България и Европейският съюз

Увод

България получи покана за преговори с Европейския съюз /ЕС/ за присъединяване. Това е важно събитие за нашата държава, но неговото значение не бива да се преувеличава, защото най-трудното тепърва предстои. Да не забравяме, че поканата дойде по политически причини, а не заради постижения в икономиката. Ако не беше трагедията в Югославия нямаше да има покана за преговори.

На 23 декември 1999 г. комисарът на ЕС по разширяването Гюнтер Ферхойген напомни, че България и Румъния са поканени за преговори по политически причини, но решението за присъединяване ще се основава само на обективни критерии. Това е обяснимо, защото е далеч по-евтино да се прави жест с покана за преговори, отколкото с членство в съюза. Приемането на страни като Гърция и Португалия преди години го потвърди. Въпреки, че и двете бяха по-добре подготвени, отколкото е България сега или ще бъде през следващите 15-20 години.

Българската икономика продължава да затъва. Изявленията на властите за икономически растеж, за успешна структурна реформа, повишение на реалните доходи и т.н. нямат покритие.

На българската статистика вече трудно може да се вярва! Обявяваната от нея официална информация все повече се различава от икономическите реалности. Прякото й подчиняване на правителството /класически пример за конфликт на интереси/ вече дава желаните резултати. Техническите подробности по манипулирането на информацията ще станат известни след време, но разминаването с действителността вече се чувства и с невъоръжено око. Особено очевидно е то за професионалните икономисти.

Наличието на икономически растеж е под съмнение. Но дори ако допуснем, че формално го има - лошото му качество е безспорно. Така нареченият икономически растеж в България се дължи на:

• Увеличено вътрешно потребление, финансирано с нарастващ дял на заплатите в производствените разходи /от 10.5% в 1996 г. на 13.3% в 1998 г. и наверно още повече през 1999г./ при намаляваща производителност, а също и с опасно висок търговски дефицит и растяща външна задлъжнялост. Отрицателното търговско салдо към средата на 1999 г. беше 15% от БВП. В края на октомври 1999 г. то достигна $836.1 млн. и за годината се очаква да бъде между 13 и 15% от БВП. Дефицитът в текущата сметка към края на октомври е $479.3 млн. Външният дълг е около 80% от БВП. Отношението между външен дълг и постъпления от износ в България е най-високото между централно- и източно-европейските /ЦИЕ/ страни. Отношението между плащанията по обслужване на външен дълг и постъпленията от износ /25.7% в 1998 г. и очаквани над 30% за 1999 г./ е два пъти по-високо от средното за ЦИЕ страни;
• Увеличено натрупване с влошаваща се структура, което се дължи главно на прираст на физическия обем на запасите – суровини и материали, произведена но нереализирана продукция и свързаното с това нарастване на междуфирмената задлъжнялост. При –5.24% спрямо БВП в 1996 г. запасите нарастват на 0.06% в 1997 г., 3.28% в 1998 г. и 5.8% към средата на 1999 година;
• Увеличено натурално потребление, чиято стойност трудно се установява и лесно се манипулира. Освен това, неговият растеж е признак на растяща бедност и депазаризация на икономиката. В това отношение България се връща с 50-60 години назад;

• Увеличение на масата и дела на условната рента. Зад този показател в България почти няма реални трансфери, тъй като около 93% от домакинствата притежават собствени жилища. Стойността на рентата също се манипулира лесно според желанието на заинтересованите. Доказателство за това е рязкото повишение на нейния дял в БВП през последните години без да има подобно увеличение на жилищния фонд.

Растеж на брутния продукт с такива съставки е по-скоро основание за тревога, а не за доволство, каквото проявяват правителствените среди. Деструктивните последствия от подобен “растеж” ще се проявят през близките години, макар че за обективния анализатор те са очевидни и сега.

От професионална гледна точка е трудно да се обясни защо МВФ и други международни институции разпространяват неточни и дори неверни оценки за състоянието на българската икономика! Те не могат да не знаят истината за България!Това не прави добра услуга на страната ни, защото потенциалните инвеститори извършват собствени проучвания преди да вземат инвестиционни решения. Очевидно тук се намесват други причини, познати ни от времето на съветското опекунство!

В тази сложна обстановка България се нуждае от надеждни и мощни партньори, които да й помогнат да излезе от дълбоката криза и да поеме пътя на стабилното икономическо и социално развитие. Вички анализи показват, че такъв партньор може да бъде ЕС. България няма икономическо и политическо бъдеще извън Европейския съюз. Участието ни в тази общност няма рационална алтернатива - нито сега, нито в обозримото бъдеще! Членството в общността има достоинства и недостатъци, но общият баланс е безспорно положителен. Поради това присъединяването към ЕС е фундаментална стратегическа цел на България.

Членството в ЕС предполага права и задължения. Добре е това да се разбере у нас, тъй като в обществото доминират наивни представи. На хората се внушава, че Европа ни очаква с нетърпение; че е оценила големите ни постижения в икономическите реформи; че сме признати за страна с европейска ценностна система; че към нас ще потекат потоци от чуждестранни инвестиции и реки от благоденствие. Култивирането на илюзии не прави добра услуга на България. Защото илюзиите пораждат големи очаквания, а след несбъднатите очаквания настъпват разочарования!

Независимите български експерти проявяват реализъм. Те са за присъединяване на България към ЕС, но същевременно показват противоречивата му същност и доказват, че членството в него носи както облаги, така и отговорности. Позитивните ефекти обаче преобладават. Тези експерти биват обвинявани, че рисуват апокалиптични картини за бъдещето, че сеят европесимизъм, че смущават оптимистичния патос на обществото, че са против интеграцията в ЕС и други подобни примитивизми.

Елементарните черно-бели представи доминираха в обществения живот на България през 20-то столетие при всички политически режими. Сега се пренасят в новото столетие. Това не е полезен капитал за българското общество. Примитивизмът никога не е бил позитивен фактор за икономическо и социално развитие, още по-малко за предприемчивост и новаторство. Той е продукт на липсата на такова развитие, синоним на изостаналост.

Най-важното сега е да се мобилизират човешките, предприемаческите, институционалните, управленските и материалните ресурси на страната за траен и качествен растеж, висока производителност и конкурентоспособност. Само така може да се постигне главната цел на трансформацията - подобряване качеството на живота на хората. Толкова по-наложително е то сега в условията на дълбока криза на трансформацията, която трае вече десет години без изгледи за скорошен обрат.

Валутният резерв, ниската инфлация и уравновесеният бюджет /ако наистина ги има/ са само средства на икономическата политика. За разлика от целите на развитието, те нямат самостоятелна икономическа стойност. Що се касае до целите на развитието сегашните реалности са лоши, а обозримите перспективи не са добри защото:

Българските официални реформатори смесват средствата и целите на икономическата политика, наверно по внушение на МВФ. Това имаше тежки икономически и социални последствия през десетте години на трансформацията. Ако не настъпи концептуална промяна то може да продължи през следващите години и да се отрази негативно на подготовката за присъединяване към ЕС.

Още повече, че в ЕС се прави ясно разграничение между средства и цели на стопанската политика. Ударението се поставя върху хуманните цели и господства философия, според която достигането на целта не оправдава използването на всякакви средства, особено на социално бруталните и недемократичните.

Важно е да бъдем и реалисти. Започването на преговори е голямо постижение. Те обаче са само първа крачка и след нея предстоят стотици далеч по-трудни крачки по пътя към пълното членство. Преговорите могат да започнат и да не завършат успешно ако в България не се провеждат действителни реформи; ако не се постигне траен и качествен растеж; ако не се повишава конкурентоспособността на икономиката и благосъстоянието на мнозинството от народа.

Комисарът по разширяването Г.Ферхойген заяви наскоро, че на Румъния могат да са необходими 20 години за покриване на критериите за членство. От икономическа гледна точка това следва да се приеме и като напомняне за България, тъй като Румъния е пред нас по БВП на човек от населението /виж фиг.1./. Турция чака вече 30 години, въпреки че също е пред нас по този показател.

Важно е българите да бъдат добре информирани. Членството в ЕС носи както изгоди, така и отговорности. То не е синоним на безплатно благоденствие. Колкото по-добре хората познават противоречивата същност на ЕС и хода на трудните преговори за членство, толкова по-точни ще бъдат представите им за него и по-реални очакванията. Гражданите на България трябва да знаят, че в процеса на подготовката и през началните фази след присъединяването ще преживеем сериозни сътресения на адаптацията. Те обаче ще имат оздравителни ефекти.

Икономическите критерии за членство в Европейския съюз се свеждат до наличие на нормално функционираща пазарна икономика, способна да посрещне предизвикателствата на бъдещата конкуренция вътре в съюза. Ръководителите на ЕС са подходили прагматично при формулирането на тези критерии през 1993 година. Те синтезират всичко най-важно, което трябва да притежава съвременната пазарна икономика, без да се налага подробно изброяване. Същевременно обтекаемите формулировки позволяват на силния партньор в преговорите да ги тълкува по-свободно. А неговите тълкувания ще бъдат решаващи.

Това не трябва да ни изненадва. Нито пък да го считаме за заговор на богатите срещу бедните страни кандидати. ЕС в сегашния си вид е интеграционна общност на високо развити държави, създадена да защитава техните интереси. Би било ненормално ако не беше така!

Страните кандидати знаят това и желаят да се присъединят към общността. Инициативата е наша, а не на съюза. Страните членки на ЕС основателно настояват ние да се приспособяваме към тях, а не те към нас. Обратното би противоречало на логиката на икономическия и социалния прогрес. Това не изключва взаимно обогатяване в други области. То обаче едва ли ще е главното! Трафикът на ценности в икономическата и социалната област в резултат на обединяването ще бъде предимно еднопосочен.

Високото качество на политическа, икономическа и социална еднородност e фундаментът на ЕС. Това е присъщо на всяка зряла интеграционна общност. Колкото по-развити са членовете на общността толкова по-ефикасни са икономическите им взаимоотношения.Стокообменът между средно- и слаборазвити страни е случаен, спорадичен и като правило има междуотраслов характер. Той не се базира на производствена специализация и коопериране.

Стокообменът между развитите страни е траен и почива предимно на вътрешноотраслова подетаилна и технологична специализация по строго определени технически спецификации. Затова е и по-ефективен. На света няма друга по-хомогенна интеграционна общност! ЕС е най-голямата и най-развита общност, която историята познава.

Група бедни държави не могат да създадат ефикасна интеграционна общност. Нито пък комбинация от високо развити и силно изостанали икономики. Те няма какво да обменят помежду си по линия на интеграционните връзки, защото не притежават най-важните предпоставки: висока степен на икономическо и социално развитие и взаимна допълнимост на икономиките. В тези условия по-трудно се изявяват сравнителните икономически предимства. По света има десетки номинално съществуващи интеграционни общности между слабо развити страни, чиито вътрешно-общностен стокообмен е едва 3-5% от общия им стокообмен. В ЕС той е над 50%.

Нарушаването на хомогенността на ЕС би подкопало неговите основи. Преждевременното приемане на ЦИЕ страни, на Турция и други кандидати може дори да го дестабилизира. Това налага предпазливост в действията от тяхна страна, която ние - кандидатите следва да разбираме, защото бихме постъпвали по същия начин на тяхно място. Другото е авантюра с опасни последствия за цяла Европа.

През следващите години и десетилетия могат да настъпят съществени промени във философията на ЕС. От клуб на богати той може да се превърне в общност на богати и бедни /по европейски стандарти/ с по-слаба политическа, икономическа и социална хомогенност в началото. Най-развитите страни ще доминират в тази нова по характер общност и ще налагат на по-слабо развитите свои стандарти на политическо, икономическо, социално, екологично и друго поведение. С по-големия си потенциал, с политическата, икономическата и социалната си зрелост най-напредналите страни ще поемат ролята на локомотив, който тегли по-слабо развитите членове на общността.

Такъв тип взаимоотношения могат да бъдат полезни ако се създават и прилагат чрез взаимно договорените механизми на общността и при задоволителен компромис между интересите на нейните членове. Неспазването на тези условия може да породи конфликти.

Най-развитите страни следва да поемат по-голямо финансово натоварване, като пренасочват повече ресурси към по-бедните нови членове на общността. Те трябва да се използват рационално от получателите в съчетание с пълна мобилизация на собствените им ресурси. Ако няма високо вътрешно натрупване ще секнат външните официални и частни потоци. Или изобщо няма да потекат.

Така, влошената в началото /след приемането на ЦИЕ страни/ политическа, икономическа и социална хомогенност постепенно ще се подобрява. След 3-4 или повече десетилетия целият регион ще се превърне в най-развитата интеграционна общност в света. Това ще бъде един от световните центрове на икономическа и социална динамика, който ще се конкурира успешно с подобните нему в другите райони на света.

• политическа воля на правителствата и съгласие на народите от сегашния ЕС на 15-те;
• постепенно предпазливо приемане на нови членове през следващите 10-15-20-25 години.

По този начин политическите, икономическите, социалните и други сътресения от нарушената хомогенност ще се разсеят във времето и ще бъдат по-лесно понесени от ЕС. Не са изключени усложнения, но те могат да бъдат овладени. Общността притежава достатъчно мощни стабилизационни механизми.

Такава еволюция на ЕС е по-благоприятна за бедните европейски страни през следващите едно-две десетилетия, а в дългосрочна перспектива - и за цяла Европа, защото:

• Обединена Европа ще има още по-добри условия за развитие, благодарение на огромния си човешки потенциал с неограничени новаторски възможности в условията на информационното общество и глобализацията; на почти 500 милионния вътрешен пазар с висока покупателна способност и на богатите природни ресурси;
• Европа не може повече да бъде разделяна с едни или други завеси или да търпи по своето тяло кървящи рани – източници на напрежение и войни. Това важи особено за Балканите, които изпращат 20-то столетие така, както го посрещнаха – размирен източник на нестабилност и военни конфликти;
• Западна Европа носи част от историческата отговорност за сегашната сложна ситуация в източната и юго-източната част на континента.

Лесно е да се каже, но е много трудно да се направи. То предполага радикални изменения в поведението и ценностната система не само на правителствата и народите на страните кандидати, но и на сегашните членове на общността. Жак Делор заяви наскоро в статия във в. Льо Монд, че това “размива” първоначалната концепция на основателите на Европейската общност, но открива огромни нови перспективи пред Европа.

Такава промяна ще засегне жизнени интереси на държави и народи, постигнали високи политически, икономически, социални, екологични и други стандарти с труд и предприемчивост в продължение на столетия. Твърде елементарни са опитите благоденствието в Западна Европа да се обяснява с експлоатацията на други народи. Ако беше така Португалия, Испания, Русия и Турция щяха да бъдат между най-развитите страни в света.

Много е трудно /ако изобщо е възможно/ народите от Западна Европа да бъдат убедени в необходимостта от такава промяна. Защото тя би довела до замразяване или поне забавено повишаване на жизненото им ниво за години напред в името на солидарността с новите членове на съюза и на общото благоденствие в по-далечна перспектива. Тези народи могат да поставят въпроси в защита на своите интереси и на високото си жизнено равнище на които е трудно да се дадат убедителни отговори и да се предложат контрааргументи.

Ръководителите на страните членки на ЕС са изправени пред решаването на сложни и деликатни политически, икономически, социални и други уравнения през следващите години и десетилетия. Не по-малко сложни от проблемите, които ще решават България и другите ЦИЕ страни-кандидати.

Още повече, че в Западна Европа са натрупани икономически, социални и други проблеми, чиято острота се проявява във високата безработица, ниската конкурентоспособност, бавния прогрес в новите технологии и т.н. Западна Европа засега губи икономическото и научно-технологичното съревнование със САЩ. Това пък поставя пред нея нови проблеми и изостря съществуващите.

В тази обстановка не е лесно да се поискат и получат от ЕС стотици милиарди долари допълнително за подпомагане развитието на новите членове през следващите две-три десетилетия. Дори с пълното съзнание, че предоставените сега ресурси ще се откупят след време.

Над това си струва да се замислят и най-големите оптимисти у нас, които вярват в скорошното ни присъединяване към ЕС и разчитат на щедри потоци от помощи. И то при положение, че десетки милиони декари плодородна земя у нас пустеят вече десетина години; господства тотален стопански и социален хаос; провежда се скандална приватизация; шества агресивната посредственост; толерира се престъпността и корупцията.

Това е известно и на Европа, на чиято помощ разчитаме. Но дали развитите страни са съгласни да възнаграждават хаоса, безстопанствеността, корупцията! Къде е гаранцията, че предоставените ресурси от пред-присъединителните фондове няма да бъдат отново насочени в лични банкови сметки? Никой не може да даде такива гаранции за България при сегашната слаба държавност!

Създаването на високоефективно пазарно стопанство, способно да посрещне предизвикателствата на конкуренцията вътре в ЕС е гигантска задача. Това предполага цялостна структурна, технологична, институционална и пазарна модернизация на икономиката. То изисква още:

• Широка вътрешна конкуренция и свободен вносно-износен режим;
• Модерна техническа, транспортна, социална и друга инфраструктура;
• Съвременна енергопроизводителна и преносна система с гарантирана безопасност и екологична целесъобразност;
• Висока енергийна ефективност в стопанския и домакинския сектор;
• Модерна система за собствени научни и технологични изследвания и ефикасна адаптация и усвояване на чуждестранни новости;
• Съвременни телекомуникации;
• Масово въвеждане на информационни технологии във всички сектори;
• Добре развито здравеопазване, образование, системи за редовна преквалификация, грижи за националната култура;
• Цялостна система от информационни, човешки, управленски, материални, мотивационни и други фактори, осигуряващи висока производителност, ниски разходи, добро качество и в крайна сметка - конкурентоспособност.

България не притежава сега нито една от тези предпоставки. Това личи от посредствените технико-икономически характеристики на българската продукция. Тя е 4-5 пъти по-енергоемка от тази в развитите страни. Производителността на труда е 5 пъти по-ниска, а общата факторна производителност - 6-7 пъти по-ниска. Качеството на продукцията е посредствено, а производствените разходи - високи.

През следващите 15-20-25 години енергоемкостта на продукцията трябва да бъде намалена, а производителността на труда - повишена поне два - три пъти. Трябва да се намалят производствените разходи при подобрено качество на продукцията и спазване на все по-строгите екологични стандарти. За това са нужни огромни национални усилия и финансови ресурси за много десетки милиарди долари.

То също предполага радикално подобрение на квалификацията, трудовите навици и трудовата дисциплина. Това ще бъде много трудно като се има предвид, че 48% от населението е с основно и по-ниско образование, при нарастваща неграмотност, влошаване качеството на образованието и емиграцията на хиляди най-активни млади хора! Тези промени изискват десетилетия и пречупване на дълбоко вкоренена балканско-ориенталска психология.

Примитивна е финансовата система. Още по-примитивни са връзките между корпоративния и финансовия сектор. Българските банки и небанковите финансови институции са бледо подобие на съответните институции в развитите европейски страни. Банките не изпълняват най-важната си функция – да бъдат финансов посредник. Изостаналостта във финансовия сектор е дори по-голяма от тази в корпоративния сектор.

България е драматично изостанала в развитието на “knowledge based economy”, на “weightless economy”, в прилагането на информационните технологии. Безнадеждно остаряла е организацията на производството. Примитивно е качеството на управлението.

Анализът на износа за ЕС подсказва какъв сложен път предстои да се измине до създаването на конкурентоспособна икономика. Износът на България по стокови групи сега е сходен с този на слабо развитите страни. В него преобладават суровини, първично преработени и преработени прости стоки, при нищожен дял /0.2-0.3%/ на високотехнологичните стоки, които заемат 25-30-35% в износа на развитите страни.

Средните експортни цени на българските стоки за ЕС по дву- и трицифрената индустриална класификация са 2-2.5 пъти по- ниски от експортните цени на централно-европейските /ЦЕ/ страни към същия регион и 5-6 пъти по-ниски от съответните експортни цени на Швейцария за ЕС. Българският износ за ЕС в сравнение с износа на ЦЕ страни е с най-висока енергоемкост и капиталоемкост и най-ниска наукоемкост и съдържание на сложен труд.

Критериите от Копенхаген не съдържат еднозначен количествен показател по който да се преценява готовността на страните кандидати. Този гъвкав подход има плюсове и минуси. Всяка от преговарящите страни ще се опитва да ги използва в свой интерес. Не е трудно да се предвиди кой ще успее!

Предходните разсъждения показват, че за целите на икономическия анализ и за решения по присъединяването на съответните страни двата най-общи критерия трябва да се разшифроват. Това се опитах да направя в предходните редове. То е направено от Европейската комисия в още по-големи подробности чрез обособяването на 31 раздела за преговори в най-големи подробности. Въз основа на дезагрегираните икономически, технико-икономически, финансови, социални, институционални, екологични, санитарно-хигиенни и други показатели може да се изведе обобщаващ показател за оценяване готовността на страните кандидати.

Такъв показател е БВП на човек от населението по паритетни валутни курсове. Той синтезира задоволително всички теми по които ще се водят преговорите за присъединяване. Този показател има недостатъци и е критикуван основателно.

Един от важните му дефекти е, че не отразява социалните, хуманните, екологичните, демократичните и други подобни ценности. Засега обаче не е предложена по-добра алтернатива. При използването му трябва да се държи сметка за посочените недостатъци, като се допълва с по-конкретни социални, хуманитарни, екологични и други показатели.

И още нещо много важно. Анализът в голям брой развити и развиващи се страни потвърждава наличието на висока корелация между развитието на пазарната икономика и нейната конкурентоспособност, от една страна и БВП на човек от населението, от друга. Изключение правят няколко страни производители и износители на петрол /Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Бахрейн, ОАЕ, Оман, Бруней/ и световни финансово-търговски центрове като Хон Конг и Сингапур. Те са с висок БВП на човек от населението, без да имат комплексно развита и конкурентоспособна пазарна икономика. Във всички други страни наличието на ефикасно действащи пазарни системи и конкурентоспособни икономики намира обобщен израз във високия брутен продукт на човек от населението.

Няма страна с БВП 12-15-18 хил. щатски долара на човек от населението по паритетни курсове без що годе нормално действаща и задоволително конкурентоспособна пазарна икономика. По данни на Световната банка за 1998 г. такива са: Южна Корея - $12270, Чили - $12890, Гърция – $13010, Нова Зеландия – $15840, Испания – $16060, Португалия – $16380, Израел – $17310, Ирландия – $18340.

Всички страни по света с брутен продукт около 20 и повече хиляди щатски долара на човек от населението по паритетни курсове имат добре функциониращи пазарни икономики и висока конкурентоспособност. По данни на Световната банка за 1998 г. такива са: Швеция – $19480, Австралия – $20130, Италия –$20200, Финландия – $20270, Великобритания – $20640, Германия – $20810, Холандия – $21620, Франция – $22320, Австрия – $22740, Япония – $23180, Белгия – $23480, Дания –$23830, Канада – $24050, Норвегия – $24290, Швейцария –$26620, САЩ – $29340.

Следователно БВП на човек от населението обобщава множество материални и нематериални фактори. Той дава еднозначен количествен израз на политическото, икономическото, структурното, технологичното, финансовото, социалното, институционалното, законодателното, екологичното, образователното, научното, културното, санитарно-хигиенното развитие на страната.

Не е възможно страна като България да има функционираща пазарна система и конкурентоспособна икономика при $4600 на човек от населението по паритетни курсове и около $1300 по пазарни курсове! Да се твърди обратното е несериозно! България е все още много далече от времето, когато ще има функционираща и конкурентоспособна пазарна икономика. За нейното създаване ще са нужни 30-40 и повече години.

Всички компетентни прогнози по този показател поставят България на последно място между кандидатите за членство в ЕС. На фиг.1. е представена прогноза на Виенския институт за международни икономически изследвания до 2015 година.

Ако БВП в ЕС нараства с 2% средногодишно, а у нас и другите страни кандидати с 4%, по постоянни паритетни валутни курсове от 1998 г. България ще достигне 32-33% от нивото на ЕС към 2015 година. Най-бедните страни членки на ЕС през 1998 г. са имали: Гърция- 68%, Португалия – 71%, Испания – 78%. Трудно е да си представим България в ЕС при такова ниво на развитие. Нито пък да допуснем, че тя може да изпревари някои от другите кандидати!

БВП на човек от населението е средностатистическа величина. Зад нея може да стои общество с умерено социално разслоение /както е в ЕС/ и със социална поляризация /както е в някои страни в Латинска Америка и Африка/. България се числи към втората категория. Еднаквият брутен продукт на човек от населението в две или повече страни с различни модели на разпределение на доходите не означава, че те имат еднакво ниво на икономическо и социално развитие.

Разликата между най-ниските и най-високите децилни групи по доходите и потреблението бързо расте. От 22.8% в 1990 г. индексът Джини нарастна на 39.0% в 1996 г., без да отразява доходите в сенчестата икономика. Ако се включи и този сектор индексът Джини ще бъде по-висок с няколко процентни пункта. Българската статистика не публикува данни за този толкова важен индекс през 1997 и 1998 година. Може да се предполага, че повишението му е продължавало и през последните три години.

Показателни са някои данни, които разшифроват индекса Джини. Около 30% от населението почти няма контакти с пазара. То преживява много скромно от натуралното си стопанство, както беше преди 50-60 години. Делът на храната, напитките и тютюна в общите разходи на домакинствата е около 50% в България, при 38% в Гърция, 19% във Франция, 17% в Австрия и Германия. Без тютюна и напитките през 1996 г. те са били 20% в Унгария, 21.1% в Чехия, 27.3% в Словения, 27.8% в Словакия.

Половината от българите не могат да напуснат селището в което живеят за посещение в друго населено място по работа или за почивка. Не защото има административни забрани, а поради липса на пари. По този показател страната се връща 60-70 години назад. В най-ниските децилни групи само 1% от хората са били на почивка през последните 5 години. Само 3% от техните деца имат достъп до компютри. Около 57% смятат, че сега живеят по-лошо в сравнение с 1988-1989 година. Почти 36% оценяват промяната като непоносима; 56% живеят бедно или мизерно; 67% нямат спестявания.

В страните членки на ЕС има умерено подоходно разслоение, което е нормално и здравословно за развитите пазарни икономики. С нарастващата си подоходна поляризация България все повече се отдалечава от техните стандарти. Една социално поляризирана държава с присъщото й политическо, социално и етническо напрежение, би била чуждо тяло в ЕС. Тези социални характеристики ще създават допълнителни трудности за приемането на България в ЕС.

Следователно България трябва да се стреми не само към повишение на БВП на човек от населението, но и към по-справедливо разпределение на доходите. По-справедливо не означава уравниловачно, както беше при тоталитарния държавен социализъм. Под по-справедлив имаме предвид модела на разпределение в Западна Европа.

Тези, които имат кураж да ни приемат скоро в ЕС със сегашната му философия и сегашното ни равнище на развитие трябва да имат и готовността да плащат висока цена. Ако пък ЕС междувременно се реформира и сведе до минимум средствата по общата аграрна политика, структурните, регионалните, социалните и другите фондове, използвани за подпомагане на по-бедните членове /което е много вероятно/ може да възникне въпросът за смисъла на нашето присъединяване.

Отговор на този въпрос може да се даде едва след приключване на предстоящите сложни вътрешни реформи в общността. Известно е, че ЕС няма да пристъпи към разширение преди да е приключил набелязаните реформи до края на 2002 година. Не е изключено те да отнемат и повече време. Защото става дума не само за трудните реформи в администрацията, промените в механизмите за вземане на решения,но и за още по-сложните концептуални реформи. Тези реформи ще засегнат дълбоко интересите на всичките 15 страни членки и на живеещите там 374 млн. души.

И все пак , при информацията с която сега разполагаме и набиращите скорост процеси на глобализацията е трудно да се види рационална алтернатива за България извън ЕС през следващите десетилетия! Почти е сигурно, че като бъдещ член на общността България ще получава по-малко субсидии по линия на общата аграрна политика, на структурните, регионалните, социалните и други фондове в сравнение с това, което получават сега Гърция, Португалия, Испания, Ирландия и други страни на общността.

Оповестените в началото на 2000-та година искания на преговарящите страни от първата група за субсидии по общата аграрна политика по действащите сега правила веднага след присъединяването едва ли имат шансове за успех. То важи още повече за България и другите страни от втората група. И въпреки това, националните интереси на България наверно ще бъдат по-добре защитени като член на ЕС.

През 1998 г. БВП на човек от населението по паритетни валутни курсове беше $4600 в България при повече от $20000 средно за ЕС. Това петкратно изоставане може да се преодолее само чрез изпреварващ темп на прираста на брутния продукт у нас в сравнение с ЕС. На фиг.2. са показани 4 варианта на дълготраен растеж в България /3.5%, 4.0%, 4.5% и 5.0%/ при 2% в ЕС и постоянни паритетни курсове и относителните нива, които могат да се достигнат през следващите десетилетия.

При висока мобилизация на националните ресурси и благоприятна вътрешна и външно-икономическа среда най-вероятният средногодишен темп на прираста на БВП през следващите 20-30 години е 3.5-4.0%. Това би било голямо постижение за България! За 30 годишния период 1967-1996 г. средногодишният темп на прираста на брутния продукт в Гърция е бил 3.48%, а в Испания-3.40%.

При изключителна мобилизация на националните ресурси, много висока вътрешна стопанска рационалност и идеална външно-икономическа среда би могло да се разчита на средногодишен темп от 4.5%. Такава комбинация от условия обаче е малко вероятна. Най-бързо развиващите се европейски икономики са постигнали през 1967-1996 г.: Португалия - 4.22% и Ирландия - 4.73%. Средногодишният темп на прираста на БВП през последните 20 години /1980-1999/ е бил: в развитите страни-2.4%, в ЕС- 2.15%, в Азия /без Китай и Индия/- 4.8%, в страните от Близкия Изток- 3.0% и в Латинска Америка- 2.7%.

Следователно дълготраен растеж в България около 4.5% е малко вероятен, а 5.0% - невъзможен. Ако никоя друга европейска страна не е постигала такъв средногодишен прираст на БВП през последните 20-30 години няма основания да се очаква, че България ще бъде пионерът! Следвоенното развитие на икономиката, текущата дълбока рецесия и състоянието на движещите сили на икономическия растеж дават основание да се смята, че 4.5-5.0% средногодишен прираст на БВП в България за дълъг период от време е свръх оптимистично очакване.

Следователно България няма шансове за чувствително намаляване на дистанцията с ЕС по БВП на човек от населението през следващите 20-30 години. Можем да разчитаме на приемане в ЕС само при значително смекчаване на критериите и съществени промени във фундаменталните принципи на общността. Но това няма да бъде този Европейски съюз, който сега познаваме и към когото се стремим!

Той може да се опита да редуцира ресурсите за подпомагане на по-бедните си сегашни членове, за да пренасочи част от тях към новите членове, макар и в намалени размери. Гърция, Португалия, Ирландия и Испания /а по линия на общата аграрна политика и на някои фондове – и други страни/ едва ли ще се съгласят на такова преразпределение!

Ако ЕС реши да запази правилата за фондовете, разпределяни от общността и да ги прилага за новите членове трябва да се увеличат плащанията на нетните вносители в бюджета на съюза - Германия, Холандия, Австрия и други. Тяхната реакция е категорично отрицателна и навярно ще остане такава! Съпротивата на народите на тези страни срещу увеличение на вноските в ЕС е голяма. При неблагоприятна вътрешна ситуация /висока безработица, стагнация в доходите и т.н./ може дори да нарастне през следващите години. Правителствата на тези държави не могат да пренебрегнат настроенията на своите народи!

Казано най-общо, необходима е пълна мобилизация на всички човешки, предприемачески, институционални, управленски, материални и други ресурси на България. Ще се спра накратко само на някои от тях, тъй като съм третирал темата многократно в публикации през последните години.

Световният опит показва, че при равни други условия по-високите норми на натрупване и инвестиране са предпоставка за по-висок растеж. За 30 годишния период /1967-1996/ средната норма на инвестиране е била 38.1% в Сингапур, 32.0% в Япония, 30.6% в Южна Корея, 30.5% в Тайланд, 28% в Кипър, 27.4% в Португалия и т.н. Тези страни са поддържали и най-високи темпове на прираст на БВП.

Възможен е и по-неблагоприятен сценарий. Изострящата се демографска криза и голямата емиграция могат да потискат все по-силно растежа на БВП като отнемат средногодишно между 0.6 и 0.9 процентни пункта. Неблагоприятният вътрешен икономически климат; недостатъчно рационалната инвестиционна, технологична, образователна и научна политика; слабият приток на чуждестранни инвестиции; евентуални усложнения във външно-икономическата среда могат да причинят чувствителен спад на общата факторна производителност и по-ниски норми на натрупване и инвестиране. В резултат на това средногодишният темп на прираста на брутния продукт за 2001-2020 година може да спадне на 3.0-3.2% по втория сценарий /виж фиг.4б/.

Предстоят трудни и продължителни преговори по присъединяването към ЕС. Дори ако не се водят едновременно по всичките 31 раздела, а само по половината или една четвърт от тях, преговорите ще бъдат тежки по две причини:

Първо. България ще преговаря от слаби позиции, защото е много далече от състоянието на действаща и конкурентоспособна пазарна икономика. Необходими са големи национални усилия, огромни средства и много години, за да се постигнат дезагрегираните критерии от Копенхаген, без да се разчита на ново политическо благодеяние по нашата кандидатура. Такъв жест ще струва много по-скъпо на ЕС от жеста с поканата за преговори. Той ще бъде и деликатен прецедент със сложни последствия. Затова е малко вероятен, почти изключен.

Второ. Хората, които ще водят преговорите от наша страна са слаби професионалисти със слаба езикова подготовка. На различни нива и в различните фази на преговорите ще бъдат пряко ангажирани между 800 и 1000 наши експерти. Заедно с косвените участници ще бъдат няколко хиляди. Успехът на преговорите ще зависи и от способностите на тези хора.

В България няма толкова качествени експерти. И доколкото ги има, не са в държавната администрация, защото работещите там се подбират по политическа и лична лоялност, а не по професионални качества. Те не са равностойни на експертите, които ще преговарят от името на ЕС. Слабите експерти едва ли ще съумеят да представят и защитят малкото достоинства на България като кандидат за ЕС. Още по-трудно ще им бъде да договорят подходящи преходни условия за смекчаване на шока от адаптацията към режима на ЕС в началната фаза – непосредствено след присъединяването.

В тази връзка са показателни преговорите с МВФ и Световната банка през последните 10 години. Всички така наречени споразумения на България с тези институции са писани от техни експерти. Нашите само коментират готовите текстове и като правило ги приемат, а политиците ни ги подписват.

Същевременно обществеността се залива с потоци от “информация” за трудните преговори, които министрите водят с представителите на МВФ, за героичните им усилия да отстояват българските национални интереси. В това няма почти нищо вярно! В така наречените преговори доминира българската сервилност, дължаща се на много причини, между които професионалната некомпетентност и липсата на национално достоинство. Българската икономика се управлява от третостепенни чиновници на МВФ, а не от българския парламент и излъченото от него правителство.

Мащабите на преговорите с ЕС, последствията от споразуменията и отговорността на преговарящите пред България сега ще бъдат многократно по-големи. Цената на евентуални грешки ще е далеч по-висока и ще се плаща много години.

Вместо усилията по подготовката на България за присъединяване към ЕС да се насочат в очертаните по-горе най-важни направления, се започва със създаване на множество нови административни учреждения, наричани агенции, а също и с други недобре обмислени действия.

Последната импровизация е идеята за свободна покупка на земя от чужденци и свързаната с това промяна в конституцията. България още няма що годе нормални стокови, трудови, валутни, парични пазари /които се създават по-лесно/, а бърза със свободния пазар за земя. Още няма вътрешен пазар за земята, а бързат да го отварят за чужденци, като се надяват те да го оживят и развият.

България ще има свободен пазар за земя, но само когато назреят условията. Сега няма такива условия и едва ли ще ги има в обозримото бъдеще! Достатъчно е да се направи сравнение между цените на земята и номиналните доходи у нас и в Западна Европа, за да се видят опасностите от преждевременно отваряне на пазара за земята. Особено като се има предвид, че земята е уникален вид стока, невъзпроизводимо средство за производство, чийто статут има много сложни верижни последствия - икономически и неикономически.

Казва се, че липсата на право на чужденците да купуват земя в България било една от главните причини за слабия приток на чуждестранни инвестиции. Това не е вярно! Особено за стопанска дейност в промишлеността, транспорта, строителството, комуникациите, новите технологии.

В България има достатъчно законови гаранции за дълготрайно ползване на земята върху която се упражнява стопанска дейност. На смесени предприятия или предприятия с 100% чуждестранен капитал, регистрирани по българските закони, е разрешено да купуват земя за стопански цели, включително и земеделска. Това е отбелязано и в доклада на Европейската комисия за България от октомври 1999 година.

Никоя ЦИЕ страна кандидат за членство в ЕС не е разрешила покупка на земя от чужденци. Но то не пречи на ЦЕ страни да имат до края на 1998 г. 61.8 млрд. щатски долара чуждестранни инвестиции. Тези страни вече водят преговори за присъединяване към ЕС, някои от тях са членове на ОИСР и НАТО.

Отварянето на вътрешния пазар за земя не е предварително условие за преговори по присъединяването и за успешното им завършване. Българският пазар за земя следва да бъде отворен за физически и юридически лица от страните на ЕС когато станем член на съюза.

Форсираното откриване на българския пазар за земя не се налага по икономически причини. Оживлението на този пазар ще настъпи с общото стопанско оживление в страната. Само тогава оживлението на пазара за земя ще бъде здравословно. В противен случай оживеният пазар за земя /изкупувана от чужденци/ в условията на продължаваща криза на трансформацията ще има непоправими икономически, политически, социални и други последствия за България през следващите десетилетия.

Сегашният статут на пазара за земя не създава пречки за успешното водене на преговорите за присъединяване и за привличането на чуждестранни инвестиции. Достъпът на чужденци до пазара за земя изглежда се форсира от икономически заинтересовани среди във и извън България. Може би играе роля и пословичното престараване на българските политици пред чуждестранните повелители. Прибързаното отваряне на този пазар за чужденци не съответства на националните интереси на България.

Eвропейският съюз има вече график за начало на преговорите с новите страни кандидати. На 4, 9, 11 и 16 февруари 2000 година ще започнат предварителните преговори с България по осем раздела: култура и аудиовизуална политика, образование и подготовка на кадри, телекомуникации и информационни технологии, наука и изследвания, защита на потребителите и здравето, външна политика и политика по сигурността, малки и средни предприятия, индустриална политика. Европейската комисия дори е направила план-график с часовете на преговорите и е формирала комисиите по страни с техните ръководители.

Подготовката на български експерти за преговорите трябваше да започне отдавна. Това обаче не е направено. Наложителни са незабавни мерки по мобилизиране интелектуалния потенциал на България за възможно най-добра подготовка на нашите позиции и най-успешната им защита.

През дългите години на преговори освен държавната администрация, бизнес средите, синдикатите и неправителствените организации трябва да се използва и потенциалът на учените. Много държавни научни институции следва да подчинят дейността си на преговорите по присъединяването. Тази дейност навярно ще се координира от държавния орган, натоварен да води преговорите. Задълженията на научните институции трябва да бъдат точно договорени по характер, мащаби, колективи-изпълнители, срокове, финансиране, отговорности и т.н.

За учените от БАН и университетите няма по-важна задача от тази - да помогнат за по-интензивно и по-качествено развитие на България през следващите десетилетия и за успешно водене на преговорите с ЕС.

Преговорите по присъединяването ще се превърнат в полезно училище за българските политици и експерти. Те ще се различават от класическите преговори между равноправни страни. Представителите на ЕС ще предявяват искания пред българската страна за достигане на по-високи политически, икономически, социални, институционални, правни, образователни, санитарно-хигиенни, екологични и други равнища, съответстващи на стандартите на ЕС.

Постигането на тези стандарти няма да бъде обект на преговори. Нито пък модифицирането им по страни кандидати. Стандартите са безусловно валидни за всички страни членки и ще останат такива. Диференцирането им по страни /като изключим преходния период/ би противоречало на основния замисъл на интеграционната общност.

Ще се преговаря как по-бързо и по-ефикасно да се постигнат европейските стандарти. Това ще включва необходимите преходни фази; експертна, финансова и друга помощ от ЕС; конкретни действия на България в определени срокове и т.н.

Преговорите ще оказват полезен конструктивен натиск и ще играят ролята на ускорител за усъвършенстване механизмите на българското пазарно стопанство. Представителите на ЕС ще дават указания какво да се предприема в областта на макроикономическата, структурната, социалната, здравната, институционалната, образователната, инфраструктурната, регионалната, екологичната и друга политика в най-големи подробности.

Те ще дават конкретни указания по преструктурирането, технологичното, продуктовото и организационното модернизиране на корпоративния сектор и неговото управление. Същото важи за финансовия сектор /бюджет, банки, небанкови финансови институции, финансови пазари, платежен баланс, вътрешен и външен дълг и т.н./, за образованието, здравеопазването, научните изследвания, централното и местното управление, за подобряване на санитарно-хигиенните условия, опазването на природната среда, борбата срещу престъпността и корупцията и т.н.

Ще се определят срокове за изпълнение на договореното и ще се проверява как двете страни ги спазват. Прогресът в преговорите ще се измерва не толкова с договореното в кабинетите за конкретни действия, стандарти и срокове, а с тяхното изпълнение. Договарянето е далеч по-леката част от работата. Много по-трудно ще бъде изпълнението, което изисква време, усилия, ресурси, желание и предприемчивост. Това обяснява продължителността и сложността на преговорите за присъединяване.

Преговорите ще траят толкова дълго, колкото е необходимо за изпълнение на договорените мерки и за достигане на европейските стандарти от страните кандидати. Сърцевина на преговорите не е договарянето в кабинетите, а действията в България. Договарянето може да стане за една година, докато изпълнението може да изисква 20-25-30 години.

По време на преговорите представителите на ЕС сигурно ще обърнат специално внимание на социалната политика, в това число на справедливото разпределение на доходите и ограничаването на бедността. Още повече, че социалният пейзаж на сегашна България контрастира с този на ЕС. Ако утвърдените тенденции в България продължат контрастите ще се засилят. Преговарящите от ЕС едва ли ще се примирят с това. Те навярно ще настояват за ревизия на сегашната неолиберална политика и за по-активна социална политика, водеща към умерено подоходно и имуществено разслоение, присъщо на западно-европейските пазарни икономики.

Следователно в социалната област предстои да се решават не по-малко сложни проблеми от тези в икономическата. Без решаването на социалните проблеми е възможен краткотраен икономически растеж, но не и развитие. За българското общество сега е важно развитието, а не самоцелният /при това лошокачествен/ икономически растеж. Известно е, че без стабилни социални основи не е възможен траен и качествен растеж!

Последното десетилетие показа, че българските власти не предприемат мащабни и бързи реформи без външен натиск. Европейската комисия от сега нататък ще упражнява методично такъв конструктивен натиск. Като се прибави експертната помощ и финансовата подкрепа от предприсъединителните фондове на ЕС е ясно, че позитивното влияние на сътрудничеството с общността ще се почувства още сега.

Наличието на график за преговори с ЕС през следващите месеци и години ще оказва постоянен мобилизиращ натиск за поддържане на по-високо темпо на реформите и повече стопанска рационалност в България. Едновременното водене на преговори с други страни кандидати ще внася допълнителна мотивация за повече експедитивност, за да не бъдем отново последни. В тази обстановка може би ще се ограничат възможностите за присъщото на националната ни психология отлагане на днешната работа за утре.

Една от най-важните задачи на България през следващите години е да извлече максимална полза от предприсъединителния период и да договори подходящ адаптационен режим за преходния период след присъединяването.

Преговорите с ЕС ще поставят началото на края на опеката на МВФ върху българската стопанска политика. През близките години МВФ ще бъде постепенно заместен от ЕС. Навярно няма да има повече stand-by споразумения с фонда. Действащото тригодишно споразумение може да се окаже последното. Евентуално отлагане началото на преговорите с ЕС по финансово-икономическите раздели може да удължи преходния период и ролята на МВФ в България като решаващ фактор в стопанската и социалната й политика.

Както от концептуална, така и от техническа гледна точка не е възможно да продължава досегашният тип отношения с МВФ при едновременно водене на всеобхватни преговори с ЕС. При такива паралелни взаимоотношения ще се появят различия в изискванията на двете институции към България. Достатъчно е да се вникне в икономическата и социалната философия и в текущата политика на двете институции, за да се почувства голямото разминаване между тях. Пита се – с кои указания ще трябва да се съобразява българското правителство при такива разминавания? Очевидно – с европейските. Обратното би било безпрецедентно нарушение на фундаментални принципи на общността.

За разлика от МВФ сътрудничеството с ЕС ще е стратегическо, комплексно и по-конструктивно. То ще бъде подкрепено с по-голяма и по-компетентна експертна и финансова помощ; с повече приемственост между различните фази; с разположени във времето тактически и стратегически цели и приоритети. И в крайна сметка ще води до присъединяване към една огромна реално съществуваща интеграционна общност. Общност, която доказа през последните четири десетилетия, че създава благоденствие за своите народи. Десет годишните взаимоотношения на България и на другите ЦИЕ страни /и още по-продължителните взаимоотношения на много други слабо развити страни по света/ с МВФ показаха нещо по-различно.

Сътрудничеството с ЕС ще бъде по-полезно за България. То ще има тотално и стратегическо значение, защото ще предопределя цялостното ни развитие в рамките на Обединена Европа за много десетилетия напред.

Като се говори за финансова подкрепа трябва да се има предвид съществената разлика между МВФ и Световната банка, които са финансово-кредитни институции и Европейският съюз, който е интеграционна общност. Средствата, които България получава от МВФ и Световната банка са възвратими и лихвени. Ресурсите, които ще получаваме от предприсъединителните фондове на ЕС, а след присъединяването – по съответните програми на общността - са безвъзмездни.

Експертите на МВФ налагаха на България парична, бюджетна, валутна, външноикономическа, подоходна, митническа, социална и друга политика от северо-американски тип, в съответствие с философията на Вашингтонския консенсус. Както вече посочих, макроикономическата и социалната философия на МВФ се различава от тази на ЕС. Десетте години трансформация показаха, че тя не е подходяща за България и другите реформиращи се икономики от ЦИЕ. И ако ЦИЕ страни все пак постигнаха нещо през тези години то не е благодарение на МВФ, а въпреки него!

В словото си при откриване на годишната сесия на МВФ и Световната банка на 28 септември 1999 г. Мишел Камдесю заяви, че в досегашната си дейност фондът е подценявал социалните аспекти на развитието в новите пазарни икономики. Той обеща съществени корекции, съвместно със Световната банка.

Историческите традиции и настоящите реалности на Западна Европа са по-близки до тези на ЦИЕ, отколкото северо-американските, които доминират в политиката на МВФ. От ЕС може да се очаква по-добро разбиране на проблемите на България и прилагане на по-балансирана стопанска, социална и друга политика.

Горните аргументи дават основание за два важни извода:

Първо. Формирането на стопанската политика на България ще се премести от Вашингтон в Брюксел. Тя отдавна не се прави в София. Тази политика трябва да съответства все повече на правилата, стандартите и целите на ЕС. България ще се разделя с традиционните /вече остарели/ разбирания за национален суверенитет и ще възприема модерните ценности на глобализацията и европеизацията. Това е обективен процес, който никоя държава не може да пренебрегва. Още по-малко България! Всеки опит за съпротива срещу този процес е предварително обречен. Това само би насочило националната енергия в погрешна посока. То не съответства на националните ни интереси.

Второ. В стопанската политика на България ще има много повече приемственост. Бъдещите смени на правителства в резултат на избори няма да влияят върху най-същественото в икономическата /а и всякаква друга/ политика. Всички бъдещи правителства трябва да се придържат към стратегическата логика на преговорите и към приемствеността с оглед по-скорошно постигане на критериите за членство. Поетите държавни ангажименти пред ЕС трябва да се изпълняват безусловно от всички бъдещи български правителства.

Приеманите в Брюксел решения ще са валидни за всички страни членки, а не само за България, както е в отношенията ни с МВФ. Те ще са по-добре обмислени и по-балансирани поради съобразяването с различни национални интереси и участието на повече и по-компетентни експерти от страните членки. Това е добре за България.

Механизмът на ЕС за вземане на решения означава постоянна борба за компромиси. От тази гледна точка предимство ще имат най-големите страни членки, особено при новите механизми за вземане на решения. Ще тежи обаче и силата на аргументите, която не е монопол непременно на най-големите и богатите. Малките страни членки ще могат да използват интелектуалния си потенциал, ако са обединени от общите си интереси като баланс на най-големите страни членки.

Това налага България да изпраща в ЕС своя интелектуален елит. Както на преговорите за присъединяване, така и впоследствие в органите на общността. А не подбраните чиновници по лична и партийна лоялност. Такива послушници ще играят успешно само ролята на статисти.

В тази нова обстановка за вземане на всички важни решения се създават условия за по-висока макро- и микроикономическа дисциплина в България, за по-рационално политическо, стопанско и социално поведение. Българската стопанска политика ще бъде поставена в дисциплиниращия корсет на стопанската политика на ЕС. В резултат на това ще намалеят възможностите за колебания и грешки поради неумели или користни действия и бездействия.

Всяко отклонение на бъдещи български правителства от такова поведение ще има неблагоприятни последствия за преговорите и още повече - за самото присъединяване към ЕС. А след присъединяването ще се изразява в по-бавно икономическо и социално развитие.

Членството в общността не означава еднакво успешно развитие на всички страни, въпреки формираната в Брюксел обща политика. Зависи как тази политика се прилага в съответните страни и доколко успява да мобилизира трудовата, предприемаческата и интелектуалната енергия на техните народи.

България е твърде малка и слаба, за да проявява прекомерна самостоятелност в преговорите, а и в бъдеще - като член на общността. Това трудно могат да си позволят дори големите страни членки, защото съществуват ефикасни механизми за предотвратяване на своеволни отклонения от правилата на общността. Българската стопанска политика ще се свежда до прилагане на изработената в Брюксел обща стопанска политика към нашите мащаби и условия:

• икономическите мащаби на страната и вътрешният пазар са предопределени и не могат да се променят, освен чрез повишаване на покупателната способност. Разширяването на мащабите е възможно и чрез производствено коопериране с други страни и по-висока конкурентоспособност. Това може да се постигне както чрез по-активен стокообмен в рамките на общността, така и чрез включване в глобалните производствени вериги на транснационалните корпорации;
• икономическите условия могат да се подобрят чрез подходящо управление на макро- и микро равнище; повече рационалност в корпоративния и финансовия сектор; по-висока производствена, трудова, финансова, договорна дисциплина; по-ефикасна мотивация; ограничаване на престъпността и корупцията и т.н.

Тъй като преговорите ще бъдат продължителни и трудни има големи възможности за стратегическо въображение и тактическа изобретателност на доста бъдещи български правителства. За въображение и изобретателност, съчетани с приемственост. Ще бъде недопустима авантюра ако бъдещи български правителства преоткриват преговорите с ЕС, започнат да обвиняват своите предшественици, че са продали интересите на България и се опитват да ревизират постигнати вече споразумения със самочувствието, че историята започва от тях! Това е вековна традиция в българската политика. Ако до сега такова поведение беше нежелателно, при новите условия ще е деструктивно за националните интереси на България!

Някои смятат, че поканата за преговори е първата и най-трудна крачка по пътя към Европейския съюз. Това не е вярно! Предстоят много повече и по-трудни крачки по този дълъг път. Защото преговорите могат да започнат и да не завършат успешно ако не свършим домашната си работа - да въведем ред и съзидателство в нашата страна. Не за да се харесваме някому, а за да направим живота си по-достоен! Членството в ЕС ще бъде повече следствие от нашето успешно развитие, отколкото предпоставка за това! Колкото повече хора разберат тази истина сега, толкова по-скоро България ще бъде готова за присъединяване към Европейския съюз!

Трябва да бъдем психологически подготвени и за друг, макар и нежелателен вариант. След дългогодишни мъчителни преговори /те да се проточат 10-15 и повече години, ако страната не отбелязва необходимия прогрес/ могат да ни кажат, че пълноправното членство в ЕС не е задължително условие, за да бъдем европейци и да ни утешат с някакъв сурогат. Комисарът по външните отношения на ЕС Крис Патън намекна за това преди два месеца. Ако Швейцария и Норвегия могат да си го позволят, България – едва ли!

Ако все пак се стигне до подобно решение след 10-15 години бъдещите анализатори навярно ще търсят главните причини в София, а не в Брюксел! И може би ще са прави, ако в България продължава досегашната икономическа и социална политика! Освен крайно нежелателен, засега смятам този вариант за по-малко вероятен.

Дълбока концептуална вътрешна реформа в ЕС и смекчаване на критериите от Копенхаген, съчетани с пълна мобилизация на конструктивната енергия на България биха могли да доведат до модифицирано членство в ЕС /с множество преходни разпоредби/ към 2010-2015 година. При спазване на същите условия то би могло да бъде последвано от пълноправно членство /с поемане на всички права и задължения/ към 2020-2025 година.

София, януари 2000 година.

Забележка: Малка част от този текст е публикуван във в. Труд и в. Пари съответно на 10 и 14 декември 1999 година.