Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Стиглиц за неравенството и икономическото възстановяване
Неравенството задушава, ограничава и задържа икономическия растеж
На 11 и 12 януари 2013 г. ДУМА публикува моята статия „Кой спестява в България”. В нея правя анализ на социално-икономическата поляризация у нас и соча опасните последици от поляризацията през следващите години и десетилетия. Писах, че ако трябва да се изрази само с една дума най-голямата опасност за сегашния капитализъм, тя е ПОЛЯРИЗАЦИЯ. Имам предвид растящата доходна и имуществена поляризация в света, в Европа и у нас.
На 19 януари 2013 г. нобеловият лауреат, един от най-големите икономисти на нашето време, Джоузеф Стиглиц публикува статия в The New York Times “Неравенството затруднява икономическото възстановяване”. Между двете статии има пълно концептуално сходство, което ме радва. И не мога да не съм доволен, че по едно и също време, независимо един от друг, достигаме до еднакво заключение по такъв фундаментален въпрос на нашето време с гигант на световната икономическа мисъл, какъвто е Джоузеф Стиглиц. Като четях неговата статия си мислех, че е писана за нас. Тя е толкова вярна, убедителна и актуална! Затова предлагам на читателите на ДУМА голяма извадка от статията му, още повече, че в нея той изрично споменава и България. За съжаление, не за добро! И това не е изключение. През последните двадесетина години България присъства само на опашките в сериозните европейски и световни класации.
Правя го и защото в „свободните” български медии почти не се споменават имената на световно известни икономисти като Дж. Стиглиц, Пол Кругман, Лари Самърс, Нуриел Рубини и много други от Америка, Европа, Япония, Индия, Бразилия и други, които споделят принципите на Кейнсианската икономическа теория и практика или са близки до нея. Нашите медии лансират само чуждестранни икономисти от супер скромната величина на Стив Ханке, като му приписват измислено бащинство на нашия валутен борд, с чието създаване той нямаше нищо общо. Очевидно се водят от пропагандисткия Гьобелсов принцип, че една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина.
Ето какво пише Дж. Стиглиц:
„В последната предизборна кампания за президент на САЩ всяка страна дискутираше въпроси, които дълбоко ме притесняват: дългосрочното неразположение на икономиката и нарастващата пропаст между единия процент и останалите 99% от населението - неравенство не само по резултати, но и по възможности. За мен тези проблеми са две страни на една и съща монета. С най-острото неравенство от Голямата депресия насам, стабилното възстановяване на икономиката ще бъде трудно в краткосрочен план, а американската мечта - по-добър живот чрез по-упорита работа, бавно отмира.
Политиците обикновено говорят за растящото неравенство и бавното възстановяване на икономиката като за отделни явления, а те са взамно преплетени. Неравенството задушава, ограничава и задържа растежа ни (Всички подчертавания на фрази и думи от статията на Стиглиц са направени от мен – И.А.). Когато дори списание The Economist, привърженик на свободното пазарно стопанство, твърди, както го направи през миналия октомври, че мащабите и естеството на неравенството в страната са сериозна заплаха за Америка, трябва да знаем, че нещата са тръгнали в ужасно погрешна посока. След четири десетилетия на растящо неравенство и най-дълбокия икономически спад от Голямата депресия насам, ние не сме направили нищо по въпроса.
Има четири основни причини защо неравенството задушава нашето икономическо възстановяване:
Първо, най-непосредствената е, че средната ни класа е твърде слаба, за да поддържа потребителското търсене, което исторически задвижва нашия икономически растеж. Докато най-богатите 1% от населението присвояват 93% от прираста на доходите през 2010 г., домакинствата в средата, които са най-склонни да харчат доходите си, вместо да ги спестяват и които са истинските създатели на работни места, разполагат с по-ниски реални доходи, коригирани с инфлацията, отколкото през 1996 г. Растежът през десетилетието преди кризата беше неустойчив, защото зависеше от търсенето на най-бедните 80% от населението, които потребяваха около 110 процента от доходите си.
Второ, потъването на средната класа от 1970 г. насам, прекъснато само за кратко през 1990 г., означава, че те не са в състояние да инвестират в своето бъдеще, чрез образование за себе си и своите деца и започване на нов или подобряване на съществуващ бизнес.
Трето, слабостта на средната класа задържа данъчните постъпления ниски, защото богатите са много ловки при избягване на данъчни плащания и получаване на данъчни облекчения от властите. Последното скромно решение за възстановяване на данъчните ставки от времето на Клинтън за доходите на физически лица с повече от 400,000 дол. и на домакинствата с повече от 450,000 дол. не променят положението съществено. Доходите от спекулации на Wall Street се облагат с много по-нисък процент от другите доходи. С ниските данъчни постъпления правителството не може да прави жизнено важни инвестиции в инфраструктура, образование, научни изследвания и здравеопазване, които са от решаващо значение за възстановяване на дългосрочната ни икономическа мощ.
Четвърто, неравенството се свързва с все по-чести и по-тежки цикли на бум и крах, които правят икономиката ни по-нестабилна и уязвима. Въпреки, че неравенството не е пряка причина за кризата, не е случайно, че през 1920-те - последното толкова голямо неравенство в доходите и богатството в САЩ, завърши със срива и депресията през 1930-те. МВФ също отбелязва често в свои публикации връзката между икономическото неравенство и икономическата нестабилност, но американските лидери не си извличат поука.
Бързо растящото неравенство, което е пълно отрицание на нашия меритократичен идеал (напредък в живота според способностите) за Америка като място, където „всеки може да постигне всичко с труд и талант"- означава, че и най-талантливите, но родени в семейства с ограничени финансови възможности, никога няма да реализират потенциала си. Децата в другите богати страни като Канада, Франция, Германия и Швеция имат по-голям шанс да го направят, отколкото техните американски връстници. Повече от една пета от американските деца живеят в бедност. По това ние сме предпоследни в класирането на развитите икономики. И сме дори зад България, Латвия и Гърция.
Нашето общество пропилява най-ценния си ресурс: младежта. Мечтата за по-добър живот, която привлича имигранти към нашите брегове е притискана все повече от растящата пропаст в доходите и богатството. Токвил, който през 1830-те писа, че егалитарният импулс е същността на американския характер, навярно се обръща в гроба си.
Дори ако можехме да игнорираме икономическия императив за решаване на проблема с неравенството, пораженията, които то нанася върху социалната ни тъкан и политическия живот трябва да ни накарат да се притесняваме. Защото икономическото неравенство води до политическо неравенство и разрушава нормалния процес за вземане на най-важни държавни решения.
Въпреки обещанието на г-н Обама, че ще помага на всички американци, рецесията и ехото от начина, по който се решаваха причинените от нея проблеми влоши обстановката. Докато спасителните пари се наливаха щедро в банките през 2009 г., безработицата достигна 10 процента през октомври. Днешните 7,8% изглеждат по-добре, защото много хора отпаднаха от работната сила, други никога не са се включвали в нея, а трети са приели гъвкаво работно време, защото не е имало пълно, каквото са търсели.
Високата безработица потиска заплатите. Корегираните с инфлацията реални заплати са в застой или са спаднали. За типичен работник от мъжки пол през 1968 г. заплатата е била 33.880 долара, а през 2011 г. 32986 долара. По-ниските данъчни постъпления, на свой ред, са довели до съкращения на жизнено важни услуги за бедните и средните слоеве в щатските и местните бюджети.
Най-ценното богатство за повечето американци е техният дом. Тъй като цените на жилищата спаднаха рязко, богатството на домакинствата се стопи - особено след като толкова много хора бяха взели жилищни заеми. Много от тях останаха с отрицателна нетна стойност, а средното богатство на домакинствата се понижи с близо 40% - от 126,400 долара през 2007 г. до 77300 долара през 2010 г. и напоследък нарастна само леко. От Голямата депресия насам, преобладаващата част от прираста на националното богатство се присвоява от най-богатите.
Междувременно, когато доходите бяха в застой или намаляваха, учебните такси растяха. В САЩ, главният начин да се получи образование - единственият сигурен метод да напредвате в живота - е да вземате заеми. Студентският дълг сега е 1000 млрд. долара и за първи път превишава дълга по кредитните карти...
Трябваше да осъзнаем, че когато младите хора са безработни, техните умения атрофират. Трябваше също да знаем, че всеки млад човек е бил в училище, в курсове за квалификация или на работа. Вместо това, ние допуснахме безработицата сред младите хора да нарастне два пъти над средната за страната. Децата на богатите останаха в колежите или продължиха в университетите. Не беше така за децата на средните и бедните слоеве. С всичко това ние сеехме семената на все повече неравенство през следващите години.
Вместо да налива пари в банките, правителството можеше да опита да възстанови икономиката от дъното нагоре. Можеше да се даде възможност на собствениците на жилища, потопени "под водата" - тези, които дължаха повече пари за домовете си отколкото те струваха в момента - да получат ново начало, предлагайки главницата на банките срещу дял от печалбите, ако и когато домовете възстановят цените си.
Разбира се, администрацията на Обама не е единственият виновник за това. Резките данъчни намаления на президента Джордж Буш през 2001 и 2003 г. и неговите войни в Ирак и Афганистан, които струваха много трилиони долари, изпразниха държавната каса и изостриха и без това голямото социално разслоение. Новите ангажименти на неговата партия за фискална дисциплина - под формата на ниски данъци за богатите и стремглаво влошаване на услугите за бедните – бяха върхът на лицемерието.
Има много оправдания за неравенството. Някои казват, че то е извън нашия контрол, сочейки пазарните сили като глобализацията, търговската либерализация, технологичната революция, "повишената икономическа мощ на останалите страни." Други твърдят, че всяка намеса на държавата щяла да влоши положението, задушавайки нашия вече скърцащ икономически двигател. Това са егоистични, невежи лъжи.
Пазарните сили не съществуват във вакуум - ние ги формираме. Други страни, като бързо развиваща се Бразилия, ги оформят по начини, които намаляват неравенството, създавайки повече възможности за хората и по-висок растеж. Страни много по-бедни от нашата осигуряват на всички млади хора достъп до медицински грижи, храна, образование и здравеопазване, за да осъществяват стремежите си.
Нашите закони и начинът на тяхното прилагане предоставят повече възможности за злоупотреби от финансовия сектор; за перверзно високи заплати на изпълнителните директори; за възможности на монополите да злоупотребяват с огромната си власт.
Да, пазарът оценява някои умения по-високо от други, и тези, които ги притежават ще се справят добре. Да, глобализацията и технологичният прогрес доведоха до загуба на работни места в промишлеността, които никога няма да се върнат. Заетостта в производството в световен мащаб се свива, в резултат на повишената производителност на труда, а Америка вероятно ще притежава все по-малък дял от намаляващия брой нови работни места. Ако се опитаме да ги "спасим", то е възможно само чрез превръщане на високо платени работни места в ниско платени, но това едва ли е добра дългосрочна стратегия.
Глобализацията и нейното небалансирано прилагане ограничи преговорната сила на работниците: Фирмите заплашват да се преместят другаде, особено когато по-ниското данъчно облагане ги привлича в чужбина. Това, на свой ред, отслабва синдикатите и въпреки че те понякога са източник на недостатъчна гъвкавост, страните, които реагираха най-ефективно на световната финансова криза, като Германия и Швеция, имат силни синдикати и мощни системи за социална защита.
В началото на втория мандат на г-н Обама сме изправени пред факта, че страната ни не може да се възстанови бързо без активни политики за справяне с неравенството. Нужен е комплексен и радикален отговор, който да включва значителни инвестиции в образованието, по-прогресивна данъчна система и данък върху финансовите спекулации.
Добрата новина е, че нашето мислене е преформулирано: по-рано си задавахме въпроса колко растеж сме готови да жертваме за малко повече равенство. Сега разбираме, че плащаме много висока цена за растящото неравенство и че облекчаването на неравенството и насърчаването на растежа са взаимно свързани допълващи се цели. От всички нас, включително и от нашите лидери, зависи да съберем смелост и далновидност и най-после да излекуваме тази болест”.
За мен това е поредната блестяща статия на големия Джоузеф Стиглиц.
7 февруари 2013 г.