Обратно в списъка на публикаците

Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН

Поуки от световната криза за икономическата теория

Анализирана е ролята на неокласическата теория през последните десетилетия на 20-ти век и нейната отговорност за сегашната световна икономическа криза. Показано е бързото възраждане на неокейнсианската теория, на основаната на нея антициклична политика и нейната роля за излизането на света от последната криза. Подчертана е положителната роля, която тази теория може да играе през следващите години и десетилетия.

            Направен е опит за очертаване контурите на търсения нов теоретичен синтез за функциониране на икономиката, като се използва положителното от досегашните икономически теории и се внесат нови оригинални теоретични идеи.

            На базата на горното е обоснована необходимостта от теоретична рамка за ролята на държавата в управлението на икономиката в страни като България и са направени конкретни препоръки в тази област.

JEL: B22, E20

1. Залезът на неокласическата и възраждането на неокейнсианската теория

Настоящата глобална криза е повратна точка не само за стопанската практика, но и за икономическата теория. Адам Смит, бащата на модерните икономисти, твърдеше, че преследването на собствения интерес (правене на печалба от конкурентни фирми), ръководени като че ли от невидима ръка, води към общо благоденствие. В продължение на десетилетия същността на учението на А. Смит се представяше свръх опростено едва ли не с две фрази: за „невидимата ръка” и за държавата като „нощен пазач”. От много години виждаме, че такива заключения не се потвърждават при неперфектна конкуренция и непълна информация – а всички пазари, специално финансовите, се характеризират с несъвършена информация. Причината, невидимата ръка да изглежда като невидима е в това, че тя не съществува. Преследването на собствения интерес от Енрон и Уърлдком не осигури благоденствие за обществото, а преследването на същия интерес от тези във финансовия и в жилищния сектор докара американската и световната икономика до ръба на пропастта през 2008 г.

По-сериозни изследвания за Адам Смит дават различна представа за него като икономист от тази, разпространявана през последните десетилетия. Гавин Кенеди пише: „В широките среди се смята, че Адам Смит е бил за либерална пазарна икономика, без намеса на държавата, без държавни интервенции и т.н.”. Той прави справка в книгата „Adam Smith: A Moral Philosopher and His Political Economy”, Palgrave Macmillan, 2008, pp. 247-248 и установява 28 конкретни препоръки на Смит за намеса на държавата в стопанската дейност (Gavin Kennedy, Adam Smith on State Expenditures and Interventions. Economist’s View, 22 January 2009). Г. Кенеди се позовава и на Якоб Винер, „който заключил без изненада, че Адам Смит не е доктринер и адвокат на “laissez Faire” (Jacob Viner, Adam Smith and Laissez-faire. In “Adam Smith, 1776-1928: Lectures to Commemorate the Sesquicentennial of the Publication of Wealth of Nations”, p. 53, August, M. Kelly, 1928).

Интересен исторически преглед на циклите в икономическата теория в контекста на сегашната криза прави Роберт Скиделски (Роберт Скиделски е член на Британската камара на лордовете, професор емеритус на университета Warwick и член на консултативния съвет на Московския университет по политически науки. Той е автор на спечелила награда биография на Дж. М. Кейнс). Той пише:

„Циклите в икономическото мислене са толкова стари, колкото и бизнес циклите (курсивът мой – И.А. Във всички следващи цитирания на автори подчертаните думи, фрази или части от изречения са направени от мен. За избегване на многобройни повторения няма да посочвам изрично, че курсивът е мой.), породени от дълбоки делови смущения. „Либерални” цикли са последвани от „консервативни” цикли, които на свой ред се заменят от „либерални” цикли и т.н... (Тези понятия, възприети в САЩ се различават от придобилите гражданственост у нас. Либерално в Америка означава кейнсианско, етатистко, ако щете своеобразно ляво. Консервативно те наричат придържането към неокласическата теория, наричана у нас още и неолиберална.) Либералните цикли се характеризират с правителствени интервенции, а консервативните – с оттегляне на правителствата от икономиката”. След това авторът разглежда характеристиките и резултатите от либералния цикъл от 1933 до 1970 г., свързан с имената на Ф.Д. Рузвелт и Дж. М. Кейнс, последван от консервативния цикъл от 1970-те до 2008 г., чийто идеолог беше Милтън Фридман. С национализацията на гигантските американски и други банки през 2008 г. приключи консервативният цикъл.

„Голямата нерешена дилема в икономичеката теория е дали пазарните икономики „по природа” са стабилни или се налага да бъдат стабилизирани чрез държавна политика? Кейнс подчерта необосноваността на очакванията на които се основава стопанската дейност в децентрализираните пазари. Бъдещето е по начало несигурно, а психологията на инвеститорите – променлива... Само правителството може да стабилизира очакванията”.

Неокласическата революция вярваше, че пазарите са много повече циклично стабилни, отколкото твърдеше Кейнс; че рисковете на пазарните трансакции могат да се знаят предварително и че цените отразяват обективните вероятности. Този пазарен оптимизъм доведе до дерегулацията на финансовите пазари през 1980-те и 1990-те и последвалата експлозия на финансови иновации, която направи „безопасно” да се вземат все по-големи и по-големи заеми на основата на очакваното поскъпване на активите. Току що избухналият кредитен балон почиваше на тази икономическа философия и беше доказан с илюзиите на математическото моделиране”.

 „Ако погледнем историческите факти, либералният режим от 1950-те и 1960-те беше по-успешен от консервативния, който го последва...Икономическият растеж беше по-бърз и по-стабилен в ерата на Кейнс, отколкото в ерата на Фридман; неговите плодове бяха по-справедливо разпределени, социалната кохезия и моралните ценности по-добре поддържани” (Robert Skidelski, Farewell to Neo-Classical Revolution, Project Syndicate, September 2008).

Няколко месеца по-късно Скиделски продължи разсъжденията си. „Най –очудващото изказване, направено от човек, формиращ икономическата политика през последните години беше признанието на А. Гриинспан тази есен, че контролираният от него режим на дерегулация е бил основан на „грешка”: той бил надценил способността на свободния пазар да се саморегулира и е пропуснал саморазрушителната сила на дерегулираното ипотечно кредитиране. „Цялата интелектуална постройка”, каза той „се разпадна през лятото на тази година”.

По-нататък авторът цитира Дж. Сорос: „Характерна черта на текущата финансова криза е, че не беше причинена от външен шок като например повишение на цените на петрола от OPEC… Кризата беше създадена от самата финансова система”.

Скиделски продължава: „Кейнс създаде икономическа теория, чиято стартова позиция беше, че не всички бъдещи събития могат да се сведат до измерим риск. Винаги има остатък от истинска несигурност и това правеше катастрофите винаги присъстваща възможност, а не шок, който се случва веднаж в човешкия живот. Инвестицията е повече акт на вяра, отколкото научно изчисление на вероятностите. И в този именно факт е възможността за огромни системни грешки.

Основният въпрос, поставен от Кейнс беше: как се държат рационалните хора в условия на несигурност? Отговорът му беше дълбок и излиза далеч извън икономиката. Хората се отказват от обичаи, които ги убеждават, че вършат правилни неща. Главното между тях е предположението, че бъдещето ще е като миналото... И че текущите цени правилно обобщават „бъдещите перспективи”. Преди всичко ние тичаме с тълпата...

Рецептите на Кейнс се водеха от схващането за парите, които играят смущаваща роля в неговата икономическа теория. Повечето икономисти гледат на парите само като на платежно средство. Подобно на бартера. Кейнс подчертава тяхната роля като „склад на ценности”... Държенето на пари е начин за отложени трансакции...

Именно това движение на налични пари, е което прави лихвената политика толкова несигурен инструмент за улавяне. Ако ръководителите на банки и компании имат песимистични виждания за бъдещето, те ще повишават цената за „отказа си от ликвидност”, дори когато централната банка наводнява икономиката с налични пари. Именно поради това Кейнс не смяташе, че с намаляването на лихвите от централните банки непременно и сигурно не толкова бързо ще намаляват лихвите по различните видове кредити. Това беше негов основен аргумент за използване на правителствени стимули срещу депресия. Има само един сигурен начин да се увеличават разходите в условията, когато частният сектор се колебае дали да разходва. Това е разходването да се прави от самото правителство. Да разходва за пирамиди, за болници, но трябва да разходва.

Това е в съкратена форма икономическата теория на Кейнс. Неговата цел не беше да разрушава капитализма, а да го спаси от него самия. Той вярваше, че работата по спасяването трябваше да започне с икономическата теория. Сега, след сгромолясването на интелектуалната конструкция на Гриинспан, настъпи времето да се построи нова върху основите, които положи Кейнс” (Robert Skidelski, The Remedist. The New York Times, 12 December 2008).

Това се потвърждава и от анализа на  Джордж Уил. Той прави полезен преглед на прилагането на Кейнсовата теория в САЩ след Втората световна война и до началото на 1980-те, еволюцията на неокласическата теория и практика и сега отново към Кейнс, с отчитане на плюсовете и минусите на всяка от тях (За подробности виж George F. Will, Runaway Stimulus. The New York Times, 12 February 2009).

Роберт Шилер дава кратка, но убедителна представа за антицикличната политика, препоръчана навремето от Кейнс: „В разгара на висока безработица кредитоспособните правителства трябва да увеличават търсенето чрез дефицитно разходване. След това, във времена на ниска безработица правителствата ще изплащат натрупания дълг. С тези на пръв поглед минимални промени в процедурите, капиталистическата система може да бъде стабилизирана. Няма нужда от радикална операция на капитализма... С този среден път на Кейнс може да се избегне високата безработица, паниките и маниите на капитализма. Но с това ще се избегне и политическият, и икономическият контрол на комунизма...

Най-общата теория на Кейнс съдържаше и по-фундаментални дълбоки послания по функционирането на капиталистическата система. Той обяснява защо капиталистическите икономики, изоставени сами на себе си, без балансиращата роля на правителствата, са по природа нестабилни. Неговата теория обяснява защо е необходима контрабалансиращата роля на правителствата за нормално функциониране на капиталистическите икономики...

Ние не искаме да изхвърлим и добрите неща от капитализма, заедно с лошите. Когато се появят колебания идва времето на правителствата да създадат условия за тези, които могат и искат да произвеждат, каквото другите искат да купят, да го правят. Тук е ролята на правителството с неговата контрабалансираща парична и фискална политика, да поддържа пълна заетост. Принципите зад такава икономика не са принципи на социалистическата икономика. Правителствата, доколкото е необходимо, само създават макроикономически условия за нормално функциониране на икономиката. Такава е ролята на правителствата – да осигурят „мъдра laissez faire”. Това не е свободният за всички капитализъм, препоръчан от неокласическата икономическа теория... Това е важен среден път между тези, които виждат само икономическите катастрофи и безработица на необуздания капитализъм, от една страна, и тези, които смятат, че правителството не трябва да играе никаква роля” (Robert Shiller, A Failure to Control the Animal Spirit. Comment. Financial Times, 8 March 2009).

Според Кейнс, дълбоката причина за икономическия спад е недостатъчното общо търсене... Намалените продажби принуждават фирмите да намаляват производството и да освобождават персонал. Нарастващата безработица и намаляващите печалби, на свой ред, още повече потискат търсенето, водещо до обратна примка с много неприятни последствия... Ситуацията се обръща, казва теорията на Кейнс само когато някакво събитие или стопанска политика повишава общото търсене. Проблемът сега е, че е трудно да се намери от къде може да дойде това търсене.

Производството на продукти и услуги се дели на потребление, инвестиции, държавно търсене и нетен експорт. Всяко разширение трябва да дойде от един от тези четири източника, но във всеки от тези случаи работят мощни сили, които поддържат разходите ниски”. След това той се спира на всеки от тях.

Дейв Къди цитира Дж. М. Кейнс: „Ние трябва да прибегваме до дефицитно разходване по време на рецесия, за да ни изведе от рецесията и да изплатим натрупания дълг през добрите времена”. Кейнс също казва в по-късните си години, че „политиците вземат под внимание моята препоръка за дефицитно разходване по време на рецесия, но забравят да платят дълга в добрите времена” (Dave Cuddy, Stimulate Economic Education. Newsminer. co;, 25 February 2009).

Матю Филипс пише: „Името на хваления английски икономист Джон Мейнард Кейнс се споменава през последните месеци като герой и размирно момче, че ще си помислите, че е член на екипа на президента Обама. В известен смисъл той е, макар че е покойник от 62 години. С икономика в развалини, неговите идеи са на мода. Но кой е Кейнс? Отговорът може да се даде опростено в няколко пункта.

1. Той вярваше, че голямото правителство е добро правителство.  Кейнс вярваше, че държавата, а не частният сектор трябва да движат икономическата политика. Макар че Новият договор на ФДР често се обсъжда сега като краен пример на кейнсианска икономическа политика в действие, ФДР не го възприе напълно до края на 1930-те, когато той форсира дефицитното разходване в навечерието на Втората световна война. Той сработи и кейсианизмът царуваше в Америка до 1960-те.

2. Той настояваше за движение напред, когато другите даваха заден ход. Антицикличната фискална политика поддържа икономиката в равномерно стабилно движение, смяташе той. Когато икономиката охлажда, тя трябва да се загрее. Чрез намаляване на лихвите и увеличение на държавните разходи, особено за инфраструктура, образование, публично здраве. Звучи познато. Комбинираните 1,5 трил. дол. – всички заети пари – пакета за финансова стабилизация и стимулиращия пакет са чисто кейнсианство. В добри времена – увеличаваш данъците и намаляваш разходите, за да контролираш инфлацията.

3. Той вярваше, че пазарите грешат, когато са оставени сами на себе си. Сривът от 1929 г. и сегашният срив оправдават неговия инстинкт за правителствена регулация и интервенция (Matthew Philips, Who’s This Fella Keynes, Anyway? News Week International, 2 March 2009).

Рич Томас писа преди 18 години: „ Джон Мейнард Кейнс доказа, че е терминатор в икономиката... Той умира и умира отново, само за да се завърне. Кейнс почина в 1946 г., но неговата революционна идея, че дефицитите са често добри, или поне не са толкова лоши, както традиционно се мисли, се възприе посмъртно. Идеите на Кейнс ръководеха американската икономическа политика от Кенеди до Картер. След това Роналд Рейгън ги уби официално, макар че продължи с многобройни ненабелязани предварително собствени дефицити. Сега в 1992 г. демократите планират да се върнат отново към живия терминатор”.

Като се спира на дефицитите Кейнс пише, че е „важно не толкова нивото на дефицита, а дали той расте или намалява. Увеличението на съществуващия дефицит не само е правилно, но и необходимо, когато страната е в рецесия или в забавен растеж. Ако частният сектор не използва работната сила, фабриките, мините, ресторантите и други услуги, правителството трябва да се намеси. То трябва да купува по своя инициатива, да строи пътища, дренажни системи, както по времето на Новия договор. Правителството може също да предложи стимули чрез данъчни облекчения за потребление и инвестиции. Парите ще дойдат от бюджета и от заеми” (Rich Thomas, You Can’t Keep Good Economist Down. News Week International, 26 October 1992).

Адам Дейвидсон и Алекс Блумберг твърдят, че „планът на Обама е построен на теоретичните принципи на Дж. М. Кейнс. В някаква степен тези принципи са прилагани по времето на президента Рузвелт, а и след Втората световна война. В чист вид като средство за излизане от тежка криза, това е първият случай на неговото цялостно прилагане...

Кейнс винаги е твърдял, че всяко повишение на данъците и стремеж да се балансира бюджета по време на криза анулират всички положителни ефекти върху разходването”... (У нас сега се допуска точно тази грешка, срещу която на времето Кейнс предупреждаваше).

„Привържениците на Кейнс смятат, че ако правилно се дозират и използват, инструментите на разходването могат да бъдат полезни не само при рецесия, но (с тяхното ограничаване) и при бум в икономиката. Така до голяма степен може да се преодолее или силно да се изглади цикличността в икономическото развитие. Основното е: когато частният сектор престане да разходва това трябва да прави държавата и обратно, когато той разходва много (и има опасност от прегряване на икономиката – бележката моя – И.А.), държавата да ограничава разходите като сама престане да го прави (чрез бюджета), да повиши данъците и лихвите”. Посочва се, че противниците на Кейнс сами конструират свръх опростени варианти на неговата теория като картонени кули, за да могат лесно да ги опровергават (Adam Davidson and Alex Blumberg, Blame it on Keynes. Reuters, 9 February 2009).

В Уикипедия може да се прочете: „През последните 60 години, особено в англо-американските икономики, но в значителна степен и в целия свят (с изключение на Съветския съюз и другите социалистически страни от 1920 до 1990 г.) двете конкуриращи философии с най-голямо влияние при формирането на икономическата политика бяха Кейнсианството и Монетаризмът. Монетаризмът може да се разглежда като раздел на либералните (на свободния пазар) икономики, докато кейнсианските икономики са в реалистичния лагер...

Монетаристите препоръчват минимални правителствени интервенции в икономиката, с изключение на контрола върху паричното предлагане, публикуване на цели за бъдеща умерена експанзия и така формиращи очаквания за намаление на инфлацията. Монетаристите подкрепят пазарно ориентирани политики, затягане на режима около силните профсъюзи, умерена лека регулация и като цяло, слабо държавно участие в управлението на икономиката, макар и не толкова крайно, както изискват либералите от Австрийската школа и либертарианците.

Кейнсианците препоръчват умерени правителствени интервенции, особено по време на рецесии, чрез увеличение на държавните разходи, особено за инвестиционни проекти, като нови училища, болници, инфраструктура и за стимулиране на икономиката. По време на икономически бум те често препоръчват мерки за потискане на търсенето, като увеличение на данъците и лихвените проценти и през целия бизнес цикъл като цяло силна регулация на икономическата дейност” (Wikipedia, 2008-2009 Keynesian Resurgence).

Тази антициклична политика може да се представи в следната опростена графика (виж фиг. 1.):

Фиг. 1. Aнтициклична кейнсианска политика

Кейнсианската теория е макроикономическа теория, основана на идеите на британския икономист Джон Мейнард Кейнс. Тя подчертава ролята на факторите от страната на търсенето, за разлика от факторите на предлагането, за определяне на съвокупния продукт. Теорията на Кейнс твърди, че решенията на частния сектор често пъти водят до неефективни макроикономически резултати и поради това налагат активна реакция с политики от публичния сектор, в това число парична политика на централната банка и фискална политика на правителствата, за стабилизиране на производството през бизнесцикъла.

Кейнс твърдеше, че съвокупното търсене на стоки може да се окаже недостатъчно по време на спадове, водещи до излишно висока безработица и загуба на потенциална продукция. В такива случаи правителствената политика трябва да се използва за увеличаване на съвокупното търсене и по този начин – за повишаване на икономическата активност и намаляване на безработицата.

Кейнс твърдеше също, че решението при депресия е да се стимулира икономиката чрез комбинация на два подхода: намаление на лихвите и държавни разходи за инфраструктура. Държавните инвестиции създават доходи, които водят до още по-големи разходи в икономиката, която на свой ред стимулира повече производство и инвестиции, създаващи още повече доходи и разходи и т.н. Началното стимулиране създава каскада от събития, чието общо увеличение на икономическата активност умножава първоначалните доходи и инвестиции.

Централно заключение на кейнсовата икономическа теория е, че в някои ситуации не особено силни автоматични механизми придвижват производството и заетостта до потенциално възможното равнище на пълна заетост. Това заключение противоречи на икономическите подходи, които приемат наличието на обща тенденция към равновесие. „Неокласическият синтез”, който комбинира Кейнсианските макро концепции с микро основите и условията на общо равновесие, позволява настройка на цените за постигане на тази цел.

В по-широк смисъл, кейнсианците гледат на своите възгледи като на обща теория, при която използването на ресурсите може да бъде високо или низко, докато предишните икономически теории се фокусираха на случая на пълно използване при наличието на перфектна конкуренция и пълна информация, което на практика никога не съществува.

Някои тълкувания на Кейнс подчертават неговото специално внимание на международната координация на предлаганите политики, нуждата от международни икономически институции и пътищата при които икономическите сили могат да доведет до война или да стимулират мира...

Сърцевината на новия Кейнсианизъм се основава на макроикономически модели, които показват, че номиналните заплати и цени са „негъвкави”, не се променят лесно с промяна в търсенето и предлагането и поради това доминира количественото приспособяване. Според П. Кругман „Доколкото аз виждам фактите за преобладаването на такава негъвкавост, предположението за поне временно недостатъчно гъвкаво намаление на цените, е едно от нещата, които стоят много добре на практика, но много лошо на теория”. Тази интеграция по-нататък е доразвита. Неперфектното вземане на решения, като това, изследвано от Дж. Стиглиц подчертава важността на управлението на риска в икономиката в работите на други икономисти, които поставят под въпрос рационалното вземане на решения в обстановка на отлична информираност, като необходимост за микроикономическата теория (From the Wikipedia, Keynesian Economics. Wikipedia Foundation, Inc. У нас също има качествени публикации за Кейнс и кейнсианството. Между най-новите виж: Атанас Леонидов, Кейнс и кейнсианството, сп. Икономическа мисъл, 3/2010 г., Алла Кирова, Новото кейнсианство – микроикономически основи и връзка с макроикономическата политика, Университетско издателство „Стопанство”, София, 2010 г.).

Според Кейнс нивото на производството и заетостта в икономиката се определя от съвкупното търсене или ефективното търсене. Той казва, че „човек създава собственото си предлагане” до нивото, определяно от пълната заетост.

Всред нашата икономическа колегия не е широко известен фактът за „Формулата на Кейнс”, която световната статистика и сега използва за изчисляване на брутния вътрешен продукт:

БВП = лично потребление + инвестиции + държавни разходи

+ износ – внос (From the Wikipedia, Keynesian Formula).

„Новата кейнсианска икономическа теория е школа в макроикономическата теория, която се стреми да осигури макроикономически основи на Кейнсианската теория. Тя е развита частично в отговор на критиките срещу макроикономическата теория на Кейнс от привърженици на неокласическата макроикономическа теория.

Две основни презумпции определят неокейсианския подход към макроикономическата теория. Както неокласическия подход, новият кейнсиански макроикономически анализ обикновено приема, че домакинствата и фирмите имат рационални очаквания. Но двете школи се различават по това, че новият кейнсиански анализ приема наличието на различни грешки на пазара. По-специално, неокейнсианците приемат, че цените и заплатите „не са гъвкави”. Това означава, че те не се приспособяват незабавно към промените в икономическите условия.

Липсата на гъвкавост на заплатите и цените и другите пазарни грешки, които присъстват в новите кейнсиански модели допускат, че икономиката може да не успее да постигне пълна заетост. Следователно, новите кейнсианци настояват, че макроикономическата стабилизация, постигана от правителството (с използване на фискална политика) или на централната банка (с помощта на парична политика) могат да дадат по-ефективни макроикономически резултати, отколкото може да постигне политиката на laissez-faire. Новата кейнсианска икономическа теория, обаче е по-малко оптимистична относно ползата от прекалено активистка политика, в сравнение с традиционната кейнсианска теория.

Макар че проф. Грегори Манкю не е привърженик на Кейнсианската теория и не подкрепя фискалните и други програми на президента Обама, той пише: „Ако трябва да изберете един единствен икономист, който разбира проблемите пред които е изправена икономиката, няма съмнение, че това е Джон Мейнард Кейнс. Макар че той почина преди повече от половин век неговата диагноза на рецесиите и депресиите остава в основата на съвременната икономическа теория. Неговите прозрения отиват много далече в обясняването на предизвикателствата пред които сме изправени” (From the Wikipedia, N. Gregory Mankiw).

В 1936 г. Кейнс писа: „Практичните хора, които си вярват, че са свободни от интелектуално влияние, обикновено са роби на някой покоен икономист”. В 2008 г. никой покоен икономист не е по-виден от самия Кейнс” (N. Gregory Mankiw, What Would Keynes Have Done? The New York Times, 28 November 2008).

Интересни са разсъжденията на Роберт Скиделски, който стъпва на току що цитираната мисъл на Кейнс. През април 2009 г. в своя статия той прави преглед на грешките на финансистите и на икономистите, довели до сегашната криза. Скиделски писа: „Аз обвинявам икономиститте повече от банкерите за кризата. Защото икономистите създадоха системата от идеи, която банкерите и политиците прилагаха. Дж. М. Кейнс писа на времето: „Практичните хора, които вярват, че са имунизирани срещу интелектуално влияние са обикновено роби на някой покоен икономист”. Повечето от сегашните икономисти не са покойници, но продължават да работят в околностите на Чикаго. Техните основни положения трябва да бъдат безмилостно изложени на показ, защото те почти бяха близо до разрушаването на нашия свят” (Robert Skidelski, The Treason of the Economists. Project Syndicate, April 2009).

Ако към горното прибавим безпрецедентните икономически успехи на Китай, Индия и други източноазиатски държави, постигнати при съчетаване на пазарните механизми с държавна регулация, картината става още по-убедителна в полза на Кейнсианската философия за икономическо развитие.

Дж. Стиглиц пише, че „Глобализацията е тясно свързана с пазарния фундаментализъм – идеологията за свободните пазари и финансовата либерализация. В сегашната криза виждаме как най-пазарно ориентираните институции в най-пазарно ориентираните страни се провалиха и се молят на правителствата за помощ. Всеки по света ще ви каже сега, че това е краят на пазарния фундаментализъм. В този смисъл падането на Уол стриит за пазарния фундаментализъм е това, което беше падането на Берлинската стена за комунизма. Това показва на света, че този начин на икономическа организация не е устойчив... За тези от нас, които винаги са имали връзка с кейнсианските традиции, това е триумфален момент, след като бяхме изоставени в пустинята, почти отбягвани, повече от три десетилетия. Това, което става сега е триумф на здравия разум и на доказателствата над идеологията и интереса.

Икономическата теория от дълго време обяснява защо свободните от регулации пазари не се самонастройват, защо беше необходимо регулиране, защо държавата трябва да играе важна роля в икономиката. Много хора, особено такива работещи във финансовите пазари, проповядваха „пазарен фундаментализъм”. Погрешните политики в резултат на това, проповядвани, между другото и от членове на икономическия екип на президента Обама – преди време нанесоха огромни вреди на развиващите се страни. Моментът на просветление настъпи едва когато тези политики започнаха да вредят на Америка и други напреднали индустриални икономики.

Кейнс твърдеше не само, че пазарите не са самонастройващи се, но и че при сурови спадове на стопанската активност паричната политика не работи. Необходима е фискална политика. Но не всички фискални политики са еднакви. В сегашна Америка с големия жилищен дълг и висока несигурност, данъчните облекчения вероятно няма да бъдат ефективни (както се случи в Япония през 1990-те). Много, ако не и повечето от данъчните облекчения през последния февруари (на 2008 г., - около 300 млрд. дол., направени от правителството на президента Буш – бележката моя – И.А), бяха използвани за спестявания.

С огромния дълг, оставен от администрацията на Буш, Америка е силно заинтересована да получи възможно най-голям стимул от всеки изразходван долар. Наследството от ниски инвестиции в технологии и инфраструктура, особено от желания вид и нарастващото неравенство между богати и бедни, изисква съгласуваност между краткосрочно разходване и дългосрочни стратегии.

Това налага преструктуриране както на данъчните, така и на разходните програми. Намалението на данъците на бедните и повишаването на помощите за безработни при едновременно повишение на данъците на богатите, може да стимулира икономиката, да намали дефицитите и неравенството. Намаляването на разходите за Иракската война и увеличаването на разходите за образование може едновременно да увеличи производството в кратко и дългосрочна перспектива и да намали дефицита.

Американската финансова система се промени драматично след 1930-те. Много от големите банки напуснаха „кредитния” бизнес и навлязоха в „преместващия бизнес”. Те купуваха активи, преопаковаха ги и ги продаваха, като поставиха рекорди на некомпетентност при оценка на риска и пресяване според платежоспособност. Стотици милиарди бяха изразходвани за запазване на тези нефункционални институции. Нищо не беше направено, за да се разследват техните перверзни системи за стимулиране, които насърчаваха късогледото краткосрочно поведение и поемането на прекомерен риск. С лични възнаграждения, крещящо разминаващи се с обществените ползи, няма защо да се изненадваме, че преследването на собствения интерес (алчността) доведе до такива солидни деструктивни последствия. Дори интересите на техните акционери не бяха добре защитени.

Междувременно, съвсем малко беше направено за подпомагане на банките, правещи това, което следва да правят – кредитиране при подходяща оценка на платежоспособността на заемоискателите.

Рискът днес е, че с новите кейнсиански доктрини ще се злоупотреби и те ще бъдат използвани за обслужване на някои от същите интереси. Дали тези, които настояваха за дерегулация преди 10 години извлякоха своите поуки? Дали е настъпила искрена промяна, или промяна по стратегически съображения? В края на краищата, в днешния контекст, вярата в кейнсианската политика изглежда дори по-изгодна от вярата в пазарния фундаментализъм.

Преди едно десетилетие, по време на Азиатската финансова криза, имаше много дискусии за необходимостта от реформа на глобалната финансова архитектура. Съвсем малко, обаче беше направено. Абсолютно необходимо е сега не само да се отговори подобаващо на текущата криза, но и да се предприемат необходимите дългосрочни реформи ако искаме да създадем по-стабилна, просперираща и справедлива глобална икономика” (Joseph Stiglitz, Keynesian Economics Finds New Relevancy in the 21^st Century Global Economy. Guardian.co.uk. 5 December 2008).

Роберт Самуелсон подчертава, че между Кейнс и Фридман има съществени различия. Докато Кейнс разчиташе повече на бюджетната политика (правителствени разходи и данъци) за стабилизиране на икономиката, Фридман подчертаваше повече важността на паричната политика (лихви, парично предлагане). В кризисна ситуация обаче, като сегашната, потенциалът на паричната политика е почти изчерпан и бюджетната политика остава единственият мощен инструмент за ограничаване на кризата (Robert J. Samuelson, A Man of Ideas in the Arena. News Week International, 27 November 2006).

Хирш продължава: „Фридманизмът, както повечето революции, прекаляват. Проповядваната от Фридман система на отворения пазар изостри неравенството между богатите и бедните страни. Докато финансовите ресурси бяха свободни да се движат където желаят, трудът нямаше такива възможности. Поради това глобализацията беше толкова добра за ентусиазираните елити в Уолстриит и Вашингтон, но не за тези в долните пластове на обществото (Michael Hirsh, The Change Agent. News Week International, 17 November 2006).

У нас напоследък все по-често се употребява понятието „пазарен фундаментализъм”. Може би е необходимо леко разшифроване. Това е квази-религиозна догма, че пазарите се самонастройват автоматично на оптимален режим на работа, че оставени да функционират самостоятелно, те решават по най-добрия начин всички икономически и социални проблеми на обществото. Пазарният фундаментализъм доминира в публичните дебати в САЩ от 1980-те години насам, използван за оправдаване на огромни федерални данъчни намаления и феноменални увеличения на публичния дълг; за тотална либерализация на стопанската дейност и особено на финансовите пазари; за драматични ограничения в държавната регулативна дейност; за продължаващи усилия за ограничаване на правителствени граждански и социални програми; за все по-голяма доходна и имуществена поляризация.

Независимо от нарастващите доказателства за дълбоката погрешност на тази полурелигиозна догматична доктрина, тя продължаваше до скоро да играе главна роля както в свиването на социалните услуги, така и в ексесите на корпоративна Америка през последните десетилетия. Благодарение главно на пазарния фундаментализъм Уол Стриит предизвика настоящата световна криза. Равносметката за последните 25 години показва, че са се състояли поне пет значими икономически кризи. Това е също принос на пазарния фундаментализъм.

Философията на пазарния фундаментализъм никога не успя да проникне във формирането на икономическата политика на следвоенна Япония, в политиката за социално-икономическо развитие на страните от Източна и Югоизточна Азия, да не говорим за гигантите Китай и Индия. Той не успя да проникне дълбоко и в Западна Европа, с изключение на Великобритания по времето на Татчер. Той беше успешно натрапен на страните от Латинска Америка и Карибския регион преди няколко десетилетия, но народите на тези страни се разбунтуваха срещу него през последните десетина години и сега този регион прилага много по-рационална икономическа политика от неокейнсиански тип. Тази антихуманна философия беше натрапена на централно и източноевропейските държави и временно на Русия и Украйна, но и те вече се освобождават от нея. Сегашната глобална финансово-икономическа криза наверно поставя последния пирон в ковчега на пазарния фундаментализъм в САЩ и остатъците му другаде по света (Повече за дефектите на пазарния фундаментализъм виж многобройните публикации на Пол Самуелсон, Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Майкъл Спенс и други нобелови лауреати по икономика. Виж също Ruth Rosen, Note to Nancy Pelosi: Challenge Market Fundamentalism. Longview Institute; Towards 21^st Century Economic Paradigm. www.greattransformations.org и много други.).

Настоящата световна криза е венецът на тоталния и окончателен провал на Вашингтонгския консенсус Това е пакет от най-общи принципи за преодоляване на финансови кризи, за стабилизация и създаване на условия за растеж. Той не съществува като писан документ с такова заглавие, а е продукт на общо разбиране между Министерството на финансите на САЩ, на МВФ, Световната банка, Уол Стриит и най-видни учени – икономисти от неокласическата школа. С този консенсус се приемаше, че при строга финансова политика, придружена от масирана либерализация и приватизация може да се постигне финансова стабилност и да започне икономически растеж. С други думи, комбинацията от либерализация, стабилизация и приватизация ще сработи сама, ще предизвика стопанско оживление, което ще прерастне в траен растеж (За повече подробности виж Иван Ангелов, Икономиката на България на прага на новото столетие, София, октомври 1999 г., сс. 4-7. За още повече подробности виж John Williamson, What Washington Means by Policy Reform? In John Williamson, editor. Latin American Adjustment: How much has happened? Institute for International Economics, Washington D. C., 1990; John Williamson, “The Washington Consensus Revisited”. In Louis Emmerij, (ed.) Economics and Social Development into the XXI Century. Washington D. C., Inter-American Development Bank, pp. 60-61, 1997).

За дефектите на Вашингтонския консенсус, за вредите, нанесени от тази икономическа философия на световната икономика и за изградената вече алтернатива, която замества Вашингтонския консенсус Дж. Стиглиц пише в много от своите публикации и говори в своите лекции (Виж например Joseph Stiglitz, The Post Washington Consensus Consensus. Sao Paolo, August 22 2005). Сегашната криза добавя нова сила на неоспоримите аргументи на Стиглиц.

Известно е, че неокласическата либерална икономическа доктрина доминира в света от 80-те години на миналия век и до 2008 г. Последната глобална криза произнесе тежка присъда върху способността на тази теория да служи за рационално функциониране на световната икономика. Наистина, какво още трябва да се случи, за да се разбере негодността на тази теория и вредите от нейното практическо приложение! Тя е дискредитирана окончателно и безвъзвратно. Без да броим щетите от причинените от нея предишни кризи, само през настоящата криза до края на 2008 г. тя причини на човечеството икономически вреди за около 30 трилиона долара, които продължават да нарастват и до края на кризата може да станат много по-големи. А увеличеният брой на гладуващите и разбитите човешки съдби на стотици милиони хора не подлежат на стойностна оценка (От нея, обаче не можа да се поучи сегашното българско правителство, което продължава да провежда силно рестриктивна политика в кризисна обстановка.).

Митчел Оренштейн пише, че „Ерата на свободния пазарен капитализъм, започнала през 1980-те от М. Татчер и Р. Рейгън, често наричан неолиберализъм – свърши. Тази идеологическа вълна се срина с текущата криза на финансовите пазари, но нейният упадък започна отдавна. През последните няколко години, докато американските лидери продължаваха да яздят неолибералната вълна, много от останалата част на света беше приключила с нея”. Авторът прави преглед на провалите на тази политика по света през 1990-те и 2000-те години. Споменава и за „голямата драма с Аржентинския валутен борд”.

„Елитът на Америка не обърна внимание на тези събития по света (по времето на господството на неолиберализма) и отхвърляше всякакви критики, заедно с грубия антиамериканизъм... Днес положението е различно. Най-после започна масирана преоценка и американските елити вече признават, че пазарният капитализъм е в криза и че светът няма да ги следва сляпо”.

Оренштеин пита: „след като неолиберализмът се провали какво трябва да го замени?”...

„След като Лондон и Ню Йорк постепенно губят своите безспорни претенции да бъдат световни финансови столици, нарастващите нови центрове на глобалната икономика ще имат все по-голяма тяжест в световната икономическа политика. Повечето, ако не всички, са в страни със силни традиции на държавно участие в икономиката. Джефри Гартен, декан на училището по управление към университета в Йел, определя тази нова ера като „държавен капитализъм”. Държавата отново е на път като икономически играч, в това число и в Америка”. И си задава въпроса: „Дали това ново е по-добро от старото? Дали то ще може да вгради в своя модел положителното от стария модел? Дали ще бъде способен да решава все по-сложните и неотложни световни проблеми?” (Mitchell A. Orenstein, From Neoliberalism to No Liberalism. Project Syndicate, 2008).

Заслужава внимание оценката на Дж. Стиглиц за неолиберализма като теория и практика. През юли 2008 г. той писа:

„Светът не беше вежлив към неолиберализма с неговата „торба за късмети”, пълна с идеи за фундаментални проблеми, като тези, че пазарите се корегират сами, че разпределят ресурсите ефективно, че обслужват добре обществените интереси. Този пазарен фундаментализъм лежи в основата на Татчеризма, на Рейганомиката, на така наречения Вашингтонски консенсус в полза на приватизацията, либерализацията, независимите централни банки, фокусирани всеотдайно върху инфлацията.

В продължение на 25 години имаше спорове между развиващите се страни и губещите сега са ясни: страните, които прилагаха неолиберални политики не само загубиха лотарийните залагания за растежа, но и когато при тях имаше някакъв растеж, благата се разпределяха в полза на тези, които са на върха” (J. Stiglitz, The End of Neo-Liberalism, Project Syndicate, July 2008).

По-нататък той дава пример с оптичните влакна и редица други продукти за които са били необходими много години инвестициите в тази област да видят бял свят. Това противоречи на претенциите на нео-либералите, че тяхната теория осигурява рационално разпределение на ресурсите. Съвременната европейска и българска практика също изобилства с такива примери, които опровергават нео-либералните претенции. Да напомня само едно от тези гигантски прахосвания на ресурси – презастрояването на морски и планински курорти в Испания, Португалия, Италия, България и други нерегулирани икономики, където пазарните механизми са диктували „рационалното” насочване на ресурси” при липса на държавна регулация. Сега разрушават част от тези „рационално” насочени ресурси. То скоро ще започне и у нас. „Рационалният” механизъм на нео-либералната теория и практика пренебрегна тотално такива важни за общественото благоденствие сектори, като инфраструктурата, здравеопазването, образованието, науката, иновациите, екологията, имуществената и личната сигурност на гражданите и много други.

Дж. Стиглиц продължава: „Много е трудно да се намерят такива благоприятни ефекти в масовото погрешно насочване на ресурси в жилищното строителство. Новопостроените със заеми жилища от семейства, които не могат да ги обслужват, сега се превръщат в непотребни вещи и милиони семейства биват изгонвани от техните домове. Обявяването на жилищните ипотеки за просрочени хвърли света в глобален срив. Преобладава мнението, че този срив ще бъде продължителен и широко разпространен.

Пазарите не ни подготвиха добре и за високите цени на петрола и хранителните продукти. Разбира се, няма сектор със свободна пазарна икономика. Реториката за свободния пазар беше използвана избирателно – приемана с възторг, когато обслужва специални интереси и изоставяна, когато не ги обслужва...

Днес има противопоставяне между обществени и частни изгоди. Докато те не бъдат тясно обвързани, пазарната система не може да работи добре...Неолибералният пазарен фундаментализъм винаги е бил политическа доктрина, която обслужва определени интереси. Той никога не е бил подкрепен от икономическа теория. Нито пък, сега това трябва да е ясно, е подкрепен от исторически опит. Усвояването на този урок трябва да бъде лъч на надежда в облаците, надвиснали над световната икономика” (Пак там. По този въпрос виж също Joseph Stiglitz, Guided by an Invisible Hand. New Statesman, 16 October 2008).

Всички действия на правителствата на развитите икономики по света по време на кризата показваха, че предстои радикално преосмисляне на теорията на стопанско управление. В свое интервю в началото на октомври 2008 г. Дж. Сорос заяви «За съжаление има пазарен фундаментализъм – доминираща до сега идеология, която твърди, че пазарите са самокорегиращи се. Това не е вярно! Пазарите, попаднали в затруднения, биват спасявани обикновено чрез държавни интервенции».

Трябва да се съжалява, че проявяваната преди година решителност на политиците за координирани глобални реформи все повече затихва и има опасност поуките от кризата да бъдат забравени за пореден път. Това може да се окаже важен фактор за продължителна стагнация и висока безработица в световната икономика и за настъпване на нова глобална криза към края на настоящото или началото на следващото десетилетие.

2. В търсене на нов теоретичен синтез за функциониране на икономиката

Ако неокласическата теория трябва да бъде изоставена, с какво да се замени? Не е лесно да се намери незабавен отговор на такъв въпрос. Очевидно новите времена в развитието на световната икономика изискват нови решения, които да държат сметка за множество нови процеси, като ускорената глобализация; все по-големият натиск за отказ от американския тип глобализация, растящата социална поляризация между развитите и развиващите се страни и вътре в тях; свързаното с това изостряне на бедността; опасно нарушеното екологично равновесие във всичките му измерения – като се почне от световния климат до нетърпимото замърсяване в големите градове; постепенното изчерпване на класическите суровинно-енергийни ресурси, тяхното поскъпване и неподготвеността на човечеството да ги замени с икономически поносими екологично приемливи нови възпроизводими ресурси; световната демографска криза и т.н.

Историята ни учи, че новите решения не изникват на празно място. Като правило те са синтез между известни до сега и потвърдени от живота истини и съвсем нови идеи. По-лесното на този синтез е първата му съставка. Далеч по-трудна е втората – новите идеи и тяхното операционализиране. Тези нови идеи наверно ще имат част от своите корени в натрупания до сега опит на човечеството, а другата част – новости на общочовешката мисъл. И тук относително по-лека е първата част – натрупаният до сега опит.

Това ще бъде нов синтез между най-доброто от досегашното функциониране на капитализма (частично преуспял и частично провален) и най-доброто от досегашното функциониране на социализма. Макар и провален като практически функционираща система, има какво да се научи от хуманните социалистически идеи и тяхното приложение в обществената практика, осигуряващо по-добро и общодостъпно здравеопазване и образование, повече справедливост в разпределението на благата и сигурност за бъдещето на хората, повече грижи за майките, децата и възрастните хора, а също и от други теоретични схеми с непосредствено практическо значение, особено в кризисна обстановка или частично разбалансиране на икономиката.

Това изисква много време на цели научни колективи, които могат да установят постановки на марксистката икономическа теория с непосредствена практическа стойност за вграждане в теорията и практиката на регулираната пазарна икономика на 21-ви век. Тук се спирам само на фрагменти на този проблем, третирани в статия на видния стопански историк Харолд Джеймс.

Той цитира тогавашния министър на финансите на Германия Пеер Штайнбрюк, който е казал, че «редица отговори на Маркс на днешните проблеми може би не са неподходящи». Джеймс нарича Маркс «без съмнение, лесно разбираем анализатор на вариант на глобализацията през 19-ти век... Описанието на Маркс за «фетишизма на стоките»... е напълно релевантно за комплексния процес на секюритизация, в който стойностите изглеждат скрити чрез подозрителни трансакции... Причината за новата популярност на Маркс е всеобщо приетото сега да се смята, че капитализмът е фундаментално повреден с финансовата система в сърцето на проблема...».

«В контекста на сегашната криза, казва Харолд Джеймс, не е ли интересна препоръката на Маркс в Комунистическия манифест – т. 5 на програмата от 10 точки: «централизация на кредита в ръцете на държавата, чрез национална банка с държавна собственост и изключителен монопол».

И по-нататък, «В условията на трудностите на големите автомобилни производители и по-малките им доставчици, много хора сега настояват, като част от спасителния пакет за банките, държавата да задължава банките да кредитират... Даже пропазарните коментатори са съгласни, че пазарът няма да осигури необходимия кредит». Нещо повече, при сегашните форми на крайна либерализация и дерегулация има много оплаквания, че американски банки, получили милиардни държавни ресурси за финансова стабилизация отказват да дадат информация на държавни институции дали наистина са ги използвали за кредитиране или за други цели. Това е крайност също така недопустима, както централното разпределяне на кредитите по административни съображения...

Джеймс продължава: «Държавно насочвано кредитиране е прилагано в миналото не само в централно планираните комунистически икономики. То беше част от стандартните инструменти на ранните европейски държави в отношенията им с кредиторите. След Втората световна война то беше в сърцевината на френската икономическа политика... В началото на 1980-те МВФ и централните банки на големите индустриални държави се обединиха в натиска си върху банките да кредитират Латиноамерикански страни с големи задължения... (Държавно насочваното кредитиране беше използвано в големи мащаби при формирането на икономическите структури в Япония през 1950-1970-те, а също и в Южна Корея, Тайван, Сингапур и други източноазиатски държави през 1970-1980-те години. Тези икономики дължат сегашното си състояние благодарение и на този инструмент на стопанската политика през ранните десетилетия на своето съвременно развитие. Някои от тях го използват и сега в модифицирана форма.).

Джеймс заключава: «Съживяването на марксизма може би е неизбежен страничен продукт на сегашната криза. Но неговите привърженици трябва да размислят отново за катастрофалните резултати от централизираното кредитиране в миналото» (Harold James, The Marx Renaissance. Project Syndicate, December 2008). И той е прав. Преди да се мисли за ренесанс на старите икономически теории от времето на централното планиране, трябва да си припомним как те са работели през онези години. И да ползваме само това, което може да ни бъде полезно сега.

От горното личи, че задачата за нов теоретичен синтез е невъобразимо сложна. Нейното решаване ще изисква много време и огромен интелектуален потенциал. Човечеството обаче трябва да намери решение ако иска да преуспява. С инструментите на неокласическата школа за икономическо и социално развитие такъв прогрес не е възможен. Това е заплаха пред човечеството, равносилна по мащаби и потенциални опасности на нарушеното глобално екологично равновесие.

Тук ще се спра накратко на относително най-лесната част от тази импозантна задача пред чието решаване е изправен световният интелектуален елит в областта на икономическата теория. Става дума за част от наследството, което може да се използва при конструирането на новата теория за функциониране на икономиката. Такава теоретична основа може да бъде кейнсианската теория и практика.

Кейнсианската теория на времето не само обясни защо се случи голямата депресия, но и предложи политика, която (приложена тогава) би предотвратила депресията и (прилагана в бъдеще) може да предотвратява нови депресии. Казано накратко, препоръката беше – масирано прилагане на антициклична бюджетна политика за намаляване на цикличните колебания. Ако бъдеща рецесия подскаже, че може да прерастне в депресия «лекарството е намаление на данъците и увеличение на правителствените разходи» (Виж Rudiger Dornbusch et al., Macroeconomics, 1998, p. 411. По кейнсианската теория и практика виж още: J. M. Keynes, The General Theory of Employment, Interest and Money; J. Peter Neary and Joseph Stiglitz, Toward a Reconstruction of Keynesian Economics: Expectations and Constrained Equilibrium. Quarterly Journal of Economics, vol. 98, Supplement, 1982; B. Greenwald and Joseph Stiglitz, Keynesian, New Keynesian and Neo Classical Economics. Oxford Economic Papers 39 (1987), pp. 119-132; Joseph Stiglitz, Methodological Issues and the New Keynesian Economics. Macroeconomics – A Survey of Research Strategies. Alessandro Vorceli and Nicola Dimitri (editors), Oxford University Press, 1992, pp.38-86; Bruce Greenwald and Joseph Stiglitz, New and Old Keynesians. Journal of Economic Perspectives, Vol. 7,Number 1 – Winter 1993, pp. 23-44; Joseph Stiglitz, Towards a General Theory of Consumerism: Reflections on Keynes’ Economic Possibilities of our Grandchildren, 2008).

При сегашните условия към това може да се добави: предотвратяване фалита на най-важните здравословно функциониращи финансови институции чрез масирано наливане на ликвидност на кредит и защита на депозитите; намаляване на основната лихва до възможния минимум (дори до нулата); допълнително подпомагане на банковата система с ликвидност (така наречените «количествени улеснения»), ако лихвата е нула и ако кредитната система е загубила чувствителност спрямо нивото на лихвата поради обстановката на тотална несигурност.

Много е важно да разберем какви поуки предлага ерата на Ф. Д. Рузвелт за сегашния свят в контекста на текущата криза. Отговор на този въпрос търси и Пол Кругман в статията си «Франклин Делано Обама». Той сам си поставя такъв въпрос и му отговаря:»Отговорът е – много. Но Барак Обама трябва да се учи както от постиженията, така и от провалите на Рузвелт, защото Новият договор (the New Deal) не беше толкова успешен в краткосрочен план, както беше в дългосрочен. И причината за това е...че неговата икономическа политика беше твърде предпазлива.

Може ли г-н Обама да постигне нещо сравнимо? Администрацията на Обама, както и Новият договор, ще отговори на сегашната финансова и икономическа криза като създава институции, специални универсални системи за здравеопазване, които ще променят облика на американското общество за бъдещите поколения.

Сега има цели интелектуални институции, които действат като десни мозъчни центрове, посветени на разпространяване на идеята, че Ф.Д.Р. е направил депресията още по-лоша. Повечето от това, което се разпространява се основава на съзнателно изкривено представяне на фактите. Новият договор донесе реално облекчение за повечето американци.

Ф.Д.Р. не успя да постигне пълно икономическо възстановяване през първите си два мандата. Това обикновено се използва като доказателство срещу икономическата теория на Кейнс, която твърди, че увеличените публични разходи могат да раздвижат изпаднала в криза икономика. Изследването на фискалната политика през 1930-те години от икономиста от Масачузетския институт по технологии E. Кери Браун, стигна до съвсем различно заключение: фискалният стимул не беше успешен „не защото не е бил изпробван”...Ефектите от федералните публични разходи за строителство бяха до голяма степен неутрализирани от други фактори, специално голямото увеличение на данъците, въведено от Херберт Хувър, чиито ефекти се проявиха по времето на Рузвелт. Освен това, експанзивната политика на федерално ниво беше подкопана от съкращаване на разходите и увеличение на данъците на щатско и местно ниво.

Освен всичко друго, Ф.Д.Р. беше колеблив в преследването на решителна фискална експанзия. Той беше през всичкото време готов да се върне към консервативните бюджетни принципи. Това му желание почти разруши неговото наследство. След смазващата изборна победа в 1936 г. Рузвелт намали държавните разходи и увеличи данъците, предизвиквайки завръщане към икономическата криза, което увеличи безработицата до двуцифрени числа и доведе до големи загуби в междинните избори през 1938 година.

При такава колеблива политика икономиката и Новият договор бяха спасени от огромния „публичен проект”, известен като Втората световна война, която даде простор за прилагане на необходимите на икономиката стимули (P. Krugman, “Franklin Delano Obama”, The New York Times, 10 November 2008. Съзнателно цитирам по-дълъг пасаж от статията на П. Кругман, за да се получи по-пълна представа за този малко известен у нас период от стопанската политика на президента Ф. Д. Рузвелт.)”.

Кругман продължава: „Тази история предлага важни поуки за новата администрация на президента Обама:

Политически урок: Политически погрешни стъпки могат бързо да минират електорален мандат. Демократите спечелиха голяма победа миналата седмица, но те спечелиха даже по-голяма в 1936 г., за да видят изпаряването на постиженията си след рецесията в 1937-1938 година. Американците не очакват незабавни икономически резултати от новата администрация, но очакват някакви резултати и еуфорията на демократите ще бъде кратка ако не осигурят начало на икономическо възстановяване (Тези думи на Кругман се оказаха пророчески. Демократите не успяха да покажат на американските избиратели, че тяхната антикризисна политика през последните две години води към значителни подобрения, особено за намаление на безработицата и загубиха междинните избори за Конгрес през ноември 2010 г. Това поставя президента Обама в много сложно положение сега за провеждане на успешна политика по възстановяване на заетостта през втората част на неговия мандат. С този акт американските избиратели направиха лоша услуга на себе си и на Америка.).

Икономически урок е важността да се прави достатъчно. Ф.Д.Р. мислеше, че е предпазлив като се придържа към такъв план за разходи. В действителност той поемаше големи рискове с икономиката и с неговото наследство. Моят съвет към хората на Обама е да преценят правилно каква помощ е нужна на икономиката и да добавят към това 50%. Много по-добре е в депресирана икономика да се сгреши с малко повече стимули, отколкото с твърде малко стимули. Накратко казано, шансовете на Обама за Нов договор зависят от това, доколко смели са краткосрочните му икономически планове. Прогресивно мислещите американци могат само да се надяват, че той притежава необходимата дързост” (Пак там).

Противниците на неговата експанзивна бюджетна политика, които упражниха груб натиск, за да го принудят да направи отстъпки от нея, като ограничи държавните разходи, стовариха отговорността за негативните последици върху него, макар че действителните виновници са те. Главната поука от 1930-те години е, че успехът не беше по-бърз и по-категоричен, защото политиката на Ф.Д.Р. не беше достатъчно твърда и последователна и на моменти допусна отстъпки под жестокия натиск на консерваторите. Проблемът е, че сега и Обама може да бъде поставен в същото положение, подложен на също такъв жесток натиск от консервативното мнозинство в долната камара на Конгреса. В началото на месец май 2011 г. републиканците в долната камара поискаха ултимативно от президента Обама да приеме съкращение на бюджетните разходи с повече от два трилиона долара, в замяна на тяхното съгласие да се повиши таванът от 14,3 трилиона долара за допустимия публичен дълг на САЩ.

Много полезни са разсъжденията и на Дани Родрик по новия Вашингтонски консенсус. Той отбелязва, че старият Вашингтонски консенсус е вече избледнял за политиците от развиващите се страни. Но какво да го замести?

По инициатива на Световната банка беше създадена «Комисия Спенс за растеж и развитие» (По името на нейния председател нобеловия лауреат по икономика Майкъл Спенс). «В доклада на комисията липсват твърдения за либерализация, дерегулация, приватизация, свободни пазари. Вместо това докладът възприема подход, който признава ограниченията на това, което ние знаем и подчертава прагматизма, постепенността, окуражава правителствата да експериментират». Докладът посочва, че «има много общи неща между успешните икономики... Но няма универсални учебници. Различните страни постигат целите си по различен начин»

Докладът на Спенс отразява «широка интелектуална промяна в посока на специалистите по икономическо развитие, които обхващат не само категориите за растеж, но и за здравето, образованието и други социални политики». Традиционната политическа рамка, която «новото мислене постепенно замества е предполагаемост вместо диагностичност».

По-нататък авторите на доклада обосновават новия подход. Те пишат, че този подход е «повлиян в много висока степен от китайския експериментален градуализъм от 1978 година – най-впечатляващия епизод на икономически растеж и намаление на бедността, какъвто светът е виждал до сега».

Докладът на Спенс е успял да избегне както пазарния фундаментализъм, така и институционалния фундаментализъм. Вместо да предлага лесни отговори като «оставете пазарите да работят» или «изберете правилно управление», те подчертават, че «всяка страна трябва да си изработи собствена рецепта от лекарства. Чуждестранни икономисти и агенции могат да предложат някои съставки, но само страната за която се отнася може да напише рецептата».

«Ако има нов Вашингтонски консенсус, той е, че ръководството за действие трябва да се изработи у дома, а не във Вашингтон. И това е реален прогрес» (Dani Rodrik, Is There a New Washington Consensus? Project Syndicate, June 2008).

Приложени към българските кризисни реалности, тези препоръки означават отказ от философията на рестриктивната бюджетна политика на последните десетина години и особено през последните две. В кризисна обстановка, като сегашната е необходима активна, а не рестриктивна икономическа политика. Експанзивната политика не означава безразборно и безразсъдно прахосване на средства за очевидно нерационални цели. Тя също предполага пестеливост и икономическа рационалност, но подчинява политиката на определените най-важни цели – смекчаване спада на стопанската активност, на заетостта и на доходите, а не на бюджетен излишък и дори равновесен бюджет на всяка цена. Уравновесеният бюджет е средство, а не цел на социално-икономическата политика.

При ограниченията на валутния борд, към който българските власти продължават сляпо да се придържат, единственият инструмент за провеждане на активна политика е намаляването на бюджетната рестрикция и използване на част от фискалния резерв и други заемни ресурси за стимулиране на вътрешното търсене, главно чрез инвестиции в инфраструктура, здравеопазване, образование, наука, иновации, екология, трансфери за общините.

3. Контури на теоретична рамка за ролята на държавата в управлението на стопанската дейност в България (Тази теоретична рамка по принцип е валидна за всички нови пазарни икономики в Европа и извън нея)

3.1. Основни принципи

За да задейства ефективно такава рамка, българската държава трябва да реформира и очисти първо себе си. Нужна ни е нова държава, която да освободи сегашната от плена на олигарсите. Настоящата българска държава през последните 15-20 години обслужва главно интересите на олигарсите и на едрия бизнес за сметка на милионите трудови хора. През 1990-те и началото на 2010-те години държавата подари многомилиардните национални активи на ограничена прослойка под формата на приватизация и така създаде българските олигарси. Тя им опрости също откраднатите милиарди от задграничните смесени дружества и други подобни. Тя допусна през последните 20 години на трансформация от централно планирана към пазарна икономика доходите (заплати и пенсии) да нарастват два пъти по-бавно от растежа на производството и производителността. Държавата прилага данъчна политика също в интерес на олигарсите и едрия бизнес. Такава е цялата структура на данъчната система: около 80% от данъчните приходи се събират от косвени данъци, плащани от цялото население, включително и най-бедните, и едва 20% от преки данъци, плащани предимно от богатите. Този модел е обратен на прилагания в Западна Европа.

В по-конкретен план това се проявява в най-ниския в ЕС корпоративен данък и данък върху доходите на физическите лица, които са пропорционални и без необлагаем минимум. Делът на данъците върху имуществото в България е символичен и е най-нисък в ЕС. Отказано беше въвеждането на така наречения данък «лукс» върху имуществото на богатите, понеже «неговото администриране било много сложно», но беше въведен данък »колиба» върху имуществото на най-бедните, чието администриране е още по-сложно и скъпо. Отказано беше и прилагането на семейно данъчно облагане на доходите на физическите лица.

Предишното правителство проведе мащабни очевидно несправедливи «заменки» на гори във вътрешността с псевдо горски много по-привлекателни и скъпи парцели край морето и в курортни зони, които остават почти непокътнати. Местните и централните власти толерираха в продължение на много години масово незаконно строителство край язовири и в крайградски вилни зони, което въпреки заканите на сегашните власти, остава почти недокоснато. Разрушени са само ограничен брой малки постройки. От години се изграждат най-луксозни жилища за най-богатите в изолирани оградени зони с ограничен достъп и въоръжена охрана. Провеждат се театрални арести на дребни престъпници, а най-големите олигарси са недосегаеми и дори протежирани от властите. Така наречената комисия «Кушлев» съществува номинално. Расте масовата бедност, а също и доходната, имуществената, образователната, здравословната и дигиталната поляризация. Бързо се влошава достъпът до здравна помощ на по-бедните, а хората в селските райони са на практика лишени от такава.

Фундаментална основа на предлаганата теоретична рамка е конструктивният принцип „и пазар и държава”, които да се допълват, подпомагат, контролират и корегират взаимно, за разлика от конфронтационния принцип на пазарните фундаменталисти «пазар или държава». Държавната намеса трябва да допълва и улеснява здравословното функциониране на пазара, а не да го затруднява. Тя следва да корегира само вредните за обществото икономически, социални, екологични и други последствия от функционирането на пазара. Пазарът е едно от най-великите открития на човечеството и ще продължава да му служи още много десетилетия. Бъдещето, обаче е на интелигентно регулирания, а не на стихийния свободен пазар.

Пазарът е по природа нестабилен. По данни на МВФ през последните 25 години по света е имало 122 финансови кризи, предимно национални и регионални. Държавата се намесва постоянно, за да го поддържа в стабилен режим. Без интелигентно държавно участие няма нормално функциониране на пазара. Държавата създава правилата за нормално пазарно поведение и трябва да контролира тяхното спазване. Без участие на държавата би настъпил стопански, социален и политически хаос. Това се прави и на микро равнище – държавата се намесва чрез временна национализация, финансови субсидии и други форми за спасяване на особено важни финансови и нефинансови компании, при катастрофи в ядрени централи и т.н. Стопанската практика ни предлага стотици такива примери в зрелите пазарни икономики в Америка, Европа и източна Азия. Още повече са те в новите пазарни икономики.

При нормално функциониращ пазар целта е да се произведат определени продукти и услуги и да се получи нормална печалба. За пазара е важен само икономическият резултат. Той не се интересува от социалните и още по-малко от екологичните последствия от стопанската дейност. А тези последствия могат да бъдат и често са разрушителни. Дадена стопанска дейност може да е целесъобразна от икономическа гледна точка, но да разрушава околната среда. За да не стане това е необходима активна намеса на държавата. Инвестиционен проект може да е икономически ефективен, но за да се приеме за изпълнение трябва да е и екологично целесъобразен. Толкова по-необходимо е това в страна като нашата без демократични традиции, без активно гражданско общество, без уважение към законите, страна, където вече 20 години е в разгара си второ диво първоночално натрупване на капитали в рамките на едно столетие. Само държавата може да наложи устойчив растеж с присъщите му икономически, социални и екологични съставки.

През последните десетилетия много страни доказаха, че минералните ресурси вече не са най-важният фактор за успешно развитие, както беше през 19-ти и първата половина на 20-ти век. Такъв фактор сега е човешкият и интелектуалният капитал: физически и умствено здрава, високо образована, със солидна научна основа, високо квалифицирана, творчески ориентирана, предриемчива и мобилна работна сила. Нейното създаване е само по силите на държавата. Това трябва да бъде една от главните й задачи. Защото без съвременен човешки капитал не е възможно догонващо икономическо развитие. Създаването на съвременен човешки и интелектуален капитал е приоритет над приоритетите за успешното ни социално-икономическо развитие.

Много важен принцип на предлаганата рамка е, че като член на ЕС България трябва да спазва всички решения на европейските институции по управлението и функционирането на икономиката. Европейското законодателство има върховенство над националното. Присъединяването ни към Пакта Евро плюс по принцип е правилно, но тепърва предстои най-важното – договарянето на нашите права и задължения след евентуално бъдещо присъединяване към Еврозоната и разположението им във времето, като се защитават категорично националните ни интереси. България трябва да се присъедини към еврозоната само ако това е полезно за страната и народа ни. При сегашните условия за плащания в Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ), приети от Европейския съвет на 25 март 2011 г., България не би трябвало да се присъединява към Еврозоната. Само нашата държава може да ни опази от такова членство.

Друг важен принцип и теоретично упование на рамката е кейнсианската икономическа теория, чиито основни характеристики са описани по-горе.

Друг принцип на рамката е, че държавата играе различна роля във високо развитите и в слабо развитите пазарни икономики. В първите тя се намесва по-малко и по-рядко в управлението на икономиката, защото има нормално функциониращ пазар и стабилно уредени взаимоотношения между пазара и държавата. Във вторите, каквато е България, това е по-необходимо, налага се по-често и играе по-важна роля, защото няма такъв пазар и трайно уредени и спазвани от двете страни взаимоотношения. Държавата трябва да изпълнява важни регулиращи функции, които след нормалното заработване на пазарните механизми ще бъдат поети от тях изцяло или частично. Това се потвърждава и от историческия опит на Европа и Япония след Втората световна война; на Китай, Индия и другите страни от източна, югоизточна и южна Азия през последните 40-50 години и от Латинска Америка през последните 15-20 години. На активното държавно участие в управлението на икономиките се дължи до голяма степен бързото следвоенно развитие на тези страни, особено в Япония, Китай, Индия, Бразилия, в други страни в източна, югоизточна и южна Азия, за разлика от повечето африкански страни.

Тази теоретична рамка трябва да държи сметка, че България осъществява сложен преход от политически еднопартиен режим с доминираща държавна собственост и централизирано административно-командно управление на икономиката до 1989 г. към капиталистическо пазарно стопанство с доминираща частна собственост и политически плурализъм. С други думи – от една обществена система към друга. Това е дълбока системна, а не елементарна техническа и административна трансформация.

Предлаганата рамка държи сметка и за това, че преди 22-23 години нашата икономика беше тясно обвързана с икономиките на тогавашния Съветски съюз и другите страни от СИВ. Около 80% от външната ни търговия беше с тези страни и едва 5-6% с тогавашната Европейска икономическа общност. След 1990 г. тези икономически връзки бяха разкъсани и сведени до символичен минимум, особено в износа. Главният ни икономически и търговски партньор сега е ЕС със 60%, а заедно с другите развити страни от ОИСР – 80% от стокообмена. Тази тотална преориентация на стопанските ни връзки усложни допълнително нашия системен преход.

Българският преход е много по-труден от прехода на други диктаторски еднопартийни режими като Испания и Португалия, към политическа демокрация и нормално пазарно стопанство. Там нямаше промяна в системата – тя беше и остана капиталистическа в рамките на същия европейски пазар. В нашия случай преходът е много по-сложен, обективно налагаше и все още налага по-голяма предпазливост, постепенност и продължителност, а следователно и държавна подкрепа.

Пренебрегването на това обстоятелство чрез прилагане на прословутата „шокова терапия” и грубо разкъсване на тъканта на икономическата система, причини драматични икономически, социални и психологически последствия. Настъпиха резки промени в характера на собствеността и нейното разпределение; голяма безработица и принудително масово търсене на работа в чужбина; мащабно изтичане на мозъци и на генетичен потенциал; значително обедняване; социална, социално-етническа и регионална поляризация; дълбока депресия, обхванала милиони хора; изостряне на демографската криза. У нас много се говори за материалната разруха, но духовната разруха е по-дълбока, с по-сложни последствия и по-трудно поправима. Това предизвика драматични икономически, социални, политически и психологически промени в живота на милиони хора, хиляди лични и семейни драми с фатални последици.

При такива драматични промени в икономиката и обществото са необходими стабилизатори, които да облекчават негативните ефекти от многобройните вътрешни и външни, икономически и други шокове върху живота на хората. Защото старата социално-икономическа система беше разрушена, а нова не беше и дори сега още не е създадена и възникна огромен икономически, социален и психологически вакуум. По-активната роля на държавата в управлението на икономиката и в смекчаването на острите социални последствия от все още незадоволителното и частично функциониране на пазарните механизми върху живота на хората, е такъв стабилизатор и защитник.

Предлаганата рамка трябва да улеснява държавата в провеждането на антициклична политика в кризисни ситуации. При ниска стопанска активност, когато частният сектор престава да разходва, това трябва да прави държавата чрез увеличаване на своите разходи, особено в инфраструктура, намаление на данъците и улесняване на достъпа до кредити. И обратното, когато стопанската активност е висока и частният сектор разходва много, държавата трябва да ограничава своите разходи, да повишава данъците и да затруднява достъпа до кредити. Така ще се постига умерено „затопляне” на прекалено охладената икономика по време на криза и умерено „охлаждане” на прекалено прегрятата икономика в добри години. Това ще се изразява в умерено високи, но стабилни и трайни темпове на растеж, умерена инфлация и контролирана висока заетост и доходи в добри години. И обратното – по-кратък и поносим спад на стопанската активност, на заетостта и доходите в кризисни години.

Поведението на стопанската дейност в кризисна ситуация при либерална и кейнсианска антициклична политика може да се представи и графично (виж фиг. 2):

Фиг. 2. Либерална и кейнсианска крива на рецесията

Голямата пунктирна крива показва в най-общ вид измененията в производството, заетостта и доходите при пасивна (либерална) антициклична политика, главно с инструментите на паричната политика. Тук не става дума за пълна липса на такава политика, понеже тогава би настъпил тотален срив на производството, заетостта и доходите с произтичащите трагични социални и политически последствия. Това призна и президентът Буш през октомври 2008 г. При либерална антикризисна политика има дълбоко пропадане на производството, заетостта и доходите, настъпва рецесия, а при по-тежки случаи и депресия (В световната икономическа теория и практика е общоприето да се говори за рецесия, когато спадът на БВП е едноцифрено число. При 10 и повече процента спад се смята, че има депресия. Такъв е случаят с трите прибалтийски държави – Литва, Латвия и Естония, а и някои други страни в Европа и извън нея. Марксисткото описание на този процес е малко по-различно. То е добре известно на просветените читатели в България, особено от по-старото поколение.). Освен това, продължителността на рецесията е по-голяма – 2-3-4 и повече години и кризата е U-образна, W-образна и дори L-образна. В Япония тя продължи едно десетилетие през 1990-те и навлезе в първото десетилетие на 2000-те. Възстановяването в този случай е по-продължително, противоречиво и мъчително. В крайна сметка, общият размер на пропуснатото производство, заетост и доходи (определен с пространството вътре в пунктирната крива) е много голям. Цената на кризата за обществото е много висока.

            Малката непрекъсната крива показва в най-общ вид измененията в производството, заетостта и доходите при активна (кейнсианска) антициклична политика с инструментите на бюджетната и паричната политика В резултат на това пропадането в производството, заетостта и доходите е по-малко. Макар и по-малък, растежът се запазва. Продължителността на намалената стопанска активност при запазен растеж или на меката рецесия, ако има такава, е по-кратка. В резултат на това, общите размери на загубеното производство, заетост и доходи (определени с пространството вътре в непрекъснатата крива) са по-малки.

            Можем да се запитаме: дали тези две криви не са пълна абстракция, каквато няма в реалната стопанска дейност по света? Отговорът е категоричен – в този случай те са условни, но отразяват в най-обобщен и опростен вид реални ситуации в различни страни, както при предишни, така и в настоящата криза. Голямата пунктирна крива отразява в много висока степен измененията (рецесията) на БВП, заетостта и доходите в САЩ, ЕС, Япония, Русия и други по-малки страни в настоящата криза. Малката непрекъсната крива отразява в много висока степен измененията при запазен, макар и по-нисък растеж на БВП през 2009 г. в Китай (8,7%), Индия (7,4%), Бразилия (-0,2%). Това са единствените големи икономики в които на практика няма рецесия през настоящата криза, макар че интензивността на растежа намалява.

В резултат на такава антициклична политика в дългосрочен план ще се поддържат умерени колебания в производството, заетостта, доходите и постъпленията в бюджета (виж графиките по-горе). Така се поизглаждат частично цикличните криви. Бизнес циклите обаче остават, защото са присъщи на капиталистическото стопанство, но със смекчени негативни последствия за производството, заетостта и доходите. Допуснатите бюджетни дефицити при по-ниска стопанска активност в резултат на по-малки бюджетни приходи и по-големи разходи и формираната в резултат на това по-висока публична задлъжнялост ще се неутрализират (балансират) чрез бюджетни излишъци в добрите следкризисни години, водещи до намаление на публичната задлъжнялост. В резултат на това бюджетите се балансират главно чрез увеличение на приходите от по-висока следкризисна стопанска активност, а не чрез жестоко и поголовно съкращение на разходите още по време на кризата, каквото правят либералите.

Тази рамка държи сметка, че по време на криза е необходима активна държавна намеса. Няма нито един случай в света през последните 100 години да се е излязло от значима икономическа криза без активна помощ на държавата. Ако не беше масираната намеса на държавата в САЩ, Канада, ЕС, Япония, Китай, Русия, Индия, Бразилия и други страни през 2008-2009 г., светът вече щеше да е в дълбока депресия, в хуманитарна трагедия и политическа катастрофа, даваща простор за изява на ултра-леви и ултра-десни политически формации и техните лидери. Президентът Буш призна публично опасността от тотален срив през септември 2008 г., когато настояваше пред Конгреса да утвърди пакета от 700 млрд. дол. за финансова стабилизация.

Друг принцип на предлаганата теоретична рамка е, че през следващите години, до окончателното и необратимо излизане от кризата България следва да поддържа умерено високи бюджетни дефицити и умерено висока публична задлъжнялост като инструменти за решаване на болезнено важни икономически, социални, екологични и други задачи на обществото. В трудни години са допустими бюджетни дефицити до 3,0% от БВП (а по изключение, за кратко време и по-високи) финансирани от фискалния резерв, от външни и вътрешни заеми.

Умерена публична задлъжнялост е тази между 25 и 35% от БВП. Нежелателно е да се допуска публична задлъжнялост над 60% от БВП, какъвто е допустимият максимум, установен от ЕС с критериите от Маастрихт. Не е оправдано, особено за слабо развита и бедна страна като България, самоцелното продължително поддържане на една от най-ниските в ЕС около 15-16% публична задлъжнялост (при положение, че средната за ЕС през 2011 г. се очаква да е 81,8%) и в името на това да се отлага решаването на много важни икономически, социални, екологични и други неотложни проблеми. България спокойно може да допусне публичен дълг около 20-25% през следващите години. Фетишизирането на фискалните показатели, което прави българското правителство, е вредно за обществото.

В интеграционния механизъм на ЕС има пропуски, между които са ползваните данъчни и ценови инструменти. Налага се например, при доставка на борсови стоки (горива, храни и др.) от световния пазар да се начисляват приблизително еднакви акцизи, ДДС и други подобни. Така крайните цени на горивата в бензиностанциите на България са почти еднакви с тези в развитите европейски страни, докато българските номинални доходи са 10 пъти, а реалните по паритетни курсове – 5 пъти по-ниски. Това прави горивата трудно достъпни за българските потребители, особено при резки повишения на борсовите цени. Има два начина за облекчаване на българските потребители: чрез административно въздействие върху доставните цени или чрез преки компенсации на потребителите. Като имаме предвид високия дял на данъците в крайната цена (50-60%), това можеше да става чрез намаление на данъците. ЕС обаче не позволява промени в акцизите, а правителството не желае промени в ДДС. Затова временните преки целеви компенсации са по-лесно приложими и с по-малко формалности.

Фундаментална цел на икономическата и социалната политика е подобряването на качеството на живота на хората. То се измерва с голям брой икономически, социални, екологични и други показатели. Човекът трябва да е във фокуса на икономическата политика. За постигане на тази цел се използват добре известните инструменти на държавната политика. Недопустима е подмяна на средствата с целите на икономическата политика, каквото консервативните икономисти правят.

3.2. Конкретни мерки

С оглед на това, съвместно с представители на научната общност, на бизнеса и на синдикатите и при широко публично обсъждане, държавата (Под държавата в случая имам предвид Народното събрание, Правителството, общините и другите оправомощени държавни институции) трябва:

- Да изработва дългосрочни национални стратегии за социално-икономическо, научно-техническо и културно развитие с цели, приоритети и средства за тяхното осъществяване, а също и взаимно обвързани секторни стратегии в рамките на общите национални стратегии. Показателите на капиталовите и други финансови пазари не са подходяща основа за трасиране на дългосрочна траектория за икономическо развитиe. Финансовите пазари отразяват (и то не винаги точно) само текущата ситуация. Те не могат изобщо да предсказват например бъдещите икономически структури или новите технологии. Българските власти и обществото трябва да си дадат сметка още сега, че светът ще извлече много сериозни поуки от настоящата криза, че следкризисната световна икономика през следващите години и десетилетия ще бъде различна от предкризисната. Това е една от причините, които налагат изготвяне на стратегия за догонващо социално-икономическо, научно-техническо и културно развитие на България до 2030 година. Това развитие трябва да е икономически ефективно, социално наситено и екологично здравословно;

- Главни стратегически цели на икономическата политика на България да бъдат: ликвидиране на бедността, ограничаване на социалната поляризация, опазване на околната среда, смекчаване на демографската криза, пълна равностойна интеграция в ЕС, ускорено догонващо устойчиво развитие, повишаване производителността на труда и конкурентоспособността;

- Стратегиите за развитие на отделни сектори и дейности (енергетика, инфраструктура, образование, наука, здравеопазване, демографско развитие и т.н.) да се изготвят само на основата на общата национална стратегия за развитие. По този начин развитието на отделните сектори и дейности ще обслужва постигането на целите и приоритетите в националната стратегия. Сега у нас има десетки изолирани секторни стратегии, без да е изготвена обща национална стратегия. Такива секторни стратегии са нереални, безполезни, а в някои случаи и вредни;

- В рамките на концепцията за «зеления» растеж в следкризисната икономика на България, само растежът на БВП не е достатъчен (По тези проблеми и проблемите, изложени в следващите точки за повече подробности виж публикация № 161 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm). Има опасност от възстановяване на предкризисното производство без симетрично възстановяване на предкризисната заетост. Наричат го «възстановяване с безработица». Икономическият растеж не е заместител на растежа на заетостта. Икономика, която не осигурява икономически ефективна пълна заетост няма перспективи за трайно и безконфликтно развитие. Много е вероятно следкризисната заетост у нас да е не само по-малка по брой, но и с по-модерна професионална структура, по-висока квалификация, по-производителна и по-мобилна. Българските средни училища и университетите засега не подготвят такава работна сила;

- Създаването на съвременен човешки и интелектуален капитал е приоритет над приоритетите в следкризисната ни икономика. България трябва да направи важна крачка към икономиката на знанието. Тази ориентация няма алтернатива. Качеството на нашата работна сила, обаче сега е ниско и се влошава поради дефекти в образованието и огромното изтичане на мозъци. Българската държава засега само наблюдава тези процеси, без да им противодейства с активна политика в областта на здравеопазването, образованието, науката и иновациите. Предстои огромна работа за преодоляване на изостаналостта по създаване на съвременен човешки и интелектуален капитал. А от това зависи бъдещото ни развитие.

Преодоляването на тази изостаналост ще изисква големи усилия, огромни ресурси и много време. При пълна мобилизация на националната енергия решаването на такава импозантна задача изисква поне 20-30 години. Нейното решаване през следкризисните години се затруднява допълнително от погрешната държавна политика през последните 20 години и особено сега по време на кризата. Всичко това налага изработването на държавна стратегия в тази област с конкретни финансово осигурени мерки, ешалонирани в логическа последователност във времето.

- Следкризисната българска икономика трябва да притежава съвременни секторни, отраслови и продуктови структури, осигуряващи висока ефективност. Това може да стане със съвместните усилия на правителствата и на компаниите от частния и държавния сектор у нас, в страните от ЕС и извън него. Още сега трябва да се подготвят бъдещите международни съюзи за производствена специализация и коопериране между компаниите и договаряне на български с европейски и други чуждестранни компании за наше участие като подизпълнители с доставки на чуждестранни компании за произвеждани от тях сложни продукти, за активизация на вътрешноотрасловото, междуфирменото и вътрешнофирменото производствено коопериране, за преместване на техни производствени мощности у нас.

Ще намалява делът на селското стопанство, на добивната промишленост, на традиционните отрасли на преработващата промишленост и на услугите. Ще възникват нови отрасли и подотрасли в традиционните сектори. Най-интензивно ще бъде преструктурирането на продуктово равнище. Ще се появяват и развиват нови продукти с високо съдържание на квалифициран труд, с ниска енергоемкост, материалоемкост и капиталоемкост. Ще се съкращава икономическият жизнен цикъл на продуктите и ще се ускори тяхното обновяване. Те ще трябва да отговарят на все по-строги здравословни и екологични стандарти. Ще бъдат все повече приспособени към потребностите на възрастовите групи и личните предпочитания на отделни групи от населението по съответни признаци. В жилищните и служебните сгради ще се вграждат все повече уреди и апарати, повишаващи уюта за живот и работа. Ще се повишава персонификацията на продуктите и услугите. Нужна е модерна индустриална политика с фокус върху иновациите, новите технологии, стимулиране на научното творчество и на предприемачеството;

- Подобряването на производствените структури ще доведе до подобряване и на експортните ни структури. В структурата на износа по начин на използване ще трябва да расте делът на високотехнологичните и среднотехнологичните продукти и услуги с висока добавена стойност, за сметка на нискотехнологичните (суровини и първично преработени материали) с ниска добавена стойност. Без такава структурна модернизация България няма шансове за намаляване на дефицитите в търговската и текущата сметка на платежния баланс, за ускорено икономическо развитие и пълноценна интеграция в общия европейски пазар. За такава модернизация у нас се говори и пише отдавна, но малко се прави. А тя изисква много време (20-30 и повече години) и огромни средства с каквито не разполагаме поради ограничено вътрешно натрупване и очаквания намален приток на преките чуждестранни инвестиции през следкризисните години;

- Следкризисната икономика ще се основава на най-модерни технологии: информационно-комуникационни, био- и нанотехнологии, екологично чисти и енергоспестяващи технологии, технологии за нови материали, за нови източници на енергия и т.н. Нашата икономика е много изостанала в това отношение. Висока е материалоемкостта и енергоемкостта на нашата продукция. Ниско е съдържанието на квалифициран труд. Миниатюризацията на продуктите изостава.

Технологичната модернизация изисква мощна иновационна система. Иновационният ни потенциал обаче е малък. Това ограничава възможностите за създаване на собствени технологични новости и за усвояване на вносните. Необходимо е правителството, съвместно с бизнеса и с научните институции – БАН, Селскостопанска академия, университети и др., да пристъпи към подготовка на цялостна програма за нови технологични разработки у нас и за вноса им от чужбина; за създаване на необходимата материална, човешка, финансова и институционална инфраструктура за тяхното разпространяване, усвояване и използване; за подготовка на необходимите кадри със средно и висше образование у нас и в чужбина; за изпращане на български учени, инженери, лекари, агрономи, икономисти, финансисти, управленци и други на специализация в напредналите страни; за привличане на наши висококвалифицирани специалисти от българската емиграция в чужбина; за създаване на специални центрове за високи технологии у нас; за избор на национални приоритети по всяко от тези направления, чиято реализация да се насърчава с икономически средства.

България е между най-изостаналите страни в ЕС в областта на новите технологии. Делът на собствените технологии, прилагани в нашата икономика сега е нищожен. Почти изцяло разчитаме на вносни технологии. Ако бъде създаден бързо необходимият иновационен потенциал делът на собствените технологии може да достигне 10-15% към края на второто и началото на третото десетилетие. Вносните технологии ще бъдат винаги основният източник за България, но те няма да се разпространяват, усвояват и използват бързо и ефективно докато не бъде създадена тук мощна иновационна система. Главна функция на иновационната система за малка и изостанала България ще е по-бързото и добро усвояване, разпространяване и използване на вносните новости. Така ще бъде в продължение на десетилетия.

- България има нужда от дългосрочна стратегия за развитие на земеделието, за рязко повишение на неговата производителност и конкурентоспособност. Едно от най-перспективните направления е специализацията в производството на екологично чисти хранителни и други продукти, основани на традиции, благоприятни климатични условия, относително чисти почви и бързо нарастващо търсене през следкризисните години и десетилетия;

- На основата на националната стратегия и на структурната и технологичната модернизация да изработи енергийна стратегия на България. В нейния център да се постави изборът на най-рационална структура на източниците на енергия и въвеждането на енергоспестяващи структури и технологии в стопанския и битовия сектор, а не екстензивното разширение на енергопроизвеждащи мощности. През първата част на периода растежът на БВП да изпреварва значително прираста на употребяваната енергия, а през втората му част да се постига без увеличение, дори с намаление на използваната енергия. Да се вземат бързи мерки за осигуряване на стабилни доставки на енергоносители от различни източници, за да се повиши енергийната независимост на страната;

- Да прилага система от икономически, институционални и други облекчения за реализация на стратегиите и особено на формулираните в тях приоритети, в това число чрез продуктово насочвани държавни и държавно-частни инвестиции, държавно или държавно-частно финансиране на научно-изследователска и развойно-внедрителска дейност, по-ниски лихви по кредитите, като държавата покрива разликата до пазарните лихви;

- Да полага максимални усилия за защита на фундаменталните интереси на България като член на ЕС, а също и за намиране на най-изгодни ниши за нашата страна в новия световен икономически и финансов ред, който предстои да бъде създаден през следкризисните години. Правителството да договори нашите права и задължения по Пакта Евро плюс в областта на конкурентоспособността, заетостта, стабилността на публичните финанси и укрепването на финансовата ни стабилност, като се защитават категорично националните ни интереси;

- Да изработва и прилага стратегии и политики за подобряване на международните икономически връзки, в това число за увеличаване на износа и подобряване на неговата структура. Да прилага селективна политика за привличане на преки чуждестранни инвестиции в приоритетни за нас области;

- Да изработва и прилага стратегии и политики за бързо развитие и модернизация на образованието на всички равнища при съчетаване на най-доброто от националните традиции в нашето образование със световните новости в тази област;

- Да изработва и прилага стратегии и политики за развитие на науката и научните изследвания, а също и на мощен иновационен потенциал. Да се намерят модерни форми за възстановяване на развойно-внедрителския потенциал (ведомствените научни институти), разрушен безотговорно преди 20 години, който е мостът между научните продукти, създавани от учените в БАН и университетите и тяхното внедряване в производството. Само с мощен иновационен потенциал ще успеем да усвояваме, разпространяваме и внедряваме вносните новости;

- Да изработва средно- и дългосрочна бюджетна политика, годишни бюджети и три-годишни бюджетни прогнози. Новата бюджетна политика за годините след излизане от кризата да включва умерени повишения на преките данъци; въвеждане на умерено прогресивно облагане и на необлагаем минимум с преки данъци; постепенно намаляване на ДДС и други промени с оглед сближаване с европейския модел на данъчно облагане;

- Да държи сметка, че бюджетните дефицити са допустими и дори необходими по време на рецесия. С допълнителни преки и косвени бюджетни разходи да стимулира вътрешното частно, държавно и инвестиционно потребление, за да се компенсират загубите по посочените по-горе причини. Така се повишава съвкупното вътрешно търсене и се ускорява растежът. Бюджетната рестрикция е пагубна по време на рецесия;

- Да държи сметка, че финансовата и социалната стабилност са еднакво важни за България. Защото без социална стабилност не е възможна трайна финансова стабилност. Няма по-опасна експлозивна смес от високата безработица, съчетана със стагнация на производството, инфлация, бедност, социална и етническа поляризация, несправедливи порядки в обществото, безнаказана престъпност и корупция. А всичко това присъства у нас. Тежестите на държавните стабилизационни мерки да се споделят балансирано от труда и от капитала, а помощите да се насочват с предимство към най-нуждаещите се. Държавата не трябва да прави реверанси пред никоя социална група за сметка на другите;

- Да изработва и прилага политика за защита на конкуренцията и да ограничава злоупотребата с монополно положение;

- Дейностите със силна социална ориентация и «естествените монополи» да се осъществяват предимно от държавни и общински предприятия, при пълна прозрачност и контрол на обществото. Частното предприятие се оказа неподходящо в социалната сфера. Да се прекрати приватизацията на стопански обекти и дейности със силна социална ориентация: топлоснабдяване, водоснабдяване, електроснабдяване, поддържане на чистотата, вътрешен градски транспорт, железопътен транспорт, големи болници, здравноосигурителни и пенсионни фондове. При системни нарушения във вече приватизирани такива дейности, те да се отнемат и връщат обратно на общините и държавата;

- Да изработи стратегия и политики за решаване на хранителния проблем до 2020 г. Това означава самозадоволяване с основните хранителни стоки, местно производство. Сега внасяме 70% от необходимите ни първични енергоносители и 70% от хранителните продукти, които консумираме. В очертаващия се все по-сложен и непредвидим свят България е изправена пред изключителни предизвикателства по осигуряването на необходимата ни енергия за икономическо развитие и хранителни продукти – за оцеляване. Ако вносът на енергоносители се налага по обективни причини, имаме всички условия да произвеждаме необходимите ни хранителни продукти и дори излишък за износ.

-.Да развива смесена икономика: държавна и частна, с преобладаващ частен сектор, без социално ориентираните и монополните дейности. Да стимулира държавно-частното партньорство. Държавните и частните предприятия да са равнопоставени пред закона и да действат в условията на високо конкурентна среда. Абсолютизирането на частната собственост е също толкова вредно, както беше абсолютизирането на държавната собственост;

- Да изработва стратегии и политики за ограничаване на бедността и на социалната поляризация и за подпомагане на най-нуждаещите се;

- Да осигурява ускорено развитие на здравеопазването, подобряване на неговото качество и достъп на всички граждани до качествени здравни услуги, при водеща роля на държавата;

- Да осигурява форсирано развитие на модерна комплексна инфраструктура от вътрешно, регионално и междурегионално значение. Без съвременна инфраструктура не е възможно успешно развитие на индустрията, земеделието и услугите;

- Да провежда по-активна политика за смекчаване на последствията от демографската криза, а след 20-25 години – за нейното евентуално овладяване. Да създава условия за привличане на етнически българи, живеещи в чужбина и за завръщане на част от временно напусналите страната стотици хиляди през последните 15-20 години. При сегашната пасивна държавна политика в тази област е заплашено съществуването на България като народ и държава през втората половина на настоящото столетие;

- Да изработва пенсионни стратегии и политики с оглед на конкретните демографски и други условия в България;

- Да изработва вътрешна регионална икономическа и социална политика с която да се смекчава изострянето на регионалната поляризация и обезлюдяването на големи региони;

- Да изработва стратегии, политики и конкретни мерки за приобщаване на ромското население, като обърне специално внимание на семейното планиране, обхващане на всички ромски деца в образователната система и масово повишаване квалификацията на възрастното ромско население в краткосрочни курсове по професии, ако е необходимо и с елементи на принуда. Образованието е ключът към приобщаването на ромското население, което притежава голям интелектуален потенциал.

- Ключът за решаване на вековния проблем на нашата изостаналост е ускореното догонващо икономическо развитие (За повече подробности виж Ив. Ангелов с колектив, Икономиката на България и Европейският съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година, 354 стр., София, ноември 2003 г. и Ив. Ангелов с колектив, „Икономиката на България и Европейският съюз. Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности”, 460 стр., Издателство на БАН, София, декември 2006 г. в моя сайт в интернет – публикации №№ 43 и 71). Важността на такъв тип развитие нараства още повече поради нанесените ни поражения от икономическата криза. В някои отрасли и подотрасли на промишлеността, строителството, транспорта, съобщенията, селското стопанство и услугите по равнище на производство през 2009 г. сме се върнали 5-10-15 години назад.

Темповете на догонващо икономическо развитие трябва да се ускорят през следкризисните години. Преодоляването на голямата социално-икономическа изостаналост няма алтернатива. България няма перспектива за достойно бъдеще ако се примири през следващите години и десетилетия да остане последна или между последните в ЕС. Да се излезе от това незавидно място ще бъде много трудно – на границата между възможното и невъзможното, защото сме там вече около 100 години. Разбира се, България се развива, но другите страни и народи правят същото, дори по-добре от нас. Едно от многото доказателства за това е, че в края на 80-те години на миналото столетие бяхме на приблизително еднакво равнище на социално-икономическо развитие с останалите източноевропейски страни, а сега изоставаме от тях с 10-15 години. Преодоляването на тази изостаналост е възможно само чрез ускорено догонващо развитие.

Концепцията за догонващо икономическо развитие беше развита за първи път в „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”. Нейно логично продължение е „Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности”, публикувана през 2006 г. Всички основни постановки на стратегията по приоритетите, целите, средствата и темповете на развитието остават валидни и сега, с единствената разлика, че настоящата криза прави още по-трудно тяхното постигане.

Според сценарий Е на стратегията ако в страните от ЕС-15 (ЕС-15 означава ЕС, съставен от 15 страни членки. Това са най-развитите страни в общността преди присъединяването на 10те страни от Централна и Източна Европа, на Кипър и Малта. За да има съпоставимост и сега правя сравненията с ЕС-15, защото с присъединяването на 12 по-слабо развити страни средните показатели на ЕС-27 спаднаха рязко (за предкризисната 2008 г. те са с 10,8 процентни пункта по-ниски от тези на ЕС-15) и постигането им от България е улеснено. Това обаче не е наша заслуга, а резултат от промяна в състава на статистическата съвокупност – еталон. В този контекст и в контекста на всичко казано до тук звучат странно прогнозите на сегашния министър на финансите, че след два правителствени мандата, т.е. след 8 години България ще бъде средно развита европейска държава.) БВП на човек от населението нараства средногодишно с 2,5%, а в България с 5,5% от 2001 до 2020 г., с 4,5% за 2021-2030 г., с 3,5% за 2031-2040 г. и с 3,0% за 2041-2050 г. към 2020 г. ще достигнем около 55% от тогавашното равнище на ЕС-15, а към 2050 г. около 78-80% (Виж „Икономиката на България и Европейският съюз – Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година”, Икономически институт на БАН и Фондация „Фр. Еберт”, Статпринт, София, ноември 2003 г., сс. 81-85).

11 май 2011 г.

Обратно в списъка на публикаците