ПРЕДГОВОР
Първото аналитично-прогнозно изследване на нашия колектив “Икономиката на България до 1995 година” беше публикувано през септември 1992 година. То беше последвано от ежегодни публикации в които се правеше оценка на хода на трансформацията и се прогнозираше икономическото развитие за три години напред. Това продължи до 2002 г., когато беше публикувано десетото последно изследване от тази поредица “Икономиката на България до 2004 година”.
След отправената в края на 1999 г. покана към България за преговори за присъединяване към ЕС сметнахме, че главна задача на българските икономисти е да помагат за подготовката на страната ни за интеграцията. Водени от тази мисъл, променихме характера на изследванията. Започнахме новата поредица “Икономиката на България и Европейският съюз”. Намерението ни беше в рамките на тази поредица да правим изследвания по фундаментални проблеми на подготовката на България за икономическа интеграция в ЕС.
През март 2001 г. беше публикувано първото изследване от новата поредица – “Икономиката на България и ЕС – Предприсъединителен период”. Там съсредоточихме вниманието си върху текущите и средносрочните (до 2005-2006 г.) проблеми на подготовката на икономиката за присъединяване.
През ноември 2003 г. предложихме на читателите второто изследване – “Икономиката на България и ЕС – Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година”. В центъра на вниманието на Стратегията[1] са дългосрочните проблеми (към 2010 и 2020 г.) на догонващото икономическо развитие на България. Времевият й хоризонт е 2001-2020 г., а по отделни показатели (растеж на БВП, трудови ресурси, демографско развитие и други) – до 2050 година. Първият й основен блок е – цели на стратегията за догонващо развитие (глави ІІ-ІV), а вторият – приоритетни направления на икономическата политика за постигане на стратегическите цели (глави VІ-ХІV).
Догонващото развитие е много сложен процес. Той зависи от цял комплекс вътрешни и външни условия в строго определена комбинация. Няма гаранции, че тези условия ще бъдат налице в България през следващите години и десетилетия. И все пак, макар и много трудно, постигането на догонващо развитие е възможно и необходимо. То зависи в най-голяма степен от нас. Сами трябва да създадем тези предпоставки.
Някои колеги се съмняват в целесъобразността от подчертаване на догонващия характер на развитието. Те може би смятат, че така страната ни се самообрича да догонва безкрайно другите по производство, структури, технологии, институции, политика и никога да не се изравни с развитите страни.
Догонващият характер на стратегията за икономическо развитие на България не е въпрос на прищявка. Ние нямаме друг избор, след като сме между последните в Европа по производство на човек от населението, по производителност, конкурентоспособност, заетост, доходи и по всички важни икономически, технико-икономически, институционални, социални, екологични, санитарно-хигиенни и други показатели. Който е последен трябва да се движи по-бързо, за да догони другите.
Догонването означава намаляване на разстоянието между България и другите страни по най-важните показатели. То не води непременно до изравняване с по-напредналите страни. Това зависи от интензивността на развитието. Ако скоростта на догонването е умерена, то може да трае десетилетия и да постигне скъсяване на изоставането от средните икономически и социални показатели на ЕС, но не и изравняване. Този тип догонващо развитие се постига чрез мобилизиране на всички екстензивни и на част от интензивните ресурси на страната. Пример за такъв тип догонващо развитие са Гърция, Португалия и Испания. Подобен тип догонващо развитие е на път да демонстрира Китай през следващите десетилетия.
Ако скоростта на развитието е много висока догонването може да доведе до изравняване и дори изпреварване на средните показатели на общността и на някои страни пред нас. Този тип догонващо развитие е възможен чрез мобилизиране на екстензивните и интензивните ресурси на страната и създаване на икономика, основана на знанието. След Втората световна война Япония демонстрира такъв тип догонващо развитие. Ирландия показа, че то е възможно и в Европа при определени уникални условия. До известна степен това се постига и от Австрия, Финландия и други средни и малки страни членки на ЕС. Големият въпрос е дали България притежава или може да придобие такива условия и да постигне такава мобилизация на ресурсите!
Алтернатива на догонващата стратегия е изпреварващата стратегия на развитие. При сегашната ситуация в България поставянето на изпреварващи стратегически цели за близките години и десетилетия на макроикономическо равнище би било отчаяна авантюра. България може само да пострада от поставянето на такива нереалистични стратегически цели и произтичащата от тях политика.
Догонващият характер на стратегията като цяло не изключва наличието на изпреварващи елементи в нея. Нещо повече, тя предполага наличието на изпреварващи стратегически цели в области, където това е възможно и реалистично – в така наречените ниши. Догонването предполага ускорено изпреварващо развитие в сравнение със страните, които са пред нас по ниво на икономическо, социално, институционално и друго развитие. Нещо повече, без изпреварващо развитие в някои области едва ли е възможно догонване на макроравнище.
Догонващото развитие предполага изпреварване на по-напредналите страни по темпове на развитие, за скъсяване на разликата с тях. В противен случай разликата с развитите страни ще остане каквато е сега, а може и да нарастне. Такова развитие с ниски темпове (1,5-2,0%) може да се нарече изоставащо.
Изминаха първите пет години от времевия хоризонт на Стратегията. Време е да се направи първа равносметка – да се сравнят реалностите в икономическото развитие на България през тези години с целевите ориентири на стратегията за същите години. Тази равносметка ще подаде първия сигнал дали се изпълняват предвидените стратегически цели за догонващо развитие, т.е. за постепенно намаляване на изоставането на българската икономика от икономиките на страните членки на ЕС. Ако междинните цели за първите пет години се изпълняват и ако това продължи през следващите години, може да се очаква, че към 2020 г. България ще постигне около 50-55% БВП на човек от населението, а към 2050 г. – 75-80% от тогавашното равнище на ЕС по този показател. Ако не изпълняваме стратегическите цели през първата четвърт на времевия хоризонт, голяма е вероятността да не ги изпълним и през останалите години на хоризонта с произтичащите от това последствия.
Настоящото изследване е логично продължение на “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”. Основният замисъл на изследването е да се прегледа изпълнението на икономическите и някои социални стратегически цели (глава І) и да се потвърдят или актуализират и конкретизират предложените преди три години политики за постигане на стратегическите цели (глава ІІ).
В глава ІV на Стратегията от 2003 г. бяха обосновани икономическите, социалните и частично – екологичните цели на догонващото развитие към 2010 и 2020 година.
Препоръчаните там стратегически икономически цели на догонващото развитие са: растеж на БВП; производителност и конкурентоспособност; заетост на работната сила; доходи и потребление; достъп до образование и квалификация; развитие на науката и научното обслужване; повишаване на иновационната активност и компютърната грамотност; смекчаване на демографската криза; регионално развитие и местно самоуправление; свободна миграция и трудова мобилност (сс. 81-109). В глава първа на настоящото изследване анализираме резултатите от постигането на тези икономически цели през 2001-2005 година.
В Стратегията от 2003 г. бяха препоръчани следните социални цели на догонващото развитие: справедливо разпределение и относителна социална еднородност; достъп до качествена здравна помощ; социална защита на нуждаещите се; защита на правата на потребителите; социално приобщаване; създаване на здравословна трудова среда; осъзнаване на трансформацията в семейството; осъзнаване и подготовка за промените в стила на живот (сс.109-125).
Както личи от заглавието, в центъра на настоящото изследване е догонващото икономическо развитие. То обаче е свързано много тясно със социалното развитие. Това ни накара да анализираме тук резултатите от изпълнението на две особено важни социални цели: постигане на справедливо разпределение и относителна социална еднородност и всеобщ достъп до качествена здравна помощ.
В Стратегията от 2003 г. е отделено внимание на някои икономически аспекти на запазването и подобряването на чистотата на въздуха, водите и почвите (сс. 125-130). Направена е изрична уговорка, че екологичните аспекти на развитието и проблемите на устойчивото развитие в цялост не са обект на внимание на Стратегията. Те изискват специални знания в съответните области и могат да бъдат разработени само от многодисциплинарен колектив.
Читателят може да се запита няма ли тук смесване на цели и средства на икономическото развитие? По-високата заетост, доходи и потребление, по-високата производителност и конкурентоспособност, по-доброто здравеопазване и образование, по-големите възможности за миграция и местно самоуправление са едновременно цели и фактори на растежа и на развитието. Същото важи за науката, компютърната грамотност, демографското развитие, справедливото разпределение. В повечето случаи целите на развитието са едновременно и фактори на развитието. Съотношенията между целевите и факторните характиристики, обаче варират при различните показатели.
При формулиране на стратегическите цели на развитието изхождаме от фундаменталната обобщаваща цел на всяко развитие – подобряване качеството на живота на хората в най-широкия смисъл на това понятие. Според изследвания на специалисти качеството на живота се характеризира с десетки икономически, социални, екологични, санитарно-хигиенни, етични, нравствени, сигурностни и други показатели. Всичко, което прави живота на хората по-добър, по-приятен, по-продължителен, привлекателен, удобен, сигурен допринася за повишаване качеството на живота на човека, като най-висше създание на природата и обществото, на човека – гражданин и творец. Тук боравим само с най-важните икономически и няколко социални показатели.
С аспектите на тези и други показатели като фактори на развитието се занимаваме в някаква степен във втора глава. Там определяме най-важните фактори на икономическото и социалното развитие и политиката за по-пълното им използване.
Стратегията за догонващо икономическо развитие на България от 2003 г. беше първото по рода си изследване от този род у нас. Изминалото време ни дава основание за още равносметки. Една от тях е за реакцията в българското общество на повдигнатите там фундаментални стратегически проблеми на нашето развитие. В чужбина бяха направени съобщения от световно известни институции за появата на нашата стратегия (включително и пряка връзка от техни интернет страници с нашата интернет страница) и бяха публикувани разширени резюмета и части от нея в реномирани чуждестранни научни списания. Българските научни списания също отделиха подобаващо внимание на появата на Стратегията. Това сториха и медиите. Реакцията на официалните български власти към появата на Стратегията и третираната в нея проблематика обаче беше вяла.
Примерите са много. Ще назовем само един. Смекчаването на демографската криза беше издигнато в Стратегията като една от най-важните цели в развитието на България през следващите десетилетия (виж сс. 100-104). Посочени бяха опасните последствия от по-нататъшното изостряне на демографската криза. Предложена беше и политика за смекчаване на различните аспекти на тази криза (виж. сс. 240-247).
През изминалите години не пролича властите да са разтревожени от записаното в Стратегията. Достатъчно беше обаче някои чуждестранни институции (ООН, Световна банка, Европейска комисия) да засегнат, макар и мимоходом демографските проблеми на България в контекста на глобалните демографски процеси, за да им се обърне специално внимание от властите и медиите у нас.
Оказа се за пореден път, че една и съща истина, изречена през различни уста звучи с различна убедителност и се приема по различен начин у нас. В България открай време повече се вярва на чужденците, колкото и повърхностни да са техните съвети, отколкото на собствените специалисти, колкото и задълбочени да са техните препоръки. Това е една от многото прояви на синдрома за национална малоценност.
Стратегическите изследвания по принцип са комплексни и изискват участието на специалисти с конкретни знания от различни области, т.е. елементи на многодисциплинарност. То важи и за настоящото изследване. Това наложи включването в авторския колектив на специалисти от Икономическия институт на БАН, от други научни институти на БАН, от Софийския университет, от УНСС, от министерства, от Националната здравно-осигурителна каса с подходящи знания в съответните области.
Стратегията от 2003 г. е построена на основата на определени фундаментални методологически и методически принципи и школа на икономическо мислене. По своята природа Стратегията е жив отворен документ. Като се запазва основната й конструкция тя може да бъде актуализирана през следващите години – както по целите, така и по политиката за тяхното постигане.
Възможно е да се появят и други публикации по стратегията на икономическото развитие на България с един или друг хоризонт, основани на подобни на нашите или различни принципи и подходи. Това ще бъде полезно за науката и особено за практиката на макроикономическото и корпоративното управление. Времето ще бъде съдник за качествата на една или друга стратегическа разработка. След 15-20 години, когато част от авторите на нашата стратегия може би няма да са сред живите, бъдещите изследователи и читатели ще ги сравняват и ще преценяват техните научни качества. Добре е, че в нашата професия всичко остава написано черно на бяло.
Адресираме изследването към българската икономическа колегия. Целта ни е да стимулираме дискусията между икономистите по най-злободневните проблеми на подготовката на България за присъединяване към ЕС и по ролята на икономическата мисъл в тяхното решаване. То може да се ползва от изследователи, преподаватели и студенти.
Изследването може да е полезно на държавните институции на различни нива. Особено на централните държавни институции. Надяваме се, че ще бъде полезно и за стопански деятели от корпоративния и финансовия сектор при изготвяне на техните средно- и дългосрочни стратегии.
Статистическата информация е от официални български публикации. Използвани са многобройни най-нови публикации (на електронен и хартиен носител) на Европейската комисия, ОИСР, МВФ, Световната банка, Европейската банка, Виенския институт за сравнителни икономически изследвания, други реномирани международни и национални научни институции от развитите страни и от ЦИЕ. Използвани са и публикации на български автори.
Изказваме специална благодарност на фондация “Фридрих Еберт” за дългогодишната финансова и морална подкрепа. Благодарим на рецензентите на изследването пред Научния съвет на Икономическия институт на БАН (проф. д-р ик. н. Васил Тодоров от Икономическия институт на БАН и доц. д-р ик. н. Трайчо Спасов, ръководител на катедрата по икономикс в УНСС) за положителните оценки, полезните бележки и препоръки. Благодарим на участвалите в обсъждането в Научния съвет на Икономическия институт на БАН с председател проф. д-р ик. н. Людмил Петков и в Експертния съвет на института, председателстван от проф. д-р ик. н. Иван Стойков.
Застъпените тук гледища са на авторите и не ангажират по никакъв начин институциите в които те работят.
Пълният текст на това изследване може да се намери в интернет с адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm
[1] Тук и по-нататък в настоящото изследване ще се позоваваме на “Стратегията за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година” за краткост с главна буква, защото засега тя е единственият документ от този род с такъв стратегически хоризонт. Тази стратегия изразява позициите на група учени от Икономическия институт на БАН и извън него и още не се е превърнала в официален държавен документ. Това, обаче не намалява нейната теоретична и практическа стойност.
В България все още няма официална държавна стратегия за дългосрочно икономическо развитие. Налице са цяла серия от разпокъсани, необвързани помежду си отраслови и тематични стратегии, изработвани от разни държавни институции по различни поводи и в различно време. Те, като правило, имат по-къс времеви хоризонт, остават пожелания на книга и не се използват при изготвянето на бюджета - единствения консолидиран държавен документ за икономическа, социална, екологична и друга политика с едногодишен хоризонт. Строго погледнато, повечето от тези частични разработки не отговарят на условията да се наричат стратегии.