Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Дано британците ускорят промените в ЕС
Аз не бях изненадан от резултата от Референдума във Великобритания. Защото корените на това решение на британците са много дълбоки. Те се намират в самата история на великата световна империя, поставена сега под диктата на никому неизвестни висши чиновници в Брюксел. Корените са в разрушените илюзии на милиони граждани на Европа, които очакваха нещо по-добро от създаването на ЕС. Корените са и в множеството критики през последните 15-20 години на безмислените бюрократични порядки, налагани от 40-те хиляди чиновници на ЕС. Корените са в техния стремеж да концентрират всички решения в своите кабинети.
ЕС все повече се отдалечава от заветите на забележителни държавници като генерал Де Гол, който виждаше бъдещия Европейски съюз като „обединение на отечествата” от Лисабон до Урал. Вместо това Брюкселските бюрократи започнаха да се разпореждат по невероятни дреболии, като например вида на краставиците – да са прави, а не изкривени, от което на времето се възмущаваше и германският федерален канцлер покойният Хелмут Шмидт; с опита за подмяна на нашите семена за доматите и други зеленчуци преди 2-3 години, със семената от други региони на Европа или света. Напоследък научихме за постановление на Европейската комисия (ЕК) за допустимата извивка на бананите и други подобни. Мои познати от ЕК ми казват, че там се говорело за нечистоплътни истории във връзка с решението за подмяна на електрическите крушки преди няколко години. Могат да се дадат стотици примери на свръхцентрализация, за произволното налагане на недомислието за единна скорост в развитието за всички страни членки на ЕС. Нещо, което никога не е постигано, не може да се постигне, а и не е нужно да се постига.
Най-важният резултат за ЕС от този референдум не е, че е „удар по Европа” или „черен четвъртък”. Резултатът е, че приглушените и разпокъсани до сега критики по лошото управление на ЕС, ще станат гръмогласни и решителни с ултимативни предложения за промени. Гражданите на Европа ще бъдат много по-взискателни. Ще настояват за незабавни радикални реформи в ЕС, за да бъде превърнат в истински съюз на народите. Защото натрапената форсирана и дори авантюристична интеграция води към неговото разрушаване. Ако това не се разбере и се продължава, както до сега, може да последва верига от референдуми за напускане на общността.
За ръководството на ЕС и за големите корпорации референдумът може да е лоша новина. За милионите хора, загрижени за съдбата на съюза, той е добра новина. В този смисъл гласуването на британците може да се окаже добра услуга за бъдещето на Европа. Ако ръководството на ЕС прехвърли вината за случилото се върху народа на Великобритания, без да потърси причини и в себе си, ЕС наистина ще се срине, ако продължава да бъде ръководен от същите хора. Тревога будят думите на Ангела Меркел, че „напускането на Великобритания е удар по Европа, повратна точка в нейната интеграция”. Напротив, резултатите от референдума показват колко тревожно е положението в ЕС и могат да ускорят реформирането му, за да го спасят от катастрофа.
В какви направления виждам предстоящите радикални промени в ЕС?
Първо. Главно направление в развитието на ЕС до сега беше превръщането му в монолитна свръхдържава с разширяване на функциите му в ширина и дълбочина, като се стигне до създаване на обща армия, общ съд, обща прокуратура, общи органи на сигурността, защото поддържането на 28 такива дублиращи се национални институции, по думите на Волфганг Шойбле, „струвало много пари”. Горкият г-н Шойбле, той още не е разбрал, че не всичко на този свят се измерва с пари! Предвиждаше се висока концентрация на управленските правомощия в Брюксел и изпразване от управленски функции на националните институции: парламент, правителство, съдебна система. В центъра на тази концентрация е стремежът към бърза и висока степен на интеграция и за развитие на всички страни членки с единна висока скорост. В Европейската комисия дори не е прието да се споменава за развитие на две или повече скорости. Целта е превръщане на ЕС в монолитна федерация от типа на САЩ – Европейски съединени щати.
Този модел е неприложим в Европа. Силата на Европа е в нейното многообразие, а не в еднообразието. В нейната вековна демокрация, а не в насилието. В политическия плурализъм, а не в еднопартийната диктатура. Във взаимното уважение на различията, а не в тяхното потискане. В многообразието от национални култури и взаимната им толерантност, а не в потискането и размиването на културните различия. В нейната християнска религия, толерантна към другите религии, а не в съжителство с исляма, който не уважава другите религии и в най-меките случаи нарича техните привърженици неверници, а много често насърчава обезглавяването на друговерците.
Всеки опит в рамките на ЕС да се потискат, заличават и пренебрегват тези различия и заместването им с еднаквост и монолитност лишава Европа от най-голямата й мощ. Всеки опит за изпразване от управленско съдържание на националните институции на държавността няма да бъде толериран от суверена - европейските народи. Всеки опит да се изпразнят от съдържание демократичните държавни механизми и инструментите на националните държави, като политически плурализъм, парламент, съревнование между политическите партии с техните програми, представяни на народа на свободни и демократични избори, национални съдебни системи, национални армии, национални органи на сигурността, на културата и т.н. ще бъде отхвърлян от европейските граждани.
И наистина, какъв е смисълът да има национални парламенти, национални правителства, национални съдилища, национално законодателство и т. н. ако всички важни управленски решения ще се вземат от никому неизвестни, и от никого избирани високопоставени чиновници в Брюксел, а приеманите от тях директиви имат приоритет над националните закони, както е сега. Европейските народи са свикнали сами да решават кой и как да ги управлява, а не безименните и безлични, назначавани от някого чиновници от центъра. Европейските народи никога няма да се откажат от това си вековно право. Това е червената линия зад която суверенът няма да отстъпи. Политиците трябва да държат сметка за тази червена линия, ако не искат да си имат неприятности.
Европейският съюз трябва да се превърне в доброволно, предимно икономическо, гъвкаво обединение на самостоятелни национални държави, т. е. като конфедерация, а не в монолитна свръхдържава (европейски съединени щати), в която сегашните национални държави ще се превърнат в обикновени административни области, механични изпълнители на приемани другаде и от другиго решения, често пъти противоречащи на волята и интересите на суверена. Нарушаването на това фундаментално изискване – конфедерация, а не федерация, рано или късно ще изостри противоречията в ЕС до нажежаване и той сам ще се разпадне, раздиран от вътрешните си противоречия в недалечното бъдеще. Това е неумолимият закон на развитието на интеграционните общности. Те не могат да съществуват и да се развиват без общност на интересите.
Много е важно европейските политици да разберат една фундаментална истина – силово натрапената форсирана интеграция, която те провеждат сега, е най-сигурният път към разрушаването на ЕС.
Второ. На теория ЕС е обединение, което обслужва народите на всички страни членки. На практика той обслужва главно интересите на големите и високо развити страни членки и интересите на корпорациите. Това личи от всички механизми и инструменти, които те създават и използват. Най-важният между тях е Общият европейски пазар. Това е сърцевината на всяка икономически и социално еднородна интеграционна общност. То означава тя да е съставена от група високо развити страни със сходна конкурентоспособност, които се състезават помежду си в условията на лоялна конкуренция. В тази конкуренция ще побеждават по-рационалните, по-ефективните, обслужващи по-добре интересите на потребителите държави и компании, независимо от формите на собственост: частна, държавна или коперативна.
Сегашният Европейски съюз не е такава общност. Той беше икономически еднороден в самото начало през 1957 г., създаден от шест държави. Продължи да е такъв с разширенията си до 15 развити европейски държави и загуби това си качество с приемането на държавите от Източна Европа, Малта и Кипър. Това разширение беше направено по стратегически военно-политически съображения, с бъдеща насоченост срещу Русия, при съзнателно нарушение на икономическите критерии от Копенхаген. Това беше нарочна грешка. Политиката надделя над икономиката.
Звучи красиво и на пръв поглед – привлекателно, че ще има свободно движение на стоки, хора и капитали през националните граници. На теория е така, но на практика през отворените граници преминават само стоките на висококонкурентните производители. Останалите стоят в страни и подсмърчат, защото техните стоки не са продаваеми от другата страна на границата, било поради високи производствени разходи или ниско качество. Конкурентоспособни са, като правило, само стоките на големите високо развити страни и на техните корпорации със 100-150 годишен производствено-стопански, развойно-внедрителски, кадрови и търговски опит.
Фирмите на малките страни и малките производители от Източна Европа с 10-15 годишна стопанска история, нямат шансове за успех на високо конкурентния Общ Европейски пазар, дори при лоялна конкуренция. При тези условия, страни като България нямат реални шансове за успешно развитие и постепенно сближаване с развитите западноевропейски страни. В близко време ще публикувам статия за износа и вноса на България през 1988 и 2014 г., която отразява външнотърговската ни картина при две икономически системи. Картината за 2014 г. е смразяваща. България е опустошена страна като износител на стоки. Решаващ за това е „приносът” на членството ни в Световната търговска организация (СТО) и в ЕС. Гражданите на Украйна, Грузия, Молдова и други страни сега са омайвани със сладникавите приказки за свободната търговия, след асоциирането им с ЕС, но добре е предварително да посетят страна като България, за да научат какво ги очаква.
Бедните страни в ЕС имат нужда от съвременна форма на вътрешно общностна протекция, докато техните производители стъпят на краката си. Всички сегашни развити страни са използвали масово протекцията на времето, когато техните икономики са прохождали, нещо, което прави сега нашата икономика. Действащите сега правила на Общия Европейски пазар, обаче не ни позволяват да проходим. Конкуренцията ни смазва преди да се изправим на крака. С такъв Общ пазар ние нямаме шансове за икономически просперитет!
Няма реципрочност и при така нареченото свободно движение на капитали и труд. Те също се движат от Изток на Запад и облагодетелстват богатите и силните, за сметка на слабите и бедните. В някоя следваща публикация ще се спра на демографското ограбванне на бедните страни от богатите, на което сме подложени сега – ние и другите източноевропейски страни в ЕС.
Нима казаното до тук дава основание на народите на по-бедните страни в ЕС да харесват сегашните порядки в него и да гледат с оптимизъм в бъдещето! В сегашния си вид Общият Европейски пазар е вреден за по-бедните страни членки. Необходима е радикална реформа на Общия Европейски пазар, за да се съобрази и с нашите интереси.
Какъв е изходът от това положение? Изходът е в намирането на подходящи вътрешнообщностни механизми за протекция на производителите от по-слабо развитите страни членки, в това число и за защитата им от демографско ограбване, което разорява слабите страни. Защото въпреки тяхната бедност ги превръща в създатели и доставчици на млада, динамична, квалифицирана работна сила, а също и на генетичен потенциал за богатите страни. Това изтощава още повече бедните страни в сегашния ЕС.
Необходим е също механизъм за съвременна форма на протекция на земеделието ни, особено на овощарството и зеленчукопроизводството на страни като България, от конкуренцията на южните страни с по-благоприятни природно-климатични условия. Те отглеждат на открито плодовете и зеленчуците си с по-малки разходи и ги предлагат на пазара 1-2 месеца преди нас на далеч по-ниски цени. Ако това продължи още десетина години, България и други страни членки ще се простят завинаги с традиционно силните си подотрасли на земеделието – производство на зеленчуци и плодове, по които на времето българските градинари са учели хората в Австроунгария как да ги отглеждат. Един от възможните варианти за защита е връщането към протекционната политика за земеделието в Европейската общност преди няколко десетилетия. Сигурно има и други варианти.
Наложените от ЕС при присъединяването ни дискриминационни условия за субсидиране през първите 7 години, също помогнаха за пълната разруха на нашето земеделие. От нетен износител на хранителни земеделски продукти преди години, България сега внася средно 75-80% от храните, които консумираме, а по някои продукти над 90%. Направете една обиколка из България и ще се преситите от гледки на запустели, занемарени, изсъхнали някогашни овощни и лозови градини. Това ние дължим до голяма степен на членството си в СТО и в ЕС и наложената ни от тях митническа и търговска политика.
Как може да се очаква при това положение българските граждани да са доволни от ЕС и другите порядки на американския тип глобализация! На какви основания българите могат да се надяват на по-добър живот в ЕС?
Трето. На теория ЕС е обединение, което обслужва интересите на милионите хора от страните членки. След Втората световна война по времето на канцлера Конрад Аденауер и икономическия министър Лудвиг Ерхард, в основата на развитието на германската икономика беше поставена концепцията за социалното пазарно сторанство. Тя беше подкрепена активно и от Франция при генерал Де Гол, а впоследствие възприета и от ЕС.
С годините, под англосаксонски натиск социалните механизми на европейската икономика бяха постепенно демонтирани и социалната й ориентация беше сведена до минимум. Доминиращо стана либералното пазарно стопанство, ориентирано към максимална печалба. Човекът беше изместен от печалбата. Още по-точно – печалбата изяде човека! А когато начело на ЕС или на най-влиятелната държава в него – Германия, са пазарници по убеждения, които не се интересуват от социалните измерения на развитието в другите страни на общността, при висока степен на централизация на решенията по стопанската политика, както е сега, това се пренася и върху официалната социална политика на ЕС, която се натрапва на всички страни членки.
Доказателствата за това са много убедителни. Такова доказателство е продължаващата икономическа стагнация в ЕС след 2009 г. Докато другите световни региони, в това число и САЩ, излязоха от световната криза от 2008-2009 г., Европа продължава да е в стагнация. От икономическа гледна точка на Европа се гледа като на болния човек на света. Колкото и да е странно, европейските ръководители се радват през последните години, когато постигнат растеж на БВП от 0,5-0,8%. По всички икономически правила това се нарича стагнация. А от няколко години ЕС е и в дефлация. Така е и в България. Доказателство за социално-икономическото положение в Европа е и високата безработица. Сега тя е почти два пъти по-висока от американската, докато преди 15-20 години беше обратното. Доказателство са и многомилионните протестни демонстрации и стачки в повечето европейски страни. Вижте какво тава сега, например във Франция, наред с Европейското футболно първенство.
Настоящият Европейски съюз показа слаба управленска кондиция и по време на миграционната криза през последните години. Това ще усложни още повече кризисната обстановка в Европа.
Какво може да се очаква при тези условия? Всичко друго, но не и одобрение на текущата политика на сегашното ръководство на ЕС. При това положение не разбирам защо някои хора са изненадани от резултатите на Британския референдум. Тези резултати трябваше да се очакват. Те ще се потвърдят и в други страни членки, ако техните ръководители имат куража да се допитат до своите народи. А ако не намерят такъв кураж народите ще ги пометат. ЕС трябва да стане по-социален и по-справедлив. В противен случай той няма да оцелее за дълго. И това не трябва да изненадва никого! Защото то се задава на политическия хоризонт.
Европейският съюз е тежко болен пациент, който отдавна чака на операционната маса да се намерят загрижени за съдбата на Европа добри управленци, които да пристъпят към тежка хирургическа операция, преди да се е случило нещо по-лошо. Механизмите за вземане на решения в ЕС трябва да се преразгледат тотално с цел да се осигури реално участие на всички държави, да се преодолее изолацията на малките и маловажните. Трябва да се създаде реално чувство за общност, което сега липсва. Наложително е ново вертикално преразпределение на управленските компетенции, с което да се реформират радикално Европейската комисия и другите централни органи на ЕС с неговия 40 хиляден персонал. Част от сегашните управленски функции на централните органи на ЕС трябва да се върнат на националните управленски институции. Това, разбира се, налага и драстично съкращение на многохилядния персонал на ЕС.
До сега главна роля в управлението на ЕС играеха Германия и Франция, с корегиращата спорадична намеса на Великобритания. Сега остават Германия и Франция с номиналното привличане на Италия. Франция обаче има много свои проблеми и трябва да се грижи повече за тяхното решаване. На практика Германия остава сама с увеличена отговорност. Това ми напомня една фраза – пътеводител за германските политици след Втората световна война, наситена с огромно политическо съдържание: „Европеизация на Германия или Германизация на Европа”. Сега ще видим доколко успешно настоящите германски политици ще съумеят да балансират между двете части на тази забележителна фраза, за да помогнат най-добре на Европа.
В сегашния си вид ЕС не е нужен никому, освен на високо платените си чиновници. За европейските граждани този Европейски съюз е по-скоро вреден! Натрапената форсирана и дори авантюристична интеграция в ЕС води към неговото разрушаване под натиска на собствената му нестабилност. Дълбоко реформиран, ЕС може и трябва да оцелее, но той ще има бъдеще само като гъвкаво доброволно обединение, главно в икономическата област, на самостоятелни национални държави, а не като монолитна европейска свръхдържава.
София, 27 юни 2016 г.