II. ТРАНСФОРМАЦИЯТА В УСЛОВИЯТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

Едва ли има по-важна тема за нашето средно- и дългосрочно развитие от тази за глобализацията. Със своите политически, икономически, външно-търговски, финансови, демографски, социални, екологични, информационни, комуникационни и други измерения тя формира средата в която ще протича трансформацията и развитието на България през следващите десетилетия. Не е възможно успешно развитие ако не е съобразено с фундаменталните процеси на глобализацията.

След една година предстои впечатляваща промяна в нашето летоброене. В един и същи миг ще напуснем едно и ще навлезем в друго десетилетие, столетие и хилядолетие. Това не се случва често. Тази тройна промяна в летоброенето има повече психологически, отколкото реален смисъл.

Значимостта на промяната нараства поради новото й съдържание. То се характеризира най-вече с думата "скорост". Живеем във време на все по-високи скорости. Понятията за динамиката стават все по-динамични. Човечеството отдавна знае, че всичко се движи. През последните столетия то разбра, че всичко се движи все по-бързо. Сега чувстваме ускорението още по-силно. По-силно от всички наши предшественици взети заедно. През последните 40 години продължителността на живота на хората на земята нарастна повече отколкото през изминалите 4000 години.

Науката отдавна познава процеса на обобществяването. В него сега има новости. Най-важните се свеждат до скоростта и обхвата. Може би това предопредели и новото понятие - глобализация. Едва ли има частица от обществения живот, незасегната от глобализацията. Това важи за производството, търговията, финансовата система, собствеността, управлението, институциите, законодателството, науката, културата, информацията, комуникациите, технологиите, социалните отношения, политиката, миграционните процеси, демографските процеси, човешкото мислене и поведение, последствията от нашата дейност върху природната среда и грижите за нейното опазване, промените в климата, сигурността, нравствеността, ценностната система, престъпността, корупцията, мафиотизацията и т.н. Както се вижда, обхватът на глобализацията е безкраен. Скоростта й - също.

Глобализацията е обективен процес. Ако бъде опозната и в известен смисъл - "овладяна" тя може да бъде така "управлявана", че да преобладават позитивните резултати, а негативните да бъдат смекчени. Защото ако държавите и гражданските общества не се глобализират националните мафии ще ги изпреварят и това може да има тежки последствия за човечеството.

В "управлението" на глобализацията главна роля са играли и ще играят най-големите страни поради техния икономически, научно-технически, политически и военен потенциал. Малките страни като нашата не следва да имат илюзии, че са значими съучастници в "управлението" на глобализацията. Максималното, което България може да направи е да намери подходящи ниши в този многопластов процес и да се приспособи към техните изисквания.

Важно е също да разберем новото икономическо мислене по развитието, което се формира в света. Според него икономическият и социалният прогрес зависи от сложен комплекс фактори, чиято конфигурация и значимост се променя във времето. Не могат да се открият един или два фактора, които са решаващи при всички условия за всички страни. Важно е също да се освободим от традиционни, станали вече почти безмислени дискусии от рода на тази за ролята на държавата и пазара и да разберем, че са необходими и двете, поради взаимната им допълнимост. Желателно е също да разберем, че няма магическа икономическа политика, валидна навсякъде, по всяко време и за всичко.

Промените в икономическото мислене по проблемите на развитието могат да се обобщят в четири главни пункта:

- Стабилното развитие е многоцелево. Повишението на брутния продукт на човек от населението е само една от целите, при това, понякога подвеждаща. Най-нови изследвания "потвърждават", че темповете на икономически растеж през последните 30 години не са показателни за някои жизнено важни критерии за развитието, като политическа стабилност, образование, продължителност на живота, детска смъртност, равенство между половете" /(22)-19/. Много често високият растеж корелира силно с негативни ефекти от рода на замърсявания с въглероден двуокис, със серен двуокис, с количеството на отпадъците и т.н. Още по-важна цел е подобрението на качеството на живота, което може да се дезагрегира на множество подцели;

- Политиките по развитието са взаимно зависими. Страните трябва да използват пакети от политики и съответна институционална среда. Все в този смисъл "... икономическите и финансовите връзки и механизмите за предаване сигналите на стопанската политика се усложниха през 90-те години и налагат преоценка на ключови взаимоотношения" /(24)-9/;

- Правителствата играят много важна роля за развитието, обаче няма прости правила, които съдържат всеобщо валидни указания какво да правят. Ролята на правителствата в икономиката варира според вътрешните и външните условия, нивото на развитие на страните и т.н.;

- Процесите и процедурите са също толкова важни, както икономическата политика. Икономическа политика, основана на консенсус, приобщаване, доверие и прозрачност има по-големи шансове за успех /виж (22)-2-3/.

Глобализацията промени много неща в икономическата теория. Традиционните теории доказваха, че най-слабо развитите страни растат по-бързо от развитите. Последните десетилетия не потвърждават тази теза. Моделите за развитието от 50-те и 60-те години фокусираха главно на инвестициите като фактор на растежа. Последните десетилетия поразклатиха тази хипотеза. Макар че и сега нормата на инвестиране се приема като много важен фактор на растежа, тя не обяснява всичко. С.Кузнец, Х.Домар и други твърдяха, че неравенството обикновено нараства през ранните фази на развитие и това повишава потенциала за натрупване. Страните от Далечния Изток и от други региони показаха, че растежът, равенството и намалението на бедността са възможни едновременно. Те също доказаха, че в условията на равенство е възможно по-високо натрупване, ако са налице съответни институции. Подобно преосмисляне и дори ревизиране на много важни тези има и по ролята на държавата и пазара. Последните десетилетия охладиха свръхентусиазма по изключителната роля на натрупването в човешки капитал. Най-новите изследвания потвърждават голямата му важност, но показват, че това не е всеобщо и зависи от комбинацията с други условия. Доказателствата през последните две десетилетия потвърждават, че либерализацията, финансовата стабилност и приватизацията не водят автоматично до растеж. За целта са необходими и други условия.

Глобализацията през последните десетилетия променя света. Промененият свят, от своя страна, все по-силно въздейства върху процесите на глобализацията. Не е възможно да се изброят очакваните най-значими промени в света през следващите десетилетия. Може само да се предполага, че списъкът ще включва: разширяване на демокрацията; засилена урбанизация; демографска експанзия в едни страни и демографско свиване в други; революция в информационните и комуникационните технологии; лекуване на спина, рака, левкемията и други неизлечими сега болести; проникване на човека на други планети; нарастваща заплаха за природната среда и дори за климата на земята; потенциална опасност от злоупотреба с генното инженерство, все по-голямо единодействие на световната мафия и т.н. Дори само непълното изброяване е достатъчно, за да се разбере пред какви предизвикателства е изправен светът през следващите десетилетия.

Като икономист ще споделя мисли само по тези направления на глобализацията, които са близки до моята област на знание. Ще се опитам да направя някои изводи за процеса на трансформацията в България и за макроикономическата политика, като се огранича само с началните 1-2 десетилетия. Не смея да говоря за по-далечните хоризонти.

Традиционните производствени и търговски връзки през първата половина на столетието се базираха на предметна (продуктова) специализация и по-рядко на потедайлна и технологична специализация. Дори най-съвременните форми на производствено коопериране почиваха на специализация в границите на България. Кооперирането в рамките на СИВ се основаваше главно на предметна специализация. Глобализацията на тези процеси беше още по-напреднала в развитите страни, особено в рамките на многонационалните корпорации, но ние бяхме изолирани от тях.

Производственото вътрешноотраслово подетайлно и технологично коопериране се засилва през последното десетилетие. Освен развитите, то обхваща и новоиндустриализираните държави. Различни фази на технологичния процес или различни части на крайния продукт все по-често се изработват по точни спецификации в страни с най-добри условия за евтино производство и се изпращат за доработка и монтаж като модули на следващата фаза в други страни, от там в трети, четвърти и т.н. до създаването на крайния продукт. Това е особено характерно при производството на сложни изделия - самолети, автомобили, кораби, електронна техника, сложни машини и т.н. Намаляващите разходи по комуникациите и транспорта и либерализацията на световната търговия позволяват все по-честото прилагане на доставки "точно навреме" и глобална координация на производството на едно изделие, осъществявано едновременно в различни части на света.

Това става най-често в рамките на многонационалните корпорации, а също и в резултат на трайни договорни отношения между самостоятелни фирми от различни страни. Към средата на 90-те години около 1/3 от световната търговия е била в рамките на глобалните производствени мрежи, т.е. на многонационалните корпорации. Около 40% от износа на основните фирми на такива корпорации са били предназначени за техни чуждестранни клонове /виж (22)-65-66/.

Включването на български фирми в такива глобални производствени мрежи открива перспективи за по-бързо съживяване на нашето производство и за траен растеж, за повишаване на техническото му равнище, на квалификацията, на производителността, създаване на допълнителни работни места и доходи. Разбира се, трябва да се внимава за възможните негативни ефекти: разполагане у нас на екологично вредни производства, неплащане на данъци чрез манипулиране на междуфирмените разчетни цени и т.н. Съвокупният ефект за България ще бъде положителен.

При по-нататъшната либерализация на търговския режим, при изменения в данъчното законодателство, в закона за чуждестранните инвестиции, в закона за приватизацията и с други закони трябва да се създават благоприятни условия за привличане на такива производства у нас. Чрез включване в подобни глобални производствени мрежи, произведените в България продукти по-лесно ще проникват и на най-конкурентните световни пазари.

На първо време това може да става в рамките на приватизационния процес. След това (и то е главното) - чрез създаване на благоприятни икономически условия за многонационалните корпорации да откриват клонове у нас, използвайки сравнителните ни икономически предимства, в т.ч. и географското ни разположение.

Може би си струва да се възложи на група експерти да проучат възможностите в тази област с участието и на чужденци и да предложат конкретни действия, промени в стопанската политика и в законодателството.

2. Търговията - движеща сила на глобализацията

Вече няколко столетия търговията е главната движеща сила на глобализацията. Многобройни изследвания доказват, че либерализацията на търговския обмен е полезна, както за развитите, така и за слаборазвитите страни, особено в средно- и дългосрочна перспектива. Тя корелира високо с икономическия растеж.

В условията на глобализация България няма алтернатива, освен да се включи в многостранната либерализация на вносно-износния режим. В началния период икономиката ни ще бъде изправена пред тежки изпитания поради ниската й конкурентоспособност и липсата на финансови и други ресурси за бърза структурна, технологична и пазарна модернизация. Нашите производители трябва бързо да повишават конкурентната си способност, за да оцелеят. Тази глобална среда и поетите международни задължения изискват подходяща политика от държавата за подпомагане на едва прохождащите в световната търговия български производители.

Предстоят ни тежки години. Достатъчно е да се напомни, че българският износ към ЕС е с най-ниска конкурентоспособност. По сравними групи стоки нашите експортни цени за ЕС са 2-2.5-3 пъти по-ниски от експортните цени на другите ЦИЕ страни, а в сравнение с Швейцария - 4-5-6 пъти по-ниски. Нашите експортни стоки са с най-висока капиталоемкост и енергоемкост, с най-ниска наукоемкост и съдържание на сложен труд между ЦИЕ страни /виж (8)-189-193/.

Според най-новия годишен доклад на Световната банка през началните десетилетия на 21-ви век в световната търговия се очертават няколко главни направления, които могат да имат благоприятни ефекти върху икономическия растеж. От тях най-голямо значение за нас имат две:

- либерализиране на търговията със земеделски продукти. Това ще бъде една от главните задачи пред започващите следващия месец преговори в рамките на Световната търговска организация (СТО), наречени "кръг на хилядолетието". България може да извлече полза от такава либерализация ако се насочи към производството на продукти с висока добавена стойност, а не както е досега - многотонажни продукти в прясно или първично обработено състояние с примитивно качество. Намаляването на транспортните разходи, подобряването на комуникациите, на координацията, либерализацията, предпазливото използване на биотехнологиите, благоприятните ни климатични условия и традиции създават добър потенциал.

Да се обмисли въвеждането на система за предварително договаряне на изкупуваната земеделска продукция за износ и за вътрешния пазар с предварително задавани условия за нейното количество, качество, условия и гаранции за изкупуване. Това ще помогне на селските стопани при планиране на работата им за следващия сезон, ще внесе по-голяма стабилност в производството, изкупуването и търговията със земеделски продукти, ще намали рисковете за стопаните. По този начин конкретните изисквания на световните пазари по качеството на продукцията ще достигат до производителите и ще ускорят подобряването на качеството на продукцията. Изкупвателите да предлагат агро-техническа помощ на производителите.

- Либерализация на търговията с услуги и инвестиции. Услугите са най-динамичната съставка на световния търговски обмен. Техният дял във външната търговия на развитите страни през 1997 г. е бил 41%, а на развиващите се страни - 48% /виж (22)-5/. Очаква се ускоряване на растежа през следващите десетилетия..

България има възможности да спечели ако развива предимно трудоемки услуги, като строителство, туризъм, транспорт и др. Възможностите ни за по-сложните услуги от рода на телекомуникациите и финансите са ограничени и ще останат такива за дълго. Географското ни разположение е също благоприятно. Очакваната по-нататъшна либерализация на търговията с услуги на "кръга на хилядолетието" открива възможности, от които България може да се възползва. Това предполага по-голям достъп на чуждестранни фирми у нас и създаване на смесени дружества.

Търговската либерализация често среща съпротива поради икономическите и социалните й последствия. Тази съпротива може да се смекчи чрез предварителни мерки за модернизация на пазара на труда, повишаване квалификацията на работната сила и на нейната мобилност, оказване на материални и други помощи (например за преквалификация) на освободените от работа в резултат на търговска либерализация, стабилност на законодателството, подобряване ефикасността на държавната администрация, повишаване предвидимостта на стопанската политика и т.н.

3. Интегриране в глобалната финансова система

Последният Световен икономически обзор на МВФ отбелязва, че "като цяло, събитията в глобалната икономика през 90-те години и породените от тях хипотези не са успокоителни (курсивът мой - ИА). Глобалната икономическа и финансова система има голям потенциал за ефективно насочване на ресурсите...но и с потенциал за ексцеси на капиталовите пазари и в частния сектор, а следователно и за повтаряща се макроикономическа нестабилност, даже ако макроикономическата политика (на отделните страни - ИА) е дисциплинирана, както беше през 90-те години" /(24)-11/. Като малка страна ние сме длъжни да се съобразяваме с тази опасност и да бъдем готови със съответни мерки при нужда.

Капиталовите потоци от развитите към развиващите се страни рязко нарастнаха през последното десетилетие. След 1980 г. нетните чуждестранни преки инвестиции в развиващите се страни се увеличиха 12 пъти /виж (22)-70/. Виж също (24)-8. Настъпиха и важни качествени промени. Ако в края на 19 век капиталовите потоци финансираха главно инфраструктурни проекти, сега чуждестранните инвестиции са канализирани чрез многонационалните корпорации, които строят свои заводи и други обслужващи дейности по целия свят. Най-ценното в тези инвестиции не са парите, а новите технологии, обновителният потенциал, новите методи на управление, достъпът до чуждестранни пазари, по-бързото повишение на квалификацията на местната работна сила, усвояването на съвременни трудови навици и дисциплина, повишението на общата факторна производителност.

И тук България трябва да намери своята ниша, трайно да се настани в нея и постепенно да я разширява чрез развитие на собствената си финансова система, която сега е дори по-изостанала от съвременния свят отколкото корпоративният ни сектор. Усилията следва да се насочат към стабилизиране на банковата система и подобряване на нейната регулация и надзор, включително и на пазара за ценни книжа; създаване на благоприятни условия за привличане на дългосрочни капиталови потоци и предпазливост спрямо краткосрочните външни заеми и портфейлни инвестиции; усъвършенстване на бюджетната и паричната политика, а също и политиката по валутния курс с оглед привличането на чуждестранни капиталови потоци; създаване на подходяща икономическа среда за привличане на дългосрочни чуждестранни капитали чрез инвестиции в човешки капитал, развитие на вътрешния финансов пазар, гарантиране на прозрачни, трайни и предвидими условия за чуждестранните инвеститори, включително по техните права и задължения; ефикасни гаранции срещу негативни промени в законодателството, изнудване от държавни чиновници и други подобни.

Кризите в Далечния изток, Русия и Бразилия, а преди това в Мексико показаха, че е необходима предпазна регулация на финансовите пазари, включваща диференцирано третиране на различните капиталови потоци, предпазлив темп на либерализация на капиталовата сметка при строго спазване на определени изисквания за поредност на действията. България трябва да изучи опита на другите страни и да си извлече поуки, за да не повтаря техните грешки. Виж например /(21)-IХ-ХII, ХVIII-ХХII, 82-110, 121-151; (22)-6-7, 34-37, 69-85/.

Главният извод като че ли е: либерализирай предпазливо! Първо укрепи вътрешния си финансов пазар, създай предпазни регулации и тогава либерализирай! Неблагоприятните последствия от забавената либерализация са по-малки от тези на преждевременната либерализация. Преждевременната либерализация много често води до тежки финансови кризи. Още повече, че е доказана липсата на значима корелация между либерализацията на капиталовата сметка и икономическия растеж, за разлика от високата корелация между либерализацията на външнотърговския режим и растежа /виж (22)-74-75/. За други опасности от финансова дестабилизация при голям приток на капиталови потоци в малки страни в условията на силно интегрирани глобални пазари виж (24)-11.

Между множеството проблеми на бъдещото развитие на банковата ни система е и този за присъствието на чуждестранни банки. Имаме нужда от по-балансирана оценка за ролята на чуждестранните банки и тяхното присъствие у нас. Няма съмнение, че при добра държавна регулация това присъствие е полезно, особено в средно- и дългосрочна перспектива. Добре е обаче да се знае, че "допускането на чуждестранни банки не е панацея, но ако е своевременно и ако икономиката устои на краткосрочните смущения, ефектите могат да бъдат значителни" /(22)-78/. В този контекст следва да бъде преосмислена сегашната политика, която води до продажбата на всички търговски банки на чуждестранни инвеститори. И друг път съм писал и казвал, че такава политика не отговаря на текущите и дългосрочните интереси на България. Повтарям го и сега!

Необходима е също по-балансирана оценка спрямо чуждестранните капиталови потоци и в тази връзка - добре обмислена политика по скоростта и последователността на либерализацията на капиталовата сметка. Най-деликатният проблем е третирането на краткосрочните потоци. Както вече споменах, заслужава си да опознаем и използваме опита на други страни, например Мексико, Тайланд и особено Чили. За такава предпазливост призовават и световно известни учени, според които "ефектите от краткосрочни чуждестранни кредитори са под въпрос: те не носят нови технологии; не подобряват управлението на местните институции; не предлагат надеждно финансиране на дефицита в текущата сметка... Азиатската сага потвърди отново, че либерализацията на слаборегулирани и слабокапитализирани финансови системи е рецепта за катастрофа" /(27)-11/.

Изборът на подходяща политика по валутния курс също е важен елемент на политиката по чуждестранните инвестиции и на либерализацията на капиталовата сметка. Фиксираният за дълго валутен курс не е най-добрият помощник на предпазливата политика по използване на чуждестранни кредити. Това, наред негативното влияние на фиксирания за дълго валутен курс върху конкурентоспособността в условията на умерено висока инфлация и стагнираща или бавнонарастваща обща факторна производителност е допълнителен аргумент в полза на по-предпазлива политика по бъдещето на валутния съвет у нас. Едва ли е случайно, че световната тенденция след разпадането на системата от Бретън Уудс е към гъвкави валутни курсове и, че през 90-те години гъвкавите курсове стават все по-преобладаващи /(24)-9-10/

В икономическата политика винаги е необходима балансираност в оценките и действията. Това важи и за чуждестранните капиталови потоци. Защото те не винаги са полезни. Според оценка на експерти на Световната банка за 183 проекта в 30 страни през последните 15 години се оказва, че между 25 и 45% от проектите са имали негативни ефекти върху националните икономики. В повечето случаи това се е дължало на налагани непазарни условия за работа: изисквания производителите да ползват определени видове местни суровини и материали; импортна протекция за произвежданите от чуждестранните инвеститори продукти; финансови облекчения, субсидии, данъчни ваканции и т.н. Такава политика може да привлече чуждестранни инвеститори, но тя вреди на страната в средно- и дългосрочен хоризонт /виж (22)-82/.

4. Глобализиране на собствеността и управлението

Многонационалните корпорации са един от главните двигатели на глобализацията в икономиката през втората половина на настоящото столетие. Тяхното значение нарастна още повече през последното десетилетие. Този процес ще продължава и през следващите десетилетия. Освен че са притежатели на най-високи технологии, в рамките на тези корпорации се глобализират институционалните форми на стопанските единици, на тяхната собственост, на текущото и още повече на стратегическото им управление.

Те са праобразците на бъдещата организация, институционализация, собственост и управление на стопанските единици в условията на глобализация. В резултат на това субектите на собствеността се размиват в глобален мащаб и все повече нараства ролята на управителите на корпорациите. Така съвременните характеристики на понятията за ролята на държавния и на частния сектор в икономиката придобиват ново значение.

В основата на този процес е отделянето на собствеността от управлението, което не е съвсем ново. През 1926 г. Дж.М. Кейнс пише, че "Едно от най-интересните и незабелязани събития през последните десетилетия е тенденцията на голямото предприятие да се социализира. С нарастването на голямата институция се стига до момент, когато собствениците на капитала, т.е. акционерите, са почти изцяло откъснати от управлението..." /(25)-314/. Нашумялата преди 30-40 години "управленска революция" беше продължение на този процес. През последните десетилетия той придобива още по-интересни форми.

Какво е прагматичното заключение от казаното дотук? Най-важният извод е, че голямото и дори средното предприятие се управляват не от собствениците (акционерите), а от директори-технократи, които обикновено не притежават акции. А и да притежават, те им носят далеч по-малък доход от заплатите и свързаните с тях други облаги. Това важи в още по-голяма степен за корпорациите - големи, средни и малки. Акционерите вече не са от страната, където е "тяхното" предприятие. Те дори не знаят кое и къде е "тяхното" предприятие. Географската откъснатост на хиляди километри в допълнение на раздробяването на собствеността на много хиляди акционери и разделянето й от управлението промениха и размиха още повече ролята на акционерите в управлението.

На теория акционерите постигат икономическа реализация на собствеността си чрез дивидента и дохода от продажба на акциите на евентуално по-висока цена на капиталовия пазар. Но и това невинаги е гарантирано. Те вече не постигат икономическа реализация на собствеността си чрез управление на корпорациите. Доколкото това става в някаква степен, то е резултат на управлението от други лица. Но изборът на тези лица от акционерите вече не е така непосредствен (и решаващ), както беше преди 60-70 и повече години.

Корпорациите се управляват от директори, които, макар и от хиляди километри, благодарение на съвременните информационни и комуникационни средства го правят още по-ефикасно. При съответна организация, професионализъм и вътрешно-фирмена система на стимулиране директорите на държавните и на частните корпорации могат да ги управляват еднакво добре и еднакво лошо. При евентуален фалит те, заедно с икономически обвързаните лица т.нар. stakeholders (доставчици, кредитори, обслужващи консултантски и други фирми, клиенти, депозитори и обслужвани фирми (за банките), застрахователни и осигурителни дружества, старшият и изпълнителският персонал, общинските власти, местните неправителствени организации, населението, а и държавата - по линия на данъците) губят повече от пропуснатите доходи, отколкото от пропуснатите дивиденти и от стойността на акциите (ако са акционери) и го чувстват по-пряко и по-болезнено.

Да допуснем, че две български предприятия доставят по договор и по конкретни технически спецификации някакви компоненти, примерно, за "Рено" и "Пежо" във Франция. От гледна точка на взикателността, договорната и финансовата дисциплина, условията на доставката и т.н. те няма да почувстват, че едната групировка е предимно държавна, а другата - предимно частна. Защото и двете работят в условията на конкуренция и са напълно равнопоставени пред законите и на пазара. И двете имат еднакви шансове да фалират ако работят лошо и да просперират - ако работят добре.

Ангажираността на икономически обвързаните лица (stakeholders) нарастна толкова много през последните десетилетия, че се изравнява и превишава тази на акционерите (shаreholders), както по обема на въвлечените ресурси, така и на тяхната непосредственост. Пораждат се нови интереси и нови взаимоотношения между тях по повод успешната работа на корпорацията. Те са толкова големи и сложни, че не бива да се правят прибързани заключения.

Могат да се предложат само някои предварителни изводи, които подлежат на проверка и уточнения през следващите десетилетия. Тези изводи са: Първо, ролята на собствениците (акционерите) в съвременната корпорация не е такава, каквато беше преди 60-70 и повече години. Второ, променя се съотношението във възможностите на акционерите и на икономически обвързаните лица за влияние върху работата на корпорацията в полза на последните. Общата тенденция обаче е към усложняване, размиване и глобализиране. Трето, нараства съвпадението между интересите на акционерите и икономически обвързаните лица по очевидни причини. Акционерите разбират и оценяват нарастващото влияние на икономически обвързаните лица за доброто състояние на корпорацията (което съответства и на техния интерес) и все повече разчитат на конструктивното им поведение. Еднопосочните интереси формират общо поведение и взаимно доверие. Защото проспериращата корпорация е източник на доходи и за едните и за другите, а затъващата корпорация е източник на общи беди.

В този контекст споровете за ролята на държавния и частния сектор в икономиката на България, (а и на всяка друга страна) стават все по-безполезни и дори схоластични. Такива разговори можеха да имат някакъв смисъл когато стопанската дейност се ръководеше и осъществяваше предимно в национални граници, а акционерите бяха достатъчно концентрирани и предимно граждани на съответната страна. Но дори и тогава акционерите не управляваха големите и средните фирми. Сливането на собствеността с управлението беше и продължава да бъде възможно само за малките семейни и други фирми. От казаното следва, че традиционните представи за ролята на собственика в управлението са отминало време за модерния свят и скоро ще станат такива и за България.

Напоследък между 2 и 3 млн.души емигрират ежегодно, като повечето отиват в САЩ, Германия, Канада и Австралия. Над 120 млн.души сега живеят извън страните, където са родени и техният брой расте с 2% годишно. Около 23 млн.от тези хора са бежанци в резултат на конфликти и природни бедствия /виж (22)-37-38).

Миграцията и особено "изтичането на мозъци" от слаборазвитите към развитите страни ще бъде една от важните движещи сили, които формират глобалния пейзаж на следващото столетие. Този миграционен поток ще продължава и дори ще се засилва, докато има големи различия в условията на живот между двете групи страни. Върху него ще влияят и други фактори, но стимулиращите ще преобладават. В резултат на това ще настъпват големи промени в демографските структури на съответните страни. Напускането на висококвалифицирани и динамични млади хора ще има тежки последствия за слаборазвитите и ще облагодетелства развитите страни. Тези процеси ще формират в чужбина национални общности (т.нар. диаспори), които в някои случай имат голям стопански и научно-технически потенциал и значително влияние във високите коридори на властта.

Поради различия в продължителността на живота, в смъртността и в раждаемостта ще настъпват съществени промени във възрастовата структура на населението. Като правило, в развитите страни ще се засилва застаряването на населението, а в слаборазвитите - подмладяването. България, без да е развита страна, се числи към първата група.

Съчетаването на голяма емиграция, ниска раждаемост, висока смъртност и бързо застаряване на населението ще имат тежки икономически и социални последствия за България. Намалението на работната сила се очаква да снижава динамиката на растежа на брутния продукт с 0.6-0.9 процентни пункта средногодишно през второто десетилетие. Тези процеси са обективни и не могат да бъдат преустановени с административни мерки. Поради влошаващата се възрастова структура на населението, мизерните доходи на голяма част от хората, постоянното недохранване и липса на нормални здравни грижи ще нараства смъртността. Населението на България ще намалява застрашително.

Високият процент на пенсионерите (29,6% от населението в края на 1998 г.) и ниските им доходи още повече ограничават потенциала за натрупване в България и увеличават разходите на обществото по тяхната издръжка. Това създава допълнително напрежение във финансовите баланси на страната и в потенциала за икономически растеж. Напрежението ще расте през следващите години и десетилетия.

Застаряването на населението е силно изявено и в най-развитите страни. Според някои прогнози се очаква чувствително намаление на домакинските спестявания, тъй като все по-голяма част от населението напуска работоспособната възраст и навлиза във възрастта на консумация на спестеното. Това пък може да се отрази неблагоприятно на потенциала на тези страни да имат излишен капитал за насочване към развиващия се свят, ако не се намерят компенсиращи източници.

Особено сериозни последствия се очертават за България поради емиграцията на млади, високообразовани хора с голям интелектуален потенциал. Ако развитите страни смекчат ограниченията за пътуване и работа този процес ще придобие още по-големи размери. Това ще се отразява негативно върху икономическия и новаторския потенциал на страната и ще ограничава възможностите ни за растеж, за структурно и технологично обновление на икономиката, за привличане на дългосрочни чуждестранни инвестиции.

Емиграцията може да има и положителни ефекти, но те са по-неясни и са далечна потенциална вероятност. Емигрантите обикновено привеждат средства на своите близки в родината. В глобален мащаб тази сума е около 75 млрд.дол.годишно. Част от емигрантите придобиват в чужбина съвременни знания, трудови навици, информация, създават ценни връзки. Те могат да бъдат полезни от там, ако българските власти проявяват активност за приобщаването им. Могат да бъдат полезни и ако един ден се завърнат в България. Времето и вероятността на завръщането ще зависи от общата икономическа, социална и политическа среда тук. Засега няма основание да вярваме, че в обозримото бъдеще родината ще стане достатъчно привлекателна за завръщане на най-активната част от съвременната българска емиграция.

Нашите държавни институции трябва да помислят за създаване на икономически, социални, политически и други привлекателни условия за приобщаване на тези хора към България. Особено на българите в чужбина, които се занимават с бизнес, работещите във финансови, научни и технологични институции, заможни хора - потенциални инвеститори, хора на важни постове в държавната администрация или с подходящи връзки. Струва си да се изработи програма за действие с участие на хора от емигрантските среди. За приобщаването им не следва да се разчита само на емоционални патриотични чувства към майката родина, а главно на икономическите им интереси.

Все в тази връзка може би още има някакъв благоприятно настроен към България потенциал сред еврейските общности по света. Този потенциал не беше използван рационално през изминалите пет десетилетия и голяма част от него е загубена по биологични причини. В началото на новото столетие може да се направи нещо за приобщаване на остатъка - наследниците на бившите български евреи.

към Европейския съюз

Самият Европейски съюз е продукт на глобализацията. Развитието му в дълбочина и ширина - също. Предстоят ни големи усилия за създаване на икономически, социални, политически, законодателни, екологични и много други предпоставки за присъединяване към съюза. В този контекст смущават преобладаващите сега опростени представи за членството на България в тази интеграционна общност. Приемането на нови закони като че ли се смята за най-важен елемент на подготовката за членство. Това, освен че не е вярно, е по-лесно постижимо от прилагането на новите закони. А България няма обнадеждаващи традиции в тази област.

Много по-важно (но и по-трудно) е създаването на нормално функционираща пазарна икономика, способна да посрещне предизвикателствата на бъдещата конкуренция вътре в ЕС. Приемането на нови закони не ни превръща автоматично в действаща пазарна икономика. Това предполага цялостно структурно, технологично и пазарно обновяване, което ще изисква десетилетия и огромни финансови ресурси. То предполага радикални подобрения на квалификацията, трудовите навици и трудовата дисциплина - процес, който също изисква десетилетия. Тези качества, за разлика от машините и технологиите не се продават на световните пазари. Те трябва да бъдат създадени у нас с наличния човешки материал.

Горното предполага нови методи на стопанско и социално поведение и управление на всички нива - от домакинството и предприятието до парламента и правителството. То изисква нормално действащи стокови, трудови, финансови и други пазари, което е огромна по мащаби задача. То изисква не само по-качествено образование и възпитание, но и нов живец в работата, много повече европейска рационалност и по-малко примитивизъм и ориенталска емоционалност. Това също не може да се купи от развитите страни. Тези качества трябва да се култивират тук с наличния неособено добър материал и изисква десетилетия.

Вместо усилията по подготовката да се насочват в тези най-важни посоки у нас има склонност към откъслечни недобре премислени действия. Последната новост е за свободната покупка на земя от чужденци. Още няма нормални стокови, трудови, валутни, парични, медийни пазари (които са относително по-лесни), а бързат с пазара за земята. Още няма вътрешен пазар за земята, а бързат да го отварят и за чужденците.

Такъв пазар, разбира се, ще да има, но само когато назреят условията. Сега няма такива условия и едва ли ще ги има през близките 5-7-10 години. Направете сравнение между цените на земята и номиналните доходи у нас и в Западна Европа и преценете заключенията до които ще стигнете. А също и за последиците.

Казват, че липсата на право за чужденците да купуват земя у нас била една от главните пречки за слабия приток на чуждестранни инвестиции. Това не е вярно! Особено за стопанска дейност в промишлеността, транспорта, строителството, комуникациите, новите технологии. В България има достатъчно законови гаранции за дълготрайно ползване на земята върху която се осъществява стопанска дейност.

Никоя централно- и източно европейска държава до сега не е разрешила покупка на земя от чужденци, но то не пречи на ЦЕ страни да имат до края на 1998 г. 61.8 млрд.долара чуждестранни инвестиции, да водят вече преговори за присъединяване към ЕС, някои от тях да са членове на ОИСР и НАТО. Достъпът на чужденци до нашия пазар за земя се форсира от заинтересовани среди.

Принципът "членство в ЕС - колкото по-скоро, толкова по-добре!" е опасен за България и едва ли е приемлив за сегашните страни-членки на общността. Защото приемането на ЦИЕ страни в ЕС ще наруши фундаменталния принцип на тази общност - икономическа и социална еднородност от високо качество. Те едва ли са готови да го жертват и да платят високата цена! И за да ги разберем - нека се поставим на тяхно място.

Макар и силно опростен, БВП на човек от населението е много важен обобщаващ показател за готовността на България за присъединяване към ЕС. Зад него стоят множество материални и нематериални фактори, характеризиращи икономическото, структурното, технологичното, финансовото, институционалното, законодателното, екологичното, социалното, културното, политическото и друго развитие на България. По всички компетентни български и чуждестранни наблюдения и прогнози за подреждането на страните кандидати за членство България заема последните места. На фиг.6. е показано сегашното състояние и прогноза до 2015 година на Виенския институт за международни икономически изследвания за 8 ЦИЕ страни /виж (18)-36 и Фиг. 6./.

Фиг.6.

На фиг.7. е показано какво относително ниво на БВП на човек от населението можем да постигнем спрямо средното ниво на ЕС при средногодишни темпове на прираста 2% в общността и между 3,5 и 5,0% у нас. Скоростта на приемането ни в ЕС ще зависи от избора на един от тези икономически маршрути /виж Фиг. 7./.

 Фиг.7.

 Джефри Сакс препоръчва 6 условия за по-ранно членство на ЦИЕ страни в ЕС, едно от които е отказ от ползване на придобивките /виж (34)-51/. Има се предвид отказ от субсидии от общата аграрна политика, от структурните фондове, от социалните фондове. В случая Дж.Сакс само предава съществуващите настроения в ЕС. То едва ли е негова идея! Това би превърнало България и другите ЦИЕ страни във втора категория членове. Засега не е известно дали ние ще имаме полза от такова ранно "членство" в ЕС. Защото ще бъдем изложени на ударите на конкуренцията от развитите страни-членки, без да ползваме компенсаторните механизми, предвидени като солидарна подкрепа за по-слабите неконкурентоспособни членове на общността. Подобна асиметрия ни излага на сериозни опасности.

Напоследък у нас се говори за въвеждане на долара или на еврото като вътрешна разчетна и платежна единица. Разбира се, това някога ще стане. Валутата е едновременно инструмент и продукт на интеграцията. Това време обаче не е близко. Интеграцията не започва с общата валута, а обикновено добива завършен вид с нея. В ранните си фази интеграцията се осъществява по много други направления и валутата е само едно от тях. Общата валута се появява при наличието на солиден минимум от "натрупана" интеграция по другите материални и нематериални направления. Тя обаче не може да компенсира тяхната липса.

Единната валута предполага единна парична политика. Трудно ми е да си представя единна парична политика в България с 4,600 долара на човек от населението (по паритетни курсове) и в ЕС с 20 000 долара на човек. Зад тази впечатляваща разлика между двете числа се крият огромни различия в корпоративния сектор, в структурните и технологичните характеристики на икономиката, в производителността, в конкурентоспособността, в развитостта на финансовата система, в трудовите навици и дисциплина, в равнището на потреблението.

И за да не отивам в повече подробности ще поставя риторичния въпрос: ако въвеждането на обща европейска валута беше толкова просто, лесно и привлекателно, защо Гърция не постигна критериите, а няколко европейски страни ги постигнаха в последния момент с помощта на допълнителни разчетни операции? Защо Великобритания, Дания и Швеция не пожелаха да се присъединят към Европейския валутен съюз? Очевидно, проблемът с общата валута е много по-сложен.

Подготовката за присъединяване към ЕС ще бъде продължителна и трудна. Колкото по-малко илюзии се култивират, толкова по-балансирани решения ще се приемат и по-ефикасна ще е подготовката. И по-малко ще бъдат разочарованията сред хората през близките години и десетилетия.

МВФ и Световната банка са продукт на глобализацията през първата половина на текущото столетие. Те и досега играеха важна роля в процесите на глобализация и в трансформацията на България и другите ЦИЕ страни. Ролята на МВФ беше и продължава да бъде по-голяма, отколкото финансовата му подкрепа. Всички най-важни решения по стопанската политика на България (и на много други страни) през последните десетина години се вземат в главната квартира на фонда и от тези, които стоят зад него. Добрите взаимоотношения с МВФ са необходим пропуск в световната финансова общност.

През всичките години на трансформацията МВФ настояваше за строга бюджетна и парична политика като условие за финансова подкрепа. "Независимо дали беше време на 10% спад на БВП или на 10% прираст имаше натиск за намаляване на бюджетния дефицит и поддържане на по-висока реална лихва. Даже когато бюджетният дефицит беше по-малък от този в развитите страни... настояваха за строга бюджетна и парична политика. Високите лихви обслужват чудесно портфейлните инвеститори (чрез лихвените разлики), но за сметка на бюджета, т.е. на данъкоплатците и деловия сектор поради ефекта на изтласкването" /(27)-11/. Писаното от Гж.Колодко за Полша важи и за България. С тази разлика, че Полша не се нуждаеше през всичките години от споразумения с МВФ, докато България и сега зависи изцяло от Фонда.

Оценката за България в последния Световен икономически обзор на МВФ поражда въпросителни и смесена размисъл както от гледна точка на подмяната на цели със средства, така и по нейната прецизност. Прочитайки 8-те реда, посветени на България, се питам - в същата ли страна живея? Къде е дисциплиниращата макроикономическа и структурна политика, за която пише там? В обзора пише, че износът спаднал и дефицитът в текущата сметка е увеличен в резултат на конфликта в Косово. Истината е доста по-различна. Търговският баланс е с дефицит от май 1998 г., а текущата сметка - от юли 1998 г. Тези дефицити растяха непрекъснато преди войната в Югославия. Към края на 1998 г. приходите от продажби на индустрията спаднаха с около 8%, а през първото тримесечие на 1999 г. с 16%. През второто полугодие на 1998 г. имаше спад на брутния продукт, който продължи и през първото тримесечие на 1999 г.

Това не може да не е известно на експертите на МВФ! Нима те не разбират, че продължаващият спад на производството и нарастващите неравновесия във външните баланси се дължат на причини, коренящи се дълбоко в икономическата система и неправилната политика. Войната в Югославия не е първопричина за нашите проблеми, тя само ги изостри допълнително.

От обзора на МВФ научавам, че "Има съществен прогрес в преструктурирането на държавните банки и предприятия" /виж (24)-33/. Това също не отговаря на истината.

Изненадващо (и дори тревожно) е, че такива повърхностни и дори неверни оценки се появяват в публикация на авторитетна институция като МВФ. Те никому не помагат! Могат само да подведат неосведомените и да породят смесени чувства у осведомените. И в крайна сметка - да смутят доверието в тази уважавана институция. Освен това тези оценки много напомнят по дух фалшивите хвалебствия с които ни обсипваха навремето ръководните среди на бившия Съветски съюз. Сравнението навява тревожни размисли.

Поведението на международните институции и особено на МВФ поражда въпросителни и по други проблеми, може би поради намесата на политически, икономически и финансови интереси. Без това е трудно да се обясни защо с години продължаваше погрешната политика в различни ЦИЕ страни, въпреки очевидните доказателства, между които разрушителните икономически и социални последствия и мафиотизацията. За примери виж (27)-13-14; (37)-20. Достатъчно е да напомним изтичането на много милиарди долари от Русия към западни банки, където биваха изтривани следите. Напоследък се пише за това, но то се знаеше отдавна от ръководствата на международните институции и от ръководителите на САЩ и другите най-развити страни. Очевидно е имало причини за мълчаливото толериране на тези престъпления. Макар и в по-малки мащаби, много неща от този род се знаят на Запад и за България, но се мълчи. Не можем да не запитаме - защо?

Световната банка проявява по-голямо разбиране и повече гъвкавост в политиката си спрямо България и другите ЦИЕ страни. Тя обръща повече внимание на проблемите на корпоративния сектор, на преструктурирането на икономиката и особено на социалните аспекти на трансформацията. Тя показва по-добро разбиране на средствата и целите на трансформацията, на връзките между тях и на ранжирането им по важност. За подробности виж (19); (20); (21); (22); (39)-9-10.

Глобализацията и процесът на трансформация предявяват нови изисквания към международните финансови институции. Още повече, че през последните години те (и главно МВФ) са обект на остри критики в САЩ, в другите развити страни и в реформиращите се икономики.

Международните институции трябва да проявяват по-широко разбиране за целите на икономическото развитие. Традиционните финансово-икономически показатели (инфлация, бюджетно равновесие, платежен баланс, външни активи и други подобни) са важни, но не са достатъчни. Повече внимание заслужават стабилният растеж, преструктурирането, балансираността на икономиката, подобрението на жизненото равнище, заетостта, разпределението на доходите, опазването на природната среда, развитието на образованието, здравеопазването, науката и културата, демократичните процеси.

Дж.Стиглиц пише: "Нашето разбиране за инструментите за стимулиране на нормално функциониращите пазари също се подобри. Ние разширихме целите на развитието с включване и на други цели, като стабилно развитие, справедливо развитие и демократично развитие" /(40)-1/. Стейнли Фишер подсказва, че и МВФ ще обръща повече внимание на социалните измерения на трансформацията /виж (14)-1/. През третата седмица на септември тази година Световната банка и МВФ се договориха за съвместни действия срещу бедността.

Международните финансови институции трябва да преразгледат своята политика спрямо постсоциалистическите икономики. МВФ и в бъдеще ще се занимава с финансовата ликвидност, конвертируемостта на валутите, бюджетната балансираност и паричната стабилизация. Световната банка следва да се концентрира по създаването на условия за справедлив растеж и стабилно развитие. Не трябва повече да се допуска подчиняване на дългосрочната политика за развитие на краткосрочната политика за финансова стабилизация. Бюджетната и паричната политика трябва да бъдат подчинени на политиката за развитие, а не обратното, както е досега.

Необходими са критерии в Световната банка и МВФ, които характеризират социално-икономическото развитие. Новите критерии трябва да показват влиянието на препоръчвата финансова политика върху икономическия растеж, насочването на капиталите, разпределението на доходите и социалната защита. Световната банка не трябва да поддържа реформи, които стремейки се към финансова стабилизация, водят до социална дестабилизация (курсивът мой - ИА) поради липсата на растеж, разширяват бедността, увеличават социалното неравенство и допринасят за разрушаването на човешки капитал /виж (27)-25/.

При откриването на последната годишна сесия на Световната банка и МВФ на 28 септември 1999 т. президентът на банката Джеймс Уолфенсон заяви: "Причините за финансовите кризи и за бедността са едни и същи (курсивът мой - ИА).Страните могат да имат добра бюджетна и парична политика, но ако нямат добро управление, ако не се борят с корупцията, ако нямат цялостна правна система, която пази човешките права, правата на собственост, сключените договори, дава рамките на ефикасни закони за банкрутите и предвидима данъчна система, ако нямат открита и добре регулирана финансова система, ако нямат подходящо и прозрачно регулиране и поведение, тяхното развитие е сбъркано и няма да трае дълго (курсивът мой - ИА)... Ние постигнахме историческо споразумение с Международния валутен фонд за обща Стратегия за намаление на бедността. Ще възприемем балансиран подход, свързващ макроикономическите и финансовите параметри с човешките, структурните и социалните аспекти (курсивът мой - ИА) в един документ от който ще се ръководят програмите на двете институции".

На същата сесия управляващият директор на МВФ Мишел Камдесю произнесе слово с два основни раздела: Международната парична и финансова реформа и хуманизация на глобализацията. Той подчерта, че "...има много тясна взаимна връзка между растежа и социалното развитие. Тази връзка беше твърде неясна в нашите програми досега. Най-добрият път навън от бедността е силният, стабилен висококачествен растеж. Силната социална политика, която атакува корените на бедността е основата за стабилния икономически растеж" (курсивът мой - ИА).

Какви верни оценки и какво разминаване между декларациите и действията на международните институции чрез техните мисии (особено на МВФ) тук в България и в другите ЦИЕ страни! Разминаването между тези изявления и философията на реформите в България през последните 10 години е тотално. Ще чакаме да видим кога декларациите ще се трансформират в действия.

През последните години зачестиха критиките по адрес на МВФ и Световната банка за липсата на добра координация между политиките в сферите на компетенции на двете институции. Наред с концептуални и идеологически причини, този подход може би се дължи на обособяването на съответните дейности в различни институции. Не е изключено в обозримото бъдеще да се стигне до тяхното обединяване или поне рязко подобряване на координацията на политиката между двете институции.

Желателно е също да се отстрани разпокъсаността, дублирането, неефективността и нерационалното използване на ресурси в стотиците (а може би и повече) глобални и регионални институции и да се постигне по-ефикасна координация и сътрудничество между тях. Признавайки важната роля на глобалните институции не можем да не споделим, че засега тяхната рационалност и ефикасност не задоволяват. В тях има огромна бюрокрация. На последната годишна сесия на Световната банка и МВФ беше съобщено, че Танзания представя 2,400 тримесечни отчета годишно на донорите си и е посещавана от около 1000 делегации на донори всяка година. Подобно е положението в другите развиващи се страни. Колко ли са те в България?

Очаква се процесите на глобализация да внесат големи промени в динамиките на растежа, в разпределението на икономическия потенциал, във факторите на растежа, в личното и колективното потребление, в качеството на живота по страни и региони. След 20-30 години икономическият и социалният пейзаж на света ще бъде друг.

Според високия сценарий на ОИСР, средният годишен темп на прираста в страните от ОИСР се очаква да бъде 3.1% през 2001-2010 г. и 2.8% през 2011-2020 година. За страните извън ОИСР очакваните темпове са съответно 7.2% и 6.6%. В резултат на съществените различия в динамиката на растежа делът на страните от ОИСР в световния брутен продукт по паритетни курсове от 66.7% в 1970 г. и 61.1: в 1995 г. се очаква да спадне на 38.1% към 2020 година. Съответно на това ще нарастне почти двойно делът на страните, които не членуват в ОИСР. Заслужава внимание, че делът на САЩ от 24.5% в 1970 г. се очаква да падне до 12.7% към 2020 г., а делът на Китай да нарастне съответно от 2.9% на 19.5% /виж (32)-65-66/. За очакваните изменения в дяловете на някои най-големи страни в световния брутен продукт (виж фиг.8а и фиг 8б)

Оформят се три мощни центрове на икономически потенциал: Китай (с 19.5%), САЩ (с 12.7%) и Европейски съюз (с 12.3%), следвани от Индия (с 8.7%), Япония (с 5.0%, Бразилия (с 3.4%) и Русия (с 2.0%). По ниския сценарий числата са различни, но най-важните съотношения се запазват.

Не е трудно да си представим, че ако се запази традиционният тип международни отношения (със съществена доза подозрителност, прерастваща на моменти в напрежение), новото съотношение в икономическия потенциал ще предопредели нови съотношения в политическия и военния потенциал и амбиции за съответно участие в решаването на световните дела. Ако настъпят нови отношения на доверие и сътрудничество, механизмите на участие в решаването на глобалните проблеми ще бъдат други. В тях ще преобладават консенсусът над диктата, доверието над подозренията, сътрудничеството над конфронтацията. Светът ще се справя по-ефикасно с новите предизвикателства.

България трябва да се съобразява с бъдещия икономически пейзаж на света и още сега да формира подходяща външна и външно-икономическа политика. Тя ще бъде една при еднополюсен свят и друга - при многополюсен свят. Шансовете светът да остане еднополюсен намаляват. Ако се доверим на уроците на историята, че само при голям икономически потенциал една държава може да притежава трайна политическа и военна мощ, следва да се предполага, че през близките десетилетия ще се формира многополюсен глобален модел в който 3-5-7 страни (или групи страни) ще играят най-важна роля в решаването на световните проблеми. Тези страни наверно ще са: Китай, САЩ, Европейският съюз, Япония, Русия, Индия, Бразилия.

Предполагам, никой не се изненадва, че България не е между тях. Но ние също имаме шансове да намерим "своята" скромна ниша. Най-ефикасният път в търсенето на "нашата" ниша е многостранната, а не едностранната ориентация във външната ни политика; достойното, а не сервилното поведение пред великите сили.

9. Глобализация на институциите

Набиращите скорост процеси на глобализацията в различните области на човешката дейност водят до тяхното институционализиране. Вече има стотици глобални и регионални организации. В икономическата област най-известни са Световната банка, МВФ, СТО, УНКТАД, МОТ, ОИСР, Международната банка за разплащания в Базел, Икономическите подразделения на ООН, Европейският съюз, Европейската централна банка, Европейската банка за развитие, Европейската инвестиционна банка и много, много други. През последните десетилетия тези организации получиха нови пълномощия. С интензификацията на глобалните процеси ролята им ще расте.

Увеличаването на техните компетенциите ще става чрез предоставяне на пълномощия от правителствата на страните-членки. Особено показателна в този смисъл е дейността на Европейския съюз. Глобалните и регионалните институции ще играят все по-голяма роля в управлението, договарянето на консенсус, координацията и регулирането на различните процеси на глобално, регионално и национално ниво. Ролята на правителствата на държавите постепенно ще намалява, но в обозримото бъдеще от едно-две десетилетия тя остава много важна. Ключова роля, по понятни причини, ще играят правителствата на най-развитите страни - особено от Г-7.

Ще се променя характерът и обхватът на дейността на институциите с консултативно-координационен характер (но с много важна роля), като Г-7 и Г-24. До сега те включваха само най-развитите страни. Развиващите се страни бяха изолирани от решаването на глобалните проблеми. Те бяха консуматори на решенията на най-богатите страни, които им се свеждаха за знание и изпълнение. На последната годишна сесия на Световната банка и МВФ Г-7 обяви за създаването на Г-20. Освен страните от Г-7, тук са включени най-големите по икономически потенциал развиващи се страни, Европейският съюз, Световната банка и МВФ. Ако бъде запълнена с реално съдържание новата институция може да доведе до по-активно участие на развиващите се страни в решаването на кардиналните проблеми на глобалното икономическо и социално развитие през следващите десетилетия.

Ще се глобализират отдавна утвърдени национални понятия и ценности. Например националният суверенитет вече няма това съдържание (и респект) каквото имаше преди 20-30 и повече години. Държавите отстъпват все по-голяма част от него на международни или регионални институции доброволно, а в някои случаи - принудително. Нараства значението на общите действия по поддържане стабилността на световната финансова система, на суровинните, енергийните и информационните пазари, на човешките права, на екологичното равновесие, на борбата срещу наркотиците, срещу злоупотребата с генното инженерство, срещу световната мафия.

Все повече ще се размиват границите между държавите и все по-свободно ще бъде движението на стоки, хора и капитали. Ще остареят и изчезнат понятия от рода на частно или държавно предприятие, национално или глобално право, национална валута, либерализация на търговия и на капиталови пазари, митница, консулска служба и други подобни. Ще възникнат нови, за които нямаме сега представа.

Ще се породят и нови проблеми, за които човечеството не само, че не е готово, но не се и досеща. Можем да предполагаме, че между тях ще бъдат опасни нарушения в екологичното равновесие и дори промени в глобалния климат, дефицит на храни и особено на питейна вода, злоупотреби с генното инженерство, още по-рафинирани варианти на световната мафия.

Изчезването на двуполюсния свят и замяната му с еднополюсен също оказва голямо влияние върху промените в глобалната политическа, икономическа, социална и друга архитектура. В известен смисъл разпадането на двуполюсния свят в познатия ни вариант е продукт на глобализацията. Продължаващата злоупотреба на САЩ с положението си на единствена супер-сила наверно ще катализира съществуващите стремежи на други големи държави или обединения на държави за съответно влияние в световните дела. Имам предвид Китай, Европейския съюз, Русия, Япония а в бъдеще - Индия, Бразилия. Вероятна е нова еволюция на света, този път към многополюсен модел, който в по-голяма степен ще съответства на новото време,

Общите цели, интереси, проблеми и опасности, които във все по-голяма степен ще добиват глобален характер, ще принуждават националните държави да се обединяват: да концентрират в глобален мащаб властови компетенции; инструменти на стопанската, социалната и друга политика; технологичен, информационен и комуникационен потенциал; силови ресурси и други. С тях ще се разпореждат глобалните институции. Лесно е да се каже, че при нормални условия разпореждането трябва да бъде в общ интерес. Трудно е да се гарантира, че ще е така. Възможни (и вероятни) са опити на отделни държави или групи държави да злопотребяват с общите интереси. Пренебрегването на ООН и на позициите на Китай и Русия във връзка с войната в Югославия е един от последните прецеденти. Подобни изкушения сигурно ще има и в бъдеще.

Трудно е сега да се каже какви ще бъдат механизмите за предотвратяване злоупотребата на глобалните институции (или стоящи зад тях велики държави) с предоставената им власт и ресурси. Навярно ще се използват елементи от механизмите за гаранции в съществуващите световни и регионални организации.

Глобалните механизми могат да са добри, но те не работят автоматично. С тях може да се злоупотребява в името на користни интереси, още повече, че залогът ще бъде огромен. Поради това те ще се нуждаят от икономически, научно-технически и (поне засега) от военен тил. Колкото по-солидно е глобалното икономическо, научно-техническо и военно равновесие между най-големите държави, толкова по-малко ще бъдат изкушенията за злоупотреби. Така ще бъде поне през близките десетилетия. Може би в по-далечното бъдеще ще нарастне ролята на ценностите от рода на взаимно съгласие, взаимно зачитане на интереси, взаимно доверие. Тогава на човечеството няма да се налага да прави астрономически разходи за деструктивно натрупване на военно-технически потенциал за гаранции.

България трябва да има дългосрочна стратегия по тези глобални проблеми, като се опита и тук да намери "своята" ниша и да се възползва във възможно най-голяма степен от тези процеси. Носталгията по остарелите ценности и норми следва да бъде потисната. Трябва да усвояваме глобални ценности и норми на поведение!