Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
ЕС – Гъвкав икономически съюз на национални държави
или
Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация
През януари 2012 г. публикувах статия, където между другото писах:
„ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. От икономическа гледна точка е необходима интеграция на националните икономически, социални и други политики. Това обаче, няма да е лесно поне по две причини:
Първо, бързо сближаване и уеднаквяване, например на бюджетните политики, между най-богатите и най-бедните страни-членки ще е много трудно. Данъчна основа или проценти на преките данъци, подходящи за най-богатите страни едва ли са такива и за най-бедните.
Второ, много е важно каква философия на икономическата политика ще преобладава. Страните, управлявани от десни партии ще предпочитат консервативна икономическа политика с предоверяване на пазара, по-малко държавни регулации, поголовни рестрикции, ниски данъци за богатите, поставяне на финансовата стабилност във фокуса на държавната политика, силно подценяване на социалната стабилност. Страните, управлявани от леви партии ще предпочитат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта чрез увеличение на съвокупното търсене, активни държавни инвестиции, гъвкава бюджетна политика, умерено прогресивни данъци, балансирано третиране на труда и капитала, подпомагане на дребния бизнес, повече конкуренция отколкото приватизация, категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.
Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика може да се стигне до пренебрегване волята на суверена - народите на страните-членки. Техните граждани трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните-членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избранници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена да решава съдбата си. Възможен ли е компромис между тях?” (виж „2012 – трудна година за Европа”, публикация № 195 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ).
Изминаха 4 години. Времето показа, че моите тревоги са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса – дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор на този архисложен въпрос. Какви са тези факти?
Най-безспорното доказателство за погрешността на тази политика е, че тя забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Същото се очертава и за новата 2016 г. Америка вече излезе от кризата, благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, включително и с така наречените «количествени улеснения», въведени от Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка, след дълго упорство и колебания, пристъпи към прилагане на «количествени улеснения» с Марио Драги в по-скромни мащаби, едва от началото на 2015 г.
В своя статия от 4 януари 2016 г. Джоузеф Стиглиц пише:
«Единственото лекарство за преодоляване неразположението на световната икономика е в увеличението на съвокупното търсене... Трудностите пред които е изправена световната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологиите. Частният сектор създаде неравенството и екологичната деградация, с които сега трябва да се справяме. Пазарите не могат да разрешат тези и други критични проблеми, които те създадоха, или да възстановят сами просперитета. Необходими са активни правителствени политики. Това изисква преодоляване фетишизирането на дефицитите. То е целесъобразно за страни като Америка и Германия, които могат да вземат заеми при отрицателна реална лихва за необходимите им инвестиции. В повечето други страни доходността на публичните инвестиции превишава чувствително кредитните лихви... За съжаление, много страни, включително и Франция, се занимават с ограничения за постигане на балансиран бюджет». Виж “Why The Great Malaise of the World Economy Continues in 2016”. Project Syndicate.
При сегашния централизъм и десен догматизъм в EС, рестриктивната политика, която Стиглиц отдавна осъжда, се натрапва силово и в страните-членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не изпълняват инструкциите от Брюксел ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Такъв управленски централизъм не е полезен за гражданите на ЕС. Защото, дори когато политиката на централното ръководство в Брюксел е вредна за тях, те не могат да повлияят за нейната промяна и да наложат различна икономическа, социална или друга политика. Няма реално действащи ефикасни механизми за въздействие на гражданите върху формирането на общата икономическа и социална политика на ЕС. Макар и номинално, гражданите на сответната страна-членка са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.
Какво могат да направят 17-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28те страни членки? Нищо! Дори ако допуснем, че 80% от българските избиратели желаят по-гъвкава икономическа и социална политика на ЕС? Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще се съобразяват, и още по-малко – ще съвпадат с волята на мнозинството от българските, на всяка друга страна-членка и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните-членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Още по-малко може да се влияе върху конкретните решения на Европейската комисия, където доминиращо влияние има мнението на технократите, които не са пряко подотчетни пред избирателите.
Някой може да възрази, че в Европейския парламент има парламентарни фракции, които представляват обединените възгледи на европейските избиратели: десни, социалдемократи, либерали, зелени, леви и т.н. Двете най-големи парламентарни фракции – християн-демократическата и социал-демократическата вече не представляват достатъчно добре интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях и са загубили до голяма степен доверието им. Останалите фракции са по-малки, с разнородни идеологии, между тях няма единомислие и единодействие и не могат да влияят върху най-важните крайни решения.
Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет, а в Европейската комисия е нулево. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират само доминацията на правителствата на няколко най-големи държави и на корпорациите – чрез десните правителства и технократите. Гласът на малките страни-членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и е съвсем рядко и краткотрайно.
Ръководството на ЕС много често се намесва във вътрешните работи на страните-членки, като не се спира пред натиск да нарушават законите си и дори конституциите си. Според холандската конституция, например, правителството трябва да проведе референдум, преди националният парламент да ратифицира споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна. Референдумът е насрочен за 6 април 2016 г. Според вестник Ханделсблад, предварителните проучвания показват, че ¾ от холандците са против споразумението. Председателят на Европейската комисия сега оказва натиск върху холандските власти да се откажат от референдума, защото евентуален отказ на избирателите щял да предизвика криза в ЕС. Могат да се посочат стотици примери за ежедневна намеса по маловажни въпроси в оперативното управление на страните-членки.
По отношение на България това е почти ежедневие. А послушанието на българските власти е пословично. Много често, със или без основание, непопулярни решения на нашите власти се оправдават с „изисквания от Брюксел”.
Британското правителство обяви четири условия за оставане на Великобритания в ЕС:
а/ Признаване на Европейския съюз за многовалутен съюз;
б/ Повишаване на конкурентоспособността вътре в съюза;
в/ Разширяване правата на националните парламенти в законотворчеството на ЕС;
г/ Ограничаване правата на мигрантите за социални плащания и други привилегии през първите 4 години след пристигането им.
Формулирани по този начин, исканията на британските власти не пораждат сериозни възражения у мен. На различни места в настоящия анализ даже застъпвам еднакви или сходни гледища преди да съм се запознал с техните искания.
На абстрактна теоретична основа е лесно да се каже, че Европа трябва да се ориентра към максимална всестранна интеграция и постепенно заличаване на националните държави с всичките техни сложни характеристики, формирали се в продължение на векове. На практика обаче това е невъзможно. То става още по-трудно и прави самата идея за интеграция дори отблъскваща, когато се форсира налагането на централизма, зад който прозира ясно диктата на няколко най-големи държави, при което се пренебрегват форсирано и изцяло политическите, икономическите, социалните и други интереси на народите на страните членки. Тези народи се лишават тотално от правото да избират кой и как да управлява техните държави.
Както споменах в началото, това лишава от всякакъв смисъл съществуването на национални парламенти, парламентарни и други избори, референдуми, политически партии и други атрибути на съвременната демокрация. Преведено на текущия груб оперативен език, това би означавало ЕС и страните членки да се управляват от г-жа Меркел, г-н Оланд, г-н Шойбле и още няколко души. Европейските народи едва ли ще допуснат да им се натрапи такава обединена Европа!
Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс, за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските страни-членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше и е високата конкурентоспособност и големият експортен излишък, и в по-малка степен - вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни-членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП. Това потиска растежа в тези страни и задълбочава още повече конфликта на интереси. Този тип централизирана макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни-членки. Това отлага икономическото и социалното им сближаване за още по-далечното бъдеще – към средата и дори втората половина на настоящото столетие, ако изобщо бъде постигнато.
Особено драматични бяха събитията в Гърция през последните години. Народът избра правителство на СИРИЗА с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти – Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата «тройка» наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма и принуди правителството да изпълнява натрапената от вън, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително конфузно положение пред своите избиратели и загуба на тяхното доверие.
Въпреки наложените от «тройката» драстични ограничения гръцкият публичен дълг не намалява. В 2014 г. той беше 178,6% от БВП, а за 2016 г. се очаква да е минимум 199,7%. Без драстично отписване на съществена част от дълга, за каквото правителството на Гърция настоява и дори МВФ е съгласен, а Германия и ръководството на еврозоната не са, гръцкият народ е осъден на все по-голяма мизерия през следващите години и десетилетия. При продължаване на сегашните рестрикции, без чувствително опрощаване на част от дълга, той не подлежи на издължаване и гръцката криза няма решение през следващите години и десетилетия. Ако не се вземат своевременни екстрени мерки от Брюксел и МВФ, в Гърция тепърва могат да се очакват неконтролируеми социални експлозии, които да се отразят неблагоприятно и върху България.
След оповестяването на резултата от референдума (61% против исканията на «тройката») на 5 юли 2015 г. и в разгара на мъчителните преговори с нея Ципрас заяви: «Те могат да пренебрегнат волята на едно правителство, но не могат да пренебрегнат волята на един народ!» Уви! Оказа се, че могат и това. Цинизмът на финансовия капитал няма граници. Бруталността му спрямо трудовите хора – също.
Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, след безуспешни опити за помощ от някои приятелски страни, то нямаше друг избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ през 2015-2016 и следващите години, тъй като гръцките банкови и небанкови финансови институции бяха блокирани по невиждан до тогава начин, с външна намеса, а достъпът до международните финансови пазари беше затворен за Гърция.
Ципрас избра по неволя по-малкото зло – унизителното лично и национално подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение, като настояваше и за едновременно чувствително опрощаване на гръцкия дълг. Опрощаване, което рано или късно е неизбежно. Ръководствата на Еврозоната, на Европейската Централна Банка и на Германия, обаче не се съгласиха. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.
Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ и неговото правителство. То беше замислено и като предупреждение към всички други европейски народи с леви намерения и с повече независима национална политика. Особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания - да не си губят времето да гласуват за леви или патриотични партии, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото «началниците» в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат до край избирателите на Португалия и Испания.
Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия – Анибал Кавако Силва, противно на принципите и правилата на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Неговият официален аргумент е, че не желае да утвърди правителство, което нямало да изпълнява исканията от Брюксел за рестриктивна политика. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015 г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел, управленски маневри на досегашния премиер Мариано Рахой в Мадрид и някои разногласия между левите партии. Очаква се обаче решение на левите партии за съставяне на общо правителство.
Консервативното дясно ръководство на Европейския съвет и на Европейската комисия използва всяка възможност да налага волята си над правителствата и народите на страните-членки. Това противоречи на фундаменталните принципи на демокрацията, но е важен елемент на «евроатлантическите ценности» и на десния догматизъм. Все повече се убеждавам, че сегашните десни западни ръководители са демократи в декларациите си и авторитарни в действията си. Така е и в България.
На 4 януари 2016 г. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в първото правителство на Ципрас, съобщи, че като продължение на събитията в Гърция през 2015 г. създава «Движение демокрация в Европа 2025», което ще бъде учредено официално на 9 февруари 2016 г. в Берлин. По думите на инициатора това ще бъде ляв паневропейски съюз, който си поставя за цел да демократизира Европа и да спре растящата й фрагментация. Според Варуфакис това ще е «трета алтернатива между фалшивата стратегия за капсулиране в пашкула на националните държави» и неправилния курс «на подчинение на антидемократичните институции на ЕС». За разлика от общото правило, Движението ще бъде създадено първо на европейско равнище и след това ще навлиза в националните политически системи.
В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции, целенасочено провокиране на опасна изкуствена конфронтация между шиити и сунити и тотален хаос в тези държави, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. около 1,2 милиона. За 2016 г. Европейската комисия очаква около 3 млн. имигранти. По оценки на германски и други министри през следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността, хаоса и от граждански войни. Не е изключено техният брой да бъде и по-голям.
Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци и да се грижат за пристигащите стотици хиляди мигранти, съгласно решенията от Дъблин – III от 2013 г. Макар че тези решения бяха нереализуема недомислица. Нашата бедност ни направи непривлекателни дори за мигрантите и те ни заобикаляха, като минаваха през Гърция, Македония и Сърбия. Това ни спести доста неприятности.
Вместо да затворят от самото начало външните граници на ЕС и да допускат само действително нуждаещите се от приютяване жени, деца, болни и възрастни хора (около 25-30% от мигрантите), европейските правителства допуснаха на своя територия, дори чрез г-жа Меркел поканиха, всички желаещи, включително и здрави млади хора, търсещи наготово по-добър живот. А тези млади хора би трябвало да останат в своите страни и да воюват за тяхната защита, а не да разчитат това да се прави от чужденци, които да заплащат със своя живот. Едва сега европейските правителства разбраха, че трябва да репатрират обратно стотици хиляди икономически имигранти, което ще бъде неймоверно трудно и скъпо.
Ръководството на ЕС се опита да разпределя имигрантите по страни-членки, по така наречения квотен принцип, уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Тези опити също пропаднаха. САЩ – главният виновник за миграционната криза, обявиха смешно ниски квоти за приемане на имигранти. Така американското и някои западноевропейски правителства подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите страни-членки на ЕС да го гасят. И заплашват с наказания тези страни, които отказват да приемат наложените им квоти. Дори бедните страни от Източна Европа сега са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани за това. То ще продължи през тази и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.
Опитни политици като бившият президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от добре известни среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните-членки. Целта е «да се уеднакви Европа», да намалее подкрепата за националните държави, да се отслабят, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални вековни национални характеристики, национални традиции и влиятелната християнска религия в Европа. За да не стане това, в края на 2015 г. Клаус препоръча «миграционните вълни да се спират на външните граници на Европа».
През 2011 г. Президентът Обама заяви пред Британския парламент «Сега е времето за нашето лидерство. Америка и Обединеното кралство оформят един свят, в който биха могли да се появят нови нации и индивиди». Привържениците на Европейските съединени щати целят превръщането на Европа в «котел за претопяване на народите» по примера на САЩ. С помощта на медиите се стремят да формират нови форми на общоевропейска идентичност, с която да подменят националните идентичности.
Надеждата на организаторите на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на много милиони пришелци с по-агресивна религия и коренно различни от нашите духовни ценности. Мигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски страни, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, без те – мигрантите, да са допринесли с нещо за тях, и вместо да се приспособят към местните правила на живот в съответните европейски държави, «ще се стремят дори да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия», както се изрази напоследък министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер.
На 10 януари 2016 г. Елена Харизанова писа в Поглед.Инфо: „Стихийно или координирано е изнасилването на Европа? Каквото й да е, твърдя, че в акта има много политика и нещо още по-страшно – зловещо, извратено предупреждение срещу изконните, най-интимните извори на всяка цивилизация/нация. Мъжът е копие на бога, но жена го е родила. Жената от древни времена във всяка култура е онзи свещен източник, който зачева, износва, ражда, храни, предава, пази, защитава и поддържа огъня на рода, народа, нацията. Няма да се връщам назад към култа за богинята майка.Посегателството върху колективния образ на жената в сърцето на цивилизована Европа е провокация, при това доста опасна. Една цивилизация казва на друга: „Ние можем да изнасилим жените ви, ние можем да изнасилим извора на вашата сила и култура, а вие сте безпомощни”. И най-страшното подозрение, е че това може би е координирано продължение на посланието – „Ние влизаме и излизаме през границите ви свободно, поставяме бомби и стреляме, когато и където искаме”. Това са страшни, но верни оценки за драматични събития, които спящите и слепи ръководители на Европа изглежда не чуват, не виждат и не разбират.
Новогодишните изстъпления на мигранти над жени в Германия (Кьолн, Хамбург, Берлин, Франкфурт на Майн, Щутгарт и други градове), а също и в Залцбург, Цюрих, Хелзинки и други европейски градове, са сериозно предупреждение за това, което можем да очакваме през следващите години и десетилетия, когато имигрантите в Европа от Африка, Близкия изток и Средна Азия достигнат 70-80 милиона души. Още по-голямо очудване поражда фактът, че след като на германските медии е било наложено от най-високо място да мълчат три дни за изстъпленията на мигранти през новогодишната нощ в Кьолн и други градове, на 9 януари, позовавайки се на новини от германския в. Билд, световните медии съобщиха, че «на полицейските управления в няколко области на Германия е наредено да не съобщават за престъпления, с участието на мигранти, за да не се създават обществени настроения срещу тях».
Помнете също, че религията на мигрантите ги учи, че всички други са неверници, че не трябва да се страхуват от смъртта. Дори да я желаят, ако е по волята на техния бог. Много ще е трудно да си имаме работа при конфликти с такива хора, особено с най-фанатичните между тях. Как да се сговаряш с хора, които режат глави на пленници или заподозрени друговерци! Така, под покривалото на «мултикултурализма» американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат милиони граждани на Европа.
Сега се стигна до там, ЕС моли Турция да ограничи мигрантските потоци и през ноември 2015 г. й обеща 3 млрд. евро за тази услуга. Това не задоволи турските власти и през втората половина на януари 2016 т. те поискаха 5 млд. долара за тази „услуга”, макар че то е тяхно задължение. Турция е длъжна с действията си в региона да не провокира миграция и да не допуска мигранти към Европа, а не да го прави срещу заплащане. Малка част (0,5 млрд.) ще бъдат осигурени от бюджета на ЕС, а останалите милиарди ще бъдат събрани от вноски на страните-членки. Следователно и България, която миналата година емитира голям външен дълг за решаване на своите проблеми, ще плаща на Турция със своя дял за мигрантската „услуга”. Странно нали!
Първият заместник председател на Европейската комисия Франс Тимерманс писа във Файняншъл Таймс в началото на януари 2016 г., че Турция не изпълнява ангажиментите си за ограничаване на мигрантските потоци. Броят на мигрантите не намалявал, както се очаквало. Предстояло негово посещение в Турция за обсъждане на тези проблеми.
Масираният натиск на мигранти, предизвикан частично и поради непремерени изказвания на г-жа Меркел, сега принуждава все повече страни-членки да възстановяват граничния контрол. Казва се, че това ще е временно, но временните решения често се оказват най-трайни. Системата на Шенген вече се пропуква и може би е пред разпадане, а българските власти, със забавените си рефлекси напират да влизат в нея. Защо ли?
Обсъжда се и въвеждането на външни граници на общността, които ще бъдат охранявани от европейската гранична полиция Фронтекс. Те обаче обхващат само страните от еврозоната. България, Румъния и Хърватия, които не са членки на еврозоната, остават извън охраняваните граници. Това ще ни създаде сериозни проблеми. То, освен че е недопустимо пренебрежение към нас, дава основание и за някои въпроси, на които трябва да се отговори веднага. Един от тези въпроси е: след като се ограничава свободното движение на хора, какво става със свободното движение на стоки и капитали? Не трябва ли и то да бъде ограничавано? А ако това стане, каква ще е съдбата на Общия Европейски пазар, на Шенген и на Еврозоната?
При наличната вече висока безработица в повечето европейски страни, те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти. Освен това, огромната част от тях са без образование и са професионално неквалифицирани. Голямата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските държави, за сметка на техните граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила, особено ниско квалифицираните. Всичко това ще поражда нови социални, етнически и политически конфликти за които трябва да се мисли отсега.
Може би, предчувствайки тези проблеми г-жа Меркел заяви в края на януари 2016 г., че всички имигранти от Сирия, Ирак, Йемен и другите размирни страни, получили сега убежище в Европа, ще трябва да се завърнат у дома си веднага след възстановяването на мира в техните страни. Какъв обрат на 180 градуса в изказванията на федералния канцлер на Германия!
Над тези проблеми трябва да се замислим и ние българите, особено като се има предвид високата ни обща и структурна безработица и настоящият етнически състав на населението у нас – с относително висок дял на турската и ромската етническа група (виж моята статия «Миграционния пожар трябва да гасят тези, които го запалиха», от септември 2015 г., публикация № 272 в сайта ми в интернет на посочения по-горе адрес).
Тези две етнически групи сега са около 15% от населението в България. При евентуални бъдещи имиграционни потоци след 15-20 години те могат да достигнат 25-30% и повече, предимно неквалифицирани хора. Дават ли си сметка българските политици какви могат да бъдат последствията за икономиката, за социалните програми и дори за вътрешния мир в страната! И не трябва да се забравя, че издръжката на един имигрант сега ни струва много повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на сериозни конфликти. И ще е невъзможно да се оправдае пред нашите и без това бедстващи хора.
Политиката на ЕС и на страните-членки трябва да бъде поддържане на раждаемост и смъртност, гарантиращи нормален естествен прираст или поне стабилност на населението. Масовият приток на бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия не трябва да е главният източник за решаване на демографската стагнация и дори на демографската криза в някои европейски страни. Масовата имиграция съдържа някои плюсове, но притежава много повече икономически, социални, етнически, религиозни, ценностни, нравствени и други негативи за приемащите страни. Особено за имигранти с коренно различни религии, традиции и духовни ценности. И за по-бедните страни-членки, които трудно осигуряват заетост и социални помощи за оцеляване на собствените си граждани. Това, разбира се, не означава, че Европа трябва да се огради с телени мрежи срещу всякаква нормална умерена миграция, каквато винаги е съществувала през вековете и ще я има и в бъдеще.
Отново, едни предизвикаха кризата, а сега други плащат цената за последствията. Това е поредна проява на стила на управление на ЕС от Брюксел. За това сега плаща и нашият народ, въпреки че, първо, понасяме загуби от участието ни в санкциите и, второ - мнозинството от българите е против санкциите и за приятелски отношения с Русия. Нашето правителство оправдава послушното си участие в санкциите срещу Русия с членството ни в ЕС и в НАТО. Правителствата на няколко други европейски страни със същия политически статут, обаче се държат по-достойно.
Загубите на България от блокирането на изброените проекти и натрапените ни други проекти възлизат на много десетки милиарди долари, което ще чувстваме болезнено през следващите десетилетия. Помощите от европейските фондове компенсират нищожна част от нашите загуби (Виж моята статия «България плати най-скъп входен билет за ЕС», юни 2015 г., публикация № 268 в моя сайт в интернет). Решенията за това бяха взети във Вашингтон, Брюксел и Берлин и сведени за изпълнение от българските власти при очевидни вреди за нашите национални интереси. И тук оправданието беше членството ни в ЕС. Отново, едни вземат решенията, а други плащат сметката. Такъв е стилът на управление в ЕС, който е в основата на така наречените «евроатлантически ценности».
Дори е неточно да се нарече «грешка». Защото действителното състояние на неподготвеност на страните-кандидати се познаваше добре от тогавашните ръководители на ЕС и на най-големите страни-членки. Това разширение беше продиктувано главно по добре известни стратегически геополитически съображения с антируска насоченост. Решението от 2014 г. за временно замразяване на разширението на ЕС за няколко години е правилно.
Общият европейски пазар е полезен за високо конкурентните развити икономики и е вреден за неконкурентните, каквато е нашата. Внушенията, че търговската политика на «отворени врати» е полезна за всички участващи страни, са предназначени за неинформирани или наивни хора. Само един поглед върху състоянието на нашата икономика в 1988 и 2012 или 2015 г. показва разрушителните последствия от присъединяването ни към СТО, ЕС и либерализацията на нашата външна търговия (виж моята статия «Разгромът на българската икономика», май 2015 г., публикация № 267 в моя сайт). България понесе до сега и ще продължава да понася през следващите години големи загуби от участието си в този Общ пазар, правилата за който се пишеха от други, а деструктивните последствия понасяме пак ние.
Със самия акт на пълна секретност по време на преговорите, инициаторите на споразумението неволно демострират, че в него има нещо за «криене» от широката европейска общественост. То ще постави в още по-тежко положение по-ниско конкурентните икономики на повечето страни от ЕС, в това число и нашата. Споразумението съдържа клаузи, които допускат по-широко използване на генно-модифицирани организми в Европа, прилагане на спорни методи в проучванията за шистов газ и т. н. Съпротивата на европейската олщественост срещу подготвяното споразумение расте. През 2015 г. бяха събрани близо 2 млн. подписа срещу споразумението – най-големия обществен протест на европейските граждани от този род в историята на ЕС.
Проектът съдържа и клаузи, позволяващи на големите международни корпорации да съдят правителствата на европейски държави за нанесени им щети (например намаление на печалбите или повишение на разходите) с промени в своята икономическа, социална, енергийна, екологична, санитарно-хигиенна и друга политика и стандарти. Това споразумение легитимира властта на корпорациите над правителствата. Постиженията на трудовото законодателство на държавите, плод на вековна борба за правата на трудовите хора, сега се превръщат в търговска бариера, която може да бъде лесно елиминирана.
В своя статия Тодор Галмадиев наскоро писа «ТТИП не е обикновен търговски договор, макар че има опити да бъде представен за такъв. Всъщност той е транснационална конституция, която регламентира отношенията между ЕС, САЩ и Канада. Този документ ще постави под контрола на международния корпоративен елит всички сфери от нашия живот... Поправки в договора могат да се правят само ако подписалите го страни са единодушни... В бъдеще няма да има никакво значение коя партия избираме, понеже ръцете на политиците в националните парламенти ще са вързани чрез въпросното споразумение».
След приключването на преговорите проектът ще се внесе в Европейския парламент за гласуване само с «да» или «не». Корекции в текста по време на обсъждането в парламента не могат да се правят. При последващата ратификация от националните парламенти ще се прилага същия принцип - «да» или «не», без право на частични корекции.
Показателни в това отношение са резултатите от подобно споразумение между САЩ и Канада от преди няколко години, причинило големи вреди на канадската икономика. Последствията за европейската икономика, наверно ще са същите.
Националните армии може да бъдат ликвидирани само ако изчезнат националните държави в Европа. Между пазарните фундаменталисти и най-десните консервативни проамериканки политици може да се намерят хора с такива налудничави идеи. А настоящата политика на ръководството на ЕС води постепенно и тихо до такъв краен резултат. Тази идея навежда на тревожни мисли и много въпроси. Особено при настоящите, а и бъдещите обществени настроения у нас и в Европа през следващите години и десетилетия!
От 1993 г. започна работа по създаването на дипломатическа служба на ЕС. Тя беше активизирана с Лисабонския договор през 2009 г. и най-вече след декември 2011 г. със създаването на Дипломатически корпус на ЕС. В края на 2014 г. там е имало 4105 служители – в центъра и в дипломатическите представителства в страните извън общността. Аз се съмнявам в целесъобразността от създаването на такава служба.
Напоследък все по-често се говори за създаване на обща прокуратура на ЕС, като средство за преодоляване недостатъците на сегашната ни прокуратура. В някои глави може да се роди идеята и за обща съдебна система. За да се завърши кръгът на силовите ведомства може да се пристъпи към създаване на обща полиция и общо разузнаване. Тръпки ме побиват при тези мисли!
Този списък от факти за последствията от нашето членство в ЕС в сегашния му вид, може да бъде продължен, но и изброените са достатъчни за някои важни изводи.
През последните десетилетия бяхме свидетели на дезинтеграционни процеси в Европа. През следващите години и десетилетия дезинтеграционните процеси в многонационалните държави вероятно ще продължат. Някои от тях се разпаднаха: СССР, Чехословакия, Югославия. В други зреят силни дезинтеграционни процеси: Белгия, Великобритания, Испания, Румъния, Украйна, Македония, Сърбия, Молдова. Държавите в Европа се множат.
През последните години намалява влиянието на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии в Европа и расте влиянието на новите националистически и патриотични формации, част от които възприемат много от хуманните принципи за ограничаване на бедността, на доходната поляризация, на престъпността и корупцията, за възстановяване на социалната справедливост. Масираната имиграция от Африка и Азия през 2015 и следващите години и поведението на стотиците хиляди и дори милиони имигранти в Европа, ще засилва националистическите и патриотични движения в европейските страни.
В такава обстановка не може да се очаква насилствено налагане или дори меко поощряване на общоевропейски интеграционен процес – превръщане на многонационална Европа с традиционно силни от векове национални държави с ярка национална идентичност, в единна монолитна федерална държава с доминираща консервативна философия, като продължение на настоящия ЕС през следващите години и десетилетия. По-скоро можем да очакваме обратното.
Разпадането на Европейския съюз вече е започнало. Споразумението от Шенген се пропуква. Започна възстановяване на граничния контрол между държавите вътре в Шенгенската зона. Това може да внесе сътресения в Еврозоната и в Общия европейски пазар. Известният американски икономически анализатор Мартин Армстронг заяви през май 2015 г. пред немския вестник “Die Welt”, че «рискът за разпадането на Еврозоната е над 90%». Очертават се контурите на Централно Европейски Съюз, който включва Унгария, Чехия, Словакия и Полша. Обособяването на този съюз ще бъде реакция на форсираната централизация, налагана от ръководството на ЕС в Брюксел и ръководителите на няколко най-големи страни-членки, а също и политическото послушание спрямо Америка. Наред с всичко друго, това обединение може да се превърне в неутрален буфер между Европа и Русия и в гаранция срещу самоубийствен сблъсък между Стара Европа и Русия.
Форсираният натиск за ускорена всестранна интеграция наверно ще събуди и активизира съпротивителни сили. Ако са достатъчно мощни и добре организирани, заедно с други фактори, те могат да неутрализират ускорените интеграционни процеси и да активизират обратни процеси.
КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?
А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не силово наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.
Най-сигурната спойка за бъдещо обединение на европейските държави е общността на интересите, а не силовият административен политически натиск. Ако ЕС се управлява така, че при вземането на най-важните решения се съблюдава най-строго общността на интересите на страните-членки – ще има единство. Ако се вземат решения, които облагодетелстват едни страни-членки и ощетяват други – няма да има единство. Дори и наложено силово, както се постъпва до сега, то ще се пропука рано или късно и може да се стигне до разпадане на общността.
Гъвкавото обединение в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.
Б/ Най-общият контур на препоръчания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Съединените американски щати бяха създадени с Декларацията за независимост на 4 юли 1776 г. при коренно различни исторически и текущи условия, в сравнение с настоящите в Европа и в никакъв случай не могат да бъдат модел за бъдеща обединена Европа.
Опитите за силово налагане на американския модел в Европа сега и през следващите години и десетилетия са най-сигурния начин за провал на идеята за европейско единство. Националните парламенти на страните-членки на ЕС трябва да запазят много силни законотворчески правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на нормативните актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно и точно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции.
Тази червена линия трябва да определя зоната на най-важните решения, където единственият компетентен е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Трябва да се преустанови злоупотребата с принципа «повече сигурност в замяна на по-малко свобода». Свободата и сигурността трябва да се съчетават балансирано. Правата на суверена не подлежат на ограничаване, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата.
В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на всички най-важни национални решения. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.
България не трябва да се присъединява към Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ (ТТИП). При евентуален натиск върху България за присъединяване Народното събрание да вземе решение за или против ратификация на споразумението само след провеждане на национален референдум по този въпрос.
Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030 г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.
Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко и подкрепили вземането на важно решение на наднационално равнище следва да носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни вземат решенията, а други плащат цената за последствията.
Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им допълнимост и взаимна зависимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило производствено-стопанския комплекс между Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. ЕС трябва да може да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.
Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014 г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015 г. Такива тревожни изказвания направи през 2015 г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от няколко комисари. Още по-често ги чуваме от световно известни обективни политически, икономически и други анализатори.
Шансовете за оцеляване на ЕС са по-големи ако той се превърне в гъвкаво единство на самостоятелни национални държави, главно в икономическата област, обединени от общи интереси. Форсираното му превръщане в монолитно комплексно обединение от рода на европейски съединени щати е най-сигурният път към неговия провал.
ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма централизация във всички области и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.
18 януари 2016 г.