Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Как да се лекува болната европейска икономика?
Европейските лидери трябва да се вслушат в големите световни учени
На последната среща на канцлера на Германия г-жа Меркел и президента на Франция г-н Саркози са договорени мерки за предотвратяване на дълговата криза в еврозоната, които ще бъдат навярно представени на Европейския съвет на 23 октомври 2011 г.
В много мои публикации през 2010-2011 г. и особено през последните месеци сочех причините за бавното излизане на ЕС от кризата, за опасността от ново икономическо потъване и за дълбоките корени на сегашната дългова криза в някои европейски страни, която може да обхване и другите страни от ЕС и дори цялата световна икономика. Там предлагах и мерки за излизане на Европа от кризата. Най-важното сега е да се възстанови стопанската активност и се постигне траен растеж на БВП от 3.0-3,5-4,0%. При такъв растеж ще се повиши производството, заетостта, личните доходи, постъпленията в бюджета и в осигурителната система, ще се улесни обслужването на публичния дълг и размерът му ще се нормализира постепенно.
В редица статии за състоянието на българската икономика през последните три години препоръчвах експанзивна парична и бюджетна политика в подкрепа на вътрешното търсене, което е главната съставка на нашия БВП. Значим и траен растеж у нас не е възможен без значимо и трайно повишение на вътрешното търсене – домакинско, държавно и инвестиционно. Потискането на вътрешното търсене означава потискане на растежа на БВП. Повишаването на износа може да играе само спомагателна роля. Доказвах, че провеждането на политика за балансиран бюджет по време на криза на ограничено търсене е погрешно. Това само задълбочава и удължава кризата.
За силно задлъжнялата Гърция, която не може да обслужва дълга си, дори при драстични бюджетни съкращения, препоръчвах съществено опрощаване на дълга и разсрочване на обслужването му, съчетано с налагане на строга, но поносима бюджетна дисциплина. Защото сегашните брутални съкращения на държавните разходи и на заетостта са непоносими за обществото и подкопават опасно и за дълго потенциала на Гърция за икономически растеж, за повишаване на заетостта, доходите, постъпленията в бюджета и обслужването на огромния дълг.
Подчертавах, че държавната помощ за възстановяване на вътрешното търсене (частно, държавно и инвестиционно) трябва да продължава до необратимото излизане на страните от кризата и възстановяването на техния потенциал за икономически растеж и нова заетост. Предупреждавах, че преждевременният и рязък обрат към силно рестриктивна политика, когато икономиката е още полуболна, ще затруднява и забавя нейното възстановяване. Препоръчвах да не се съкращават средствата за здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, повишаване на енергийната ефективност, опазване на околната среда.
Предлагах да се вземат бързи мерки за сближаване и последващо уеднаквяване на бюджетните политики в еврозоната. Общата парична политика сама не е в състояние да решава нейните тежки проблеми. Трябва да се провежда по-бърза симетрична интеграция на паричната и бюджетната политика. Правителствата на страните членки да се ръководят от фундаменталните стратегически интереси на ЕС в условията на нарастваща глобална конкуренция с другите икономически гиганти (САЩ, Китай, Япония), а не от тясно национални и корпоративни интереси. Да се ускори подготовката за създаване на единно Министерство на финансите на еврозоната с ясно определени функции и съчетаването им с функциите на финансовите министерства на страните членки.
Препоръчвах чрез отписване на дълг банките кредитори да понесат съществена част от необслужваните задължения на Гърция от своите резерви. Защото са съотговорни за настоящата дългова криза. В продължение на години те са си затваряли очите пред гръцкия финансов произвол и са отпускали нови кредити или са купували гръцки ценни книжа, знаейки че не могат да се обслужват, надявайки се един ден да бъдат рекапитализирани с общите усилия на ЕС.
Препоръчвах също да се преоцени работата на трите световни рейтингови агенции през последните 3-4 години и особено през 2010-2011 г., обективността на техните оценки, необходимостта от съществени промени в тяхното функциониране и отговорността им за погрешни или тенденциозни оценки. Правата и отговорностите на тези агенции трябва да бъдат симетрични. Предлагах да се повиши публичният контрол върху тяхната работа и да се създаде независима европейска рейтингова агенция.
Препоръчвах връщане към поуките от световната криза за които говореха ръководителите на най-големите държави и най-видни световно известни икономисти в разгара на кризата, развити подробно в пета глава на моята книга „Световната икономическа криза и България”: за новия баланс между пазар и държава; за нова инфраструктура на световната финансова система; за подготовка на нова световна резервна валута; за корегиране на крещящите дисбаланси в потреблението и натрупването и в съотношението между внос и износ в световните региони; за по-тясна координация във финансовата и валутната политика между развитите и новите пазарни икономики; за повишаване ролята на Г-20; за съществени промени в световната капиталистическа система, предлагани на конференцията в Париж през януари 2009 г., свикана по инициатива на Саркози, Блеър и Меркел и изложени още по-интересно в дискусията по същата тема на страниците на Financial Times през януари-март 2009 г.
Посочих с тревога, че в Америка е на път да се повтори това, което стана след 1937-1938 г. под натиска на Върховния съд и доминирания от републиканците Конгрес, върху президента Рузвелт за балансиран бюджет. Сегашната управленска ситуация в САЩ след изборите през ноември 2010 г. е сходна. Народите грешат по-рядко, но все пак и те грешат. Американските избиратели направиха лоша услуга на себе си и на Америка, като възстановиха мнозинството на републиканците в долната камара на Конгреса, довело до блокаж при вземането на най-важни държавни решения и с това затрудняват извеждането на страната от кризата. Сега се водят тежки преговори между двете партии за размера и вида на бюджетните съкращения и тавана на публичния дълг. Ако здравият разум не надделее може да се стигне до ново потъване на икономиката на САЩ, т.е. W-образна рецесия, както се случи през втората половина на 30-те години на миналия век. Тогава Америка беше изведена от кризата с Втората световна война. За такъв изход сега е недопустимо дори да се мисли!
Многократно подчертавах, че през последните години в Америка и Европа бяха положени много грижи за спасяване на финансовите институции и почти нищо за подпомагане на стотиците милиони трудови хора, върху които беше стоварено бремето на кризата. Оправданието беше, че с цената на стотици милиарди щатски долари на данъкоплатците трябва да се спаси финансовата система и че след излизането от кризата банките ще възстановят кредитирането на икономиката, ще се съживи производството, заетостта, доходите и т.н. Това обаче не стана. Печалбите на финансовите институции се възстановиха и те повишиха възнагражденията на своите ръководства, но не подновиха кредитирането. В същото време реалните доходи на стотици милиони работници и пенсионери спаднаха чувствително. Само в ЕС безработните сега са 23 млн. души или 10% от работната сила. Това предизвика настоящите социални вълнения, които могат да се разгърнат още повече. Протестите са обхванали стотици градове в над 80 държави със стотици хиляди участници, но в София на улицата са излезли само 30 души. Да се гордеем ли с това или да се срамуваме?
В този контекст за читателя е интересно да научи какво мислят някои от най-големите американски учени икономисти със световна известност, чиито позиции се премълчават и укриват от нашата общественост.
Един от най-видните световни икономисти и оригинален мислител, бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници при Президента Клинтън, бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка, нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц повтаря многократно от започването на кризата, че съкращенията в държавните разходи само ще влошат финансовия хаос, понеже ще намалят данъчните постъпления. Тези дни той писа: „Съкращенията са не само рецепта за повече болка сега. Те са рецепта за повече страдания и в бъдеще... База за бъдещ икономически растеж не се създава чрез поддържане на негативен икономически растеж сега”. Според него, „По най-добрия сценарий американската икономика се насочва към болест от японски тип, известна като L–образно възстановяване. По най-лошия сценарий - към много рецесии с двойно потъване, ако политиците настояват за сегашните ограничителни мерки”.
И по-нататък „Трябва да се освободим от мита, че с намаляване на дефицитите ще възстановим икономиката. Работни места и растеж не се създават чрез уволняване на работниците и намаляване на разходите. Фирмите, които имат капитал не инвестират и не назначават работници, понеже няма търсене за техните продукти. Ограниченията водят до намаление на търсенето, а това прави безсмислено инвестирането и назначаването на персонал”.
И по-нататък,”Няма „вълшебно доверие”, което да вдъхновява магически
инвеститорите, след като видят, че дефицитът намалява. Ние го изпробвахме многократно. Като използваше формулата за ограниченията тогавашният президент Херберт Хувър превърна срива на капиталовия пазар в 1929 г. в Голямата депресия през 30-те години. Аз лично видях как МВФ наложи ограничения на източноазиатските страни и превърна спадовете в рецесии, а рецесиите в депресии... Сега даже МВФ признава, че е необходима фискална подкрепа... Най-важното е да се върне Америка на работа. По-големите лични доходи означават и по-големи данъчни приходи”.
В статия от 3 октомври 2011 г. в Project Syndicate Стиглиц заключава: „Правителствата играят важна роля във финансиране на услугите за здравеопазване и образование, които хората желаят. Финансираното от правителството образование ще играе ключова роля за възстановяване конкурентоспособността на Европа и Америка. Но ръководителите и на двете избраха фискалните ограничения и с това предрешиха бавното възстановяване на техните икономики от кризата.
Рецептата за излекуване на световната икономика следва пряко от диагнозата: по-големи правителствени разходи, насочени за улесняване на преструктурирането, за пестене на енергия, намаляване на неравенството и реформа на световната финансова система, която създава алтернатива на трупането на валутни резерви.
В крайна сметка, световните лидери ще го разберат. С намаляване на възможностите за растеж, те нямат друг избор. Пита се, обаче, колко още страдания трябва да понесат народите, преди това да стане?”
Друг нобелов лауреат – Пол Кругман писа в The New York Times на 25 септември: „Европейските политици наверно ще намерят начин да предоставят повече кредити на нуждаещите се страни, изправени пред катастрофа. Те обаче изглежда не са готови да преценяват суровите факти – че без по-експанзивна бюджетна и парична политика в най-силните европейски икономики всичките им спасителни действия ще се провалят... Европейският отговор беше да наложи сурови бюджетни ограничения, особено резки съкращения в публичните разходи от затруднените длъжници, като междувременно прекратяват финансирането докато се възстанови доверието на частните инвеститори.
Може ли да работи такава стратегия? Категорично – не за Гърция, която в действителност допусна бюджетно разточителство през добрите години и дължи повече отколкото е способна да изплати. Това може би не важи за Ирландия и Португалия, които по различни причини също имат големи задължения. При благоприятна външна среда – силна обща европейска икономика с умерена инфлация – Испания, която дори сега има относително нисък дълг и Италия, която има голям дълг, но изненадващо нисък дефицит, биха могли да се измъкнат. За съжаление, европейските политици не създават икономическата среда от която тези длъжници се нуждаят.
Частното търсене в задлъжнелите страни рязко спадна в края на финансирания с дългове бум. Междувременно разходването в публичния сектор е рязко ограничено с програмите за съкращения. Тогава от къде се очаква да дойде растежът и работните места? Отговорът може да бъде – износът, главно към другите европейски страни. Но увеличение на износа не е възможно ако страните кредитори също прилагат ограничителна политика, която тласка Европа в рецесия... Не виждам признаци европейските политически елити да са готови да преосмислят своята ограничителна догма на твърдите пари.
Част от проблема може да бъде, че тези политически елити имат избирателна историческа памет. Те ни напомнят за германската инфлация от началото на 1920-те, история, която няма нищо общо със сегашното положение. Но почти никога не говорят за много по-уместен пример: политиките на Хайнрих Брюнинг, германски канцлер от 1930 до 1932 г., чието настояване за балансиран бюджет и запазване на златния стандарт доведоха до Голямата депресия в Германия, даже по-лоша, отколкото в останалата част на Европа, създавайки условия за - вие знаете какво (Кругман намеква за идването на Хитлер на власт - бележката моя).
Сега аз не очаквам нищо толкова лошо да се случи в Европа от 21. век. Има обаче много голяма пропаст между това, което е необходимо за оцеляване на еврото и това, което европейските ръководители са готови да правят или дори да говорят. При наличието на такава пропаст е много трудно да се намерят основания за оптимизъм”.
На 19 септември друг виден американски икономист Нуриел Рубини, който пръв предсказа и обоснов
а настъпването на кризата в САЩ в 2007 г., писа: „Последните икономически данни показват, че рецесията се връща в повечето напреднали страни... Трябва да се съгласим, че ограничителните мерки, необходими за избегване дерайлирането на фискалния влак, имат потискащ ефект върху производството. Ако страните в периферията на еврозоната са принудени да предприемат фискални ограничения, държавите които могат да приложат краткосрочни стимули трябва да го направят и да отложат собствените си ограничителни усилия... Без бързо връщане към растеж не могат да се избегнат повече фалити и социални вълнения... Напредналите страни имат нужда от средносрочен план за възстановяване на конкурентоспособността и заетостта чрез масирани нови инвестиции във висококачествено образование, повишаване квалификацията на работниците, подобрения в човешкия капитал, инфраструктура и алтернативни източници на енергия... Най-добрият начин да се избегне рискът от повторение на последствията от първата голяма депресия от 30-те години на миналия век е предприемането на агресивна глобална политика за растеж сега”.
Тези дни големият американски икономист Лоуренс Самърс, бивш министър на финансите при президента Клинтън и доскорошен главен икономически съветник на президента Обама писа, че „при значителна слабост на икономиката е необходима политика на растеж. Старомодната доктрина за агресивно фискално свиване е дискредитирана. Европа се нуждае от стратегия за растеж... Европа може да въведе ред в своите дългове и да допринесе за по-силна глобална икономика, само ако тя самата расте. Това изисква обща фискална и парична експанзия”.
Мога да продължа позоваването и на други световно известни учени икономисти от САЩ, Европа и други региони на света, които мислят по същия начин. Затова ще спра до тук.
Не мога да не бъда доволен от пълното съвпадение на моите икономически диагнози и рецепти за лекуване на болната европейска икономика с тези на такива бележити световни учени! Прилагането на здрава икономическа логика води и тях и мен до еднакви заключения.
В една от моите статии през август тази година писах, че в Европа сега няма държавници от калибъра на Шарл Де Гол и Конрад Аденауер. Дано с предложенията си към края на този месец канцлерът Меркел и президентът Саркози ме опровергаят!
14 октомври 2011 г.
Публикувана в ДУМА в съкратен