Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Консервативният догматизъм на Европейския съвет
(Европейският съвет е институция на Европейския съюз. Той включва ръководителите на държави или правителства на страните членки, заедно с председателя на Европейската комисия и председателя на съвета. Макар че няма законодателна власт, той определя, според договора от Лисабон, „главните политически приоритети” на съюза. Това е стратегическа институция, която решава кризисни ситуации и действа като колективно президентство на ЕС.)
Европейският съвет от 28-29 юни 2012 г. попари надеждите за поврат в икономическата политика на Европейския съюз
Известно е, че Европейският съюз (ЕС) е в тежко положение. Преди да е излязъл окончателно от световната икономическа криза, започнала през 2008 г. съюзът навлезе в дългова криза и в стагнация на производството, която вече прераства в мека рецесия. Рецесията е по-дълбока в силно задлъжнелите страни. Двете заедно (задлъжнялост и рецесия) ще бъдат много трудно преодолени едновременно през близките години. Ако трябва да съм точен, като имам предвид характера на връзката между тях – това е невъзможно. Временната умерена задлъжнялост помага за смекчаване на рецесията. Рецесията пък е цената, която ЕС ще плати за бързото намаляване на публичния дълг. При равни други условия, колкото повече се бърза с преодоляването на задлъжнялостта, толкова по-дълбока и продължителна ще е рецесията. Защото радикалните мерки по преодоляване на голямата задлъжнялост, особено чрез масирано съкращаване на разходи и персонал, неизбежно задълбочават рецесията. Колкото по-форсирани и широко обхватни са тези мерки толкова по-дълбока рецесия причиняват. Гърция е класически пример за това. Положението на заддлъжнелите страни (Гърция, Ирландия, Португалия, Испания) се усложнява допълнително поради натрапените им от Европейската комисия (ЕК), МВФ е Европейската централна банка брутални политики за бързо излизане от дълговата криза. Тази сложна, но очевидна връзка не се разбира от ръководителите на ЕС и от консервативните икономисти.
Европейската икономика – „болният човек” на световната икономика
Все повече икономисти и политици говорят, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика. Кризата в ЕС, който произвежда около 20% от световния БВП, влияе пряко или косвено върху икономиките на другите световни региони. Тя затруднява оживлението на американската икономика, ограничава износа на Китай, Индия, Бразилия, Турция и други нови пазарни икономики към Европа. Усложнява още повече икономическото развитие на най-бедните страни, които сега са почти забравени от световната общност.
Главните причини за настоящата криза в европейската икономика се коренят в стопанската политика на най-големите европейски държави (Германия, Франция, Италия, Великобритания, Испания) и в политиката на ръководството на еврозоната и на ЕС като цяло. Ако трябва да се представят накратко тези причини може да се каже следното: По време на световната криза повечето западноевропейски страни стимулираха икономиката с помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за поддържане на вътрешното търсене, за помощи на безработни, макар и в по-ограничени мащаби в сравнение със САЩ, Китай, Япония, Русия. Известни са публичните спорове през есента на 2008 и пролетта на 2009 г. между видни американски икономисти (Стиглиц, Кругман, Самърс и други) и членове на германското правителство по необходимостта от държавна подкрепа. Намаляването на държавните помощи и преминаването към нормален режим на функциониране на икономиките трябваше да става постепенно и да бъде преустановено след окончателното им и необратимо излизане от кризата. Вместо да се придържат към този предпазлив подход консервативните правителства на най-големите европейски страни прекратиха рязко стимулирането и преминаха към силно рестриктивна политика, като се оправдаваха с голямата публична задлъжнялост. Същото беше направено от ръководството на ЕС и на еврозоната.
Подобно на президента Хувър и неговия финансов министър в началото на голямата депресия в САЩ в 1929 г., съвременните консервативни политици и икономисти в Америка, Европа и други страни смятаха, че държавата не трябва да се намесва по време на кризата и да остави пазара да разчисти икономическия терен, като допусне масови фалити на слаби финансови и нефинансови компании и голяма двуцифрена безработица. Това е престъпно безотговорна позиция на съвременни авантюристи в началото на 21ви век. Те дори заблуждаваха обществеността през последните години, че сегашният публичен дълг бил натрупан поради големите държавни разходи за спасяване на фалиращи компании и стимулиране на търсенето по време на кризата. Това не е вярно! За повече подробности по този въпрос виж моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm публикация № 190.
Така лечението на болния пациент (европейската икономика) беше прекратено преди окончателното му оздравяване и той беше „изписан” от болницата (държавната помощ – прекратена). Лишен от активно лечение и постоянни лекарски грижи, положението на пациента отново се влоши. Повторното му връщане в болницата усложнява, удължава и оскъпява новото му лечение до пълното оздравяване. Същото става сега – в края на 2011 и началото на 2012 г. с „неизлекуваната” европейска икономика поради преждевременно натрапената й силно рестриктивна политика.
Консервативните ръководители на ЕК и на европейските правителства се нуждаеха от оправдание за незабавния преход към рестриктивна политика. Задлъжнялостта на няколко малки страни членки (Гърция, Ирландия, Португалия, Унгария) и на още няколко по-големи икономики (Испания, Италия, Белгия), високият общ публичен дълг на еврозоната (85,6%) и на ЕС (80,2%) към БВП в 2010 г. бяха използвани като алиби за рязък обрат към рестриктивен режим. Ако не беше задлъжнялостта щеше да бъде намерено друго оправдание. Защото световният финансов капитал търсеше реванш на всяка цена за понесеното унижение като главен виновник за световната криза и започналия ренесанс на Кейнсианството. Техен помощник в този реваншистки ход бяха трите световни рейтингови агенции с агресивно тенденциозната им рейтингова политика спрямо финансови и нефинансови компании, спрямо цели държави и дори по адрес на еврозоната и на ЕС.
Това беше груба грешка на европейските правителства поне по две причини – избора на времето и начина на действие:
Първо, високата публична задлъжнялост не е ново явление. Въпреки ограничителя за публичен дълг до 60% от БВП, някои страни имаха дълг около и над 100%, а средно за ЕС през последните две-три десетилетия беше около 70-80%. Наистина, трябваше да се вземат мерки за намаляване на задлъжнялостта, но това не биваше да става по време на кризата и трябваше да се прави постепенно. Защото политиката на балансиран бюджет по време на криза като средство за намаляване на публичния дълг е икономическо самоубийство. Особено за бедни страни като нашата. Това твърдят многократно през 2011 г. и последните месеци световни икономисти като Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Лоуренс Самърс, Нуриел Рубини и много други.
На този фон буди недоумение авантюристичната политика по дълга на Симеон Дянков, който се похвали пред Народното събрание на 20 юли 2012 г., че България, заедно със Швеция, сега са единствените страни в ЕС с балансиран бюджет и заедно с Естония – с най-нисък публичен дълг. В същото време у нас умират преждевременно хиляди хора поради липса на достъп до адекватна здравна помощ, образованието и науката агонизират, бедността расте и социалната поляризация се изостря. А пословично покорният български народ търпи ли търпи, макар че мърмори,! По това също сме рекордьори в Европа.
Второ, възприет беше погрешен подход за намаляване на задлъжнялостта – брутални съкращения на разходи и персонал. Ограничават се личните доходи на домакинствата от заплати, пенсии и социални програми. Съкращават се държавните разходи за здравеопазване, образование, наука, иновации, социални програми, трансфери за местните бюджети. Съкращават се инвестиционните разходи на държавата, общините и компаниите.
Провереният в световната практика здравословен подход беше друг – стимулиране на производството и заетостта, което води до повишение на доходите на домакинствата, а чрез тях – на платежоспособното потребителско търсене. Поддържане на временен умерен бюджетен дефицит до 3-4% от БВП с което да се помага за по-голямо държавно търсене. Всичко това води до по-големи инвестиции на държавата и бизнеса. То пък означава по-голям БВП. По-високите лични доходи водят до по-големи постъпления в бюджета от данък върху доходите, ДДС и други данъци. По-високата стопанска активност повишава постъпленията в бюджета от корпоративен данък, ДДС, акцизи, мита и други данъци. В срок от няколко години можеха да се преодолеят бюджетните дефицити и да се постигнат бюджетни излишеци, които са най-сигурния начин за постепенно намаление на публичната задлъжнялост. Тази очевидна логика не беше разбрана от консервативните политици и икономисти в Европа. Това изправи ЕС пред нова криза.
Свежият полъх от Франция
Политическите промени във влиятелна страна като Франция през пролетта на 2012 г. с избора на нов президент и ново Национално събрание породиха надежда за промени и в икономическата политика на ЕС. Още повече, че и в редица страни от общността зрее разбирането сред политическите елити, че е необходима друга стопанска политика за излизане от кризата и за следкризисно развитие. Расте и съпротивата на народите в тези държави срещу антисоциалната политика на консервативните правителства. Френският президент Франсоа Оланд направи окуражителни изявления в този смисъл. Почувстваха се големите различия между него и федералния канцлер г-жа А. Меркел по тези въпроси. Проведени бяха неформални двустранни и многостранни срещи за обмен на мнения между европейските правителства. Очакваше се, че тези значими промени ще започнат със срещата на Европейския съвет на 28-29 юни 2012 г. и ще продължат в нарастващи мащаби през следващите години.
Хората, които не са присъствали на заседанията на съвета и не са чули изказванията на представителите на страните членки, могат да съдят за станалото по официалния документ – заключенията на съвета.
Заключенията на Европейския съвет попариха надеждите за промяна
Документът започва със следния текст: „През последните две и половина години Европейският съюз предприе важни стъпки с далечен прицел за преодоляване на кризата и подобряване управлението на Европейския монетарен съюз (ЕМС). Европа, обаче отново преживява период на засилено напрежение. Кризата около суверенния дълг и слабостта на финансовия сектор, заедно с продължаващия нисък растеж, макроикономически дебаланси и забавено икономическо възстановяване създава рискове за стабилността на ЕМС. Това влияе негативно върху заетостта и може да потиска потенциала на Европа да се възползва от постепенното подобряване на световната икономическа перспектива”.
От този текст личи, че в Брюксел не разбират истинските причини за сегашната криза в европейската икономика. Отново на първо място се поставя публичният дълг и слабостта на финансовия сектор. След това, от кумува срама, се споменава за ниския растеж и макроикономическите дебаланси. Не се разбира, че дълбоките корени на кризата са в ограниченото вътрешно и външно търсене и обусловената от това липса на икономически растеж, рязко намаляващата заетост и ниските доходи. Отново се подчертава, че най-важен е финансовият сектор на икономиката, а не производството на материални и духовни блага. Целта на икономическата политика – производството на повече блага за хората, се подменя със средствата на тази политика – показателите на финансовия сектор.
Световната история потвърждава, че финансовата система съществува, за да обслужва производството на материални и духовни блага, а не обратното. Сега обаче се натрапва, че производството, заетостта, доходите трябва да се подчиняват на състоянието на финансовия сектор и да го обслужват. Решаващо, според тях, е значението на финансовия сектор и неговите измерения, като бюджетен дефицит, публичен дълг, състоянието на банковите и небанкови финансови институции, а не производството на материални и духовни блага, заетостта, доходите. И най-общо казано – качеството на живота на хората. Създава се впечатление, че в документа се споменава само между другото за производство и заетост, за да се успокоят опонентите във все по-активната дискусия по тези проблеми и натискът на новия френски президент за по-гъвкава политика за излизане от кризата и следкризисно развитие. Това не е дълбока убеденост на авторите на заключението, а принудително жонглиране с вербални клишета, докато затихне напрежението в обществото и политическите среди. Или поне докато те се уморят да настояват за промени и да протестират за по-справедливо разпределение на тяжестите на кризата.
Във втория параграф на заключениета на Европейския съвет пише: „Ние сме решени да предприемем категорични действия за намаляване напрежението на финансовия пазар, да възстановим доверието и да съживим растежа”. Ясно и категорично признание! Тяхната икономическа логика е по веригата: финансов пазар – доверие – растеж. Всичко друго за тях е празно бръщолевене! За да успокоят нарастващия натиск за коренни промени в политиката за излизане от кризата те добавят клишето: „силен, умен, устойчив и приобщаващ растеж, основан на солидни публични финанси, структурни реформи и инвестиции за повишаване на конкурентоспособността, остават наш ключов приоритет”. Като изключим няколкото украсителни прилагателни пред думата „растеж”, отново като основа на стопанското оживление е посочена правилната финансова система и общите декларации за структурни реформи и конкурентоспособност, повтаряни непрекъснато в документите на Европейския съвет и на ЕК през последните години.
И нито дума по дълбоката причина за липсата на растеж сега и тук в Европа – слабото вътрешно и външно търсене. Без решаването на проблемите с платежоспособното търсене не могат да се решат проблемите на растежа, заетостта и доходите. А по-голямата заетост и доходи, от своя страна, са източник на още по-голямо търсене и по-висок растеж в бъдеще. И така нататък по икономическата верига на възхода.
Веруюто на тези хора е, че спокойният финансов пазар възстановява доверието, а то, на свой ред, съживява растежа. За тях ключовата фраза е „доверието на финансовите пазари поражда растеж”. За алтернативната политика, която аз споделям, ключовата фраза е „платежоспособното търсене поражда растеж”. Наистина, в една пазарна система доверието е много важно, но то не може да съществува ако липсва платежоспособно търсене. На доверие може да се купува известно време от малкия селски магазин със запис на вересията в тефтера, но с голо доверие не може да функционира националната и още по-малко световната икономика, ако липсват най-важните движещи сили на системата. Платежоспособното търсене е една от тях, защото от край време хората произвеждат, за да потребяват. Липсата на платежоспособно търсене прави производството безмислено. Никой предприемач не би произвеждал, за да пълни складовете си с нереализирана продукция и да замразява оборотни средства. Това би го довело до сигурен фалит.
По-нататък в заключението четем: „Ето защо днес ръководителите на държави и правителства решиха да се създаде
„Пакт за растеж и работни места”
който включва действия на страните членки и на ЕС с цел да се възстанови растежът, инвестициите и заетостта; да се повиши конкурентоспособността на Европа”. Това е куха фраза, предназначена да успокои радетелите за промяна в икономическата политика, като им покаже, че растежът не е забравен: Първо, защото здравословен траен растеж не се постига само на базата на финансова стабилност и доверие, а главно на базата на платежоспособно търсене. Второ, защото Европа се нуждае сега от незабавни мерки, които да съживят растежа през 2012 и най-късно от 2013 г. Внимателното прочитане на препоръчаните мерки в раздела „растеж, инвестиции и работни места” (сс. 1-2 от заключенията) и в приложението „Пакт за растеж и работни места” (сс. 7-14) показва, че преобладават мерките със средно- и дългосрочен хоризонт, които може би ще дадат някакъв резултат след 5-7 и повече години. Освен това, много от тях звучат като най-общи пожелания и тепърва предстои изработването на конкретни мерки и механизми за тяхното прилагане в една много сложна система от държави, често пъти с противоречиви интереси, каквато е ЕС.
Европейската икономика се нуждае и от такива мерки, но преди да се стигне до тях тя трябва да оцелее през тази и следващите 2-3 години. Оцеляването на еврозоната трябва да бъде във фокуса на икономическата политика през тази и следващите години. И то ако мерките бъдат изпълнени. Защото историята на ЕС, наред с големите постижения, е и история на вземане на правилни, но нереалистични и поради това - неизпълнени решения. Да напомням ли за утопичната Стратегия от Лисабон от 2000 г., поставила като стратегическа задача в срок от 10 години европейската икономика да стане най-мощната и конкурентоспособна икономика в света. Тази стратегия претърпя пълен провал. И никой не понесе отговорност за подвеждането на европейските ръководители с такава утопична задача.
Европейските ръководители в Брюксел и в столиците на страните членки допускат фундаментална грешка като отлагат вземането на трудните и спешни решения на днешния ден и се занимават с проблемите след 5-10-15 години. Характерно за техния стил на поведение е – движение след събитията, а не изпреварващите мерки. Кризата заплашва съществуването на еврозоната през близките години, а може би и по-скоро, а те се занимават главно със средносрочното или далечното й бъдеще. И то не с конкретни мерки, а с обща фразеология. И не могат да решат такъв важен проблем на днешния ден – ускореното въвеждане на единна бюджетна политика и необходимите за това общи бюджетни институции. Не смеят дори да вземат решение за постепенно сближаване на корпоративния данък и на данъка върху доходите на физическите лица в страните членки, поради съпротивата на тесни национални и корпоративни интереси на отделни страни членки, предимно от Източна Европа.
На думи всички са за „Повече Европа”, но всеки иска такава Европа (т.е. такава интеграция), каквато му е изгодна. Страните членки не поставят на преден план решаването на стратегическите текущи и бъдещи проблеми на общността от които зависи нейната стратегическа съдба в конкуренцията със САЩ, Китай, Япония, Индия и други икономически гиганти в условията на глобализацията, а своите користни национални и дори корпоративни интереси. С такова поведение на европейските ръководители нищо добро не очаква Европа!
Европейският съвет реши да мобилизира около 120 млрд. евро (1% от брутния национален доход на ЕС). Уточняват се три източника: 60 млрд. евро кредити от Европейската инвестиционна банка; 55 млрд. евро от структурните фондове, които не са разпределени до сега по проекти и пилотна фаза на проектни облигации за около 5 млрд. евро. Не е ясно как всеки от тези ресурси ще се разпределя по страни и проекти и на основата на какви критерии ще се конкурират кандидатстващите за финансиране проекти. Има и много други неясноти по конкретиката на тази инициатива. Ще са нужни няколко години докато този обещаващ, на пръв поглед, механизъм заработи и допринесе за растежа и заетостта. А какво може да се случи дотогава?
В „Пакта за растеж и заетост” се препоръчва на страните членки да прилагат „диференцирана рестриктивна бюджетна политика, която помага на растежа (growth-friendly fiscal consolidation)”. Като правило, всяка рестриктивна бюджетна политика потиска растежа. Това важи за мерките по ограничаване на доходите от заплати, пенсии, свиване на социални програми; ограничаване на държавни разходи за здравеопазване, образование, наука, иновации, инвестиции за инфраструктура и нови производствени мощности; ефикасна данъчна и митническа администрация, ефикасна съдебна система за ограничаване на сивата икономика, на престъпността и корупцията, и т.н. Те са производителни разходи, защото спомагат за растежа и заетостта и тяхното намаление е недопустимо.
Полезни съкращения на държавни разходи са тези по издръжката на прекомерно голяма централна и местна администрация, изграждане на представителни инвестиционни проекти, издръжка на прекомерно раздут финансов сектор, икономически и политически неоправдани командировки на министри, парламентаристи и други висши и средни държавни чиновници в екзотични страни, провеждане на семинари по евроинтеграция на България в трети страни или на луксозни кораби в Средиземно море, насищане на държавната администрация със служебни автомобили, издръжка на военни контингенти в чужбина, покупка на скъпа военна техника и т.н. Този вид бюджетни разходи са непроизводителни и съкращаването им спомага за растежа.
От казаното до тук следва извода, че надеждите на много хора за промяна във фундаменталната философия на икономическата политика за излизане на ЕС от кризата и за следкризисно развитие през следващите години и десетилетия са удавени в бюрократична фразеология на европейските политици и техните брюкселски чиновници. Една от най-големите опасности е, че в документа от 29 юни често се споменава за „растеж” и „заетост”, но липсва политическа воля и искрена убеденост, защото европейските политици подчиняват всичко на подобряване на финансовите показатели, а не на качеството на живота на хората.
Още по-тревожно е, че липсват спешни конкретни мерки за съживяване на вътрешното домакинско, държавно и инвестиционно търсене, а също и на външното търсене през 2012 – 2013 – 2014 г. Време за отлагане на действията няма. Не личи и желание да се търсят и прилагат такива мерки. Повишаването на платежоспособното търсене дори не се споменава в заключенията на Европейския съвет. Верни на своите теоретични догми, авторите на документа не считат ефективното търсене за фактор от който зависи растежът и заетостта. Поставянето пред растежа на украсителни прилагателни като силен, умен, приобщаващ, устойчив не променя нищо. Това съм го чел многократно през последните години и в други документи на Европейския съвет и на Европейската комисия
Ако продължава досегашният стил на подмяна на целите със средствата на икономическата политика, т. е. подчиняване на производството, заетостта и доходите на митичната финансова стабилност, няма да има растеж и още по-малко силен, умен, приобщаващ и устойчив. Поставя се кръст на стратегията за ускорено развитие на Европа и постигане на целите към 2020 година, забиват се последните пирони в ковчега на Европейския социален модел, с който Европа до скоро се гордееше. Европа е изправена пред опасността да загуби цяло десетилетие в икономическа стагнация и 500 милиона души в страните членки да платят астрономическата цена на консервативния догматизъм на сегашните ръководители на ЕС и на някои страни членки.
И все пак се надявам, че свежият полъх от Франция и от други реформаторски настроени европейски държавници за по-гъвкава икономическа политика ще надделее над смразяващия консервативен икономически догматизъм.
21 юли 2012 г.