I. НЕДАЛНОВИДНАТА КОНЦЕПЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ

Тезите в настоящия доклад са логично продължение на мои изследвания по трансформацията на България към пазарно стопанство през последните десетина години, представени в многобройни публикации /виж например (1), (2), (3), (4), (5), (6), (7), (8)/. Разсъжденията са обогатени въз основа на продължаващия анализ на трансформацията у нас и в другите ЦИЕ страни и от публикации на видни чуждестранни изследователи. Резултатите от трансформацията и изследванията на световноизвестни учени потвърдиха всички най-важни мои позиции, споделени през това десетилетие. В настоящия доклад отделям място на оценките на видни икономисти, заемащи ключови постове в международните финансови институции, Нобелови лауреати, уважавани световни учени, изследващи процесите на трансформацията в ЦИЕ страни.

Към края на 80-те и началото на 90-те години, под въздействието на дълговата криза в Латинска Америка се оформи т.нар. Вашингтонски консенсус. Това е пакет от най-общи принципи за преодоляване на финансови кризи, стабилизация и създаване на условия за растеж. Той не съществува като писан документ с такова заглавие, а е продукт на общо разбиране между Министерството на финансите на САЩ, МВФ, Световната банка и най-видни учени-икономисти. С този консенсус се приемаше, че при строга финансова политика, придружена от масирана либерализация и приватизация може да се постигне финансова стабилност и да започне икономически растеж. За повече подробности виж (46), (47)-60-61. Макар, че бе предназначен за развиващите се страни, Вашингтонският консенсус беше приложен и за трансформиращите се постсоциалистически икономики.

Пакетът от икономически принципи се основаваше на предположението, че след либерализацията, стабилизацията и приватизацията пазарните механизми ще сработят сами и ще започне стопанско оживление, което ще прерастне в траен растеж. Тази икономическа доктрина виждаше развитието като технически проблем, изискващ технически решения - по-добри планови алгоритми, по-добра търговска и ценова политика, по-добри макроикономически условия. Тя не се опитваше да вникне по-дълбоко в обществото, нито пък считаше че е необходимо участие на обществото в търсене на такива решения. Доктрината смяташе, че икономическите закони са универсални, че кривите на предлагането и търсенето и фундаменталните теореми на икономиките на благоденствието, прилагани в Европа и Северна Америка са еднакво приложими в Африка и Азия. Тя смяташе, че тези научни закони са с неограничена валидност във времето и пространството /виж (43)-4/.

През последните 15-20 години бяха направени сериозни изследвания на микроикономическите основи на макроикономиката, особено по изясняване зависимостите между финансовите пазари и реалната икономика, а също и по ролята на финансовите пазари за поддържане на траен икономически растеж в условията на макроикономическа стабилност. Резултатите от тези изследвания са в пълен контраст с неокласическите модели и моделите на бизнес-цикъла, чиито микроикономически основи се базират на презумпциите за представителни агенти, завършени пазари, отлична конкуренция, отсъствие на безработица и кредитни дефицити и пълна рационалност, т.е. условия, каквито не съществуват никъде по света. Целесъобразността на тези абстрактни модели се поставя под въпрос дори за условията на развитите пазарни икономики. Заключенията са, че те са още по-неподходящи за развиващите се страни и за постсоциалистическите икономики /виж (42)-2-3/. Международните финансови институции обаче ги наложиха (и продължават да ги налагат) върху ЦИЕ страни.

В стратегиите за развитие няма място за догми и доктринерство. Простите правила на Вашингтонския консенсус за основните икономически реформи: поддържай ниска инфлация, ограничавай бюджетния дефицит, не допускай голяма небалансираност в икономиката, отвори границите за външна конкуренция - третират проблеми от фундаментално значение. Вашингтонският консенсус обаче се превърна в догма и все повече се прилагаше неуместно.

Едно от важните му предимства е простата формулировка на принципите и правилата. Това е едновременно и недостатък, защото проблемите на отминаващото и още повече на новото столетие няма да се поддават на упростителско третиране. Регулативните режими, правните и други институционални структури трябва да бъдат по-добре приспособени към условията на съответните страни. Доктрини, които работят в едни условия могат да не работят при други. Освен това, реформите са далеч по-сложни, отколкото се предполага от Вашингтонския консенсус. Днешният свят е различен от света преди 30, 20 и дори 10 години. Още по-различни ще бъдат следващите десетилетия /виж (39)-11/.

Предписанията на Вашингтонския консенсус се провалиха в България и в другите ЦИЕ страни. Вместо растеж икономиката изпадна в дълбока рецесия. Поради допуснатия вакуум (нито план, нито пазар) производствените мощности се използват далеч по-лошо, отколкото при централното планиране, нормите на натрупване и инвестиране се сринаха, спадна производството и износът, нарастна безработицата, драматично намаляха реалните доходи. Тъй като руският и българският модел за реформи носят една и съща фабрична марка (Вашингтонски консенсус) и при нас се стигна до преполовяване на производството и двукратно увеличение на социалното разслоение при трикратно намаление на средните реални доходи. Вместо траен растеж, либерализацията и приватизацията, в отсъствието на действащи институционални пазарни структури, доведоха до продължителна контракция. Свиването на стопанската активност се дължеше не само на социалистическото наследство, разпадането на СИВ и Съветския съюз, а главно на погрешната стопанска политика /виж (27)-7-8/.Причините за това са много. Една от тях е пренебрегването на необходимостта от пазарни институции, частен сектор и пазарни субекти като предпоставка за икономически растеж. За разлика от Латинска Америка и Азия те липсваха у нас или съществуваха в пародийна форма (например банките, застрахователното дело). Дори при правилна макроикономическа политика липсваха стопанските субекти към които да бъдат насочвани нейните сигнали. Поради това, въпреки силната либерализация и радикалната приватизация нямаше положителна реакция от страна на предлагането. Неефикасното използване на инвестициите и другите ресурси продължаваше, макар и по различни причини. Липсата на действащи пазарни институции от рода на инвестиционни банки, съвместни фондове, капиталов пазар, комисия по контрол върху ценните книжа, система за социално осигуряване и много други породи икономически деформации, които не можеха да се неутрализират от либерализацията и приватизацията. Да не говорим за липсата на банкова система в строгия смисъл на думата и че банките не изпълняват най-важната си функция - на финансов посредник. Дори и сега - 10 години след началото на трансформацията, те са бледо подобие на същинските търговски банки в развитите страни.

Вашингтонският консенсус не държеше сметка, че пазарните институции липсват, че трудно и бавно се създават. Това съответстваше на неокласическата теория (вградена във Вашигтонския консенсус) в която институциите не присъстват като фактор на растежа. Според Нобеловия лауреат от 1993 г. Дъглас Норт неокласическата доктрина не е достатъчна за обясняване и формулиране на източниците на растежа /виж (30)-2/.

Стандартната неокласическа теория твърди, че за нормалното функциониране на пазарното стопанство (т.е. за да бъде Pareto ефективно) трябва да има едновременно конкуренция и частна собственост (сиамските близнаци за ефективно създаване на богатство, както се изразява Джоузеф Стиглиц). До голяма степен можем да се съгласим с такава теза. Проблемът е как да бъдат създадени в нашата икономика едновременно и ако не е възможно - можем ли да се задоволим с едното, например приватизацията и да я форсираме, при липса на другото - конкуренцията?

Някои хора у нас се гордеят с процеса на приватизацията. Не съм сигурен дали имат основание за това! Не е трудно да се раздаде държавното имущество, особено на приятели, роднини, партийни симпатизанти или срещу комисионни. Ако приватизацията се прави непрозрачно, ако е съпроводена с постоянни скандали, ако липсва пазарна инфраструктура, ако имуществото се продава (или подарява) на съмнителни субекти, трудно ли е още сега да се разбере, че дългосрочните перспективи на пазарното стопанство в съответната икономика са минирани! Нещо повече, създаваните по такъв начин нови частни субекти с нови интереси допринасят за отслабване на държавата, подкопаване на социалния ред чрез корупция и овладяване на регулиращите механизми и институции от тези нови групови интереси и техните лобита. Такава приватизация не създава основа за нормално пазарно стопанство и има лесно предвидими негативни последствия за бъдещето. Тези думи на Дж.Стиглиц /виж (44)-5/ като че ли са писани специално за България.

Смисълът на приватизацията не е просто в смяната на собствеността. Необходима е смяна при която собствеността да попадне в по-добри ръце: с по-големи финансови и други ресурси за развитие; с по-голям обновителен потенциал; с по-добро управление; с по-голям достъп до световните стокови, финансови, технологични и информационни пазари. Имуществото трябва да попадне в хора с живец за предприемчивост, рационалност, новаторство и чувствителност към социалните, екологичните и други последствия на стопанската си дейност. Хора - лоялни към българската държава и българското общество, хора с национално отговорно поведение. Местните РМД, чуждестранните офшорни и други още по-съмнителни субекти едва ли са тези стопански личности!

Сегашната българска приватизация създава условия за още повече икономическа, социална и политическа нестабилност през следващите години и десетилетия. Такава приватизация не ражда предпоставки за обществено полезен икономически растеж. С такъв частен сектор България трудно ще се справи с предизвикателствата на новото столетие и трудно ще бъде приета в Европейския съюз.

Големият дисонанс между мерките по либерализация и приватизация, от една страна и създаването на ефикасни пазарни институции от друга, се прояви и в останалите ЦИЕ страни, в т.ч. и в най-напредналите с реформите. В тази икономическа среда беше естествено "творческото разрушаване" да не дава резултати. Причината е, че има твърде много разрушение и твърде малко съзидание. Интересни са разсъжденията на Гж.Колодко за Полша по този въпрос /виж (27)-8/. Те важат и за България.

Има много доказателства за провала на Вашингтонския консенсус и в други райони на света. Видни изследователи твърдят, че уникалните постижения на страните от Източна и Юго-източна Азия през последните 25-30 години се дължат главно на прилагането на стопанска политика, различна от предписанията на Вашингтонския консенсус. Тези учени смятат, че една от причините за кризата през 1997-1998 г. е започналото прилагане (под натиска на международните институции) на прекалено либерална стопанска политика и прекомерно оттегляне на държавата от стопанската дейност. Дж.Стиглиц дори смята, че една от причините за кризата в този регион не е голямото присъствие на държавата, а липсата на достатъчно държава в икономиката /виж (41)-28/. Виж също (21)-55-67, 121-151; (43)-6-8.

Всичко това не можеше да бъде пренебрегвано безкрайно от авторите на Вашингтонския консенсус. От средата на 90-те години все повече се чувстваха признаци за постепенно ревизиране на първоначалния Вашингтонски консенсус. Макар и половинчато, в предписанията на международните институции (особено на Световната банка) все по-често се споменава за липсващи елементи в първочалните принципи: създаване на пазарни институции; повишаване нормата на натрупване и инвестиране; инвестиции в образованието; подобряване управлението на държавните предприятия преди приватизацията; подобряване на банковия надзор; икономически растеж държащ сметка за по-справедливо разпределение; повече загриженост за високата безработица и рязко спадналите доходи; опазване на природната среда и т.н. /виж (19), (20), (47)-58/.

Международните институции обръщат все повече внимание (засега предимно на думи) на важността от подобряване управлението на държавните предприятия и на тяхното оздравяване и комерсиализация преди приватизацията. Признава се, че все още няма доказателства, че приватизираните предприятия работят по-добре от държавните /виж (29)/. Главният икономист на Европейската банк Николас Стърн обръща внимание на необходимостта от преструктуриране на икономиката, което ще бъде фундаментална задача през следващите години. Нейното изпълнение ще изисква големи инвестиции, трудни решения и ще предизвика неизбежни разстройства в икономиката. Болезнените последствия могат да бъдат частично смекчени при наличие на икономически растеж, по-добро управление на предприятията, по-ефикасна социална протекция на най-силно засегнатите /виж (36)/. Следователно по-доброто управление на държавните предприятия и осигуряването на ефикасна конкуренция са поне толкова важни за растежа, колкото приватизацията и либерализацията.

Джордж Сорос също се тревожи, че необезпокояваното засилване на laissez-faire капитализма и разпространяването на пазарни ценности във всички сфери на живота застрашава нашето отворено и демократично общество. Твърде многото конкуренция и твърде малкото сътрудничество могат да причинят недопустимо голямо неравество и нестабилност /виж (35)/. Едва ли е нужно Сорос да ни каже, че трансформацията, основана на laissez-faire неизбежно води до социална поляризация и нестабилност. Стопанското и социалното развитие на човешката цивилизация го потвърдиха отдавна. То изглежда не беше (и все още не е) ясно на авторите на Вашингтонския консенсус и на техните съмишленици у нас.

Световноизвестният икономист проф.Стейнли Фишер (вторият човек в МВФ) през последните години неколкократно говори и пише за необходимостта от по-справедливо разпределение на плодовете на растежа. Всички членове на обществото трябва да участват в справедливото разпределение на резултатите от икономическия растеж в рамките на ясно определено понятие "справедливо разпределение". Той също споделя, че бедността в условията на изобилие за някои в обществото е социално неприемлива; че справедливите програми за преструктуриране и справедливият растеж имат по-големи шансове да бъдат стабилни и трайни /виж (14)-1/.

Има основания да се очаква, че първоначалният Вашингтонски консенсус ще бъде ревизиран и че този процес вече е започнал /виж (27)-6-12/. Наред с други фактори, опитът на ЦИЕ икономики оказва натиск за такава ревизия. То обаче няма да намали високата цена, която народите от ЦИЕ вече платиха за експеримента и за това, че техните правителства (между които и българските) допуснаха страните им да се превърнат в опитен полигон, което никое правителство на цивилизована държава не би позволило на своя територия. Намалението на реалните доходи с 30-40-50 и повече процента за няколко години би предизвикало народни въстания във всяка западноевропейска страна. Народите на ЦИЕ страни проявиха забележително търпение. Особено българският народ, който е пословично търпелив.

Причините за провала на модела на Вашингтонския консенсус се коренят в неразбирането на основите на съвременното пазарно стопанство и на принципите за реформиране на пазарните институции. Поне част от проблема е в прекомерното доверяване на учебникарски икономически модели. Учебниците по макроикономика могат да подхождат за обучаване на студенти, но не за инструкции на правителства, осъществяващи уникален преход от тоталитарен държавен социализъм към съвременен цивилизован капитализъм /виж (44)-4/.

Дефектите на такива модели са още по-големи, понеже подценяват важността на информационните модели, включително и тези по управлението на предприятията, социалния и организационния капитал, институционалната и правната инфраструктура, необходими за ефикасно пазарно стопанство. Те подценяват важността на създаването на нови предприятия и свързаните с това трудности. Обещанията на базата на тези модели за бърза икономическа трансформация или за ваучерна приватизация се оказаха илюзорни /виж (44)-0-4/.

Моделите на съвокупното търсене не държат сметка за важен аспект на пазарното стопанство - качеството на информацията на ценовите сигнали и тяхната роля при координацията на производството. Информационните проблеми с които съвременната икономика се сблъсква са много по-сложни. Цените не съдържат необходимата информация, особено когато са деформирани. Съвременната теория по икономика на информацията показа ограничеността на модела на съвокупното търсене и използва инструментите на модерния икономически анализ, за да разработи проблемите на корпоративното управление по което писаха световноизвестни учени като А.Маршал (1897 г.), Дж.М.Кейнс (1926 г.), А.Берле и Г.Меанс (1932 г.), Дж.К.Галбрайт (1952 г.), Дж.Марш и Х.Саймон (1958 г.), У.Баумол (1959 г.), Р.Марис (1964 г.) и много други икономисти през нашето столетие /виж (44)-4/.

Привържениците на шоковата терапия с нейния фокус върху приватизацията и либерализацията, допуснаха грешка, понеже показаха неразбиране на сложните икономически, социални и други механизми на съвременния капитализъм. Те също бяха силно повлияни от опростените учебникарски модели по пазарно стопанство. Част от проблемите възникнаха и поради смесването на средствата и целите на развитието.

Един от най-често задаваните въпроси е: защо моделът на Вашингтонския консенсус се провали в постсоциалистическата трансформация? Отговорите варират в зависимост от идеологическите позиции на реформаторите. Резюмирайки тези отговори Дж.Стиглиц пише: Привържениците на шоковата терапия и бързата приватизация твърдят, че проблемът не е в голямата доза шок и в слабата терапия, а в слабия шок. Реформите не бяха прилагани достатъчно агресивно. Лекарството беше правилно, но пациентът не спазваше съветите на лекаря. Други привърженици на този модел твърдят, че грешките не бяха в замисъла на реформите, а в лошото им прилагане /виж (44)-3/. Според Егор Гайдар: Меките бюджетни ограничения и слабият административен контрол доведоха Русия до ръба на хиперинфлацията. Изводът е: По-бърза дисинфлация и налагане на твърди бюджетни ограничения /виж (17)/.

В началото на 90-те години имаше оживена дискусия относно темпото на реформите и последователността на действията във времето. Традиционната икономическа теория нямаше какво да каже относно динамизма на прехода, тъй като нейните постулати почиваха на и бяха предназначени за условията в развитите равновесни икономики, които са относително статични. У нас и в другите страни от ЦИЕ централен проблем на дискусията беше динамиката на прехода в условията на повсеместни неравновесия, наследени от централното планиране и изострени през годините на трансформацията.

На теория всичко беше важно и всичко трябваше да се прави наведнъж. На практика това не е възможно по очевидни причини. Една от теориите беше да се започне от най-лесното (образно казано - от нисковисящите плодове на дървото) и постепенно да се минава към по-трудното (към по-трудно досегаемите плодове на дървото). Такава последователност беше възприета у нас и в други ЦИЕ страни.

В икономиката обаче всичко е свързано. Различните реформи също са свързани и взаимно се допълват. Приватизацията например не е постижение ако държавното имущество се раздаде бързо на роднини, приятели и партийни симпатизанти. Това обаче не подобрява състоянието на икономиката, а го влошава. Далеч по-сложно е създаването на конкурентоспособно частно пазарно стопанство. Затова е необходима институционална инфраструктура, прецизна правна система и твърдо прилагани регулатори. То обаче изисква време, усилия, знания и реформаторско въображение.

Тези, които желаеха успех на реформите искаха те да бъдат добре планирани и от гледна точка на скоростта и последователността. Те знаеха, че изгледите за успех са ограничени без подходяща стратегия на реформите, а провалът би поставил под въпрос дори съдбата им. Същността на истинската реформа беше "успех, а не скорост". Това обаче не беше разбрано у нас.

Известно е, че користно заинтересованите групи в обществото не стоят бездейни в процеса на реформите. Реформите раждат нови групови интереси и свързани с тях политически формации. Ранните реформи създадоха заинтересовани групи (често свързани с реформаторите), които желаеха блокиране на следващите реформи. Примери за това колкото щете. Един от тях може да се обобщи с фразата: "Приватизирай сега - регулирай после". Частната собственост и конкуренцията, като сиамски близнаци не се създаваха едновременно, и още по-добре - първо конкуренция след това приватизация, като предпоставки за нормално функциониращо пазарно стопанство. Користните групови интереси изискваха приватизацията да бъде превърната в главен фетиш, докато правилата за конкуренцията и други пазарни регулации бяха сметнати за маловажни дреболии, които могат да почакат.

У нас имаше хора, които предупреждаваха за опасността от такъв подход, но техните мнения бяха пренебрегнати. Нещо повече, специалистите изразяващи подобни грижи бяха обявени за консерватори, които не желаят бързи реформи. Така е - който няма аргументи си служи с идеологически клишета. Това беше особено модно в онези времена на разочарования от тоталитарния социализъм и еуфорични очаквания от обещанията за скорошно благоденствие. Ако се обърнем към българската история ще установим, че идеологичните клишета присъстват трайно в нашето обществено пространство. Това обаче не е признак за интелектуална зрялост на нацията.

Западните съветници виждаха всичко това, но също си затваряха очите /виж (44)-20/. А може би и те не знаеха какво ще се случи, понеже нито ни познаваха, нито сами бяха наясно по механизмите на трансформацията. Те може би добре познаваха моделите, конструирани за балансирани зрели икономики с нормални действащи пазари, но нямаха представа за трансформацията на постсоциалистическата икономика без пазари, без частен сектор и стопански субекти, без институционален пазарен тил, без нормален финансов сектор.

За среднограмотния икономист е известно, че "теоремите, определящи ефективността на пазарите изискват едновременно частна собственост и конкурентна среда. Превръщането на държавния монопол в частен (курсивът мой - ИА) обикновено води до по-високи - а не по-ниски цени; до по-ниска, а не по-висока икономическа ефективност" /(42)-19/.

Дж.Стиглиц пише, че няма проблеми с "шоковата терапия" като средство за бързо успокояване на очакванията, например с антиинфлационни програми. Големите проблеми възникнаха с опитите да се използва шоковата терапия като начин за "инсталиране" на пазарни институции, на който повече прилича да се нарече "подход на светкавичната война (blitzkrеig)". В историята, напомня Стиглиц, подходът на шоковата терапия за смяна на институциите е свързан с якобинството във френската революция и с болшевизма в руската революция (курсивът мой - ИА) /виж (44)-22/.

"Иронията във всичко това е, че съвременната критика на утопичното социално инженерство се основаваше на болшевишкия подход за революционен преход от капитализъм към комунизъм, а шоковата терапия се опита да използва същите принципи за обратния преход. Като че ли много от западните съветници, обучавали болшевиките са използвали погрешни учебници за целия погрешен преход. С правилните учебници в своите чанти "пазарните болшевики" могат да вземат самолетите за постсоциалистическите страни и да използват мирния вариант на лениновите методи, за да направят обратния преход" /(44)-22/.

По-нататък на същото място Дж.Стиглиц разсъждава върху шоковата терапия като "победоносен морален пламък", наследен от годините на студената война, за икономическите войни на студената война. "От гледна точка на студената война тези, които показваха и най-малка симпатия към преходните форми, започнали през комунистическото минало, развили се впоследствие и все още със следи от такава еволюция трябва да бъдат обвинени в "комунистически симпатии". Само подходът на светкавичната война ще осигури бърза промяна....Този манталитет е превъплъщение на духа и мисленето на Болшевизма и Якобизма" /(44)-22-23/. Тези думи като че ли са написани специално за някои български пазарни болшевики. За повече подробности по тази тема виж (27)-2,19; (44)-18-22.

4. Подмяна на цели със средства

От гледна точка на икономическата теория и на стопанската практика не би следвало да има трудности в разграничаването на средствата от целите на икономическото развитие. През последните десетина години обаче сме свидетели на трудно обяснимо явление - средствата на макроикономическата политика биват превръщани в ядро на реформата и представяни като нейни най-важни цели.

Ниската инфлация, балансираният бюджет, високият процент на приватизация, либерализирането на текущата и капиталовата сметка, либерализацията на външнотърговския режим, стабилният валутен курс, общата финансова стабилизация, валутният резерв и др. подобни са важни средства на макроикономическата политика, докато стабилният растеж и подобреното качество на живота са цели на развитието. Дори и тази последна фраза не е съвсем точна. Строго погледнато, икономическият растеж също не е цел, а важно средство за постигане на цели от по-висок ранг: по-добро жизнено равнище; здравеопазване; образование; по-малко болести; по-ниска смъртност; по-голяма продължителност на живота; по-добра защитеност от престъпността и произвола; реално участие в обществения живот; по-голяма сигурност за утрешния ден и т.н. Като свеж пример за подмяна на цели със средства виж (24) - 30-34.

Според Дж.Стиглиц дори създаването на пазарно стопанство не е цел, а средство за постигане на по-висши цели (курсивът мой - ИА), като подобряване на жизненото ниво и създаване основите за трайно, справедливо и демократично развитие /виж (44)-3/. Смесването на средства и цели и увлеченията в опростителство стигат до схващания, че след извършване на определен набор от реформи процесите се развиват сами и няма нужда (дори е вредно) да бъдат управлявани. У нас и в другите ЦИЕ страни се стигна до парадоксални тези, че "най-добрата политика е липсата на политика" или "най-добрата индустриална политика е липсата на такава политика, че "колкото по-малко държава - толкова по-добре" и т.н.

Трудно е такива позиции да се обясняват само с наивността или интелектуалната ограниченост на техните автори, дори в случаите, когато отделни икономисти вярват искрено в едни или други икономически школи. Причините като че ли трябва да се търсят и в конфликта на интереси. Трудно е да се обяснят по друг начин множество странни действия или бездействия през последното десетилетие в областта на приватизацията, в либерализацията на външнотърговския и валутния режим, в толерирането на очевидни престъпления в банките и други сектори на финансовата система, малчаливото толериране на абсурдни пирамидални образования, "пропуските" в текстове на данъчни закони, в митническата сфера, толерирането на нарастващата задлъжнялост.

Класически пример за държавно съучастие в разграбването на държавно имущество е многогодишното бездействие на Народното събрание и правителствата и дори съдействието им със създаването на подходяща правна уредба, позволяваща изсмукването на жизнените сокове на държавните предприятия чрез обрастване с частни фирми на входа и изхода, при което се приватизира печалбата и се национализира загубата.

Тези пласментно-снабдителни и обслужващи дейности за предприятията можеха да се извършват от техни служби (както беше през годините на централното планиране) или от съвместни служби между заинтересовани държавни предприятия. Това щеше да им струва далеч по-евтино и можеше да пресече един от каналите за престъпност и корупция в която много често участваха и ръководители на държавни предприятия чрез паралелни частни фирми със същия предмет на дейност. Очевидно имаше мощни групови интереси със силни лобита в най-високите коридори на властта, заинтересовани да печелят от паразитни (в голямата си част) обслужващи дейности. Не можем да не се съгласим с Гж.Колодко, че "...при изработването на добра политика е важно не само да бъдеш прав, но и да си способен да я приложиш. Често се случва, че най-силното лоби не е там, където са истината и логиката, а там, където са властта и парите" (курсивът мой - ИА) /виж (27)-14/.

Качеството на икономическата политика не трябва да се оценява по скоростта на приватизацията, а по нейната ефикасност, измервана с повишената конкурентоспособност, с по-големите бюджетни постъпления, с приноса към растежа на брутния продукт, с привлечените стратегически чуждестранни инвеститори. Упоритата настойчивост за ускоряване на приватизацията от страна на различни лобита и политическите им съюзници очевидно цели продажбата на държавното имущество на по-ниска цена и на предпочитани купувачи. Действителната скрита цел е користният интерес, а не скоростта на реформите. Колко верни са думите на Гж.Колодко, че "Който продава бързо - продава евтино, а който купува бързо - купува евтино" (курсивът мой - ИА) /виж (27)-14/. Виж също (29).

Това се разбира и у нас от всеки средноинтелигентен човек. То сигурно се разбира и от международните институции и от ръководителите на развитите държави. И въпреки това се надпреварват да ни препоръчват бърза приватизация, каквата те никога не са допускали и наверно няма да допускат в своите страни. Дори по време на глобална финансова криза и война до границата на България ни съветват да форсираме приватизацията. Кой сериозен чуждестранен инвеститор би участвал в такава приватизация в размирно време и в размирен район! Участват предимно съмнителни наши и чуждестранни субекти. Дали това е наистина безкористна грижа за нашите реформи, за стабилното бъдеще на България и благоденствието на нашия народ! Или е грижа за някакви други интереси!

Привържениците на светкавичната приватизация наверно ще възразят, че продажбата на предприятията трябва да стане по-скоро, защото са в тежко финансово състояние, с лошо управление, нямат инвестиции за обновяване и че всяко отлагане ги прави непродаваеми. На пръв поглед - силни аргументи.

Фиг.2.

Бюджетът не можеше вече да изпълнява дори елементарните си функции, а държавата се самолиши от най-важния инструмент за икономическата и социалната си политика. По-точно е да се каже- такава политика вече нямаше. Тази обстановка наложи поддържането на много високо положително първично салдо /между 6 и 9% от БВП/ чрез жестока бюджетна рестрикция. И въпреки това отрицателните вътрешно и касово салда на бюджета бяха много високи, в отделни години превишаваха 10% от БВП / виж фиг.3./. Към него следва да се прибави и квазибюджетното салдо от около 20% от БВП.

Освен това, наивно беше да се прилагат инструменти на модерните парични пазари спрямо намиращи се в ембрионално развитие примитивни парични пазари. Образно казано, регулативните инструменти на Ню Йоркския или Лондонския валутен пазар се прилагаха за регулиране на операциите на едно валутно обменно гише. И тогава, и сега българският “валутен пазар” не е нищо повече от обменно валутно бюро, сравнен със световните валутни пазари.

Трудно е да се повярва, че тази дълга поредица от методични деструктивни действия и бездействия е била резултат на случайност или наивна неопитност. Тя беше твърде системна, методична и стриктно прилагана, за да е била случайна. Очевидно груповите интереси са имали много силно влияние във високите коридори на властта. Държавата нямаше стратегия за осъществяване на трансформацията, но груповите интереси имаха много добре замислена своя стратегия. Българските държавни институции, заедно с МВФ и други международни институции волно или неволно им помагаха.

Високите проценти на приватизация, либерализация, нисък бюджетен дефицит и т.н. нямат икономическа стойност, ако не са последвани или придружени от траен растеж; ако безработицата остава висока и дори расте; ако реалните доходи са ниски и продължават да намаляват; ако социалната поляризация расте; ако образованието и здравеопазването се влошават; заболеваемостта расте; качеството на живота се влошава.

Кое какво обслужва? Либерализацията, приватизацията и ниският бюджетен дефицит трябва да обслужват живота на хората или с мизерията на милиони хора се плаща за краткотрайна финансова стабилност! Нима не е известно, че непремереното орязване на бюджетните разходи и постигането на бюджетно равновесие (само по себе си добър финансов показател) може да влоши още повече живота на хората и дори да предизвика социални вълнения. Кое е по-важно - краткотрайната финансова стабилност или социалната стабилност? Кое е средството и кое е целта?

Истинските реформи са тези, които са средство за постигане на дългосрочни цели на обществото от социално-икономически характер. За повече аргументи по тази тема виж (27)-13-15; (39)-11-12; (42)-2; (44)-3.

Вярно ли е това?

Както споменах по-горе, широко разпространена е тезата на неолибералната школа, че най-простата формула за растеж се свежда до наличието на либерализация, финансова стабилност и приватизация. При тези условия растежът започва неизбежно по силата на пазарния автоматизъм. Твърди се, че намесата на държавата за осигуряване на растеж не само е ненужна, но и вредна. Вярно ли е това?

Ако се обърнем към нашия опит и опита на другите ЦИЕ страни се натрапва едно безпорно заключение. Въпреки наличието на т.нар. благоприятни фундаментални икономически условия (sound fundamentals), изразяващи се в относително балансиран бюджет и текуща сметка, ниска инфлация, стабилна валута, либерализирана търговия и голям частен сектор, не само че липсва растеж, но като цяло страните от региона още не са достигнали предреформените си равнища. Дори в ЦЕ страни, където преди 5-6 години започна растеж, сега той отново затихва и достига отрицателни стойности /виж (18)-1-7, 29; (24)-32/. В някои от тях (включително и България) спадът на брутния продукт продължава вече 10 години, въпреки относителната финансова стабилност през голяма част на десетилетието.

Официалната българска статистика отчете прираст на БВП от 3.5% за 1998 г. и 0.5% за първото полугодие на 1999 година. Интересно е да се отбележи, че през първото тримесечие на 1999 г. /т.е. преди войната в Югославия/ статистиката отчете спад на БВП с 0.7%, а за второто тримесечие / т.е. по време на войната/ -прираст с 1.6%. И в същото време правителството се оплаква, че България понася големи загуби от войната. Дори само този пример е достатъчен, за да се направят съответни изводи за надеждността на статистиката.

Действителен растеж на брутния продукт, който да създава ресурс за повишение на потреблението и натрупването, няма. Делът на текущото потребление в БВП достигна абсурдни стойности /96.7% от БВП за първото полугодие на 1999 г./ за сметка на застрашително нарастващ дефицит в търговския баланс /около 15% от БВП/. Така потреблението расте за сметка на продължаващо натрупване на външен дълг в допълнение на съществуващия от 10.1 млрд. щатски долара в края на 1998 година. Освен това, делът на заплатите в производствените разходи в промишлеността през 1996 г. беше 10.5% и достигна през 1998 г. 13.3% при намаляваща производителност на труда. Такъв “растеж” е основание за тревога, а не за успокоение /виж Фиг.4./.

Фиг.4.

Запасите /суровини, материали, произведена, но нереализирана продукция/ започнаха да растат през 1997 година. Темпото на нарастване се повиши през 1998 г. и те достигнаха 3.3% от брутния продукт, при отчетен растеж на БВП за годината 3.5%. Към 30 юни 1999 г. вече са 5.8% от брутния продукт, при отчетен растеж на БВП за полугодието 0.5%/фиж Фиг.5./. За нормалните икономики такова нарастване на запасите е предвестник на рецесия, а не показател за растеж. Какво ли трябва да очакваме за българската икономика, която вече 10 години не е излизала от рецесията? Допълнителни съмнения относно реалността на отчитания растеж на брутния продукт поражда анализът на неговата структура по елементи на добавената стойност, но то е извън нашата основна тема.

Фиг. 5.

Това дава основание за важен извод: ако изброените благоприятни фундаментални условия не са подкрепени от подходяща институционална инфраструктура не само че няма да има растеж, но и благоприятните фундаментални условия ще престанат да бъдат такива /виж (18)-30-34; (27)-8/. Следователно растежът изисква не само либерализация, стабилизация и приватизация, но и още нещо - организация. Триадата на неолибералите не задейства в условията на системен вакуум в постсоциалистическите икономики.

Свиването на производството у нас и в другите ЦИЕ страни беше резултат от дефектите в макроикономическата политика и от свеждането на трансформацията до либерализация и приватизация. Стопанската политика се концентрира главно върху стабилизацията, търговската либерализация и приватизацията, без да полага необходимите грижи за реалната икономика - производство, потребление, инвестиции, преструктуриране, износ, безработица, доходи /виж (27)-18/. Фетишизирането на неолибералната идеология за стопанско управление, прилагането на нейните модели в среда за която те не са подходящи, доведоха до драматично свиване на производството, потреблението и заетостта.

Отговорните за налагането на такава реформа вместо да коригират стопанската политика с оглед на реалната обстановка започнаха да търсят оправдание за спада в неточната статистика, в наличието на голяма сенчеста икономика, в ликвидирането на предприятия, които произвеждат продукция с отрицателна добавена стойност, в структурната реформа, във войната в Югославия и т.н. Правят се дори опити да се доказва, че свиването на производството е за предпочитане пред растежа; че по-високите цени са по-подходящи за потреблението от ниските цени и т.н. Твърди се, че у нас има пазарно стопанство, но хората не го разбирали. По тези въпроси виж интересните разсъждения на Гж.Колодко и Марио Нути в (26) и на Колодко в (28).

Дж.Стиглиц резюмира идеологическата основа на неолибералната либерализация на пазарите по следния начин: "Свободните и конкурентни пазари са основата на капиталистическата икономика и дадоха огромни плодове на тези, които ги приложиха. Не трябва да има повече съмнения в ползата от либерализация на финансовите пазари, така както няма вече такива в либерализацията на търговията или на всеки друг пазар вътре в икономиката" /(42)-16/.

На същото място той показва, че липсват научни основания за такава идеологическа позиция, че има много съществени различия между финансовия и другите пазари - на стоки и услуги, труд, технологии, информация и други. Централна функция на финансовите пазари е предоставянето на информация. Някои основателно ги считат за мозък на икономиката. Пазарите с непълна информация обикновено са непълно конкурентни, а това ги прави Pareto неефективни. Тези проблеми са особено остри в реформиращите се икономики, където информационните пазари са слабо развити. Наличието на множество банки не е гаранция за конкуренция между тях. Либерализацията на финансовите пазари при такива условия води до по-големи, а не по-малки разлики между лихвите по кредити и депозити.

Историческият опит показва, че успешните финансови пазари се нуждаят от по-силна държавна регулация, ефикасни и стриктно прилагани закони. Силата на днешната американска икономика се дължи и на силната й финансова система. Силата на тази система се основава на много опори, създадени преди повече от век: финансови регулации, датиращи от преди 135 години; строга защита на правата на миноритарните акционери, осигурена от закон, който предшества създаването на САЩ; ефикасен закон по ценните книжа и много други /виж (42)-16/.

Многобройни изследвания потвърждават, че либерализацията на финансовите пазари преди да са създадени ефикасни предпазни регулации най-често води до финансови кризи. Отварянето на капиталовата сметка на страна, която не е добре подготвена я излага на голям системен риск. Авторитетни изследователи на капиталовите пазари доказват, че тяхното либерализиране не е свързано с по-бърз икономически растеж. Между икономистите има значителна доза съгласие, че либерализацията на търговията поражда значителни икономически изгоди. Такова единомислие по либерализацията на капиталовата сметка обаче няма. Специалистите са единни в обратното - нейната либерализация, особено ако е преждевременна, значително повишава риска за икономиката /виж (21)-55-82; (42)-15-19/.

Безспорно е доказано, че страните, които в стопанската си политика се отклоняваха от формулата на Вашингтонския консенсус за триадата на растежа през последните 25-30 години постигнаха много по-висок растеж на брутния продукт и на жизненото равнище от страните, които прилагаха тази формула. След финансовата криза в Източна и Югоизточна Азия през 1997-1998 г. неолибералните критици на този "еретичен подход" се опитаха да търсят корените на кризата в отклонението от традиционните предписания. Фактите обаче остават необорими. В продължение на четвърт век те достигнаха многократно (в Южна Корея - десетократно) повишение на брутния продукт на човек от населението и рязко намалено равнище на бедността, много по-висока грамотност, по-високи здравни стандарти и т.н. в сравнение с развиващите се страни, които провеждат традиционна политика. Известно е впечатляващото развитие на Китай през последните 15-20 години.

6. Изтласкването на държавата създаде управленски вакуум, запълнен от неофициалната институционализация

Ролята на държавата в трансформацията е една от най-горещо дискутираните теми. Има различни гледища - от пълно отрицание до апология. Както винаги и тук истината е между двете крайности.

Критиците на държавното участие в стопанската дейност го смятат за ненужно, защото всичко, което правителството може да направи частният сектор го правел по-добре и защото действията на правителството обикновено намалявали социалното благоденствие или в най-добрия случай затруднявали стопанската активност, понеже отнемали ресурси от една група хора и ги предоставяли на друга - по-малко заслужаваща.

Критиците на държавата обикновено избягват да анализират и обсъждат несъвършенствата на пазара и на частния сектор и предпочитат да разговарят само за несъвършенствата на държавната намеса. Те твърдят, че държавната намеса била част от проблемите на икономиката, а не тяхно решение. Те пренасят механизмите на взаимодействие между държавата и пазара в най-развитите балансирани икономики към условията на реформиращите се икономики. Ясно е, че несъвършенства има и в двата координиращи механизми. Това потвърждава и анализът на фактите в действащите икономики.

Тези схеми пренебрегнаха стопанските реалности в постсоциалистическите икономики, а също и доказателствата на икономическата теория. България и другите ЦИЕ страни в началото на 90-те години нямаха, нямат сега и още години няма да имат нормални стокови, трудови, технологични, информационни, медийни и финансови пазари. Пазарните несъвършенства, които са нещо нормално в развитите страни са крещящи в реформиращите се икономики. Не само че липсват пазари, но липсва конкуренция и информация. Очевидно в такава деформирана обстановка не могат да се очакват надеждни сигнали и координираща функция от тези псевдопазари за рационално разпределение и използване на ресурсите.

Игнорирани бяха и новите заключения в теорията. Един от централните теоретични резултати през 50-те години беше точното установяване на условията при които е вярна тезата на Адам Смит за невидимата ръка. Един от най-важните теоретични резултати през 80-те години беше доказателството, че "...когато информацията е несъвършена и пазарите са несъвършени - което по същество е винаги - пазарите не са дори ограничено Pareto оптимални. С други думи, като се вземат предвид разходите за придобиване на информация и създаване на пазари, има интервенции, които по принцип могат да подобрят ефекта за някои индивиди, без да навредят на други" /(39)-5/.

Световната икономическа теория и стопанската практика предлагат множество аргументи в полза на по-балансиран подход - не противопоставяне, а взаимодействие между държавата и пазара. Световната банка посвети два от последните си годишни доклади за световното развитие на тази тема /виж (19) и (20)/, а също и интересна публикация, предизвикана от кризата в Далечния изток /виж (21)/. Темата присъства и във всички годишни доклади по трансформацията на Европейската банка /виж (10), (11), (12), (13)/. Световноизвестни учени също се произнасят за такъв конструктивен подход и оборват горепосочените аргументи на противниците на участието на държавата в стопанската дейност /виж (27) - 16-17, 23; (38), (39)-4-5; (41); (42)-6, 16, 17-18; (44)-21-22, 26-27/.

Ако се опитам да обобщя аргументите в полза на по-балансирания подход може да се каже следното: Всяка стопанска дейност се нуждае от някаква форма на управление. След като основателно се отказваме от прякото административно централно управление имаме нужда от някакво друго управление. Българската икономика не може да се остави на автопилот. По света няма такава икономика. Аргументите натежават в полза на косвените методи на управление чрез инструментите на макроикономическата, структурната и социалната политика. Това е толкова по-важно поради неразвитостта на пазарите в българската икономика. Колкото по-слабо развити са пазарите, толкова повече е необходима регулативна намеса на държавата. С узряването на пазарите държавата постепенно ще им отстъпва част от своите функции. Този процес ще бъде продължителен. Защото самият пазар ще се изгражда и съзрява в продължение на много години. Така както е ставало в сегашните развити пазарни икономики. То не може да се извърши по революционен път. Съвременният пазар не може да бъде внесен отвън и монтиран върху нашата икономическа система.

Държавата е единственият възможен автор на собственото си оттегляне, а и на самата трансформация. Променяйки икономическата система, държавата сама подготвя пазара, който ще поема все по-голяма част от нейните функции. Това е уникална дейност, каквато стопанската история не познава през настоящото столетие.

Участието на държавата ще бъде различно на различните пазари. Ако тя може да се оттегли по-скоро от стоковите пазари (с изключение на някои особено важни стратегически стоки и услуги), това е неприложимо за финансовите пазари по добре известни причини на които вече се спрях.

Държавата участва в стопанската дейност първо, като стопански субект и второ, като автор на правилата за осъществяване на стопанска дейност и гарант за тяхното прилагане. Оттеглянето на българската държава като стопански субект е отишло доста далече. По-далече отколкото би следвало да бъде при сегашните условия. Особено като се има предвид начинът на неговото осъществяване. Фукциите на държавата като автор и гарант на правилата за стопанска дейност включват осигуряване на финансова и макроикономичеста стабилност, лоялна конкуренция, предотвратяване злоупотребата с монополно положение, здравеопазване и социална политика, образование, научни изследвания, развитие на основната инфраструктура, опазване на природната среда и други подобни функции, които частният сектор не може да изпълнява. В полза на такава теза говори и историческият опит на най-развитите страни (виж (41)-7).

Българските реформатори обаче пренебрегват тези теоретични и практически доказателства за ролята на държавата в процеса на трансформацията. Те предпочетоха свръхопростените модели на неолибералната школа, за които предварително се знаеше, че са неподходящи в нашите условия. Особено важно беше участието на държавата в създаването и заработването на цялостна система от институции на пазарната инфраструктура. Както вече посочих, това беше поне толкова важно, колкото либерализацията и приватизацията, взети заедно. Десетте години на трансформацията го доказаха.

Изминалото десетилетие потвърди още нещо: обществото, в т.ч. икономиката не търпи вакуум. След като държавата не можа или не пожела да създаде подходящи пазарни институции и без това големите неравновесия на току що начеващите стокови, трудови, информационни и финансови пазари се засилиха още повече и управленският вакуум беше запълнен чрез неофициална институционализация. Вместо нормален пазар, според публикация на главните икономисти на Световната и Европейската банка от 1997 г., се появи "бандитският капитализъм" /виж (37)-20/.

Мимоходим ще напомня, че през 1993 г. писах: "Има тревожни признаци за разпадане на българската държавност... Тревожно расте влиянието на групи, представляващи икономически и други интереси в обществото, дори в държавното управление. Обществото изглежда беззащитно пред тази пълзяща агресия срещу държавността..." /(2)-10/. През 1994 г. писах: "Вместо пазаризация, в българската икономика протича процес на мафиотизация. Колкото по-продължително е разлагането на държавните институции, толкова по-уродлива ще е мафиотизацията и по-трудно ще бъде ликвидирана" /(3)-11/. През 1996 г. писах, че "Оттеглянето на държавата от стопанската дейност остави вакуум, който беше бързо запълнен от престъпността и корупцията... Престъпността и корупцията са достигнали мащаби, които поставят пред заплаха нормалното функциониране на икономическата система и дори съдбата на реформата... Пазарната революция, започнала у нас през 1989-1990 г. се превърна в криминална революция" /(4)-11/.

По думите на Гж.Колодко такива институционални патологии възникват в резултат на спонтанна трансформация, за разлика от организираната трансформация. Система в която "само глупавият плаща данъци", договорите не се изпълняват и плащанията по тях не се правят навреме (или се изпълняват чрез насилие), едва ли може да се нарече пазарна икономика. Това е по-скоро хаос, дължащ се на институционална дезинтеграция. Поради това трансформацията изисква не оттегляне на държавата от стопанската дейност, а пренасочване (курсивът мой - ИА) с оглед на новите обстоятелства. Способността на държавата да налага прилагането на законите по време на трансформацията е по-слаба, отколкото при държавния социализъм. Тя е по-слаба и в сравнение с традиционните пазарни икономики със зрели граждански общества и добре работещи институции. Постсоциалистическите държави бяха съзнателно отслабени чрез неолибералната стопанска политика, водена с официалната подкрепа на правителствата на най-развитите страни и на международните институции /виж (27)-16-18/. Тези оценки на Гж.Колоддко изцяло важат и за България.

Така оттеглянето на държавата от стопанската дейност, забавеното изграждане на институционална инфраструктура и нейното формално съществуване досега, предоставят почти всичко на спонтанните процеси и развихрилите се сили на либерализираните пазари. Създаденият системен вакуум беше бързо запълнен от неофициалната институционализация. Създава се държава в държавата, която изпълнява паралелни, несанкционирани и неконтролирани от държавни институции, в повечето случаи - неконституционни дейности. Разцъфтя корупцията и организираната престъпност. Едновременно растат печалбите в неформалния сектор и загубите в официалния сектор. Разширява се сенчестата икономика и паралелно с това растат трудностите в официалната икономика. С тежки последствия за бюджета, платежния баланс, социалната политика и обществения морал. "Пазарът" работи по странни формули със странни правила и още по странни резултати: печалбите се приватизират, а загубите се социализират.

Оттеглянето на държавата от стопанската дейност в България придоби още по-странни форми. Държавата ускори комерсиализацията и се оттегля от дейности от които не би следвало да се оттегля и във всеки случай - не сега. Такива са здравеопазването, образованието, науката, културата, контрола върху спазването на трудовото законодателство, подпомагането на стари хора, на бедните, болните, инвалидите, сираците, самотните майки с малки деца и т.н. Едновременно с това българските правителства се намесват ежедневно в работата на държавните (и дори на частните) предприятия; постоянно сменят техните ръководства с което увеличават хаоса в стопанската дейност; изпращат по селективна целесъобразност финансови и данъчни ревизии в държавни и частни предприятия; издават и отнемат лицензии по съмнителни критерии; внушават на държавни и частни стопански субекти с кои частни фирми не трябва да имат взаимоотношения и т.н.

И още нещо, което противоречи на всички съвременни световни тенденции. Централната администрация в България все повече настъпва срещу местната власт чрез изземване правомощията на избраните местни органи на властта; не им осигурява финансови ресурси, а им възлага допълнителни отговорности по здравеопазването, образованието, социалното подпомагане и други; увеличава броя на областите и на персонала в областните управи, а с това и мащабите на намеса в местното самоуправление; ограничава правата на хората от малките села и районите на големите градове да си избират кметове и т.н. По света и в Европа протичат процеси на децентрализация на управленските функции и на ресурсите, което последният годишен доклад за развитие на Световната банка нарича процес на локализация и му отдава еднакво значение с това на глобализацията /виж (22)-4-5, 8-11, 43-50, 107-124/.

И други действия, които също противоречат на съвременните световни тенденции. Като правило централните статистически служби по света са отделени от правителствената администрация, поради очевидния конфликт на интереси. Така беше поне формално и в България до средата на 1999 година. НСИ беше подотчетен на парламента. С новия закон за статистиката той беше прекръстен в агенция и подчинен пряко на правителството.

Така правителството, което е заинтересовано резултатите от неговата дейност да бъдат представяни във възможно най-добра светлина пряко ръководи институцията, която събира, обработва и публикува тези резултати. Христоматиен пример за конфликт на интереси! А европейските и световните политически, икономически и финансови институции се правят, че не го забелязват!

Уникалният характер на трансформацията предопредели уникалната цена за нейното осъществяване. Разбираемо е, че такова фундаментално реформиране, пренаместване, а в някои случаи разрушаване на икономически, социални, политически и други структури не можеше да стане без сериозни последствия. Ако трансформацията протичаше с по-висока доза на организация последствията можеха да бъдат частично смекчени, но не избегнати. Спонтанният и дори хаотичният й характер предопредели по-тежките последствия.

В спонтанността имаше и елементи на добра организация, но не от официалните държавни институции, а от специални групови, а в някои случай и мафиотски интереси. Това още повече изостри тежките последствия за голямото мнозинство от населението и в полза на едно нищожно малцинство. За няколко години бяха създадени два полюса в обществото: новата голяма бедност и новото голямо богатство.

Много висока е икономическата цена на трансформацията. Тя е дори разрушителна за българското общество. Брутният продукт се срина до 60-62% от предреформеното равнище, а промишленото производство - до 50% - повече от всяка друга ЦИЕ страна. Огромни производствени мощности, изграждани в друго време, за други цели и други пазари станаха излишни. Влоши се използването на земята и на другите материални ресурси. Поне 10 млн.дка. плодородни земи (около 20% от обработваемата земя) пустеят вече 8-9 години. Неколкократно намаляха животните в селското стопанство и тяхната продуктивност. Чувствително спаднаха добивите в растениевъдството. Влошена е структурата на износа и на вноса по стокови групи. Голям квалификационен потенциал, създаван за други цели и други пазари също стана излишен. Това породи мащабна деквалификация, дори човешка деградация. Влошена е ефективността на производството. Рязко спадна производствената, финансовата, договорната и трудовата дисциплина. Криминализирана е голяма част от стопанската дейност.

В името на текущи задачи (например балансиране на бюджета) се разрушават далеч по-важни ценности. Българският бюджет сега е балансиран, но с цената на пълно разстройство в здравеопазването, образованието, науката, културата, вътрешната сигурност, отбраната, инфраструктурата. Този тясно ограничен бюджетен "успех" се заплаща с висока обществена цена. В резултат на непълноценно хранене и влошено здравеопазване в България сега расте полуздраво поколение. Поради влошено образование - расте полуобразовано поколение. По същите причини България сега произвежда полунаука, полукултура, полусигурност, полуотбрана. Казано най-общо - имаме полудържава. Как това полуздраво и полуобразовано поколение ще се справя с големите предизвикателства през следващото столетие?

Тези икономически загуби ще се компенсират частично след време от освободените възможности за повече стопанска, техническа и друга предприемчивост. В условията на зараждащо се пазарно стопанство много повече хора участват във вземането на стопански решения и отговарят за последствията с имуществото си. Част от тях фалират и изчезват, но други остават и продължават, а трети се появяват. Това внася по-голям динамизъм в стопанската дейност, по-голяма устойчивост на външни шокове и създава потенциал за по-висока ефективност в бъдеще.

Много големи са социалните и свързаните с тях други последствия от трансформацията. Многократно е увеличена откритата безработица, която извади на светло част от съществуващата при централното планиране скрита безработица. Реалните доходи намаляха трикратно. Засили се подоходното и имущественото разслоение, граничещо със социална поляризация. Нарастна заболеваемостта и смъртността, появиха се отново отдавна забравени болести, продължава да спада раждаемостта, намалява продължителността на живота. Допълнително се изостря демографският проблем, чието влошаване започна преди 20-30 години. Расте отчуждението и депресията в обществото.

Безнравствеността и грубостта в междучовешките отношения печелят все по-голяма територия. Потиснати и изтласкани на заден план са високи морални добродетели, а на преден план излезнаха грубият прагматизъм и келепирът. Престъпността и корупцията придобиха застрашителни мащаби. Разширява се наркоманията, особено сред младите хора. Разклатени са дори семейните отношения. Вандалски разграбените сгради на бившите ТКЗС, на напоителните съоръжения по полетата, на всичко, което не е под въоръжена охрана, показва нещо от което ние като народ трябва да се срамуваме!

Най-очевидните последствия от реформите в масовото съзнание се свързват със скъпотията, безработицата, престъпността и чувството за беззащитност. Такава е оценката на българското общество. Подобна оценка не може да не тревожи, защото тя означава отчуждение от реформите и дискредитиране на пазарното стопанство и демокрацията.

Националното самочувствие на българите никога не е било високо! За това има много причини. През последното десетилетие то спадна още повече. Влошаването на качеството на живота намалява значението на такива ценности. Националното достойнство не е част от ценностната система на гладния човек, който разполага с 50-100 лева на месец или се храни от кофите за отпадъци. За 60-70% от населението, което преживява много трудно, най-важно е физическото оцеляване. Националното му самочувствие или е много ниско или е отпаднало от параметрите на ценностната му система.

Българските политици по традиция са сервилни: по време на фашиската диктатура - на един голям брат в чужбина; при тоталитарния социализъм - на друг; сега - на трети. Те изпадат в безтегловност без голям чуждестранен брат. Най-важно за тях е какво ще кажат за нас в чужбина, а не българските реалности и собственият ни народ.

Както за политиците, така и за част от населението не са важни фактите за нашия живот и собствените ни наблюдения върху него, а какво казват за нас високопоставени лица в чужбина. Пристигането на мисия на МВФ е новина номер едно, а изказванията на най-обикновените чиновници от Фонда са обект на най-голямо внимание. Наивните българи спорят помежду си в полза на една или друга политическа партия, без да си дават сметка, че решенията по стопанската политика на България се вземат от чиновниците на Фонда във Вашингтон, а не от избраните от народа политици в София. България е и в обозримото бъдеще се очертава да бъде в тотална зависимост от МВФ, поради голямата си външна задлъжнялост. За това, разбира се, има и обективни причини, но българските политици не се опитват да използват и малкия коридор за свободно маневриране, оставен ни от международните институции. Нашите политици дори се престарават.

Българските медии са препълнени със съобщения за ласкави по наш адрес протоколно-куртоазни изказвания на чуждестранни гости. Резултатите от съпоставянето на националното ни самочувствие с това на съседните народи не са в наша полза. А народ, който сам не се уважава, не може да разчита на уважение от другите!

Количествените измерения на част от посочените икономически и съвсем малка част от социалните последствия през последните 10 години могат да се видят в таблица N 1. Преобладаващата част от социалните, нравствените и други обществени последствия по-трудно се измерват в числа, но тяхното присъствие в обществената атмосфера е повече от притеснително.

Таблица № 1.

При такива резултати 10 години след началото на трансформацията не можем да не си поставим въпроса: Защо стана това? Беше ли то неизбежно? Имаше ли друга алтернатива с други икономически и социални резултати? Темата за алтернативите широко се обсъжда у нас. С нея и много се спекулира. Без да навлизам в подробности ще отбележа: Първо, трансформацията нямаше алтернатива. България трябваше да се раздели с тоталитарния държавен социализъм. Той не подлежеше и на основен ремонт. Пародията на социализма трябваше да си отиде и защото дискредитираше социалистическите идеали. Второ, имаше обаче алтернатива в начина на осъществяване на трансформацията. В горните разсъждения се опитах да покажа дефектите на избрания подход и неговите социално-икономически последствия. Едновременно с това показах и контурите на алтернативата. То ще продължи и в следващия раздел.

Икономическата и социалната цена на трансформацията беше толкова висока и безразличието на официалната държавна идеология и на част от обществото към съдбата на новата бедна класа - толкова голямо, че се роди пълният със социален цинизъм, средновековен по своя антихуманизъм лозунг "Спасението на давещите се е дело на самите давещи се!" За реалната политика на държавните институции нямаше значение, че България е определена в конституцията като социална държава. Нито пък обстоятелството, че в програмните си документи главните политически партии изразяват привързаността си към социалното пазарно стопанство. Нито фактът, че никоя цивилизована държава не постъпва така. Наред с класическата ценова инфлация у нас настъпи и тотално обезценяване на нравствените ценности. В т.ч. и задълженията на държавата и обществото да се грижат за старите хора, за болните, инвалидите, сираците, самотните майки с деца.