Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Стиглиц за ограничителната икономическа политика
(Статията е публикувана в ДУМА на 4 септември 2012 г.)
Няма пример за голяма икономика, а Европа е най-голямата в света, която да се е възстановила от криза чрез ограничения.
В моите публикации през последните 5-6 години винаги съм критикувал ограничителната политика по време на криза на слабо търсене. Под влияние на продължителното присъствие на МВФ и на Световната банка у нас, когато се заговори за реформи или антикризисни мерки консервативните икономисти прибегват веднага към съкращения на включените в производството материални, човешки и финансови ресурси. Така постъпват и в някои европейски страни с консервативни правителства. Подобна политика провежда през последните години и ръководството на ЕС. Заявявам категорично – това е голяма заблуда! Защото ограничителната политика е проциклична, т.е. задълбочава кризата.
Ограниченията се превърнаха в синоним на реформи. Това е груба грешка. Смекчаване на кризата е възможно само чрез намеса на държавата за запазване на кредитната система, помощи за безработните, стимулиране на вътрешното домакинско, държавно и инвестиционно търсене, а също и на външното търсене. През последните 100 години не се е излизало от значима криза без държавна намеса. Така е и сега.
За дългосрочен период от 10-15 години бюджетът трябва да бъде балансиран. В рамките на такъв период обикновено има трудни и дори кризисни години, когато умерени бюджетни дефицити са не само допустими, но и необходими. Това е доказано още от Дж. М. Кейнс преди 80 години. Набраните дефицити следва да се неутрализират с бюджетни излишъци през добрите години. Така страната се предпазва от натрупване на голям държавен дълг. Известният американски икономист Кенет Рогоф смята, че опасността от големи дългови затруднения нараства рязко след превишаване на 85-90% от БВП. ЕС толерира държавен дълг до 60%. Очакваният дълг общо за ЕС към края на 2012 г. е около 86%, а за еврозоната – около 92% от БВП. Половината от страните членки имат дълг до към 40-50%. За нормално работеща икономика това не е опасно.
Излизането от кризата ще бъде труден и продължителен процес. Само полуграмотни икономисти като Симеон Дянков определят дати за това. То звучи смехотворно. Държавното стимулиране на вътрешното търсене по време на кризата трябва да затихва постепенно със съживяването на икономиката и да се прекрати едва след окончателното и необратимо излизане от кризата както по производство, така и по заетост и доходи. Защото производството не е заместител на заетостта. Ако се пристъпи към резки ограничения икономиката ще бъде изправена пред продължителна стагнация и дори удължаване на кризата. Трябва също да се предоставят нисколихвени кредити на малките и средни предприятия, които са най-уязвими поради трудния достъп до кредити. Разликата между пазарната и ниската лихва да се покрива от бюджета. Следва да се помага и на най-уязвимите слоеве от населението.
Сегашните европейски лидери повтарят грешките на своите предшественици в Америка и Европа при опитите за излизане от кризата през 30те години на миналия век. Те ни убеждават, че доверието на чуждестранните инвеститори се възстановявало чрез ограничителна политика и така нараствал притокът на инвестиции, а с това и растежът. Но инвеститорите ще искат гаранции, че има пазар за тяхната продукция в приемащата страна. А за да има пазар трябва да е налице платежоспособно търсене. То пък трябва да е подплатено с необходимите доходи. Без достатъчно вътрешно и външно търсене не е възможно инвестиционно доверие. Наличието на платежоспособно търсене осигурява доверието, а не обратното. Доверието без покритие води до замразяване на оборотни средства и в крайна сметка – до фалити.
През юни 2012 г. България има положително бюджетно салдо и държавен дълг от 16.7% от БВП. Това е никому ненужен, дори вреден бюджетен баланс и никому ненужна, дори вредна свръхниска публична задлъжнялост, особено по време на криза. Такива излишни рекорди във вреда на милиони българи се постигат чрез излишно ограничителна бюджетна политика. Последните данни на Евростат и българската статистика за първото полугодие на 2012 г. го потвърждават. ЕС вече е в рецесия, а България - на прага на рецесията. С какво ни топли балансираният бюджет и свръхниският дълг, когато производството, заетостта и доходите спадат, а голяма част от населението мизерства?
Горните разсъждения присъстват в десетки мои публикации през последните години. Българските политици обаче по традиция не вярват на български експерти. И изпадат в екстаз от най-дребни куртоазни протоколни похвали при срещи с чуждестранни политици. Това ме накара да представя на читателите статията „След ограниченията” (After Austerity), на един от най-големите световни икономисти, Нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц, публикувана на 7 май 2012 г. в Project Syndicate. Още повече, че „свободните” и „независими” български медии мълчат за такива значими публикации, но реагират мигновено в основните новини за елементарни изказвания на елементарен икономист като Стив Ханке, набеден за баща на нашия валутен борд, макар че няма нищо общо с него. Ако читателите сравнят моите разсъждения през последните 10-15 години с тези на Стиглиц ще се убедят, че между нас има единомислие, на което се радвам.
Дж. Стиглиц писа:
„Тазгодишната редовна сесия на МВФ изясни, че Европа и световната общност са без компас по икономическа политика (Всички подчертавания на текстове в статията на Стиглиц са направени от мен – И.А.). Финансовите лидери от министри на финансите до частни финансови институции повториха отново текущата мантра: обхванатите от кризата страни трябва да въведат ред в своите домове, да намалят дефицитите си, да снижат публичната си задлъжнялост, да предприемат структурни реформи и да стимулират растежа. Трябвало да се възстанови и доверието.
Малко претенциозно е да се чуват такива епископални назидания от тези, които, начело на централните банки, финансови министерства и частни банки доведоха световната финансова система до ръба на разрухата – и създадоха сегашния хаос. И още по-лошо, понякога ни обясняват как да направим от кръга четириъгълник. Как да се възстанови доверието, когато кризисните икономики навлизат в рецесия? Как да се съживи растежът, когато ограниченията почти сигурно означават по-нататъшно намаление на общото търсене, потискайки още по-ниско производството и заетостта?
Има нещо, което днес трябва да се знае: пазарите по природа са нестабилни. Те не само създават периодично балони от активи, но когато търсенето отслабва, се задействат сили, които изострят икономическия спад още повече. Безработицата и страхът, че тя ще се разшири, потиска заплатите, доходите и потреблението – и в крайна сметка - общото търсене. Спадат и темповете на създаване на нови домакинства – все повече млади американци се връщат при своите родители. Това намалява търсенето на жилища, потиска цените им и води до още повече обявени в просрочие ипотеки. Щатите с балансирани бюджетни рамки са принудени да ограничават разходите, поради намаление на данъчните приходи – автоматичен дестабилизатор, който Европа изглежда е склонна сляпо да възприема.
Налице са и алтернативни стратегии. Някои страни, като Германия, имат възможности за фискално маневриране. Като го използват за инвестиции биха могли да стимулират дългосрочния растеж, с положителни ефекти и за други европейски страни. Всепризнат принцип е, че балансираното разширение на данъците и на разходите стимулира икономиката. Ако програмата е добре замислена (данъци на върха, комбинирани с разходи за образование), растежът на БВП и на заетостта може да бъде значителен.
Европа като цяло не е в лоша фискална форма. Нейното отношение между дълг и БВП е по-благоприятно в сравнение с това на САЩ, където то е около 100% от БВП. Ако всеки американски щат беше отговорен изцяло за собствения си бюджет, включително и помощите за безработни, Америка също щеше да е в бюджетна криза. Поуката е очевидна: цялото е по-голямо от сумата на неговите части. Ако Европа – специално Европейската централна банка – можеше да взема заеми и с тях да предоставя други заеми, разходите за обслужване на европейския дълг биха спаднали, създавайки възможности за други разходи, които ще стимулират растежа и заетостта.
В Европа има вече институции, като Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), която би помогнала за финансиране на нужните инвестиции в гладните за пари икономики. ЕИБ трябва да разшири кредитирането. Нужни са повече налични средства за подкрепа на малки и средни предприятия – главния източник на работни места във всички страни. Това е важно, като се има предвид, че те страдат най-много от кредитните ограничения на банките.
Европейският ортодоксален фокус върху ограниченията е резултат на погрешна диагноза на нейните проблеми. Гърция прекали с разходите си, но Испания и Ирландия имаха бюджетни излишъци и ниска публична задлъжнялост преди кризата. Изнасянето на лекции за бюджетна предпазливост от тези хора не е уместно. Ако те се приемат сериозно, дори при строги бюджетни рамки, може да бъде контрапродуктивно. Независимо дали европейските проблеми са временни или фундаментални, еврозоната е далеч от „оптимална” валутна зона. Данъчната конкуренция в свободна търговска и миграционна зона може да ерозира всяка държава (Аз съм писал многократно, че България и други източноевропейски страни прилагат данъчен дъмпинг спрямо Западна Европа с ниските си преки данъци.). А ограниченията ще влошат положението още повече.
Последствията от европейския натиск за ограничения ще бъдат трайни и вероятно тежки. Ако еврото оцелее, то ще е с цената на висока безработица и огромни страдания, особено в обхванатите от кризата страни. А кризата сигурно ще се разпространи. Защитните стени няма да сработят, ако едновременно се налива бензин в огъня, каквото прави Европа. Няма пример за голяма икономика, а Европа е най-голямата в света, която да се е възстановила от криза с помощта на ограничения.
В резултат на всичко това, най-ценното богатство на обществото – човешкият капитал, се прахосва и дори разрушава. Лишени за дълго от достойна работа младите хора са отчуждени,. Младежката безработица в някои страни наближава и дори превишава 50% и е неприемливо висока от 2008 г. насам. Когато младите хора най-после намерят работа, тя е с много по-ниска заплата. И то е нормално, защото младостта е време за придобиване на квалификация. По-късната възраст е време, когато тя атрофира.
Много икономики са уязвими на природни бедствия – земетресения, наводнения, тайфуни, урагани, цунами. Прибавянето на причинени от хората бедствия увеличава трагедията. А Европа прави точно това. Своенравното пренебрегване от нейните лидери на уроците от миналото е криминално поведение (През януари 2012 г. публикувах статията „Забравените поуки от световната криза”, в която обобщавам мои разсъждения по този проблем през 2010-2012 г.).
Страданията, които Европа и особено нейните бедни и млади хора преживяват са напразни. За щастие, има алтернатива, но забавянето на нейното възприемане ще струва скъпо. А Европа няма време”.
Провежданата в Европа репресивна ограничителна политика може да я изправи пред продължителна стагнация, дори W-образна криза и в крайна сметка пред едно загубено десетилетие. Като имаме предвид, че нашата икономика е тясно свързана с европейската, а също и още по-репресивната ограничителна политика на сегашното правителство, това може да се случи и с България.
1 септември 2012 г.