Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Алтернативна икономическа стратегия и политика на европейската левица
(Разширен вариант на изказване на конференцията „Алтернативата на европейските социалисти: финансова стабилност и икономически растеж в Европейския съюз”, организирана от европарламентаристите социалисти в София на 17 февруари 2012 г.)
ЕС се нуждае от гъвкава политика за интеграция, растеж, заетост и солидарност, а не от брутален десен догматизъм
Големите световни кризи до сега са водели до олевяване на народите и особено на интелигенцията. Настоящата криза не доведе до такива резултати. По-скоро – обратното. Защо?
Причините са дълбоки и сложни. Между тях могат да се откроят: все още пресните спомени от провала на така наречения реален социализъм в бившия Съветски съюз и Източна Европа; десният завой на върхушката на европейската левица през 1990-те, който я направи трудно разпознаваема от центристките и консервативните партии; откъсването на лявата партийна върхушка от нейната широка социална база; закърнелите сетива на ръководителите на левицата срещу ширещата се престъпност, корупция и беззаконие, особено в Източна Европа; загърбването на левите ценности от същата върхушка в името на пребиваването във властта и личното обогатяване; острият дефицит от свежи идеи за повече демокрация, солидарност и социална справедливост, които са фундаменти на всяка стабилна държавност; липса на политическа воля и стратегическо въображение за подобряване живота на бедните и средните слоеве от населението, за насърчаване на честната стопанска предприемчивост и творческата инициатива на интелигенцията.
Пребивавайки във властта, ръководителите на левите партии в Източна Европа бяха преки или косвени съучастници в престъпната реставрация на бандитския капитализъм и не направиха възможното поне да смекчат уродливите му последствия. Подобна косвена отговорност носят и пребивавалите във властта ръководители на леви партии в Западна Европа, които не се различаваха съществено от десните по отношението си към ставащото в Източна Европа по време на така наречения преход. Източноевропейските управляващи среди по време на реставрацията станаха повече проамерикански, отколкото проевропейски. Много често те (леви и десни) са по-консервативни от колегите си от Западна Европа. Казано най-общо, европейската левица се изражда и изневерява на класическите социалистически идеали. Тя се оказа неспособна и да модернизира тези идеали в духа на потребностите на новото време. Поради това трудовите хора и национално отговорната патриотична интелигенция се отчуждават от европейската левица. В сегашния си вид тя не е атрактивна за тях.
След Жак Делор с неговата „Социална Европа” левицата се оказа неспособна да предложи друг проект от такъв мащаб. Стратегията „Европа 2020” е силно разводнен декларативен вариант на социална и зелена Европа, който е на път да бъде погребан от десните партии и забравен, като Лисабонската стратегия от Март 2000та година. Сегашната европейска левица няма ясна средно- и дългосрочна стратегия и ако има нещо, то е фрагментарно и не се различава съществено от стратегиите на десните и центристките партии.
Изработването на алтернативна лява стратегия и на политики за нейното изпълнение е много трудно, особено по време на икономическа криза и дефицит на свежи идеи. То изисква дълбоко вникване в причините за миналите провали и поемане на отговорност за допускането им; извличане на поуки от тях, колкото и горчиви да са те; мощно стратегическо въображение. Тук ще се опитам да споделя накратко отделни идеи по някои принципи и политики, които би следвало да съдържа новата икономическа стратегия на европейската левица.
1. Нужни са радикални промени в сегашния капитализъм и очертаване контурите на по-справедлива, по-солидарна и по-демократична посткапиталистическа социална организация на обществото. Светът е пред драматични промени, налагани от натрупаните конфликти през последните десетилетия и от настоящата световна криза, която продължава вече пета година, без изгледи за скорошен край. Расте социалното напрежение и се разширяват протестните движения, с ясен адресат на протестите, но без ясни програми за бъдещето и без убедително и прозорливо ръководство. Това повишава вероятността от тяхното постепенно затихване, загуба на ориентация и дори „пленяване” от десни и религиозно-фанатични движения, както става в някои арабски страни.
Някои среди смятат, че изходът от това положение е в модернизацията и хуманизацията на съвременния дискредитиран капитализъм, без коренна промяна в системата. В края на 2008 и началото на 2009 г. много популярна стана идеята за „Нов свят – нов капитализъм”. Проведени бяха мащабни и високопредставителни дискусии на тази тема (За повече подробности виж Иван Ангелов, „Световната икономическа криза и България”, сс. 260-277. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София 2010 г. Между участниците в тази дискусия бяха: Martin Wolf, Richard Layard, Amartya Sen, James Wolfenson, Nigel Lawson, Philip Blond, Leszek Balcerowicz, Kishore Mahbubani, Peter Singer, Nicolas Sarkozy, Quentin Peel, Samuel Brittan, Joseph Stiglitz, Robert J. Shiller, Trevor Manuel, Mario Monti, Helmut Schmidt, George Osbornе, George Soros, Paul Krugman, Michael Hirsh, Bradford J. DeLong, Harold James, Eswar Prasad, William J. Baumol, Robert E. Litan, Dani Rodrik, Michael Friedman, Jacob Weisberg и други.).
Други среди смятат, че това вече не е достатъчно. Необходими са далеч по-радикални промени чрез създаване на нова посткапиталистическа социална организация на обществото, която да синтезира в себе си всичко най-ценно, сътворено до сега от човешката цивилизация (Пак там).
В статия от 8 януари 2012 г. световно известният учен проф. Лионел Съмърс, бивш министър на финансите на САЩ при президента Клинтън и доскорошен главен икономически съветник на президента Обама заяви: „Американците по традиция са били най-ентусиазирани привърженици на капитализма. Едно от последните социологически проучвания обаче установи, че между населението на САЩ като цяло 50% имат положително мнение за капитализма, докато 40% са против. Разочарованието е особено силно всред младите хора на възраст между 18 и 29 г., африканските американци, испански говорещите, хората с доходи под 30 000 долара и представящите се като привърженици на демократическата партия” (Lawrence Summers, Current woes call for smart reinvention not destruction. Financial Times January 8, 2012). Съотношенията „За” и „Против” капитализма всред народите в другите региони на света са далеч по-неблагоприятни за тази система.
Партията на европейските социалисти (ПЕС) не трябва да пропуска своя исторически шанс да покаже на европейските граждани, а и на човечеството пътя към новото по-хуманно общество и да очертае неговите главни характеристики. Тя трябва да започне широка дискусия в своите редове и в обществото по кризата в съвременния капитализъм и по основните черти на бъдещата по-демократична, по-хуманна и по-справедлива социална организация на обществото. Не е нормално да четем на страниците на Файненшъл Таймс за дискусията на видни световни учени, изтъкнати настоящи и бивши държавници, уважавани политически и икономически коментатори през януари-март 2009 г. на тема „Нов свят – нов капитализъм” (Виж Иван Ангелов, цитираната монография и страници) и през януари-февруари тази година пак във Файненшъл Таймс за „Кризата в капитализма” (С интересни изказвания на David Rubenstein, Lawrence Summers, Bill Klinton, John Plender, Martin Wolf, Simon Mundy, Ralph Atkins, Sebastian Mallaby, Mahathir Mohamad, Samuel Brittan, John Gapper, Gideon Rahman, Philip Stephens, Vikram Pandid и други), а ПЕС да мълчи по такъв фундаментален въпрос на нашето време, когато капитализмът все повече се задъхва в собствената си криза.
Пита се: защо ПЕС мълчи? Ако е истинска демократична левица и е загрижена за съдбата на европейските народи, тя е длъжна да започне такава дискусия, която да завърши със стратегически документ, наситен с нови идеи и визия за нова социална организация в Европа и на човечеството през следващите десетилетия. Оставената празнина след катастрофата на догматичния диктаторски псевдосоциализъм трябва да бъде запълнена от творческия демократичен и модерен социализъм с ефикасни имунни механизми за предпазването му от ново израждане. Много десетки милиони европейци очакват от ПЕС ефикасни действия, а не само общи декларации! Време за губене няма!
2. Мирен или военен изход от настоящата икономическа криза. На широкия кръг читатели може да не е известно, но специалистите знаят, че САЩ и Европа излязоха от световната криза в края на 1930те благодарение на Втората световна война. Изпробваните тогава мирни средства от президента Рузвелт за излизане от кризата не сработиха. А и американските консерватори направиха необходимото да ги блокират и дискредитират. Едва след започването на войната икономиките на развитите страни заработиха с пълна мощ за обслужване на военната машина и безработните се върнаха във фабриките или облякоха военните униформи.
Приложените до сега опити за мирно излизане на САЩ, Европа и Япония от настоящата криза не дават убедителни резултати. Подобно на своите идеологически събратя от миналия век, сегашните американски и европейски консерватори също се стараят да блокират тези усилия. И не безуспешно, особено в Европа.
Растежът на БВП се използва като основен критерий за оценка на техническото излизане от кризата. Той, обаче е силно опростен, много груб и недостатъчно надежден измерител на прогреса и благосъстоянието на народите. Растежът на БВП не е заместител на растежа на заетостта. Очертава се в бъдеще растеж без заетост, което ще създава проблеми. При еднакъв растеж е възможно различно разпределение, което поражда различни икономически и социални ефекти. Растеж на БВП много често се постига чрез увреждане на околната среда и здравето на хората, което не може да се пренебрегва. Но дори и по този опростен и груб показател за БВП резултатите не са окуражаващи поради намаляващата заетост, спадащите реални доходи, влошаващото се разпределение на благата между труда и капитала, продължаващото увреждане на околната среда и промени в глобалния климат.
БВП в САЩ, който през предкризисните години растеше средногодишно с 2,7-3,8%, спадна през кризисната 2009 г. с 3,5%, през 2010 г. нарастна с 3,0%, през 2011 г. с 1,6%, за 2012 г. се прогнозира 1,5%, а за 2013 г. 1,3%, но може да спадне и по-ниско при сегашния блокаж в най-високите коридори на властта. Безработицата, която е много важен показател за здравословното състояние на икономиката и обществото, в нормалните години беше 4-5%, достигна над 10% през 2009 г., а сега е 8,3%. Реалните разполагаеми доходи намаляват. Икономиката на САЩ през последните години постепенно отстъпва от челната си позиция по конкурентоспособност.
БВП в ЕС растеше средногодишно с 2,5-3,2% в предкризисните години, спадна с 4,3% през кризисната 2009 г., нарастна с 2,0% през 2010 г., с 1,5% през 2011 и е отново в рецесия през 2012 г. В началото на 2008 г. безработицата беше 6,7%, в края на 2011 г. е 9,9%, а в еврозоната 10,4%. Безработните в ЕС бяха 16 млн. души през 2008 г., 23,8 млн. в края на 2011 г. и продължават да растат. Реалните разполагаеми доходи намаляват. Най-големите икономики в съюза през последните години запазват, а други отстъпват от челните си позиции по конкурентоспособност. При сегашната дългова криза и брутална рестриктивна политика Европа е изправена пред десетилетие на икономическа стагнация, висока безработица, намаляващи реални доходи и нарастваща социална поляризация. То може да се окаже загубеното европейско десетилетие.
Япония преживя две загубени десетилетия и сега навлиза в третото. През 90те години на миналия век средногодишният растеж на БВП беше около 1%, през първото десетилетие на този век – около 1,5% (при 6,3% спад през 2009 г.) и нов спад от 0,4% през 2011 г. От 1953 до 2010 г. средногодишната безработица е била 2,6%, с максимум 5,6% през юли 2009 г. и минимум 1,0% през ноември 1968 г. Реалните разполагаеми доходи намаляват през последните 20 години. Япония общо взето запазва челните си позиции по конкурентоспособност.
И до сега не е намерен ефикасен механизъм за мирно излизане от глобалната криза. Развитите страни са вече пета година в криза и няма изгледи за необратим изход от нея. Относително високият глобален растеж на БВП до сега се крепеше до голяма степен на високия растеж в Китай и други нови пазарни икономики. Наскоро обаче китайското правителство съобщи, че за тази година очакват по-нисък растеж на БВП – около 7,5%. Кризите стават все по-чести и по-дълбоки. Десният догматизъм на съвременните американски и европейски консерватори е огледален образ на десния догматизъм от 1930те в Америка и Европа. Сегашните консерватори повтарят същите грешки и водят световната икономика към също такъв провал.
Това кара нарастващ брой икономисти и политолози да се опасяват, че някои световни лидери в отчаянието си могат да прибегнат отново до познатата технология за военен изход от кризата, както стана в края на 1930те. Сегашната истерия около дълговата криза в Европа, инициирана от търсещия реванш паразитен финансов капитал и подклаждана от засилената деструктивна активност на трите рейтингови агенции; нарастващата по острота кампания на САЩ и някои европейски страни срещу Сирия и Иран; монтирането на системи ПРО близко до границите на Русия; активността на САЩ в Централна Азия и Закавказието; преместването на стратегическите икономически, политически и военни усилия на САЩ от Европа към Азия, стават все по-подозрителни.
Истерията около Иран е преувеличена, защото дори ако приемем, че тази страна готви собствено атомно оръжие, подготвяното сега нападение срещу нея не е единствената алтернатива. Светът може да приложи срещу тях предлаганата от Збигнев Бжежински стратегия на сдържане, прилагана в миналото спрямо други атомни държави (Виж интервю на Зб. Бжежински от 8 февруари 2012 г. в Ню Йорк при представянето на новата му книга “Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power” с руския вестник „Комсомолская правда”, публикувано в българската социална мрежа „Obshtestvo.net”).
Прибегването до военен изход от кризата би било престъпление срещу човечеството. Не искам да вярвам, че то ще се случи, но като имам предвид историческия опит, сегашното затлачено кризисно положение в световната икономика, растящата глобална бедност и социална поляризация, агресивните опити за реванш на световния финансов капитал, нарастващите социални протести по света, не изключвам някои облечени във власт болни мозъци да прибегнат към такова решение, със започване на голяма локална война в района на Персийския залив и Близкия изток. Тя ще засегне пряко или косвено живота на стотици милиони хора в много страни, но може да раздвижи икономиките на най-богатите държави, особено ако е мащабна и продължителна.
Такова решение, обаче само на пръв поглед изглежда много лесно и просто. Защото, една война в този богат на петрол регион, осигуряващ голяма част от световното енергийно потребление, може да срине глобалната икономика и да предизвика невиждана в съвременната човешка история икономическа, социална, екологична и политическа катастрофа. Войната на Ирак срещу Кувейт през август 1990 г. би изглеждала като малка детска игра. Въпреки тези очевидни контрааргументи, подобна вероятност не е изключена, особено ако в началото на 2013 г. в САЩ има нов президент и републиканско мнозинство в Конгреса.
Макар че сигурно няма да бъдат въвлечени пряко в нея, такава война ще се отрази неблагоприятно на Китай, Русия и Индия в техните усилия за модернизация и социално-икономическо развитие през следващите години и десетилетия. Такъв развой на събитията ще принуди правителствата на тези страни да вземат предпазни мерки за укрепване на своята отбрана чрез увеличение на военните разходи. Това ще означава нова световна надпревара във въоръжаването, каквато трите по-слабо развити икономики трудно ще понесат и ще забави социално-икономическото им развитие. В стратегически план, то ще е изгодно за САЩ, защото ще забави развитието на тези бъдещи икономически и политически гиганти, нейни конкуренти на световната сцена.
Не е ли време ПЕС да изработи своя позиция по този фундаментален за човечеството проблем; да алармира европейската и световната общественост и да вземе мерки за мобилизиране на европейските народи срещу такова престъпление.
3. По собствеността и конкуренцията. От години сме свидетели на предвзето фетишизиране на частната собственост по подобие на същото фаворизиране на държавната собственост преди 25-30 години. Тласкат общественото мнение от едната към другата крайност, от една към друга икономическа авантюра. Частната и държавната собственост трябва да са равнопоставени пред закона, да се състезават под икономическото слънце и да доказват правото си на съществуване (Не соча отделно кооперативната собственост, защото кооперацията е доброволно обединение на частни собственици).
Те трябва да се оценяват не въз основа на остарели теоретични догми, а според приноса им за подобряване качеството на живота на хората. Този критерий е по-важен и по-надежден от прилагания в миналото критерий за степен на обобществяване. Практиката на бившите, така наречени социалистически страни показа, че високата степен на обобществяване (държавна или така наричана общонародна собственост) не е гаранция за по-високо ефективна и по-справедлива форма на собственост. Защото с тази собственост се разпореждаше партийната върхушка и държавната бюрокрация, без да се допитва до формалния собственик – народа и често пъти против неговата воля и интереси. Известни са много примери за безстопанственост, разсипничество и кражби с държавна и общинска собственост.
В същото време твърде наивно е да се приема, че частната собственост е синоним на рационалност, ефективност и порядъчност. Достатъчно е да си припомним за технологичните и жилищните балони, които доведоха до световни кризи през последните десетилетия; за гигантските злоупотреби със стотици милиардни спестявания на милиони граждани в частни банки и небанкови финансови институции; за многомилиардните трансфери на руските олигарси в чужбина и за използването им за покупка на футболни клубове, суперекстравагантни яхти и т.н. при повече от скромния жизнен стандарт на десетки милиони руски граждани; за нерационалното насочване на огромни ресурси за презастрояване на курортни комплекси в Испания, Португалия, Италия, България и други страни; за огромните незаконни трансфери на печалби от чуждестранни капитали в по-бедни страни към компаниите майки в развитите страни и неплащане на данъци на държавите-домакини; за уреждане на просрочени взаимни задължения чрез палежи, бомби и убийства; за масовото неплащане на дори и най-ниски корпоративни данъци; за мащабни злоупотреби с качеството на продукти и услуги във вреда на здравето и живота на потребителите в името на бързите и високи печалби и т.н. Колко прав е бил Карл Маркс на времето, казвайки, че капиталът не се спира и пред най-големите престъпления в името на бързите и високи печалби!
Стопанската история показва, че държавната и частната собственост,
наред с достоинствата си, страдат и от големи дефекти. Същата история показва, че основният двигател за социално-икономическия прогрес на обществото е лоялната конкуренция между равнопоставени пред закона стопански субекти, независимо от формите на собственост и стопанисване. Приватизацията на монополни и силно социално ориентирани стопански дейности в Източна Европа през последните 20 години се провали и следва да бъде прекратена. Те трябва да се упражняват от държавни, общински и кооперативни стопански субекти под непосредствен обществен контрол. Всеки монопол е лош, но частният е най-лош.
Акционерните дружества трябва да обслужват както интересите на акционерите, така и на заинтересованите групи: общините на чиято територия функционират техните предприятия; местното население, което им осигурява работна сила и услуги; редовните доставчици на компоненти, суровини и материали; редовните клиенти получатели на полуфабрикати или готова продукция; транспортните, ремонтните и други обслужващи фирми. И разбира се, трябва да служат лоялно на обществото. Желателно е да се въвежда все по-широко участие на работниците и специалистите в акционерния капитал и в управлението на компаниите.
Държавата трябва да провежда балансирана политика спрямо труда и капитала, защото те са взаимно зависими, необходими на обществото и следва да си сътрудничат. Конфронтацията между тях създава повече проблеми, отколкото решава. Тя е вредна за обществото. Държавата трябва да е обективен арбитър при конфликтни ситуации между тях. Най-важните държавни решения, засягащи развитието на икономиката и живота на хората да се вземат с участието на представители на учените, на синдикатите, организациите на работодателите, на пенсионерите и други влиятелни неправителствени организации.
Смятам, че ПЕС трябва да има ясни позиции по посочените и редица други проблеми в тази област. Тя би следвало да излезе със стратегически документ по тези въпроси.
4. По интеграционната стратегия на ЕС и политиката за нейното осъществяване. Бъдещето на ЕС е в ускорената интеграция. Недостатъчно интегрираният (както е сега) или евентуално разпаднал се ЕС ще постави Европа в неравностойно положение в многополярния свят през следващите десетилетия и ще я лиши от шансове за успех в конкуренцията със световните икономически гиганти – САЩ, Китай, Япония, а през близките десетилетия и Индия и Бразилия.
Решенията в ЕС сега се вземат бавно, трудно, с импровизации, понякога и некомпетентно. Ръководството на съюза върви след събитията, вместо да ги изпреварва. Още по-лошо е, че действителните решения се вземат на тъмно от десните правителства на Германия и Франция и другите страни ги одобряват почти механично на Европейския съвет. В управлението на европейската икономика сега господства десният германо-френски догматизъм.
ПЕС трябва да изработи свой вариант на такава стратегия. Между многото проблеми, които чакат решение ще се спра на четири:
Първо, от години се водят схоластични спорове на колко скорости да се развива общността. Този проблем не може да се реши с теоретични дискусии. В неговата основа е разнородният икономически, социален и културен състав на съюза – от най-богатите до най-бедните страни по европейски стандарти, от скандинавски до средиземноморски култури. Това е тежко бреме за общността, понеже затруднява провеждането на единна икономическа, финансова, социална и друга политика.
Проблемът може да бъде решен само чрез създаване на условия за ускорено догонващо развитие на по-бедните страни и сближаване с най-развитите по икономически, социални и други показатели. Това се знае и по него се работи от години, но решаването му е много трудно, изисква време и огромни ресурси. Трябва да се мисли за повишаване скоростта и ефективността на сближаването за постигане на по-висока социално-икономическа еднородност на общността. Ако развитието на няколко скорости е обективен процес, защо да не се примирим временно с него, като работим за отстраняване на причините! Засега броят на скоростите едва ли е най-важен, а и не е фатален.
Второ, при вземането на управленски решения интеграцията налага страните членки да поставят на първо място стратегическите фундаментални интереси и цели на общността, в името на нейното оцеляване и просперитет. Те, обаче правят обратното, като държат сметка главно за тясно национални и дори корпоративни интереси: новите членки от Източна Европа настояват да запазят ниските си пропорционални преки данъци и не желаят координация на данъчната си политика; Великобритания – получените още при присъединяването облекчения по членския внос и запазване на привилегированата позиция на Лондонското сити; Франция – големите аграрни субсидии и т.н. Не ми се иска да мисля къде ще стигне Европа ако продължава по този път. Колкото и да е трудно, сложно и деликатно, ръководителите на страните членки трябва да постигнат съгласие за даване приоритет на общите стратегически цели и интереси на съюза.
Трето, от икономическа гледна точка ЕС се нуждае от максимална интеграция на стопанската политика и на всички други видове политики. Без такава интеграция не е възможен социално-икономически прогрес и по-голяма роля на общността при решаване на световните проблеми. Това означава отнемане на все повече суверенитет от страните членки. Посяга се и на изконните права на суверена – народите на страните членки да определят съдбата си, като избират свои парламенти и правителства, които да провеждат желана от тях политика. Това е също толкова важно, колкото и интеграцията.
Как да се постъпва, при остри конфликти между двете еднакво важни потребности – интеграция и суверенитет? Особено ако в Брюксел доминират десни политици (както е сега), които провеждат консервативна икономическа политика, налагат я на страните членки и поставят в центъра на вниманието финансови показатели - балансирания бюджет и ниския публичен дълг. Същевременно в страните членки (примерно в група страни) народите са избрали леви правителства и желаят по-гъвкава социално ориентирана политика, която поставя в своя фокус - човека. Ако всички решения се вземат в Брюксел не се ли обезмислят парламентарните и други избори в страните членки? Ще го приемат ли народите на страните – членки? Как ще се съчетават двете еднакво важни гледни точки и как ще се избегват остри конфликти между тях? Допустимо ли е такива проблеми да се решават с мнозинство в Брюксел? Възможно ли е Европейският парламент да стане форум за консенсусно решаване на подобни конфликти? Или е нужен друг механизъм?
Четвърто, В ЕС се борят два алтернативни подхода по интеграцията – ускорена икономическа и политическа интеграция във всички области, или постепенна лабилна полуинтеграция предимно в икономическата област, свеждаща съюза до общ пазар, при запазване на преобладаващата част от пълномощията на националните парламенти и правителства. Всеки от тези подходи има плюсове и минуси, но все по-сложната глобална обстановка налага да се предпочете първият.
ПЕС трябва да има ясна позиция по тези и много други аспекти на интеграцията с кратко-, средно- и дългосрочен хоризонт. Такава позиция трябва да се представи на европейската общественост и да се прилага в институциите на общността чрез представителите на левицата.
5. Финансовата и социалната стабилност са еднакво важни. Финансовата стабилност е безусловно необходима за нормално икономическо развитие. Социалната стабилност, обаче е също толкова необходима. Те са свързани като скачени съдове и взаимно зависими. Прекаленото форсиране на финансовата стабилност води до сериозни смущения и дори застрашава социалната стабилност. А прекомерното фаворизиране на социалната стабилност може да наруши и дори да разруши финансовата стабилност. Колкото и да е трудно, трябва да се търси подходящ баланс между тях. Как да се постига и поддържа такъв баланс? Този въпрос няма лесен отговор.
По принцип, записването на конкретни параметри на финансовата стабилност (% на бюджетен дефицит, % на публичен дълг и други подобни) в конституцията е ненужно и дори вредно. Но ако все пак това се реши, на същото основание трябва да се настоява и за записване на еднакво важни социални параметри (максимално допустима безработица, примерно 6 или 8%, живеещи в бедност и постоянни лишения – примерно не повече от 10% от населението).
Напоследък в Брюксел се грижат само за финансова стабилност и далеч по-малко за социална стабилност. Финансовата стабилност се надценява, а социалната се подценява. Социалните проблеми, обаче стават все по-остри. Расте броят на безработните. Разширява се бедността и доходната поляризация. Растат социалните, социално-етническите, социално-регионалните и политическите напрежения. Списание Time обяви ПРОТЕСТИРАЩИЯ за човек на 2011 година. А какво ще се случи, когато търпението на протестиращите милиони хора се изчерпи и те излезат на улиците? Дават ли си сметка пазарните фундаменталисти какво означава неконтролирана социална експлозия? Социалните проблеми са не по-малко тревожни и заредени с експлозивен потенциал от финансовите. Дори са по-опасни, защото засягат пряко живота, дори оцеляването на хората!
Много е важно да се поддържа справедливо разпределение на социалните тежести в обществото, особено по време на кризи. Справедливостта се превръща във все по-дефицитно ключово понятие на нашето време! Това може да се преодолява или поне смекчава с подходящо регулиране на максималните и минималните доходи и най-вече с преразпределение на доходи чрез данъчната система: по-рационално съотношение между преки и косвени данъци, умерено прогресивни преки данъци, въвеждане на необлагаем минимум при данъка върху доходите, семейно облагане на доходите, въвеждане на данък (или по-висока цена) върху употребената енергия, данък върху замърсителите, данък (или по-висока цена) върху използваната вода поради нарастващата й дефицитност, прогресивен данък върху недвижимото имущество, данък върху финансовите трансакции. В сегашните тежки условия се налага да се откажем от принципа, че не трябва да се повишават данъци по време на криза, особено данъците за най-богатите, като едно от средствата за намаляване на бюджетните дефицити. Това вече се прави с преките данъци в САЩ и в редица развити европейски страни, дори с консервативни правителства.
Европейската левица, естествено има позиция по тези въпроси, която следва да бъде актуализирана. Тя трябва да става все по-активна с изострянето на кризата и да бъде подсилена с предлагане на конкретни решения в Европейската комисия и в Европейския парламент.
6. Бедността и социалната поляризация в Европа. Широко разпространено е мнението, че бедността не е проблем в Европа. Ако имаме предвид африканска, южноазиатска, латиноамериканска или карибска бедност, това е така. Но всяко нещо е относително и се оценява при конкретни обстоятелства.
Оценявана по европейски стандарти, бедността не е решен проблем за нашия континент. Особено в южна и източна Европа. Около една четвърт от хората в ЕС са бедни или живеят в социални лишения. Главните причини за това са безработицата, старостта, ниските доходи. Над 8% от наемните работници са „работещи бедни”. Най-силно засегнати са самотните родители, имигрантите и младите хора. Безработицата сред младите е два пъти по-висока от тази сред възрастните. 21,4% от младите хора в ЕС са били без работа през септември 2011 г. В Гърция, Италия, Ирландия, Литва, Латвия и Словакия младежката безработица е между 25 и 45%. У нас тя е близо 30%.
През 2009 г. 20% от населението в ЕС с най-висок доход са получавали 5 пъти повече от 20те процента с най-нисък доход. Най-малка е била тази разлика в Словения (3,2 пъти), Чехия и Унгария (3,5 пъти), а най-голяма в България (5,9 пъти), Испания (6 пъти), Румъния (6,7 пъти) и Латвия (7,3 пъти). Най-богатите 10% в САЩ, Великобритания и Франция са присвоявали между 21 и 25% от доходите в 1976 г., между 24 и 36% в 2000 г., а сега още повече.
От средата на 1980те до 2010 г. доходите на най-бедните 10% от населението в Германия са нараствали средногодишно с 0,1%, а на най-богатите 10% - с 1,6%; в Италия съответно с 0,2 и с 1,1%; в Швеция с 0,4 и 2,4%; в Австрия с 0,4 и 1,6%; в Холандия с 0,5 и 1,6%, в САЩ с 0,5 и 1,9% и т.н. В Япония доходите на най-бедните 10% от населението са намалявали средногодишно с 0,5%, а на най-богатите 10% са нараствали с 0,3%.
В редакционна статия на в. Файненшъл Таймс четем: „Сега има широко съгласие, че големите увеличения в заплащането през последните 30 години не може да се оправдаят с никаква мярка за принос – доходите на шефовете в стоте компании на FTSE нарастнаха спрямо средното заплащане от 14 пъти в 1980 г. на 75 пъти в 2011 г.” (Undermining the case for capitalism, Financial Times, January 8, 2012).
В споменатото по-горе интервю Зб. Бжежински казва: ”Ако през 1990 г. работната заплата на директорите на предприятия в Америка е превишавала 70 пъти заплатата на средния американец, сега разликата е 325 пъти. По този начин се пренебрегва справедливостта в обществото, а тя е фундаментална основа за всяка стабилна държава”.
Лоуренс Съмърс писа във Файненшъл Таймс: „Поставят се сериозни въпроси относно справедливостта на капитализма. Те се пораждат от рязкото повишение на безработицата дори извън бизнес цикъла – един от шест американци на възраст между 25 и 54 години вероятно ще бъде безработен даже след като икономиката се възстанови – комбинирано с драматично повишение на дела на доходите, присвоявани от най-богатите 1% (и даже най-богатите 0,01%) от населението, при намаляваща социална мобилност. Проблемът е реален и дълбок и е малко вероятно да се реши от само себе си. Освен цикличните проблеми, не се очертава никакво ясно решение” (Lawrence Summers, Current woes call for smart reinvention not destruction. Financial Times. January 8, 2012).
Очевидна е тенденцията към опасно изостряне на доходната поляризация в развитите страни. В слабо развитите поляризацията е още по-остра. В не много далечното бъдеще неизбежно ще бъде достигната критичната граница на социалното търпение. А тогава?! Какво да кажем за бъдещето и жизнеността на капитализма като обществена система, която толерира и дори поражда такива деструктивни социални процеси! Със своето ирационално поведение капиталът сам дискредитира и разрушава от вътре капиталистическата система. Може ли човечеството да разчита на такава система за своето бъдеще?
Растежът на бедността и социалните лишения не е само резултат от икономическата криза, а по-скоро от политиката на европейските правителства и на ръководителите на ЕС. Слепи пред тревожната статистика, властите продължават да съкращават социалните разходи, да повишават пенсионната възраст, да закриват работни места в публичния сектор. Всичко това разширява и задълбочава бедността и изостря социалната поляризация. С решенията на ЕС за фискалния съюз правителствата се лишават от възможности за облекчаване на социалната криза с фискални инструменти. Налаганите на Гърция брутални мерки я тласкат към още по-тежка икономическа и социална криза, към отчуждение на хората от държавата и дори към социални бунтове с непредвидими последствия. Сходно, макар и не така тежко, е положението и в няколко други южноевропейски страни. Можем ли да наблюдаваме безучастно тези процеси? И да не мислим за последствията!
ПЕС сигурно работи в тази област. Настоящата екстрена ситуация обаче налага още по-радикални мерки за подпомагане на бедните и живеещите в лишения, за алармиране на европейската общественост за взривоопасните тенденции към социална поляризация и бъдещи социални експлозии, и за мерки по тяхното смекчаване. Ако това не бъде направено не е трудно да си представим какво може да се случи. Историята е добра учителка. А ние трябва да сме добри ученици. Иначе не ни чака нищо добро!
7. Методи за решаване на дълговия проблем в Европа. Бюджетните и дълговите проблеми са съпътствали от десетилетия развитието на най-богатите европейски и други държави. През последните 170 години Великобритания е имала 81 години с публичен дълг над 100% от БВП. Япония има сега публичен дълг 230% от БВП. Франция няма нито една година с балансиран бюджет от 1974 г. до сега. Да не говорим за Гърция, Италия, Белгия, Унгария и други страни. Общият публичен дълг на страните от еврозоната през 1995 г. е бил 72% от БВП и до сега само през 2007 г. е падал до 66,4%. В края на 2011 г. е 88%. Следователно, настоящите събития около дълга не трябва да ни изненадват, защото „зрееха” отдавна. Напоследък бяха истеризирани, за да се използват като претекст за преждевременен рязък обрат от стимулираща към силно рестриктивна политика в Европа.
Новото сега е, че ръководството на ЕС, на Европейската централна банка и правителствата на най-големите страни членки не взеха своевременни мерки за поставяне в „карантина” и разрешаване на гръцката криза, преди да са започнали финансовите „метастази” в другите страни. Съществен „принос” за разгръщане на кризата имат и трите рейтингови агенции с мащабното манипулиране на финансовите пазари. Това деструктивно поведение остава безнаказано и до сега. Нито пък са взети мерки за засилване на обществения и държавен контрол върху дейността на тези агенции. Все още се обмисля създаването на независима Европейска рейтингова агенция.
Известни са два начина за решаване на дълговия проблем: поголовни драстични бюджетни и други съкращения и подходящо стимулиране на растежа, съчетано със съкращения на непроизводителни разходи. Правителствата на най-големите европейски държави и ръководителите на ЕС прилагат първия метод, макар че е очевидно негоден. С политиката на брутални рестрикции се разрушава самата основна тъкан на икономическите системи на задлъжнелите страни. Икономиките им престават да произвеждат, да създават заетост, доходи, експорт, приходи за бюджета, да осигуряват нормално демографско развитие, да опазват околната среда. Авторите на този подход нямат отговор на въпроса: от къде ще дойдат средствата за обслужване на огромния дълг?
Единственият здравословен изход от дълговата криза е чрез подходящо стимулиране на търсенето, съчетано със съкращения на непроизводителни и очевидно нерационални разходи. Така ще се създава по-голямо производство, заетост, износ, повече доходи на домакинствата, постъпления в бюджета и осигурителната система, по-големи възможности за обслужване на публичния дълг, по-успешно социално и културно развитие.
В този контекст е наложителна ревизия на подхода спрямо Гърция. Сегашният брутален подход на „тройката” няма шансове за успех. Никое европейско правителство не може да изпълни ултимативните изисквания, налагани на Гърция сега. Това призна в публично изказване и министърът на финансите на Германия Волфганг Шойбле. При такава политика, дори след отписване на голяма част от дълга (над 100 млрд. евро) и даже ако си представим невъзможното – Гърция да престане да изпълнява най-елементарните си функции като държава, тяхната икономика не може да произведе ресурси за изплащане на дълга през следващите 15-20 и повече години.
За да ги произведе икономиката трябва да заработи, да настъпи обрат от продължаващия вече няколко години спад към растеж на БВП. За да стане това трябва да има достатъчно вътрешно търсене – частно, държавно и инвестиционно. То предполага достатъчни доходи на домакинствата, достатъчно държавно потребление чрез бюджета, достатъчно инвестиционно потребление, в т. ч. особено за инфраструктура. Необходимо е също достатъчно производство на конкурентоспособни продукти и услуги за износ. И може би най-важното – достатъчна подкрепа на реформите от населението и възстановяване на доверието в държавните институции. Без такава подкрепа и доверие никоя реформа не може да се разчита на успех. За съжаление, нито едно от изброените условия не е налице в Гърция при сегашния подход на ЕС, на ЕЦБ и на МВФ.
В тази ситуация никоя чуждестранна банка няма да предоставя кредити на Гърция през следващите години, нито пък ще купува нейни държавни облигации. Световните капиталови пазари ще са затворени за нея. Гръцките граждани ще продължават да държат своите спестявания извън гръцката банкова система. Вътрешното кредитиране на стопанската дейност ще бъде блокирано поради липса на ликвидност. Страната ще бъде раздирана от стачки и улични протести. Дава се простор на екстремистки политически формации. Страната се превръща в икономическа, социална и политическа развалина с непредвидими последствия за цяла Европа, в т. ч. и за България. А ние сме заинтересовани нашите съседи да са в добро икономическо здраве. Наказват жестоко гръцкия народ, без да е виновен за финансовите безобразия на неговите политици и банкери.
По-рационално е да се възприеме смекчен постепенен подход, включващ голяма редукция на дълга към частните и официалните кредитори; значително разсрочване на плащанията по остатъчния дълг; умерени съкращения на гръцките икономически, социални, отбранителни и други програми, за да са поносими за държавата, за икономиката и гражданите; запазване на достатъчен потенциал за съвокупно вътрешно потребление и износ за възобновяване на растежа; постепенно постигане на балансиран бюджет по първичното салдо; специални мерки за справедливо разпределение на тежестите на кризата между различните социални групи; търсене на отговорност от гръцките политици, банкери и други виновници за безразсъдното натрупване на дълга.
Отговорност трябва да понесат също личности и институции извън Гърция: чуждестранни банки – за безотговорната им кредитна политика спрямо Гърция, макар че са знаели какво зрее там; Европейската комисия, Европейската централна банка и други европейски институции, които не е възможно да не са знаели през годините какво става в Гърция, но бездействаха. Приеха я неподготвена в еврозоната през юни 2000 г. и наливаха нови и нови ресурси. Някой може да възрази: защо да се търси отговорност постфактум! Отговорът е прост: защото ненаказаното престъпление (или нарушение) е покана за нови престъпления (или нарушения) в бъдеще.
Освен това, Германия, която печелеше до скоро от задлъжнялостта на Гърция и другите европейски страни, сега пак ще печели, понеже взема заеми от световните пазари при най-ниска лихва и ги използва за кредитиране на Гърция при малко по-висока лихва. А Германия заема средства от финансовите пазари, понеже няма налични и поради високата си публична задлъжнялост – 81,7% от БВП в края на 2011 г. Тя обаче се ползва с доверието на финансовата общност, понеже нейната икономика работи добре и платежоспособността й е сигурна. В сходна, макар и не толкова добра позиция е и Франция с нейната задлъжнялост от 85,4% от БВП.
ПЕС има широко поле за политически действия в тази област: в Европейския парламент, в Европейската комисия, в другите органи на ЕС, в социалистическите и социалдемократическите партии в страните членки. ПЕС може да предложи и нови идеи за разрешаване на дълговата криза в Европа. Нещо повече, ПЕС трябва да изработи цялостна стратегия за разрешаване на дълговата криза, а да не се ограничава с изолирани критични изказвания по отделни аспекти на този сложен комплекс от проблеми.
8. Фискалният съюз и неговите деструктивни последствия. Самоцелните фискални ограничения не са пътят за разрешаване на дълговия проблем в ЕС. Това е погрешно решение с разрушителни последствия, натрапено на ЕС и европейските народи от консервативни политици и икономисти.
Фискалният съюз вкарва Европа в стагнация през следващите години. Започва едно загубено десетилетие. Налаганите рестрикции подкопават фундамента на „Стратегия Европа 2020”. При тези сурови фискални условия не е възможен заложеният в нея ускорен „зелен” и качествен растеж.
Фискалният съюз прави невъзможно ускореното догонващо икономическо развитие на по-бедните страни, като нашата. Защото в условията на брутални рестрикции не е възможен ускорен растеж. Това ще бетонира сегашния разнороден икономически и социален състав на ЕС, който е една от важните причини за настоящите му проблеми.
С допълнителните си инструменти, между които и ограниченията за инфлация, фискалният съюз ще затруднява и обективния процес на постепенно изравняване на цените в общността. Защото в по-бедните страни членки с по-ниско средно ценово равнище и при наличието на общ пазар националните цени неизбежно ще растат по-бързо, за да се сближават със средните цените в общността. Никой не може да преустанови този процес. Бедните страни ще са в постоянно нарушение на ограничителите в публикуваната наскоро референтна рамка и ще бъдат наказвани, без да са виновни. Така административните правила на Брюкселската бюрокрация ще се конфронтират с обективните икономически процеси, които никой не може да забрани или заобиколи.
Фискалният съюз забива поредния пирон в ковчега на Европейския социален модел. Разбира се, става дума за запазване на реалистичен социален модел, съобразен с икономическия потенциал на общността и на страните членки. А социалният модел беше и все още е една от гордостите на следвоенна Европа, за разлика от англосаксонския консервативен модел. Жизнено важните социални измерения на икономическата политика се жертват пред олтара на финансовата стабилност.
Фискалният съюз и предшествалият го Пакт Евро плюс налагат непонятни правила по набирането на средства във Фонда за финансова стабилност. Те поставят в непосилна ситуация по-бедните страни, които не могат да отделят ресурси, за да помагат на далеч по-богати страни членки с безотговорно финансово поведение. Здравата логика диктува най-бедните страни членки да бъдат освободени от такива вноски. Нима това не се разбира от ръководителите на ЕС!
Фискалният съюз променя радикално условията за членство в еврозоната. По принцип като член на ЕС мястото на България е в еврозоната. Въпросът е не дали, а кога и как ще се присъединим. Тези условия сега се променят, главно в две направления – по участието във Фонда за финансова стабилност и по координацията на фискалната политика.
Нашето правителство не желае да се присъединим сега към еврозоната. Аз съм на същото мнение. Разликата между мен и правителството, обаче е в причините. Правителството подписа договора за фискален съюз, но не желае сближаване на данъчната политика в рамките на еврозоната. Уж са за фискален съюз и фискална интеграция, а не желаят обща (или поне координирана) данъчна политика! Това е погрешна и незащитима позиция, защото не е възможна фискална интеграция без обща данъчна политика.
България не може да отстоява политиката си на „плоски” и ниски преки данъци, които освен че са антиевропейски, са и антисоциални. Ние имаме най-ниските преки данъци в ЕС: 10% корпоративен данък и 10% данък върху доходите на физическите лица, без необлагаем минимум. Не е вярно, че ниските данъци привличали чужди инвестиции. Икономическите аргументи против такова твърдение са много, а и последните години го потвърдиха. Въпреки най-ниските преки данъци притокът на преки чуждестранни инвестиции пресъхна. Привлекателността на една страна за преки чужди инвеститори зависи от много фактори и корпоративният данък е само един от тях. Световният икономически форум го подрежда по значимост на девето място в последния си Глобален доклад за конкурентоспособността (World Economic Forum, The Global Competitiveness Report 2011-2012, p. 130). И ако може да се търси някаква, макар и косвена, връзка между чужди инвестиции и корпоративен данък, такава връзка няма между чужди инвестиции и данъка върху доходите на физическите лица.
Непонятно защо правителството мълчи по вноските ни във Фонда за финансова стабилност. Това е главната причина, която налага да се въздържаме засега от присъединяване към еврозоната. Защото България не разполага с ресурси за участие в този фонд. Ние нямаме осигурен ресурс за изплащане на държавни облигации за около 1,8 млрд. лв., чийто падеж настъпва през януари 2013 г., а трябва да плащаме два-три пъти по-голяма сума ако се присъединим към еврозоната. Заедно с другите източноевропейски страни, трябва да настояваме за промени в условията за формиране на Фонда за финансова стабилност, така че страните членки с БВП на човек от населението под 75% от средното в еврозоната, да бъдат освободени от вноски.
ПЕС трябва да изработи и обяви ясна позиция по посочените и други негативни последствия от създаването на Фискалния съюз и да мобилизира съпротивата за тяхното предотвратяване.
9. Дълговата криза и рейтинговите агенции. Наличието на такива агенции е един от инструментите на консервативната икономическа теория във финансовата област. В тяхното съществуване може да е имало някои рационални основания преди години. С течение на времето, обаче те започнаха да злоупотребяват със специалното си положение и да налагат повсеместно дискредитираните догми на консервативните школи в икономическата теория като истина от последна инстанция; да манипулират световните и регионалните финансови пазари; да предрешават съдбата не само на отделни финансови институции, но и на държави и дори на обединения от държави. Допуснаха груби грешки в рейтингите на огромни финансови институции в 2008 г. непосредствено преди разгръщането на глобалната криза. Бивши служители на тези агенции изнесоха дискредитиращи факти за дейността и взаимоотношенията им с клиенти. Тези агенции изиграха мащабна деструктивна роля за усложняването на така наречената „дългова криза” в Европа чрез манипулиране на финансовите пазари. Стандард & Пуърс дори се намеси във вътрешната политика на САЩ, вземайки страна в полза на републиканската партия срещу Президента Обама и Демократическата партия.
Има различни идеи по бъдещето на тези агенции: от крайни, настояващи за тяхната ликвидация, до по-умерени, свеждащи се до засилване на обществения и държавния контрол върху дейността им; повишаване на тяхната отговорност; налагане на ограничения да публикуват резултатите от анализите за държави и региони, без изричното съгласие на съответните правителства; по обхвата на дейността им; по използването на техните оценки от финансовите пазари; по създаването на независима европейска рейтингова агенция.
Желателно е ПЕС да обяви своя позиция по целесъобразността, по дейността и бъдещето на тези агенции, а също и по евентуалното създаване на независима Европейска рейтингова агенция.
10. Човечеството е изправено пред много сериозни дългосрочни предизвикателства. Имам предвид демографската криза в Европа, задаващите се екологична, енергийна, хранителна и водна кризи в глобален мащаб през следващите десетилетия. Поради това, наред с действията си по решаване на текущите остри проблеми на европейските граждани, ПЕС трябва да подготви свои дългосрочни стратегии и политики по изброените изключително тежки стратегически предизвикателства.
28 февруари 2012 г.