който ще се помага на далеч по-богати страни. Първата ответна реакция на България и на други източноевропейски страни беше, че не могат да поемат такива вноски (което беше правилно) и че не могат да се откажат от ниските си преки данъци ако трябва да се сближават със средното данъчно ниво в ЕС (което беше неправилно).

            Особено силна беше тази реакция от българска страна. Нашето правителство дори ревизира плановете си за присъединяване към Еврозоната. Правеха се опити да се доказва, че 10-процентният корпоративен и подоходен данък са единствените ни конкурентни предимства за привличане на преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Това не е вярно, защото привлекателността за ПЧИ се определя от много фактори и ниските данъци са само един от тях. В нашия случай цяла група други неблагоприятни фактори, за които вече съм писал, елиминират тотално привлекателността на ниския корпоративен данък. Що се касае до подоходния данък, той няма пряка връзка с притока на ПЧИ.

            Без сближаване на данъчната политика не е възможна интеграция на бюджетната политика, а без нея не е възможна синхронизация на бюджетната с паричната политика. А без такава синхронизация ЕС и Еврозоната са осъдени на неуспех в глобалната конкуренция с другите икономически гиганти. Слабо интегрираната или полуинтегрирана Европейска общност след време рискува дори да изчезне като първостепенен фактор от световната икономическа и политическа сцена.

            В разгара на дълговата криза в Еврозоната се активизираха дискусиите по търсене на решения. На 16 август 2011 г. Федералният канцлер на Германия г-жа Меркел и Президентът на Франция г-н Саркози, като ръководители на двете най-големи икономики в ЕС препоръчаха на другите страни членки на Еврозоната още по-строга политика на пестеливост и санкции за страните нарушители; създаване на Съвет за координация на икономическата и социалната политика; въвеждане на данък върху финансовите трансакции между страните членки; обявиха намерението си да изравнят в 2013 г. ставките на корпоративния си данък; настояха за ускоряване на реформите в общността и т.н. Те обаче отказаха да увеличат размера на стабилизационния фонд от сегашните 440 млрд. евро, не препоръчаха емисия на еврооблигации, не посмяха да подкрепят създаването на европейска рейтингова агенция. Финансовите среди очакваха бързи мерки за стабилизация на борсите, но не ги намериха между техните препоръки.

            Не е ясно защо е необходим координационен съвет на ръководителите на страните членки на Еврозоната. Ако това е политически орган, който ще се събира два пъти годишно, в ЕС и сега има достатъчно такива органи на които могат да се вменят подобни функции. Ако това е оперативен ръководен орган, Европейската комисия има достатъчно голям административен апарат на който могат да се възложат подобни функции. Обособяването на такъв координационен орган може би изразява намерение да засилят развитието на общността на две скорости, за което отдавна се говори и действа, макар че многократно се опровергава.

            Най-острите проблеми на ЕС сега са: недостатъчна интеграция в икономическата политика, особено в бюджетната политика; ниският икономически растеж, който напоследък се забавя; високата безработица; големите бюджетни дефицити и свързаната с тях публична задлъжнялост. Повечето мерки на двамата ръководители продължават и дори засилват рестриктивната политика. Двете страни гледат на рестриктивната политика като на ключов инструмент за намаление на бюджетните дефицити и задлъжнялостта. Президентът Обама търси решението в стимулиране на икономическия растеж и повишаване на заетостта. По-правилно е стимулирането на растежа, който ще осигури по-висока заетост, по-високи лични доходи, по-големи данъчни постъпления, по-нисък бюджетен дефицит, по-бързо намаление на публичната задлъжнялост.

            Българското правителство също допуска груби грешки с ориентацията си към силно рестриктивна политика, макар че ниската ни публична задлъжнялост (15% от БВП) не налага такава политика. Най-подходящата политика на България е ускореният догонващ растеж като ключ за решаване на почти всички други икономически, финансови, социални, екологични и други проблеми.

            Ориентацията на европейските политици към силно рестриктивна политика неизбежно ще вкара ЕС в нова продължителна рецесия, която ще ограничи възможностите и ще забави с години решаването на дълговия проблем. Освен всичко друго, новата рецесия в Европа – основния ни търговски партньор, ще означава намаление на нашия износ. Като имаме предвид, че напоследък хилавият ни растеж се дължи само на износа, неговото намаление ще означава ново забавяне и дори спад на БВП през следващите години, поради потиснатото вътрешно потребление.

При ориентация на Еврозоната към по-силна рестрикция и въвеждането на правила за помагане на изпадналите в задлъжнялост страни, които биха натоварили България с огромни вноски, ние не трябва да се присъединяваме към нея, а да използваме членството си в ЕС и в Евро плюс за търсене на по-ефикасна политика, ориентирана към ускорен растеж. Вероятността от съществени промени в нашите преки данъци при сближаването им с европейското ниво (повишение на данъчните ставки, въвеждане на необлагаем минимум, въвеждане на умерена прогресия) са неизбежни и България не трябва да се съпротивлява. Защото, освен че са антиевропейски, тези данъци са и антисоциални.

Незабавните реакции на европейските борси през дните след срещата бяха негативни. Потвърди се старата истина, че финансовите пазари оценяват само текущата ситуация и текущите мерки. Те не се интересуват и са неспособни да вземат стратегически решения, които ще повлияят върху икономиката в бъдеще. Те са против всякакви регулативни мерки и намеса на държавата на техните пазари.

Това потвърждава необходимостта от активно участие на националните и наднационалните държавни институции във формирането на икономическата политика. А регионалните настоящи и бъдещи проблеми на Европа трябва във все по-голяма степен да се решават от институциите на ЕС. Все повече управленски компетенции на националните парламенти и правителства ще се трансформират на съответните институции на ЕС. Особено по кардинални проблеми, чието решаване предопределя съдбата на ЕС през следващите години и десетилетия.

Препоръките на двамата ръководители от 16 август за засилване на координацията и интеграцията следва да бъдат подкрепени. Ако България и други страни членки на ЕС настояват за запазване на ниските си преки данъци и затрудняват сближаването на бюджетната и други политики, заради такива сравнително дребни национални и корпоративни интереси, ще се пожертва нещо много по-голямо и по-важно – бъдещето на ЕС и на европейските народи.

Сложните процедури на ЕС за вземане на подобни важни решения могат да се използват от заинтересовани политици от отделни страни членки за отклоняване или забавяне на предвидените мерки. Големият губещ от това ще бъдат народите на страните от ЕС.

Защото общността се нуждае от ускорена интеграция, а не от стагнация, която ще бъде неизбежен резултат от сегашната силно рестриктивна политика. А България се нуждае от ускорено догонващо развитие за преодоляване на вековната си изостаналост. Такова развитие не се постига чрез рестриктивна политика, а чрез стимулиране на икономическия растеж с разширяване на вътрешното и външното търсене.

 

 

23 август 2011 г.

Публикувана в ДУМА в съкратен

вариант на 27 август 2011 г.

 

 

Обратно в списъка на публикаците