Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
За „левия” плосък данък върху „труда”
Някои хора още не са осъзнали вредите от ниските „плоски” данъци
Познавам колегата Петър Димитров от много години. Не съм обаче чел нищо от него през последните 7-8 години. Мислех си, че с мълчанието изкупува грешките си за активното си участие като министър на икономиката при въвеждането и прилагането на „плоските” данъци. през 2007-2009 г. Затова прочетох с интерес неговата статия в ДУМА от 2 февруари „Олевяване” не означава „оглупяване”. Най-общото ми заключение е, че съм съгласен само със заглавието, без кавичките в двете думи, но не и със съдържанието на статията.
„Плоският” корпоративен данък беше въведен от 1 януари 2007 г. Тогава колегата Димитров беше член на Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП – позиция, която му позволяваше да оказва някакво влияние при вземането на такива важни решения от правителството с мандат на БСП. А министър председател беше Сергей Станишев – председателят на БСП. От юли 2007 г. Димитров стана министър на икономиката, а „плоският” данък върху доходите на физическите лица беше въведен от 1 януари 2008 г., т.е. с неговото пряко и активно участие. Като министър на икономиката е можел да оказва още по-силно влияние при вземането на такива важни решения в неговата сфера на министерски компетенции и отговорности. Можел, ако е желаел.
Очевидно тогавашните му действия не са били моментно увлечение, каквото аз допусках, а дълбоко вътрешно убеждение. Нещо повече, докато Станишев тогава считаше ниските „плоски” данъци за десни инструменти, Димитров е смятал, че „плоският” данък върху доходите е ляв инструмент. И продължава да мисли така до сега. Без да е извлякъл някакви поуки от катастрофалните политически последствия за БСП и за икономиката ни от стопанската политика през годините, когато заемаше високи постове в БСП и в държавата до лятото на 2009 г. По стар български политически обичай, сега обвинява други хора за тежките последствия за БСП от 2009 г. насам, от дълбоко погрешната икономическа политика, в чието формиране и прилагане е участвал. Поне ако се съди по заеманите от него високи постове по онова време.
В статията му има остри критики срещу ръководството на БСП през последните години, когато се заговори за ляв завой. Аз също съм критикувал дясната неолиберална политика на ръководството на БСП по времето на Станишев, но от обратните позиции. Дълбоко съм убеден, че БСП губи доверието на българите не защото е лява, а защото не е достатъчно лява. Защото с делата си в икономическата политика, когато е в управлението, не се различава съществено от СДС, НДСВ или ГЕРБ. Различията са по-скоро второстепенни и козметични. БСП е позната повече с радикалната си лява фразеология, когато е в опозиция
Най-силно съм шокиран от оценката на колегата Димитров, че „въвеждането на плоския 10% данък върху труда... от лявото правителство на Сергей Станишев е най-справедливата и радикална данъчна мярка за целия период на прехода... Това е данък, който поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, поощрява стремежа към по-високи трудови доходи. Този данък не наказва, а стимулира труда”. И по-нататък „В България няма социална група или прослойка, която да „мечтае” за прогресивно данъчно облагане на труда”. Или, че с тази си политика „БСП къса пъпната си връв с науката”.
В изредените впечатляващи „достоинства” на въпросния данък няма нищо вярно. По-скоро обратното. Недоумявам на коя земя живее колегата Димитров, за да прави такива изводи! В реалния или във въображаемия виртуален свят.
Най-горещи привърженици на този данък у нас са най-десните политици и икономисти от категорията на Дянков и компания. Те не позволяват и дума да се издума за неговата отмяна. Всяко посегателство срещу този данък е табу. Евентуална отмяна на данъка, според тях, ще предизвика хаос, безработица, икономическа и социална катастрофа.
Най-силните му критици са в левите и в здравомислещите центристки и безпартийни патриотични среди на българския политически спектър. Те настояват за бърза отмяна на двата „плоски” данъка: данъка върху доходите на физическите лица и данъка върху печалбата и замяната им с прогресивни.
Колегата Димитров не си ли задава въпроса защо е така? Защо всички останали грешат в оценките си за тези данъци, освен той. Десните харесват „левия (прогресивен) данък върху труда”, а левите предпочитат „десния („плосък”) данък върху труда”? Защо крайно десните либертариански български политици и икономисти са така силно влюбени в този „ляв” данък? Толкова ли са глупави, за да го правят? Левите също са „оглупели”, като се борят за въвеждане на „десния” прогресивен данък. Какво означава всичко това! Как се чувства той в такава объркана ултрадясна компания от политици и икономисти?
През онези години Станишев твърдеше, че „с десни инструменти (т.е. с ниски плоски данъци – добавката моя) решаваме социални задачи, като увеличаваме постъпленията в бюджета”. Станишев беше прав - инструментите бяха наистина десни, но с тях не се решаваха социални задачи, защото бюджетните постъпления не нарастваха. Нито постъпваха повече преки чужди инвестиции, каквито ни обещаваха в изобилие привържениците на ниските „плоски” данъци, преди тяхното въвеждане. Нито пък нарастваха физическите инвестиции от вътрешно натрупване, понеже ниските „плоски” данъци оставяха повече финансови ресурси в предприемачите. По това съм писал многократно през последните 7 години, като цитирах официални данни за намаляващите и силно колебливите постъпления от двата преки данъка и за вредите от тяхното прилагане. Който се съмнява може да посети сайта на Министерството на финансите, раздел Статистика – за данъчните постъпления по години, а и моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm.
Колегата Димитров допуска редица груби грешки и дори произволни твърдения:
Първо, той подменя съзнателно името на данъка, а от там и неговата същност. Данък върху труда у нас няма. Чел съм доста на тема данъци на различните световни езици, но никъде не съм срещал, че това е данък върху труда. На английски го наричат income tax; на руски – подоходный налог; на френски – impot sur le revenue; на испански – impuesto sobre la renta; на немски – einkommen steuer.
Действителното название и дълбоката му същност на български език е „данък върху доходите на физическите лица”. Има го във всички европейски страни и в повечето държави извън Европа. Но никъде не го наричат данък върху труда. Това прави само колегата Димитров. Данък върху труда и данък върху доходите са съвсем различни понятия, с различен обект и различно съдържание. Такова произволно прекръстване на данъка върху доходите е било нужно, за да се „докаже” някаква предвзета теза. В икономическата теория и практика, обаче това е недопустимо!
Второ, в нашия Закон за данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) пише: „Общата годишна данъчна основа по ДДФЛ е сумата от годишните данъчни основи от дохода от трудови правоотношения, дохода от други стопански дейности, дохода от наем или други възмездно предоставяни за ползване права или имущество, дохода от прехвърляне на права или имущество, дохода от други източници, намален с предвидените в закона данъчни облекчения”. Има пет групи с общо 15-20 данъчни облекчения.
В статистиката на НСИ за доходите на домакинствата през 2014 г. четем, че те включват: работна заплата (54,2%); пенсии (25,8%), които засега не се облагат с данъци; доходи извън работната заплата; доходи от предприемачество; от собственост; обезщетения за безработни; семейни добавки за деца; други социални помощи; доходи от домашното стопанство; доходи от продажба на имущество; други приходи. От изброяването личи, че това съвсем не е данък върху труда, а е задължително безвъзмездно държавно вземане с много по-широк обхват и друга данъчна основа. В икономическата теория и практика такива манипулации са недопустими!
Трето, колегата Димитров може да възрази, че главна съставка на данъчната основа са доходите от трудови правоотношения. Това е вярно до известна степен, но той и тук допуска груба грешка, като приема че има пълно съответствие, едва ли не строга функционална зависимост между количеството и качеството на вложения труд, от една страна и получаваната заплата, от друга. Такъв идеален свят няма – нито в България, нито по света. Дори и в най-подредените развити пазарни икономики. Много често заплатата зависи дори повече от наличието на други фактори, като: опасни рискови условия за трудови злополуки, за вреден за здравето труд, за много тежък изтощителен физически труд, за прекомерно висока интензивност на труда, за подземен труд, за специфичния и опасен труд на летците и другия летателен персонал, за корабния персонал, особено за далечни и рискови морски превози и т.н. Има също доплащания за нощен труд, за извънреден труд, за работа в празнични дни, за работа в трудни селски, полупланински, планински, гранични и други сложни райони, детски добавки, енергийни и други помощи и т.н., които нямат нищо общо с количеството и качеството на вложения труд, но се отчитат като работна заплата или най-общо – като доход на домакинствата.
Всеки, който познава реалния свят на взаимоотношенията между частни работодатели и наемен труд знае за масовия произвол при определянето и изплащането на заплатите. А често пъти и отказа от изплащане или дори изплащане в натура. Например, ако фабриката произвежда столове или тенджери, поради мнима или действителна липса на парични средства, работодателите плащат на персонала със столове и/или тенджери. Персоналът трябва да се погрижи да ги продаде и да ги превърне в ликвидни парични средства. Колкото по-голяма е безработицата и при липса на елементарен държавен контрол и регулация на пазара на труда, толкова по-голям е произволът на работодателите над работниците. На много места частните работодатели не допускат дейност на синдикатите в техните фирми или уволняват синдикални активисти, за да не защитават колективните интереси на работниците. Бизнесът, по принцип, е против колективното договаряне с персонала и предпочита индивидуалното договаряне, защото е по-лесно да се упражнява индивидуален натиск върху беззащитните работници на тъмно. По данни на БСК в края на 2013 г. предприемачите у нас са дължали на собствения си наемен персонал над 2 млрд. лева. Сега сумата е още по-голяма. Тези пари най-вероятно никога няма да бъдат изплатени на работниците. А трудът като количество и качество е вложен отдавна, произведените с него стоки са продадени и парите са получени от работодателите. Разбира се, между работодателите има и много добросъвестни почтени хора.
Свидетели сме и на груб произвол в съотношенията между заплатите на различните категории персонал. Заплатите на ръководителите на търговски банки у нас са между 50 и 100 пъти по-високи от заплатите на академиците и професорите в БАН и Софийския университет. Нима това има нещо общо с количеството и качеството на труда на двете категории персонал! Да правим ли сравнения между заплатите на ръководния персонал в нашия финансов сектор и на ръководителите на нашата държава – премиер, президент и други. Разликите са 8-10-15-20 пъти в полза на ръководителите на финансовия сектор, а отговорностите са в обратното съотношение. Особено при наличието на режим на валутен борд. Заплатите на преподавателите в Софийския университет са по-ниски от заплатите на учителите в основните и средните училища, които те (преподавателите) обучават. Да правим ли сравнения на възнагражденията на спортистите в нашия футбол, волейбол, баскетбол, тенис и други с тези на най-големите български учени със световна известност и със стопанските ръководители на средно и високо равнище. Да сравняваме ли символичните хонорари за участие в научни, факултетски и академични съвети в БАН и университетите с тлъстите възнаграждения за фиктивно участие на политици и други лица в надзорни съвети в бизнеса и на други места. Имат ли те нещо общо с количеството и качеството на труда между двете групи персонал? Да напомням ли, че в повечето наши научни списания от много години не се изплащат хонорари на авторите на публикации, защото редакциите нямат пари. Нито пък хонорари за участие на видни учени в предавания на електронните медии. Българските учени са принудени да плащат от скромния си джоб за издаване на техните книги, вместо да получават хонорари за написването им. Младите учени в БАН с докторски степени напоследък получават заплати почти колкото чистачките. И т.н. и т.н. Изброяването на изкривяванията е безкрайно!
А да напомням ли за няколкостотин хиляди души, завършили съответна специалност в средните и висшите училища у нас и придобили знания и умения в дадена област, които не могат да си намерят работа по специалността и са принудени да вършат работа у нас и още повече в чужбина, за която никога не са учили или тя е далеч под тяхната квалификация (хора с висше образование, които мият чинии, работят като сервитьори в ресторанти, като таксиметрови шофьори, охранители, чистят улици или са домашни слугини на заможни и богати семейства). Как може да се говори сериозно, че трудовото възнаграждение на тези нещастници е измерител на сложността (квалификацията) на техния труд!
От изброените изкривявания и изключения става ясно, че е много рисковано да се търси пряка причинно-следствена връзка между количеството и качеството на вложения труд и получаваната заплата. Дори ако формално в структурата на доходите на домакинствата в номинално измерение работната заплата е около 54%, деформациите в тази връзка са толкова големи и масови, че частта от нея, която наистина изразява количеството и качеството на вложения труд е много по-малка и не може да служи като изразител и измерител на неговото количество и още по-малко – на качеството му.
Колегата Димитров пише: „Прогресивното облагане на труда е десен, а не ляв данък и прехвърля данъчната тежест от капитала към труда”. Може ли колегата Димитров да ми обясни ако „плоският” данък се замени с прогресивен данък с необлагаем доход какво прехвърляне се прави? Аз твърдя, че част от данъчното бреме се прехвърля от бедните към по-заможните и богатите. И това е справедливо. Той твърди обратното, което аз не виждам и не разбирам!
Не разбирам също как става това „прехвърляне”. Прекият данък върху доходите е със строго фиксиран обхват - облага само физически лица за определен вид доходи, за които стана дума по-горе, и е относително автономен спрямо корпоративния данък, който облага печалбата на юридически лица. Може да се говори за прехвърляне на данъчната тежест само в рамките на физическите лица (от бедните към богатите или обратно, както става у нас след 2008 г.), а не между физически и юридически лица. Ако се прави такова прехвърляне, то е в нарушение на закона и подлежи на наказателно преследване.
Може ли колегата да ми обясни защо десните политици и икономисти и целият бизнес у нас и в други източноевропейски страни с подобен данък, са категорично за запазване на ниското „плоско”, т.е. „ляво”, както той го нарича, облагане. И са категорично против въвеждането на прогресивно, т.е. „дясно”, според неговите думи, облагане. Нали десните данъци би трябвало да се приемат по-добре от дясно настроените хора! Или те вървят против своите интереси? Странни политически, икономически и психологически салтоморталета: десните предпочитат „леви” данъци, а левите харесват „десни” данъци! Признавам си, колегата Димитров е първият човек от когото чувам, че прогресивното данъчно облагане е десен инструмент!
Плоският подоходен данък облага с еднакъв процент месечен доход от 10 лв., от 100 лв., от 1000 лв., от 10,000 лв и от 100,000 лв. Абсолютните номинални суми на плащанията са различни, но реалната относителна финансова тежест е коренно различна. А тя е най-важна и се чувства най-силно. Особено ако няма необлагаем минимум, както е сега у нас. Не е все едно ако от 100 лв. се отнемат 10 лв. и в бедния данъкоплатец остават само 90 лв. За него това е съществена промяна. И ако от 10 хил. лв. на по-богатия се отнемат 1000 лв. и му остават 9 хил. лева. Това променя слабо реалния разполагаем доход на по-богатия и почти не променя неговия потенциал за потребление и спестяване, неговия начин на живот. Той може дори да не му обърне внимание.
Финансовото бреме за бедните 2,2 млн. души в България с месечен доход до 296 лв. на лице от домакинството (каквато е официалната граница за бедността у нас) при 10% данък върху доходите, без необлагаем минимум е далеч по-тежко, отколкото за богатите и най-богатите. Бедните в случая се лишават от 25-30 лв. всеки месец или около 300-350 лв. годишно, което за тях е цяло състояние. Сходно е положението на 3,5 млн. души (48% от населението) с общ доход на лице от домакинството от 296 до 561 лв. Една трета от тях са с месечен доход на лице около 300-330 лв. и по същество са в категорията на най-бедните.
Следователно 5,7 млн. души (79,2% от българското население) живеят с месечен доход на лице от домакинството под 561 лв., което не позволява нормално възпроизводство на членовете на семейството. В края на 2015 г. 78% от българските домакинства живеят с общ доход на лице под необходимите средства за издръжка на живота. Тези данни са от най-новите изследвания на КНСБ.
Нека оставим за момент настрана текущите проблеми, които поражда такава политика на доходите и на тяхното преразпределение с данъчната система и се замислим над средно- и особено – над дългосрочните последствия. Без да навлизам в подробности по тази свръхактуална за България тема ще отбележа следното: По официални данни на НСИ през 2014 г. разликата между умрелите и живородените у нас е 41367 души. С толкова е намаляло населението на България по тези причини, без да отчитам емиграцията. Тенденцията е към намаление на ражданията и увеличение на умиранията. Ако допуснем, че разликата от 2014 г. се запази (а e възможно тя да нараства) до края на столетието населението на България ще намалее с около 3,5 млн. души и ще останат 3,7 млн., а етническата му структура ще се промени чувствително във вреда на българския етнос и в полза на циганския. Ако намесим и емиграцията картината ще бъде още по-катастрофална.
А нима може да се очаква подобрение в демографската ситуация: повишение на раждаемостта, намаление на смъртността, намаление на емиграцията, когато 80% от българите живеят с доход, който не позволява нормално възпроизводство в рамките на семейството! Изводът е очевиден!
Аз съм предложил комплекс от икономически мерки за смекчаване на демографската криза, по друг повод и на друго място. Ако не се пристъпи незабавно към наистина радикални мерки в областта на демографската политика, без преувеличение може да се каже, че България умира бавно, но сигурно. За това българските учени и особено демографите, алармират от няколко десетилетия и най-вече през последните 26 години. Все още не е съвсем късно плъзгането към пропастта да се забави, а след това – преустанови. Ако не се вземат бързи мерки сега, след не много далечно време процесите ще станат необратими. Виновниците за това ще извършат най-голямото национално престъпление в нашата история, за което и най-тежките присъди ще са твърде леки.
Нима посоченото не е достатъчно, за да се разбере колко „справедливо”, както твърди колегата Димитров, е да се обложи с 10% месечен доход от 200-250-300-400 лв. на лице от домакинството и месечен доход от 5-10-20 или 30 хиляди лева на лице! За първата категория данъкоплатци това е допълнително изостряне на тяхната мизерия, а за втората е почти незабележимо – продължаване на охолния им живот. И може ли да бъде икономически, социално и политически стабилно и да се развива успешно едно общество, което стимулира и дори се гордее с такова „ляво”, както го нарича колегата Димитров, данъчно облагане!
Дългогодишната световна история е доказала, че колкото по-голяма е социалната поляризация в една страна, толкова по-бавно, по-конфликтно и безперспективно е нейното социално-икономическо развитие. Ако изобщо има развитие! „Плоските” данъци подсилват поляризацията в реалните разполагаеми доходи. Още по-силно е това въздействие без необлагаем минимум. А България е една от двете европейски страни без необлагаем минимум. Блестящ анализ на тези проблеми е направен от Джоузеф Стиглиц в неговата книга за „Цената на неравенството”.
Бедните и средните слоеве разходват цялата останала им след облагането сума за мизерно, дори оскотяващо текущо потребление, а някои дори умират преждевременно от системно недохранване и липса на достъп до здравни грижи и лекарства. В много български села не стъпва лекар с години. Да не говорим за зъболекари. Но все по-често ги посещават свещеници. Там няма даже най-елементарни аптеки, а най-близките са на 10-20 километра. Няма редовни транспортни връзки с градовете в региона. Тези хора не могат дори да мислят за спестявания. Над 50% от българските граждани нямат спестявания. А от тези, които имат, в края на септември 2015 г. в най-ниската категория депозити до 1000 лв са 7,45 млн. броя (75% от всички депозитни сметки, които съдържат 2,5% от всички спестявания на домакинствата) със среден размер на един депозит 135 лв., т.е. не достигат даже за едно погребение. Скромния размер на паричните им доходи
Въпреки скромния размер на паричните им доходи, те ги изразходват веднага и ги пускат в стопански оборот. Това поддържа съответно търсене на местно произведени потребителски стоки, а чрез тях и растежа на БВП. С помощта на мултипликатора на Кейнс може да се установи колко лева допълнително по веригата създава един лев, разходван за текущо потребление.
Богатите и най-богатите разходват за текущо потребление не повече от 5-10-12% от нетния си доход след облагането, дори при охолен живот. Част от остатъка им отива за спестявания. В края на септември 2015 г. в спестяванията на домакинствата у нас е имало 1078 депозита в категорията от 500 хил. до 1 млн. лева със среден размер на един депозит 702,8 хил. лева. Имало е и 611 депозита в категорията над 1 млн. лева със среден размер на един депозит 2,47 млн. лева.
Нищожна част от доходите на богатите български слоеве се използва за физически инвестиции - в дълготрайни материални активи. През 2008 г., т. е. преди въвеждането на ниските „плоски” данъци, държавните и частни инвестиции са били 29,4 млрд. лв., а през 2014 г. с ниските преки данъци – 20,1 млрд. лв. При това значителна част (от инвестициите в 2014 г.) са от европейските фондове, а не от вътрешно натрупване. В официалните данни за инвестициите не се прави такова разграничение. Може би защото не е приятно да се види неприятната истина за мизерното вътрешно натрупване. Част от това скромно вътрешно натрупване е било на държавния сектор. Следователно вътрешното натрупване само на частния сектор е било още по-мизерно.
Останалата част от доходите на богатите е използвана за екстравагантно потребление и/или строеж на резиденции из България и в екзотични райони на света или за корумпиране на подходящи хора във властта, което им се рентира след това десетократно, а може би и повече. Тази категория от корупционни облаги може да достига астрономически размери в България, но тя не се поддава на оценка.
От това пък може да се направи извода, че относително по-малка част от големите доходи на частния сектор се пускат в полезен стопански оборот, за да допринесат за по-голямо търсене и свързания с това растеж. Ако се изследва съставът и структурата на търсенето на богатите ще се установи, че както в хранителните и още повече в нехранителните стоки, делът на вносните преобладава. От там и приносът за растежа на българския БВП е скромен. Тук също може да се направи анализ с помощта на Кейнсовия чултипликатор.
Бедните и средните слоеве разходват целия си нетен доход, при много скромно текущо потребление, като плащат 20% ДДС и многократно по-високи акцизи (за горива, тютюн и алкохол). Богатите и най-богатите, както вече посочих, разходват само 5-10-12% от нетния си доход за текущо потребление на техните домакинства, плащайки 20% ДДС и същите високи акцизи. Следователно, бедните, освен че получават по-малки по размер доходи, са обект и на по-високо пряко и косвено средно претеглено данъчно облагане (главно с косвени данъци), в сравнение с богатите. Бедните не могат да се възползват от ниското 10% облагане на доходите и печалбите, защото нямат такива, а доколкото имат са символични. За разлика от богатите, които се възползват от 10% данък за 90% от своите декларирани доходи и печалби. Колко са недекларираните, само те си знаят. Бедните, дори и да искат, няма какво да скрият. Така реалните разполагаеми доходи на бедните в крайна сметка се свиват още повече и възможностите им за оцеляване се ограничават допълнително. А техният живот, който е мизерен по официалните данни, се оказва дори по-мизерен ако се държи сметка и за посочените други измерения на живота, за които няма официални данни.
Мога да продължа с този вид анализ на доходите на бедните и богатите в България в контекста на прякото и косвеното данъчно облагане, но казаното е достатъчно и ще спра до тук.
Въпреки изложените аргументи колегата Димитров твърди, че това бил най-справедливият ляв данък през последните 26 години! Извинете, но моят мозък отказва да асимилира такова нелогично твърдение. Това, меко казано, е абсурд! Съзнателна или несъзнателна, това е една голяма лъжа! И подигравка с интелектуалния потенциал начитателите.
Колегата Димитров пише че този данък поощрява трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта, че не наказва, а стимулира труда. Боже господи, какво въображение е нужно за такова твърдение! И колегата Димитров се гордее с него! А как да си обясним наличието на високо трудолюбие, стремеж към образование и квалификация, изявена предприемчивост, мощно научно-техническо творчество, нарастващ поток от регистрирани патенти, стремеж към по-високи доходи, висока производителност на труда и конкурентоспособност на икономиката в по-напредналите европейски страни при преобладаващи максимални ставки на данъка върху доходите на физическите лица между 40 и 45%, а в някои от тях още по-високи: Австрия – 50%, Словения – 50%, Холандия - 52%, Норвегия – 47-53%, Дания – 55-56%, Швеция – 56%, Финландия -56-62%, Белгия – 70%. Ако приложим логиката на колегата Димитров в тези страни трябва да е икономическо и научно-техническо мъртвило. А то не е. Мъртвилото е у нас. То се дължи на много причини, една от които са „плоските” преки данъци.
С предлагания от мен модел за умерено прогресивно облагане месечният доход до 420 лв. (равен на минималната работна заплата) не трябва да се облага; от 421 до 1500 лв да се облага с 10%; от 1501 до 3000 лв. – с 15%; от 3001 до 5000 лв – с 20% и над 5000 лв – с 25%. Това е два пъти по-ниско от току що изброените в Западна Европа и няма да промени съществено преразпределението на доходите в България. То е по-скоро козметична промяна. Едновременното въвеждане на семейно облагане на доходите ще подсили тази благоприятна промяна. Но българските власти не приемат нито едното, нито другото.
Този умерено прогресивен данък върху доходите с необлагаем минимум ще облекчи леко бедните и средните слоеве и ще пренесе малка част от финансовото бреме към богатите и най-богатите, които ще го понесат безпроблемно. Те няма дори да го почувстват.
Нарочно предлагам данъчната реформа у нас да се извърши постепенно по очевидни причини. Първата фаза на този постепенен преход е умерено прогресивното облагане с необлагаем минимум. След няколко години следва да се пристъпи към втора фаза с повишение на средното равнище на облагане и на максималните данъчни ставки. Тя ще се последва от трета фаза, когато ще се постигне относително изравняване както на концепцията, така и на конкретиката на данъчната ни система, включително на данъчните проценти и на данъчната основа. Това се налага от по-нататъшната икономическа интеграция. Защото общата валута – еврото трудно ще оцелее в средносрочен план ако към общата парична политика не се прибави и с обща бюджетна политика. Най-големите световни учени отдавна предупреждават за това. А Джордж Фридман – основателят и ръководителят на американската разузнавателна и аналитична агенция Стратфор в интервю за Юрактив наскоро заяви, че ЕС ще изчезне от политическата сцена.
Нека читателят прецени на кого служат сегашните български власти – на 80-85% от българските граждани или на група най-богати хора – 4-5% от населението на България.
Десните политици и икономисти посрещат моите предложения за цялостна данъчна реформа конфронтационно, дори истерично, като заблуждават неосведомените, че ще доведе до масови фалити в бизнеса и експлозивно нарастване на безработицата. Някои от тях възприемат тактиката на мълчаливо пренебрежение – все едно че такива предложения не съществуват. Сервилните „демократични” медии пък не ме канят, за да не доведа моите идеи до знанието на по-широк кръг хора и с това да наруша спокойствието на техните собственици и на властите.
А кроткият, робски покорен български народ продължава да мълчи и търпи, за разлика от народа на съседна Гърция. Понякога ръмжи, но тихо, за да не го чуят властите. И чака някой друг да дойде и да го ощастливи! Защото не иска да рискува сам. По-безопасно е да рискуват другите вместо него. Нашият народ, в лицето на своите правителства, има вековна история да забравя за стореното му добро от други народи и държави, които сега счита за свои врагове.
Не разбирам как предлаганото умерено прогресивно облагане, далеч по-ниско от средното в ЕС, ще потиска трудолюбието, образованието, квалификацията, предприемчивостта! С какво ще наказва труда? Защо ще къса пъпната връв с науката? При много по-високи данъци в западноевропейските страни няма такива негативни ефекти. Българската наука е инквизирана не толкова от левите, колкото от десните управници, особено от Дянков насам. Не разбирам защо колегата Димитров борави с такива изхабени примитивни клишета на десния догматизъм, за да плаши неосведомените.
Колегата Димитров е прав само като препоръчва въвеждането на прогресивен корпоративен данък. И основателно критикува ръководството на БСП, че не говори за въвеждането на такъв данък сега. Той обаче отива твърде далече, като пише: „Аз не съм чел призиви за въвеждане на прогресивен данък печалба”. Той може да не е чел, но това не е доказателство, че няма такива предложения. Немалък брой български икономисти (аз и други колеги) правим това от седем години. Който е любопитeн може да посети моя сайт в интернет на посочения по-горе адрес. Препоръчваният от мен умерено прогресивен корпоративен данък трябва да има необлагаем минимум за най-малките семейни и други фирми, междинни ставки от 10 и 15% за средните по размери печалби и максимална до 20 или 25% за най-големите печалби. Максималните ставки по този данък в ЕС са между 25 и 35%. В 12 страни-членки е 25 или повече процента.
Препоръчвам също нулев данък върху реинвестираната част от печалбата за следващите 10 години. И право за използване на ускорена амортизация за доставени производствени машини и съоръжения през следващите 10 години. Това също може да се намери в моя сайт. Такава политика би стимулирала инвестиционната активност и ускорената структурна и технологична модернизация на нашата икономика. Но властите не обръщат внимание и на тези предложения. Дано ръководството на БСП прояви интерес към тях!
Колегата Димитров обаче пропуска да ни каже нещо важно. Защо, след като е привърженик на прогресивния данък върху печалбата, като министър на икономиката от юли 2007 г. до юли 2009 г. не отмени плоския корпоративен данък и не го замени с прогресивен. Или ако някой му е пречел, да беше обявил за това публично и да си беше подал оставката! Това щеше да е достойно поведение, заслужаващо уважение! Липсата на такова поведение ме кара да се съмнявам в искреността на сегашната му критика.
Колегата Димитров намеква за въвеждане на прогресивен ДДС. Това не е приемливо от практическа гледна точка. ДДС се прилага почти по целия свят, но прогресивен ДДС няма никъде. Ефектът за справедливост тук се постига до голяма степен чрез диференциране на данъчните ставки, както постъпват 20 страни членки на ЕС. В България обаче тази практика не беше възприета, въпреки моите и на други колеги препоръки при въвеждането на данъка у нас през април 1994 г. Моето настоящо предложение е основната ставка на ДДС да остане 20%, но за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки да се повиши на 27%. То също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 8 страни членки на ЕС стандартният ДДС вече е между 24 и 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни потребители на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта.
Колегата Димитров се обявява и за „прогресивно облагане на наследството, което в някои страни изземва над 50% от наследеното”. Това е добре, макар че 50% е твърде много, освен ако има доказано от съда престъпление. Но и тук не се казва нищо ново, а прозира претенция за първооткривателство. Такива предложения са правени от мен и мои колеги отдавна. Препоръчвал съм изрично „да се преразгледа данъчното облагане на наследството, като се запази сегашното облагане на малките и средни наследства и се повиши за големите и най-големите, превишаващи определен размер. Това е икономически обосновано и социално справедливо”.
Предлагал съм също „През първата половина на 2017 г. да се приложи еднократно облагане с 5% данък „Солидарност” на недвижимите и част от по-големите движими имоти на обща стойност по данъчна оценка над 200 хил. лева на домакинство. Приходите от него да се използват само за инвестиционни цели. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на българското общество в настоящата трудна ситуация”.
Предлагал съм също „Да се въведе по-стръмен прогресивен данък за недвижимо имущество над 150 хил. лева по данъчна оценка, а също и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, луксозни лимузини, яхти и други подобни. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци”. Сегашните български власти обаче не искат да чуят за такива промени.
Колегата Димитров пише: „Социализъм не се прави с „ляво” данъчно законодателство. Той се прави с управление на страната, което да ни изведе от блатото на либералния хаос”. И това е правилно като принцип! Но и тук няма нищо ново. Аз и мои колеги сме убедени, че данъчната политика е само един от елементите на икономическата политика и тя не може да се провежда изолирано от тях. Само с ляво данъчно законодателство не може, но и без него също не може! Ние сме публикували на тази тема.
Едно от многото неща, които смущават, е ширещата се в статията на колегата Димитров претенциозност за първооткривателство. Той произлиза от научните среди и знае, че едно от основните правила в научния живот е задължението да се надгражда над направеното или публикуваното вече от други колеги по съответната тема, чрез позоваване на техни публикации. Авторското право дори е уредено със закон. През последните 26 години у нас има пълен хаос и безморалие и в тази област. Законът масово се нарушава. Като човек от университетските среди колегата Димитров не трябва да го допуска. По току що цитираните негови думи как се прави социалисъм или как се формира съвременно демократично общество, е писано много от наши икономисти, в това число и от мен. Колегата Димитров би трябвало поне с едно изречение да спомене за това, без да е длъжен да представя списък от цитирани изследователи. Той обаче заема позата на първооткривател.
Абсурдни са твърденията на колегата Димитров, че хората с малки доходи или с по-ниско образование са такива, защото са мързеливи. Това е езикът на най-реакционните ултра десни политици и икономисти – пазарни фанатици - либертарианци. Изненадан съм, че Димитров пада на такова примитивно ниско, дори мракобесно равнище при обясняването на растящата социална поляризация по света, а и у нас. Проблемите с неравенството по света и у нас са толкова сложни, че е кощунство да ги свеждаме да мързела. По същата логика някой може да каже, че умни и предприемчиви са само тези 1% от световното население, които притежават богатство, каквото имат „мързеливите” 99%! Но това няма нищо общо със здравия разум!
Препоръчвам му да прочете книгата на Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”, а също и да се запознае с дискусиите на Световния икономически форум в Давос, Швейцария през януари миналата и тази година за застрашително растящото доходно неравенство в света.
София, 5 февруари 2016 г.