Съдържание

ГЛАВА ПЪРВА

Резултати в икономическото развитие
на България през 2001-2005 г. в контекста на стратегията
за догонващо икономическо развитие до 2020 година

 

1.1. Силни и слаби страни на българската икономика в навечерието на присъединяването към ЕС. Член-кор. Ив. Ангелов

1.2. Растеж на БВП. Член-кор. Ив. Ангелов

1.3. Други икономически и свързани с тях целеви показатели

1.3.1. Производителност и конкурентоспособност. Член-кор. Ив. Ангелов

1.3.2. Заетост на работната сила. Доц.д-р Г. Банков

1.3.3. Доходи и потребление. Доц.д-р Г. Банков

1.3.4. Всеобщ достъп до качествена здравна помощ. Доц.д-р Евг. Делчева

1.3.5. Образование и обучение. Н.с. Ир. Зарева

1.3.6. Наука и научни изследвания. Ст.н.с.д-р М. Матев

1.3.7. Иновационна активност и компютърна грамотност. Н.с.д-р П. Илева-Найденова

1.3.8. Еволюция на демографската криза. Н.с.д-р Кр. Борисова

1.3.9. Регионално развитие и местно самоуправление. Доц.д-р Вес. Бояджиев

1.3.10. Вътрешна и външна миграция. Н.с.д-р Кр. Борисова

1.3.11. Справедливо разпределение и относителна социална еднородност. Член-кор. Ив. Ангелов

 

Начало

1.1. Силни и слаби позиции на България
в навечерието на присъединяването към ЕС

 

Европейската комисия препоръча на 26 септември 2006 г., а Европейският парламент и Европейският съвет решиха България да се присъедини към Европейския съюз на 1 януари 2007 година. Това е знаменателно събитие за България, чието значение тепърва ще се осъзнава и оценява. Събития от този ранг не се случват често в историята на нашата държава. Макар, че още сега то може да се оцени като историческо, истинските му полезни резултати ще се оценяват по-трезво и по-точно едва след няколко десетилетия. Дистанцията на времето е най-добрата предпоставка за това. Всичко, което сега очакваме като резултати и усилия през следващите години и десетилетия са предположения, макар и с висока степен на вероятност.

Непосредствено преди присъединяването трябва да знаем силните и слабите си стартови позиции от които ще посрещаме предизвикателствата на догонващото развитие като член на ЕС[1]. Такава балансирана хладнокръвна оценка е една от важните предпоставки за успеха на начинанието. Това позволява, първо, да стабилизираме силните си позиции и да увеличим техния принос за ускоряване на развитието и второ, да смекчим някои от слабите си позиции, да ги укрепим и превърнем част от тях в предимства. Така ще повишим шансовете си за успешно справяне с предизвикателствата на догонващото развитие през следващите години и десетилетия в Европейския съюз. А тези предизвикателства са по-сериозни отколкото допускат и най-големите песимисти. Пътят към просперитета на България обаче минава през тяхното успешно преодоляване. Друг стратегически вариант за успешно догонващо развитие няма.

Настоящият раздел не е място за подробен анализ на силните и слабите ни стартови позиции за догонващо развитие и за изчерпателни конкретни препоръки по необходимата икономическа политика. За такъв анализ и за подобни препоръки са необходими стотици, а може би и хиляди страници. Тук ще се задоволим само с тяхното изброяване с кратка икономическа характеристика и отделни идеи за бъдеща икономическа политика.

 

1.1.1. Силни стартови позиции

 

·        Технологичната пропаст между водещите и начинаещите държави е “голямата надежда” за последните, пише стопанският историк А. Гершенкрон, защото им дава възможност да имитират използваните другаде по-модерни технологии. Това важи също за икономическата, социалната и друга политика, за институциите и методите на управление. България е начинаеща в съвременното си икономическо и научно-техническо развитие, трябва да се учи от опита на напредналите страни и да не повтаря или да повтаря по-малко от техните грешки. Това ще помогне за ускоряване на догонващото развитие;

·        Вече почти 10 години в България има финансова стабилност, която създава благоприятен климат за инвестиции и друга стопанска дейност на всички равнища – от семейното до националното. Финансовата стабилност е много важно, макар и недостатъчно, условие за успешно икономическо развитие. Налице са вътрешни условия тази стабилност да продължи и през годините след присъединяването към общността. Като член на ЕС България ще бъде по-малко уязвима на външни шокове и ще има условия да укрепи вътрешната си финансова стабилност. Това ще благоприятства интеграцията на икономиката ни в ЕС и догонващото развитие;

·        Като член на ЕС България ще прилага неговото законодателство, ще възприеме реда, правилата, организацията и дисциплината в общността за въвеждане на повече ред, законност и дисциплина в нашата икономика и в обществото. Българската икономика ще функционира по законите на ЕС. Националното ни законодателство ще бъде хармонизирано със законодателството на ЕС и подчинено на него. Ползата за България по тази линия наверно ще бъде по-голяма и по-важна от безвъзмездната финансова помощ на ЕС. Това ни е много необходимо за постигане на догонващо развитие;

·        Българската икономика ще работи под натиска на конкуренцията на взискателния вътрешен пазар на ЕС. Този натиск ще принуждава към рационалност и конкурентоспособност в името на оцеляването и просперитета не по-малко от частната собственост. Неумолимата лоялна конкуренция е дори по-мощен фактор за икономически прогрес от наличието на частна собственост. Защото при нормална конкуренция частният и държавният сектор функционират под икономическото слънце при равностойни условия и просперира само този с по-рационално икономическо и социално поведение. Получава се обективен естествен подбор без субективна намеса на хората и институциите, която обикновено е пристрастна и рискована. Нормална конкуренция е възможна и без частна собственост, но нормално обществено полезно функциониране на частната собственост не е възможно без конкуренция. Няма нищо по-страшно от частния монопол. Ако не е член на ЕС България няма да е обект на такъв конструктивен конкурентен натиск, ще се развива по-бавно, ще догонва по-дълго и по-малко успешно;

·        Като член на общността България ще прилага Европейския социален модел. Този модел съчетава икономическа ефективност и социална справедливост, търси разумен балансиран компромис между интересите на обществото, труда и капитала. Това създава благоприятен климат за стабилно ускорено развитие, защото сътрудничеството между социалните партньори е градивно, а конфронтацията - деструктивна. Пътят към благоденствие на хората минава през високата конкурентоспособност и социалната справедливост. Не може да е трайно конкурентоспособно общество, което не е справедливо. Под справедливо общество ние не разбираме такова, основано на егалитарно разпределение, познато ни от близкото минало, а общество с умерено доходно и имуществено разслоение, създаващо мотивация за предприемчивост и научно-техническо творчество, без да допуска социална поляризация и да нарушава социалната стабилност и етническото спокойствие. И обратно – не може да е трайно справедливо общество, което не е конкурентоспособно, защото няма да има възможност да поддържа условията за справедливост. За разлика от справедливото благоденствие, справедливата бедност не е притегателна цел за българите през 21-то столетие;

·        В резултат на предизвикателствата на САЩ, Япония, Китай и Индия, на разширяването на изток, на развитието на единния вътрешен пазар и в областта на услугите, а също и на новите технологии, се очаква по-бързо развитие на ЕС през следващите години и десетилетия. Това ще създава още по-силна тяга за икономическото развитие на България, поставила си като фундаментална стратегическа цел догонването на ЕС по най-важните икономически, социални, институционални и други показатели. По-бързото развитие на ЕС ще бъде важен притегателен фактор за още по-ускорено развитие на България през следващите години и десетилетия. Защото ще се стремим да догонваме още по-бързо движеща се цел, поставила си задачата да достигне и изпревари САЩ по равнище на икономическо развитие;

·        Българските фирми ще имат повече възможности за производствена специализация и коопериране с големи европейски компании, когато страната ни е член на ЕС. В рамките на “международни стратегически съюзи” с европейски и други компании те ще намират ниши, на които да постигат световни стандарти по производителност и конкурентоспособност и ще излизат успешно на конкурентните европейски и световни пазари. Това пък ще води до още по- ускорено развитие;

·        Като член на ЕС България ще получава значителна безвъзмездна финансова, социална, научно-техническа, институционална и друга помощ от структурните, социалните, аграрните и други фондове, а също и от институциите на общността, каквато не може да очаква от други международни източници. Само за 2007-2013 г. предвидените безвъзмездни трансфери от фондовете на ЕС към България превишават 11 млрд. евро. Ако приспаднем от тях около 2,0 млрд. евро членски внос на България в общността за този период потенциалните нетни трансфери към нас ще възлизат на около 9 млрд. евро. През следващите години проблемът ще бъде не толкова в недостига на финансови ресурси, а в наличието на административен, технически и управленски капацитет за усвояване на средствата, предоставяни от общността и други външни източници. Остава да се види доколко успешно ще ги усвоим. Това ще подсили инвестиционната активност за структурна, технологична и институционална модернизация на икономиката, растежа на БВП, повишаване на конкурентоспособността, модернизация на страната и обществото и по този начин – за ускорено догонващо развитие. Зад тези 9 млрд. евро стоят не само парични единици, а научно-технически, управленски, институционален, организационен и друг експертен опит, какъвто ние нямаме. Това ги прави още по-ценни и дисциплиниращи;

·        Като член на ЕС (и на НАТО) България сега е по-стабилна и по-предвидима за световната финансова общност. В нашето общество напоследък се дискутира дали преходът към пазарно стопанство е завършен[2]. Според нас той все още не е завършен, но вече е категорично необратим. А необратимостта е по-важен фактор за доверие от завършеността на прехода. Чуждестранният бизнес доказа, че е готов да участва в осъществяването на прехода в ЦИЕ при наличието на минимално необходима сигурност, но е силно алергичен към възможността за евентуално връщане към някаква модернизирана форма на командна икономика. Такава вероятност у нас вече няма. Това създава благоприятни условия за по-голям приток на преки чуждестранни инвестиции и за други форми на стопанска дейност на чуждестранни юридически и физически лица у нас, а също и на български лица в чужбина[3]. България става все по-надежден политически и стопански партньор. Запазването и повишаването на доверието на световната финансова общност ще бъде важен фактор за ускорено икономическо развитие;

·        Преобладаващата част от българската икономика вече е в частния сектор. С присъщата му предприемчивост, рационалност и динамизъм, ако бъде лоялен към държавата и обществото и, наред със собствените интереси, поеме своя дял от икономическата и социалната отговорност, частният сектор може да тласка икономиката към повече стопанска рационалност, конкурентоспособност и ускорено развитие. Особено ако този сектор функционира в конкурентна среда. Това е доказано по безспорен начин от западноевропейския, северноамериканския, австралийския и японския опит през последните стотина години;

·        България разполага със сравнително добре развита в миналото образователна система и система за квалификация и преквалификация на работната сила, които сега са частично разрушени. Това се признава от вички западноевропейски анализатори на образователната система в ЦИЕ. При наличието на многогодишни традиции и солидна основа, с помощта на западните партньори образователната система може да бъде възстановена и модернизирана бързо по европейските стандарти, запазвайки най-ценното от националните традиции в тази област. Това ще й позволи да повиши ефективността си и да подготвя подходящи кадри с висше и средно образование за икономиката и другите сектори;

·        България има сравнително добре квалифицирана за източно-европейските стандарти и същевременно евтина работна сила, способна да постига по-висока производителност на труда при подходящо корпоративно управление. При съчетаване на наличната квалифицирана и евтина работна сила със съвременно корпоративно управление, осигурено от западните партньори, може да се активизира преместването на производствени мощности от западноевропейските страни със скъпа работна сила в България и други източноевропейски страни с евтина и относително добре квалифицирана работна сила. Така може да се постигне бързо повишение на производството и на производителността. Това ще помогне за намаляване на емиграцията на квалифицирана работна сила от България, ще ускори процеса на завръщането на част от емигриралите и ще улесни догонващото развитие;

·        Поставени в подходяща пазарна среда в чужбина, българите се преобразяват в трудолюбиви, изобретателни, непретенциозни и предприемчиви хора. Като член на ЕС тази западноевропейска среда ще стане достъпна и за българите[4]. Освен това, такава стимулираща пазарна работна среда ще се създаде постепенно у нас и няма нужда те да я търсят в чужбина, за да проявяват предприемчивост. При наличието на подобна пазарна среда у нас шансовете на България за успешно догонващо развитие са по-големи;

·        България има благоприятен климат като място за живеене, за модерно земеделие и развитие на международен туризъм. Съчетанието на равнини, планини и море, заедно с приятния умерен климат и девствеността на българската земя (поради по-ограничена употреба на химически торове и противопаразитни препарати през изминалите десетилетия) може да се превърне в предимство за постоянно заселване на българи, живеещи сега в други държави; за заселване на чуждестранни имигранти; за производство на екологично чисти земеделски продукти; за развитие на международен туризъм. Всичко това в комплекс може да се превърне в мощен фактор за ускорено развитие и частичен компенсатор на демографската криза;

·        България има благоприятно географско разположение на територия през която сега минават и в бъдеще ще минават още повече важни международни комуникации от запад на изток и от север на юг. Значението им тепърва ще нараства. Тяхното изграждане и/или модернизация предстои. Имаме предвид скоростни железопътни линии и автостради, водните пътища по р. Дунав и по Черно море, петролопроводи, продуктопроводи, газопроводи, електропроводи, въздушни трасета, телекомуникационни канали и други. Това ще помага за развитие на местната инфраструктура, за подобряване на връзките ни с другите части на Европа и Близкия изток и намаляване на разходите за икономическо, социално и културно общуване. То пък ще бъде предпоставка за ускоряване на икономическото развитие.

 

1.1.2. Слаби стартови позиции

 

·        България ще бъде страната с най-нисък БВП на човек от населението, най-ниска производителност на труда, най-ниска конкурентоспособност[5], най-голяма бедност, най-нискоефективна администрация и най-неблагоприятни други икономически, социални, демографски, институционални, здравословни, санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични и други показатели, присъединявала се до сега към ЕС. На България й предстои да измине много дълъг път на догонваща модернизация в икономиката и другите сектори, докато постигне равнище на икономическо и социално развитие, сравнимо с ЕС. Ако трябва да бъдем точни, между България и ЕС има голяма пропаст по всички тези показатели, която трудно ще се преодолее. Това ще изисква не години, а десетилетия. И то много десетилетия;

·        Под натиска на МВФ, Световната банка и други външни източници, в България беше приложен модел на ускорена престъпна и полупрестъпна приватизция, която се превърна в сърцевина на криминалния преход към пазарно стопанство. Поради определящото значение на собствеността във всяко общество, методът на приватизация предопредели криминалния модел на трансформация на България към пазарно стопанство. Разбира се, световните институции не нареждаха открито приватизацията да бъде престъпна. Те го налагаха по косвен начин - чрез настояване тя да се проведе бързо и мащабно. А бързата и масирана приватизация не може да бъде друга освен престъпна и полупрестъпна. Защото бързото прехвърляне на огромна маса активи от едни в други ръце създава многобройни изкушения на които не може да се устои. Особено в изостанала страна като България – със слаби и сервилно послушни на външни партньори институции и без демократични традиции. Това се потвърждава от целия световен опит. Ръководителите на международните институции и на великите сили го знаеха много добре и въпреки това избраха този метод на действие спрямо нас. Това едва ли е била случайна грешка поради недоглеждане! Така МВФ, Световната банка и други чуждестранни субекти акушираха при раждането на един уродлив частен сектор[6] в България и са съотговорни за неговото сегашно и бъдещо поведение. Природата на този частен сектор е логичен продукт на методите на неговото формиране. Създаденият по такъв начин частен сектор не притежава цивилизования балансиран динамизъм, присъщ на частния сектор в страните от ЕС, който има няколковековна история. По своето зачатие немалка част от нашия частен сектор преследва агресивно собствените си интереси и потъпква безпардонно интересите на обществото, държавата, стопанските и социалните си партньори. Той не е лоялен към държавата и обществото, не плаща данъци, не спазва законите, нарушава грубо санитарно-хигиенни, ветеринарни, екологични, трудово-правни, осигурителни и други стандарти. В името на бързата и голяма печалба не се колебае да минава през трупове. Не е склонен да прави компромиси между своите интереси и интересите на обществото и социалните партньори и да поема своя дял от икономическа, социална и обществена отговорност. Престъпната част на българския частен сектор не познава и не признава друг модел на поведение, освен бруталното потъпкване на законите и интересите на партньорите и ще се придържа към него възможно най-дълго. В България не се прилага принципът на цивилизованите държави , че “частната собственост е едновременно право и отговорност”[7]. Важи само първата му част. Ще минат десетилетия, докато се преодолее “фабричният дефект” на този уродлив частен сектор и той бъде цивилизован[8]. Това ще влияе негативно върху икономическото развитие на страната. Повишаването на ефикасността на съдебната система може да ускори процеса на принудително цивилизоване на престъпната част от българския частен сектор. Съдебната система не изпълняваше тази си функция до сега. Това обаче ще се постигне трудно и ще отнеме години, тъй като демонът беше съзнателно пуснат от бутилката преди 15-17 години;

·        Още по-агресивни и безпардонни в поведението си са някои чуждестранни инвеститори. Те преминават всякакви граници на съвременните норми за цивилизованост в третирането на своя персонал и на клиентите. Често пъти приватизираните финансови и нефинансови предприятия изведнаж стават губещи, докато преди това са били печеливши като част от “неефективния” държавен сектор. Част от тях фалшифицират своите счетоводни баланси, укриват истинската си печалба, пренасят я в чужбина чрез вътрешни разчетни цени и други методи и не плащат данъци[9]. В някои случаи, изнесени от медиите, третирането на местния български низов персонал от чуждестранните ръководители и българските им помощници граничи с положението на крепостните селяни през средновековието. За това допринася и робското търпение на българските работници в тези предприятия от страх да не загубят и мизерните си заплати, а също и пасивността на българските синдикати. Българските власти най-често са безучастни наблюдатели на тези груби нарушения на финансово-счетоводното и трудовото законодателство и на елементарните норми за човешки отношения. В такива условия трудно се постига догонващо развитие;

·        Развитието на България след 1989 г. протичаше в обстановка на целенасочено отслабена държавност, съзнателна принизеност на реда и законността, предоставен от властите простор за престъпност и корупция, толерирана и дори мълчаливо насърчавана от някои държавни институции. Беззаконието и разграбването на общественото имущество се превърнаха в синоним на демократизацията и на прехода към пазарно стопанство. Доколкото все пак имаше някои добри закони, те не се прилагаха от правораздавателните органи. Под влияние на лобистки интереси народни представители съзнателно оставяха празноти в законите, които улесняваха разграбването на общественото имущество и другите форми на престъпност. В действащия през тези години Наказателно-процесуален кодекс бяха премахнати текстовете, обявяващи в престъпление посегателството срещу държавно и обществено имущество. Като престъпление се третираше само посегателството срещу частната собственост, обявена за свещена и неприкосновена. Това създаде юридически простор за безнаказано разграбване на държавни активи за милиарди левове с пряко участие на държавни институции и високопоставени личности. В заключителната фаза на разграбването ръководители на съдебната система призоваха за амнистия на престъпниците. Съзнателно не се преследваха големи стопански престъпления, извършени с колективни решения на управленски институции. Това беше една от прикритите форми на толериране на престъпността. В правораздавателните органи имаше безредие, дезорганизация, липса на дисциплина, бездействие при наличието на очевидни факти за престъпност. Поделенията на правораздавателната система (органите на МВР, следствието, прокуратурата и съдът) прахосваха енергията си в междуособни борби, вместо да си сътрудничат в действията срещу престъпността и корупцията. Високопоставени лица от правораздавателните органи поддържаха нерегламентирани връзки с престъпността и мафията. Корупцията, обхванала всички етажи на държавното управление, не подмина и правораздавателната система. Съдебната система (съдилища, прокуратура и следствие) стана не само независима, но и безотчетна пред обществото[10]. Нейната независимост прерастна в демонстративна безотговорност. Съдебната система е капсулирана и самообслужваща се институция. Въведе се ротация на приятелска основа на малка група магистрати по най-високите постове в съдебната система и Конституционния съд. Пълният имунитет на магистратите и липсата на механизми за отчетност пред обществото ги прави безотговорни и подхранва самочувствие за безнаказаност. Правораздавателната система е толкова дезорганизирана, кадрово отслабена от чистки на неудобни хора и постоянни реорганизации, проникната от корупционни влияния и недостатъчно финансирана, че не може да води ефикасна борба срещу престъпността и корупцията. Доверието на обществото в тази система се е сринало до санитарния минимум. Мерките на новото ръководство на прокуратурата вдъхват надежда, особено ако бъдат трайни, а не кампанийни и ако се разпрострат и в другите поделения на правораздавателната система. Без ефикасна правораздавателна система не е възможно догонващо развитие;

·        Расте комплексната (доходна, имуществена, здравна, образователна и дигитална) поляризация в обществото. Нейните съставки взаимно се подсилват и изострят чрез синергичния ефект. Доходната поляризация след време неизбежно води до имотна поляризация. Най-бедните 10% от населението почти не притежават имоти, а най-богатите 10% имат много имоти у нас и в чужбина за десетки и стотици милиони долари. Доходната поляризация се проявява и в структурата на депозитите на домакинствата, която е дори още по-остра[11]. Така доходната поляризация поражда и засилва имуществената, здравната и образователната поляризация. Те, на свой ред, засилват дигиталната поляризация. Тя, по обратен път, изостря пораждащите я форми на поляризация. И така до безкрайност. Липсва ефикасна политика за социално приобщаване. Декларираната политика за такова приобщаване остава на книга и социалното отчуждение нараства. Расте отчуждението на хората от националните идеали. Те се затварят все повече в тесните семейни и приятелски клетки. Най-невинната, но и потенциално все по-опасната форма на това отчуждение е растящият процент на гражданите, достигнал 60%, които не участват в изборите. В такава обстановка не е възможен траен конкурентоспособен растеж и догонващо социално-икономическо развитие;

·        Опасно нараства социално-етническата поляризация в обществото. На фона на общата средностатистическа поляризация, тя е особено болезнена за циганското (ромското) население, голяма част от което живее в оскотяваща мизерия. Поради липса на алтернатива част от това население е превърнало кражбите в главен източник на доходи за мизерно преживяване. Друга форма на тази поляризация е разрастването на затворени цигански гета, на единия полюс, отличаващи се със смразяваща мизерия, и на също така затворени елитни квартали, на другия полюс, характерни с екстравагантния лукс на своите обитатели. Някои от елитните квартали дори са оградени с масивни стени и достъпът в тях на външни лица е строго ограничен с въоръжена охрана. Мизерните символични огради в бедните ромски квартали са също така изолиращи. Сегрегация, поразително сходна с тази в расовите общества. В нашия случай тя е етно-социална. И в едните и в другите все по-трудно влизат и инкасаторите, отчитащи потребената електрическа и топлинна енергия, вода и други. Често пъти в циганските гета това е възможно само с полиция. Все по-ограничен става и достът в тези гета на държавните институции, включително и на силовите органи, което вече е страшно. Ако не се вземат ефикасни мерки за смекчаване на тази поляризация в недалечно бъдеще в България могат да се случат събития, подобни на тези в предградията на Париж и други френски градове през ноември 2005 година. Социално-етническата поляризация ще влияе негативно върху потенциала за икономическо и социално развитие на България;

·        Слабо развита и лошо поддържана е инфраструктурата: транспортна, техническа, телекомуникационна, електропреносна, водосборна, водоснабдителна, водопредпазна, антиерозионна, екологична, социална и друга[12]. Българските железници са пред разпад[13], а пътищата и улиците са трудно проходими. С такава инфраструктура не е възможно по-голямо и по-качествено производство, внос и износ, напояване и отводняване, предпазване от наводнения, големи летни пожари и снеговалежи, изгодни за страната транзитни потоци, привличане на повече чуждестранни инвестиции, конкурентоспособност. Казано най-общо, българската инфраструктура е забравена от правителствата през последните 17 години и пожертвана пред олтара на така наречената финансова стабилност. С такава инфраструктура не е възможно никакво развитие, да не говорим за догонващо;

·        Занемарено е здравеопазването, образованието и науката – сектори, без които не е възможно създаването на съвременен човешки капитал и икономика основана на знанието, а без тях е немислимо ускорено развитие и конкурентоспособност. В по-широк план, с такова здравеопазване и образование не е възможно подобряване на качеството на живота на хората. Битуващите в обществото мнения, че имаме висококвалифицирана, трудолюбива и дисциплинирана работна сила не отговарят на реалностите. Ако това беше по-близо до истината преди 17 години, то все повече се отдалечава от нея с течение на времето, поради недостатъчните грижи на държавата за тези сектори. Здравеопазването, образованието и науката са и недостатъчно финансирани. В официалните среди слабото им финансиране през последните 10-15 години най-често се оправдава с липсата на реформи в тях и свързаното с това нерационално използване на заделяните финансови ресурси. Тези сектори наистина не са реформирани достатъчно и ресурсите не се използват рационално, но отговорността за реформирането им носят същите държавни институции, които определят тяхното финансиране - Народното събрание и Правителството. Вместо да се повтаря безкрайно клишето за нереформираността по-правилно е да се пристъпи бързо към радикални реформи, по-рационално използване на ресурсите и осигуряване на достатъчни финансови средства за тези сектори;

·        Лошо се използва трудовият потенциал – ниски са коефициентите на икономическа активност и на заетост, голяма е безработицата от предимно необразовани и неквалифицирани хора. Картината на безработицата в България е все по-противоречива. От една страна нейният процент остава висок, а от друга все по-силно се чувства недостигът на средно- и висококвалифициран персонал. В бизнес средите се чуват гласове за внос на квалифицирана работна сила, докато нашата квалифицирана работна сила напусна България през последните 10-15 години и трудно ще се завърне обратно през близките години. Слабо се уплътнява работното време в рамките на работната седмица и работния ден. През последните 10-15 години България е поле за гигантско пилеене на квалифицирани трудови ресурси;

·        Ниска е производителността на труда, незадоволителна е трудовата и производствената дисциплина. Ниска е интензивността на труда. Освен че е ниска, твърде бавно нараства производителността на труда[14]. Масови са нарушенията на трудовото законодателство от работодателите (и от наемния труд), които държавните институции пасивно наблюдават, без да реагират. Както посочихме по-горе, особено брутални са тези нарушения от чуждестранни работодатели. Недостатъчно ефикасни са санкциите при нарушаване на трудовото законодателство. Това също е канал за пилеене на голям трудов потенциал;

·        Незадоволителна е договорната дисциплина между стопанските контрагенти. Съдебните процедури между спорещи стопански партньори траят с години. Интересите на кредиторите не са защитени добре. Не са малко случаите, когато стопанските спорове между партньори се уреждат с насилие, пожари и куршуми. Просрочените междуфирмени задължения, забавени данъчни, осигурителни, банкови и други плащания формират огромен квазибюджетен дефицит, който вече достигна около 150% от БВП;

·        Вътрешната трудова мобилност в България е традиционно ниска. Сам по себе си добър като показател за качеството на живота, високият процент на семействата със собствено жилище у нас (около 90%) ограничава трудовата мобилност. За това допринасят още психологически фактори, слабо развитата транспортна инфраструктура, трудностите при намиране на жилище, на работа за други членове на семейството, на училище и детска градина за децата, задълженията по полагане на грижи за възрастни роднини. През близките години не се очертава повишение на вътрешната трудова мобилност. Това ще влияе неблагоприятно върху заетостта, производителността и растежа;

·        България е в демографска криза, която вероятно ще се изостря през следващите десетилетия, ако държавата не вземе мерки за постепенното й смекчаване. Овладяването й едва ли е възможно. Това ще намалява работната сила, ще влошава възрастовата и професионалната й структура, ще ограничава нейната предприемчивост и динамизъм, ще влошава съотношението между работещи и хората, които те издържат, ще увеличава бремето на бюджета с разходи за пенсии и медицински грижи за възрастните хора. В такива демографски условия трудно се постига висока производителност и догонващо развитие;

·        Голяма е емиграцията на млади, квалифицирани и предприемчиви хора, която не може и не бива да се ограничава с административни средства. А икономическите ще дадат резултати след много години, когато условията за живот и работа в България се подобрят значително и се приближат до тези в западна Европа. Последствията от емиграцията са сложни за България. Тя е полезна сега като частичен отдушник при висока безработица и като източник на валутни трансфери от работещи в чужбина българи, но при нормални условия в бъдеще резултатите ще са други. Някои негативни последствия от емиграцията вече се проявяват. Както вече споменахме по-горе, макар че статистическата безработица е все още висока, все по-остро се чувства недостигът от квалифициран персонал за фирмите, а безработните са предимно хора без образование и квалификация. Нетните резултати от емиграцията за по-дълъг период от време обаче са негативни и ще бъдат сериозни, многомерни и трайни. Макар че общият брой на емигрантите постепенно ще затихва като количество по обективни причини, емиграцията на висококвалифицирана работна сила към по-напредналите страни ще съпътства нашето развитие в продължение на много години. Като нетен резултат това ще затруднява допълнително ускореното икономическо развитие на България;

·        Остарели и неразвити са производствените и продуктовите структури, твърде различни от модерните структури в страните от ЕС. Това ще затруднява мащабната вътрешноотраслова и вътрешнопродуктова специализация и трайното производствено коопериране между фирми от България и страните от ЕС. Примитивните производствени структури предопределят също такива експортни продуктови структури с ниска добавена стойност. Суровините, материалите, необработените и първично обработените, материалоемките, енергоемките, капиталоемките и наситените с прост труд изделия са около 85% от общия неенергиен износ на България. Ние изнасяме предимно нискотехнологични, ограничено количество среднотехнологични и символичен обем (2-3%) високотехнологични стоки[15]. Модернизацията на производствените и експортните структури е много сложен процес, който изисква стратегическо въображение, ефикасна икономическа политика, огромни ресурси и много години, дори десетилетия. Тази модернизация е осъществима само чрез привличане на водещи световни компании в съответните области с предоставяне на изгодни данъчни и други дългосрочни условия и държавни гаранции от наша страна. То също предполага много по-ефикасна политика по здравеопазването, образованието, науката, иновационната дейност и инфраструктурата. Защото без тях не е възможно ускорено високотехнологично развитие. Автоматичните пазарни механизми не притежават структурообразуващи способности за средна и дългосрочна перспектива, особено в изостанали страни като България. Пазарните механизми не могат да разпознават какви структури и технологии ще се появят в бъдеще и кои са най-приемливи. Необходимо е интелигентно участие на държавата чрез създаване на подходящи трайни икономически условия, които стимулират и подпомагат българските компании да се ориентират към високотехнологични производства в сътрудничество с водещи чуждестранни компании. Правителството, в консултации с бизнеса и хора от науката би могло да помогне с подсказване на най-перспективните приоритетни насоки на високотехнологични дейности и да създаде дългосрочни стимулиращи икономически условия за насочване на научни изследвания и инвестиции на български и чуждестранни фирми в съответните области. Това е доказано от опита на всички сегашни развити страни, когато са се намирали в ситуации, сходни с нашата сегашна. Без такива условия не е възможно създаването на модерни продуктови структури, производство на висококачествени продукти и услуги, голям и конкурентоспособен износ и догонващо развитие в бъдеще;

·        Занемарена е иновационната дейност. Съществувалата до края на 80-те години развойно-внедрителска база беше разграбена и разрушена, вместо да бъде приспособена към новата пазарна среда. Липсата на такава база сега ограничава възможностите за бързо усвояване, разпространяване и използване на вносни технически и други новости и за създаване на собствени новости на съвременно равнище[16]. Слаби са връзките между наука, университети и стопанска практика. Без модерна иновационна система не е възможен масиран конкурентоспособен износ и ускорено икономическо развитие;

·        Изостава развитието на информационно-комуникационните технологии, биотехнологиите, нанотехнологиите, технологиите за нови материали, екологично чистите технологии и другите най-нови научни и технически направления[17]. По разходи за научни изследвания (0,35-0,40% от БВП при средно 2,00% в ЕС) България е между последните в Европа. Разходите на частния сектор за научни изследвания са нищожни. А без развита наука и внедрителски мощности не е възможно успешно усвояване и разпространяване на внасяните и създаваните собствени новости, технологична модернизация и висока конкурентоспособност и на тази база – догонващо развитие;

·        Ниски са санитарно-хигиенните и ветеринарните стандарти, неприемливи по критериите на ЕС. Преобладаващата част от българските производители на хранителни продукти едва ли ще получат разрешения за износ на европейските пазари ако не направят съществени подобрения в санитарно-хигиенната си производствена среда[18]. Липсва надежден санитарно-хигиенен и ветеринарен граничен контрол, а също и контрол за качеството на вътрешното потребление. Допускат се масови нарушения, които се отразяват върху здравето на хората. Контролът на държавните институции не е ефикасен и е податлив на корупционни изкушения. Това ерозира потенциала за здравословно ускорено развитие;

·        Ограничен е потенциалът за вътрешно натрупване и инвестиции. Поради бедността частните спестявания на мнозинството от гражданите са ограничени. Същото важи и за повечето фирми, особено малките и средните. Част от привлечените от банките средства се насочват към чужбина, а не обслужват българската икономика. Съвсем ограничен е потенциалът за използване на ресурси от фондовата борса, от инвестиционни, взаимни, пенсионни и други фондове. Инвестиционните фондове като инструменти за мобилизиране на спестявания едва сега прохождат. Все още много е ниска спестовната, застрахователната и друга финансова култура на масовия български гражданин. Това ще затруднява вътрешното натрупване и инвестициите поне в обозримото бъдеще. Време е да се мисли и действа за разширяване на кръга от инструменти за мобилизиране на повече ресурси за икономическо развитие, а също и за интегриране на нашата малка и елементарна фондова борса с някоя от водещите фондови борси в  Европа[19].

·        Скромен е административният, техническият и управленският потенциал за усвояване на външни финансови ресурси, в т.ч. и трансфери от фондовете на ЕС. Голяма част от предприсъединителните фондове не се усвояват[20]. Такава опасност грози и трансферите от структурните фондове на общността през годините непосредствено след присъединяването поради слабата подготовка на българския персонал за тяхното усвояване. Колкото и да е парадоксално на пръв поглед, много е вероятно плащанията на България към ЕС през първите 2-3 години след присъединяването (предимно годишен членски внос от около 230-250 млн. евро) да превишават реалните трансфери от ЕС към България, т.е. страната ни да бъде нетен платец, поради липсата на добре подготвени проекти за финансиране от наша страна. Вината за загубата на няколко милиарда евро безвъзмезден ресурс ще бъде изцяло наша. Това ще ограничава възможностите ни за интеграция и за догонващо развитие през следващите няколко години;

·        Липсва дългосрочна стратегия и подходяща политика за регионално развитие. Голяма е изостаналостта и дори обезлюдяването на планински, полупланински и селски региони, за които държавата не се грижи[21]. В условията на догонващ икономически растеж регионалните различия в България ще растат през следващите години и десетилетия. Например, разликата в стандарта на живеещите във Видинския или Смолянския регион, от една страна и София, от друга, след 15-20 години ще бъде по-голяма, отколкото е сега. Качеството на живота ще се подобри през този период и в трите региона, но в София това ще става по-бързо. По-бързо ще се развиват регионите на няколко растежни центъра: София, Варна, Бургас, Пловдив и др. Все повече ще изостават относително Северозападна, Североизточна, Югозападна, Югоизточна и Родопска България. Тази опасност все още не се осъзнава от държавните институции и те не вземат мерки за нейното смекчаване. Пълното й овладяване обаче не е възможно. Регионалните икономически и социални напрежения ще се засилват и ще ограничават потенциала за ускорено икономическо развитие;

·        Липсва ефикасна екологична политика, особено в големите градове и прилежащите райони. Развитието на транспортната инфраструктура, особено форсираното развитие на автомобилния транспорт, не е съобразено с екологичните изисквания. Не се спазват екологичните стандарти във водохващането, водоснабдяването и напояването, в отвеждането и пречистването на отпадните води. Повечето от средните и малките градове в България нямат канализация и съвременни пречиствателни съоръжения за отпадните води и това води до масови натравяния на хората. Още по-тежко е положението в селата. Хиляди са нерегламентираните сметища край селищата на България. Силно изостанало и несъобразено със съвременните екологични стандарти е събирането, съхраняването и използването на твърди отпадъци, особено в големите градове и най-вече в София;

·        В България има странен стил на управленско поведение. Като правило, много от тежките проблеми са известни и по тях се говори в обществото в продължение на години, без да се вземат управленски решения. Трябва да се случи нещо трагично (да загинат невинни хора, наводнения, пожари, транспортни и екологични катастрофи), за да се активизира общественото мнение и да се пристъпи към управленски действия. След като се вдигне шум за кратко време (няколко седмици или месеци) всичко затихва и се забравя отново до следващата трагедия. Управленските решения, често пъти половинчати и недостатъчно финансирани, следват събитията, а не ги предшестват, за да ги предотвратяват. Взетите правилни решения често не се изпълняват, а виновните не носят отговорност. С такъв стил на управленско поведение трудно се постигат добри резултати и догонващо развитие;

·        Пренебрегва се микроикономическата и сляпо се преувеличава ролята на макроикономическата политика. Не се разбира, че без стабилна микроикономика не е възможна трайна макроикономическа, финансова, социална, етническа и политическа стабилност. Разкъсана е връзката между микроикономическа и макроикономическа система. Вместо да се допълват и подсилват взаимно, провежданата от години икономическа политика ги противопоставя. В такива условия не е възможно трайно ускорено икономическо развитие;

·        В продължение на много години по настояване на МВФ в България се провежда гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Подобряването на живота на хората не е във фокуса на икономическата политика. Вместо това се абсолютизира значението на ниската инфлация, бюджетът с излишък, стабилният валутен курс, фискалният и валутният резерв, лихвените проценти и други подобни. Те са много важни средства на икономическата политика, но се фетишизират и превръщат в нейни крайни цели. Министърът на финансите заявява публично, че “финансовата стабилност е главната икономическа цел на държавата”. Забележете, главната цел не е човекът, а финансовата стабилност! Не се разбира, че финансовата стабилност сама по себе си не води автоматично до по-висок растеж и подобряване качеството на живота на хората. През последните почти десет години имаме класическа финансова стабилност, но няма висок растеж и подобрение в живота на мнозинството от хората[22]. През последните 17 години българските правителства проявяваха завидно престараване в изпълнение на исканията на МВФ. България е единствената страна от ЦИЕ, която по своя инициатива продължава текущото си споразумение с МВФ и единствена ще се присъедини към ЕС на 1 януари 2007 г. с ангажиращо споразумение с фонда. Всичко това ерозира потенциала за ускорен и конкурентоспособен растеж в средно- и дългосрочен хоризонт;

·        Едностранчива е бюджетната политика. Тя е подчинена само на финансови критерии и пренебрегва фундаментални национални ценности като здраве, образование, наука, санитарно-хигиенни стандарти, лична и имуществена сигурност на хората, опазване на околната среда, развитие на инфраструктурата. Провежда се политика на бюджетен излишък за сметка на посочените национални ценности[23]. Хиляди хора умират преждевременно всяка година поради липса на достъп до качествена здравна помощ, инфраструктурата, екологията и санитарно-хигиенното дело са в окаяно положение, а в същото време бюджетът приключва с милиардни излишъци[24]. Не се търсят компромисни решения между висшите национални ценности (целите на развитието) и относителното бюджетно равновесие (едно от средствата на икономическото развитие). В такива условия не е възможно догонващо развитие. Негативните последствия от тази политика ще се почувстват особено силно в средно- и дългосрочен хоризонт;

·        При управлението на фискалния резерв безусловен приоритет също имат финансовите критерии, за сметка на здравето, образованието и живота на хората. Една страна може да пристъпи към предсрочно издължаване на публичен външен дълг ако е решила най-острите си вътрешни проблеми и има свободен ресурс. България не е такава страна. Болезнени вътрешни икономически, социални и други проблеми чакат решение от години и дори се изострят (здравеопазване, образование, инфраструктура, наука, култура, екология и други), а ресурси на фискалния резерв се използват за предсрочно изплащане на външен дълг[25]. В такава обстановка не може да се постигне ускорено развитие;

·        Тревожно голям е дефицитът в текущата сметка (14,9% от БВП в края на 2005 г.)[26], който се дължи на малко производство, още по-малък износ с нерационална структура и ниска конкурентоспособност. Решението на проблема с дефицита в текущата сметка не трябва да се търси в свръхрестриктивната бюджетна политика. Трайното решение е в структурната и технологичната модернизация, активната иновационна политика, подготовката на висококвалифицирана и здрава работна сила, увеличение на масата на износа и на неговата конкурентоспособност и като допълнение – по-гъвкава бюджетна политика и също такава политика по валутния курс. В резултат на всичко това ще се увеличи производството и износът, ще се повиши конкурентоспособността на българските стоки, ще се намали дефицитът в търговската сметка и в крайна сметка – ще спадне дефицитът в текущата сметка. Трайно високият дефицит в текущата сметка ще затруднява догонващото икономическо развитие;

·        Ниска е фирмената култура, посредствено е фирменото управление. Значителна част от фирмите не са лоялни към държавата, обществото, гражданите и дори към собствения си персонал. Масови са нарушенията на данъчната и митническата дисциплина. По качество на управление на фирмите България е на едно от последните места в света[27]. В такава микросреда не е възможно догонващо икономическо развитие;

·        За всяка икономика е много важно наличието на дългосрочен поглед и ясна стратегическа ориентация. Това позволява точно съизмерване на текущите и бъдещите ефекти в стопанската дейност и правилен избор между тях. Много често стратегическите ефекти са толкова големи, че си струва да се жертват текущи бизнес ефекти. Физиономията на нашата икономика сега се определя от частния сектор, който не притежава такъв стратегически поглед. Достатъчно е да посочим положението в туризма, смятан за един от приоритетните стратегически сектори на икономиката. Въпреки негативния опит на Испания и Португалия и добронамерените съвети на много специалисти частният сектор в туризма осъществи през последните години масирано гъсто строителство на туристически обекти край морето и в планините, което ги прави непривлекателни за качествените чуждестранни туристи. Българските туристически зони се превръщат в свръхзастроени гъсто населени градски квартали, непривлекателни за претенциозните чуждестранни туристи. С такива комплекси България ще привлича само най-бедните чуждестранни туристи, което не обещава нищо добро на нашия туризъм. Тази груба стратегическа грешка ще ни тежи много години, защото е трудно поправима. Анкети сред големите, средните и малките фирми в България показват, че с малки изключения, те нямат средно- и дългосрочни стратегии за развитие. Тяхна главна цел е текущото оцеляване;

·        Хронична е склонността на микроикономиката към трупане на задължения, които затрудняват повишаването на конкурентоспособността, дори поставят под въпрос оцеляването на фирмите[28]. След декапитализацията на държавните фирми, разграбването и целенасоченото им изоставяне от държавата през 90-те години на миналия век и след престъпната приватизация, голяма част от българските фирми още не са се стабилизирали. Те не са провели структурна, технологична, кадрова, управленска и пазарна модернизация, нямат финансови ресурси, не се управляват компетентно и не са готови за ефективна стопанска дейност във висококонкурентна среда, в съответствие със съвременните стандарти. Бизнес климатът не е благоприятен. В такава микросреда не е възможно догонващо икономическо развитие;

·        Държавните и други институции не са ефикасни. Прекалено раздута, недостатъчно квалифицирана, партийно ангажирана, неефективна, с несигурно бъдеще, ниско платена и склонна към корупция е държавната и общинската администрация. С такава администрация трудно се постига ускорено икономическо и социално развитие;

·        Слабо развита е финансовата система, в т.ч. банковите и небанковите финансови институции. Макар че са почти изцяло притежание на чуждестранен капитал, банките и другите финансови институции не са модернизирани и дейността им е далеч под европейските и световни стандарти в съответната област. Както вече споменахме, прилаганите у нас спестовни инструменти и методите за набиране на инвестиции и за застраховки са много по-ограничени от тези в развитите страни. За това допринася и ниската пазарна култура на българските граждани. Висока е централизацията на бюджетната система. Бюджетът изпълнява само фискални функции и пренебрегва стимулиращите и потискащите функции. Погрешна е политиката на бюджетен излишък. Още по-тежко е положението в корпоративните финанси. С такава финансова система не е възможно догонващо развитие;

·        Продължително фиксиран е валутният курс (от 1 юли 1997 г.) в условията на умерена инфлация и слабо повишение на производителността на труда. Натрупаната инфлация в България през изминалите почти 10 години с фиксиран курс на лева превишава значително натрупаната инфлация в Германия и Еврозоната. Повечето ЦИЕ страни (и то най-големите и най-важните) прилагат управлявано плаващ валутен курс. България е една от малкото страни с продължително фиксиран курс в условията на валутен борд.Това оскъпява лева, затруднява допълнително растежа и конкурентоспособността на продукцията и създава трудности за тяхното повишаване;

·        Много ниско е средното ценово равнище (34-35%) в сравнение с това в ЕС. Обективните интеграционни процеси диктуват постепенно сближаване на цените в страните членки. България не може да е изключение от тези процеси. През годините след присъединяването към ЕС нормално е цените в България да нарастват изпреварващо пред тези в общността със стойности в горната зона на едноцифрената инфлация. Освен всички обективни фактори, за това ще съдействат и инфлационните очаквания. То се потвърждава от опита на Гърция, Португалия и Испания в годините преди и непосредствено след тяхното присъединяване към Европейската общност. България ще повтори тяхната крива в една или друга степен. Пълното изравняване на цените ще изисква 20-30 и повече години. По-добре е значителна част от сближаването да стане преди присъединяването ни към Еврозоната, защото тогава влиза в действие ограничител за инфлацията (по критериите от Маастрихт), който ще затрудни допълнително изравняването на нашите цени с тези на ЕС[29]. Посочените обективни процеси не се оценяват от българските власти, които се придържат към политика на ниска инфлация на всяка цена. Ниската инфлация е желателна по принцип, но тя не е целесъобразна при сегашните български условия. Ако тази политика продължава ще настъпи време, когато ще се натрупа голям инфлационен натиск и неговото овладяване ще става все по-трудно, а негативните последствия от продължително фиксирания курс върху конкурентоспособността на българските стоки все по-очевидни. През началните периоди нарастването на цените ще бъде бързо, трудно управляемо и несъчетаемо с изискванията на Еврозоната. Това ще ни създава постоянни проблеми (и санкции) като член на Еврозоната, ще затруднява допълнително икономическото ни развитие и ще има сериозни социални последствия. Бъдещото повишаване на цените в България като член на ЕС е неизбежно. Можем да избираме само начина на повишаване – постепенен или шоков. За предпочитане е управляваната умерена инфлация, водеща към постепенно сближаване на цените, отколкото изравняване чрез неуправляема шокова инфлация. Допускането на втория вариант ще затруднява икономическото ни развитие;

·        Неуважението към законността, реда и дисциплината е вековна черта на нашата народопсихология. Така е при договорната дисциплина в стопанските, а също и в междуличностните взаимоотношения. Както вече посочихме, постигането на европейска законност, правила, ред и дисциплина за всички е дори по-важно за България от финансовата подкрепа на ЕС. Бързи промени в народопсихологията обаче не са възможни. Нужни са едно или две поколения. Предвижданият засилен контрол от страна на Европейската комисия може да ускори частично този процес и затова е полезен. Без тези предпоставки не е възможно ускорено икономическо и социално развитие;

·        Прекалено голям е сенчестият сектор в икономиката. Според някои оценки той е 20-30%, а според други – над 40%. Ако това е вярно не можем да се доверяваме на статистическата информация за състоянието и развитието на икономиката. Не знаем в какъв икономически свят живеем. При това положение много трудно е да се проектира една или друга икономическа политика, тъй като не се знае броят, желанията, интересите и поведението на хилядите неизвестни стопански субекти. Ирационалното стопанско поведение на сенчестите субекти оказва деморализиращо въздействие върху поведението на стопанските субекти в светлия сектор на икономиката. Това също не е благоприятно за догонващо развитие;

·        Голяма е престъпността и корупцията, силно противопоказни за нормалната стопанска дейност. Немалка част от стопанската дейност у нас е криминализирана. Създава се впечатление за пасивно толериране на стопанската престъпност от съответните държавни институции. Както вече споменахме, налице са нерегламентирани взаимоотношения на видни магистрати и други високопоставени лица с престъпни групировки. След създадените през 90-те години благоприятни условия за тяхното процъвтяване, овладяването на вътрешната престъпност и корупцията ще изисква много години. Престъпните прояви на български граждани в западна Европа уронват престижа на България в очите на гражданите и властите в тези страни. Това влияе негативно на стопанските и други отношения с България и затруднява ускореното икономическо развитие;

·        Географското ни положение има и сериозни минуси. За разлика от Чехия, Полша, Словакия, Унгария, Словения, Хърватия ние сме далече от големите икономически, научно-технически и културни центрове на западна Европа. Нямаме вековните традиции на активен икономически и културен обмен и дори битова близост с техните народи, каквито притежават изброените страни. Големите разстояния означават също повече време и по-големи транспортни разходи в стопанския обмен. Това е една от причините да сме икономическа периферия на Европа. При недостатъчно енергични мерки за преодоляване на другите ни слаби позиции, географското положение ще поставя още по-силен перифериен отпечатък на бъдещото ни икономическо развитие.

 

1.1.3. Заключение

 

В България има много нерешени проблеми, които предопределят икономическата и социалната ни изостаналост. Изброяването на толкова много слаби изходни позиции не е приятно – и за автора, и за читателите. То дори дава основание да се заяви, че постигането на догонващо икономическо развитие в България е на границата между възможното и невъзможното. Догонващото развитие предполага пълна мобилизация на националната енергия в продължение на много години. Нещо, което трудно се постига.

Но по-добре е да гледаме истината в очите, отколкото да си затваряме очите пред нея! Науката трябва да говори с езика на фактите, независимо дали те са приятни или не!. Иначе науката не би служила на националните интереси и би се превърнала в сервилна послушница на партизански и корпоративни интереси. Трябва да вникнем в неприятната истина, за да я разберем и преобразим в положителна.

Списъкът от слаби изходни позиции не е продукт само на последните 17 години. Той е резултат от многогодишни “натрупвания” на недостатъчно развитие; ниска стопанска рационалност; неадекватна държавна политика; недостатъчни материални, финансови, човешки и управленски ресурси, неефикасно използване на тези ресурси. Той е резултат и на външни обстоятелства, натрапвани от големите държави и от международните финансови институции на малка България в миналото и сега. Решаващи за нашата изостаналост обаче са вътрешните причини за които ние сме отговорни.

И всичко това се е натрупвало в продължение на 100 и повече години и ни е държало в опашката на европейския прогрес. България сега е между последните в Европа по равнище на икономическо и социално развитие, където сме били и преди 50 или 100 години. През това време ние сме се развивали, но същото са правели и другите европейски страни. И са го правели дори по-добре от нас. Несериозни и неверни са твърденията, че непосредствено преди Втората световна война България е била между най-напредналите европейски страни. Тогава сме били там в европейската скала, където сме и сега. Такава е горчивата истина, която ние кротко понасяме и дори участваме в нейното създаване и опазване. Често пъти дори се опитваме да я украсим или скрием. Всеки според възможностите си. В този смисъл носим и някаква обща отговорност. Разбира се, отговорността на политиците е далеч по-голяма, защото техните възможности за влияние върху събитията са по-големи от тези на обикновените граждани

Ако успеем да превърнем значителна част от слабите позиции в предимства или поне да смекчим негативния им характер ще постигнем догонващо икономическо развитие. Ако не успеем – ще продължим да вегетираме между последните в социално-икономическата периферия на Европа. До сега бяхме в периферията на разединена Европа, а в бъдеще можем да останем в периферията на обединена Европа. Между двете ситуации едва ли има голяма разлика от гледна точка на нашите сравнителни позиции спрямо другите страни в Европа.

Посочените по-горе слаби страни на нашата икономика издават недостатъчната ни подготвеност за присъединяване към ЕС. Засега цялото внимание на българските власти и на Европейската комисия се концентрира върху съдебната система, престъпността и корупцията. България наистина има сериозни слабости в тези области, но те не са единствените, нито са най-трудно преодолимите. Силно се подценява и премълчава неподготвеността ни за присъединяване в икономиката. България няма нормално функционираща и още по-малко - конкурентоспособна икономика, която може да се справи с конкурентния натиск на вътрешния европейски пазар, както се изисква според критериите от Копенхаген.

Въпреки това ние сме за по-бързо присъединяване към ЕС. Приветстваме решенията на европейските институции за нашето присъединяване не защото България е добре подготвена, а защото само като член на общността у нас ще задействат правилата на ЕС и ще се създадат по-благоприятни условия за социално-икономическо развитие. Под прякото наблюдение и контрол на институциите на ЕС ще се провеждат радикални реформи в икономиката, здравеопазването, образованието, екологията, съдебната система и в другите сектори. Така ще постигнем догонващо социално-икономическо развитие. То не би било възможно извън ЕС, ако зависеше само от волята и възможностите на българските власти.

Най-големи противници на обявените от Европейската комисия строги мерки за наблюдение и контрол върху България непосредствено след присъединяването са заинтересованите престъпни и други групови интереси, които при новите условия по-трудно ще се облагодетелстват в нарушение на законите. Засиленото наблюдение над България може да засяга някои чувствителни национални струни, но е обективно полезно за бъдещото ни развитие. Колкото и да е невероятно, институциите на ЕС като че ли са повече заинтересовани и загрижени за успешното ни развитие от българските власти. Разбира се, те изхождат преди всичко от своите интереси. Стабилна и просперираща България е предпочитан партньор, пред раздираната от вътрешни конфликти и доминирана от престъпни групировки. В крайна сметка добро е това, което ще подобри живота на хората в България.

Опитът през последните години е поучителен. Много от промените у нас станаха в резултат на натиска на Европейската комисия в процеса на предприсъединителните преговори, често пъти при съпротива на българските власти и на заинтересованите местни престъпни групи. Без този външен натиск реформите нямаше да бъдат направени, в т.ч. и реформите в съдебната система. Темпът и радикализмът на реформите в България като член на ЕС ще бъдат много по-високи, отколкото извън общността.

Нашето общество няма представа за сериозните икономически и социални проблеми, с които ще се сблъскаме през годините непосредствено след присъединяването. Преобладават наивни очаквания за подарено ни от Европейския съюз благоденствие, без ние да сме се променили в живота и труда и да заработим сами това благоденствие[30]. Ключът към благоденствието е в по-високата производителност на труда. А тя не се постига лесно и бързо. България може да постигне по-бързо и по-висока производителност на труда само като член на общността. Поради насажданите в продължение на години евроилюзии има опасност сегашният наивен еврооптимизъм да прерастне в агресивен европесимизъм през близките години.

През годините непосредствено след присъединяването по-силно ще се чувстват някои негативни ефекти на повишената скорост на интеграционните процеси, подсилени от недостатъчната ни подготвеност. В средно- и особено в дългосрочна перспектива ще преобладават положителните ефекти.

Тези предизвикателства трябва да се познават и да сме готови за преодоляването им. Особено предизвикателствата през годините непосредствено след присъединяването – най-трудния период от членството на България в ЕС. В началото на 2005 г. препоръчах на Президента и на Правителството да се изработят подходящи стратегии и ресурсно осигурени конкретни програми за тяхното решаване[31]. Властите не направиха достатъчно за подготовка на обществото, бизнеса, синдикатите, общините и държавните институции за посрещане на суровите икономически и социални предизвикателства на интеграцията в годините непосредствено след присъединяването. Доказателствата за това са многобройни.

Достатъчно е да напомним за слабата подготовка на административен, технически и управленски капацитет по усвояване на трансферите от фондовете на ЕС. Всички признават, че не сме добре подготвени за тяхното усвояване и че през първите години след присъединяването ще загубим много неусвоени средства, но липсват мащабни и радикални мерки за подготовка на необходимия капацитет. Властите като че ли са примирени, че това е неизбежно у нас, защото се е случило и в други страни. По тази причина рискуваме да загубим няколко милиарда евро безвъзмезден ресурс през първите години след присъединяването.

Както вече отбелязахме в началото, не може да се анализира подробно всяка от посочените силни и слаби стартови позиции. Изброяваме ги, за да покажем мащабността и сложността на предизвикателствата, свързани с догонващото икономическо развитие на България като член на ЕС. За част от силните и слабите стартови позиции подробният анализ е направен и са дадени препоръки в нашата “Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година” (виж сс. 77-131, 148-340)[32]. За друга част – това е направено в редица наши публикации през последните години, и особено във втора глава на настоящата разработка. Много още предстои да се прави от икономическата наука.

България може да постигне догонващо икономическо развитие като член на ЕС през следващите години и десетилетия ако използва силните си позиции и превърне част от слабите си позиции в предимства. Това наистина е на границата между възможното и невъзможното. То не е лесно, но не е невъзможно! Макар и при различни условия, други страни и народи са го постигали. България няма разумна алтернатива на интеграцията в ЕС. Няма алтернатива и на догонващото развитие. Успешното догонващо развитие на България е възможно само в рамките на общността.

Начало

1.2. Растеж на БВП

 

В Стратегията за догонващо икономическо развитие са разработени шест сценария за растежа на БВП на човек от населението от 2001 до 2020 г. и след това – само като ориентир за размишления – до 2050 г. (виж сс. 81-87). В постройката на сценариите се допуска широко ветрило от възможни варианти – от песимистичен – през умерен – до оптимистичен. Това са икономически сценарии, обусловени от вътрешната икономическа, социална, институционална и друга политика; от наличието или липсата на политическа и друга стабилност; а също и от външната (балканска, европейска и глобална) среда. В зависимост от наличието или липсата на тези важни предпоставки допускаме вариации на растежа между 3,0 и 5,5% средногодишно.

Водени от съображения за реализъм и от опита на десетки страни в Европа и други региони на света по дългосрочния икономически растеж, приемаме като най-реалистичен така наречения раздвижен сценарий (вариант Е). Той съчетава висок оптимизъм за първите 20 години (5,5% средногодишен темп на прираста) с повече реализъм за следващите десетилетия – постепенно затихващ средногодишен темп на прираста, който достига 3,0% за 2041-2050 година.

В този случай към 2020 г. се постига около 50-55% от очакваното тогава ниво на ЕС-15 и към 2050 г. – около 75-80%, т.е. относително сближаване. Постигането на тези цели предполага почти идеални вътрешни и външни условия. Те са на границата между възможното и невъзможното.

По този сценарий в рамките на 5,5% средногодишен темп на прираста на БВП до 2020 г. са отграничени два подпериода с различен темп на прираста. Първият – 2001-2010 г. със средногодишен темп между 6 и 8% и вторият – 2011-2020 г. с темп 4,8-5,0%. В рамките на първото десетилетие за първата му половина се препоръчва средногодишен темп 8-9%, а за втората половина – 7-8%. По-високият темп за първото десетилетие се препоръчва и е възможен главно поради по-ниската изходна база в началото на периода и мобилизацията на националната енергия през годините преди и непосредствено след присъединяването към общността.

 

1.2.1. Растежът на БВП през 2001-2005 година

 

Задачата ни с настоящия анализ е да установим как се е развивала българската икономика през 2001-2005 г. в контекста на очертаните в стратегията цели на растежа. Това личи от таблица 1:

 

Таблица 1.

Индекси на БДС по икономически сектори и на БВП - в % към предходната година и средногодишно за 2001-2005 г.

(проценти)

Сектори и показатели

2001

2002

2003

2004

2005

2001-2005

средногод.

1. Селско и горско стопанство

100,3

105,5

99,0

103,0

91,4

-1,72

2. Индустрия

104,1

104,6

106,8

105,8

107,3

5,72

3. Услуги

104,7

105,1

104,0

105,7

106,6

5,22

   Общо БДС по базисни цени

103,9

105,0

104,2

105,4

105,1

4,72

   БВП по пазарни цени

104,1

104,9

104,5

105,7

105,5

4,94

Източник: НСИ, Статистически справочник, 2006 г., с. 207

 

Резултатите са очевидни. За изминалите пет години на базата на официални данни средногодишният прираст на БДС е бил 4,72%, а на БВП 4,94%. Това е далеч по-ниско от предвидения в стратегията средногодишен прираст между 6 и 8% за първото десетилетие и още по-ниско от имплицитно заложените 8-9% за първите пет години.

Главният извод е също очевиден.  През първите пет години на времевия хоризонт на Стратегията българската икономика се развива много по-бавно от необходимото за постигане на около 50-55% от нивото на ЕС-15 по БВП на човек от населението към 2020 г. и 75-80% към 2050 година. Това е тревожен първи сигнал от който трябва да се направи съответен извод. Най-голямо е изоставането в селското стопанство, следвано от услугите и индустрията. Най-голям е потенциалът за растеж в услугите и в индустрията, но той не се използва. Ако приемем като база имплицитно препоръчания в Стратегията средногодишен темп на прираста за първата половина на десетилетието – около 8%, през изминалите пет години растежът на БВП и на БДС е бил 55-60% от потенциално възможния и необходимия темп.

Допълнителна светлина за анатомията на изоставането по икономически растеж може да се получи от изменението на физическия обем на БВП по компоненти на крайното използване (виж таблица 2):

 

Таблица 2.

Индекси на физическия обем на БВП по компоненти на крайното използване - в % към предходната година и средногодишно за 2001-2005 г.

(проценти)

Показатели

2001

2002

2003

2004

2005

2001-2005

средногод.

БВП

104,1

104,9

104,5

105,7

105,5

4,94

Крайно потребление

- Индивидуално потребление

- Колективно потребление

104,4

104,6

102,9

103,6

103,4

106,0

106,6

107,1

103,0

105,1

104,9

106,7

 

106,8

..107,4

102,2

5,30

5,48

4,16

Бруто капиталообразуване за основен капитал

 

123,3

 

108,5

 

113,9

 

113,5

 

119,0

 

13,64

Външнотърговско салдо:

-Износ на стоки и услуги

-Внос на стоки и услуги

 

110,0

114,8

 

107,0

104,9

 

108,0

115,3

 

113,0

114,1

 

107,2

114,6

 

9,04

12,74

Източник: НСИ, Статистически справочник 2006 г., с. 215

 

Средногодишният прираст на крайното потребление за 2001-2004 г. е бил далеч под очертания в стратегията потенциал.

 Брутокапиталообразуването за основен капитал е било най-важен източник за растежа. Формално то е било над очертания в стратегията потенциал за растеж на БВП, но като имаме предвид ниската изходна база и лошото състояние на наличните дълготрайни материални активи, през този период икономиката имаше нужда от още по-висока норма на натрупване и инвестиране в основен капитал. Нормата на натрупване през 2005 г. е била 23,8%, а нормата на инвестиране 24,8%. Като се има предвид, че в Стратегията препоръчваме за 2010 г. норма на натрупване 26% и норма на инвестиране 31%, България се приближава плътно към тези ориентири. Въпросът е дали рязкото повишение на двете норми през 2005 г. ще продължи и през следващите години и каква ще бъде ефективността на натрупването.

Външната търговия продължава да бъде неблагоприятен фактор за растежа. Здравословният догонващ растеж изисква изпреварващо нарастване на износа пред вноса на продукти и услуги. При нас е обратното. За петте години на анализирания период прирастът на вноса изпреварва прираста на износа с 3,7 процентни пункта. Проблемът на България през тези години е в малкия износ, а не в големия внос. България изнася на човек от населението 7 пъти по-малко от Словения, 5 пъти по-малко от Чехия и 4,5 пъти по-малко от Унгария.

Допълнителна светлина за използването на потенциала за растеж у нас дава сравнението с прираста на БВП в другите ЦИЕ страни (виж таблица 3):

 
Таблица 3.

Растеж на БВП в България и другите ЦИЕ страни

за 2001-2005 г.

(проценти)

Страни и региони

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

2001-2005

средногод.

БВП в 2005 г. към 1989 г.

ЦЕ и балтийски страни

 

 

 

 

 

 

 

Чехия

2,6

1,5

3,2

4,7

6,0

3,6

121

Естония

6,5

7,2

6,7

7,8

9,6

7,6

123

Унгария

4,3

3,8

3,4

4,6

4,1

4,0

127

Латвия

8,0

6,4

7,2

8,3

10,2

8,0

99

Литва

6,4

6,8

10,5

7,0

7,5

7,6

98

Полша

1,1

1,4

3,8

5,3

3,2

3,0

148

Словакия

3,8

4,6

4,5

5,5

6,0

4,9

128

Словения

2,7

3,5

2,7

4,2

3,9

3,4

131

Средно претеглено

2,5

2,4

4,0

5,2

4,6

3,7

133

Югоизточна Европа

 

 

 

 

 

 

 

България

4,0

4,8

4,5

5,6

5,8

4,9

94

Хърватия

4,4

5,2

4,3

3,8

4,0

4,3

98

Румъния

5,3

4,9

5,2

8,3

4,0

5,7

104

Средно претеглено

4,6

4,6

4,4

6,5

4,5

4,9

97

Средно претеглено за всички страни в преход

 

4,3

 

4,0

 

5,8

 

6,7

 

5,6

 

5,3

 

94

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p.15

 

Сравнителният анализ на основата на таблица 3 потвърждава изводите от анализа в таблици 1 и 2. България е на пето място по средногодишни темпове на прираста на БВП в сравнение с другите ЦИЕ страни членки и кандидати за членство в ЕС. Сравнена със страните от ЦИЕ с еднакво с нашето ниво на развитие (по БВП на човек от населението) ние сме на последно място. По-ниски темпове от нашите имат само страните с 2,0-2,5 пъти по-висок БВП на човек от населението, което е нормално – Чехия, Словения, Унгария, Словакия, Хърватия.

Резултатите от сравнителния анализ са неблагоприятни за нас и по другия обобщаващ показател – достигнато равнище на произведения БВП в 2005 г. в сравнение с предреформената 1989 година. Централноевропейските и балтийските страни - общо са достигнали 133% от предреформеното си равнище (а Полша – 148%), съседна Румъния 104%, Хърватия 98%, а България едва 94%. Сърбия и Черна гора е достигнала 58%, а Македония – 88%, въпреки войните и икономическите блокади след разпадането на Югославия. Независимо от тежките сътресения след разпадането на СССР, страните от ОНД са достигнали 82%, а всички реформиращи се икономики взети заедно – 94%, т.е. колкото България.

Този анализ дава основание за два важни извода. Първо, България е една от най-бавно развиващите се страни от ЦИЕ по време на пазарната трансформация. Други реформиращи се икономики от региона при по-неблагоприятни условия са постигнали равни или по-добри резултати от нашите. Второ, България се развива далеч по-бавно от необходимия минимум за постигане на успешно догонващо развитие. С такива темпове към 2020 г. можем да постигнем около 40% от тогавашното равнище на ЕС-15, вместо 50-55% по препоръчания от нас сценарий. Ако продължим разсъжденията си по-нататък, относителното ни изравняване с ЕС по БВП на човек от населението ще се отложи с няколко десетилетия, т.е. за към края на столетието. Това ще има тежки икономически, социални и политически последствия за България.

Резултатите не са достатъчно благоприятни и по отношение на средните показатели за ЕС по БВП на човек от населението (виж таблица 4)

 

Таблица 4.

БВП на човек от населението в ЕС и България

(проценти)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

ЕС-25

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

ЕС-15/ЕС-25

110,0

109,7

109,4

109,2

108,8

108,3

България/ЕС-25

26,5

28,0

28,3

29,7

30,6

32,0

България/ЕС-15

24,1

25,5

25,9

27,2

28,1

29,5

Източник: Интернет страница на Евростат

Пояснения: Данните са по паритетни стандарти

 

По понятни причини БВП на човек от населението на България е малко по-висок в сравнение с ЕС-25, отколкото спрямо ЕС-15. Повече внимание обаче заслужава средногодишната стъпка на сближаването. От 2000 до 2005 г. България се сближава средногодишно с ЕС-25 с 1,1 процентни пункта, а с ЕС-15 с 1,08 процентни пункта. Разликата е незначителна, но по-надежден е вторият показател, защото е продукт на сравняване на две еднакви съвокупности. Това се дължи главно на ниските темпове на растежа в ЕС, а не на високите темпове в България (виж таблица 5). Ако темповете на растежа в ЕС бяха нормални – 2,5-3,0-3,5% стъпката на сближаване щеше да бъде още по-малка. При 1,0 процентен пункт стъпка на сближаване България се нуждае от 45-50 години, за да постигне относително сближаване с ЕС (75-80% от тяхното равнище). При евентуално повишаване на темповете на растежа в ЕС и запазване или намаляване на нашите темпове този срок ще се удължи.

 
Таблица 5.

Темпове на прираст на БВП в ЕС и България

(проценти)

 

2000

2001

2002

2003

2004

2005

2001-2005

ЕС-25

3,9

1,9

1,2

1,2

2,4

1,6

1,66

ЕС-15

3,9

1,9

1,1

1,1

2,3

1,5

1,58

България

5,4

4,1

4,9

4,5

5,6

5,5

4,92

Източник: Интернет страница на Евростат.

 

1.2.2. Догонването по БВП на човек от  населението се усложнява

 

Преодоляването на изоставането от ЕС ще изисква много време и огромни ресурси. За относително изравняване на България с ЕС по БВП на човек от населението (достигане на 75-80% от тяхното равнище) по препоръчания от нас сценарий в Стратегията ще са необходими поне 50-60 години[33]. Както вече посочихме, ако сегашният бавен темп продължи ще е необходимо повече време.

Ниският растеж в ЕС и привидно високите темпове в България през последните години се използват за прибързани изводи по сроковете на догонване. Сериозните анализатори обаче не правят дългосрочни заключения въз основа на краткосрочни конюнктурни резултати. Още повече, като се има предвид, че икономическият растеж на ЕС през следващите години и десетилетия няма да остане на сегашното равнище. Това се потвърждава от сериозните стратегически анализи.

ЕС има стратегия, известна като Стратегията от Лисабон, за превръщане на общността до 2010 г. в най-динамичната и конкурентоспособна, основана на знанието икономика в света, т.е. да достигне и изпревари САЩ. Някои най-важни количествени показатели на тази стратегия са представени в таблица 6.

 

Таблица 6.

Равнище на устойчиво развитие в ЕС и САЩ

Показатели

ЕС-15

ЕС-25

САЩ

цел за ЕС 2005 г.

Цел за ЕС 2010 г.

1. БВП на човек (ЕС-15=100)

100,0

91,2

140,3

..

..

2. Производителност на труда (ЕС-15=100)

100,0

93,1

121,6

..

..

3. Процент на заетост - общо

64,4

62,9

71,2

67,0

70,0

4. Процент на заетост - жени

56,0

55,1

65,7

57,0

60,0

5. Процент на заетост –възрастни работници

41,7

40,2

59,9

..

50,0

6. Разходи за научни изследвания -% от БВП

2,0

1,9

2,8

..

3,0

7. Ценови равнища (ЕС-15=100)

100

96

113

..

..

8. Емисии на въглероден двуокис (индекс към базисна година = 100)

97,1

91,0

113,1

..

92,0

9. Енергоемкост на икономиката

191

210

330

..

..

Източник: European Commission, Facing the Challenge. The Lisbon Strategy for Growth and Employment. Report from the High Level Group chaired by Wim Kok, Brussels, November 2004, p. 48

Пояснения: БВП на човек от населението и производителността на труда са по паритетни стандарти. Производителността на труда е изчислена като произведен БВП на заето лице. Възрастни работници са тези над 50 години. Данните за ЕС-15, ЕС-25 и САЩ в първите три колони са за 2003 г. с изключение на редове 7, 8 и 9, които са за 2002 г., а в последните две колони – съответно за 2005 и 2010 година.

 

Професионалистите вече знаят, че изпълнението на тази стратегия не е възможно до 2010 година. Политиците също го знаят, но се въздържат да го признаят. БВП на човек от населението в САЩ през 2003 г. е с близо 50 процентни пункта, а производителността на труда с 28,5 процентни пункта над равнището в ЕС-25. През 2004 г. разликата е по-голяма, поради по-високия растеж в САЩ. Още по-голяма разлика се очертава за 2005 година. ЕС изостава от САЩ по използване на работната сила, а също и по разходите за научни изследвания. От 300-те най-мощни компании в света по информационни технологии 74% са на САЩ, а от 300-те компании с най-големи разходи за научни изследвания 46% са на САЩ. САЩ изостават само по някои екологични показатели, но и нямат намерение да ги изпълняват.[34]

Конкурентните позиции на ЕС са застрашени все повече и от азиатските страни – до сега Япония, а напоследък Китай и Индия. В доклада на комисията Кок се признава, че все повече китайски стоки имат близко качество до европейските при многократно по-малки производствени разходи. Посочва се също, че постигането на целите на ЕС за 2010 г. се затруднява допълнително от присъединяването на 10-те по-бедни страни през 2004 година. Този неблагоприятен ефект ще се засили след присъединяването на България и Румъния.

Докладът на комисията Кок поставя въпроса:”Трябва ли да се снемат целите от Лисабон за 2010 година?” И отговаря категорично – НЕ! (с. 12). Дават се и сериозни аргументи за това. “Конкурентоспособността не е сух икономически показател, непонятен за хората от улицата. Той поставя диагноза за състоянието на икономическото здраве на държавата или региона. При сегашната ситуация ясното послание трябва да бъде: ако искаме да запазим и подобрим нашия социален модел трябва да се приспособяваме. Не е късно за промяна. Във всеки случай статуквото не е решение”. И по-нататък - “Правителствата и особено техните ръководители не трябва да се огъват пред критичните си отговорности. Поставен е под въпрос просперитетът на самия Европейски модел (курсивът е на автора – И.А.)” (сс.-44-45).

Тази позиция на авторите на доклада е разбираема. Защото БВП на човек от населението не е надежден показател за качеството на живота. Обстоятелството, че САЩ отчитат с 50 процентни пункта по-висок БВП на човек не означава, че тяхното население живее с толкова по-добре от европейското. Коефициентът Джини в ЕС е доста по-нисък, отколкото в САЩ, т.е. доходната диференциация в Европа е по-малка и разпределението на доходите по-справедливо. САЩ вече изразходват за военни цели 520 млрд. дол. (т.е. около 4,0-4,5% от годишния БВП), което европейските страни не правят и нямат намерение да правят[35].

САЩ заделят ежегодно десетки милиарди долари за космически експерименти в далечния космос, резултатите от които може да се проявят след десетилетия. Те предоставят ежегодно десетки милиарди долари като военни и граждански помощи на други страни. Недостатъците на БВП като измерител на качеството на живота се дължат и на други причини, на които не е нужно да се спираме тук.[36] За по-пълна характеристика на системата от показатели, описващи качеството на живота на хората виж Стратегията, сс. 77-131.

ЕС ще развива своя Европейски модел в съответствие с новите световни реалности, без да копира американския. По този въпрос заслужава внимание докладът на австрийския учен К. Айгингер.[37]

Някои уточнения по съдържанието и изпълнението на стратегията от Лисабон бяха направени на сесията на Европейския съвет през март 2005 година. И ако сега по политически съображения не се ревизират целите от Лисабон, възможно е след няколко години ЕС да внесе корекции в името на реализма. Засега е трудно да се предвиди кога ще бъдат постигнати целите от Лисабон.

Едно е ясно. ЕС няма алтернатива, освен да приеме предизвикателството на САЩ, защото е поставена под въпрос съдбата на Европейския социален модел, а и на самата общност. Този модел се цени високо в Европа, както от народите, така и от всички значими политически формации. С този модел Европа като цяло превъзхожда САЩ по качество на живота на своите граждани, независимо от по-добрите им икономически и технологични показатели. Запазването и развитието на Европейския социален модел, обаче изисква бързо догонване и дори изпреварване на САЩ по икономически, научни и технологични показатели.

ЕС има потенциал да постигне такава стратегическа цел. Това няма да е лесно, като се има предвид технологичния аванс на САЩ пред Европа, но е възможно. Някои от малките европейски страни вече приближават САЩ по производителност и конкурентоспособност. Остава същото да направят и големите страни, най-вече Германия, считана за икономически локомотив на общността.

България е твърде малка, за да влияе върху хода на това състезание между световни икономически гиганти. Ние ще бъдем само консуматор на последствията от него и трябва да приспособяваме по съответен начин стратегията си за развитие.

От горното произтича важен извод за България - задачата ни по догонването се усложнява. Растежът на БВП и повишаването на конкурентоспособността в ЕС през следващите десетилетия трябва да е и вероятно ще бъде повече да се бърза, за да достигне и изпревари САЩ. Със скромния си икономически и технологичен потенциал България трябва да догонва мощната икономика на ЕС, поставила си не само догонващи, но и изпреварващи ориентири. Това е трудно да си го представим и още по-трудно – да го постигнем.

Ако ЕС ускори темповете си на развитие, България трябва да ускори още повече своите, за да го догонва в рамките на определен времеви хоризонт, примерно към средата на настоящото столетие. Това изисква радикална промяна в политиката за бъдещото ни икономическо развитие. В противен случай догонването ще се отложи за по-далечни хоризонти с произтичащите негативни стратегически последствия. Българското общество и политическите среди все още не си дават сметка за това гигантско стратегическо предизвикателство!

В препоръчания сценарий “Е” на Стратегията за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година (сс. 81-85) застъпваме тезата, че средногодишният растеж на БВП на човек от населението за 2001-2020 г. трябва да бъде 5,0-5,5%, (при 6-8% за първото десетилетие и 8-9 за първото петилетие), 4,5% за 2021-2030 г., 3,5% за 2031-2040 г. и 3,0% за 2041-2050 година. При такива темпове към 2050-2060 г. България би могла да постигне относително сближаване с тогавашното равнище на ЕС по БВП на човек от населението. Този сценарий беше изработен преди четири години.

 

1.2.3.     Нови стратегии за догонване от Европейския съюз и България

 

От казаното следва, че се очертават две нови неблагоприятни ситуации в икономическото развитие на България и на ЕС:

Първо. Вместо препоръчания в нашата Стратегия за България средногодишен прираст на БВП през първото десетилетие 6-8% (и за първата му половина около 8-9%), фактическият темп е около 5% за първата половина на десетилетието. И то с посредствено качество. Растежът се дължи предимно на внос (при голям дефицит в търговския баланс и текущата сметка), а не на по-голямо и конкурентоспособно вътрешно производство и ефективен износ в резултат на структурна и технологична модернизация. Значителна част от повишението във вътрешното потребление пък се дължи на трансферите на българи, работещи в чужбина.

Но картината е дори още по-неблагоприятна. Действителният внос и истинското отрицателно търговско салдо е по-голямо от официално отчитаното, поради масови нарушения на правилата за внос и неговото деклариране. Наши приблизителни оценки и доверителни анкети с ръководители на големи частни компании установяват, че през последните години се декларира не повече от 70-75% от действителния внос в България. Възможно е тази оценка да е дори оптимистична. В резултат на това, а и на други причини, действителният БВП, а може би и неговият растеж е по-малък от официално обявявания. В обратна посока действа сенчестата икономика, достигнала застрашителни размери – според някои оценки 20-40% от официалната, а според оценки на ЦРУ – почти колкото официалната. Ако това е дори частично вярно всички анализи на икономическото развитие на основата на официални данни са условни. Да не говорим за разпределението на новопроизведените блага!

В резултат на всичко това уж има прилично висок растеж, но той не се проявява в реалните разполагаеми доходи на преобладаващото мнозинство от хората. Благата се разпределят в полза на съвсем малка новозабогатяла прослойка от населението. Това изостря допълнително социалната поляризация. В такива условия не е възможен догонващ конкурентоспособен растеж.

При сегашната икономическа политика България трудно може да разчита на повече от 5,0% средногодишен прираст на БВП през втората половина на десетилетието. И то при същата ниска база, ниско качество и несправедливо разпределение. Задачата за ускорен догонващ растеж ще се усложнява допълнително поради изоставането ни по показателя за конкурентоспособен растеж, изчисляван от Световния икономически форум[38]. По този показател сме между последните в ЕС и страните кандидати.

Потенциалът за догонващ растеж ще остане скромен ако продължава сегашната икономическа политика. Промяна на политиката към насоките, предложени в Стратегията (виж сс. 148-340), ще доведе до повишение на потенциала за догонващ растеж.

Това означава, че при сегашната политика в най-добрия случай можем да очакваме средногодишен темп на прираста на БВП за второто десетилетие около 5,0%. Както вече посочихме, с такъв растеж България не може да постигне ефикасно догонване. Ние вече изоставаме от необходимата догонваща динамика през първото десетилетие. А сега е по-лесно да се постигат високи темпове, между другото и поради ниската изходна база. Изоставането през първата половина на десетилетието трябва да се компенсира с по-високи темпове през втората му половина и най-вече през второто и третото десетилетие (2011-2030 г.).

Второ. Както вече посочихме, ЕС си постави в Лисабон през март 2000 г. амбициозна стратегическа задача. Сега е ясно, че тя не се изпълнява. ЕС дори изостава от САЩ по най-важни икономически и други показатели през последните десетина години. В стратегията от Лисабон се предвиждаше средногодишен растеж на БВП около 3,0%. Средногодишният растеж в ЕС-15 за 2001-2004 г. е 1,45%, при 2,55% в САЩ. В таблица 5 е дадена характеристика на растежа, производителността и заетостта в ЕС и САЩ за последните десетина години:

 

Таблица 7.

Растеж, производителност и заетост

(средногодишно в %)

Показатели

1993-1995

1996-2002

1993-2002

1.       Растеж на БВП:

-          ЕС

-          САЩ

 

1,62

3,15

 

2,27

3,28

 

2,07

3,24

2.       Растеж на производителността на труда:

-          ЕС

-          САЩ

 

2,03

0,75

 

1,12

1,90

 

1,39

1,56

3.       Растеж на заетостта:

-          ЕС

-          САЩ

 

-0,38

2,05

 

1,20

1,29

 

0,73

1,52

Източник: Carl Aiginger, Coping the US or Developing a New European Model – Policy Strategies of Successful European Countries in the Nineties, Geneva, 23 February 2004, p. 5.

 

Също така изразителна е разликата в темповете на прираста на БВП през последните пет години (виж таблица 8).

 

Таблица 8.

Темпове на прираста на БВП в ЕС и САЩ

(проценти)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

2001-2005

средно год.

ЕС-25

3,9

1,9

1,2

1,2

2,4

1,6

1,66

ЕС-15

3,9

1,9

1,1

1,1

2,3

1,5

1,58

САЩ

3,7

0,8

1,6

2,7

4,2

3,5

2,56

Източник: Интернет страница на Евростат.

Пояснение: Темповете на прираст са в процент към предходната година.

 

През последните пет години расте и разликата в равнищата на производителността на труда между САЩ и ЕС (виж таблица 9). САЩ все повече изпреварва средното равнище на ЕС-25, а Япония се доближава плътно до това равнище.

 

Таблица 9.

Производителност на труда в ЕС и САЩ

(проценти)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

2006

очакв.

ЕС-25

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

ЕС-15/ЕС-25

107,5

107,2

106,8

106,7

106,3

105,9

105,8

САЩ/ЕС-25

132,1

131,5

131,6

134,9

137,3

138,3

138,9

Япония/ЕС-25

91,6

91,4

90,9

92,5

93,2

94,1

95,0

Източник: Интернет страница на Евростат

 

Това ще наложи промяна в политиката на ЕС за компенсиране на изоставането и за още по-бързо развитие през следващите десетилетия с оглед на догонването и изпреварването. През втората половина на настоящото десетилетие ЕС трябва да постигне 2,5% средногодишен растеж (при очакван 2,0% в нашата Стратегия и постигнат 1,66% през първата половина на десетилетието), а през второто и третото десетилетие 2,75-3,00% (при очакван от нас 2,5%). Догонването и изпреварването, обаче ще бъде допълнително затруднено от изострянето на демографските проблеми в повечето страни членки на общността. Продължаващото поскъпване на енергоносителите и на европейската валута също може да затруднят този процес.

От горното следва, че препоръчаните от нас преди три години темпове за икономическо развитие на България за 2001-2020-2030 г. при новата ситуация няма да бъдат достатъчни за частично преодоляване на изостаналостта от ЕС по най-важните икономически, социални и други показатели. България се нуждае от по-бързо нарастване на БВП за постигане на стратегическата цел – относително сближаване с ЕС към средата на настоящото столетие. Налага се актуализация на стратегията за догонващ растеж.

Необходими са още по-големи усилия от наша страна за догонване на ЕС - тази все по-бързо движеща се цел. За да стане това прирастът на БВП на България през следващите две десетилетия трябва да изпреварва 2,5 – 3,0 пъти очакваните по-високи темпове на ЕС. Ако се движим с темповете на сценарий “Е” от Стратегията, а ЕС премине на по-високи от допусканите там темпове, хоризонтът на догонването се отдалечава.

Предизвикателната външна среда ще има катализиращо въздействие върху догонващото развитие на България. Американските конкурентни предизвикателства ще принудят ЕС да “превключи” на по-висока скорост. Това, на свой ред, ще изисква същото от България. В противен случай ще изоставаме още повече. “Натискът” над България за ускорено развитие ще бъде полезен в дългосрочен хоризонт и ще съответства на стратегическите ни интереси. При такъв външен “натиск” България ще се мобилизира повече, отколкото би сторила без него.

Повишаването на икономическата и социалната еднородност е обективен закон в развитието на всяка интеграционна общност. Съвременната интеграционна общност не търпи чуждо тяло в своя организъм. По силата на тази логика, като бъдещ член на ЕС България няма разумна алтернатива, освен да бърза повече за преодоляване на изоставането си от ЕС по най-важните икономически, социални и други показатели.

Това е гигантска задача. Нейното изпълнение е възможно само при високо качество на догонващия конкурентоспособен растеж. Такова качество може да се постигне чрез цялостна структурна, технологична, финансова и институционална модернизация на икономиката; здравеопазването, образованието и науката; съчетаване на ефективността със социалната справедливост; ограничаване на социалната поляризация; опазване и подобряване на околната среда и драстични мерки срещу престъпността и корупцията, т.е. политика, твърде различна от сегашната.

Сегашната политика разчита главно на финансовата стабилност. Това е необходимо, но не е достатъчно за догонващ конкурентоспособен растеж. Последните девет години го потвърдиха. От 1 юли 1997 г. в България има финансова стабилност, но няма висок растеж, голям износ и конкурентоспособност. И няма да ги има докато липсват другите предпоставки.

 

Заключение

 

Растежът на БВП и на БДС в България през 2001-2005 г. е бил едва 55-60% от възможния и необходимия темп. Казваме – възможния, защото други ЦИЕ страни при сходни условия постигнаха такива и дори по-високи темпове през последните пет години. Казваме – необходимия, защото само при поне такива темпове на растежа можем да постигнем 50-55% по БВП на човек от населението от равнището на ЕС към 2020 г. и 75-80% към 2050-2060 година.

Брутокапиталообразуването за основен капитал нараства най-бързо и е бил най-важният източник на растежа. Външната търговия продължава да е неблагоприятен фактор за растежа поради големия дефицит в търговския баланс. България е между най-бавно развиващите се ЦИЕ страни от 1989 до 2005 година. Ако продължава така и през следващите години догонващото икономическо развитие ще се забави.

Растежът на БВП и повишаването на конкурентоспособността в ЕС през следващите години и десетилетия се очаква да бъде по-бърз, за да отговори на предизвикателствата на САЩ. Със скромния си икономически и технологичен потенциал България трябва да догонва мощната икономика на ЕС, поставила си не само догонващи, но и изпреварващи ориентири спрямо САЩ. Това усложнява задачите на България по догонването. Те се усложняват допълнително от пропуснатото през първите пет години от времевия хоризонт на Стратегията поради по-нисък от очаквания темп на растежа.

Всичко това изисква съществена промяна в държавната политика за бъдещото ни икономическо развитие. България се нуждае от агресивна стратегия за развитие в пазарни условия. Прирастът на БВП през следващите две десетилетия трябва да изпреварва поне 2,5-3,0 пъти очакваните по-високи темпове на ЕС. В противен случай догонването на ЕС ще се отложи за по-далечни хоризонти с тежки икономически, социални и други последствия за България.

Начало

1.3. Други икономически и свързани с тях целеви показатели

 

1.3.1. Производителност и конкурентоспособност

 

1.3.1.1. Измененения в производителността на труда

 

При съществуващите ограничения за повишаване на производството чрез увеличение на масата на влагания труд, производителността на труда остава най-важен, практически безграничен фактор за растежа на брутния продукт. Това беше подчертано в Стратегията (виж сс. 87-88, 133-140).

Най-точен измерител на производителността на труда е часовата производителност като отношение между произведената продукция и действително отработените човекочасове. У нас обаче няма надеждна отчетност за действителния брой на заетите лица. След 1990 г. не се публикуват и данни за действително отработеното време, измерено в човекодни и човекочасове, без което производителността на труда не може да се измерва надеждно.

Принудени сме да използваме груб измерител на производителността на труда – като отношение между произведената продукция и средносписъчния брой на заетите лица – общо и по сектори. Даваме си сметка, че този показател не е точен, но по-надежден у нас няма.

Изхождаме от официалните данни за произведената брутна добавена стойност (БДС) – общо и по сектори по цени на съответната година. Тези номинални величини дефлираме с официалните данни за индекса на цените на производител и ги привеждаме в съпоставими цени от 2000 година. БДС в съпоставими цени, разделена на средносписъчния брой на заетите лица пак по официални (но неточни) данни на статистиката дава производителността на труда в съпоставими лева на заето лице. Въз основа на тези данни изчисляваме индекси на производителността на труда по сектори и общо за икономиката (виж таблица 1):

 

Таблица 1.

Производителност на труда

(проценти)

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

2005

2000-2005

средногод.

Селско и горско ст-во

100,0

105,3

101,5

99,3

90,6

79,4

-4,1

Индустрия

100,0

110,7

116,4

115,4

119,1

119,6

2,4

Услуги

100,0

106,3

116,3

108,2

109,1

111,6

2,2

Общо

100,0

107,8

114,8

109,0

110,8

111,3

2,2

Източник: Изчислено по данни на НСИ

 

Резултатите са достатъчно тревожни. Производителността на труда общо за икономиката нараства на 111,3% в 2005 г. в сравнение с базисната 2000 година или с 2,2% средногодишно. Малко по-висок е процентът на нейното нарастване в индустрията, следвана от услугите, докато в селското стопанство намалява. С такива темпове на нарастване на производителността на труда, при ограничените трудови ресурси, България не може да разчита на трайно догонващо икономическо развитие. В условията на продължително фиксиран валутен курс и при почти символично повишение на производителността на труда – намалява конкурентоспособността на икономиката.

 

1.3.1.2. Производителност на труда в България и в ЕС

 

По най-нови данни на Евростат подреждането на новите страни членки на ЕС и страните кандидати по производителност на труда спрямо средната в ЕС-25 е показано в таблица 2:

 

Таблица 2.

Производителност на труда на заето лице

(ЕС-25=100%)

Страни

2000

2001

2002

2003

2004

2005

1. Чехия

58,5

59,6

59,9

62,0

64,3

68,6

2. Естония

42,4

43,5

45,7

47,9

50,9

54,2

3. Кипър

73,1

73,1

71,9

70,4

73,6

74,3

4. Латвия

38,3

39,4

40,2

41,4

42,7

45,8

5. Литва

41,0

44,8

44,8

47,1

49,5

51,3

6. Унгария

60,5

64,1

66,6

66,8

68,1

69,8

7.Малта

89,2

84,9

85,3

83,1

80,4

80,2

8.Полша

51,3

50,3

51,5

59,6

62,0

61,9

9. Словения

69,7

71,2

70,9

72,4

75,1

76,6

10. Словакия

54,5

55,9

58,9

58,9

60,3

62,4

11.България

31,3

32,5

32,5

31,9

31,9

32,7

12.Румъния

27,9

29,8

32,0

34,0

36,3

37,1

13.Хърватия

49,8

54,5

55,2

57,7

56,3

57,6

14.Турция

39,4

35,2

37,0

38,5

40,8

42,8

Източник: Интернет страница на Евростат

 

            Данните от таблица 2. позволяват да се направят два основни извода. Първо. Равнището на производителността на труда в България спрямо средното в ЕС-25 е най-ниско между новите членки на общността от 2004 г. и страните кандидати. Далеч пред нас е също Турция, а още повече – Хърватия. Второ. Средногодишната стъпка на сближаване[39] на България с ЕС по производителност на труда е най-ниска между новите страни членки и страните кандидати (виж таблица 3). При такава скорост на сближаването са ни необходими около 150-200 години за изравняване със средните показатели на ЕС по производителност на труда, ако тя расте при тях със сегашната скорост. Това е съкрушителен за нас резултат.

 

Таблица 3.

Средногодишни стъпки на догонване на производителността на труда в ЕС от новите страни членки и страните кандидатки

(процентни пункта)

Страни

Стъпка на догонване

1. Естония

2,36

2. Полша

2,12

3. Чехия

2,02

4. Унгария

1,86

5. Румъния

1,84

6. Словакия

1,58

7. Хърватия

1,56

8. Латвия

1,50

9. Словения

1,38

10.Турция

0,68

11. България

0,28

Източник: Изчислено по данните от таблица 2. в процентни пункта средногодишно.

 

Равнището на производителността на труда в България може да се съизмерва както със средния показател за ЕС-25, така и с ЕС-15. Изводите от двете сравнения са аналогични (виж таблица 4). Ако средногодишната стъпка на догонване на ЕС-25 по производителност на труда е 0,28 процентни пункта, спрямо ЕС-15 тя е 0,36 процентни пункта. И двата резултата са еднакво тревожни за нас.

 

Таблица 4.

Производителност на труда в България в сравнение с ЕС-25 и ЕС-15

(проценти)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

ЕС-25

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

ЕС-15/ЕС-25

107,5

107,2

106,8

106,7

106,3

105,9

България/ЕС-25

31,3

32,5

32,5

31,9

31,9

32,7

България/ЕС-15

29,1

30,3

30,4

29,9

30,0

30,9

Източник: Интернет страница на Евростат.

Пояснение: В проценти при база равна на 100 в ЕС-25 и ЕС-15.

 

Както ще видим по-нататък, класирането на България по производителност на труда съвпада с класирането по другите показатели за конкурентоспособност. Това е логично, защото производителността на труда е синоним на конкурентоспособността и се използва като разходен показател за конкурентоспособност. Няма страна по света с висока производителност на труда и ниска конкурентоспособност (измервана с други показатели) и обратното. Всичко това е потвърждение за надеждността на изводите за тревожното ни изоставане по конкурентоспособност.

Като знаем условностите, които съдържа изчисляваната у нас производителност на труда има основания да се тревожим още повече от изоставането ни по този показател. Производителността на труда у нас се изчислява като отношение на БВП или БДС към броя на заетите. А професионалистите знаят, че нито числителят, нито знаменателят са точни. Както вече споменахме в началото на този раздел, най-надеждният показател за производителност на труда е този, изчислен на база отработени човекочасове.

Важен показател за конкурентоспособност, производен от производителността на труда е изменението на разхода на труд за единица продукт.[40] Икономическата му същност е да покаже в какво съотношение се променят във времето производителността и възнаграждението на заето лице (виж таблица 5).

 

Таблица 5.

Съотношение в изменението на производителността

и възнаграждението на заето лице

(проценти)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

ЕС-25

-0,1

0,4

-0,4

-0,3

-1,1

-0,3

ЕС-15

0,1

0,3

-0,3

-0,2

-1,0

-0,1

България

-5,4

0,8

-3,4

0,4

-2,6

1,7

Източник: Интернет страница на Евростат

 

            Докато в ЕС почти през всички години има подобрение на ефективността колебанията в България са големи. Като цяло, обаче повишението на ефективността у нас през тези години преобладава над влошаването й. Този показател характеризира изменението на ефективността само от гледна точка на възнаграждението на труда. Той не улавя разходите на другите фактори на производството.

 

1.3.1.3. Повишаване ефективността на дълготрайните материални активи

 

Инвестициите се превръщат във функциониращ производствен капитал чрез въвежданите дълготрайни материални активи (ДМА). При стабилно висока инвестиционна активност въвежданите ДМА растат. При нарастващата им ефективност расте продукцията и износът. Това е мерило за конкурентоспособността от гледна точка на производителността на капитала.

Въведените ДМА през последните години растат, но недостатъчно бързо. Прирастът им през 2005 г. е само с около 60 млн. лв. по-голям в сравнение с 2004 година. Противоречиви са и тенденциите в тяхната ефективност (виж таблица 6).

 

Таблица 6.

Ефективност на въведените дълготрайни материални активи

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

2005

Прираст на БДС на 1 лев въведени ДМА-лв.

 

0,53

 

0,45

 

0,30

 

0,24

 

-0,29

 

0,33

Прираст на износа на 1 лев въведени ДМА–лв.

 

0,63

 

0,15

 

0,10

 

0,18

 

0,36

 

0,33

Източник: Изчислено по данни на НСИ

 

            Данните показват сериозно влошаване на прираста на БДС на 1 лев въведени ДМА до 2004 г., докато през 2005 г. има подобрение. Прирастът на износа на 1 лев въведени ДМА също се влошава до 2003 г., а през 2004 и 2005 г. има подобрение. Трудно е да се каже дали това ще продължи през следващите години.

            Влошаването на показателите се дължи на много причини: внос на неподходящи, често пъти остарели инвестиционни стоки, бавно усвояване на новите мощности, липса на дълбочинна преработка, производство на продукция с посредствено качество и в крайна сметка - ниска конкурентоспособност.

За по-точно определяне на икономическата ефективност и конкурентоспособността показателят за производителност на физическия капитал се допълва с показателя за производителност на труда (виж т. 1.3.1.2.).

 

1.3.1.4. Износ на човек от населението

 

  Това е безспорен показател за конкурентоспособност на всяка икономика. Големият абсолютен и относителен износ предполага голямо производство на качествени и евтини стоки, приемани от световните пазари[41]. В противен случай той би бил невъзможен на конкурентните и взискателни международни пазари.

От МВФ ни поучават, че трябва да ограничаваме вноса, за да намалим дефицита в търговския баланс и по текущата сметка. Това е погрешен съвет за погрешна политика. Проблемът на България от 10-15 години не е в големия внос, а в малкия износ. То се потвърждава от сравнение с износа на еднакви и дори по-малки по население страни от централна и югоизточна Европа, показано в таблица 7.

 

Таблица 7.

Износ на човек от населението в България и други ЦИЕ страни

(в щатски долари)

Страни и региони

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

ЦЕ и балтийски страни

 

 

 

 

 

 

Чехия

2921

3272

3757

4762

6571

7677

Естония

2364

2399

3209

3291

4265

5241

Унгария

2882

3045

3434

4290

5543

6139

Латвия

867

935

1107

1379

1835

2104

Литва

1157

1397

1723

2188

2737

3252

Полша

930

1079

1224

1597

2143

2491

Словакия

2198

2339

2660

4045

5140

5509

Словения

4404

4673

5236

6458

8032

9400

Югоизточна Европа

 

 

 

 

 

 

България

596

647

730

967

1263

1505

Хърватия

1038

1082

1137

1434

1866

2010

Румъния

463

508

636

812

1084

1297

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 27-71

Пояснения: Износът на човек от населението е изчислен от автора от изходните данни в посочения източник. Сравненията между различни по големина страни по този показател трябва да са предпазливи, понеже, при равни други условия, по-големите страни (Румъния и Полша) са по-малко отворени от малките страни. На това основание може да се направи извода, че ако елиминираме влиянието на мащабите на страната България би била след Румъния по износ на човек от населението. Показателят е полезен ориентир за конкурентоспособността на сравними по население икономики.

 

Поради ограничения обем на производството, примитивната му продуктова структура, ниското качество, посредственото технологично равнище и ниската конкурентоспособност България има далеч по-малък износ от другите съизмерими по население страни от централна Европа.

Още по-категоричен е този извод на основата на износа на човек от населението. България изнася 6,2 пъти по-малко от Словения и 5,1 пъти по-малко от Чешката република на човек от населението. И по този показател сме последни в сравнение с новите страни членки и кандидатите за ЕС. Причините за това са малкият обем на нашето производство и ниската му конкурентоспособност. А те се дължат главно на вековната изостаналост на България и се подсилват от икономическата политика през последните 17 години.

Доказателство за повишена конкурентоспособност на нашата икономика ще бъде постигането на съизмерим износ на този в посочените страни. Не правим сравнения с най-развитите малки западноевропейски страни (Австрия, Дания, Белгия, Швейцария), където относителният износ е многократно по-голям от нашия. Това също е доказателство за много по-висока конкурентоспособност.

 

1.3.1.5. Брутна добавена стойност, износ и внос

 

Прирастът на износа на 1 лев прираст на БДС у нас е бил 1.19 лв. през 2000 г., спада на 0.34 лв. през 2001 г. и 0.31 лв. през 2002 година. През 2003 г. има подобрение, но е далеч под нивото на 2000 година.

Импортоемкостта на прираста на БДС е много висока. През 2000 г. за 1 лев прираст на БДС се прави допълнителен внос за 1.53 лева. През 2001 и 2002 г. намалява, но през 2003 г. нараства отново до 1.49 лв. и превишава двукратно прираста на износа на 1 лев прираст на БДС.

Това е мерило за ниска ефективност и конкурентоспособност на икономиката. От вносните суровини и материали у нас се произвеждат посредствени стоки, които често пъти са непродаваеми на международните пазари или се изнасят на ниски цени. Много често вносът се дължи на липсата на равностойни местни материали, а в други случаи – за задоволяване на екстравагантни инвестиционни прищевки на най-богатата прослойка, особено в строителството на жилища, резиденции и офиси. Почти всички важни строителни материали се внасят, включително и такива, които се произвеждат у нас с прилично качество и цена.

Тревожни са и средните показатели за износа и вноса на 1 лев БДС (виж таблица 8).

 

Таблица 8.

Износ и внос на 1 лев БДС

(лева)

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

2005

оценка

1. Износ на 1 лев БДС

0,43

0,42

0,42

0,43

0,47

0,51

2. Внос на 1 лев БДС

0,58

0,60

0,58

0,62

0,69

0,80

3. Внос на 1 лев износ

1,35

1,42

1,39

1,44

1,45

1,55

Източник: Изчислено по данни на НСИ

 

Износът на 1 лев БДС остава стабилен на ниско равнище през по-голямата част от периода с лека тенденция на подобрение през последните две години. При вноса има тенденция към повишение, особено през последните две години. Това е стагнация на ниска ефективност и конкурентоспособност. През последните години няма признаци за повишаване на ефективността и конкурентоспособността на икономиката, оценявани чрез връзките ни с международните пазари. Икономика, която прави доста по-голям внос, отколкото износ на един лев БДС и има ограничен обем на износа с примитивна структура и ценови равнища е далече от европейските критерии за конкурентоспособност.

Импортоемкостта на износа е висока и продължава да расте. Това също е неблагоприятен показател за качеството на функциониране на икономиката, доказателство за ниска ефективност и конкурентоспособност.

Структурата на износа на 1 лев БДС е неблагоприятна. Най-голям е делът на суровините и материалите, металите и химикалите и дрехите и обувките, т.е. необработени или първично обработени стоки с неквалифициран труд и ниска добавена стойност. Малък е делът на инвестиционните стоки, а делът на машините, уредите и апаратите е нищожен. С такава структура на износа не може да се постига значим прираст на неговия обем и още по-малко – конкурентоспособност на износа.

Структурата на износа показва, че в икономиката не протича структурна и технологична модернизация в значими мащаби, която би създала условия за повишение на конкурентоспособността в средносрочна перспектива.

На какво се дължи ниската конкурентоспособност? В нормално функционираща конкурентоспособна икономика на малка страна като нашата, прирастът на износа на качествени стоки трябва да изпреварва значително прираста на БДС и на общата маса на износа, а прирастът на вноса да расте изоставащо, при нарастващо производство. Картината в България е друга. Износът на 1 лев БДС остава почти стабилен. Няма повишение на конкурентоспособността на експортните стоки.

Вносът на 1 лев БДС нараства, особено вносът на суровини и материали. На икономически език това означава, че обемът на производството е ограничен, липсва дълбочинна преработка на местните и вносните суровини, произвеждат се груби и обемисти материалоемки и енергоемки продукти. Не се произвеждат високотехнологични крайни продукти, които могат да се изнасят на високи цени, а посредствени нискокачествени изделия, непродаваеми на международния пазар или продаваеми на ниски цени.

Твърде висока е импортоемкостта на експортните стоки. – също доказателство за ниска ефективност. Оказва се, че нямаме достатъчно вътрешни суровини и материали, квалифицирана работна ръка и подходящи технологии за производство на конкурентоспособни експортни стоки. Експортно ориентираните фирми произвеждат в повечето случаи посредствени по качество стоки, дори с качествени вносни материали. Наред с технико-икономическата си нецелесъобразност, това натоварва допълнително търговския ни баланс. С други думи, ефективността на нашето производство е ниска, а тя предопределя ниска конкурентоспособност.

При ниска конкурентоспособност стоките са непродаваеми на международния пазар или се продават на ниски цени, които често не покриват разходите по тяхното производство. Ако това е така как оцеляват фирмите, които изнасят на загуба? Те компенсират загубите от нерационален износ чрез изплащане на по-ниски заплати (или изобщо отказ от плащането им), използване на по-евтина електроенергия (или нерегламентираното й ползване), неизплащане на задължения към местни доставчици, неплащане на данъци и осигуровки за персонала и т.н. Наред с други причини, то води до увеличение на взаимната задлъжнялост между фирмите, задълженията към бюджета, НОИ, банките, собствения персонал и други.

Това не може да продължава безкрайно, защото се натрупва огромен квазибюджетен дефицит.[42] България сега е в такава ситуация, макар че има положително бюджетно салдо. За квазибюджетния дефицит не се говори. За него НСИ дори престана да публикува информация от няколко години. А той е не по-малко опасен от бюджетния дефицит. Защото, освен смущения в работата на фирмите и ниска конкурентоспособност, може да предизвика верижни фалити на компании от реалния сектор и на свързани с тях финансови институции. Икономическата и социалната цена на такива фалити може да бъде много висока.

Посоченото по-горе влошаване на прирастовите показатели, ако продължава ще влоши още повече средните показатели за ефективността и конкурентоспособността през следващите години.

 

1.3.1.6. Средни експортни цени

 

  Друго измерение на конкурентоспособността са средните експортни цени. Колкото по-качествена е една стока, толкова по-търсена е тя и по-висока продажната й цена на конкурентните международни (и вътрешни) пазари. Цената е показател за конкурентоспособност само при лоялна конкуренция. Това не важи за монополната цена.

  По оценки на Виенския институт за международни икономически изследвания средните български експортни цени за ЕС (при база 1,00 за общия внос на съюза) за някои групи стоки са 0,25-0,35-0,40. Експортните цени за ЕС на новите членки от централна Европа (ЦЕ) за същите групи стоки са 0,45-0,65, а на най-развитите страни – 1,0-1,5-2,0.

  По оценки на Европейския доклад за конкурентоспособност 2003 г. изнасяните в ЕС български продукти на преработващата промишленост са с най-ниски цени в сравнение с другите ЦЕ страни износители, но изоставането е с около 16 процентни пункта от средните импортни цени на ЕС за съответните стокови групи[43]. Различието може да се обясни с използването на различни стокови групи при двете изчисления. В първия случай - за по-съвременни (например, среднотехнологични) продуктови групи, където изоставането на България е по-голямо, а във втория – посредствени стокови групи (облекло и обувки на ишлеме), където изоставането ни е по-умерено.

  Следователно, българските продукти се продават в ЕС на по-ниски цени от средните импортни цени на общността за същите стокови групи. Това се дължи на по-ниското качество на нашите стоки, по-примитивна продуктова структура в рамките на съответните стокови групи, по-ниски технологични характеристики, по-слабо организиран сервиз (за машини и други сложни стоки), неспособност да се поддържа трайно договореното качество, неспазване на сключени договори и т.н. Казва си думата и престижът, който нашите стоки са си “завоювали” на международните пазари. Той трудно се печели, но лесно се губи.

 

1.3.1.7. Показатели за конкурентоспособност на Световния икономически форум

 

Глобалният доклад по конкурентоспособност 2004 на Световния икономически форум обхваща 104 държави от които 23 са високоразвити - членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), 28 - средноразвити, 6 - членки на ОПЕК, 47 - слаборазвити. България трябва да се сравнява с 45-50-те високо- и средноразвити страни и най-вече със страните членки и кандидати за ЕС. Класиране на България в зоната след 50-те означава, че сме изостанала страна и трябва да си правим съответни изводи. Едва ли има смисъл да се сравняваме със страни в дъното на списъка като Чад, Бангладеш, Хондурас и други подобни.

 

1.3.1.7.1. Потенциал за конкурентоспособен растеж

 

Този показател (Growth Competitiveness Index) характеризира способността на икономиката да постига стабилен растеж в средно- и дългосрочна перспектива. Обобщеният показател за потенциала за конкурентоспособен растеж се състои от три “стълба”: технологична готовност, публични институции и макроикономическа среда. Изчислява се чрез претегляне на трите съставни показателя. Всеки от тях е продукт на няколко аналитични показатели.

Мястото на България по този показател през годините е представено в таблица 9:

 

Таблица 9.

Класиране на България по потенциал за конкурентоспособен растеж

(място)

Години

Обобщаващ показател

Технологии

Публични институции

Макроикономич. среда

Обхванати страни-брой

1999

56

..

..

..

..

2000

58

..

..

..

..

2001

59

50

51

69

75

2003

64

63

62

73

..

2004

59

59

56

60

104

2005

58

61

62

62

117

Източник: Доклади на Световния икономически форум за съответните години

 

По обобщения показател България е на 56-то - 64 място през последните няколко години, т.е. на последно или едно от последните в сравнение с развитите и средноразвитите страни. Оставаме стабилно на това незавидно класиране, без признаци за подобрение. След нас са главно 40-45 слаборазвити страни от Африка, Азия, Латинска Америка и Карибите.

По този показател България е между последните в ЕС-25 и страните кандидати. Подобно е класирането ни и по трите съставни показатели.

Горните показатели потвърждават силна изостаналост на България по потенциал за интензивен догонващ растеж през следващите 5-10 години. Ние сме не само на последно или едно от последните места в ЕС-25 и ЕС-28, но сме изпреварени и от слаборазвити страни, като Панама, Мароко, Индия, Уругвай, Ел Салвадор, Намибия, Тринидад и Тобаго, Коста Рика, Мавриций, Ботсвана, Тунис, Йордания и други.

 

1.3.1.7.2. Микроикономическа конкурентоспособност

 

Този показател характеризира най-важните микроикономически условия, които определят потенциала за конкурентоспособен растеж. Ефикасността на процеса зависи от функционирането на компаниите и от микроикономическата бизнес среда. Икономическата наука и стопанската практика отдавна са доказали, че без подходящи микроикономически условия макроикономическите и институционалните реформи, необходими сами по себе си, не дават резултати. Това се потвърди и у нас през последните 17 години, когато бяха пренебрегнати микроикономическите условия за развитие, за сметка на макрофинансовите.

Обобщеният показател за микроикономическа конкурентоспособност се изчислява чрез агрегиране на два съставни показателя: за функциониране на фирмите и за бизнес средата.

Микроикономическата конкурентоспособност отразява конкретните условия на производството и пазара. Когато български производител изнесе на европейския пазар машина никой не пита при каква инфлация, бюджетно салдо, фискален и валутен резерв, състояние на текущата сметка, кредитен рейтинг, плаващ или фиксиран валутен курс е произведена тя. Купувачът се интересува от качеството, цената и наличието на сервиз за машината.

Мястото на България по този показател е показано на таблица 10:

 

Таблица 10.

Класиране на България по микроикономическа конкурентоспособност

(място)

Години

Обобщаващ показател

Функциониране на фирмите

Качество на бизнес средата

Обхванати страни-брой

1999

54

52

54

59

2000

55

54

54

59

2001

68

70

65

75

2002

77

..

..

..

2004

75

86

72

104

2005

78

82

71

116

Източник: Доклади на Световния икономически форум за сответните години.

 

България е на 78-мо място по микроикономическа конкурентоспособност през 2005 година.През всички показани в таблицата години сме на едно от последните места не само в европейските, но и в световните класации. Изпреварват ни не само развитите и средноразвитите, но и голям брой слаборазвити страни. Класирането ни през последните години се влошава.

България е на последно място по този показател между страните членки и кандидатите за ЕС. Далеч пред нас са Турция, Румъния и Хърватия.

България е на 82-ро-86-то място по качество на функциониране на своите фирми. Този показател обобщава тяхната продуктова, инвестиционна, иновационна, кадрова, пазарна, финансова и друга политика, качество на управлението и т.н. По този показател сме изпреварени не само от ЦИЕ страни, но и от 30-35 слаборазвити страни. Ниското качество на функциониране на българските фирми е особено тревожно, защото от тяхната работа зависи най-много повишаването на конкурентоспособността на икономиката. Посредствено работещи фирми не могат да са конкурентоспособни на взискателните международни пазари.

България е на 71-во-72-ро място по качество на бизнес средата. И тук сме последни между ЦИЕ страни. Изпреварват ни около 30 слабо развити страни.

Микроикономическата конкурентоспособност потвърждава още по-тревожна изостаналост на България. Изпреварват ни дори 25-30 слаборазвити страни: Пакистан, Уганда, Филипините, Шри Ланка, Гамбия, Египет, Ел Салвадор, Гана, Кения, Ботсвана, Панама, Тринидад и Тобаго, Колумбия, Мексико, Ямайка, Мавриций, Намибия и други.

Това не е изненада за професионалистите. България произвежда и изнася физически тонаж (първично или грубо обработени капиталоемки, материалоемки, енергоемки и наситени с прост труд), а не високотехнологични стоки. При такава микроикономическа конкурентоспособност и корпоративно управление след присъединяването към ЕС се очакват доста фалити на български фирми с тежки икономически и социални последствия.

 

1.3.1.7.3.    Изпълнение на Стратегията от Лисабон по конкурентоспособност

 

Световният икономически форум публикува оценка за изпълнението на тази стратегия от ЕС като цяло, за всяка от 25-те страни членки и от страните кандидати. Ще се спрем само на новите 10 членове на ЕС и на страните кандидати. Резултатите са представени в таблица 11.

 

Таблица 11.

Класиране на страните по изпълнение на стратегията

за конкурентоспособност от Лисабон

(индекси)

Страни

Подреждане по обобщен показател

Общ индекс

Информационно общество

Иновации и наука

Либерализация

Мрежова инфраструктура

Финансови услуги

Дейност на предприятията

Социално приобщаване

Устойчиво развитие

Естония

1

4,64

4,92

3,82

4,40

4,98

5,43

4,90

4,20

4,44

Словения

2

4,36

4,38

3,92

4,06

5,21

4,69

3,76

4,24

4,60

Латвия

3

4,34

3,62

3,86

4,44

4,35

4,84

4,87

4,47

4,29

Малта

4

4,20

4,42

2,99

4,03

4,81

5,27

4,00

4,83

3,24

Чехия

5

4,16

3,62

3,34

4,01

5,19

4,03

4,18

4,40

4,48

Унгария

6

4,12

3,24

3,47

4,10

4,57

4,87

4,41

4,19

4,09

Литва

7

4,05

3,36

3,57

4,10

4,51

4,67

4,38

3,69

4,17

Словакия

8

3,89

3,29

3,34

3,84

4,50

4,39

3,43

3,83

4,53

Полша

9

3,68

2,95

3,53

3,75

4,00

4,26

3,56

3,42

3,99

Турция

10

3,45

2,61

2,72

3,68

4,01

3,99

3,84

3,45

3,33

Румъния

11

3,35

2,91

2,88

3,04

3,48

3,77

3,65

3,74

3,33

БЪЛГАРИЯ

12

3,25

2,66

2,94

3,26

3,54

3,64

3,81

3,07

3,08

ЕС-средно

-

4,97

4,61

4,41

4,69

5,81

5,52

4,74

4,81

5,16

Източник: World Economic Forum, Majority of European Countries Fall to Match the United States on Competitiveness, Struggling to Fulfil the EU’s Own Lisbon Criteria on Competitiveness, Geneva, 27 April 2004.

 

 

България е на последно място по обобщения показател за изпълнение на Лисабонската стратегия за конкурентоспособността. Ние сме на последно място по три от съставните показатели, на предпоследно по други три и на предпредпоследно по останалите два.

Класирането на страните по изпълнение на Лисабонската стратегия за конкурентоспособност съвпада с подреждането им по макро- и микроикономическа конкурентоспособност.

И в тази област България е последна. Съвпаденията в класирането ни на последно място между членовете и кандидатите за ЕС по различни показатели потвърждават верността на тези неблагоприятни за нас резултати. Те подтикват към още по-сериозна размисъл и бързи действия за излизане от това положение. Като се има предвид, че конкурентоспособност трудно се повишава и че другите страни се движат бързо напред, всяко отлагане в действията на държавата и на стопанските субекти ни отдалечава още повече от развитите страни.

 

1.3.1.7.4. Информационно-комуникационни технологии и конкурентоспособност

 

Световният икономически форум публикува през последните години Глобален доклад за информационните технологии. Той съдържа информация от която можем да установим къде сме по това ключово направление на съвременното развитие. Таблица 12 показва мястото на България:

 

Таблица 12.

Класиране на България по компютърна готовност

(място)

Години

Обобщаващ показател

Икономи-ческа среда

Готовност за използване и развитие

Използване на ИКТ

Обхванати страни-брой

2002-2003

68

69

57

75

82

2003-2004

67

69

60

68

102

2004-2005

73

..

..

..

104

Източник: Доклади на Световния икономически форум за съответните години.

 

Противно на съобщенията в медиите за големите ни постижения в тази област и за успешното представяне на наши ученици на международни конкурси по математика, роботика и информационно-комуникационни технологии (ИКТ), България е на едно от последните места в световните класации по компютърна готовност. Това е много тревожен сигнал.

България изостава не само от развитите и средноразвитите, но и от около 30 слаборазвити страни. Пред нас са Шри Ланка, Мароко, Ел Салвадор, Колумбия, Намибия, Доминиканска република, Ботсвана, Уругвай, Ямайка,Тринидад и Тобаго, Коста Рика, Мавриций и други. Това е повече от тревожен сигнал.

България е на предпоследно място (пред Румъния) между страните членки и кандидати за ЕС по макро- и микро среда за развитие на ИКТ.

България е на предпоследно място (пред Турция) по подготвеност да използва и развива ИКТ. Румъния е с няколко места пред нас, а страните членки от ЦЕ и Хърватия са далеч пред нас. Тревожи слабата подготвеност на държавните институции и особено на бизнеса.

България е на 68-мо място по използване на ИКТ. Доста пред нас (56-та) е Турция, 51-ва - Хърватия и 48-ма – Румъния. През 2003 г. от обхванатите 82 страни по използване на ИКТ от индивидуални ползватели сме на 47 място, от бизнеса – 80-то и от държавните учреждения – 75-то. Особено тревожно е изоставането на бизнеса - след нас са само две страни от обхванатите в изследването.

България изостава тревожно по компютърна готовност, дори по-тревожно отколкото по конкурентоспособност. Изоставането в ИКТ обаче е много опасно, защото е предпоставка за продължително изоставане по конкурентоспособност и по общо развитие. Още по-опасно е алармиращото изоставане на бизнеса, тъй като микроикономическата конкурентоспособност зависи най-много от него. В наше време който изостава в ИКТ изостава във всичко.

 При посоченото по-горе силно изоставане в качеството на работата на българските фирми, слабият им динамизъм, неефикасно управление, склонността на част от тях към икономически, финансов и социален авантюризъм, нелоялност към държавата, обществото и отделните граждани, ограничено използване на ИКТ, перспективите за висок и качествен растеж на България през следващите години не са добри. Защото в крайна сметка те са творците на икономическия растеж. Продуктите и услугите се създават от научните институти, развойните бази и фирмите – т.е. на микро ниво, а не в правителствените кабинети. В кабинетите може да се създава само благоприятна (или неблагоприятна) икономическа и институционална среда за развитие на производството.

 

Заключение

 

Темпът на нарастване на производителността на труда в българската икономика през 2001-2005 г. е незадоволителен. Малко по-висок е процентът на нарастване в индустрията, следвана от услугите, докато в селското стопанство производителността намалява. С такива темпове на нарастване на производителността на труда, при ограничените трудови ресурси, България не може да разчита на трайно догонващо икономическо развитие през следващите години и десетилетия. Производителността на труда в България през 2005 г. е едва 32,7% от средната за ЕС-25 – най-ниска в сравнение със страните членки на ЕС и другите страни кандидати.

Освен че е най-ниска, производителността на труда в България се повишава най-бавно в сравнение със страните членки и кандидатите за ЕС. Интензивността на сближаване на нашата производителност на труда със средната в ЕС е 5-7 пъти по-ниска от тази в централноевропейските страни.

България е последна или една от последните между страните членки и страните кандидати за ЕС по всички показатели за конкурентоспособност: показателите на Световния икономически форум (потенциал за конкурентоспособен растеж, микроикономическа конкурентоспособност, изпълнение на стратегията от Лисабон по конкурентоспособност); износ на човек от населението; средни експортни цени в ЕС; развитие и приложение на ИКТ.

По показателите за конкурентоспособност на Световния икономически форум България е изпреварена и от 20-25-30 слаборазвити страни. Освен това, през последните години (1999-2005) България не подобрява сравнителните си позиции по конкурентоспособност, дори ги влошава в сравнение с другите страни. Особено тревожно е изоставането по ИКТ. И тук, освен че сме между последните в ЕС и страните кандидати, сме изпреварени от около 30 слаборазвити страни. Това е тревожно, защото в наше време който изостава в ИКТ изостава във всичко.

Тревожно ниски и влошаващи се са и други показатели за конкурентоспособност и ефективност: износ и внос на 1 лев БДС; импортоемкост на прираста на БДС и на износа; структура на износа (ниско-, средно- и високотехнологични стоки); структура на вноса (относителен дял на инвестиционните стоки в общия внос и структура на самите вносни инвестиционни стоки); размер на квазибюджетния дефицит.

Начало

1.3.2. Заетост на работната сила

 

Осигуряването на заетост на работната сила е обявена в Стратегията за догонващо развитие като една от важните икономически цели със силен социален заряд (виж сс. 89-91).

 

1.3.2.1. Оценка на състоянието и тенденциите

 

         Преструктурирането на собствеността и на икономиката като цяло, макар и с по-бавни темпове, продължи и през периода 2000-2005 година. На пазара на труда  бяха изхвърляни като безработни нови десетки хиляди образовани и квалифицирани специалисти и работници, които продължително време оставаха без работа и доходи. Малкият и средният бизнес не получиха такова развитие, което да поеме значителна част от освобождаваните от държавния сектор работници. Макроикономическата и другите политики на държавата с почти нищо не повлияха върху факторите и тенденциите за нарастване на заетостта и намаляване на безработицата в страната. Единствено чрез механизмите на социалната политика бяха разкривани между 90 и 120 хиляди работни места за временна заетост от 2003 година насам.От началото на 2005 г. – първото тримесечие, те са вече над 104 хил. души, при обявени намерения на правителството за около 60-70 хил. души за годината. В реалната икономика обаче се разкриваха едва между 20 и 30 хил. работни места средногодишно, което е много далеч от потребностите при над 12% безработица и над 13% обезкуражени лица, които са извън работната сила вече повече от 10 години.

       Тенденциите на изменение на количествените и качествените характеристики в заетостта и безработицата могат да се проследят в таблица 1:

 

Таблица 1.

Тенденции в изменението на заетостта

Показатели

2000 г.

2001 г.

2002 г.

2003 г.

2004 г.

1. Работна сила-

    в т.ч.:

-          заети-хил.души

-          безработни-хил.души

3272,2

 

2735,5

  536,7

3264,7

 

2628,2

  636,5

3248,6

 

2704,4

  544,2

3237,1

 

2825,6

  411,4

3322,0

 

2922,2

  399,8

2. Лица извън раб.сила

3617,8

3527,2

3461,1

3439,7

3357,6

3. Коефициент на икономическа

    активност-%

 

  47,5

 

  48,1

 

  48,4

 

  48,5

 

  49,7

4. Коефициент на заетост-%

  39,7

  38,7

  40,3

  42,3

  43,7

5. Коефициент на безработица-%

 16,4

 19,5

  16,8

  12,7

12,0

6. Обезкуражени лица

    - хил.души

 

 469,2

 

 513,7

 

 509,3

 

 435,5

 

 392,6

Източник: НСИ, Изследване на работната сила, 2000 – 2005 г.

 

От изследванията на работната сила, както и от информацията на Агенцията по заетостта към МТСП могат да бъдат посочени и други по-важни характеристики:

-          От 1999 г. насам работната сила намалява  с около 10-12 хил. души годишно  и този процес е траен;

-   Коефициентът на заетост на градското население за целия период остава трайно по-висок от този на селското население – 47,9% срещу 34,2% в края на 2004 година;

-         продължи да се увеличава делът на заетите в частния сектор, който в края на 2004 г. достигна 64%, а в края на първото тримесечие на 2005 г. е вече 69,6%  от всички заети лица;

-         от заетите през 2004 г. 85,3% са наети, а само 14,7% са самостоятелно заети или самонаети (103 хил. души са работодатели, а 223 хил. души са самостоятелно заети). Тази структура на заетостта е показателна и за оценката на приноса на малкия и средния бизнес в решаване на проблемите със заетостта и безработицата;

-         безработните с повече от една година престой на пазара на труда си останаха трайно над 50%. За 2004 г. те са 54,7%, а в края на първото тримесечие на 2005 г. – са 56,4% от общия брой на безработните. Безработните без квалификация, регистрирани в бюрата по труда през целия период са трайно над 70%, като за 2004 г.  са 72%;

-         забавено, но сигурно се влошава образователната структура на населението в диапазона от 15 до 64 г. възраст. От около 28 % с висше образование през 1989 г. през 2004 г. те са вече 21% / в ЕС – 15 също около 21%/. Със средно образование през 2004 г. са около 50% от населението (при 41% в ЕС)/. С основно и по-ниско образование у нас са около 29%  (при 38% за ЕС). Влошаването на тази структура ще става все по-отчетливо през следващите няколко години, което е реален резултат от отпадането от образователната система на над 200 хил. деца и юноши през последните 10 -12 години;

-         поради засилените процеси на емиграция от страната главно на млади хора е налице траен процес на застаряване на трудовия потенциал на страната;

-         само за лицата между 15 и 64 г. възраст коефициентът на икономическа активност през 1993 г. е 66,5%, но през следващите години той непрекъснато спада, за да достигне през 2000 г 61,9% и 60,9% през 2004 година (за ЕС 25 този коефициент през 2003 г. е 69,3%). Това показва, че в качествено отношение не се решава трайно нито един от проблемите, свързани със заетостта и безработицата;

-         половината от населението над 15 г. възраст е извън работната сила – 49,15% в края на 2004 г. Ако от 3357,6 хил. души, които НСИ отчита, че  в края на 2004 г. / а през първото тримесечие на 2005 г. са 3474,3 хил. души/ са извън работната сила, извадим около 2340 хил. души пенсионери, останалите около 1 млн. души са  регистрираните в бюрата по труда като безработни и обезкуражени, които НСИ идентифицира като такива. Следователно не всичко, свързано с изчисляването на безработицата в страната е поставено на обективни основи;

-         поради крайно погрешните реформи в селското ни стопанство, заетите там вече са около и над 11%, при 5,2% средно за ЕС – 15;

-         заетите на непълно работно време у нас са около 2,2% през 2004 г., при около 13% в ЕС – 15, което също е показателно за блокирания пазар на труда и липсата на гъвкавост и адаптивност на работната ни сила;

-         през 9-месечието на 2004 година от бюрата по труда са обявени общо около 290 хил. свободни работни места, от които близо 156 хиляди са на първичния пазар на труда и 134 хиляди са по програми на Агенцията по заетостта. Новоразкритите работни места са 22,6% (около 30 хиляди) от общия брой на заявените места от първичния пазар. При тези факти не би следвало да се правят изводи за  благополучия в макроикономическата, инвестиционната и фискалната ни политика;

-         през целия период /2000-2005 г./ не се променя структурата на заявяваните работни места за безработни. Близо 75% от тези заявки са за безработни без специалност – главно за сезонна заетост, за нискоквалифициран труд, работи с ниско заплащане и т.н.;

-         не се промени и не се променя структурата на безработните. Трайно рисковите групи на безработни без образование и квалификация, на безработни младежи до 29 г. възраст, на безработни мъже и жени над 55 г. възраст, както и на етническите измерения на безработицата показват, че само с инструментите на социалната политика тези проблеми не могат да се решават трайно. Те само се възпроизвеждат, но на все по-маргинално ниво;

-         не са преодолени и не се променят съществено регионалните характеристики на заетостта и безработицата в страната. Натрупаните диспропорции в икономическото развитие на отделните региони в страната не се разрешават, а се задълбочават, независимо от нарастването на средствата по предприсъединителните фондове на ЕС. Този факт показва, че средствата по тази линия или потъват в безсмислени начинания, или че с проектите се преследват някакви други   цели.

         Посочените данни за периода 2000-2005 г. дават ясни основания за извода, че проблемите със заетостта и безработицата са едни от най-тежките за България, които не намират най-верните решения. Обясними са, следователно, и проблемите, които имаме с ниските доходи на населението, всеобхватната бедност и мизерия, с раждаемостта, смъртността, здравеопазването и т.н.

 Когато се търсят факторите за бавното възстановяване на количествените и качествените характеристики на заетостта би следвало да се подчертаят и следните по-съществени източници на проблеми в това отношение:

-         България е единствената страна – кандидат за членство в ЕС, която за 15 години не успя да определи ясни структурни приоретети на икономиката си. На мястото на предишните индустриални и други мощности не се появиха нови. Мъчителното колабиране на икономиката все още не е привършило. Всичко това блокира пазара на труда и усилията да се определят приоритетите в търсенето на работна сила с определени качества през следващите години. Може би това е и причината толкова дълго да се бавят реформите в средното и висшето ни образование;

-         изключително незадоволителен е приносът (само около 18%  в БВП) на средния бизнес за нарастването на заетостта и решаване на проблемите с безработицата. Освен сeриозните спънки пред неговото развитие, сегашното му състояние е показателно и за неразвитостта на корпоративния бизнес у нас. Тревожното в тази област е, че доколкото съществува малкият и средният бизнес е насочен главно в търговията, дребните услуги и т.н. Пренебрежимо малък е делът на фирмите в сферата на производството като производители или поддоставчици за корпоративния бизнес;

-          реализираният икономически растеж няма социални измерения. Остро дискусионни са приносите за нарастване на заетостта чрез създаване на нови работни места за качествена и относително постоянна заетост на: макроикономическата политика, включително на фискалната, бюджетните дефицити или излишъци, платежния баланс, експортната политика, кредитната политика и т.н.; структурната политика - доколкото може да се говори за такава от страна на държавата; инвестиционната политика и преференциите за инвестициите на зелено; инфраструктурната политика и т.н. Растеж на БВП от порядъка на 4– 5,5 % вече повече от 5 години не се отразява върху нарастването на заетостта. Този растеж отива за всичко друго, но той не води до създаването на нови работни места;

-         тежките неблагополучия в икономическото ни развитие продължават да поставят под удар качеството на българската нация и най-вече качеството на нашата работна сила. Налице е демографска криза, която съчетана с проблемите в здравеопазването, образованието и безработицата ще се отразява върху броя, състава и качеството на работната сила още през близките няколко години;

-         наличието на сив сектор в икономиката (оценяван между 25 и 45 – 50%) обуславя съществуването на значителна по размер нерегламентирана заетост. С какво друго може да се обясни огромната разлика между данните на НСИ за заети през 2004 г. 2922 хил.души (а през първото тримесечие на 2005 г. – 2838,4 хил. души) и данните на НОИ за осигуряваните около 2200 хил. души? Ясно е, че за тази група нелегално заети, както и за т.нар. обезкуражени никой не желае да полага грижи за поддържане на тяхното квалификационно равнище. По-скоро точно тези групи губят, или вече са загубили своята квалификация и професионален опит;

-         средствата от държавния бюджет за активни политики на пазара на труда, предназначени за придобиване на квалификация, повишаване на образователното равнище на нискообразованите групи безработни, преквалификация и др. са достатъчни, но изключително непопулярни сред безработните, както и сред работодателите;

-         българската работна сила не е гъвкава и адаптивна, независимо че през последните години трудовото ни законодателство се подобрява. България е на последно място по разпространение на почасовата заетост (1% от заетите при 11,6% за ЕС-15)/ и заетостта на временни договори (6,5% от заетите при 12,9% за ЕС-15 и 14,5% за Еврозоната). Една от причините за това положение е изключително ниското заплащане на почасовия труд, а не са малко и проблемите с неговото отчитане и признаване за осигурителен стаж.

През посочения период в областта на заетостта България стартира не малко дейности, произтичащи от подготовката ни за членство в Европейския съюз. Всяка година се разработва Национален план за действия по заетостта, в който се отразяват политиките и мерките на държавата по изпълнение на целите и критериите на Лисабонската стратегия на ЕС в тази област. Приета бе и Национална стратегия по заетостта до 2010 година, в която са включени стратегическите цели и критерии за достигане. Отвореният характер на стратегията ще изисква всяка година да се актуализират политиките, механизмите и мерките за повишаване на заетостта и намаляване на безработицата. В оперативен порядък Агенцията по заетостта към МТСП разработва годишните политики и мерки за реализиране на държавната политика в областта на пазара на труда. Характерното за всички тях е, че те са конкретни, но само от гледна точка на инструментите на социалната политика, без да са отразени влиянията на икономическото развитие и растежа.

         В съответствие с Лисабонската стратегия на ЕС (в която се предвижда общият коефициент на заетост през 2007 г. да е 60 на сто, а през 2010 г. – 70 на сто) в нашата стратегия по заетостта до 2010 година са заложени следните  критерии за достигане:

    - нарастване на икономическата активност до 2010 година с 5 пункта;

    - намаляване на безработицата трайно под 10%;

    - най-малко 25% от продължително безработните да бъдат обхванати от активни програми и мерки за заетост.

       В   Националния план за икономическо развитие се предвижда до 2013 година:

    - коефициентът на заетост да достигне 70%, като за жените той трябва да бъде около 60%;

    - да се достигне най-малко 50% заетост на възрастните работници между 55 и 64- годишна възраст;

    - най-малко 12,5% от работната сила да е включена в програми за пожизнено обучение.

       Както се вижда, горните цели за достигане изискват да се планират и отчетат влиянията и на другите политики на държавата, освен на социалната политика, за да се решават проблемите със заетостта, доходите, бедността и т.н.

 

1.3.2.2. Изводи за държавната политика по заетостта (за  2000-2005 година)

 

        От анализа на представената по-горе информация се очертават проблемите, които страната ни предстои да разрешава през следващите години до 2010 г. и след това. За съжаление, на практика, тези проблеми са почти същите каквито бяха и преди 5 години. Разликата е, че МТСП с помощта на експерти от ЕС положи големи усилия да идентифицира и структурира съществуващите проблеми и в съответствие с Лисабонската стратегия да определи целите и критериите за достигане. Следователно, поставено е само началото в осъществяване на тези цели.

         Накратко, проблемите са:

-         икономическата активност на населението в България е на най-критично ниско ниво;

-         равнището на заетост на населението е с 16 пункта по-ниско от това в ЕС;

-         равнището на безработицата, както и нейната структура не се промениха съществено. Намалението на безработицата от 16,4% през 2000 г.  на около 12% в края на 2004 г. се дължеше главно на Програмата от социални помощи към заетост, в която бяха включвани средно около 100 хил. души годишно срещу огромни за нашите възможности бюджетни средства. Значителна част от участващите в програмата след това отново си оставаха безработни и отново клиенти на сужбите за социално подпомагане;

-         много висока е младежката безработица, която не се променя вече над 7-8 години. Това демотивира младите хора и  е източник на засилената им емиграция от страната;

-         много висока е регионалната безработица, която вече е превърната в застойна;

-         негативните демографски процеси, граничещи с криза за качеството на нацията, както и забавените реформи в здравеопазването и образованието са крайно тревожни за броя, качествения състав и структурата на  работната ни сила;

-         преструктурирането на икономиката, макар и в своя край, не доведе до такова развитие на сектора на услугите, селското стопанство, новите производства и ИКТ сектора, които да поемат  освобождаваните от обществения сектор работници. Новосформираният частен сектор все още не е достигнал ниво на развитие, позволяващо да разкрива работни места и да води до устойчив растеж на заетостта. Темпът на създаване на малки и средни предприятия е нисък, по-скоро мъчителен, за да допринася съществено за нарастване на заетостта;

-         допусна се стихиен срив в квалификацията на заетите  в индустриалните отрасли работници и служители. Те не намериха алтернатива за своите професионални умения и квалификация и  почти не са конкурентоспособни на пазара на труда;

-         процесите и дълбочината на обедняване на преобладаващата част от населението доведоха до социално изключване и трайна маргинализация на големи групи от него. Тези групи продължават да са в кръга на рисковите;

-         продължаващата засилена емиграция на млади, образовани и висококвалифицирани български граждани вече постави под удар не само социалните фондове на страната, но влошава видимо и качеството на работната ни сила;

-         недопустимо етнизирани са проблемите на безработицата, крайната бедност и мизерия, раждаемостта и др. подобни показатели;

-         ниски, почти нищожни са разходите за развитие на човешките ресурси след вливането им в работната сила. Немалка част от младите поколения след 15 годишна възраст не притежават достатъчно образование и са без квалификация. Образователната ни система продължава да е откъсната от потребностите на реалната икономика;

-         влошеното качество на образованието, както и трудният достъп до здравни услуги  продължават да влияят върху трудоспособността на всички поколения, включени в работната сила на страната.

 Заедно с посочените по-горе проблеми е резонно да се добавят и проблемите относно готовността и степента на развитие на институциите на пазара на труда. Трябва да се посочи, че в това отношение през последните повече от десет години бе направено не малко за тяхното изграждане и стабилизиране. Предстои, обаче, не толкова предефиниране на  функциите и задачите на институциите на пазара на труда, колкото рязко да се повиши капацитета на работещите в тях в пълно съответствие с тяхната роля и място в страните членки на Европейския съюз.

Начало

1.3.3. Доходи и потребление

 

Стратегията за догонващо развитие обявява повишаването на доходите и потреблението също като важна икономическа задача със силен социален заряд (виж сс. 91-94).

 

1.3.3.1. Оценка на равнищата и тенденциите в защитените доходи на населението

 

         Възстановяването на реалните размери на отделните видове защитени доходи спрямо 1989 г. (заплати, пенсии, социални помощи и обезщетения, помощите за деца, минималната работна заплата за страната и др.) продължи и през периода 2000-2005 г., но темповете са крайно недостатъчни и  като цяло не допринесоха за подобряване на жизнения стандарт на хората. Този период по-скоро може да се характеризира като застоен, въпреки че е налице известно увеличаване на номиналните равнища на отделните доходи, които обаче не възстановиха по-чувствително техните реални размери и покупателна способност.

        Характерното за периода 2000-2005 г. е, че доходите следваха една имагинерна на потребностите и възможностите политика, докато цените на жизнено важни за хората стоки и услуги поскъпнаха от два до четири пъти (електроенергията за битово потребление, парното отопление, транспорта, телефонните услуги, въглищата, дървата, горивата и т.н.). В случая, несиметричните действия в държавната политика по доходите и липсата на грижа за по-високи темпове на техния реален растеж допринесоха не само за запазване, но и за разширяване на обхвата и дълбочината на обедняване на цялото население. Не бе изведена от бедността нито една от рисковите социални групи – безработните, пенсионерите, социално слабите, децата, младежите и др. По-голямата част от проблемите на бедността, безработицата, раждаемостта и т.н. бяха допълнително и  недопустимо етнизирани.

 

1.3.3.1.1. Работна заплата

 

        Основен вид доход на българското домакинство си остана работната заплата, чийто относителен дял се движи между 42 и 45 % през периода. Измененията в номиналните и реалните  размери на работната заплата  са показани в  Таблица 1:

 

Таблица 1.

Номинална и реална работна заплата

                                               Години

Средна раб.заплата

Индекс

Реална

Ср.р.з.

Нетна РЗ

без данъци

Миним.

РЗ

Индекс към

предход.год.

2000

248

     100

-

190

79

-

2001

264

106,5

101,6

207

100

126,6

2002

273

103,4

 99,6

214

100

100,0

2003

298

109,2

103,4

234

110

110,0

2004

306

107,4

103,3

251

120

109,1

2005

308

100,6

 98,0

250

150

125,0

Пояснение: Данните за 2005 г. са за първо тримесечие.

Източници: НСИ и ИССИ към КНСБ, инф.бюлетин, “Жизнено равнище”, бр.4, 2004 г.

 

От горната таблица  могат да се направят поне няколко важни извода:

- за пет години /2000 – 2004 г./ работната заплата е нараснала номинално с 58 лева, докато паричният разход на едно лице от домакинство е нараснал с 42,9 лева /по данни на НСИ – Домакински бюджети/. За сметка на все по-големи лишения заради повишаващите се цени  на потребителските стоки и услуги хората  се стремят да посрещнат разходите си, без обаче главният източник на парични доходи – работната заплата да се увеличава чувствително;

       - реалното нарастване на работната заплата през отделните години  не съответства на размера на отчетения растеж на БВП и на средногодишната инфлация, което показва продължаваща стагнация на доходите на населението   и като резултат са  в застой всички намерения за ограничаване на бедността;

- единствено минималната работна заплата за страната бележи по-висок темп на нарастване, но и до сега не е ясно на какво се основава определянето на  нейния размер – на производителността на труда явно не е; на издръжката на живота и границата на бедността също; на защитата на трудовото възнаграждение на ниско квалифицираните работници и т.н.  също не е. Единственото ясно е, че минималната работна заплата и нейният размер не се превърна и през този период в основен минимален регулатор в политиката на доходите на държавата и тук е една от причините да се задържа с години пазарното определяне на цената на труда. Ниските трудови възнаграждения в България са следствие и на липсата на  разумна политика по минималната работна заплата за страната и на намерения за спазване на поредица от конвенции на МОТ и Директиви на ЕС в това отношение. Нашата минимална работна заплата и неясните критерии за нейното определяне и функции са сериозна причина за появата и разширения  обхват на т.нар. работещи бедни;

 - в областта на заплащането на труда и през този период държавата не създаде подходящи регулатори (което е нейно неотменно задължение), които да се основават на функциите и ролята на работната заплата, както и на нейната връзка с производителността на труда, качеството на труда и на произвежданите стоки и услуги, тяхната конкурентоспособност и т.н. Наличието на огромен сив сектор в икономиката предопредели и сериозен сив сектор в  заплащането на труда. Това лишава държавата от данъци, а социалните фондове от осигурителни вноски от една страна и, от друга – въпреки растежа на производителността на труда равнището на заплатите почти не се променя. По данни от представително социологическо изследване на НЦИОМ през м. април 2005 г. около 90 на сто от заетите в обществения сектор се осигуряват върху цялата си брутна работна заплата, докато в частния сектор те са 41 на сто;  около 22% от заетите в частния сектор са без трудови договори и следователно за тях не се внасят данъци и осигуровки;

 - групировката на НСИ и ИССИ към КНСБ на наетите лица  в 7-те интервала според средната работна заплата показва, че: под 100 лева получават 34537 души /1,7% от заетите/; над 100 лева с най-висока заплата средно от 1524 лв. получават 43932 души /2,2% от заетите/;  от 100 до 112 лева -  70 хил. души; от 112 до 135 лева -  284 хил. души; от 135 до 174 лева - 369 хил. души; от 200 до 400 лева получават 836 хил. души /41% от заетите/ и тяхната средна работна заплата е 293 лева; от 400 до 1000 лева- 396 хил. души и тяхната средна заплата е 570 лева. От посочените данни ясно личи, че в България трайно се установи една голяма група от т.нар. работещи бедни, които получават заплата далеч под 200 лева. Те са над  750 хил. души, т.е. близо 26 на сто от всичко заети в страната.Тази група, заедно с “признатите” през 2004 г. от правителството за бедни около 1140 хил. души формират траен слой от българското население от около 2 милиона души /26 на сто от населението/, за който е без особено значение дали има или няма доходи от труд.

     Основания за допълнителни изводи ни дават и данните в следната таблица 2:

 

Таблица 2.

Изменения на средната работна заплата

 Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

2005-

І трим.

В %

Към 2000 г.

Средна работна

заплата за страната

 

  248

 

  264

 

273

 

298

 

306

 

308

 

24,1

в т.ч.:

-в обществен сектор

 

  285

 

  316

 

332

 

368

 

373

 

370

 

29,8

в т.ч. в държавно

управление

 

  309

 

  354

 

383

 

428

 

462

 

430

 

39,1

- в частен сектор

  218

  228

236

257

271

277

27,1

Източник: НСИ

 

От данните в таблицата могат да се направят следните допълнителни изводи:

-  все повече се увеличава разликата между средната работна заплата в обществения  и частния сектор. От 67 лева през 2000 г. тази разлика се е увеличила на 102 лева в края на 2004 година. Подобно развитие на заплатите не може да се счита за нормално, най-малкото поради три причини: първата е свързана с факта , че частният сектор е преобладаващ и би следвало той да определя равнищата и темповете на заплатите в страната, което не се е случило. Принос за посочената разлика имат разбира се и все още държавните монополи, както и принципите за определяне и изменения на заплатите в бюджетния сектор, особено на тези за заетите в държавното управление и общественото осигуряване; втората причина е свързана с направения вече извод за наличието на значителен по обхват сив сектор в областта на заплащането на труда в частния сектор, където е налице както  нерегламентирана заетост, така и ниско заплащане, въпреки въведените и увеличавани всяка година т.нар. минимални осигурителни прагове; третата причина   е свързана с наличието на официална и неофициална заплата в частния сектор, от което държавата губи данъци и осигуровки върху втората, но изглежда от това са доволни и работодатели и наплашени работници;

-  необясними  от каквито и да е позиции са  ситуацията, както и разликите между заплатите в частния и обществения сектори и тези на заетите в държавното управление. Явно е, че работата на държавна служба си остава най-платената и престижната, най-сигурната и доходоносната за разлика от заплатите, където се създава брутната добавена стойност в икономиката на страната. Подобни факти обаче не се наблюдават на ниво средна работна заплата в страните членки на ЕС-15, както и в други държави. Бягството на държавата от проблемите и политиката по заплащането на труда вече повече от десет години срина доходите от труд на заетите в реалната икономика. Заблудата, че чрез повишаване на заплатите на заетите в бюджетната сфера  ще се “принуди“ частният сектор също да увеличава трудовите възнаграждения на заетите в него, нанесе големи поражения върху доходите на хората и продължава да води до разкъсване на връзката заплати – производителност на труда.

Особено важни от позициите на бъдещото ни членство в ЕС, както и за определяне на параметрите за догонващо развитие в областта на доходите на населението и главно в областта на заплатите са сравненията  със страните-членки. За 2003 г. данните   средно за ЕС и поотделни страни членки са /виж таблица 3/:

 

Таблица 3.

Средна месечна работна заплата в ЕС и България за 2003 година

(в евро)

ЕС-25

2237

Кипър

1760

Великобритания

3015

Испания

1602

Германия

2885

Словения

 840

Ирландия

2567

Полша

 589

Швеция

2517

Чехия

 539

Холандия

2512

Унгария

  492

Белгия

2453

Словакия

 415

Австрия

2433

Естония

 370

Финландия

2442

Латвия

 270

Дания

2429

Литва

 300

Франция

2242

Румъния

 170

Италия

2061

БЪЛГАРИЯ

 140

 

      Изводите от горната сравнителна таблица са повече от ясни:

- средната номинална работна заплата в България е близо 16 пъти по-ниска от тази за ЕС – 25;  21 пъти по-ниска от тази във Великобритания; 20 пъти - от тази в Германия; 18 пъти - от тази в Ирландия и т.н.;

- огромното изоставане в равнището на заплатите в България е много трудно преодолимо в близките 15-20 години. Причините са важни, но и различни. Освен от икономическото развитие и ускорения растеж, заплатите ще зависят и от държавната политика в тази област. Доказано е, че без да създаде съответните регулатори държавата не може да провежда  политика на доходите. Освен това за формирането на заплатите и на тяхната реална покупателна способност не може изцяло да се разчита на пазарната стихия и на нейните  механизми. Следователно, ширещите се през последните 15 години у нас “либерални” идеи, стратегии и политики не могат да имат нищо общо с отговорността на държавата да създаде рамковите условия, регулаторите, политиките и механизмите за формиране и растеж на доходите от труд и на тази основа за повишаване  жизнения стандарт на цялото население;

- икономическият растеж от порядъка на 4,5-5% странно защо няма реални социални измерения само в България. Той не се отрази нито в нарастване на заетостта и реалното намаляване на безработицата, нито в по-чувствително увеличаване на реалната работна заплата. Това е причината  периодът 2000 – 2005 година да се определя като застоен за икономиката, доходите и жизнения стандарт на населението.

В заключение, данните за равнищата и тенденциите на изменения в средната работна заплата през периода 2000-2005 г., т.е.  в доходите от труд, показват, че те са в почти пълен застой и продължават  да влияят съществено върху установяването на трайни и трудно преодолими процеси, свързани със задълбочаването на бедността и мизерията сред преобладаващата част от населението на страната. България, в лицето на последните правителства, все още няма и идея  както за включването на нови фактори за качествен и висок устойчив растеж, така и за чувствителни негови социални измерения в реален растеж на заплатите и всички останали доходи на населението.

 

1.3.3.1.2. Други защитени доходи на населението

 

Не настъпиха съществени изменения и в другите защитени доходи на населението – пенсии (за стаж и възраст и социалните пенсии), обезщетения, социални помощи и семейни помощи за деца. Размерите на посочените доходи, които формират групата на т.нар. социални трансфери при изследванията на домакинствата от НСИ се определяха и променяха по някаква измислена логика и “на парче”, без да се основават на каквито и да са обективни критерии и изисквания. Не се налага да се обяснява, че  тази група доходи са свързани с мрежите за социална сигурност и защита на населението и следователно - със стабилизирането и нарастването на жизнения стандарт на големи слоеве и групи от хора в страната. Ясно е, също така, че когато се говори за жизнен стандарт той следва да се свързва и с издръжката на живота  при конкретните икономически и социални условия.

В страните от ЕС-15, и не само в тях, от много десетилетия са решени законодателно и се прилагат в социалната им практика политики и механизми в областта на защитените доходи, базирани на установени взаимовръзки между минималните нива на отделните видове доходи. По принцип т.нар. защитени доходи се основават по един или друг начин на издръжката на живота при конкретните икономически условия и възможности на съответната страна. В зависимост от избрания метод (издръжка на живота, среден медианен доход или разход на едно лице от домакинство и т.н.) се изчислява размера на т.нар. граница на бедност и към нея се привързват в различни съотношения другите минимални и социални защитени плащания – гарантиран минимален доход за целите на социалното подпомагане и грижи, базирано на националната солидарност; социалната пенсия; социалната помощ за деца; минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст; минималната работна заплата за страната; минималният размер на обезщетението за безработица и т.н.

В България за периода 2000-2005 година не се случи нищо от посоченото по-горе. Изпуснат бе подходящият период(и той продължи 5 години ?!), през който да се изгради и стабилизира обективната основа и регулаторите на политиката на доходите и жизнения стандарт, в т.ч. и на системите за социална сигурност и защита на населението. Отделните видове доходи си останаха откъснати един от друг, без да са обвързани с какъвто и да е реален базисен измерител при определяне на техните размери. Тази ситуация обяснява защо държавата все още не разполага с реални и ефективни механизми за борба и ограничаване на бедността, за изваждане от социалното дъно на около 1 милион от пенсионерите, на около 35% от домакинствата с безработни членове, на над 750 хил. деца и т.н.

        В структурата на паричните доходи на домакинствата  преобладаващи са доходите от работна заплата и от социални трансфери, което личи от следните данни /виж таблица 4/:

 

Таблица  4.

Относителен дял на основните елементи на доходите

на домакинствата

/ %/

Парични доходи

2000

2001

2002

2003

2004

1. От работна заплата

48,0

47,5

49,1

51,4

50,4

2. Соц.трансфери

(пенсии, обезщетения,

помощи, добавки за деца)

 

 

30,4

 

 

32,2

 

 

30,1

 

 

29,2

 

 

31,0

Източник: НСИ – Домакински бюджети

 

Другите източници на парични доходи на домакинствата общо взето запазват своите относителни дялове и по-същество техният принос  за подобряване на бюджетите на домакинствата е незначителен. Например, паричният доход на лице от домакинство: от предприемачество от 5,5% през 2000 г. е намалял на 4,9% през 2004 г.; от собственост се е запазил на 0,9%; от домашно стопанство е спаднал от 3,3% на 2,5% през 2004 г. и т.н. Всичко това показва, че освен на работната заплата и на социалните трансфери българските граждани не могат да се надяват на други сигурни и постоянни доходи. Това положение показва и доколко в България са развити предприемачеството и малкият и среден бизнес и допринасят ли те съществено за подобряване на жизнения стандарт на домакинствата.

        При търсенето на обективната истина за нивото на жизнения стандарт  се налага да се сравняват паричните доходи с паричните разходи на домакинствата /виж таблица 5/:

 

Таблица 5.

Парични доходи и разходи на домакинствата

(лева)

 

Паричен доход

Паричен разход

 

2000 г.

2004 г.

индекс

2000 г.

2004 г.

индекс

1. Средно на

домакинство

3530

4725

133,8

3438

4653

135,3

2. На едно лице

1274

1833

143,9

1290

1805

139,9

Източник: НСИ – Домакински бюджети

  

  Както личи от таблица 5, средният паричен доход на домакинствата е нараснал с 33,8%, докато  паричният разход – с 35,3%,  което подсказва не толкова положителни изводи. Следва да се има предвид още, че реалният месечен доход на 1 лице от домакинство през 2004 г. спрямо 2003 г. е нараснал само с 3,7%, докато реалният паричен разход – с 10,5 на сто. За периода 2000-2004 г. най-голямо нарастване на паричните разходи на 1 лице от домакинство е реализирано при:  потребителските разходи –  1,47 пъти; за жилище, вода, ел.енергия и горива за битови нужди –  1,59 пъти; за жилищно обзавеждане и поддържане на дома –  1,47 пъти; за здравеопазване – с 1,76 пъти; за транспорт – 1,43 пъти; за съобщения –  2,68 пъти и т.н. Посочените данни не дават  основания за изводи относно някакъв напредък в благосъстоянието на българските домакинства. Напротив,  поскъпването на живота изисква съвсем други темпове на нарастването на доходите и потреблението на домакинствата.

За периода 2000-2005 г. равнището на жизнения стандарт, измерено по паритет на покупателната способност като БВП на глава от населението  се движи между 26,5 и 28,5% от средното  равнище на страните от ЕС-15, докато за новите десет страни–членки то е средно около 47-48%. По данни на НСИ, а и от други източници,  ръстът на реалните доходи изостава от растежа на БВП и на икономиката като цяло. За периода 1990-2004 г. реалната работна заплата губи своята покупателна способност с около 50-52%, реалната пенсия – с около 65-67%, а минималните плащания  в реално измерение силно намаляват, защото техните увеличения се забавят понякога с повече от една-две години. Следователно, отрицателният ръст на реалната работна заплата и на другите защитени доходи от социалните трансфери продължават да оказват стагниращо /задържащо/ въздействие върху потреблението на домакинствата. 

От изследванията на НСИ за периода 2000-2005 г. личи, че почти не са настъпили сериозни изменения в потреблението на домакинствата на основни  хранителни продукти и напитки: за хляба и тестените изделия има спад с 19,4%; брашното – спад със 7,45; свинското месо – спад с 8,8%; на месните консерви – спад с 12,5%; на прясното мляко – спад със 17%; на доматите – спад с 9,6%; на чушките – спад с 2,5% и т.н. За посочения петгодишен период, тръгвайки от ниски равнища минимално нараства потреблението: на месо – с около 2 кг.; на кайма – с 1,2 кг.; на риба – с 1 кг.; на кисело мляко – с 4 кг.; на сирене – с 800 грама; на кашкавал – с 500 грама; на плодове – с 2,2 кг.; на грозде – със 100 грама; на зеленчуци – с 1,2 кг. и т.н.Увеличено е по-съществено потреблението на алкохол – с 4,4 литра на човек и на безалкохолни напитки – с  почти  13 литра. Данните са толкова красноречиви, че не се нуждаят от специален коментар. Трябва да се посочи, обаче, че те са много далеч от всякакви обосновани норми за хранене и са несравними с която и да е друга страна – в България населението продължава да оцелява, лишавайки се от  важни за здравето и живота качествени хранителни продукти.

 

1.3.3.1.3. Изменения в равнището на бедност

 

 Най-очевидното доказателство за липсата на социални измерения на българския икономически растеж  е, че за периода 2000-2005 г. не настъпиха никакви изменения в равнището на бедност в домакинствата. Този извод произтича от данните на НСИ за прага на бедност и относителния дял на бедните домакинства у нас, ЕС-15 и ЕС-25 (виж таблица 6):

 

Таблица 6.

Бедност на домакинствата в България и ЕС

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

ЕС-15

ЕС-25

Праг на бедност-евро

628

639

762

843

868

8319

7243

Бедни домакинства-%

13,5

14,8

13,2

13,6

13,3

15,0

15,0

Източник: НСИ, Евростат. За 2005 г линията на  бедност у  нас е 872 евро.

 

Данните за България  показват, че обхватът на бедните домакинства не е намалял и този процес показва трайно “закотвяне” на дъното на бедността и мизерията на над 1,2 млн. български граждани. България е близо 13 пъти по-бедна от ЕС- 15 в национално изражение и над два пъти - от  новоприсъединилите се към ЕС  10 държави, в които средната граница на бедност е малко над 1800 евро. Разбира се, сравненията не са изцяло коректни, тъй като в посочените страни се прилагат различни критерии и съдържание на “кошницата”, както и методологии за измерване на прага  на бедност.

Една от основните причини за хаоса в социално-защитните мрежи и за липсата на напредък в борбата с бедността и социалната изолация е, че в България не се използва  официално определяна методология и методика за изчисляване и актуализиране на прага на бедността. Това, както бе посочено, не позволява да се определят обективно размерите на гарантирания минимален доход за целите на социалното подпомагане, на социалната пенсия, на социалните помощи за деца, на минималната работна заплата и др. Размерите на посочените плащания в България са въпрос на политически решения на правителството, а не на обективни дадености. Така, увеличенията на гарантирания минимален доход, а и на другите плащания, се извършваха нередовно и с по  2-3 до 5-6 лева, което показва, че те са функция на прищевките на управляващите, а не на огромните потребности да се защитят най-уязвимите и социално слаби    групи от населението. Данните също така показват, че в системата на социалното подпомагане са обхванати около 86 на сто от бедните у нас, които са  една трета от населението на страната (35,2%), а  програмата за енергийни помощи обхваща 62% от бедните домакинства. Същественото е, че през целия  период обхватът не се променя, а за някои групи дори се увеличава, т.е. налице са трайно  формирани слоеве и групи от населението, които не променят своя количествен и качествен състав.

Потвърждение за горния извод  са и данните на НСИ за структурата и равнищата на бедност според икономическата активност в България /виж табл. 7/:

 

Таблица 7.

Равнища на бедност по икономическа активност в България

(в %)

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

Дял на бедните

13,5

14,8

13,2

13,6

14,3

Заети /работещи бедни/

 5,2

 6,3

 5,5

 6,8

 6,8

Безработни

31,0

33,3

31,2

30,9

33,8

Пенсионери

12,9

13,6

12,5

14,1

14,8

Други неактивни лица

17,0

18,2

17,7

18,3

17,3

Самонаети

 4,9

 6,4

 6,1

 4,2

 6,1

 

Както се вижда, данните отново потвърждават лансираното вече становище, че периодът 2000-2005  е застоен, че през  тези години не е разрешен нито един от тежките проблеми на доходите , жизненото равнище и потреблението на българските домакинства и гражданите. Нещо повече – през този период бе направено, съзнателно или не чак толкова, всичко друго (запазване на макроикономическата и финансовата стабилност; гонене на темпове на растеж, които нямат социални измерения; увеличаване на инвестициите, които не водят до увеличаване на заетостта и доходите и т.н.), но не и поставяне на акцент и приоритети за подобряване на жизнения стандарт на хората. През този период България трайно се утвърди като най-бедната държава в Европа.

 

1.3 3.2. Оценка на политиката в областта на доходите и потреблението /2000- 2005 г./

 

Извършеният по-горе анализ, макар и далеч непълен, на ключови показатели в областта на доходите, жизнения стандарт и потреблението на населението е крайно обезпокоителен. Обществото в България е “опаковано” в някаква предопределеност да оцелява на мизерни и унизителни за съвременния свят равнища. Фактите недвусмислено свидетелстват за  безотговорно поведение и отношение на държавата към своите граждани и към свои неотменими ангажименти за техния социален статус и просперитет. Явно е, че е налице хаос и неграмотно провеждане на съществени за нашето развитие реформи. Подобна оценка не е изненадваща, защото едва ли ще се намери някои, който да обясни смислено защо при икономически растеж от порядъка на 4-5,5% не се решава нито един от социалните проблеми  и не се постига съответстващо на растежа увеличаване на заетостта, доходите и потреблението на населението. Крайният извод за подобно положение е, че държавата не е създала и не прилага принципи, критерии, политики и механизми, на основата на които да се решават социалните проблеми на обществото в пълна    взаимообвързаност  с другите политики – икономическата, в т.ч. фискалната и осигурителната, инвестиционната, регионалната и т.н.

       Страната е пред прага на пълноправно членство в Европейския съюз, но по поставянето на социалната политика върху съвременни принципи и критерии, съответстващи на европейската законодателна и социална практика не се предприема почти нищо. Единственото, което се прави е да се “борим” с проблемите. Когато тази борба, обаче, не е базирана на законово определени принципи, критерии и механизми, проблемите ще се решават “на парче”, без да се достигат  съществени цели в областта на жизнения стандарт и качеството на живота на българските граждани. В тази връзка  би следвало да се посочат, макар и накратко, онези проблеми, по които държавата се дистанцираше  от своите задължения да провежда политика през почти целия период на нашия преход:

На първо място, това е отказът на държавата да определи по законов път функциите, предназначението и съдържанието на минималната работна заплата, както и на нейната пряка връзка с издръжката на живота, освен с производителността и качеството на труда. Очевидно за всички е, че през периода на прехода минималната работна заплата силно ерозира, но това не означаваше тя да бъде увеличавана неравномерно през последните 4-5 години и без всякаква връзка с който и да е обективен критерий или измерител. Липсата на подобно отношение към минималната работна заплата не позволи тя да се превърне в основен минимален регулатор на доходите от труд, който да се включи в другите регулатори на държавната политика в областта на доходите. Този отказ на държавата да прилага съвременни подходи и политики доведе и продължава да води до изкуствено потискане на цената на труда и сериозно пречи на нейното пазарно определяне. Изваждането на минималната работна заплата от контекста на нейните функции, съдържание и роля в държавната политика по доходите на населението  не позволи да се нормализира и колективното трудово договаряне на заплатите в отраслите и браншовете на икономиката, което сериозно се отразява и върху  темповете на средната им работна заплата. Тази е и основната причина значителна част от заетите да попаднат и останат в групата на работещите бедни. Не на последно място, нежеланието да се предприемат необходимите действия на държавата в областта на минималната работна заплата рязко противоречи на Конвенции на МОТ и Директиви на ЕС.

На второ място, това е липсата на адекватна държавна политика по отношение на другите, по принцип социално защитени, доходи, които служат за целите на социалната защита от рисковете на бедността и социалната изолация на значителни слоеве от населението.Това е политика, основаваща се на принципа на националната солидарност към социално слабите слоеве и групи. Тя би следвало да се базира също на определени принципи и критерии, защото тук основният източник на финансови и други ресурси за целите на защитата на тези слоеве са данъците, събирани от цялото население и разпределяни чрез държавния бюджет.

Основен ориентир, върху който съвременните държави базират подходите и политиките си за социалната защита на уязвимите слоеве е определяната от тях по законов път граница /праг/ на бедността. На тази основа се определят, в различни съотношения към този праг, размерите на редица т.нар. социални плащания и трансфери – гарантираният минимален доход, размерите на социалните помощи, социалната пенсия, социалните помощи за деца, дори и минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, когато тя е под границата на бедността и не е обвързана с минималната работна заплата. Следователно, държавно политически проблем е отказът на редица правителства през последното десетилетие да се приеме законодателство, решаващо този съществен въпрос   на социално-защитните мрежи в нашата страна. Липсата на такава политика не позволява да се даде обективен и обоснован отговор за ефективността от изразходваните бюджетни средства. Не е случайно, че посочените в предишната точка факти относно обхвата и структурата на бедността не са се променяли съществено.

На трето място, липсата на смислени и базирани на  законово определени  принципи и критерии в областта на доходите, жизнения стандарт и потреблението на населението прави политиките в тази област разпокъсани и скъпоструващи на данъкоплатците. Страхът от провеждането на държавна политика в областта на доходите не само че не решава проблемите адекватно и навреме, но и ги задълбочава и ни отдалечава от по-бързото достигане на по-добри показатели в жизненото равнище на българските граждани.

 

Заключение

 

Фактите недвусмислено показват, че и през периода 2000-2005 г. държавата не направи нищо да формира и осъществява своята част от политиките в областта на доходите, жизнения стандарт, потреблението и качеството на живота на своите граждани. Икономическият растеж е без видими социални измерения. Изразходват се значителни средства, без да се постигат желаните от всички цели за подобряване  жизненото равнище на гражданите. Липсва обективната база за определяне  размерите на различните видове социално защитени доходи, поради което борбата с бедността, безработицата и социалното изключване на широки маси от населението е  разпокъсана и неориентирана. Не се знае доколко се постигат принципите на социалната справедливост  и солидарност в нашето общество. Причината за всичко това се крие в отказа на държавата да изгради и прилага съвременни принципи, критерии и механизми в областта на политиката на доходите.

Начало

1.3.4. Всеобщ достъп до качествена здравна помощ

 

Достъп до здравна помощ

 

Формирането на съвременната здравна политика в България и в други европейски страни се извършва в съответствие с целта известна като “Здраве за всички “, формулирана от  СЗО на 13-та световна здравна асамблея през май 1977 г. : “ главната социална цел на правителствата и СЗО в следващите десетилетия е да се постигне за всички жители на света такова ниво на здравето, което разрешава да водят социално и икономически продуктивен живот” (39).  През 1980 г. Европейският регионален комитет на СЗО утвърди за първи път единна политика в областта на здравеопазването, централно място в която заема направлението “ намаляване на неравенството в достъпа до здравна помощ (вътре в страните и между страните )”.  През 1998 г. бе приета Световна Здравна декларация, разглеждаща правото на здраве като фундаментално човешко право  и бе актуализирана и съобразена със социално-икономическите промени в Европа политиката “Здраве за всички през 21 век”. България се присъедини към мониторинга на основни индикатори на европейската стратегия “Здраве за всички”, както и със свои национални здравни стратегии (1995, 2000).

Ключов принцип на стратегията “Здраве за всички” е този за равния достъп  за равни нужди до здравната система независимо от икономически възможности, социална принадлежност, раса, пол, етнос и други диференциращи признаци.  Улесняването на достъпа до здравната система се възприема като необходимо условие хората да получават адекватна помощ в случай на здравна потребност и да подобряват или възстановяват своето здраве. Понятието “достъп” се дефинира нееднозначно. В най-тесен смисъл (вж.26) се набляга върху пространствения (териториална отдалеченост на зравната мрежа), физически и  времеви достъп (например време за чакане).  В най-често използвания и по- широк смисъл  (4, 35, 36) достъпът съдържа  много повече измерения: наличие на здравна мрежа и финансови ресурси за предлагане на достъпна здравна помощ (медицински кадри, лечебни заведения, публични ресурси); използване на услуги (зависи от индивидуални, ценови и неценови  бариери, а не само от налично предлагане) ; адекватност и резултативност на медицинската помощ (достъп до задоволителни здравни резултати); справедливост (равнопоставеност) (осигуряване на равен достъп за равни нужди). В най- широк смисъл достъпът и/или  равнопоставеността се разглеждат като иманентна черта на качеството на здравния продукт (7, 31, 34).

Обвързването на достъпа със справедливостта и равенството присъства експлицитно или имплицитно в здравното законодателство и в организацията на здравните системи в почти всички европейски страни. Равният достъп за равни нужди дава възможност на всеки да ползва здравна помощ.  Спазването на този фундаментален принцип резултира в осигуряване на хоризонтална равнопоставеност (еднакво лечение при еднакви потребности) и вертикална равнопоставеност (нееднакво лечение при различни потребности). Други два негови аспекта са социална равнопоставеност (равни възможности за всички групи хора според дохода,  националността, образованието и други социални признаци) и  териториална равнопоставеност (равни възможности за населяващите различни географски райони). Социалната равнопоставеност   се   осигурява в законодателството и в организацията на здравните системи по два основни начина – изграждане или разширяване на национални здравни служби с данъчно финансиране, предоставящи здравните услуги като публични блага на населението  или придържане към модела на социално здравно осигуряване като система на социална здравна защита за осигурените лица. Териториалната равнопоставеност се постига в значителна степен чрез съобразяване на разпределението на публичните ресурси за здравна помощ със здравно-демографски характеристики на обслужваното население.

В заключение ще обобщим, че достъпността и равнопоставеността са едни от най-често срещаните фундаментални принципи за организация на националните или публичните здравни системи. Еднаквият достъп до здравна помощ според нуждите, а не според възможността да се плати, бе въведен през ХХ век в много европейски страни като морален императив на европейското здравеопазване. В резултат на нарастващите здравни потребности и очаквания на населението през последните няколко десетилетия един от най-дискутираните здравно-икономически проблеми в Европа, но и в света е неконтролираният растеж на здравните разходи, изпреварващи общия инфлационен индекс. Това явление застрашаваше равния достъп в бъдеще. Ето защо СЗО издигна като едни от  водещите принципи на здравеопазването, наред с достъпността и равнопоставеността и контрола над здравните разходи, както и ефективността на прилаганите алтернативи на действие. Съвременното разбиране за достъпност и равнопоставеност преминава през  тезата за осигуряване на необходимата здравна помощ и свободен достъп независимо от социалните и географски разлики, но в условията на контролирани обществени бюджети и подобрена ефективност на разпределението и използването им.

В настоящия анализ ще изследваме    достъпа до здравна помощ в България след началото на здравната реформа 2000 – 2005 г. в три негови измерения – наличие на здравна мрежа и публични финансови ресурси осигуряващи достъпна медицинска помощ, използване на здравна помощ в зависимост от ценови и неценови  бариери за достъпа и социална и териториална равнопоставеност. Изследва се нормативната уредба и редица количествени показатели  в динамика и в сравнение със съпоставими индикатори за ЕС.

 

1.3.4.1. Нормативна уредба за достъпа до здравна помощ в България

 

1.3.4.1.1.Принципи и регулатори

 

Провежданите в началото на 21 век здравни реформи в България са крайно наложителни от гледна точка на мястото, което заема страната ни в общото здравно развитие (1,2,5,12,40).  В класирането на 191 страни в Световния здравен доклад 2000 г. с данни за 1997 г.  по показателите “здравни разходи на глава” (96 място), “здравен статус”(60-то място по DALE - очаквана продължителност на живота съобразена с инвалидността), “степен на отговорност на здравната система (161 място по критериите за конфиденциалност, автономност, защита на правата на пациента, качество на грижите, достъп до социална мрежа по време на грижите и избор на изпълнител) и “справедливост на финансирането” (170 място като се отчита относителният дял на домакинските разходи за здраве в общите разходи на домакинствата).  България   заема общо 92 място по здравен статус и 102 място по ефективност на здравната система. За сравнение Чехия е на 48-мо място по ефективност на здравната система, Албания - на 55-то място, а Хърватска - на 43 място (40).

Достъпността и равнопоставеността се посочват като фундаментални ценности при формирането на здравната политика и осъществяването на промените, а един от принципите на реформата на здравеопазването отразен в националната здравна стратегия “По-добро здраве за по-добро бъдеще на България” (2000) е : “Социална ориентация на промените, гарантиращи обща достъпност и качество на медицинската помощ за всички български граждани, както и  съпричастност към стратегията на Световната здравна организация “ Здраве за всички през 21 век” (18). Подобряването на достъпа до здравна помощ е визирано като важна задача и в проекта за Национална здравна стратегия 2007-2012 г.(19 ).

Достъпът до медицинска помощ е основополагащ принцип в съвременната българска система на здравеопазване според българското законодателство. Съгласно  чл. 52, т.1 от Конституцията на България, “Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон”. В  Закона за здравното осигуряване, чл. 4, ал.1  се  гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса”. Като основни принципи на задължителното здравно осигуряване в  чл. 5, т.3 и т.5  се посочват “солидарност  на осигурените лица при ползването на набраните средства” и  “равнопоставеност при ползването на медицинска помощ.” (9).

В  чл. 81, ал.1  на   новоприетия  Закон за здравето (2004)  също се гарантира, че  всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и на Закона за здравното осигуряване.  Правото на достъпна медицинска помощ се осъществява при прилагане на принципите :  своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ;  равнопоставеност при оказване на медицинската помощ с приоритет за деца, бременни и майки на деца до 1 година (10).

Извън обхвата на задължителното здравно осигуряване, на българските граждани се предоставят медицински услуги, които са свързани с:  медицинска помощ при спешни състояния;   стационарна психиатрична помощ;  осигуряване на кръв и кръвни продукти;  трансплантация на органи, тъкани и клетки;   задължително лечение и/или задължителна изолация;  експертизи за степен на увреждания и трайна неработоспособност;   заплащане на лечение за заболявания по ред, определен от министъра на здравеопазването;   медицински транспорт по ред, определен от министъра на здравеопазването. Също така всеки български гражданин ползва: ваксини за задължителни имунизации и реимунизации, ваксини по специални показания и при извънредни обстоятелства;  пълен обем от противоепидемични дейности;  достъп до здравни дейности, включени в национални, регионални и общински здравни програми. Децата до 16-годишна възраст имат право на медицинска помощ извън обхвата на задължителното здравно осигуряване.

Практическото реализиране на принципите за достъпно здравеопазване  в условията на разрастващи се пазарни отношения се подкрепя от редица регулатори в подзаконови нормативни актове подготвяни от МЗ: Национална здравна карта съдържаща минималния брой лечебни заведения и изпълнители по области, с които НЗОК е задължена да сключва договори; основен пакет дейности гарантиран с бюджета на НЗОК; списък от заболявания и позитивен лекарствен списък  за които НЗОК заплаща изцяло или частично лекарства и консумативи и др. Наредбата за достъпа на здравноосигурените лица до лечебните заведения за извънболнична и болнична помощ е основен подзаконов нормативен акт уреждащ условията на достъпа на осигурените лица  до лечебни заведения за извънболнична медицинска и стоматологична помощ сключили договор с НЗОК и лечебни заведения за болнична помощ, сключили договор с НЗОК или субсидирани  от Републиканския или общинските бюджети.

Националните рамкови договори подписвани от НЗОК и съсловните организации са други подзаконови нормативни актове, които на практика спазват законовите принципи и уреждат правилата за предоставяне на достъпна медицинска помощ на осигурените лица. Със своята бюджетна политика НЗОК влияе пряко върху териториалното разпределение на финансовите ресурси, както и върху възможностите за равнопоставеност на осигурените лица и ограничаване на някои  бариери за достъпа.

 

1.3.4.1.2.Осигурени и неосигурени лица

 

За разлика от системата на здравеопазване с бюджетно финансиране предлагаща публични здравни блага, здравните услуги финансирани от  3-та страна - здравно осигурителни фондове, се предоставят като смесени публични блага (при задължително здравно осигуряване) или частни блага (доброволно осигуряване) и се отличават с конкурентоспособност (цената на придобиване е “здравноосигурителна вноска” ) и възможност за  изключване на неплатилите цената. Здравното осигуряване се основава на осигурителния принцип - право на ползване на услуги имат само лицата, които са платили или за които са платени здравноосигурителни вноски. 

През първите четири години на функциониране в българската здравно-осигурителна система  не се прилагаха мерки за изключване на нередовните платци на вноски носещи отговорност за осигуряването. За всички регистрирани лица (вкл. и за лица с неплатени вноски)  в листите на общопрактикуващи лекари, НЗОК е заплащала от 1 юли 2000 г. осигуряването на първична помощ през цялото време на регистрацията им при ОПЛ, както и насочването им към специализирана, медико-диагностична и болнична помощ, което нарушава осигурителния принцип.

Причините за това са няколко - липсата на информационен капацитет на НОИ (отговорна институция за събиране на вноски) и НЗОК (отговорна институция за заплащане на ползвани услуги, лекарства и медицински изделия) за проверка на осигурителния статус и изключване от възможността за ползване на медицинска помощ на нередовните платци; липсата на политическа воля за вземане на такова решение; нормативни непълноти в Закона за здравното осигуряване, който бе променян в частта за вноските многократно, без да се решат проблемите с “гратисчиите”. 

От 01.01.2004 г. до средата на 2005 г. влязоха в сила редица важни изменения на Закона за здравното осигуряване, улесняващи и облекчаващи издължаването на вноски от нередовни платци или лица без нито една заплатена вноска. Например въведе се механизъм на разсрочване на дължими здравноосигурителни вноски с размер на главницата над 50 лева, промени се дефиницията за редовен здравноосигурителен статус, прие се възможността за влизане и излизане от системата за лица заминаващи в чужбина за по-дълъг период от време и др.  Тези законодателни решения бяха наложени от големия брой лица - около 1/3 от населението, дължащи повече от три вноски, които реално не бяха в състояние да заплатят цялата дължима сума. Почти всички (99.5%) от лицата с нарушен осигурителен статус, са в активна трудова възраст. По области картината на неосигуреността показва големи различия.

В резултат на развитието на информационните системи на НОИ и НЗОК, предприетата кампания от страна на НЗОК и законодателните промени за ограничаване и премахване на “гратисчийството”, броят на лицата с нарушени осигурителни права постепенно намалява (фиг. 1).

 

Фиг.1. Брой лица, регистрирани при ОПЛ, които дължат повече от три вноски, по месеци за периода ноември 2003 – декември 2005 година

Източник: Отчет за дейността на НЗОК, 2005

 

В края на 2005 г. 1 милион  100 хиляди души или 14% от населението остават извън системата на здравното осигуряване като се счита, че половината от тях са  извън граница. Реалният проблем за  получаване на достъпна медицинска помощ остава за тези лица, които са в страната и не могат да заплащат здравноосигурителни вноски  или не погасяват редовно старите задължения. Особено тежък е проблемът при ромския етнос - 46% от ромите са неосигурени.

Въпреки предприетите законови мерки за облекчаване на условията за здравното осигуряване за редица категории лица,  предстои решаването на проблеми, които индикират негативно страната ни по пътя към евроинтеграцията. Около 10% от населението в активна възраст с  нередовни осигурителни права не може да ползва достъпна медицинска помощ (с гореизброените изключения съгласно Закона за здравето), заплащана от НЗОК, МЗ и общините. Това ще доведе до загуби на човешки живот и здраве, както и до бъдещи икономически загуби за обществото. От друга страна не е анализиран досега достъпа  до качествена медицинска помощ и за осигурените лица, която задача си поставяме по-долу.

 

1.3.4.2. Наличие на здравна мрежа и публични финансови ресурси

 

Практическото прилагане на конституционната и законовата норма - да се осигури достъпно здравеопазване за осигурените лица е обвързано с определени по вид, обхват, обем на медицинската помощ (основен пакет), които зависят преди всичко от наличността на здравни / лечебни заведения и медицински кадри, както и от финансовите възможности на обществените финансови източници (държавен бюджет, общински бюджети, бюджет на НЗОК) в дадения период.

 

1.3.4.2.1. Здравна мрежа

 

       България разполага с наследена от годините на екстензивното развитие на здравеопазването, добре разгъната здравна мрежа, отличаваща се с голям брой и видове здравни и лечебни заведения, медицински кадри и леглови фонд. Броят на лекарите на 100 000 души население за периода 1999-2003 г. (344,20 - 359,53)  е малко по-висок от стойността на показателя за 15-сте стари членки на ЕС (343,11-349,72). Осигуреността с лекари е по-добра от тази в 10-те нови страни членки, както и в сравнение с Румъния (42, 43). Над 90% от лекарите работят в лечебни заведения сключили договор с НЗОК и предоставят достъпна медицинска помощ като повече от половината от тях (около 60%) предоставят извънболнична медицинска помощ (първична, специализирана и медико-диагностични изследвания) (11,25). Осигуреността със специалисти в извънболничната помощ традиционно е по- висока (през 2004 г. е 108 на 100 000 осигурени) от тази с първична медицинска помощ (74 на 100 000) и продължава да нараства вкл. и от средата на болничните лекари (23, 24). Поради липса на данни за ЕС по този показател не можем да се сравним с другите страни, но е очевидно, че пирамидата на системата на предлагане на медицинска помощ е обърната - специалистите доминират пред общопрактикуващите лекари (ОПЛ). От друга страна и качеството, което предлагат специалистите не винаги съответства на нивото.

Осигуреността със стоматолози  (от 56,69 през 1999 г. на 82,76 на 100 000 души население през 2003 г.) е значително по-висока от нивото в ЕС -15 (62-63)  и ЕС -25 (43-44) (вж. 43, 44). Близо 95% от наличните стоматолози работят по договор с НЗОК. Този резултат е един от успехите на здравното осигуряване, което подобри достъпа на хората до стоматологична помощ, която беше безплатна и достъпна само на думи преди 2000 г. (11, 25). След 2000 г. и особено след 2002 г. основен пакет от тази дейност стана по-достъпен до масовия потребител, но при условията на частично доплащане (с изключение на отделни услуги  за децата и някои социални контингенти).

Изоставане от средните показатели за ЕС (ЕС-15)  се наблюдава при показателите “брой ОПЛ на 100 000 души население”  и “брой медицински сестри на 100 000”. Броят ОПЛ на 100 000 за България намалява в процеса на преустройство от система тип “Семашко” (80,18 през 1996г) в система тип “Бисмарк”  (66,72 - 68,41 за периода 2000-2003 г.), изостава с около 1/3 от  средното равнище за ЕС  15 (103-101), но  е съпоставим с равнището в 10-те нови членки и се подобрява в следващите години (вж.22, 23).   

Най-негативно развитие се наблюдава при показателя “брой медицински сестри на 100 000 души население”. От 551,14 през 1999 г., в годините на здравната реформа осигуреността с този основен вид медицински персонал намалява до 378,98 (2003 г.) в резултат на ниското заплащане и съкращенията. В сравнение с ЕС 15 (666,23-795,7) и ЕС-25 (672,81-641,68) е налице огромно изоставане (44). Недостигът на медицински сестри се компенсира донякъде от по-големия брой лекари, но тази замяна на по-евтин труд с по-скъп е неефективно решение.

            Осигуреността с болници също на 100 000 души население за периода 1999-2003 г. (3,41 - 3,81) е по-висока от тази в 15-те страни  (3,32-3,28) и доста по-висока от показателя за страните членки след разширяването (2,73-2,75) (вж. 43, 44). За разлика от тенденцията в Европа към  редукция и преструктуриране на болнични лечебни заведения, в България броят им се увеличава с новоразкритите частни болници (над 50). Големият брой болници и липсата на реална политика по тяхното преструктуриране води до добър достъп, но до по-ниска ефективност  на капацитета.

Успех за здравната политика в последните години бе редуцирането на броя на болничните легла.   От 749,46 легла на 100 000 души население през 1999 г., през 2003 г. има 628, 5 с продължаващ спад (11, 44). Подобна е тенденцията и в ЕС-15, при малко по-ниска степен на осигуреност с болнични легла. 

Осигуреността с достъпна болнична помощ заплащана от НЗОК за част от дейността също нараства  през периода 2001 – 2004 година. Общият брой на лечебните заведения за болнична помощ (в т.ч. и частни болници) с договор за дейност по клинични пътеки по години е следната: през 2001 г. – 149, 2002 г. – 195, 2003 г.-258 и 2004 г.-275. В системата са включени  всички публични болници (търговски дружества и бюджетни организации), диспансерите със стационар, както и повечето частни болници и медицински центрове с легла (14).

 

1.3.4.2.2. Публични здравни разходи

 

За периода 1990-2005 г.  публичните  здравни разходи варират в диапазона от 3,0% до 4,8%  от БВП при средногодишен дял -  около 4% от БВП. След въвеждането на валутния борд – 1997 г. се наблюдават признаци на постепенно слабо нарастване (3). Включването на новия финансов източник от 1 юли 1999 г. - задължителни  здравноосигурителни вноски съвсем не оправда големите надежди и планове за акумулиране на свежи пари и нарастване на обществените ресурси за здравни нужди.

Относителното място на обществените финансови ресурси (измерени чрез здравните разходи) в БВП е твърде скромно в сравнение с осигурените  в развитите страни (ЕС-15) - 6,7% (2001 г.) с тенденция на нарастване. Изоставането в този показател е налице и спрямо средния за 10-те нови членки на ЕС, които средно отделят 4,8-5% от БВП за обществени здравни нужди, и е твърде голямо в сравнение със страни като Чехия, Унгария, Словения и Словакия в които показателят  достига 6-7% от БВП (42). В сравнение с някои от очакващите присъединяване страни от региона - Румъния, Хърватска, Турция и Македония,   България отстъпва последно място само на Турция (фиг. 2 ) .

 

Фиг. 2. Публични здравни разходи като % от БВП (1999-2001)

Източник: HFA, 2004

 

Подобна е картината и при сравняване на показателя “публични здравни разходи на глава от населението в международни долари”(фиг.3).  В този показател проличават големите разлики между ЕС-15 и ЕС-10 (новоприсъединилите се страни са с около 3 пъти по-ниски стойности), а България изостава 6-7 пъти от ЕС-15 и 2,5 пъти от ЕС-10. И отново Румъния е с по-добър показател (с 46% над стойността за България за 2001 г).

Възможностите за осигуряване на достъпна медицинска помощ на населението в рамките на изоставащо и твърде ниско публично финансиране са твърде ограничени както за МЗ, така и за НЗОК и общините. Производствените фактори в здравния сектор (медикаменти, консумативи, труд, енергия и др.) поскъпнаха или с общите темпове на потребителските цени или с по-високи темпове. Например лекарствата поскъпнаха с 30% след  въвеждане на ДДС и продължиха да поскъпват поради инвестиране в условия за добра производствена практика (36). Повечето лечебни заведения удвоиха своите разходи в рамките на последните няколко години под влиянието на обективни и субективни фактори. Разходите за компенсиране на труда също ескалираха (съвсем справедливо), за да наваксат голямото изоставане през последните 10 години преди реформата и да настигнат по-производителни сектори на икономиката (“болест” на Баумол). Следователно поскъпването на производствените фактори с по-висок темп от публичното финансиране доведе до свиване  на реалния достъп до универсална здравна помощ предоставяна в страната ни преди началото на прехода. Новото квази- ценово разпределение на здравните услуги  заплащани от НЗОК или от МЗ и общините можеше да осигури само част от потреблението от предходни години (особено преди 1990 г. когато е било най-високо). 

След институционализирането на НЗОК нагласите и очакванията на българите бяха за транспониране на универсалния достъп до всички нива на здравна помощ и щедро лекарствоосигуряване. Съответно се създаде впечатление в българското общество, че НЗОК е единствено отговорна организация за всички последващи проблеми в здравеопазването. Не беше обяснено на хората, че при 6% ниво на здравната вноска (най-ниското  в ЕС-25 + Румъния, Македония и Хърватска), и ниското ниво на осигурителен доход (близо 2/3 от лицата са осигурени на база близка до минималния осигурителен доход), набраните средства могат да осигурят по-малко от половината от нуждите и достъпа. Според мисията на СБ през 1998 г. универсалният достъп до здравна помощ в България се нуждае от 18% размер на вноската. Подобни високи нива бяха заложени  в Унгария и Чехия  при въвеждането на задължителното здравно осигуряване, което даде възможност в тези страни да се съхрани универсалното покритие и добрия достъп до здравна помощ. Макроикономическите ограничения за страната ни в условията на валутен борд обусловиха безболезнено въвеждане (при компенсиране на около 90% от тежестта от намаление на данъчни и други  осигурителни плащания) на 6% размер на вноската. Данъчното финансиране осигуряваше още толкова  средства при постепенно заменяне с новия източник на финансиране на здравни нужди. Общите публични ресурси обаче се оказаха недостатъчни за запазване и разширяване на достъпа. 

 

Фиг. 3. Публични здравни разходи на глава от населението
(международни долари)

Източник: HFA, 2004

 

  1. Необходими са повече стимули за подобряване на осигуреността с ОПЛ и особено с медицински сестри, както и активна държавна политика за преструктуриране на неефективни болнични лечебни заведения в социални домове и хосписи.
  2. Основна бариера за покриване на нуждите на населението от достъпна медицинска помощ се явява недостатъчното публично финансиране на здравеопазването, което изостава  спрямо общото икономическо развитие и спрямо другите страни в преход и ЕС.
  3. Постепенната замяна на данъчното  финансиране със здравноосигурително в запазващи се общи рамки води до макроикономическа стабилност, но не и до микроикономическа полезност. На практика  не може да се осигури даже добър достъп за всеки до необходимата здравна помощ.

 

1.3.4.3. Използване на достъпна здравна помощ

 

1.3.4.3.1. Потребление

 

Въвеждането на здравноосигурителна система в България предоставяща достъпна медицинска помощ за осигурените лица се бележи с редица позитивни количествени показатели за използваните услуги и продукти - разширяват се обемите и се разнообразяват видовете медицински услуги, разрастват се списъците с лекарства, заплащани изцяло или частично от НЗОК. Подобрява се дейността на ОПЛ по национални здравни приоритети - майчино и детско здравеопазване, профилактика и наблюдение на хронично болни. Разширява се достъпа на децата до педиатър и на бременни до акушер гинеколог, както и на хронично болните подлежащи на диспансеризация при специалист (14, 24, 25). Въпреки разширяването на пакетите и обемите на предоставяните услуги в периода 2000-2004 г. , като цяло не може да се възстанови равнището в потреблението от преди 1990 г.  Основната причина за това е недостатъчното финансиране, което както пролича представлява  60% от нивото през 1990 г. (когато здравният сектор също не е бил добре финансово осигурен).

Спад в потреблението  на извънболнична помощ се наблюдава след 1990 г.  във  всички страни в преход  (с изключение на Чехия) вкл. и България, която достига ниво от 4,5 посещения до 1999 г. То не се променя съществено и след въвеждане на здравното осигуряване. Основните фактори за този спад са свитите публични разходи за специализирана медицинска помощ, въведената функция на ОПЛ като gate keeper, експанзията на сенчестата икономика в здравеопазването, нежеланието на лекарите да регистрират посещенията, потребителски нагласи към самолечение и алтернативна  медицина. Промените в източна Европа и нуждите от донорско финансиране  от страна на старите страни членки на ЕС към страните в преход очевидно са повлияли и върху спада на потреблението и в стара Европа ( 6, 44).

 

Фиг.4. Брой посещения при лекар в извънболничната помощ на глава от населението (1980- 2002 г.)

Източник: HFA, 2004

 

Икономиката в преход и недостигът на публично финансиране при поскъпване на основните производствени фактори повлиява и върху свиването на потреблението на болнична помощ в България в периода 1990-2000 г. от 19,6 на 15,4 хоспитализирани на 100 души население (вж.11, с. 63). В условията на провежданата здравна реформа стимулираща  поемането на повече потребности от първичната и извънболничната помощ, се очакваше част от болничните случаи да се заменят с доболнично лечение, както и ограничаване на приетите по социални  индикации (по експертна оценка заемат 15-20% от болните особено в общинските болници). На практика това не се случи. С включване на финансирането на част от болничните дейности от НЗОК за преминал болен по клинични пътеки от 1 юли 2001 г.,  както и с въвеждането на методиката за заплащане от МЗ на обществените болници също за преминал болен по класове болести (2004 и 2005 г.), постепенно се повишава нивото на хоспитализации, което се движи все още малко под средното за ЕС- 15 (18,35% за последните три години)  и ЕС -10 (17,7-18,77%).  Отчетените случаи по клинични пътеки (КП) през периода 2001 – 2004 година бележат ръст поради увеличаване на броя на клиничните пътеки и обхванатите диагнози с подписването на всеки следващ национален рамков договор (НРД). От 30 КП (2001 г.) и 185 диагнози, през 2004 година са заплащани - 81 КП по 1500 диагнози, по НРД 2005-120 КП по 2900 диагнози и 299 КП включващи около 6000 диагнози съгласно НРД 2006 г. През 2005 г. НЗОК заплати  стойността на болничното лечение на около 55% от преминалите болни. Останалите близо 44% от хоспитализациите също са осигурени със средства от държавния бюджет, което представя болничната помощ в България като високодостъпна.

Натискът на предлагането и интересът от разширяване на приема (повече приходи)  доведе до нарастващи болнични разходи и запазване на доминиращата роля на болничния сектор в здравната система (характерна особеност в бившите социалистически страни, която се критикува в ЕС). От друга страна, това се обуславя от неефективната функция на част от доболничните лекари резултираща във влошаване на здравния статус на много пациенти и оскъпяване на тяхното последващо болнично лечение. Основните проблеми в тази област произтичат поради икономически незначимите цени на повечето лечения заплащани от МЗ и НЗОК, както и до липсата на нужното качество и добри грижи за пациентите в много болници.  Първата причина води до допълнителен товар на пациента за доплащане (регламентирано и нерегламентирано), както и до задлъжнялост на болничния сектор, а втората - до разширяване на търсенето  на по-качествена и платена  медицинска помощ и повишаване на цената на качествената услуга.

В новата система постепенно се въведоха известни преференции в достъпа за някои приоритетни и социални контингенти.  Разширява се потреблението на деца, на бременни и хронично болни на специализирани  и стоматологични услуги. В НРД 2003 г. и в следващите рамкови договори се въвеждат редица  безплатни стоматологични услуги за лицата без доходи настанени в социални домове и за психично болни деца.

 

1.3.4.3.2. Ценови бариери

 

В условията на задължително здравно осигуряване освен главната  ценова бариера за достъпа  - платени здравноосигурителни вноски, съществуват и други ценови бариери, някои от които се снижават, но други се вдигат все по-високо в анализирания период (9,16,17). Такива са въведените със ЗЗО, чл. 37 потребителски такси в размер на 1% от минималната работна заплата (МРЗ) при амбулаторно посещение и 2% от МРЗ, но не повече от 10 дни в годината за лице - при хоспитализация, както и различните видове доплащания - за стоматологични услуги (в размер от 20 до 50% от стойността), за лекарства (различен %), за вземане на биологичен материал в лаборатории (до 2 лв.) и за консумативи и анестетици по желание по много клинични пътеки (на стойност от 10 до над 1000 лв.). В политиката за предоставяне на лекарства с изцяло или частично заплащане от страна на НЗОК (24, 25), се наблюдава непоследователност - увеличава се броят на позициите и скъпите безплатни лекарства, но същевременно  намалява броят на обърналите се лица към системата на лекарствопотребление по линия на НЗОК (от 1 570 009 през 2003 г. на 1 416 307 през 2004 г.). Ниските нива на реимбурсиране от НЗОК на най-масовите лекарства - за сърдечно-съдови болести в комбинация с плащането на потребителски такси при ОПЛ и специалист влошиха  достъпа на много лица до необходимото им лечение, поради което нарастват тенденциите за предпочитания към самолечение и народна медицина.

Полето на платените от пациентите  дейности и продукти се разширява като функция от ниското финансово покритие от обществените източници при нарастващи цени.  През 2005 г. МЗ не осигури достатъчно средства за закупуване на лекарства за онкоболните, както и за пейсмейкъри. Добро пожелание са и националните здравни програми (особено за профилактика на рака и сърдечно-съдовите болести), които са осигурени в много малка част (около 10%) от нужните ресурси (вж.20). 

Доплащанията и потребителските такси  (cost sharing) за осигурените лица са често срещан инструмент за регулиране на използваемостта на медицински услуги и за генериране на свежи пари за лечебните заведения и доставчици (3, 4, 29, 32). Има някои емпирични доказателства, че нарастването на плащанията или доплащанията  от пациентите представлява бариера за достъпа и тази политика се обмисля (30). По резултати от известния Здравно-осигурителен експеримент RAND в САЩ,  при доплащане  от 95% лицата потребяват с 25-30% по-малко медицинска помощ отколкото при безплатен достъп (37). Подобни резултати се получиха и в България  - с въвеждането или увеличаване на доплащането от пациентите за стоматологични услуги или лекарства, потреблението се свива първоначално, след което отново набира скорост поради фундаменталния характер на здравните потребности и доказаната нееластичност от цената ( 24, 25). Използването на cost sharing регулатори на здравните разходи и потреблението  е мярка към която се пристъпва много внимателно от страна на социалните държави, тъй като има доказателства, че се увеличава рискът за здравето при уязвимите групи - социално слаби, хронично болни и стари хора, както и нараства неравенството в достъпа до медицинска помощ.  Ето защо политиката на cost sharing обикновено се съпровожда със социално-защитни механизми (например таван за годишните лични разходи на семейството) (30, 33, 38).

В България освен осигуровки и тези регламентирани плащания в момента на консумацията на предоставяната медицинска помощ по линия на НЗОК и МЗ, съществуват и много нерегламентирани плащания, които опорочават здравноосигурителната система и подронват доверието на осигурените лица в правото им да ползват достъпна медицинска помощ. 

Основен показател за анализ на ценовите бариери за достъпа  е относителният дял и динамиката на частните здравни разходи и в т.ч. потребителските разходи за здравеопазване. Относителният дял на частните разходи (на домакинствата, доброволните здравни фондове) по оценки на СЗО непрекъснато нараства в годините на преход и реформи. В Световния доклад за здравето (2005 г.) частните разходи за здраве (от които 98,4% са потребителските разходи) в България за 2002 г. се оценяват на 46,6% (при 32,1% през 1998 г.)  като действителната им тежест е по-голяма с отчитане на икономиката в сянка. (41). По преценка на експерти в нашата страна, регламентираните и нерегламентираните разходи надхвърлят  50% от общите разходи в последните години, което ни приближава повече до страните от третия свят и Турция.  В 15-те стари членки на ЕС относителният дял на домакинските разходи като дял от общите здравни разходи е около 18-20%.

В най-актуалното представително проучване на общественото мнение от НЦИОМ през март 2005 г., 58,6% от кореспондентите отговарят, че нямат проблеми с достъпа до медицинско обслужване, но 24,7% сочат ценовата бариера като основна за достъпа до системата на здравеопазване. Същевременно доминират (56,2%)  предпочитанията на обществото за директно плащане/ доплащане  за качествени медицински услуги в сравнение с възможността да заплатят по-висока  здравна  вноска (21, 26).

 

1.3.4.3.3. Неценови бариери

 

Освен ресурсни и ценови бариери за достъпа в системата на здравеопазване се въвеждат все повече организационни и административни бариери от рода на специален ред  за получаване на лекарства и консумативи с частично или пълно заплащане от НЗОК, лимити на ниво лекар назначаващ изследвания и консултации (брой  талони  и бюджети за изследвания), въвеждане на листи на чакащи за високоспециализирани изследвания и някои болнични лечения. Като се добави и дългото чакане пред кабинета на ОПЛ, което се дължи на лошата организация, големият брой регистрирани при един лекар лица, недостатъчното  работно време  на лекарите  за работа с пациенти (в повечето страни то е 8 часа на ден, докато в България се изисква само график за общопрактикуващите лекари), бариерите  за своевременен достъп до качествена помощ се завишават.  Неценовите бариери за достъпа са средство за балансиране на търсенето и предлагането на медицинска помощ в условията на твърди бюджетни ограничения. Тяхното прилагане би трябвало да е достатъчно гъвкаво, т.е. да е синхронизирано с търсенето на своевременна и качествена медицинска помощ и да не прекроява пазарното предлагане в полза на определени субекти.

Няколко анкетни проучвания извършени през различните години на изследвания период показват известна тенденция към снижаване на неценовите бариери (липса на талони и опашки) в достъпа на осигурените лица до необходимата им  здравна помощ.  В Многоцелевото наблюдение на домакинствата през 2003 г.  (вж. 2) близо 1/3 от кореспондентите изтъкват като проблем на достъпа  – недостига на направления за специалист и изследвания (29%).  Според  друго по-детайлно проучване (15, с. 99) в същия период,  44% от хората срещат проблеми за своевременния   достъп до специалист поради недостиг на направления и 34% - до изследвания . През март 2005 г. затрудненията в достъпа до медицинско обслужване от рода на липса на направления се посочват от 2 пъти по-малко хора - 13,5%, но се появяват и трудности поради списъка на чакащи при 3,3% от кореспондентите (21).

Тези оценки на общественото мнение отразяват  резултати от провежданата политика от НЗОК насочена към по-справедливо и по-синхронизирано с търсенето, разпределение на лимитите за направления и изследвания между лекарите, които ги назначават. От друга страна те илюстрират съществуването на проблеми в достъпа  причинени от недостига на финансови ресурси на НЗОК. Проучването на потребителските предпочитания обаче сред населението чрез  преки и косвени методи показва, че качеството на получаваната помощ е по-важно от цената, времето за чакане (времевия достъп)  и от териториалната близост (26, с.67).  Следователно бъдещата политика за по-достъпно здравеопазване трябва да акцентира не само върху отстраняване на бариерите за достъп, но и върху предоставяне на по-качествени услуги , вкл.и при доплащане от потребителите.

 

Изводи:

 

1. Въвеждането на квазипазарни отношения и здравноосигурително финансиране в България се отличава с редица позитивни белези като  разширяване на пакетите и обемите на предоставяните услуги и продукти от НЗОК  в периода 2000 -2004 г., но като цяло не може да се възстанови равнището в потреблението от преди реформата. Изоставане в потреблението особено на извънболнична помощ се забелязва и спрямо други съпоставими страни и ЕС.  Икономически незначими цени и ниско качество на медицинската помощ са основни проблеми в болничната система. Основната причина за свитото потребление  е недостатъчното публично финансиране.

2.  Структурата обществено-частно финансиране се влошава в последните години  като се изместват все по-големи разходи към потребителите, увеличават се ценовите  и неценовите бариери за достъпа до здравна помощ и се свива потреблението, но същевременно директните плащания за качествена здравна помощ от пациентите се предпочитат пред увеличение на здравната вноска.

3. Качеството на медицинската услуга е по-важно от цената, времето за чакане и териториалния достъп в нагласите и предпочитанията на българите. 

4. Потребителските разходи (регламентирани и неформални) за здравна помощ нарастват системно в годините на здравната реформа, което е негативен индикатор за развитието на България. Този белег я родее със страните от третия свят, в които частните разходи за здраве надвишават 50% от общите разходи за здраве.     

 

1.3.4.4. Социална равнопоставеност

 

В анализа на социалната равнопоставеност на медицинската помощ се акцентира върху разпределението на услугите и разходите между различни социални групи от населението - според дохода, етноса, местоживеене (град/село), както и групи в неравностойно положение като лица с увреждания. Проучване на Социологическия Институт на БАН (2002) показва, че само 10% от вариацията в разходите за здравеопазване на домакинството се влияят от независимите променливи – доход, брой на децата, тип на населеното място (град, село), етнос, брой на лицата над 65 години, възраст на главата на домакинството (27). Сред посочените фактори най-голямо  е влиянието върху   разходите за здравеопазване на дохода на домакинството (регресионен коефициент BETA = 0,208). Градските домакинства реализират по-високи разходи за здраве. Най-затруднен е достъпът за хората от селата до специалист и стоматолог от извънболничната помощ. Ромската етническа група отбелязва най-големи финансови затруднения до доболнична  и болнична помощ в сравнение с българи и турци. Липсата на средства за лечение в болница   (42,9% в градовете и 72,7% в селата през 2001 г. и 38,9% в града и  93,3% в селото през 2002 г. от лицата насочени за хоспитализация ) и отдалечеността от болнично заведение   (45,5% - селата за 2001 г.  и 33,3% за 2002 г.)  особено за населението в селата, налагаща по-високи транспортни разходи се сочат като сериозни причини за отказ от болнично лечение. С разширяването на финансирането на болнична помощ от НЗОК през 2002 г. се наблюдава намаляване на броя на отказалите се от хоспитализация при българите и турците.

Достъпът до лекарства и други медицински продукти също е значително по-затруднен за хората от селата (15% при 9% за градско население) и при ромския  и турския етнос (18% при турците и 26% при ромите в сравнение с 10% при българите). Основната причина за това са високите цени (около 90% от интервюираните  от града и селото ) и  за селата – липса на близка аптека.     

            Проведеното от НСИ през 2003 г. Многоцелево наблюдение на домакинствата  (вж.2) дава информация за основните трудности при поемане на разходите за здравеопазване: ценови, осигуреност със здравна мрежа (наличност на предлагане), ниско качество на обслужването и наличието на нерегламентирани плащания. Около 66% от домакинствата се сблъскват с трудности при финансиране на разходите за лечение, като за половината от тях това е постоянен проблем. Основно място сред трудностите на домакинствата заемат високите цени на медицинските услуги (81,1%) и лекарства (89,7%). Ниското качество  (30%) и недобрата материална база (36%) се посочват също като проблеми на потреблението. 37% от анкетираните домакинства изтъкват нерегламентираните плащания, като 2/3 от домакинствата посочили тези проблеми са с ниски доходи.

Домакинските разходи за здравеопазване  като дял от общите разходи нарастват  в последните години с най-висок темп (след разходите за съобщения). От 1,8-1,9%  до 1995 г.  те достигат през 2005 г. 4,7%, а като дял от паричните разходи – 5%  (2). Подобни данни дава и Многоцелевото наблюдение на домакинствата, но още през   2003 г. (5%).

Политиката на НЗОК и съсловните организации  изразена в  националните рамкови договори има за цел да  снижи ценовите и неценовите бариери за достъпа на осигурените лица до повече и по-разнообразни услуги, включително с повече възможности (пълна безплатност например до пакети стоматологични услуги или на скъпоструващи лекарства)  за деца, бременни,  социални контингенти и хронично болни.  Въпреки това в резултат на разширяване на частния сектор и сивата икономика, се наблюдава постоянен тренд на нарастване на личните разходи на домакинствата за здравеопазване. Средномесечните разходи за здравеопазване не са зависими от размера на паричните потребителски разходи (корелацията е близо до 0), което потвърждава значението на неикономическите фактори (здравен статус, здравна култура, образование и други), детерминиращи  по-силно здравното потребление, както и доказаната в други страни и за България (проучвания) нееластичност на търсенето (потреблението) от дохода на индивида (4, 5). Този феномен прави още по- сериозен проблема с нарастващите директни плащания за здравни нужди сред бедните и болните хора.

77,76%  от паричните разходи за здравни нужди се правят за лекарства, следвани от разходите за престой и болнично лечение (13,82%) и специализирана извънболнична помощ (консултации и прегледи – 11,39%). Средните домакински разходи за здравеопазване за 1 година (по данни на МНД 2003 г. и редовното проучване на домакинските бюджети) се сочат в диапазона 90-117 лв. Най-ниско е нивото на безплатно потребление на лекарства (21%), следвани от консултации и прегледи (52%).  Въпреки обществените нагласи, че домакинствата правят най-високи разходи за болнична помощ, 91% от анкетираните домакинства ползват безплатна болнична помощ.

Особено тревожно е положението на хората с увреждания в България , които са 263 143 души по данни на НСИ като за 72% инвалидната пенсия е основен източник на средства. Приблизителната месечна стойност на потребяваните медикаменти е 25 лв. за 45% (около 1/3 от инвалидната пенсия), 33% плащат между 26 и 55лв (около 50% от пенсията) , а за 16% от тях – над 56 лв. (13).

Изключването на неосигурените лица от списъка на ползвателите на достъпна медицинска помощ заплатена от НЗОК и обществените бюджети от 1 октомври 2004г при недоразвитост на други социално-защитни  механизми води до намаляване на достъпното потребление на всички видове медицинска помощ и лекарства и влиза в противоречие с основната цел на европейската здравна политика – всеобщ достъп до качествена медицинска помощ.

Близо ¾ от пациентите се отказват от лечение непокрито от НЗОК поради липса на средства. Липсата на здравна осигуровка вдига още по-високо ценовата бариера за достъпа до необходимото лечение. Комбинацията от икономически трудности и териториална неравномерност на достъпа има по-силно влияние върху достъпа и потреблението на здравна помощ.

 

Изводи:

 

1. Съществува неравнопоставеност в достъпа до медицинска помощ от гледна точка на местоживеенето, етническата принадлежност, дохода. Особено уязвими са хората с увреждания, лицата в пенсионна възраст и групи с ниски доходи или без доходи.

2. Политиката на НЗОК и съсловните организации  изразена в  националните рамкови договори има за цел да  снижи ценовите и неценовите бариери за достъпа на осигурените лица до повече и по-разнообразни услуги, включително с повече възможности за деца, бременни,  социални контингенти и хронично болни. Същевременно ниският размер на здравноосигурителна вноска, финансовите ограничения за бюджета на НЗОК, въведените доплащания за стоматологична помощ, лекарства и консумативи оказват неблагоприятно влияние върху реалното предоставяне на достъпна помощ за нуждаещите се.

3. Политиката за равнопоставеност в достъпа до медицинска помощ в еднаква степен при различните подоходни групи води до  стратификация по дохода. С нарастването на възрастта се увеличават и домакинските здравни разходи, при намаляващи доходи.

4. Необходимо е разработването на по-адекватна държавна  политика отчитаща тежестта на реалните потребителски разходи за здраве  върху бюджета на домакинството и компенсираща ценовите бариери за достъпа до медицинска помощ за групите с ниски доходи.

 

1.3.4.5. Териториална равнопоставеност

 

Ще анализираме териториалния достъп по отношение  на покритието на различните области със здравна мрежа осигуряваща достъпна здравна помощ за осигурените лица и изследване на степента на равномерност в предлагането и потреблението на медицинска помощ в динамика.

 

1.3.4.5.1. Покритие на минималните потребности от здравна мрежа

 

Отчетите на НЗОК (24, 25) показват трайна тенденция на преизпълнение на Националната здравна карта (НЗК) средно за страната като цяло и повечето области за почти всички основни и водещи профилни специалности. Същевременно има значителни различия между различните региони дължащи се преди всичко на концентрацията на медицински кадри в големите градове и университетските центрове и лошата инфраструктура в малките населени места. Например при първичната медицинска помощ при средно преизпълнение на НЗК от 109% в половината от областите има  по-ниско покритие на необходимите практики по здравна карта.

Един от безспорните успехи на реформираната здравна система е привличането на ОПЛ чрез допълнителни стимули  в малки населени места с неблагоприятна инфраструктура, в които населението е нямало непосредствен достъп до лекарска помощ. Към края на 1999 г. по данни на МЗ 1200 общи практики са били незаети, докато към 2004- 2005 г. техният брой намалява до 350.

Подобрява се и осигуреността на населението с медицинска помощ, заплащана от НЗОК в населени места с неблагоприятни условия. 29% от регистрираното население живее в населени места с неблагоприятни условия. През 2004 година НЗОК заплаща допълнително на 1 567 ОПЛ работещи в практики категоризирани като неблагоприятни (14).

1.3.4.5.2. Териториална осигуреност с достъпна медицинска  помощ

 

Изследването на междуобластните различия в осигуреността на населението  с ОПЛ, общопрактикуващи стоматолози и специалисти показва сравнително добро състояние - най- малки са различията между областите в осигуреността с първична медицинска помощ (което е основно изискване за добра организация на здравната система), а почти два пъти по-големи различия в резултат на концентрацията на медицински кадри в големите градове, се наблюдават в осигуреността с първична стоматология и специализирана извънболнична медицинска помощ (фиг.5). 

 

Фиг. 5. Криви на Лоренц за осигуреността с общопрактикуващи лекари, специалисти и общопрактикуващи стоматолози на 10 000 души осигурени лица ( 2004 г.)

 

Динамиката в осигуреността с различните видове помощ (наличие на медицински кадри) обаче е повече в посока към задълбочаване на различията особено при стоматолозите, които показват най-висока склонност да разкриват кабинети само в големите градски центрове с платежоспособно население.

 

Таблица  1.

Коефициенти на Джини за осигуреността с общопрактикуващи лекари, специалисти и общопрактикуващи стоматолози на 10 000 души осигурени лица

 

ОПЛ

Специалисти

ОПС

2000 година

0,0699

0,1396

0,0937

2001 година

0,0646

0,1279

0,1236

2002 година

0,0628

0,1713

0,1263

2003 година

0,0692

0,1448

0,1226

2004 година

0,0722

0,1414

0,1294

 

Въпреки повишената концентрация на специалисти и стоматолози в половината от областите и в големите градове, НЗОК успя чрез подобряване на междуобластното разпределение на бюджетния ресурс и с помощта на редица по-гъвкави регулатори да постигне намаляване на различията в потреблението, което е израз на равните права на осигурените лица.

 

Таблица  2.

Коефициенти на Джини за потреблението на медико-диагностични изследвания и прегледи при специалист на  10 000 души осигурени лица

 

Брой МДИ на 10 000 ЗЗОЛ

Брой прегледи при специалист на 10 000 ЗЗОЛ

2001 година

0,1130

0,0907

2002 година

0,1118

0,0846

2003 година

0,0860

0,0738

2004 година

0,0768

0,0835

 

Ограниченият достъп свързан с териториална отдалеченост на здравна мрежа има 3 пъти по-малка тежест (23%) в сравнение с ценовите причини, но в съчетание с тях влияе върху свиване на потреблението и отказ от медицинска помощ и лекарства. Сериозен проблем за трудовата и социалната интеграция на хората с увреждания е физическата и териториалната достъпност до обкръжаващата ги социална инфраструктура. 

 

Изводи:

 

1. С въвеждане на здравноосигурителното финансиране постепенно намаляват различията в териториалната (между областите) осигуреност с лекари и лечебни заведения  и малки населени места с неблагоприятни условия .

2. Същевременно има значителни различия между регионите  и общините дължащи се преди всичко на концентрацията на медицински кадри в големите градове и университетските центрове и лошата инфраструктура в малките населени места. Все още остават незаети около 350 общи практики в малки населени места.

3. Териториалната неравнопоставеност не е значителен  проблем в българската система на здравно обслужване, но в комбинация със социалната неравнопоставеност влияе негативно върху достъпа и потреблението.

 

Използвана литература:

1.      Атанасов П., Финансов потенциал на социалното здравно осигуряване, докторска дисертация, УНСС,  2005

2.      Вълков А., Алтернативен подход за идентификация на потреблението на социо-културни блага, докторска дисертация, УНСС,  2005

3.      Гладилов Ст., Евг.Делчева, Икономика на здравеопазването, Принцепс, С., 2000

4.      Делчева Евг., Здравният икономикс, Стопанство, С., 1995

5.      Делчева Евг. и кол., “Пазарни и непазарни дефекти в социално-културната сфера”, /колективна монография/, Университетско издателство “Стопанство”, София, 2000, 196стр.

6.      Делчева Евг., Потребление на извънболнична медицинска помощ в условията на здравно осигуряване, Социална медицина, 2005, 1-2

7.      Димова А., Концептуални основи на качеството на продукта в здравеопазването, Здравна икономика и мениджмънт, ІV, бр. 3, 2004, с.3-14

8.      Закон за лечебните заведения,  ДВ бр. 62, 1999 г.

9.      Закон за здравното осигуряване,  ДВ бр. 70, 1998 г.

10. Закон за здравето , ДВ бр. 70 , 2004

11. Здравеопазване, 2000, МЗ, НСИ

12. Здравната реформа в България – част І, Македония прес, 1997

13. Изследване на хората с увреждания в България, 2005, http://www.nsi.bg/SocialActivities/Health.htm

14. Информационен бюлетин на НЗОК, 3-4, 2005,3-9

15. Младенова В., Зл. Петрова, Ст.Стоилов, Удовлетвореност на пациентите от качеството на предоставените медицински услуги от ОПЛ, сб. Доклади от 1-ва Международна юбилейна конференция “Здравеопазването - предизвикателствата на промяната” Варна, 16-18 окт. 2003, с. 97- 100

16. Национален рамков договор 2003, ДВ, бр. 29, 2003

17. Национален рамков договор  2005, ДВ, бр.1, 2005

18. Национална здравна стратегия “По-добро здраве за по-добро бъдеще за България”, МЗ, 2001

19. Национална здравна стратегия 2007-2012 г. - проект на МЗ

20. Национална стратегия и работна програма за профилактичен онкологичен скрининг в Р.България, 2001-2006, Решение на МС № 267 от 23 април 2001

21. Обществените преценки за хода на здравната реформа, НЦИОМ, март 2005

22. Отчет за бюджета на НЗОК, 2003

23. Отчет за бюджета на НЗОК, 2004г

24. Отчет за дейността на НЗОК, 2003

25. Отчет за дейността на НЗОК ,2004г

26. Павлова М., В. Гроот, Г.Мероде,  Пряка и косвена оценка на потребителските предпочитания в сферата на здравеопазването, сб. Доклади от 1-ва Международна юбилейна конференция “Здравеопазването - предизвикателствата на промяната” Варна, 16-18 окт. 2003, с. 63-69

27. Разходи на домакинствата за здравеопазване, Институт по социология, БАН, 2002

28. Статистически справочник, 2005

29. Burstrom B., User charges in Sweden, in Euro Observer,  autumn 2004, vol. 6, numb.3, p. 5-6

30. Dixon A.,E.Mossialos, Funding health care in Europe: resent experience www.kingsfund.org.uk/pdf/Funding.pdf ).

31. Donabedian A.,A Guide to Medical Care Administration, Washington, Amerikan Public Health Association, 1969Follow-up to the high level reflection process on patient mobility and healthcare developments in the European Union, Brussels, 20.04.2004, COM (2004) 301

32. Jemiai N., S.Thomson, El. Mossialos, An overview of cost sharing for health services in European Union, in Euro Observer, autumn 2004, vol. 6, numb.3, 1-4

33. Maarse H., User charges in The Netherlands, in Euro Observer, autumn 2004, vol. 6, numb.3, p. 4-5

34. Maxwell R., Quality assessment in health, Br. Med. J.1984, Vol. 288, 1470-1471

35. Mooney G.,  Economics, Medicine and Health Care, second edition, Harvester Wheatshieaft, London, 1992, 103 p.  

36. Mossialos El.,S.Thomson, Voluntary health insurance in the European Union, report for EC, 27.02.2002

37. Newhouse J., Consumer-Directed Health Plans and the RAND Health Insurance Experiment, in: Health Aff 23(6): 107-113, 2004

38. O’Shea S., User charges in Ireland, in Euro Observer,  autumn 2004, vol. 6, numb.3, p. 6-7

39. Targets for health for all, WHO, Regional Office for Europe, Copenhagen, 1986

40. The World  Health Report 2000

41. The World  Health Report 2005

42. Van der Grinten T., M. de Lint, Private Health insurance, commercialization and EU legislation : The next stage in Dutch health care reform, , in Euro Health, vol. 10,  numb.2, 2004, p.26-29

43. WHO, HFA Data 2004

44. WHO, HFA Data 2005

Начало

1.3.5. Образование и обучение

В Стратегията за догонващо икономическо развитие е подчертано, че по-високото образование и по-добрата квалификация са важни съставки на качеството на живота. Те играят също решаваща роля във формирането на съвременния човешки капитал (виж 94-99).

Относително високото образователно равнище на населението, конкурентната образователна система, както и традиционно високите образователни ценности на обществото са характерни за България. Икономическата и социалната криза в страната през годините на преход към пазарно стопанство, обаче, оказа съществено негативно въздействие върху функционирането и развитието на образователната система, върху нейното качество и конкурентоспособност.

Едва през последните няколко години започнаха да се очертават положителни промени в сферата на образованието. Редица количествени показатели за образователното равнище на населението и за достъпа до образование в България като цяло доближават тези в страните от ЕС, като в някои отношения дори са по-  добри.

Същевременно, обаче, са налице и съществени проблеми, чието несвоевременно разрешаване може да доведе до значително влошаване на конкурентоспособността както на образователната система, така и на българската работна сила, от гледна точка на нейната образователна подготовка.

 

1.3.5.1.Образователна структура на населението и работната сила

 

      Образователната структура на населението от възрастовата група 25-64 г. се подобрява. Делът на хората с основно и по-ниско образование намалява и е значително по-нисък от средния за старите страни членки на ЕС (ЕС-15), макар че е по-висок от този на новите членки. Процентът на населението със средно образование не се променя и все още е с 9 процентни пункта по-висок от средния за ЕС-15, докато този на висшистите нараства и вече е изравнен с показателя за ЕС-15 (таблица 1).

 

 

Таблица1.

Образователна структура на населението на възраст 25-64 г.

(2002 г., %)

Страни

Основно и по-ниско образование

Средно образование

Висше образование

ЕС-15

38

41

21

Полша

19

69

12

Унгария

29

57

14

Чехия

12

76

12

България (2000 г.)

32

50

18

България (2001 г.)

29

50

21

България (2002 г.)

28

51

21

България (2003 г.)

29

50

21

България (2005 г.)*

28

51

21

* предварителни данни

Източник: Education across Europe 2003, EC, Eurostat, 2003 и НСИ

 

Тенденция на подобряване на образователната структура на населението съществува, принос, за което обаче, има не само образователната система.

Предвид демографските промени в страната (застаряването на населението), намаляването на дела на нискообразованите и нарастването този на висшистите в голяма степен се предопределя от преминаването на голяма част от нискообразованите хора във възрастовата група над 65 г.

       Друг индикатор в тази насока е намаляването на абсолютния брой на студентите (след значителното нарастване на броя им през 90-те години), при същевременно непрекъснато увеличаване на  докторантите (от 3414 души през 2000 г. на 5079 души през 2004 г.). Намаляването на броя на студентите (Фигура 1) в известна степен се определя и от увеличаването на броя на българските студенти, обучаващи се в чужбина.

 

Фиг.1. Учащи се в университетите и специализираните висши училища

Източник: НСИ, Статистически справочник, 2004 и 2005

 

Негативно явление е, че 20% от населението от възрастовата група 18-24 г. у нас има по-ниско от средното образование, като през последните години не се очертава тенденция към намаляване (Фигура 2). Средният показател за 25-те страни-членки на ЕС е 14,9%, като в Лисабонските цели се посочва потребността от намаляване наполовина на броя на тези хора.

 

Фиг.2. Дял на населението 18-24 г. с прогимназиално и по-ниско образование, което вече не участва в образованието и обучението (рано напуснали училище)
(%)

* 2005 г. – предварителни данни

Източник: Евростат

 

Делът на хората от възрастовата група 20-24 г. със средно и по-висока степен на образование е 76,8% (2005 г.), което е близко до средния за ЕС показател, но далеч от 85-процентното равнище, заложено в Лисабонските цели за 2010 г. Неблагоприятен факт е намалението на този дял през последните години (Фигура 3).

 

Фиг.3. Население на възраст 20-24г. със средно и по-висока степен на образование
(%)

* 2005 г. – предварителни данни

Източник: Евростат

 

Относително високият дял на завършилите средно образование и продължаващи обучението си във висши учебни заведения[44] и съществуващата тенденция на нарастване на докторантите, от една страна, и от друга страна големият процент младежи без завършено средно образование (около една пета от населението на възраст 18-24 г.) са показателни за очертаващо се разслояване на населението по отношение на образователното равнище и подготовка.

 

1.3.5.2.          Коефициенти на записване в образованието

Коефициентите на записване на населението в основното образование се характеризират с тенденция на увеличаване и вече достигат 100%. Нарастване на коефициентите се наблюдава и при прогимназиалното, средното и висшето образование (Таблица 2).

 

Таблица 2.

Нетен коефициент на записване на населението по степен на образование

(%)

Степен на образование

1999/2000

2000/2001

2001/2002

2002/2003

2003/2004

2004/2005*

Основно образование (I-IV клас, ISCED-1)

96.4

96.3

98.5

99.8

100.3

99.7

Прогимназиално образование (V-VIII клас, ISCED-2A)

81.4

82.4

83.1

83.9

84.2

84.2

Средно образование (IX-XIII клас, ISCED-3A,3C)

63.1

64.7

68.3

74.9

77.1

77.3

Колежи (ISCED-5В)

2.4

2.2

2.4

2.4

2.6

3.1

Университети и специализирани ВУ ((ISCED-5А)

24.0

23.0

22.8

23.9

24.1

25.8

* предварителни данни

Източник: НСИ

 

Въпреки нарастването на нетния коефициент на записване, участието на населението от възрастовата група 15-19 г., както и 20-29 г. в образователния процес[45] е значително по-слабо от това в старите страни членки на ЕС. Според този показател над една четвърт от децата над 15 години не продължават образованието си. Това е индикатор за влошаване на образователната структура на населението в близко бъдеще, за нарастване на дела  на ниско образованите.

Делът на учащите се между 20 и 29 години (дял от населението от същата възрастова група) е около 15%, което е близо 2/3 от средния показател за ЕС. Броят на студентите през последните години бележи намаление, което очертава още един риск от влошаване на образователната структура на населението и изоставане на България от показателите на ЕС.

Все още е висок и не намаляващ делът на напусналите училище, дори на учащите се от задължителните степени на образование (Фигура 4).

 

Фиг.4.Относителен дял на напусналите образование
(%)

Източник: НСИ, Образование в Република България, 2004

 

1.3.5.3.          Социални и регионални различия

 

Половата неравнопоставеност в образованието не е типичен за България проблем. Наблюдава се дори по-активно участие на жените във висшето образование, макар че, от друга страна, делът на нискообразованите жени е по-голям от този на мъжете (Фигура 5).

 

 

Фиг.5.Население на 15 и повече години по пол и образование
(%)

Източник: НСИ, Заетост и безработица, бр.4 за всяка година (четвърто тримесечие), бр. 2 за 2005 г. (второ тримесечие)

 

Значителни са различията в образователното равнище на градското и селското население. Делът на населението от селските райони на страната с ниска степен на образование е над два пъти по-голям от този на градското население за сметка на петкратно по-малкия дял на висшистите (Фигура 6). Големи предизвикателства се очертават пред достъпа до образование за децата особено от малките планински и погранични населени места.

 

Фиг.6. Население на 15 и повече години по местоживеене и образование
(%)

Източник: НСИ, Заетост и безработица, бр.4 за всяка година (четвърто тримесечие), бр. 2 за 2005 г. (второ тримесечие)

 

Голяма е диференциацията в образователното равнище на бедното и не-бедното население в страната.[46] Това е един от най-съществените проблеми пред българското образование, имайки предвид тезата, че бедността се възпроизвежда, а заедно с нея и ниското образователно равнище.

Не по-малки са различията в образователната подготовка на населението от различните малцинствени групи (Таблица 3).

 

Таблица 3.

Образователна структура на населението на възраст 25-64 г. по етнически групи към 01.03.2001 г.
(%)

Завършено образование

Общо

Българска

Турска

Ромска

Висше

20.7

23.5

2.7

0.3

Средно

48.3

53.0

23.7

6.9

Основно и по-ниско

29.6

23.1

70.1

80.1

Неграмотни

1.2

0.4

3.5

12.7

Източник: НСИ

 

1.3.5.4.            Участие в обучителни програми

 

Концепцията за обучение през целия живот все още не е достатъчно популярна у нас. Неформалното обучение е недостатъчно застъпена форма на обучение. Няма постоянни наблюдения върху този процес, с изключение на обучението на регистрираните безработни. Някои изследвания обаче показват, че под 1,5% от населението участва в неформално обучение.

Делът на безработните участващи в тази форма на обучение все още е незначителен, въпреки че бележи съществено нарастване през последните години (Фигура 7).

 

Фиг.7. Относителен дял на завършилите обучение спрямо регистрираните безработни
(%)

Източник: Агенция по Заетостта

 

Работодателите не са заинтересовани и не са стимулирани да осигуряват обучение на персонала си. Голяма част от тях нямат финансови възможности за тази дейност (Основната част от фирмите у нас са малки, около 98% от всички предприятия, и средни предприятия). Няма стимули и мотиви и за отделните индивиди, за да се включват по-активно в програми за обучение.

Международната статистика показва, че близо 39% от малките предприятия в страната предлагат обучение като цяло и само 11% допълнителна квалификация на служителите си (Фигура 8). При средните и особено при големите предприятия процентът е значително по-голям, и макар че осигуряват голяма заетост, те представляват едва 2% от всички предприятия в страната.

 

Фиг.8. Основни  елементи на фирмените стратегии за обучение по вид предприятие
(%)

*брой наети лица

Източник: IFC. Investment Climate Survey - Bulgaria (2002)
http://rru.worldbank.org/InvestmentClimate?ExploreEconomies

 

По данни на Агенцията по заетостта (АЗ)[47] около 0,4% са заетите, включени в курсове за професионална квалификация през 2004г., което представлява многократно увеличение спрямо 2000 г., но е незначително спрямо потребностите (Фигура 9).

 

Фиг.9. Професионална квалификация за заети – брой включени работещи лица
(хиляди)

Източник: АЗ

 

Данните на Евростат сочат, че само 1,1% от населението на възраст 25-64 г. се включва в дейностите на образованието и обучението, като за последните години не бележи тенденция към повишаване (Фигура 10). Това поставя България на последно място в Европа. Средният за ЕС-25 показател е 10.8% (2005г.), а според заложените в  Лисабонската стратегия цели, той трябва да достигне до 12,5% в 2010г.

 

Фиг.10. Дял на населението на 25-64 г., участващо в образователен и обучителен процес
(%)

* 2005 г. – предварителни данни

Източник: Евростат

 

При неформалното обучение се наблюдава диференциация, особено силна в регионален аспект. Жените участващи в неформално обучение са около два пъти повече от мъжете. Разликата при населението от градовете и от селата е многократно по-голяма, в полза на градското население. (Фиг. 11)

 

Фиг.11.Население на 15 и повече навършени години, участващо в неформално обучение
(%)

Източник: НСИ, Заетост и безработица, 2/2005

 

1.3.5.5.          Финансиране на образованието и обучението

През последните години разходите за образование нарастват както абсолютно, така и относително (като процент от БВП). Увеличава се и делът им от общите публични разходи. (Фигура 12)

 

Фиг.12. Публични разходи за образование
(%)

* 2005 г. – предварителни данни

Източник: МФ

 

Финансирането на образованието все още е недостатъчно и значително по-слабо от това в страните от ЕС (5.5% от БВП, като в Скандинавските страни достига до 8-8.5%). Разходите за образование на един учащ се са многократно по-малки.

Структурата на разходите е неблагоприятна, т.е. осигуряват се средства главно за функционирането на системата, но не и за нейното усъвършенстване. Над 95% от публичните разходи са т. нар. текущи разходи, а средства за капитални ремонти и оборудване почти не се отделят.

Ограничени са възможностите на населението да заделя средства за образование, поради големите разходи за храна, жилищни консумативи и др. Същевременно, значителни са различията в разходите на домакинствата в зависимост от дохода им. Делът на разходите за свободно време, култура и образование на домакинствата с най-нисък общ годишен доход на човек е около два пъти по-малък от този на домакинствата с най-големи доходи (Фигура 13). Тази диференциация е индикатор за ограничаване равенството по отношение достъпа до образование и за възпроизвеждане на бедността и ниското равнище на образование.

 

Фиг.13. Дял на разходите за свободно време, културен отдих и образование в общия разход на домакинствата според размера на годишния общ доход на човек в левове

(%)

Източник: НСИ, Статистически годишник, 2001, 2002, 2003, 2004 (За 2003 г. има промяна в групите (нарастване на дохода с 60 лв.за всяка група)

 

Малко са и средствата отделяни за неформално обучение. По данни на АЗ разходите за професионално обучение нарастват неколкократно през последните години. Като дял от разходите за активни мерки обаче,  въпреки нарастването, те заемат едва 4%. Все още на обучението на работната сила не се отделя нужното внимание, отдава се превес на другите активни политики на пазара на труда (като например субсидираната заетост).

 

Изводи:

В обобщение може да се каже, че въпреки положителните промени в сферата на образованието, налице са редица негативни явления и индикатори за бъдещо влошаване дори на количествените показатели за образователна подготовка и достъп до образование в страната, което налага неотложни и действени мерки за тяхното преодоляване.

- Около 1/5 от младежите (на възраст 18-24 г.) нямат завършено средно образование, като техният дял не намалява през последните години.

- Спрямо 2001 г. делът на младежите (20-24 г.) със средно и по-висока степен на образование е намалял.

- Високият процент на младежи без средно образование и бързото нарастване на броя на докторантите, както и значителните различия в разходите за образование на домакинствата в зависимост от дохода им,  са индикатори за разслояване на населението по отношение на образователната подготовка и достъпа до образование. 

- Нарастващ дял на учащите се, напуснали образование.

-Значителни и не намаляващи социални и регионални различия в образователната подготовка и достъпа до образование.

- Неразвито “пожизнено обучение” с минимално участие на населението.

- Нарастващо, но все още недостатъчно финансиране, с неблагоприятна структура на разходите.

По отношение на постигнатото в сферата на образованието за периода след 2000 г. спрямо заложеното в стратегията за икономическо развитие до 2010 г., разработена от авторския  колектив, се наблюдава съществено изоставане по показателите както за обществените разходи за образование, така и за достъпа до образование, обхвата на учащите се в средното и висшето образование, дела на напусналите образование, диференциацията (социална и регионална) в образователното равнище, развитието на пожизненото обучение. Изоставане от набелязаните цели има и при качеството на образованието, модернизацията и компютъризацията на образователния процес, връзката между професионалната подготовка на учащите се и търсените специалисти на пазара на труда (проблеми, които са разгледани по-нататък, в т. 3.4.Икономически аспекти на образователната политика).

Начало

1.3.6. Наука и научни изследвания

 

1.3.6.1. Науката и научните изследвания в България след 1989 г.

 

При разглеждане на проблемите свързани с науката и научните изследвания в България  е полезно да приложим “принципа на постоянното връщане”, който според Даниел Бел е един от основните принципи на културата.  Затова е полезно да се направи  екскурс в областта на науката и научните изследвания през последните 15 години. Целта е  да се върнем назад за да си припомним някои, като че ли забравени неща. Какво имаме предвид?

Процесът на преход от централно планирана към пазарно ориентирана икономика след 1989 г. беше свързан със значително преструктуриране на обществено-политическия и икономическия живот на България. Отсъствието на подходяща стратегия и политика на прехода бе една от основните причини за поредицата от неблагополучия сполетели страната. Мащабните преобразования   предизвикаха сериозни смущения при функционирането на  икономиката. Особено силно те се проявиха при дейностите свързани с бюджетната сфера. До голяма степен това бе предизвикано от оттеглянето на държавата от финансовото им осигуряване преди да  бъде изградена съответната нормативна, институционална и икономическа база за преминаването към предимно пазарни отношения при финансирането им.

 Дейности, от които до голяма степен зависи бъдещето на страната, като образование, наука, култура, здравеопазване и др. бяха поставени при изключително тежки  условия. Преструктурирането  при тях изискваше влагането на значителни инвестиции, като нормалното протичане на двата процеса – на структурните промени и на инвестирането им, изискваше те да протичат едновременно. На практика обаче,бе приложен съвършено друг подход. При него преструктурирането  предхождаше инвестициите, тъй като само при доказани  структурни промени се даваше ход на инвестиционния процес. По този начин преструктурирането на тези дейности от бюджетната сфера се извършваше в условията на финансова недостатъчност.  Това несъмнено се отрази върху качеството и скоростта на провежданите структурни реформи.

Тези и други неудачи в процеса на трансформация на икономиката на страната засегнаха сериозно организацията и управлението на науката и научните изследвания. Може да се каже, че по отношение на финансовото осигуряване това е една от най-засегнатите дейности от социо-културната сфера. След 1989 г. на науката се погледна като на една ненужна и непригодна за просперитета на страната дейност. Вниманието на управляващите бе насочено встрани от нея и те не я припознаха в качеството й на  основен фактор  за развитието на страната. Дори извеждането й от Лисабонската стратегия на ЕС на челно място при постигането на главната цел на съюза – висока конкурентоспособност на икономиката на ЕС, не намери нов израз и ново отношение към проблемите на науката и научните изследвания у нас. Независимо, че със Закона за насърчаване на научните изследвания науката бе определена като национален приоритет със “стратегическо значение за развитието на страната.”[48], последните няколко години показват пълно разминаване с подхода и посоката на развитие на науката и научните изследвания у нас и тези в ЕС и в света.

Анализът на състоянието на научните изследвания в България показва, че в годините след 1989 г. в областта на науката са се натрупали твърде много и сложни проблеми. Част от тях са свързани с ресурсното осигуряване на научните изследвания. От тяхното успешно разрешаване до голяма степен зависи бъдещето на науката в България.

 Още в първите години на прехода към пазарна икономика в България, науката у нас беше изправена пред изключително сериозни изпитания. След 1989 г. се очерта тенденция към драстично намаляване на финансовите средства насочвани към науката и научните изследвания. Относителният дял, който се отделяше за развитието на научноизследователската дейност в България, от 2,4-2,5% от БВП през 1987-1988 г., само за 3-4 години, намаля на 1,3% /1991 г./ от БВП. Делът на  бюджетните средства намаля също от 1% от БВП през 1989 г. на 0,18 % през 1996 г. и 0,3% през 2004г. /фиг.1/

Този финансов шок беше  съпроводен от значителни структурни промени  и т.н. “редукции” в сферата на науката. Анализът на състоянието и тенденциите показа, че развиващите се процеси са тревожни и че очертаващият се финансов срив ще има твърде  неблагоприятни последици за бъдещето на науката в България. При оценката на равнището на финансовото осигуряване на науката в над 100 страни в света, още през 1992 г. се стигна до убеждението, отразено в Бялата книга за българското образование и наука[49], че трябва да бъде прекъсната опасната тенденция към намаляване на финансовите разходи необходими за развитието на науката и научните изследвания. Беше посочена и границата на минималния финансов праг от 0,6% от БВП, под който се очакваше да настъпят разрушителни процеси в сферата на науката. Бяха определени и различни видове нормативи (квоти) за финансиране на научните изследвания при съобразяване с редица фактори оказващи влияние върху ресурсното осигуряване на науката. Беше посочен и оптималния вариант за развитието на начините изследвания в страната, като се имаха предвид съществуващите реалности, както в сферата на науката, така и в икономиката като цяло.

Много скоро границата от 0,6 % от БВП беше нарушена и след 1995 г. финансирането на науката през следващите години се извършваше в границите на 0,5%-0,6% от БВП. “Резултатите” от това са налице. През тези години пред науката в България се очерта една единствена  алтернатива - оцеляване. В сравнителен план финансирането на науката в България в момента е на едно от най-ниските равнища не само в Европа, но и в света. Ниският относителен дял на разходите за научни изследвания и сравнително малкият обем на брутния вътрешен продукт са двата основни фактора определящи незадоволителното  финансово състояние на науката в България. Тревожното в случая е, че равнището на финансиране на науката през последните 8-9 години остава непроменено  в рамките на споменатите 0.5 % от БВП.

 Тази тенденция продължава при положение, че критериите и показателите, които трябва да изпълняваме, като страна кандидатка за присъединяване към ЕС, са значително по-високи. Натрупаното изоставане може да се окаже в бъдеще твърде трудно за преодоляване.

 

Фиг.1. Относителен дял на разходите за научни изследвания  / % от БВП/

Източник: НСИ

 

Ниското равнище на финансиране на научните изследвания в България, независимо от значителното намаление на заетите в сферата на науката е основната причина за незадоволителното финансово осигуряване на изследователите в науката. При това, основната част   /48%-2004 г./  от разходите за наука в България са за покриване на работните заплати на учените. Например, през 2004 г. в Българската академия на науките, която със своите 8162 души персонал зает с научни изследвания, от които 3611 учени, е най-голямата научна организация в страната, относителният дял на работните заплати и осигурителните вноски към бюджетната субсидия е 76%, а към общите разходи на академията включващи и собствените приходи - 55,3%. В бюджетната субсидия средства за провеждане на научни изследвания реално няма и научноизследователската работа в академията се покрива изключително от договори за научни разработки. При това положение  в отчетите на БАН се стига до извода, че “… финансовите ограничения не дават възможност да се мисли за развитие и перспективи…”. [50] 

Нисък е относителният дял на средствата за капитални вложения. За периода 1999-2003 г. той не надвишава 7,1% /1999 г./ от общите разходи. Това затрудняваше подобряването на фондовъоръжеността на науката. През 2004 г. относителният дял на средствата за капитални вложения отбелязва известно увеличение- 10,3%. Това увеличение може да се тълкува като положително явление, като е желателно формиране на тенденция към увеличаване на относителния дял на средствата за основен капитал.

 

1.3.6.2. Науката в България през призмата на Европейското научноизследователско пространство /ЕНП/

 

В сравнителен план относителният дял на разходите за научни изследвания в България е значително под средното равнище на Европейския съюз. През 2003 година в ЕС се отделят 1,85% от БВП за наука[51].По данни на Евростат относителният дял на разходите за научни изследвания за периода 2001-2004 е 1,93% - 2001, 1,92- 2003 г. и 1,90 – 2004 година.[52]  България със своите 0,5% е на едно от последните места не само в Европа, но и в света. В ЕС-25  през 2004 г. единствено Латвия, Кипър и Малта със съответно 0,42%, 0,37% и 0,29% от БВП, са с показатели по-ниски от тези на България.  Другите новоприсъединили се към ЕС страни, отделят също недостатъчно финансови средства за  наука. През 2004 г. единствено Словения и Чехия са с показатели за относителния дял на разходите за наука над 1% - съответно 1,61% и  1,28% от БВП. Но и те са значително под средното равнище в Евросъюза. Другите новоприсъединили се страни са с показатели за относителните дялове за наука от БВП както следва: Словакия - 0,53%, Полша – 0,58%, Литва – 0,76%, Унгария – 0, 89% и Естония – 0, 91%.      Макар, че като цяло относителната тежест на новоприсъединилите се страни в общия обем на средствата за наука в ЕС  е малка, все пак тя бе достатъчна за да намали относителния дял на средствата за научни изследвания от БВП на съюза от 1,93%през 2001 г. на  1,90% през 2004 г. Това бе  и очакван резултат именно заради ниските равнища на финансиране на науката в тези страни. Появата на тази негативна тенденция е повод да възникнат основателни съмнения относно реализацията на Лисабонската стратегия за развитие на научните изследвания в Европейския съюз.

 

Фиг. 2. Разходи за наука на човек от населението 2003 г./ППС – щ. долари/

Източник:. MSTI, OECD, 2005/1;  НСИ
*-2001;  **-2002

 

 Достигането на 3 процентовата граница от БВП за научни изследвания ще се окаже по-скоро едно добро намерение, без да може да бъде реализирано в поставените срокове. Независимо от това, че са с по-ниска относителна тежест по отношение на общите финансови средства на ЕС заделяни  наука, необходимо е всички новоприсъединили се страни, както и кандидатките за присъединяване – България и Румъния, да провеждат последователна политика на съществено увеличаване на разходите си за научни изследвания. Това ще се отрази благоприятно върху финансовото осигуряване на науката в съюза и  едва тогава би могло да се очаква бързо нарастване на относителния  дял  на разходите за наука спрямо БВП. Разбира се, както и досега, основните “двигатели” на този процес ще са  Германия, Франция и Великобритания. През 2003 г. те са разходвали общо 128 158 млн. ППС щ. долари, или 60,7% от общите разходи на съюза. За сравнение- относителният дял на разходите за наука на Финландия и Швеция, които единствени в рамките на съюза надминаха 3 процентовата граница и притежават почти 2 пъти по-голям относителен дял от този на ЕС-25, съответно с 3,49% и 4,27%,  спрямо общите разходи на ЕС  е само 7,4 %.  Ясно е, че реализацията на стратегическата цел от Лисабон ще зависи от споменатите три големи страни, тъй като провежданата от тях научна политика до голяма степен определя и общата научна политика в ЕС.

Разходите за научни изследвания на човек от населението в България са далеч под равнището на страните от ЕС (Фиг.2). Лидери в това направление са  Швеция и Финландия със съответно 1165 /2001 г./  и 994,9 /2003 г./- щатски долари по паритети на покупателната способност /ППС/  на човек от населението. За  страните от  ЕС –25 през 2003 г.този показател е  462,6 /ППС /. За периода 1991 –2003 година  Ирландия увеличава разходите за научни изследвания на човек от населението 2,9 пъти, Финландия 2,8 пъти, Швеция – 2,2 пъти. Фиг.3 Разходи за наука на човек от населението. /ППС щ. долари/ - 2003 г.

Новоприсъединилите се страни към ЕС като Чехия, Унгария и Полша, са с показатели далеч под това средно за ЕС равнище, но в същото време и далеч пред България. През 2003 г. в Чехия се падат по 218 ППС щ. долари на човек от населението, в Унгария – 144 и в Полша – 65.  За България този показател е 32 ППС на човек от населението /2002 г./

Неблагополучията във финансовото осигуряване на науката у нас се отразиха твърде неблагоприятно главно върху самите учени. В България изследователите в науката работят в условия на финансова недостатъчност. През 2003 година на един изследовател се падат 11,2 хил. лв. Изчислено в щатски долари чрез паритета на покупателната способност, това се равнява на 23,6 хил.  щ. долари на един изследовател. За сравнение средната финансова осигуреност на един изследовател в ЕС е 178 хил. ППС щ. долара /2003 г./ т.е. българският учен е над 7 пъти по-слабо финансово осигурен от средностатистическия учен в ЕС, като с най- висок показател сред европейските страни е  Швеция с 225 хил.ППС щ.долари на един изследовател./фиг.3/

 

Фиг.3.Разходи за наука на един изследовател -2003 г./ хил.ППС   щ.долари.

Източник: MSTI 2005/1; НСИ ; *-2001 г.; ** 2002г.

 

Видима е голямата дистанция между осигуреността на българските учени и колегите им в страните от ЕС. Дори учените изследователи от страните от ЕС с най-нисък показател за финансова осигуреност притежават значително по-добро финансово осигуряване в сравнение с българските учени. Тези данни недвусмислено показват само едно- науката в България е във финансов колапс. Причините са много и разнопосочни,  но могат да бъдат обобщени в една единствена причина – силно подценяване на науката и липса на национална стратегия и политика, които да определят мястото и ролята на науката за развитието на страната ни. Стратегията и политиката за развитието на науката в България трябва да са насочени към изпълнението на целите и задачите на Лисабонската стратегия, а именно, да поставят науката в сърцето на обществото, за да превърнат икономиката на ЕС в “най-конкурентната и динамична, основана на знания икономика в света...” Лисабонската стратегия е фундаментът, върху който ще се изгражда Европейското научноизследователско пространство и е ориентирът за реформите в научноизследователската дейност, както в страните на ЕС, така и в кандидатките за присъединяване.

Недостигът на финансови средства  за финансиране на науката в България  сложи своя отпечатък  и върху заетите в областта на научните изследвания. В началото на промените България разполагаше с 31704 научни работници. През 2002 г. те са вече 21 592. Особено рязко е намалението на научните работници в техническите науки, където от 12 905 през 1990 г. те намаляват на 4 952 през 2002 година. Персоналът зает с научни изследвания,  оценен с помощта на критериите и показателите разработени в т.н. наръчник Фраскати, прилаган в ЕС, следва същата низходяща тенденция. От 23 731 души персонал през 1994 г., изчислен по еквивалент на пълна заетост (ЕПЗ ), през 2004 г. той е вече 15647, или  близо  с  35 % намаление. След 2001 г., когато е отбелязано най-ниското равнище на персонала зает  с научни изследвания- 14949 души, се забелязва макар и слабо увеличаване на заетите в науката, като за периода 2001-2004 г. той се е увеличил с 698 души. Това увеличение, макар и с няколко процента годишно, е положителна тенденция  по отношение на заетостта в науката.

 

Фиг.4. Персонал зает с научни изследвания  в България

 

Оценката за състоянието на  научния потенциал по  критериите и показателите прилагани в ЕС потвърди становището, че в областта на науката в България, съзнателно или не, е провеждана деструктивна политика.. Тя породи изключително негативни процеси в науката. При прилагането на методиката за измерване на заетостта в науката в страните от ЕС се оказа, че България е твърде далеч от представите за страна с голям кадрови научен потенциал. Окончателно беше опроверган митът за несъразмерно големия брой заети с научни изследвания в България. Породен от съпоставянето на стойности, получени при прилагането на различни методики за измерване на броя на учените, този мит беше успешно експлоатиран при провеждането на т.н. редукции в областта на науката. Непрекъснатото припомняне за някакъв изключително голям брой заети с наука в България беше лайтмотивът на извършените значителни съкращения на заетите в науката.

В резултат от недалновидното отношение на управляващите през последните 15 години при решаването на въпросите свързани с науката, в областта на научните изследвания беше допусната стратегическа грешка, чиито последици вече са налице. Нарушена бе  приемствеността в науката. Все по-малко млади хора се насочват към попрището на науката. Тези, които имат желанието и възможностите да го направят се стремят да се реализират извън страната. “Изтичането на мозъци “ се превърна в масово явление. Обезкървяването на науката в България беше извършено в “името на науката”по метода на прокрустовото ложе и по възможно най-болезнения начин.

 С оглед успешното включване на България в Европейското научноизследователско пространство /ЕНП/ и за да отговори на  европейски стандарти за заетост в областта на науката е необходимо значително да се  увеличат заетите в науката. У нас показателят характеризиращ персонала зает с  научни изследвания на 1000 заети  е два пъти по-нисък от средния показател за ЕС и многократно по-нисък от този в страни като Финландия и Швеция.

 

Фиг. 5. Персонал  и изследователи  в науката на 1000 заети. /2003г./

Източник: MSTI , 2005 /1; НСИ

*2002 г., **2001 г.

 

1.3.6.3. Критерии и показатели за развитието на науката и научните изследвания в България в условията на ЕНП

 

1.3.6.3.1. Показатели за финансиране на науката в света

 

Страните,  които приоритетно провеждат стратегия и политика на ускорено развитие на науката, без всякакво съмнение, ще бъдат сред лидерите в съвременния свят. В рамките на ЕС, колкото по-скоро бъде осъзнато огромното значение на науката за просперитета на всяка отделно взета страна, толкова по-бързо ще бъде реализирана стратегията за изграждане на обществото основано на знанието. Всяко забавяне в тази посока ще бъде с тежки последици за развитието на Европа. Бъдещето ще принадлежи на онези страни и общности, които заложат на науката като на основен фактор за  бъдещото им развитие. Поради това инвестициите в науката и научните изследвания са стратегически инвестиции, чието приложение трябва да бъде приоритет в политиката на всички страни от Европейския съюз. Приоритетността на науката и нейното стратегическо значение за развитието на ЕС трябва да получи признание във всички страни от съюза. За целта са необходими  конкретни решения и съответни гаранции за изпълнението им, за да бъде гарантирано мястото и ролята на науката в съвременния свят.

През 2003 г. в другите два големи световни научни центъра – САЩ и Япония   за развитието на научните изследвания са разходвани съответно 2,60 % и 3,15 % от БВП, като средствата за наука в ЕС-25 представляват 74,2% от разходите за наука в САЩ и 1,85 пъти повече отколкото в Япония.  При евентуалното изпълнение на поставените от Лисабонската стратегия цели и задачи пред науката и научните изследвания в Европейския съюз се очаква той да се превърне в световен лидер по отношение на финансирането на науката. При база 2003 г. увеличаването на относителния дял на разходите за научни изследвания на 3% от БВП на съюза, би означавало, че ЕС ще преодолее изоставането от САЩ и ще започне да насочва финансови средства за научни изследвания с около 20% повече отколкото САЩ. Това безспорно ще способства за въвеждането на високи технологии и  превръщането на икономиката на съюза в най-конкурентоспособната в света.

 

Таблица 1.

Относителен дял на разходите за наука от БВП /%/

 

ЕС*

Япония

САЩ

Китай

Русия

1996

1,88

2,83

2,55

0,60

0,97

1997

1,80

2,83

2,58

0,68

1,04

1998

1,73

2,95

2,60

0,70

0,95

1999

1,77

2,96

2,65

0,83

1,00

2000

1,80

2,99

2,72

1,00

1,05

2001

1,83

3,07

2,73

1,07

1,18

2002

1,85

3,12

2,66

1,22

1,25

2003

1,85

3,15

2,60

1,31

1,29

Източник: MSTI 2003/2 ; 2004/1; 2005/1 * - до 1998г.  - ЕС-15 ; след 1998 г. – ЕС-25

 

 Пример за последователна  политика на рязко увеличаване на разходите за научни изследвания са Русия и особено Китай. За последните 7-8 години той увеличи значително относителния дял на разходите за наука – от 0,6%  през 1996 г. на 1,31%  през 2003 г, т.е. повече от два пъти.  Русия също отбелязва значително нарастване на относителния дял на разходите за научни изследвания. При нея особено отчетлива е тенденцията към повишаване на дяловете след 1998 г., когато средногодишното нарастване е с около 0,06 процентни пункта.

На практика увеличенията на относителните дялове означават и ръст на стойностните обеми на разходите за научни изследвания в Китай и Русия. За периода 1996 – 2003 г. разходите  за научни изследвания в Китай нарастват от 20 089 млн.на 84 618 млн. ППС[53] щ. долари. В Русия това нарастване е от 8 369 млн. на 16 926 млн. ППС  щ. долари. Независимо от тези увеличения, разходите за научни изследвания в Китай през 2003 г.  представляват  29,7% от тези на САЩ, 40% от тези на ЕС и 74,2% от тези на Япония.  За  Русия тези съотношения са съответно 6%, 8 % и 14,8%.

 Налице е все още значително изоставане на двете страни по отношение на водещите страни  в света. Може да се очаква, че с темповете, с които те увеличават разходите за наука, в близките десетина години, единствено Китай ще започне да насочва финансови средства в обеми близки до тези на САЩ и ЕС. Разчетите показват, че при непроменени основни параметри на динамиката на разходите за наука, в близките 4-5 години Китай ще изпревари Япония по брутни разходи за научни изследвания и ще се превърне в третия по финансова мощ център за научни изследвания. В Русия все още ниският относителен дял на разходите за научни изследвания от БВП,  значително по-малкият обем на брутния вътрешен продукт в сравнение с този на САЩ, ЕС и Япония, както и ниските темпове на тяхното нарастване, предполагат забавен ръст на средствата за развитие на науката в страната.

 Израел  също е сред страните, които водят  политика на ускорено нарастване на разходите за научни изследвания и още през 1997 г. преминаха границата от 3 % от БВП. За периода 1997-2003 г. той увеличи разходите си за научни изследвания от 3 320 млн. на 6 6111 млн. ППС щ.долари, като през 2002 г. отбеляза своеобразен световен рекорд в областта на финансирането на науката – 5,05% от БВП за научни изследвания.[54]

Изпълнението на Лисабонската стратегия за изграждане на общество основано на знанието задължава страните от ЕС да насочат усилията си към значително повишаване на относителните дялове на разходите за наука от БВП. Натрупаното изоставане в сравнение със САЩ и Япония може да бъде преодоляно единствено при условие, че в рамките на ЕС се провежда единна стратегия и политика за развитие на науката. Ще бъде необходимо приемането и на специални мерки, които да способстват за постигането на по-добри показатели по отношение на финансирането на научните изследвания в Европейския съюз. Изпълнението на стратегическите цели от Лисабон означава и постигането на единство в целите и задачите при решаването на проблемите на науката във всяка страна членка на ЕС. Анализът показва, че все още не е налице прелом в тази посока. Показателите характеризиращи финансовото състояние на науката в ЕС след приемането на Лисабонската стратегия не са се променили в положителна посока.

 

Фиг.6. Разходи за научни изследвания в % от БВП – 2003 г.

*- 2001 г. , ** 2002 г. ***- 2004

 

С присъединяването на новите 10 страни към ЕС през 2004 г. проблемите с финансирането на науката в съюза придобиха нови измерения. Всичките новоприсъединили се страни са с показатели за финансиране на науката под средните за ЕС. Това несъмнено предизвика редица проблеми свързани с финансовото осигуряване на науката в рамките на съюза и постави пред изпитание изпълнението на задачите поставени в Лисабон. Основният проблем на всички новоприсъединили се страни, а също и кандидатките за присъединяване през 2007 г. – България и Румъния, е решаването на въпросите свързани с изключително ниските равнища на финансово осигуряване на научните изследвания.

 

Фиг.7. Разходи за научни изследвания /млн. ПС $/

Източник: MSTI, 2005/1

 

За периода 1997-2003 г.  разходите на ЕС за научни изследвания са средно около 70% от разходите за наука в САЩ, а  разходите на   Япония - около 40% от тези на САЩ.  За посочения период тенденцията, разкриваща динамиката на нарастването на разходите за научни изследвания в ЕС-25 е обнадеждаваща, тъй като те нарастват с 46,8%, докато  в САЩ за същия период те са нараснали с 33,8%, а в Япония с 25,6%. Тази благоприятна за ЕС тенденция трябва да бъде запазена, и поради това, е  необходимо да бъде реализирана Лисабонската стратегия, като за целта всички страни членки на съюза  трябва да провеждат политика на ускорено увеличаване на разходите за наука. Това е изключително трудна и сложна задача, но от нейното изпълнение до голяма степен зависи бъдещето на Европейския съюз.

Положителен пример в това отношение е рязкото нарастване на разходите за наука, които през последните години прави Китай. За последните 6 години той увеличава над 3 пъти /335,7%/ разходите си за научни изследвания, като изпреварва Германия и Франция по общ обем на средствата насочвани за развитие на научните изследвания. Ако през 1997 г. разходите на Китай за научни изследвания спрямо разходите за научни изследвания в ЕС са представлявали едва 17,7%,  през 2003 г. те са вече 40%.

Допълнителна информация относно политиката, която провежда дадена страна при финансирането на научните изследвания може да даде сравнението на темповете на нарастване на БВП с темпа на нарастване на средствата за научни изследвания /фиг. 8/. От нея се вижда, че в страни като България и Словакия темповете на нарастване на разходите за научни изследвания са няколкократно по-ниски от тези на БВП. Затова не е случайно, че при тях относителния дял на разходите за научни изследвания е твърде нисък. Група страни, между които Финландия,  Португалия, Дания, Австрия, Швеция и др., са характерни с изпреварващ темп на нарастване на разходите за наука. Това идва да подскаже, че науката при тях се развива приоритетно  и играе решаваща роля в развитието им.

 

Фиг.8. Темп на нарастване на БВП и на разходите за наука – 2003/1991 г.

Източник:MSTI  2005/1 ; НСИ

* 2002/1991 ; ** 2001/1991 г.

 

.

1.3.6.3.2. Показатели за финансово осигуряване на научните изследвания

 

Относителните дялове на финансовите средства за наука от БВП, както и абсолютните стойности на разходите насочвани за  научни изследвания, разкриват само една от страните на  анализа. Много по-цялостна е картината, когато разходите за научни изследвания се съпоставят с броя на населението на дадена страна или общност, или още по-добре,  със заетите с научни изследвания. Получените показатели ще ни дадат по- ясна представа за финансовата осигуреност на науката и учените.

Ако по разходи за научни изследвания на глава от населението през 2003 г.  ЕС-25  със своите 462,6 /ППС щ. долари/ на глава от населението е далеч след  САЩ  /977,7/ и Япония / 893,4/, то по разходи на един изследовател ЕС-25 /177,7 хил. ППС $/ - 2002 г. изпреварва Япония /168,8 хил./-2003 г.и е близко до САЩ /193,5 хил./-1999 г. Тези различия са продиктувани от относително по-малкия брой изследователи в ЕС-25. Изследователите падащи се на хиляда заети в Япония и САЩ  са значително повече в сравнение с ЕС-25.  През последните 2-3 години Япония и САЩ притежават показатели в рамките на 9,3 - 10,4 изследователи на 1000 заети, докато този показател за ЕС-25 през 2002 г. е едва 5,8 на 1000 заети . С други думи, относително ниския брой на изследователите в ЕС-25 е причината за сравнително добрата финансова осигуреност на отделния учен в  съюза.

По подобен начин стоят нещата и при анализа на персонала зает с научни изследвания. В ЕС –25 на 1000 заети се падат 10,2 души научен персонал. Отново водеща в това отношение е Финландия с 24,2 души научен персонал на 1000 заети. България с 5,1 души научен персонал и 3,6 изследователи на 1000 заети е значително под средното равнище в Европейския съюз.

Своеобразен измерител на финансовата осигуреност на заетите с научни изследвания можем да получим при сравнение на динамиката на нарастване на разходите за научни изследвания с динамиката на нарастване на заетите в науката.

 

Таблица 2.

Финансова осигуреност на научните изследвания

Страни

Години

Разходи за научни изследвания              /коефициент  на нарастване/

Брой изследователи

/ коефициент  на нарастване /

Коефициент  на  еластичност

(3:4)

1

2

3

4

5

Австрия

1998-2002

1,9622

1,5190

1,2917

Белгия

1998-2003

1,5681

1,2526

1,2519

Чехия

1998-2003

1,3307

1,2580

1,0649

Финландия

1998-2003

1,5016

1,3710

1,0952

Франция

1998-2002

1,1998

1,1971

1,0023

Германия

1998-2003

1,2847

1,1136

1,1536

Унгария

1998-2003

1,9660

1,2940

1,5193

Италия

1998-2002

1,2395

1,0901

1,1371

Полша

1998-2003

1,0046

1,0430

0,9632

Испания

1998-2003

1,7174

1,5352

1,1187

Словакия

1998-2003

0,9901

0,9488

1,0434

Словения

1998-2002

1,3959

1,0833

1,2886

ЕС-25

1998-2002

1,2991

1,1674

1,1128

Русия

1998-2003

2,0054

0,9898

2,0261

Румъния

1998-2003

1,0797

0,7625

1,4160

Китай

1998-2003

2,9771

1,7757

1,6766

България

1998-2003

1,3559

0,8208

1,6519

 

Анализът на таблица 2 показва, че финансовата осигуреност на учените зависи, както от увеличаването на разходите за научни изследвания  кол.3/, така и от промяната  в броя на изследователите /кол.4/. Отношението  кол.4 към кол.3, отразено в кол.5 като коефициент на еластичност, показва на единица нарастване на /респ. намаление/ на изследователите какво е нарастването /намалението/ на разходите за научни изследвания. При повечето от показаните в таблицата страни коефициентът на нарастване на разходите за научни изследвания изпреварва коефициента на нарастването на броя на изследователите, като единствено в Полша коефициентът на нарастване на броя на изследователите изпреварва този на  разходите за наука. Резултатът е влошаване на финансовата осигуреност на учените през последните 6 години в тази страна.

 Под влияние на значителното намаляване на броя на изследователите в някои страни като Словакия, Русия, Румъния и България и налице увеличаване на ефекта от нарастването на разходите за научни изследвания. Значителното увеличаване на разходите  за научни изследвания в Китай през указания период му позволява да увеличи съществено и броя на изследователите си без това да се отрази негативно върху тяхната финансова осигуреност. Напротив, Китай е сред страните осигурили най-бързо нарастване на  финансова осигуреност на своите учени през последните 6 години. Подобен е случаят и с Испания, където темпът на нарастването на разходите за наука  изпреварва темпа на нарастването на броя на изследователите, като по този начин е налице повишаване на финансовата осигуреност на учените.

В повечето от страните от ЕС-25 ръстът на разходите за научни изследвания изпреварват ръста на нарастването на броя на изследователите, като коефициентът на еластичност за ЕС-25 е 1,1128.

На фона на горните показатели България, като страна кандидатка за присъединяване към ЕС-25 и търсеща своето място  в Европейското научноизследователско пространство, независимо от високия коефициент на еластичност постигнат през последните 6 години, главно под влияние на намаляването на броя на изследователите, все още не би могла да бъде равностоен партньор със своите 30хил. ППС $ на един изследовател. В контекста на задачите произтичащи от Лисабонската стратегия за развитие на научните изследвания  става все по–наложително България да изгради така своята стратегия и политика в областта на научните изследвания, че в средносрочна перспектива да достигне най-малко днешните средни равнища на финансиране на науката в ЕС. Това би означавало, че в близките 4-5 години  у нас да бъде достигната границата най-малко от 1,5-1,6 % от БВП. Следва да бъдат хармонизирани и други показатели характеризиращи развитието на научните изследвания, като  разходи за научни изследвания на един изследовател, брой заети в областта на науката и др.

 Стратегията и политиката в областта на финансирането  на науката у нас трябва да бъде насочена и към промяна в структурата на финансовите източници.  През 2004 г. 65,8 % от тях се падат на държавните разходи. Държавата чрез своя бюджет през последните 7-8 г. години е  основен източник  на финансови средства за развитие на науката, като нейния дял в общите разходи за наука е в диапазона от 67% до 70%.  Този “модел” е характерен за страни с ниско развита икономика, където бизнесът не е основен инвеститор в научни изследвания.

През 2002 г. в ЕС-25 делът на правителствените разходи в общия обем на средствата насочвани към науката е 34,8%. В страните от ЕС делът на правителствените разходи през 2003 г. се движи  в диапазона от 62,7%  в Полша, до 25,7% във Финландия. В света с нисък относителен дял на държавните разходи в общия обем разходи за научни изследвания се отличава Япония – 17,7%, а в САЩ той е 31,2 % - /2003 г./

С оглед промяна в структурата на източниците за финансиране на науката в България, политиката в областта на научните изследвания трябва да бъде насочена към осигуряване на такава нормативна уредба, която чрез подходяща данъчна политика да стимулира бизнеса към инвестиране  в научни проекти. През следващите 5-10 години структурата на източниците на финанси за науката трябва да бъде променена, като се даде приоритет на бизнеса. Неговият дял следва да нараства, като се използват  огромните му възможности в тази насока. В ЕС-25 бизнесът осигурява 55,4% от общите разходи, като в страни, като във Финландия и Швеция този дял надхвърля 70%. С други думи, структурата на източниците за финансиране на научните изследвания у нас представлява огледален образ на структурата, установила се години наред във водещите в научно и технологично отношение страни.

Друг важен източник на финансови ресурси през последните 7-8 години е международното научно  сътрудничество. Чрез участието на България в него и най-вече след включването ни в рамковите програми на ЕС, делът на този източник достигна до 5,5% /2004 г./ от общите разходи за научни изследвания. Успешните участия на българските учени в последните  ІV, V и VІ рамкови програми ни дават основание за очаквания, че относителния  дял на средствата получени отвън могат да бъдат увеличени.Средният показател в ЕС за дела на средствата получени отвън е 8,5% /2002 г./. Увеличаването на относителния дял на средствата получени чрез участието на българските учени в международни проекти е постижима цел. За реализацията й са необходими значителни усилия, както от страна на учените, така и от  съответните държавни и научни институции, които трябва да създадат необходимите условия и предпоставки за още по-активно участие на учените в международното научно сътрудничество.

            Наред с привеждането на показателите, характеризиращи състоянието на финансовото осигуряване на науката в България с критериите и показателите в страните от ЕС, като относителни дялове, обеми, структури и др., ще е необходимо и показателите отнасящи се до заетостта в науката да бъдат хармонизирани с тези на ЕС. Преодоляването на негативните тенденции, като влошаващата се структура на заетите в науката, ”изтичането на мозъци”, ниският социален статус на учения и др. трябва да намерят своето решение Това на първо място означава разкриване на нови работни места, чрез обявяване на конкурси за млади учени. Този процес трябва да бъде обвързан с повишаването на социалния статус на учения, като икономическите му параметри следва значително да превишават средните стойности за страната. Само в този случай професията на учения ще стане отново привлекателна за младия човек и ще съответства на онази висша квалификация, която задължително притежават учените.

            В най-близка перспектива заетостта в науката следва да достигне средноевропейското равнище от 9-10 учени на 1000 заети. С други думи персоналът зает с научни изследвания трябва да бъде увеличен значително. От 18025 души персонал през 2004 г. той трябва да бъде увеличен  на около 25-26 000, към 2013-2015 година. Това ще означава плътно приближаване до средните стойности в ЕС от порядъка на 8,3-8,6 души заети в науката на 1000 заети. За да бъда постигнато това е необходимо да бъдат създадени подходящи условия за привличане на повече млади хора, като бъде осигурено ежегодно нарастване на заетостта в сферата на науката.

Начало

1.3.7. Иновационна активност и компютърната грамотност

 

В Стратегията за догонващо икономическо развитие е подчертано, че успешното развитие на българската икономика през следващите години и десетилетия не е възможно без основаването й на знанията и на новите технологии, между които ИКТ (виж сс. 99-100,249-264).

 

1.3.7.1. Оценка на иновационната активност

 

Подходът на Световната банка за определяне степента на иновационна активност в дадена страна се основава на оценка на иновационната й система. Националната иновационна система се разглежда като мрежа от изследователски центрове, университети, фирми, неправителствени организации и обществени групи, които създават ново знание, трансферират го и го адаптират към потребностите на страната.

Различията между иновационните системи на отделните страни се дължат на различния начин на структуриране, на управление и организация, на финансиране и стимулиране, на връзките и взаимодействието между бизнеса, университетите и научноизследователските организации, както и на редица външни за иновационната система икономически фактори.

В Методологията на Световната банка се използва следния разширен набор от променливи (показатели) за оценка на иновационната система на дадена страна:

·        брутни преки чуждестранни инвестиции (като % от БВП);

·        търговия с промишлени стоки (като % от БВП);

·        износ на високотехнологични продукти (компютри, фармацевтични продукти, електроника и инструменти) като % от износа на промишлени стоки;

·        плащания за лицензи и разрешителни за ползване на нематериални активи и права на собственост като патенти, авторски права, търговски марки и др.;

·        приходи от лицензи и разрешителни за ползване на патенти, авторски права, търговски марки и др.;

·        брой на заявленията за регистрация на патенти и търговски марки;

·        общо разходи за научни изследвания и развойна дейност (като % от БВП);

·        разходи на частния сектор за изследователска и развойна дейност;

·        изследователи в НИРД (в абсолютен брой и на1 млн. население);

·        коефициент на записвания в инженерни и природонаучни специалности във висшето образование (като % от броя на всички студенти);

·        взаимодействия между фирмите и университетите в областта на НИРД;

·        публикации в научни и технически списания (в абсолютен брой и на 1 млн. население);

·        наличие на рисков капитал;

·        усвояване на нови технологии на фирмено равнище.

 

Оценката на Световната банка за състоянието на иновационната система в България може да се онагледи по следния начин:

 

Таблица 1.

Оценка на иновационната система  (0-мин., 10- макс. оценка)

показатели

България
ЕС – 15

Страни от Г-7

Брутни преки чуждестранни

инвестиции като % от БВП

 

6,41

 

8,93

 

7,31
Търговия с промишлени стоки

като % от БВП

 

8,39

 

7,33

 

4,60
Високотехнологичен износ като

% от износа на промишлени стоки

 

4,26

 

7,87

 

8,39
Плащания за лицензни и

авторски права (млн.щ.д.)

 

4,66

 

8,79

 

9,56
Плащания за лицензни и

авторски права/1 млн.население

 

5,15

 

9,77

 

8,67
Приходи от лицензни и

авторски права (млн.щ.д.)

 

4,55

 

8,84

 

9,75
Приходи от лицензни и

авторски права/1 млн.население

 

5,56

 

9,04

 

9,24
Одобрени патентни заявления

от Патентното  ведомство на

САЩ/ 1 млн.население

 

 

5,86

 

 

8,78

 

 

9,41
Общо разходи за НИРД

като % от БВП

 

3,86

 

8,13

 

8,61
Разходи на частния сектор

за НИРД

 

2,91

 

8,24

 

8,86
Изследователи в НИРД/

1 млн.население

 

4,88

 

8,66

 

8,31
Ниво на записвания в

научни и инженерни специалности

 

7,23

 

5,25

 

5,23
Сътрудничество между

университетите и фирмите

 

2,18

 

7,91

 

8,68
Публикации /в научни и технически  списания/ 1 млн. население

 

7,09

 

8,87

 

8,85
Наличие на рисков капитал

          5,36

        8,36

             8,55
Усвояване на нови технологии на фирмено равнище

 

1,13

 

7,61

 

8,07

Източник: Световна банка, Методология за оценка на знанието (КАМ 2006)

http://info.worldbank.org/etools/kam2006/index.htm

 

Показателите за България са около средното ниво или под него, което красноречиво говори за ниската степен на развитие на иновационната система и за слабата иновационна активност в страната.

 Липсата на съществени реформи по отношение на организацията, управлението и структурата на наследената база, върху която се изгражда иновационна система на България в периода на демократичните промени, поставя под съмнение способността на нейния потенциал да отговори на потребностите на съвременната икономиката, на търсенето и предлагането на иновационни продукти при новите пазарни условия.

Силно негативни са тенденциите във финансирането на иновационната ни система, тъй като след 1989 г. се наблюдава значително намаляване на съвкупните разходи за НИРД като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).[55] Много нисък в сравнение със средното за ЕС равнище е и делът на разходите за НИРД от страна на индустриалния бизнес.[56] Причините за тази тревожна действителност са много, но най-общо те могат да се сведат до следните:

·        бързата промяна на икономическите отношения в страната между 1990 г. и 1994 г. прекъсна всички връзки на иновационната система и едва след 2000 г. започна тяхното бавно възстановяване или изграждането на нови такива;

На практика “пазарът” на националната иновационна система (вътре в страната и в рамките на бившия СИВ) се сви рязко и почти изчезна.

·        липса на адекватна политика за предефиниране и преориентиране на иновационната система към Европейския съюз;

На практика няма цялостна стратегия за страната, обвързана със социално-икономическата стратегия и с Плана за действие на правителството в тази насока.

·        липса на адекватна статистическа информация за действителните характеристики и реалната оценка на националната иновационна система в съответствие с Евростат.

На практика НСИ не работи със съпоставими за страните от ЕС   показатели, което сериозно затруднява международните  сравнения.

 

Въпреки че ресурсното финансиране на НИРД е заменено с проектно финансиране, предоставяно на конкурсен принцип, научноизследователските и иновационните центрове разчитат преди всичко на безвъзмездни средства от страна на държавата и от Европейски програми. Проблемите с финансирането остават и се задълбочават защото:

·        вътрешните, вкл. и бюджетни ресурси, са ограничени;

·        средствата, предвидени и отпуснати по Европейските програми не се усвояват пълноценно (нормативните изисквания за българските фирми и научноизследователски звена при проектното кандидатстване по Европейските програми са трудно достижими, а регулативните ограничения нарастват);

·        бизнесът не предвижда средства за финансиране на НИРД, защото резултатите от нея не намират приложение и реално признание в стопанската практика, а възможностите за собствена иновационна дейност са твърде ограничени.

 

Тъй като за развитието на иновационната система у нас определящ през следващите десетилетия ще бъде интересът на частния сектор към нововъведенията, сред възможните източници за неговото повишаване са:

·        ефективната нормативна защита на правата на интелектуална собственост;

·        мотивирано отчитане на нематериалните активи в капитала на фирмата;

·        нормативно регулирани стимули за фирмите, които инвестират средства за създаване, усвояване и използване на иновации;

·        достъпни и финансово осигурени гаранционни фондове и фондове за рисков капитал.

 

Създаването на работеща регулаторна рамка за защита на интелектуалната собственост е особено важно. Българските фирми оценяват съществуващите нормативни актове в тази сфера като “недобри”. Според тях действащата законова рамка е неадекватна на реалните условия и възможности в страната. В много МСП все още липсва дългосрочно стратегическо планиране. Това оказва негативно влияние върху иновативното търсене и предлагане. Фирмите разчитат на конкурентност, основана предимно на ниски разходи, дори когато имат потенциал за развитие на фирмени иновационни стратегии, което би подобрило тяхната конкурентна способност. На практика бизнесът в България не се интересува сериозно от патентоване, лицензиране и придобиване на нематериални активи. Повечето фирми дори не възприемат този вид дейности като иновационни.  Освен това няма ясен критерий и точна информация нито за новите продукти, произведени от фирмите, нито за новите производствени технологии, прилагани от тях. Под разходи за иновационна дейност повечето от фирмите разбират вложения в нови машини и оборудване, частично – за покупка на нови материали, и не предвиждат почти никакви средства за собствена научноизследователска и развойна дейност. Извънфирмени източници за финансиране на иновационната дейност на практика отсъстват. Фирмите не разполагат с информация и подготвени специалисти, за да участват в европейски проекти за финансиране на нововъведения. Изводът е, че иновациите все още не са приоритет на българските предприятия.[57]

Изключително ниският дял на разходите за иновации от страна на частния сектор е признак и за неефективното използване на човешкия интелектуален капитал в страната. Световната банка оценява човешкия потенциал в иновационната система на България сравнително високо количествено, но ниско качествено. Въпреки че страната притежава относително много специалисти, заети с НИРД, те произвеждат малко и икономически нереализуеми проекти. Последното се илюстрира най-ясно от липсата на връзки между изследователските центрове и фирмите. Като цяло взаимодействието между фирми, университети, научни и изследователски институти в България може да се определи като слабо, а договорните отношения – предимно краткосрочни. Това се отразява негативно върху ефективността на иновационния процес в страната. В тази връзка подходящата политика за повишаване на иновационната активност се основава на следните действия:

·        стимулиране на съвместните инвестиции за иновации чрез създаване на публично-частно партньорство;

·        реформиране на иновационната система с акцент върху пазарната ориентация и комерсиализация на резултатите от НИРД чрез установяване на траен контакт между източниците на знания и нови технологии, от една страна, и малките и средни производствени предприятия - от друга;

·        специализирано информационно обслужване на бизнеса при въвеждане на иновациите в производството и обучение за тяхното използване;

·        утвърждаване на проектното финансиране и търсене на синергичен ефект между различните иновационни проекти (държавни, частни, европейски) с участието на фирми от производството;

·        формиране на материален интерес за придобиване на права върху интелектуална собственост с цел повишаване на капитала на фирмата и повишаване на конкурентната й способност.

 

1.3.7.2. Оценка на състоянието на компютърната грамотност

 

Компютърната грамотност определя степента на усвояване, използване и разпространение на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) в дадена страна. А те са основната движеща сила на прехода от индустриално към информационно общество. ИКТ преобразяват цялата икономика като правят търговията между отдалечени точки по-бърза и по-евтина, намаляват производствените разходи и увеличават икономическата ефективност. ИКТ “изглаждат” информационната асиметрия между производители и потребители, намаляват възможността за ценова дискриминация и създават условия за появата на нови продукти и услуги, които по-добре отговарят на нуждите на потребителя. Достъпът до повече информация увеличава конкурентността между стопанските субекти и стимулира иновативността. Разпространението, усвояването и използването на ИКТ отразяват нивото на изграждане на новата икономика (икономиката на знанието) в съответната страна. Важни фактори за нейното развитие са цялостната компютъризация и всеобщият достъп до интернет. Въпреки че през последните години в страната ни се отбелязва значителен ръст в броя на компютрите и потреблението на интернет, степента на навлизане на ИКТ във всекидневието на българите може да бъде оценена като относително ниска и България все още отстъпва значително от средните европейски нива.

Достъп до персонален компютър и интернет

Според проучвания на НСИ през 2003 г. и 2004 г.[58] съответно 6,8% и 14,6% от населението на страната има в къщи, като неговото разпространение е значително по- достъп до персонален компютър голямо в градовете, отколкото в селата. Преносимият компютър (laptop) и ръчният (джобният) компютър (palmtop) са все още рядкост в българските домакинства (под 0,5%).

Ниският процент от населението в страната, което притежава собствен компютър обяснява и изключително слабото използване на възможностите на глобалната мрежа в България. Броят на домакинствата с достъп до интернет, е не само нисък, но и расте твърде бавно и нестабилно, съответно 5,2% и 9,6% за 2003 г. и 2004 г. Това обаче са извадки за възрастова група над 15 години, а както лесно се забелязва и по интернет клубовете, непълнолетните са по-активните потребители. Но дори и според други по-малко представителни проучвания регистрираното потребление на интернет в страната е между 12% и 19%. По данни на Евростат, в 25-те държави от ЕС 42% от семействата ползват интернет у дома си. От новоприетите държави относителният дял на домакинствата, посочили, че имат достъп до глобалната мрежа, е най-голям в Кипър. По този показател България изпреварва единствено Турция (7,0%). Но населението на южната ни съседка е близо десет пъти повече, така че в абсолютно измерение в Турция потребителите на интернет вкъщи са няколко пъти повече, отколкото в България.

Значителна част от домакинствата, които имат достъп до интернет, влизат в глобалната мрежа с помощта на персонален компютър. Мобилните телефони се използват по-рядко като средство за достъп до интернет (3,4% от населението). Цифровият телевизионен приемник със специално интернет устройство все още не е навлязъл в ежедневието на българина (само  0,4% от домакинствата са посочили, че използват тази възможност за достъп до интернет).

Използване на персонален компютър и интернет

Според данните от проучванията на НСИ през 2004 г.[59] само 22,8% от населението е използвало компютър през последните три месеца към момента на наблюдението (през 2003 г. е 17,5%). Много е голям процентът на хората, които никога не са ползвали компютър или са го правили преди повече от година (75,2%). Важен фактор, който определя честотата на използване на компютър, е възрастта на хората, като с нарастването й честотата намалява. Най-активни са младежите между 16 г. и 24 г. В същото време при хората над 55 г. това е изключителна рядкост.

По отношение на работата с компютър могат да се степенуват следните зависимости: от етническата принадлежност, от образованието, от доходите, от типа населено място. В малцинствените групи от 63% (при турците) до 88% (при ромите) отсъства работа с компютър. Домашен компютър имат едва 2% от турците.  Едва 14 % от хората с висше образование не работят с компютър, а неползващите компютър сред тези с основно образование са 49 %. С домашен компютър разполагат 41 % от семействата на висшист, при 6% на тези с основно образование.

Компютърна грамотност

Най-много лица от анкетираните (23,3%) посочват, че имат добра обща компютърна грамотност. Данните сочат, че 14,4% от хората притежават умения за използване на компютъра като средство за комуникации и обмен на информация по електронен път. Сравнително по-малко хора използват програмния продукт Excel за прилагане на огромни аритметични формули за събиране, изваждане, умножение или деление на числа в електронни таблици (10,4%). Електронната презентация, както и създаването на интернет страница са познати на 4,1% от населението и служат за реклама, подготовка на доклади, онагледяване на данни и информация. Създаването на компютърни програми е тясно свързано с прилагането на специални познания и грамотност в необятния свят на информационните технологии, а с такива умения се отличават около 1,9% от лицата, които работят с компютър.

Според данните на НСИ 15,9% от населението между 16 г. и 74 г. в България е използвало интернет през последните три месеца към момента на проучването. Все още е голям делът на хората, които не познават интернет или не са били онлайн повече от година (81,9%). Честотата на ползване на интернет е в тясна зависимост от степента на придобитото образование и възрастта на потребителите. Данните сочат, че през 2004 г. в интернет ежедневно са били 3,8% от хората с висше образование, непосредствено след тях са хората със средно образование (3,0%). Повече от половината от ползващите редовно интернет са млади хора до 30 г. Честотата и структурата на използване на електронната поща са аналогични с тази на интернет потреблението. Най-голям процент от потребителите влизат в глобалната мрежа, за да търсят информация или онлайн услуги (35,0%). Мнозина от българите използват интернет с цел комуникации (23,1%), а значително по-малка част се възползват от предлаганите обществени услуги на електронното правителство (9,8%) и образователните онлайн услуги (5,9%). Статистиката сочи, че само 1,9% от хората използват електронните пазари за поръчки и продажби на стоки и услуги, финансови услуги, както и за електронно банкиране. Според проучването много от хората (94,7%) нямат възможност или не желаят да се доверят на електронните пазари, или не са запознати с удобствата и предимствата на световната електронна търговска мрежа.

Бариери пред използването на ИКТ

Мотивацията за използване на ИКТ и по-специално на компютър и интернет, а оттам и бариерите пред употребата им, силно се различават в зависимост от различни демографски фактори.

Сред най-силните фактори за навлизане на компютрите в домакинствата са степента на образованост и наличието на ученик. Определящ е и ефектът от мрежата - ако в социалната среда на човек по-голяма част от хората имат компютър и ползват интернет, то е много вероятно и той да си закупи компютър и да се включи в глобалната мрежа, за да поддържа участието си в социалната среда. Важна пречка пред по-голямото разпространение на интернет сред българските домакинства представляват високите телекомуникационни разходи (над 80% в общите разходи за достъп до интернет), породени от монополното положение на БТК.[60]  Но цената на ползване на интернет е фактор с намаляващо значение, посочен едва на четвърто място от анкетираните. Съществуват редица субективни причини за незадоволителното използване на ИКТ от населението: липсата на интерес сред хората, особено от по-възрастното поколение; незнанието на чужди езици; бавното “усвояване” на новите технологии сред широки групи от населението, които не могат чисто технически да боравят с тях и да се възползват от възможностите им; липсата на подходящо компютърно оборудване и време, т.е., ИКТ не са част от ежедневните трудови ангажименти на хората.

Като цяло слабото разпространение на ИКТ сред българското население се дължи на малките разходи, които са склонни и имат възможност да отделят българските домакинства за информационни и комуникационни продукти. В Централна Европа, независимо от доста по-високите доходи, домакинствата дават много по-сериозен процент от разходите си за ИКТ.

 

Таблица 2.

Разходи за ИКТ в Централна и Източна Европа

 

Страна

Отношение на ИКТ

Разходите към БВП

Разходи за ИКТ на човек

от населението ( в €)

 

България

1,8

 40

Чехия

3,3

251

Естония

3,1

150

Унгария

3,5

193

Латвия

2,5

 92

Литва

1,7

 73

Полша

2,0

104

Румъния

1,5

 32

Словакия

2,4

141

Словения

2,1

255

Общо за ЦИЕ

2,3

111

Общо за Западна Европа

3,1

735

Източник: Боянов К., Д. Тодоров, Основни тенденции в развитието на информационните и комуникационните технологии, Списание на БАН,  5/2004, с. 27

 

Използване на ИКТ в предприятията

Добрият бизнес климат в страните от ЕС неизменно се свързва и с приложението на ИКТ в ежедневната дейност на фирмите. Получените данни от изследване на НСИ[61] сочат, че предприятията в България разполагат с високо развита информационно-комуникационна среда, а компютрите и интернет са неразделна част от техническото оборудване на фирмите и необходимост за постигане на по-бърза и по-ефективна работа и по-висока производителност.

С най-добра информационно-техническа база се отличават 98,3% от големите предприятия (с над 250 заети). За 93,8% от средните предприятия (от 50 до 249 заети) компютрите са също широко разпространено и необходимо средство за успешно развитие на дейността им. Малкият бизнес (от 10 до 49 заети) има по-ограничени възможности за използване на компютри (80,5%), макар че се старае да не изостава от съвременните тенденции при прилагането на ИКТ.

Сред фирмите в България най-популярна е локалната мрежа LAN (28,6%). Малко повече от една четвърт от предприятията разполагат и с интранет мрежи за вътрешно ползване (27,2%). Значително по-ограничено е разпространението на безжичната LAN мрежа (4,8%). Разширението на интранет, което позволява частичен кодиран достъп на външни потребители в мрежата, или т.н. екстранет е най-често срещан в компютърните системи на най-големите фирми (12,4%), докато средно за всички предприятия използването на естранет е твърде малко – 3,4%.

Използването на интернет предоставя на предприятията в България неограничени възможности за получаване и обмен на информация, комуникации, търговия и  услуги на потребителите от цял свят. Данните от изследването показват, че вече 93,3% от най-големите предприятия имат достъп до интернет, следвани от средните (76,7%) и от малките предприятия (57,7%). Средно за страната 61,8% от предприятията използват предимствата на глобалната мрежа. Според резултатите от направено проучване в страните-членки на ЕС 90 % от предприятията с над 10 заети имат достъп до интернет. Изоставането в нашата страна е очевидно.

Целите на използване на интернет от предприятията се градират по следния начин: маркетингов мониторинг и проучване на пазарите (38,1%), банкиране и финансови услуги (25,8%), обучение  и образование и др. От предприятията с достъп до интернет 11,8% са поръчвали продукти и услуги онлайн. Най-активни са малките фирми, от които 30,8% се доверяват на сигурността на електронната търговия и предоставят индивидуални данни на фирмата в глобалната мрежа. Близо една четвърт от предприятията в страната (24,9%) имат запазено интернет пространство и собствен уебсайт. Най-активни са големите предприятия, 54,9% от които използват интернет за реклама на свои продукти и представяне на каталози и актуална ценова информация. И по този показател голяма част от българските фирми не отговарят на европейските стандарти, според които присъствието на бизнес единиците в глобалната мрежа е основно изискване.

Интензивното развитие на ИКТ в България се дължи основно на навлизането на чужди компании на местния пазар, на включването на български ИТ фирми в международни производствени мрежи чрез аутсорсинг поръчки, на ръста на продажбите на информационно и комуникационно оборудване за крайни потребители и на големите обществени поръчки. Тези фактори обаче не са достатъчни, за  да доведат до значим растеж в използването на ИКТ. Делът на персонала с базова компютърна грамотност е все още нисък - средно 20% за МСП, а делът на служителите със специална ИТ подготовка е дори по-нисък – 5%. Изводът е, че въпреки нарасналите възможности за осъществяване на високотехнологичен труд в страната се наблюдава недостиг на квалифицирана работна ръка, а сравнително доброто равнище на ИКТ оборудването в предприятията се използва слабо и неефективно.

 

Заключение

 

Основно предизвикателство пред предприятията през следващите няколко години е по-ефективното прилагане на наличното ИКТ оборудване за интегриране и управление на вътрешнофирмените процеси с цел подобряване на тяхната международна конкурентна способност. Необходимостта от извършване на сложни организационни и управленски промени чрез новите информационни и комуникационни технологии е стимул за тяхното по-пълноценно използване.

Същевременно е необходима сериозна подкрепа от страна на държавата и разработването на активна правителствена политика за реализиране на възможностите, които предоставят европейските програми и структурните фондове за утвърждаване на общоевропейските цели в развитието на информационните и комуникационните технологии:

· ИКТ да бъдат насочени главно към нуждите на потребителите;

· критерий за ефективното приложение на ИКТ е своевременно и всестранно доставяне на услуги за населението и за фирмите;

· внедряването и използването на ИКТ да бъде основен източник за конкурентни предимства за икономиката на страната и за нейните стопански субекти.

Начало

1.3.8.     Еволюция на демографската криза

 

В Стратегията за догонващо икономическо развитие с особена тревога се обръща внимание на демографската криза в България (виж сс. 100-104).

Измененията в основните показатели, характеризиращи развитието на населението у нас, през периода 2000-2004 г. са естествено продължение на тенденциите в развитието на процесите от предходните 10 години, които са използвани в настоящото изложение като база за анализа на протичащите демографски промени.

Продължи намалението на размера на общото население на страната - през разглеждания 4-годишен период то възлиза на 350 хил. души, които са разпределени по равно между двата пола (фиг. 1). В рамките на периода 1990-2004 г. населението на България е намаляло с почти 1 230 хил. души. Най-значителната част от него се пада на периода 1990-1995 г. (600 хиляди души). След това намалението се забави – през периода 1995-2000 г. абсолютният му размер беше над два пъти по-малък спрямо предходния период (235 хил. души). Регистрираният спад в размера на населението през последните четири години показва отново засилване на разглеждания процес (390 хил. души), още повече като се вземе предвид, че последният период е по-кратък с една година[62].

 

Фиг.1. Изменение на общия брой на населението на България през 1990-2004 г.

(%)

 

 

1.3.8.1.            Развитие на основните демографски процеси

 

В началото на 90-те години на миналия век в репродуктивното поведение на населението настъпиха значителни резки изменения. Те продължават и до днес, макар и с по-бавни темпове през периода 2000-2004 г., и основен техен резултат е резкият и голям спад в равнището на раждаемост (таблица 1). Целият 15-годишен период може да се раздели на два подпериода. През първия (1990-1995 г.) основните показатели за раждаемостта се свиха рязко и бързо. През втората част на периода (след 1995 г. до днес) посоката на процесите се запазва, но темповете на изменението им са далеч по-ниски.

Общият брой на ражданията продължава да намалява през периода 2000-2004 г. Най-ниска е стойността на показателя през 2002 г., когато намалението спрямо равнището на показателя през 2000 г. е около 7 хиляди и то представлява почти 10-процентно намаление. През последните две години този показател има известен растеж, макар и все още да е под равнището на 2000 г. Брутният коефициент за раждаемост зависи не само от броя на родените деца през дадена година, но и от размера и повъзрастовото разпределение на цялото население. Тъй като и числителят, и знаменателят на този показател намаляват през разглеждания период, като намалението на числителя е относително по-голямо, то и стойността на коефициента намалява в рамките на периода. Тоталният коефициент за плодовитост[63], след значителното намаление в периода до 1995 г., се задържа на приблизително едно ниво от средно 1,2-1,3 деца на една жена до 2004 г. Счита се, че, за да се осигури просто възпроизводство на едно затворено[64] население, е необходимо тоталният коефициент за плодовитост да има стойност около 2,2. Следователно, през разглеждания период, както и през целия 15-годишен период, равнището на раждаемост е далеч под нужната стойност и почти наполовина по-ниско от равнището за просто възпроизводство на населението.

 

Таблица 1.

Показатели за раждаемост в България през периода 1990-2004 г.

Показатели

Години

 

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Живородени-броя

105180

71967

73679

68180

66499

67359

69886

Общ брой раждания-броя

105821

72425

74234

68680

67038

67908

70433

Брутен коеф. За раждаемост (в ‰)1

11,7

8,6

9,0

8,6

8,5

8,6

         9

Общ бр. жени във фертилна възраст

2157936

2054001

1996544

1907430

1898456

1889553

1880939

Общ коефициент за плодовитост

48,7

35,0

36,9

35,7

35,0

35,6

37,2

Общ брой извънбрачни раждания

 

13052

18519

28262

28666

28474

31072

34043

    - Относителен дял на извънбрачните

 

 

 

 

 

 

 

    - Раждания в общия брой раждания

     (в %)

12,4

25,7

38,4

42,0

42,8

46,1

48,8

Тотален коефициент на плодовитост

1,73

1,23

1,27

1,20

1,21

1,23

1,29

Средна възраст на майката:

 

 

 

 

 

 

 

  - при раждане на дете-години

23,9

24,1

24,9

25,1

25,3

25,6

25,8

   - при раждане на първо дете-години

22,2

22,4

23,5

23,8

24

24,3

24,5

Нето-коефициент на възпроизводство

0,87

0,59

0,60

0,59

0,57

0,58

0,61

Годишен брой регистрирани аборти

144644

97092

61378

51165

50824

48035

47223

   - в т.ч. по желание  (в %)

-

-

-

75,6

70,4

63,8

61,1

Аборти на 1000 жени във фертилна възраст-броя

67,0

47,3

30,7

26,8

26,8

25,4

25,1

Съотношение аборти на 100 раждания

- броя

138

135

83

75

76

71

67,0

 1 – Брой живородени деца на 1000 души от общото население.

Източници: Изчисления по НСИ, Население и демографски процеси, 1991-2004; Council of Europe, Recent demographic developments in Europe, 2003.

 

 

Още по-точен измерител на раждаемостта от гледна точка на възпроизводството на населението е т. нар. нето-коефициент на възпроизводство. Той показва средно колко живородени момичета се падат на една жена във фертилна възраст. С други думи, този показател е мярка за степента, в която поколенията жени във фертилна възраст осигуряват своето заместване в бъдещ период. Като се има предвид, че част от живородените момичета няма да доживеят до достигане на фертилна възраст и до раждане на момиче поради наличието на смъртност, то, за да се осигури заместването на поколенията майки, е нужно нето-коефициентът да има стойност над 1,1. Стойността на разглеждания показател падна под това равнище още в средата на 80-те години на миналия век, но след 1995 г. тя се сви до 0,60 и до края на периода се задържа около това равнище.

Стойността на двата коефициента за възпроизводство (тоталният коефициент за плодовитост и нето-коефициента) се определят както от броя на родените деца, така и от размерите и повъзрастовото разпределение на жените във фертилна възраст. Промените в повъзрастовите коефициенти за плодовитост, започнали към края на 70-те години на 20 в., които се ускориха от края на 80-те години, не затихват и през периода 2000-2004 г. (фиг. 2). Продължава намалението на ражданията в младите възрастови групи (до 29 години), от които се раждат около 4/5 от всички родени деца. През разглеждания период този дял не спира да намалява – от 83% през 2000 г. на 78,0% през 2004 г. (за сравнение, той бе 88,5% през 1990 г. и 87,1% през 1995 г.). Наблюдава се слабо увеличение в коефициентите за плодовитост на възрастовата група 30-34 г., чието равнище днес се доближава до това, което тя имаше в края на 70-те години на 20 в.

Накрая нека да се спрем накратко на някои други характеристики, свързани с раждаемостта. Най-напред трябва да се посочи една особеност на България – все още твърде високото равнище на броя регистрирани аборти: от 1977 до 1999 г. броят на абортите надхвърляше броя на живородените деца. Този показател се снижава съществено както през последните няколко години, така и през целия период от 1980 г. насам, но едва през 2000 г. съотношението между абортите и родените деца се обърна в полза на втория показател и продължи да намалява до края на периода. При все това, регистрираният брой аборти (почти 3/5 от които са по желание през 2004 г., т.е. не по медицински причини) е изключително висок в условията на съвременните възможности за контрацепция и регулиране на броя и календара на ражданите деца. На второ място е нужно да се отбележи неизменния (в абсолютно изражение), но нарастващ относително дял на извънбрачните раждания – процес, който е свързан с промените, настъпили в брачното поведение на нашето население. И на последно място трябва да подчертаем постепенно увеличаващата се средна възраст на жените при раждане на дете – процес, чиято скорост се засили от средата на 90-те години на 20 в. и до края на разглеждания период се запазва без изменения.

 

Фиг.2. Повъзрастови коефициенти за плодовитост през 1990, 1995, 2000 и 2004 година

 

Преходът към пазарна икономика още от самото начало бе съпроводен и от значителни изменения в брачното поведение на населението на България (таблица 2). Броят на сключените бракове намалява през целият 15-годишен период. Най-рязко бе съкращаването на показателя до 1995 г. (с повече от 1/3), след което настъпи известно стабилизиране на процеса. Но от 2000 г. насам намалението на сключваните бракове отново се засилва и през 2002 г. равнището на показателя вече е над два пъти по-ниско от това през 1990 г., след което до края на периода има слабо увеличение.

 

Таблица  2.

Показатели за брачност и бракоразводимост в България през периода 1990-2004 г.

Показатели

Години

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Общ брой сключени бракове

59874

36795

35164

31974

29218

30645

31038

Общ коефициент на брачност ( в‰)

6,7

4,4

4,3

4

3,7

3,9

3,9

Тотален коефициент на І-ви бракове при жените1

0,90

0,55

0,53

0,51

0,47

0,49

0,50

Средна възраст при сключване на първи брак-години

 

 

 

 

 

 

 

Мъже

24,5

26

28,1

28,1

28,1

28,4

28,8

Жени

21,4

22,6

24,7

24,8

24,8

25,2

25,5

Общ брой разводи

11368

10661

10578

10275

10203

12003

14669

Общ коефициент на бракоразводност (в ‰)

1,3

1,3

1,3

1,3

1,3

1,5

1,9

Разводи на 100 сключени брака-броя

19,0

29,0

30,1

32,1

34,9

39,2

47,3

 1 - Изчислява се за всички жени на възраст между 15 и 50 години, подобно на тоталния коефициент за плодовитост, и показва колко първи бракове се падат на една жена, навършила 50 години

 

Източници: Изчисления по НСИ, Население и демографски процеси, 1991-2004; Council of Europe, Recent demographic developments in Europe, 2003.

 

Голямото намаление в броя на сключените бракове е основната причина за намалението на общия коефициент на брачност и на тоталния коефициент на първи бракове при жените, който е сума от повъзрастовите коефициенти за жените. Фигура 3 илюстрира голямото намаление в повъзрастовите коефициенти за брачност (първи бракове) на жените от началото на 90-те години на миналия век до 2004 г.

 

Фиг.3. Първи бракове на 1000 жени на възраст до 50 години  през 1990, 1995, 2000 и 2004 година.

 

В същото време средната възраст на сключване на първи брак нараства неизменно през целия период и за двата пола. Общото увеличение за периода 1990-2004 г. е почти еднакво за двата пола (съответно 4,3 години при мъжете и 4,1 години при жените). Следва да се отбележи и фактът, че през 1995 г. средната възраст на сключване на първи брак при жените за пръв път в България надвиши средната възраст на раждане на първо дете, макар и с малко (0,4 години). До 2000 г. тази разлика се увеличи на 1,2 години и оттогава до края на периода различието се задържа около посоченото равнище.

От началото на 90-те години на 20 в. годишно около 11000 семейни двойки се развеждат у нас. Тази цифра остава сравнително стабилна до края на разглеждания период, въпреки същественото й краткотрайно намаление през 1992-1994 г., когато достигна равнище с 1/3 по-ниско от това през 1990 г. и независимо от намалението на коефициента на брачност и измененията на разпределението на населението по семейно положение. За разлика обаче от процесите на раждаемост, брачност и аборти, при които намалението на равнищата е голямо, общият коефициент на бракоразводност остава неизменен през периода. Едновременно с това съотношението разводи на 100 сключени брака нараства почти два пъти в рамките на последните 15 години и през 2004 г. на всеки 100 сключени през годината брака се падат вече 47,3 развода.

В резултат на описаните промени в еволюцията на процесите на брачност и бракоразводност разпределението на населението на страната според юридическото семейно положение е претърпяло незначителни изменения за периода 1992-2001 г.[65]. Те се изразяват в намаление на относителния дял на женените с един пункт (от 54,9% през 1992 г. на 53,8% през 2001 г.) и в също толкова слаби увеличения на дяловете на разведените и овдовелите лица.

Развитието на смъртността в нашата страна през последното десетилетие на миналия век беше много неблагоприятно. Периодът след 2000 г. до днес се характеризира с известно стабилизиране на процесите и слабо подобряване на показателите (табл. 3). До 2000 г. непрекъснато нарастваше общият брой на умиранията, след което през 2001 г. бе отчетено намаление и до края на периода показателят продължи да намалява, макар и по-слабо (до 110 хиляди умирания през 2004 г.). В резултат на това, въпреки намаляващото общо население, брутният коефициент за смъртност също се увеличава, за да достигне през 2003 г. равнище от 14,3‰. При разглеждане на този показател не бива да се забравя, че върху неговото изменение оказва силно влияние възрастовата структура на населението, а България е една от европейските страни със силно застаряващо население.

Отстраняването на влиянието на възрастовата структура, за да се оцени реалната интензивност на промените в смъртността, се осъществява с независими показатели, каквито са средната продължителност на живота на различна възраст. Развитието на средната продължителност на живота при раждане у нас през разглеждания период също премина през два етапа. Показателят за мъжете, чието равнище стагнираше през 80-те години, започна да намалява през следващото десетилетие и през 1995 г. беше с една година по-нисък от нивото си през 1990 т. След това той започна слабо да нараства и през  периода  2000-2004 г.   вече   надмина  базовото   равнище    от 1990 г.

 

Таблица  3.

Показатели за смъртност в България през периода 1990-2004 г.

Показатели

Години

 

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Общ брой умирания

108608

114670

115087

112368

112617

111927

110110

Брутен коефициент за смъртност (в ‰)1

11,9

13,6

14,1

14,1

14,3

14,3

14,2

Средна продължителност на живота при раждане2

 

 

 

 

 

 

 

Мъже

68,1

67,1

68,15

68,5

68,5

68,9

68,9

Жени

74,8

74,9

74,34

75,2

75,4

75,4

76

Разлика

6,7

7,8

6,2

6,7

6,9

6,5

7,1

Средна продължителност на живота на 65 години

 

 

 

 

 

 

 

Мъже

12,7

12,7

12,9

13,0

13,0

12,9

13,3

Жени

15,1

15,4

15,6

15,7

15,7

15,7

16,2

Разлика

2,4

2,6

2,6

2,7

2,6

2,8

2,9

Коефициент на преждевременна смъртност (в %)3

29,7

28,3

25

25,2

24,5

24,3

24,9

Брой умирания на деца до 1 година

1554

1065

981

982

887

831

814

Общ коефициент на детска смъртност (в‰)4

14,8

14,8

13,3

14,4

13,3

12,3

11,6

Коефициент на перинатална смъртност (в ‰)5

-

-

12,2

12,3

12,6

12,5

12,2

Коефициент на неонатална смъртност (в ‰)6

-

-

7,5

7,8

7,3

6,8

6,6

Брой мъртвородени

641

458

555

500

539

549

547

Мъртвородени на 1000 живородени деца

6,1

6,4

7,5

7,3

8,1

8,2

7,8

 1 - Брой умирания на 1000 души от общото население.

 2 - Данните са усреднени от съответните тригодишни периоди, например  1999-2001.

 

 3 - Относителен дял на умиранията на лица под 65-годишна възраст в общия брой умирания.

 4 –Умрели деца на възраст под 1 година на 1000 живородени деца.

 5 - Съотношение между мъртвородените деца и умрелите деца през първите 7 дни след раждането им на 1000 живородени деца.

 6 - Съотношение между умрелите деца през първия месец след раждането им на 1000 живородени деца.

 - - Няма данни.

 

Средната продължителност на живота при раждане на жените нарастваше неизменно през 80-те години, но през периода 1990-1995 г. растежът й бързо се превърна в стагнация. През следващите 5 години показателят започна да намалява и през 2000 г. вече беше с 0,5 пункта под равнището си от 1990 г. Оттогава до днес и при него се наблюдава известно слабо, но неизменно увеличение. Като следствие от тези тенденции през целия разглеждан период голямата разлика в продължителността на живота между двата пола се запази на над 6,5 години. Тук изключваме годините около 1995 г., когато бе наблюдавано увеличение на посочената разлика до равнище от почти 8 години.

През цялото завършващо десетилетие на 20 в. равнището на детска смъртност се запази сравнително много високо и с големи колебания. Върху показателя влияят различни фактори и той е чувствителен както към промените в динамика, така и към сравнително малките величини, от които се изчислява. След достигнатото високо равнище от 16,9 умрели деца до едногодишна възраст на 1 000 живородени през 1991 г., коефициентът се снижи до 14.8‰ през 1995 г., а през 1997 г. достигна рекордно за последните две десетилетия равнище от 17.5‰. Броят на умиранията сред децата на възраст под 1 година наистина намаляваше и през 2000 г. той бе с над 30% по-нисък отколкото през 1990 г. Но темпът на намаление на тези умирания бе по-нисък от темпа на намаление на общия брой раждания, поради което коефициентът на детска смъртност се задържа над 13‰. От 2001 г. насам се наблюдава бързо и стабилно намаление в абсолютното и относително равнище на смъртност сред децата на възраст до една година.

Освен високото равнище, структурата на детската смъртност у нас също е далече от европейския стандарт. Перинаталната смъртност, която измерва равнището на мъртвораждания и на умирания през първата седмица от живота, се запазва на високо равнище спрямо съвременните стандарти за развитие. Следва да подчертаем високия абсолютен размер на броя на мъртвородените и особено нарастващата относителна стойност на показателя за брой мъртвородени на 1000 живородени деца. Тази тенденция има връзка както със здравословното състояние на жените и плода през периода на бременност, така и със системата на здравеопазване в частта й, отнасяща се до наблюдението и лекарската помощ на бременните и раждащите жени и при отглеждането на малките деца, особено през първите няколко месеца след раждането. Високи се запазват и равнищата на неонаталната смъртност (през първия месец от живота) и на постнеонаталната смъртност (между 30я и 364я ден след раждането).

Различия в интензивността на смъртността се наблюдават не само в различните възрастови групи, но и между двата пола (фиг. 4). През целия разглеждан период у нас остава голяма разликата както в общата, така и в повъзрастовата смъртност на мъжете и жените (по-специално във възрастовите групи 20-70 години). Общото равнище на смъртност сред жените се запази с почти 3 пункта по-ниско спрямо съответното за мъжете през последните няколко години (респективно, 12,7‰ и 15,7‰ през 2004 г.).

 

Фиг.4. Разпределение на умиранията по пол и 5-годишни възрастови групи през 1990 и 2004 г.

 

     

 

 

1.3.8.1.          Изменения на възрастовата структура на населението

 

За развити в демографско отношение населения се считат тези, които през демографския преход са преминали към ниски равнища на раждаемост и смъртност (първи демографски преход) и България е сред тези страни. За такива населения трансформациите в състава на населението по пол и възраст имат много по-съществено значение отколкото промените в общия размер на населението – те се превръщат във фактор с все по-голямо влияние за цялостното им демографско, социално и икономическо развитие. В тези населения, вследствие на дългосрочните ниски равнища на раждаемост и на растящата продължителност на живота, се развива и задълбочава процес на остаряването им, който води до намаляване на контингента на децата и на хората в репродуктивна възраст и до увеличаване броя на лицата от високите възрастови групи. Тези изменения имат влияние върху системите на здравеопазване и социално осигуряване, които са създадени при други условия на демографско възпроизводство, а също така и върху развитието на други системи на обществото, например, образователната. С течение на времето започват да се влошават и възрастовите разпределения на родилните контингенти, на работната сила, на контингента от стари хора, както и съотношенията между продуктивната и непродуктивна (в смисъл на икономическа активност) части на населението.

През разглеждания период във всички показатели на повъзрастовото разпределение на населението у нас настъпват изменения, характеризиращи задълбочаване на процеса на остаряване (табл. 4). Продължава намалението на броя на децата и увеличението на броя на старите хора – както абсолютно, така и относително. При това стареенето откъм основата (първият процес, посочен тук) е по-бърз и с по-големи стойности от стареенето откъм върха (вторият процес), при който през периода 2000-2004 г. показателите се колебаят около достигнатите равнища. Абсолютният размер на средната възрастова група също намалява през разглеждания период, макар и по-слабо в сравнение с 90-те години на 20 в. и особено с периода 1990-1995 г. В резултат на тези процеси през 2000 г. делът на старите хора (над 65 години) надхвърли дела на децата (под 15 години) и до края на периода тези позиции се запазиха при нарастваща разлика между двата дяла (съответно от 0,8 пункта през 2000 г. на 3,3 пункта през 2004 г.). Много бързо се увеличи медианната възраст на населението – с 2 години за периода 2000-2004 г.; за сравнение подобно увеличение на показателя бе регистрирано през двойно по-дългия период 1990-2000 г. Наблюдава се намаление на общия коефициент на възрастова зависимост и на коефициента на икономическо натоварване през периода, които по принцип са благоприятни тенденции. У нас обаче те се дължат на по-значителното намаление на показателя за населението под 15-годишна възраст, отколкото е растежът на показателя за населението в пенсионна възраст.

 

Таблица 4.

Повъзрастово разпределение на населението през периода 1990-2004 г.

 

Възрастови групи

Години

 

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Разпределение на населението (в хиляди)

 0 - 14 г.

1819,8

1481,3

1266,5

1181,4

1143,4

1105,8

1073,2

 15 - 64 г.

5986,4

5630,9

5551,8

5374,2

5366,1

5361,8

5357,0

 над 65 г.

1183,0

1272,5

1331,2

1335,5

1336,3

1333,7

1330,8

Общо

8989,2

8384,7

8149,5

7891,1

7845,8

7801,3

7761,0

Разпределение на населението (в %)

 0 - 14 г.

20,2

17,7

15,5

15,0

14,6

14,2

13,8

 15 - 64 г.

66,6

67,2

68,1

68,1

68,4

68,7

69,0

 над 65 г.

13,2

15,2

16,3

16,9

17,0

17,1

17,1

Общо

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

100,0

Характеристики на повъзрастовото разпределение на населението

Медианна възраст на населението (в години)

37,1

38,9

39,0

40,4

40,6

40,8

41,0

Индекс на остаряване1

94,9

120,9

140,1

149,7

154,6

159,9

164,8

Общ коефициент на възрастова зависимост2

50,2

48,9

46,8

46,8

46,2

45,5

44,9

Коефициент на възрастова зависимост І3

30,4

26,3

22,8

22,0

21,3

20,6

20,0

Коефициент на възрастова зависимост ІІ4

19,8

22,6

24,0

24,9

24,9

24,9

24,8

Коефициент на икономическо натоварване5

65,1

64,0

59,5

59,7

59,0

58,3

57,8

 

1 - Брой на лицата на възраст над 60 години на 100 деца на възраст 0-14 години.

2 - Брой лица на възраст под 15 и над 65 години на 100 души на възраст 15-64 години.

3 - Брой  лица на възраст под 15 на 100 души на възраст 15-64 години.

4 - Брой лица на възраст над 65 години на 100 души на възраст 15-64 години.

5 - Брой лица на възраст под 15 и над 60 години на 100 души на възраст 15-59 години.

 

В началото на 21 в. възрастовата пирамида на повечето европейски населения има неправилна форма, тъй като в нея се отразява влиянието на демографските събития през 20 в. Всяко повъзрастово разпределение на населението произтича от развитието на процесите главно на раждаемост, но също така и на смъртност и външна миграция, ако в техните равнища е имало съществени изменения през последните 100 години. Върху формата на пирамидата за България (фиг. 5) са „отпечатани” значителните спадове в раждаемостта през време на двете световни войни, снижението й в началото на 60-те години и растежа й в края на 60-те и в средата на 70-те години, както и резкият спад от началото на 90-те години. Снижението на смъртността през по-голямата част от века (с изключение на времето на двете световни войни), задържането на по-нататъшното й намаление през 60-те години, нарастващата разлика между равнището на смъртност на двата пола през последните три десетилетия, както и емиграционните вълни[66], също налагат своя отпечатък върху повъзрастовото разпределение. В резултат на всички тези промени през 2004 г. повъзрастовата пирамида на страната се характеризира с все по-силно остаряване и откъм основата, и откъм върха на пирамидата.

 

Фиг.5. Разпределение на населението по пол и 5-годишни възрастови групи през 1990 и 2004 г.

 

 

1.3.8.3.           Сравнение с други европейски страни

 

За да бъде по-пълна преценката за демографската ситуация в България, е важно да се направи сравнение с други европейски страни по основните демографски показатели. Страните, включени в международното сравнение на демографските показатели, бяха избрани в два аспекта. Първо, другите страни от Балканския регион (Гърция, Румъния и Сърбия), с които имаме значително сходство в демографското развитие от историческа гледна точка. И второ, отделни страни от ЕС, с които размерът на населението или тенденциите в демографското развитие са сходни, а оттам и вида на проблемите, с които се сблъсква държавното управление, независимо от степента на социално и икономическо развитие на съответната страна, също са еднакви или подобни. Специално към групата бе добавена Франция, като база за сравнение с напредналите в демографско отношение европейски страни.

Днес[67] България се отличава с едни от най-лошите показатели в сравнение с останалите европейски страни (табл. 5): брутният коефициент за раждаемост през 2002 г. е най-нисък измежду останалите страни, брутният коефициент за смъртност е най-висок. Общият коефициент за детска смъртност на България е втори най-висок (след Румъния и наравно със Сърбия). Средната продължителност на живота е на трето най-ниско място, при мъжете след Румъния и Унгария, а при жените – след Румъния и Сърбия.

 

Таблица 5.

Основни демографски показатели в някои европейски страни през 1990 и 2002 г.

Страни

Брутен коефициент за раждаемост  (‰)

Брутен коефициент за смъртност (‰)

Общ коефициент на детска смъртност (‰)

Средна продължителност на животa

 

1990 г.

2002 г.

 

1990 г.

2002 г.

1990 г.

2002 г.

1990 г.

2002 г.

Мъже

Жени

Мъже

Жени

Гърция

10,1

9,3

9,3

10,0a

9,7

5,1

74,6

79,4

75,5c

80,6c

Румъния

13,6

9,7

10,6

12,4

25,0

17,2

66,6

73,0

67,5

74,8

Сърбия и Черна гора

15,0

12,2b

9,4

10,6b

24,8

13,3b

69,2

75,4

70,7b

75,6b

Словения

11,2

8,8

9,3

9,4

8,2

3,8

69,8

77,8

72,7

80,5

България

12,1

8,5

12,5

14,3

14,6

13,3

68,0

74,7

68,9

75,6

Унгария

12,1

9,5

14,0

13,1

14,9

7,2

65,2

73,7

68,4

76,7

Чехия

12,6

9,1

12,5

10,6

10,8

4,2

67,6

75,5

72,1

78,7

Словакия

15,1

9,5

10,3

9,6

12,0

7,6

66,7

75,6

69,9

77,8

Австрия

11,8

9,7

10,8

9,5

7,9

4,1

72,2

78,8

75,8

81,7

Холандия

13,2

12,5

8,6

8,8

7,1

5,0

73,8

80,0

76,0

80,7

Норвегия

14,4

12,2

10,9

9,8

7,1

5,0

73,5

79,8

76,4

81,5

Швеция

14,5

10,7

11,1

10,6

6,0

3,3

74,8

80,4

77,7

82,1

Португалия

11,8

11,0

10,4

10,2

11,0

5,0

70,4

77,3

73,8

80,5

Германия

11,4

8,7

11,6

10,2

7,1

4,2

72,0

78,4

75,5b

81,3b

Испания

10,3

10,1

8,6

9,0

7,6

3,5b

73,3

80,3

75,7

82,5

Франция

13,4

12,8

9,3

9,1

7,4

4,2

72,8

80,9

75,5b

82,9b

A - Последните разполагаеми данни са за 2000 г.

B - Последните разполагаеми данни са за 2001 г.

C - Последните разполагаеми данни са за 1999 г.

Източник: Council of Europe, Recent demographic developments in Europe, 2003.

 

Тоталният коефициент за плодовитост е трети най-нисък: след Чехия – 1,17, Словакия – 1,19 и наравно със Словения – 1,21 (фиг. 6). При подреждането на избраните страни по стойност на индекса на остаряване, изчислен като отношение на лицата на възраст над 65 години на 100 души на възраст под 15 години през 2003 г., България и Испания са с най-високи показатели – 117 души в пенсионна възраст на 100 деца (фиг. 7).

 

 

Фиг.6. Тотален коефициент за плодовитост в някои европейски страни през 1990 и 2002 г.

 

* - Данните за Гърция и за Сърбия и Черна гора са за 2001 г.

 

Резултатите от анализа на тенденциите в основните демографски процеси в страната ни през последните 5 години свидетелстват за настъпването на известна стабилизация на процесите около достигнатите равнища. Независимо от флуктуациите при някои показатели, и особено в сравнение с предходния период – 1990-2000 г., може да се каже, че скоростта на снижение на раждаемостта и брачността и на растеж на смъртността силно се забави след 2000 г. Едновременно с това през посочения период се наблюдава нарастване на бракоразводността и засилване на процесите на остаряване на населението, тъй като процесите на вътрешни изменения във възрастово-половата структура на населението не затихват. Регистрираното увеличение на раждаемостта в средните възрастови групи през разглеждания период е твърде слабо, за да компенсира намалението й сред жените от младите възрасти.

 

Фиг.7. Индекс на остаряване през 2003 г. в някои европейски страни
(лица на възраст над 65 години на 100 души под 15-годишна възраст)

* - Данните за Гърция са за 2000 г., а за Сърбия и Черна гора - за 2001 г.

 

Част от описаните промени в демографското поведение на населението на страната през последните 15 години могат да се разглеждат като продължение на тенденции, започнали преди две-три десетилетия. Те се вписват донякъде в схемата на т.нар. втори демографски преход[68] и накратко могат да се сведат до възприемането на нов тип репродуктивно поведение от населението. То е свързано със съвременните възможности за планиране на броя и календара на раждането на децата, с новите форми на семейно съжителство, с отлагането на формирането на семейство и раждането на деца за по-късна възраст и др. Теорията за втория демографски преход приема, че това репродуктивно поведение при жените е свързано с новото им икономическо поведение, т.е. със стабилно и силно растящата им икономическа активност. Аналогията с класическия преход, при който повишаването на образованието на жените и изменението на техния статус се разглеждат сред определящите фактори за протичането му, е очевидна. Според някои изследвания у нас[69] има известни основания да се приеме, че и България е навлязла в такъв преходен период, но с определени особености спрямо проявлението му в европейските страни. Тук ще посочим само трите най-важни измежду тях. Първата особеност е свързана с последователността във времето на двата демографски прехода – ако в европейските страни вторият започва няколко десетилетия след завършването на първия, то у нас периодът е много по-кратък. Втората особеност се отнася до спецификата на развитие на обществото ни, предизвикана от дълбоките промени на социално-икономическия преход от началото на 90-те години. Между демографското и социално-икономическото развитие на дадена страна съществуват множество и сложно преплетени връзки, което не позволява засега да се даде коректна оценка дали причината за резките промени в репродуктивното и брачно поведение на населението у нас е навлизането във втори демографски преход или е реакция на демографската система към изменената икономическа и социална действителност, или е съчетание от двете групи фактори. И на трето място, далеч не всички промени в демографските процеси у нас отговарят на условията на втория демографски преход – като най-значими несъответствия бихме посочили изключително резкия спад в равнището на раждаемост, високото равнище на детска смъртност и на аборти, високата обща смъртност и други.

Независимо от потвърждаването или не на теорията за втория демографски преход за нашата страна обаче, демографската ситуация е много неблагоприятна и сложна. Запазването на характеристиките на сегашния режим на възпроизводство на населението ще доведе до по-нататъшни диспропорции във възрастово-половата структура на населението в бъдеще. Фигура 8 илюстрира много нагледно този извод посредством прогнозираното изменение на пирамидите на населението в страната в рамките на 30-годишен период от време[70].

 

Фиг.8. Разпределение на населението по пол и 5-годишни възрастови групи в България през 1990, 2001 и 2020 г.

* Отчетни данни от преброяването на населението.

Източник: НСИ, Предварителна прогноза за населението на България до 2030 г. с отчитане на външната миграция.

 

Заключение

 

В заключение следва да се подчертае, че демографското развитие на България от началото на 90-те години на 20 в. може да се окачестви като период на тежка криза. Най-едрите й контури са: поддържане на свито (далеч под равнището на просто заместване на поколенията) възпроизводство на населението в течение на 15 години, висока смъртност, задълбочаващ се и забързващ се процес на остаряване в съчетание с намаляване размера на общото население и на отделните му сравнително обособени части (като родилните контингенти и населението в трудоспособна възраст).

На базата на извършения анализ на демографското положение на страната могат да се направят следните изводи. Първо, получените резултати свидетелстват, че през периода 2000-2005 г. не са настъпили никакви значителни изменения нито в тенденциите на развитие на основните демографски процеси, нито в равнищата на показателите, чрез които те се измерват, в сравнение с предходното десетилетие. Следователно, има всички основания да се твърди, че и през последните пет години демографската криза продължи с неотслабваща сила. Второ, установеният режим на възпроизводство на населението у нас е изключително неблагоприятен и води едновременно до свиване размера на населението и до влошаване на демографските му структури. И трето, като се вземе предвид продължителността на периода, през който този режим на възпроизводство се задържа без съществени изменения, следва да се очаква, че негативните последици от него ще оказват влияние върху броя и структурите на населението в течение на дълъг период от време в перспектива.

Начало

1.3.9.  Развитие и местно самоуправление

 

В Стратегията за догонващо развитие е посочено, че регионалното измерение е един от ключовите елементи на икономическото и социалното развитие (виж сс. 105-107).

 

1.3.9.1. Регионалното развитие като фактор

  

Организационна подредба на овладяното от човека пространство се извършва от хороногическите науки, сред които географията и икономиката създадоха съвременното разбиране на региона, за просторното /регионалното, физическото/ планиране, развитие и управление. Универсалното използване на региона се извършва както на наднационално /региона на Черно море/, така и на поднационално равнище (национален планово-икономически район). Регионалните икономически характеристики, анализи и прогнози са в основата на икономическата политика. Регионалната икономика и регионалната география отразяват, коригират и в същото време създават продукт, свързан с прогнозиране, планиране и управление на икономическите процеси. Сложната същност на икономическите процеси е в двустранната връзка с регионалните ресурси, степента и качеството на тяхното използване. Всяко подценяване на регионалното развитие води до бързо изчерпване на възможностите за икономически растеж. Съвременната регионална икономика е все по-гъвкава, насочи се изцяло към потребителските нужди на населението и наложи на политиката отваряне на границите. Възторгът от глобализацията бързо посочи идентичността, феноменологичното, уникалното, като най-подходящата “стока” на всеобщия пазар на материални и духовни ценности. Ето защо регионалната икономика не само, че не загуби, но придоби нови значения.

 В развитието на ЕС тя се наложи като основен политически инструмент за реализация на социалните ценности, свързани със здравето и живота на населението. Като практика регионалната икономика е част от регионалното развитие и политика, на които Съюзът разчита в желанието си да се хомогенизира и да започне за играе самостоятелна водеща роля в световните отношения.

 

1.3.9.2. Регионалното развитие на ЕС

 

  България и ЕС се развиваха досега като две самостоятелни в регионалната си организация икономически системи. Регионалното развитие на ЕС се свързва както с подобряване на икономиките на страните членки и с усъвършенстване на тяхната териториална организация, така и с процеса на разширение. Вторият момент през последните години е по-силен и постави ЕС пред нови предизвикателства. Основната посока на разширението е на изток и колкото и да са слаби новите икономики, те продължават процеса на бавно преместване на “центъра” на икономическото развитие от традиционните центрове. Процесът ще продължи, тъй като възможностите за желаното разширение са на изток. 

  Проблемът "Център-периферия” е водещ в регионалното развитие на ЕС. Той се проявява от една страна на национално равнище, където всяка страна има своите особености, а от друга са разликите между териториите с най-висока и най-ниска стойност на регионалния БВП в целия Съюз.

  Една от основните идеи на европейската регионална политика е създаването на приблизително еднакви условия за икономическо развитие в отделните региони. Регионално сближение се налага в Принципите на Договора на ЕС/чл.16/ и в чл.3 на все още неприетата Конституция. Пътят на сближението обаче са равните възможности за развитие, а не уравновиловъчни прехвърляния на ценности  между богати и бедни региони.

    В началото на нашия век икономическият център на ЕС се определя от петоъгълник /пентагон/ с върхове в Северен Йоркшир /Обединеното кралство/, Франш-Конте във Франция, на север до Хамбург в Германия и на юг до Милано в Италия./ 1/ Водещата линия Лондон-Милано минава през силно развитите рейнски градове като Кьолн и Есен. Територията на пентагона има едва 18% от територията на ЕС в стария формат=15, но в нея живее 41% от населението и то създава 48 % от БВП на старите членове.

  На национално равнище в повечето случаи основното регионално различие е между столиците и останалата част от страната. Моторът на регионалното развитие са големите градове, градските зони, агломерации и конурбации.

 С изключение на Полша, където освен Варшава има още няколко толкова големи градове, във всички новоприсъединени и кандидатстващи източни страни делът на столицата в населението и икономиката на държавата е много голям и нараства. Териториалното разширение създава възможност развитието на европейското икономическо ядро да се изнася на изток и все повече да бъде на немскоезична територия- към Берлин, Мюнхен и Виена. Като прибавим и мощната италианска икономика по река По, за България се очертава благодатна близост, чието използване ще зависи в най-голяма степен от самите нас. Останалата територия на ЕС в никакъв случай не е изцяло периферия. Без да създават териториална непрекъсваема връзка, през последните години ролята на ядро все по-успешно играят северните столици Хелзинки и Стокхолм. От класическата периферия се откъснаха Лисабон, Дъблин и Атина с впечатляващи темпове на икономически растеж. Според Докладите за икономическото и социално сближаване /2/ около 40 други големи европейски градове, намиращи се извън петоъгълника, имат шанса в скоро време да го доближат по следните индикатори: брой и прираст на населението, конкурентноспособност, комуникационни връзки и участие в икономиката, основаваща се на знанието. За пример служат Порто, Билбао, Лион. Тези градове изпреварват и столичните икономики по темпове на икономическо развитие. Особено интересен за нас е изводът, че с изключение на Чехия и Словения, в Източна Европа няма развита мрежа от средни и малки градове./2/

 В европейската периферия се включват три типа селски райони./2,3/ Най-развити са крайградските зони. Те са под прякото влияние на големите градове, обслужват ги чрез осигуряване на ресурси като вода, храна, второ жилище, пространства за туризъм и рекреация. В структурата на икономиката преобладават услугите, а земята е заета изключително от земеделието. В много случаи инфраструктурата ги прави привлекателни за новите индустриални отрасли и тези зони отбелязват изпреварващо икономическо развитие спрямо центровете си. Най-добре са развити крайградските зони в големите западни страни, в Нидерландия и Белгия. Вторият тип райони са по-отдалечени от големите градове и са на кръстопътя между прогреса и регреса. Икономиката им се преструктурира с всички рискове за спад на производството, доходите, събраните данъци. Силната им страна е добрата инфраструктура и наличието на стари традиционни центрове в лицето на средни и малки градове. Идеята е тези територии “да се приближат” до крайградските зони. Третият тип са изолираните селски територии. Те са бедни, с изостанал профил на икономиката, нямат модерна инфраструктура и се обезлюдяват. Обикновено са разположени в територии с трудни природни условия- на север или във високите планини, в които няма възможност за специализирано земеделие и спорт.

 ЕС има и други региони, които са извън континенталната част на Европа и се радват на съответното внимание. Това са различни острови, близо до Африка или Америките.

Практиката показва, че в най-тежка ситуация на континента са северните скандинавски територии и планинските земи на юг. Обезлюдяване, безработица, ниски доходи. Особено важен за нас е изводът, че преходът от земеделско стопанство към пазарно стопанство с водещ сектора на услугите се извършва много по-лесно “в равнинните, отколкото в планинските региони” и че “съществуването на големи градове до планинските региони или близо до тях дава важен тласък на промишлените дейности”./3/ Интересно е, че в повечето централно- и западноевропейски държави по-развитата част на страната е западната и северната.

 

1.3.9.3. Регионалното развитие на България

 

Регионалното развитие на българското население и държава е било насочено на юг, към по-топлите земи и към Бяло море. Пречупването на националната идея за общобългарско обединение налага политическа преориентация, която в едни периоди е била на запад, включително и чрез Черно море, а през втората половина на миналия век на север. Тази разнопосочност силно влияе на географската организация на икономиката и утвърждава водещата роля на вътрешнополитическия /административния/ фактор. И до днес остава стремежът на всяко село да се превърне в град с надеждата да има икономически напредък. Унитарният географски модел на развитието на държавата създава много общи черти с регионалното развитие на повечето европейски държави, но е развил и български особености, които се нуждаят от сериозна промяна.

Първата особеност е далеч отишлата напред в развитието си столица. Град София има едва няколко десети от процента от територията на страната, но в неговата община живее 1/7 от населението и се създава почти 30% от БВП на България./4/ Единствено столицата има стойности при повечето национални икономически показатели над средните. По този начин българските средни показатели нямат нужната представителност. Цялата страна отдавна е пазарен район на столицата- и суровинен и реализационен. В София са вложени около половината от чуждите инвестиции. /5/

Втората важна регионална особеност на българската икономика е съсредоточаването й в рамките на един овал, в който влизат най-големите градове на страната. Неговите параметри са: София-Мездра /Враца/-Плевен-В.Търново (Г.Оряховица-Русе-Шумен-Варна-Бургас-Сливен-Ст.Загора) Хасково с Димитровград- Пловдив-Пазарджик-София. Доходите тук са два пъти по-високи от средните за страната и десетки пъти повече от тези в най-бедните общини /6/. Това е икономическият гръбнак на страната и всякаква реформи започват и свършват с него.

Третата особеност са зоните на пряко влияние на посочените централни селища. Според природните и обществените условия те са с различен радиус. Най-обширна е Софийската. На север тя прехвърля билото на Балкана, на изток стига до Копривщица, на юг се съревновава с Благоевград за влияние по Рилското корито, а на запад е притисната от близката политическа граница.

Четвъртата особеност са останалите територии, който са българските периферии. Те са както във вътрешността, така и по границите на държавата. Има малки и средни селища и административно-териториални единици, които са под силното влияние на повече от един икономически центрове, но има и “ничии” територии, които са част от националното стопанство само чрез административното райониране и най-първичните потребителски нужди

Най-голям през последните години е сривът в централните части на страната и в граничните територии. На мястото на бившата военна промишленост в центъра на националната територия бавно се явяват наследници и има възможност за бързо изграждане на привлекателна за бизнеса инфраструктура. Историята на строежа на втория дунавски мост и епопеята около възстановяването на ГКПП между Г.Делчев и Драма трябва да отрезви много надежди и да покаже, че конкуренцията на Балканите остава все така остра, макар и в рамките на НАТО и ЕС.

 

1.3.9.4. Регионална икономика и икономическо райониране

 

Преходът от тоталитарно към пазарно стопанство закъсня у нас, защото и досега алтернативата закъснява и страната ни се ръководи по налаганите външни изисквания, които колкото и да са добронамерени, трябва да бъдат само помощни към нашите цели и стремежи. 

В кризисните години регионалната реакция на икономиката в условията на смяна на собствеността и на цялостна пазарна ориентация бе свиване към големите центрове. По-голямата част от територията, където са разположени малките и средни икономически центрове, се ориентира към по-примитивни, но устойчиви на рушащи влияния производства и териториални комбинации на икономическите връзки. За кратко най-дребното европейско земевладение и земеделие /българските/ се оказаха почти единствения изход от безработицата, от загубата на пазари в условията на масови фалити и затваряне на индустриални производства. Аграрната икономика и бързото развитие на сектора на дребните услуги не можаха да спрат потокът от квалифицирана работна ръка към чужбина. Тежките последици от емиграцията ще се чувстват дълго, а евентуалното задоволство от идващите в страната преводи само напомнят за нестабилните икономики на Лат.Америка и бившата Югославия.

Към географската организация на икономиката има два териториални подхода. Единият е формалният. Той е опрян на съществуващото административно райониране, позволява лесното навлизане на стандартите на EVROSTAT, създава основата възможности за усвояване на очакваните помощи.  Затова в невиждано кратки срокове бяха създадени исканите от страната закони, планове, стратегии и програми. Истината за тяхното качество ще узнаем едва когато българското стопанство започне да става реална част от стопанството на ЕС.

Очакваното ускорено икономическо развитие ще се получи само със съдействието на съседните страни. Като най-балканска държава, България е обречена да “консумира” своето географско положение като икономически ресурс чрез съпътстващи ползи за нашите съседи, които ние трябва да преценим и предложим.

В старите членове на ЕС националните средства за регионални политики, включително и за междурегионално сближение, са много повече от средствата по структурните общи фондове. Националните политика са насочени не толкова пряко към регионалната икономика, колкото към регионалните решения на социални проблеми и в подкрепа на доходите на населението.

Структурните фондове са пряко ориентирани към стремежа за намаляване на регионалните различия и засилване на сближаването. Няма яснота доколко е ефективна в тази политика фискалната консолидация. Фискалното регулиране в не малко случаи може да ограничи икономическата активност и по този начин да попречи на бедните региони. Финансовата консолидация може да е ефективна в регионален аспект само ако е придружена и от съответната структурна реформа.

В повечето страни от ЕС правителствените разходи в регионален и локален план са насочени към определени услуги и в подкрепа на доходите. Там трябва да се търси връзката им с бизнеса. Децентрализацията се изразява не само в прехвърляне на отговорности към регионалното и местното равнище, но и в създаване на условия по-бедните региони да могат да поемат растящите отговорности, особено при осигуряването на повече услуги.

Приносът на държавата към регионалното икономическо развитие е чрез териториалната диференциация на публичните разходи и данъчната система, ориентирана към БВП.

Няма ясен отговор на въпроса как публичните разходи към БВП помагат на по-бедните региони./7/ Тези по-високи разходи трябва да се финансират от по-високи данъци и такси, а това влияе на доходите. В случая обикновено се използват изравнителни форми на субсидиране, добре познати и у нас, където са поставени на субективна основа. Отделните европейски страни от ЕС имат различни модели на финансиране регионалното развитие чрез сближение на регионите, използвайки данъците на местно и регионално равнище. България има богат избор. Тук влиза насърчението за създаване на клъстери, изравнителните субсидии, привличането на преки чужди инвестиции. Техният приток е изключително към богатите и динамично развиващите се региони. Интересно изключение беше Ирландия, чиито опит трябва да се изучи. София не прави изключение от Мадрид (70% от преките чужди инвестиции), Будапеща , Прага или Братислава /над 60% /.

В най-голяма степен сега е изградена икономиката по административни области. Опитът за десетина години в края на миналия век те да бъдат изолирани даде лоши резултати и показа, че предимствата им преобладават над несъмнените недостатъци при досегашните икономически отношения. Съществуващите 28 области обаче не могат да играят ролята на средно равнище за планиране, статистика и управление на икономиката. Връщането към дълго използваната в българското средно училище схема на 6 икономически /сега планово-икономически/ района и особено определянето на Видин за център на район и откъсването на Русе от Северозападна България не може да се обясни с прибързаност, нито с външен натиск. Отговор няма и в регионалната документация.

Последните години минаха в бързо и бурно написване и приемане на гореспоменатите документи на регионалната документация. Благодарение на опитът в ЕС, включително и на експертната помощ, тяхното качество е на равнище, което ще помогне да бъдем приети за редовно членство и да започнем да се вписваме в общ регионален модел. При влизането в ЕС българската икономика се оказа с най-ниски сравними показатели /8/ от всичките 27 страни-членки.

От още по-съществено значение за регионалната икономика са икономическите различия между териториалните единици от един и същ ранг, както и между различните равнища на планиране и управление /NUTS, LAU/.  Териториалните различия у нас нарастнаха повсеместно и на всички равнища. /9/ Най-големи са между общините и в самите тях. В ЕС териториалните различия се осъзнават като обективен икономически факт с нежелани социални последици./10/. У нас това важи за БВП, безработицата, доходите, приходите- между териториалните единици и на жител.

Българската географска и икономическа наука имат в миналото свои разработки за икономическото райониране, които без да игнорират административните граници, дават в различните схеми други измерения на териториалната организация на българската икономика. За съжаление те останаха встрани от бързия процес на създаване на регионалната икономическа документация и, както в миналото, са принудени “да се съобразяват”  без да участват като организирани партньори на правителството. Схемите на отраслови и комплексни икономически райони, създавани в миналите обществени условия, днес не са ефективни. Потребно е да се насърчат научните усилия за съвременни икономогеографски районирания на нашата икономика. Тук трябва да се изяснят редица понятия като съдържание и приложение. Освен чрез икономическото, страната се развива и чрез различни други районирания, във всяко от които има рационални моменти. Най-старото райониране има Българската православна църква. През последните  години опитите да се районира медицинската дейност без участие на регионалисти предизвика определена криза и дискусия в обществото.

В сегашния икономически регионален подход се дава предимство на районите за целенасочено въздействие, на селските райони, на бедните територии и селища. Вниманието е насочено към тях.  Това е безспорна социална необходимост, но решаването на регионалните въпроси ще дойде от центровете на икономическото развитие, каквито са и ще бъдат големите градове. В този смисъл комплексните икономически районирания, обхващащи цялата територия и подкрепени  със социално и екологическо съдържание могат да подпомогнат исканата радикална промяна.

 

1.3.9.5. Самоуправлението и саморазвитието на българската община. Икономическа типизация на общините

 

В българските общини се срещат държавната политика с интересите и мнението на отделните граждани и техните общности, изразени чрез органите за местно самоуправление.

Експериментите по териториалната организация на единиците за самоуправление продължават още от създаването на селищните системи през 1977г и до днес. Тук включваме и субективния и научно неосигурения процес на въздигане на села в градове. Референдумът не се използва. Нелогично е, че през последните кризисни години процесът на въздигане на села в градове продължи, а общините продължават да се раздробяват. Открит остава въпросът за общинските граници, за механизмът на включване или изключване на дадено селище от общината. Няма административна област, в която да няма общини без компактна форма на територията. Общините, които нямат пряка връзка с областния център, са поставени на изпитание. Но и общините от крайградската зона на областния център само  формално са самостоятелни. В действителност тяхната икономика е част от икономиката на областния град, задоволява неговите нужди, а трудовите пътувания и търговията само засилват икономическата им независимост от големия град. Типични примери са общините около Гоце Делчев, около Пловдив или “сборът от общини”, наречен Софийска административна област.

Основен принцип на самоуправлението е способността за саморазвитие, което се основава на самоиздръжката. Проблемът за финансовата децентрализация на общините постоянно се дебатира, но напредъкът е много малък. Липсата на ефективно средно регионално равнище не превръща съседството на общините във фактор на развитието. Осигуреният централен минимум от средства трябва плавно да намалява и общините да започнат да разчитат повече на собствената си власт, а не на собствените си ресурси.

През последните години без промяна в начина на финансиране, освен стабилизацията, има леко намаление на дела на общинските бюджети в БВП и консолидирания държавен бюджет. Собствените приходи вече са 34% /11/. Делът на местните данъци и такси, които са основен управленски инструмент, заемат незначителен дял от приходите на общините. Целевата капиталова субсидия стагнира, докато изравнителната субсидия, в която има по-голяма възможност за субективизъм, нараства с над 2-5 пъти. Сред благоприятните резултати може да се посочи намаляващият брой на общините с просрочени задължения, но пък около 90 не могат да покрият финансовите стандарти.

Още години българската община ще е принудена да прави два бюджета: на собствените /сигурни/ приходи, разходи и възможности, и на средствата, отпускани от центъра. По този начин съществуващите регионални икономически различия не се овладяват, нито се превръщат в инициатор за развитие и конкуренция.

В международната практика общините получават 35-40% от средствата, събрани от държавни данъци като ДДС, ДОД, корпоративния данък. У нас този дял е едва 12-13% /12/.

Не се наблюдава работещ процес на децентрализация и деконцентрация, съпроводен с развитие на бизнеса извън големия център, с износ на водещи технологии. Обратно на твърденията за сближаване, след 1989 г.  столицата увеличи около 2.5 пъти дела си в БВП на страната, без това да е съпроводено със съответното нарастване на други макроикономически, демографски или социални показатели./13/

По данни от Министерството на финансите за 2004 г. общинските бюджети показват точната картина на териториалната финансова диференциация, която е много по-голяма от броя на населението и неговите доходи. Най-голямата разлика при приходите/разходите между общините в една област е от 4 пъти при Габровска област до 50 пъти за Варненска, ако не броим отношенията  между София и Софийска област./14/

Общините в Северна България имат 40% от общите общински приходи/разходи за годината. Размерът на прехвърлената тежест към трите южни планови района става все по-голям. Само делът на София е 11%. Други 9 областни центрове имат над 50% от всички общински приходи/разходи в областта “им”. Това са Варна, Видин, Ловеч, Перник, Пловдив, Русе, Сливен, Шумен и Ямбол. При тези пропорции другите общини в съответните области явно са в силна зависимост и за икономическо саморазвитие и административно самоуправление е много трудно да се мисли. В горните случаи попадат както малки по площ и население области с големи градове, така и големи териториални единици като Варна, Ловеч и особено Пловдив.

Значима пречка за развитието на нашите общини е тяхната раздробеност. В друг раздел на този въпрос се спираме по-подробно, предлагаме алтернатива.

Тревожно малък остава броят на общините със стойности над средните /15/.  При това сред тях има някои малки общини, които разчитат на едно-две големи предприятия /Челопеч, Девня, Козлодуй/. На другият полюс са общините, които нямат тези възможности и делът на собствените им приходи е под 10 %: Гърмен, Струмяни, Руен, Сухиндол, Бойница, Макреш, Ружинци, Борован, Хайредин, Вълчедръм. Това са общините, които при едно мотивирано окрупняване трябва първи да бъдат събрани със свои съседи. Едно по-детайлно изследване ще докаже ясната им гравитация към близкия град-традиционен център. Същото се отнася за още много общини, чиито собствени приходи са между 10-20% от общите.

Целта на едно окрупняване е създаването на общини, които имат реален потенциал за саморазвитие и способност от външната помощ да реализират развитие, а не преживяване.

В крайна сметка се стига до регионални модели от типа на Пернишка или Русенска област, където извън областния център стопанството има за цел само осигуряване на всекидневните нужди на жителите. Всички общини там се явяват стопански придатък на общината на областния център.     Регионална икономика от такъв тип замества административния подход от миналото и задържа, а не улеснява пазарните механизми. Още по-тежко е положението с онези области, в които за общински центрове има определени икономически много слаби селища (главно Родопите и Северозападна България). При тези случаи “над” локалната икономика за поддържане на живота липсва икономика на регионално равнище и остават големите стопански обекти или алтернативата на упадъка и изселването. В подобни случаи територията се превръща в арена за оцеляване, със затруднено стратегическо (икономическо и регионално) планиране. За общините липсва обществено и държавно насърчение за търсене на териториалния оптимум. Опитите да се утвърдят показателите за различните проблемни райони продължават. SWOT  анализите от общинските планове за регионално развитие  трябва да са финансово обвързани с техните възможности и силни страни.

Както растат различията между общините, областите и плановите региони, още по-бързо върви материалното разслоение между жителите на страната. “Ножицата” между Югозападния и Северозападния район от 20-25 пункта в средата на 90-те години вече е 32.3 пункта в дела на създавания БВП за 2003 г. /16/.

Заложените приоритети в земеделието, селския и аграрния туризъм са подходящи само за отделни общини и дори за групи от тях./17/. Но като вземем под внимание реалните общински възможности, бавния оборот на капитала, предварителните нужди и неразвитата инфраструктура, не можем да се съгласим, че горните приоритети са способни да доведат до търсения стопански прелом цялата страна. Особено при днешната световна икономика.

По икономически признаци българските общини са толкова нееднородни, колкото и според най-важните общи показатели като площ, надморска височина, брой на населението и съставящите я селища, създавания БВП-общо и на жител и др.подобни. Традиционният промишлено-аграрен тип значително се съкрати за сметка на услугите. Специално внимание заслужават спонтанно създадените от населението пазари в цялата страна. Те бяха една изненада за компетентността на властта и тя отначало ги забраняваше, после местеше, докато осъзнае че пазарите са и началото и краят на икономиката. За малките общини е от изключителна важност да успеят да задържат традиционните си седмични и сезонни пазари, по-големите центрове да се върнат към панаирите.

У нас търговията на дребно е с голямо бъдеще, пред вид географските особености, ниския брой жители в едно селище и техните интереси и възможности. Общинската икономика и пазари в голямата си част не са в състояние на отговорят на изискванията на ЕС и ще понесат най-тежко влизащите с редовното ни членство изисквания. Реализираният без регионалисти проект за 10 големи тържища за плодове и зеленчуци не даде пропагандирания резултат и средствата бяха похабени.

Благодарение на предприсъединителните фондове, макар и много бавно, навлиза междуобщинската конкуренция и проектирането като управленски метод.

Необходимо е да се определят показателите на общинската икономика. Това са фирми, които реализират продукцията си главно на територията на общината. Те се нуждаят от властова, фискална и друга общинска подкрепа, предвидена в общинския план за регионално развитие.

Сега имаме съчетание между предимно малки и несамостойни  общини, в които преживяват, очаквайки ударите на външната конкуренция или на все по-строгото законодателство, малки и по-рядко средни предприятия. Това съчетание дава на страната за поколения напред ролята на стопанска европейска периферия. Разчита се на различни форми на внос на капитали и помощи, на внос на стоки, специалисти и технологии, ще расте значението на гурбетчийството и преводите от чужбина.

Отказът от търсене и разработване на собствени локални и регионални ресурси непряко са насърчава чрез необвързаните с конкретни цели STEP и SWOT анализи от общинските, областните и районните планови документи /планове, стратегии и програми/. В тях се насърчава бързата печалба, вниманието е насочено към по-евтиния внос. Подценява се социалната и екологическата функция на икономиката. Населението се поставя в услуга на икономиката, а не обратно.     Постиганият икономически ръст ще е временен, докато идващите демографски промени ще са много по-дълбоки и трайни.

В близките години много общини ще отбележат рязко спадане на броя на населението, продължаващо застаряване и непознати промени в етническата структура. Приемането на страната в ЕС ще съвпадне с влизане в пълнолетие на първите малобройни поколения, родени в кризисното последно десетилетие на миналия век. Тези промени не се вземат под внимание в споменатата документация. Регионалните контрасти у нас идват от бедността и дълго ще задържат евроинтегрирането ни./18/.

Като приемаме с определени задръжки публикувания у нас през последните години Индекс на човешкото развитие по общини /19/ не можем да не отбележим, че негативите на регионалната ни икономика и развитие вече се пренасят и в области, в които сме свикнали страната ни да е за пример – продължителност на живота, равнище на образованост, дял на неграмотните, заболеваемост.

По основните показатели на жител междуобщинските различия са в десетки и дори повече пъти. “Комасацията” на общините е задължителна. В пределите на по-големите локални териториални единици дребният бизнес, който преобладава у нас, ще надхвърли кварталния и селищния си обхват. Конкуренцията между местните производители ще остави на пазара само способните да издържат на външната конкуренция. По-свободната изява на икономическите локализационни фактори ще подпомогне саморазвитието и административната / политическата / намеса ще има помощна, а не жизнена или дори единствена значима функция.

 

1.3.9.6. Резултати от постигнатото и пропуснатото при влизането в ЕС. Заплахи пред бъдещото регионално развитие

 

Влизането на страната в ЕС ще съвпадне с достигане и надминаване на равнището от предреформената 1989 г. Няма източноевропейска страна с такъв дълъг период на адаптация към пазарната икономика и към ЕС. Логично е да се приеме, че пропуснатото и негативите са повече от постигнатото, още повече че сега сме доста назад от държави, с които в продължение на няколко десетилетия бяхме заедно при всички типологични изследвания.

Българската икономика не стана по-малко зависима от вноса на суровини /около 60% от общия внос/, но среща големи трудности при износа и търговското салдо за дълго ще е отрицателно.

Изчезването на повечето от старите промишлени предприятия остави селата и малките градове на земеделието и съпътстващите занаяти, които статистически попадат при услугите. Утвърди се нелегалната /сивата/ икономика и натуралното производство, чиито дял е трудно да се измери. За много селища те имат важен дял при стопанството и доходите на населението.

Преструктурирането в секторната и отрасловата организация определено изпреварва регионалните промени.

Различията между центровете и периферията нарастнаха, а в някои случаи периферията се разми, тъй като липсва политика на насърчаване на регионалното осигуряване със суровини и пазари. Осигуряваните сега стоки за сметка на загърбеното крайградско промишлено и земеделско производство наложиха рязко увеличаване на транспортните разстояния, на времето и загубите при реализация на материалните потоци. Набедените за борси пазари на едро показаха, че икономиката измества приоритета си от производството към потреблението, и че регионалното икономическо планиране не предвиди мрежата от бързо възникнали пазари край главните шосейни пътища. Планирането и законодателството не изпреварват създаващите се големи универсални магазини и зони, съчетаващи индустрията и услугите в покрайнините на големите градове.

Най-лесно и бързо към новите условия се приспособиха големите градове, по този път вървят крайградските зони, които са активната част от стопанските периферии. Поради намаления радиус на пряко икономическо влияние на големите стопански центрове най-отдалечените от тях селища се оказаха “ничии”. Там икономическата ситуация е най-тежка.

По-голямата оперативност на автомобилния транспорт го наложи като основен във вътрешността. Днес шосетата и кръстовищата им с магистралите са активен фактор за новата икономическа география на страната, докато железопътните превози на хора и стоки намаляха.

Затворените напоследък няколко второстепенни ж.п.линии, както и очертаващото се съкращение на здравни и особено на учебни заведения поставят остро въпроса за оптимизация на икономическите и социалните цели на регионалното развитие.    Какъвто и механизъм на дотации да се търси, той не може да доведе до излизане от кризата. Изходът е в развитието на инфраструктурата и подобряване привлекателността за инвестиции.

Планирането и статистиката трябва да слязат “под” изискваните от Евростат териториални единици и за нуждите на локалното и селищното планиране да достигнат до всяко селище и неговите части.

Крачка към бъдещето са регионалните програми за развитие на туризма по Черноморието, за родопското земеделие, опитът да се “съживи” Странджа-Сакар при новите условия. Неизползван ресурс остава затвореният характер на държавните ни граници. Наш приоритет трябва да бъде границата с Република Македония и южната граница. Продължаващото отдръпване на икономиката от границите, включително и от северната, трябва да се оцени като вредно и да се създадат възможности за обратни процеси. Елемент на тази политика трябва да бъде отварянето на поне 20 нови ГКПП. Това ще отнеме време, защото активната страна във всички случаи ще бъдем само ние.

Съвременните заплахи пред регионалното развитие на България можем да съберем в две групи: външни и вътрешни. Външните са свързани с геополитическото и геоикономическото положение на България през последните години и в близко бъдеще. Поради ограничените ни възможности тук можем да разчитаме на добро планиране и точно отчитане печелившите позиции на страната в условията на активно протичащите международни процеси в близост до нашите граници. Ролята на България като външна граница на ЕС крие изненади и то не в добрия смисъл. Това се отнася най-вече за засилващата се роля на етно-религиозния фактор  в близките до нас конфликти, сред които скрит много силен заряд има проблемът за Косово.

Страната ни стои на пътя на много от нелегалните международни канали за незаконна търговия.

      За регионалното ни икономическо развитие вътрешните заплахи са по-големи и много от тях преливат от международното положение на страната ни. Можем да посочим следните:

1.      Близостта до Ирак, Кавказ и други територии на международна нестабилност, както и неясното бъдеще на Косово. Проблемите на сигурността и икономическото бъдеще на съседите ни се отразяват силно на развитието ни. Примерът с некомпенсираното ембарго е красноречив.

2.       Невъзможността на българските икономически играчи да устоят на натиска на конкуренцията, особено след 2007 година.

3.      Конкурентното използване на трасета на европейските транспортни коридори, които заобикалят българското национално пространство: трасето по долините на Морава и Вардар през Прешовската седловина; изпреварващото развитие на Констанца /Кюстенджа/ в конкуренцията за организацията на транспорта между балканския и кавказкия бряг на Черно море; активизиране на връзките между Каспийско море и турското средиземноморско крайбрежие; дългогодишната последователна политика за транспортна връзка през гръцката беломорска територия / Виа Игнатия /  .

Трудно е да се прокара граница между слабите страни и заплахите за нашето регионално развитие, какъвто опит има в Националната стратегия за регионално развитие и в Националния план.

4.      Продължаващата емиграция на младо население и на специалисти /brain-drain/. Имаме вече селища, чието население е намаляло в пъти. Не са малко селищата, застрашени от пълно обезлюдяване. Това се чувства особено силно в Родопите.

5.      Нарастващите междурегионални и вътрешнорегионални различия. Особено опасна е дезинтеграцията на изолирани селища и територии, максимално отдалечени от влиянието на големите и локалните центрове. Значимостта им расте ако са свързани с население от етническите малцинства с ниско образование и голяма безработица. Успех тук ще има ако центровете се развиват с темпове над 10 % и бедните околни територии ги догонват без да се засилва ролята им на нетен консуматор.

6.      Силната концентрация на авангардни технологии и модерно образование в старите индустриални и университетски центрове и пълното им отсъствие в други региони.

7.      Неизградената и с ограничени възможности инфраструктура. Тук са нужни поне два пъти по-високи темпове на развитие от средните, предвид основополагащата роля на услугите, които предлага модерната инфраструктура.

8.      Тревожно намаляващият дял на Северна България в макроикономическите регионални пропорции. Подценява се дунавското крайбрежие, което остава основен белег на нашата национална идентичност. Неговата стойност ще нарасне с построяване на моста при Видин и на втората АЕЦ при Белене.

9.      Все по-големите различия между град София, неговата зона на пряко влияние и останалата част на страната. Издръжката на София ще става все по-скъпа и ще е изложена на все повече рискове. Изкуственото включване на столицата в Югозападния район за планиране скрива големите регионални контрасти между града и другите общини, някои от които по бедност не отстъпват на Северозападния район.

10.  Контрастите “център-периферия” на всички планово-икономически и административно-териториални равнища. Необходим е пакет от регионални закони. Това важи най-напред за Родопите, които са лаборатория по регионална политика, икономика и сигурност. Все още икономическите връзки между планината и вътрешността са неравностойни.

11. Концентрацията на население и икономика в ниските части на страната, изоставането и обезлюдяването на хълмистия и планинския пояс, в който са част от бъдещите икономически ресурси и особено възможностите за подобряване здравето на населението.

12. Бързо протичащото обезлюдяване на почти всички села и променящите се пропорции в етническата структура на населението, което не намира място в нито един планов документ. От това идват и непредвидени конфликти. Нужни са конкретни, а не общи сценарии за интеграцията на ромите по места.

13. Задържане процесите на децентрализация и деконцентрация. Важни са реформите по овластяване и по изборното начало на средното регионално равнище. Презграничното сътрудничество и възможностите на програмата ИНТЕРРЕГ дават добри възможности.

 

1.3.9.7. Регионална политика за рязко ускоряване на икономическото развитие

 

 В нашето законодателство и регионална политика се залага стремеж към “устойчиво и балансирано развитие, намаляване на междурегионалните и вътрешнорегионалните различия”. Той е съобразен с Acquis Communautaire.

 В рамките на ЕС всички наши планови региони попадат в обхвата на цел 1 на регионалната политика за насърчаване на развитието и структурното приспособяване на регионите с изоставащо развитие /по чл.158 и чл.160 от Договорът за създаване на Европейската общност/. Повечето региони попадат и в обхвата на цел 2 за подкрепа на икономическото и социалното сближение между регионите и цел 3 за подкрепа на политиката на образование, трудовата заетост и пожизненото обучение./20/ Практиката и Новата икономическа география са в полза на засилващите се гласове в ЕС за по-либерална регионална политика, насочена към намаляване помощите за слабо развитите страни и региони. Досегашната главна регионална цел на ЕС  за подпомагане на по-слабите предизвиква възражения, изказани досега най-ясно от британския министър-председател Блеър, който пледира за ограничение на субсидиите за земеделие за сметка на тези за научно-техническо развитие. Получените резултати напоследък не подкрепят заявената политика ЕС да догонва САЩ и в този смисъл Лисабонската стратегия не може да се изпълни.

Това индиректно личи и от условията за приема на България и Румъния, които целят дълъг приспособителен период. Не може да се очаква нищо повече от желание за сближение.

Темповете на икономически растеж от около 5% през последните години са повече от незадоволителни. Те трябва да бъдат поне два пъти по-високи за да има надежда, че в рамките на едно поколение страната ни ще започне да настига най-бедните страни от стария формат-15 на ЕС. С приемането на по-бедните източни страни средните стойности в ЕС спадат, но това не бива да създава илюзията, че “ние ги настигаме”.

Нужните на страната годишни темпове на икономически растеж ще дойдат от големите градове и техните зони на пряко влияние, а предварителното условие за подем е създаването на подходяща инфраструктура. Държавната политика трябва да се съсредоточи върху реализацията на инфраструктурни проекти на всички географски равнища, разчитайки и на чужди инвестиции.

Шестделната регионална схема остава недоказана и необяснена още от създаването си. Подобни стопански региони не се илюстрираха от стопанската дейност, дори като планови. Те остават чисто статистическа изработка и не съответстват на принципите на икономическото райониране и българските реалности. В 6-те планови района можем да видим разбирания още от 1934 г. и от 1961 г., от  съвсем друга икономика и обществени условия. Според нас на по-модерни основания е по-реално страната да има само три общоикономически региона: столичен, северен и южен. Те са много по планируеми, параметрите им са точно според изискванията на ЕС и нямат сегашните проблеми на 6-делната схема, за които беше вече споменато. Сега напълно изкуствено се правят опити да се създава регионална администрация, но тя не се вписва в обществения живот. Плановите региони ще изискат много време за да могат да поемат задачите, които ЕС поставя пред NUTS II. Като доказателство можем да посочим примера с районите за целенасочено въздействие. Критериите за тяхното определяне принадлежат на централното държавно равнище, но лошата практика принуди държавата да даде възможност на областите /21/, а не на плановите региони, да определят  броя, обхвата и вида на българските проблемни райони.

Отделянето на София в отделен регион ще постави цялата останала част на страната в равностойно положение. Законодателно и политически трябва да се стимулира развитието на крайградските зони. Сега съседните на големите градове общини са сред най-слабо развитите.

Необходими са две допълващи се регионални икономически политики. Едната, която днес се провежда единствено, да е съобразена с изискванията и възможностите за получаване на помощи от ЕС. Тук напредъкът е най-значим при документацията. Реалните резултати тепърва ще се очакват. От пълно преосмисляне се нуждаят районите за целенасочено въздействие. Тази политика ще покрие социалната насоченост на българската икономика в териториален смисъл.

Втората политика трябва да е икономгеографска. Тя  няма “да се крие” зад статистиката, а ще даде на регионалната икономическа политика чаканите отраслови, секторни и комплексни икономически схеми за реализация. Стратегиите, програмите и плановете трябва да изяснят икономическите възможности на централните селища, на границите на техните влияния. Освен традициите, местните ресурси и икономическите връзки тук много ще помогнат анализите на трудовите пътувания.

Най-стабилни са в границите си и в икономическото си развитие 28-те области. Реално на тях се разчита в най-голяма степен.

Както от регионалното, несигурност лъха и от най-ниското равнище - общините. Сегашните общини в по-голямата си част нямат реалните ресурси за саморазвитие и самоуправление.

Политиката на ускорено развитие ще се съобразява с големите бъдещи промени: неминуемото значително намаление на населението и обезлюдяването на много селища. Рязката промяна през следващите години на етническата структура, в резултат на което българите ще останат малцинство в много повече общини, отколкото днес. Ще расте броят на общините със старо население. През 2004 г. само 12 от 264 общини са имали повече население в подтрудоспособна възраст, отколкото в надтрудоспособна./22/ Това са малки, икономически слаби общини, от които единствено се отличава Г.Делчев. Работната сила в тях е с преобладаващо ниска и донякъде със средна квалификация. Тези и подобни общини дадоха и дават голям брой изселници и работещи в чужбина.

Политиката на икономическо райониране ще съобразява интересите на обществото и бизнеса и само ще използва, без да се подчинява на административните граници.

Подминаван от икономическата и регионалната политика е въпросът за развитие на всяко селище в общината. Равнищата LAU I, LAU II досега у нас са непознати и единствената грижа остават селищните устройствени планове. Икономическото планиране е крайно необходимо и за селищата в една община. С него още повече ще се подпомогне изясняването на оптималните граници, териториален обхват, брой на селищата и на населението в общините и те ще могат постепенно да започнат да се превръщат в жизнеспособни. Именно невъзможността да се планира и ръководи икономиката в общините доведе до центробежните сили, които се развиват и днес в много от тях. В тези, определени като самоуправляващи се териториални общности, и сега водещ управленски принцип е строгият централизъм. В най-тежко положение са селските общини и селищата от общините на средните и големите градове. Икономическото внимание към тях е остатъчно, те играят ролята на стопански придатък. На общинско равнище се повтарят всички недъзи на регионалната икономическа политика на горните равнища. Контрастите между селищата в общината са най-големи и именно те подтикват населението към мобилност. Към нея все повече ще се прибавя и държавата с политиката за рязко съкращаване броя на родилните домове и училищата.

В нито един общински план, включително и “нагоре” не се посочва какъв ще е ефектът от сблъсъка на българската с европейската икономика по места и колко време ще трае, какви икономически, социални и други последици трябва да се планират. Ясно е че гражданите и селищата от повечето общини нямат уменията, ресурсите и механизмите, с които да смекчат безспорните начални трудности от членството в ЕС. Механизмът на помощите, който за съжаление е превърнат в основен, не е ясен и още не работи. Дори на национално равнище в края на 2005г има още липсващи национални агенции, регионални представителства, макар и скромна начална практика. 

 

Заключение

 

Българската икономика е все още много слаба, но трябва да играе водещата роля за приемането на България за редовен член на ЕС. Решението ще бъде главно политическо. Спазените изисквания към документацията и възприетата политика за регионално икономическо развитие на ЕС е началният етап, нужен за приемане в ЕС, но това далеч не е достатъчно. На страната са нужни минимални годишни темпове на икономическо развитие от 10%.

Досега не е ясен механизмът на бъдещата регионална политика към усвояване на средствата от ЕС на поддържавно равнище (регионално, областно, общинско и селищно). Сравненията между очакваните суми от предприсъединителните фондове и полученото досега се разминават.  Няма гаранции, че това няма да се повтори и със структурните фондове.

От съществуващите регионални структури единствено областите стоят близко до възможностите за нужното ускорено икономическо развитие. Плановите икономически региони изискват много повече грижи и време  за създаването и реалното им развитие, за да могат да носят рисковете на радикална икономическа промяна. Сега те предизвикват повече дискусии и поглъщат повече усилия, отколкото се очаква да отпращат конструктивизъм към съставните си структури.

От най-значима промяна се нуждаят общините и техните икономически възможности.

Необходимо е създаване на регионална икономическа политика на географско-икономически функционален подход, която да подпомогне административната политика, основаваща се на статистически териториални единици. Различният функционален икономически режим на отделните територии ще даде възможност оптимално да се използват външните помощи и вътрешните ресурси. Расте влиянието на вноса и износа. Регионалните различия ще се задълбочават. Страната е изправена пред големи териториални промени от икономически и демографски характер и има възможности за ускорено икономическо развитие.

 

Цитирана литература

 

1.       Eurostat news release 129-133;149-154-225; Regions: Statistical yearbook 2005

2.       www,government.bg;www.evroprtal.bg- Доклади за икономическо и социално сближаване в ЕС

3.       Еurostat Yearbook 2005; Regions: Statistical yearbook 2005; Доклади за икономическо и социално сближаване

4.       www.nsi.bg

5.       www.nsk.bg; www.econ.bg; www.stat.bg; www.minfin.bg

6.       Изчислено е по материали на Националния статистически институт; Янкова, Н., Г.Шопов,  Й. Христосков, Н.Чкорев, ст. Иванов, Яна Кирилова, Социално-икономически различия между общините в България, ИИБАН, 2003

7.       www.evroportal.bg Доклади за икономическо и социално сближаване

8.       Ангелов, Ив. и др. Икономиката на България и Европейският съюз, ИИБАН, 2003, Сборник: Интеграция на България в Европейския съюз- предизвикателства на конкурентноспособността, ИИБАН,  2005

9.       www.nsi.bg, Изчислено за БВП на регионите, National Human Development Report, Bulgaria:2000-2003

10.   Eurostat news release, november-december 2005; Commission of the European Communities; Draft communication guidelines on national aid for 2007-2013; Доклади за икономическо и социално сближаване

11.   www.minfin.bg

12.   www.minfin.bg; Приложения към чл.2 на ПМС №30/06.02.2004, Доклади за икономическо и социално сближаване 

13.   www.nsi.bg

14.   Приложения към ПМС №30/06.02.2004

15.   Янкова и др., Социално-икономически различия между общините в България, ИИБАН, 2003

16.   www.nsi.bg

17.   www.mrrb.bg; Закон за регионалното развитие, Национална стратегия за регионално развитие, Регионална оперативна програма за България 2004-2006   

18.   Бояджиев, В., Регионалните контрасти като бариера пред евроинтеграцията, в сб: Алтернативи за България, 2002

19.   National Human Development Report: Bulgaria 2000-2003       

20.   www.evroportal.bg; Eurostat news release 2005; Inforegio, Newsroom, В услуга на регионите, 25.ІХ.2004

21.   www.mrrb.bg; Патарчанов, Пл., Регионален анализ на териториалните ресурси на индустриално-депресивните райони в контекста на икономическото преструктуриране, ГСУ, ГГФ, кн.2- География, т.94, 2002

22.   НСИ: Население и демографски процеси, 2005

Начало

1.3.10. Вътрешна и външна миграция

 

В Стратегията за догонващо икономическо развитие е подчертано, че свободната миграция на хора в рамките на една страна и между държавите е една от четирите фундаментални свободи според основополагащия договор на Европейския съюз (виж сс. 108-109).

 

Миграцията, наред с останалите демографски процеси, е един от основните фактори, обуславящи размера и структурите на населението на дадена територия.

 

1.3.10.1.         Вътрешна миграция

 

След 1990 г. до днес вътрешната миграция не следва ясно определена тенденция. В началото на 90-те години се наблюдаваше известно намаление в броя на преселванията и интензитета на миграцията, след което и двата показателя започнаха да нарастват слабо до 2001 г. (табл. 1). През 2002 г. бе регистрирано съществено намаление и в двата показателя (с повече от 1/3). Аналогична на описаната до тук тенденция следват във времето показателите за интензитетите и на заселванията, и на изселванията в разрез градове-села. Интензитетите на заселване в градовете и в селата имат много близки стойности през по-голямата част както на разглеждания период, така и на предходния. Изключение правят 2001 г. и 1995 г., когато интензитетът на заселване в селата превишава съответния показател за градовете (при това през 1995 г. тази разлика е 1,6 пъти, докато през 2001 г. тя е 1,2 пъти). За сметка на това в стойностите на интензитетите на изселване се наблюдава разлика, която се запазва през целия период: показателите за селата са по-високи от съответните за градовете. Тази разлика първоначално намалява (1990-1995 г.), след което през 2000-2001 г. нараства значително, за да намалее отново през 2002 г. Резултатите от анализа на измененията в интензитетите на заселване не разкриват стабилна тенденция, въз основа на която да може да се определи общ вид населено място, привличащо мигрантите. Но посочените разлики в интензитетите на изселване дават основания да се посочи, че и в периода след 1990 г. селата остават „отблъскващи” мигрантите населени места.

 

Таблица 1.

Показатели за вътрешната миграция на населението в България през периода 1990-2004г.
(в ‰)

Показатели

Години

 

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Градове (брой)

Заселени

108266

109375

140358

137976

87831

90442

90381

Изселени

92816

126555

128800

132515

84893

109777

93515

Нетна миграция

15450

-17180

11558

5461

2938

-19335

-3134

Села (брой)

Заселени

45072

84542

64188

73534

40370

61827

47040

Изселени

60522

67362

75746

78995

43308

42492

43906

Нетна миграция

-15450

17180

-11558

-5461

-2938

19335

3134

Общо за страната (брой)

Общ брой преселвания

153338

193917

204546

211510

128201

152269

137421

Интензитет (в ‰)

Интензитет на вътрешна миграция1 (‰)

17,1

23,1

25,1

26,8

16,3

19,5

17,7

Интензитет на заселванията (‰)

 

 

 

 

 

 

 

В градове

17,8

19,2

25,6

25,2

16,1

16,6

16,6

В села

15,6

31,3

26,4

30,4

16,9

26,2

20,1

Интензитет на изселванията (‰)

 

 

 

 

 

 

 

От градове

15,2

22,2

23,5

24,2

15,5

20,1

17,2

От села

20,9

24,9

31,1

32,7

18,2

18,0

18,8

1 - Показва отношението на общия брой преселвания и населението на страната (на 1000 души от общото население).

 

В структурата на вътрешната миграция по направления на преселването настъпиха известни изменения през разглеждания период. Делът на преселванията от град в град остава с най-висок дял през целия период след 1990 г. (над 40% от всички преселвания). До 2000 г. вторият най-голям поток са преселванията от села в градове, като изключим средата на 90-те години, когато той остава на трето място поради рязкото увеличение на потока мигранти от градове в села. От 2001 г. размерът на преселванията от градове в села отново нарасна и през разглеждания период има втори по големина относителен дял в общата структура, като превишава с няколко пункта дела на преселванията от села в градове.

Въпреки разкритите тенденции на изменение на вътрешната миграция в разрез градове-села, засега не се потвърждава хипотезата от 90-те години на миналия век, че в резултат на коренните изменения в социално-икономическото развитие на страната все повече от хората, напуснали селата по различни причини в предходни периоди, ще се завръщат в селата. Резултатите от анализа опровергават и друга хипотеза, отнасяща се до вътрешната миграция, а именно, че с отпадането на административните ограничения за избор на местожителство, ще настъпи „бум” в преселванията. Сравнителният анализ на данните от репрезентативните наблюдения на мигриралите лица, съпровождащи преброяванията на населението[71], показва слабо увеличение на размера и интензитета на вътрешната миграция през периода 1993-2000 г. в сравнение с периода 1987-1992 г. – общият брой мигрирали лица е бил съответно 399 хиляди души (или 4,9% от населението на страната през 2001 г.) и 345 хиляди души (или 4,1% от населението през 1992 г.). В сравнение с предходните 20 години (от средата на 60-те години нататък) може да се заключи, че вътрешната миграция у нас е намаляла осезателно от началото на 90-те години на миналия век.

Една от основните последици на еволюцията във вътрешните миграции у нас е установяването на трайни различия в демографското възпроизводство на градското и селското население, както и дългосрочното и засилващо се влошаване на общите и структурни демографски показатели за селското население (табл. 2). Като илюстрация на първото твърдение ще посочим запазващото се различие в тоталния коефициент на плодовитост, въпреки значителното му намаление в рамките на разглеждания период и предходното десетилетие. Останалите показатели в таблицата показват резултатите от непрекъснатото влошаване на възрастовата структура на населението в селата, което е в основата на намалението на брутните коефициенти за раждаемост и брачност и на растежа на брутния коефициент за смъртност, на средната възраст на населението и на коефициента на възрастова зависимост. Запазващата се значителна разлика в равнищата на коефициентите за детска смъртност е индикатор за голямата диференциация в социално-икономическите, санитарно-хигиенните и медицински условия на живот в разрез градове-села у нас.

 

Таблица 2.

Показатели за демографското възпроизводство в градовете и селата

През периода 1990-2004 г.
(в ‰)

Показатели

Години

 

1990

1995

2000

2001

2002

2003

2004

Брутен коефициент за раждаемост

Градове

12,1

8,8

8,9

8,8

8,7

8,9

9,3

Села

10,8

8,0

8,1

8

7,8

7,9

8,3

Брутен коефициент за смъртност

Градове

9,0

10,7

11,5

11,4

11,7

11,8

11,9

Села

18,4

19,9

20,4

20,2

20,3

20,1

19,4

Общ коефициент на брачност

Градове

7,0

4,9

4,5

4,5

4,2

4,5

4,6

Села

5,8

3,3

3,1

3,1

2,6

2,6

2,6

Общ коефициент на детска смъртност

Градове

13,8

14,0

12,9

12,9

12

10,7

10,2

Села

17,1

16,7

18,2

18,2

16,9

16,5

15,3

Тотален коефициент на плодовитост1

Градове

1,6

1,2

1,2

1,12

1,13

1,15

1,19

Села

2,1

1,5

1,6

1,45

1,5

1,53

1,61

Средна възраст на населението2

Градове

.

36,8

37,9

38,6

38,8

39,1

39,3

Села

.

43,3

44,1

44,6

44,7

44,9

45,0

Коефициент на възрастова зависимост3

Градове

.

42,3

39,2

39,8

39,1

38,5

37,9

Села

.

65,1

66,6

65,8

65,4

64,6

64,9

1 - Показателят измерва среден брой деца на 1 жена във фертилна възраст.

2 - Показателят се мери в години.

3 - Показателят измерва броя лица на възраст под 15 и над 65 години на 100 души на възраст 15-64 години.

. - Няма данни.

 

Силно различаващата се демографска картина (и социално-икономическа – що се отнася до характеристиките на пазара на труда) в градовете и селата е на свой ред причина за поддържането на установените тенденции в направленията на вътрешна миграция в страната през разглеждания период. Вследствие на всичко това общият прираст на населението също се различава значително в разрез градове-села (фиг. 1). Най-общо казано, той се характеризира с: нарастващ отрицателен естествен прираст и в градовете, и в селата през 90-те години на 20 в.; със стабилизация на достигнатите високи равнища на показателите през разглеждания период; с намаление на положителното миграционно в градовете до превръщането му в отрицателно през 2003 г.; с намаление на отрицателното миграционно салдо в селата до 2002 г., след което до края на периода там се наблюдава намаляващо положително миграционно салдо (фиг. 1).

 

Фиг. 1. Коефициенти на общ прираст (намаление) на населението в градовете и селата през периода 1990-2004 г.
(в ‰)

  

 

Друг аспект на анализа на вътрешните миграции е посредством единиците на териториалното деление на страната[72]. През разглеждания период коефициентите на нетна миграция в пет от шестте района на планиране в страната са отрицателни, като измежду всички тях се откроява с най-високи показатели Северозападният район. Само в Югозападния район на планиране миграционното салдо се запазва положително и, макар и слабо, стойността му расте през периода (фиг. 2). Следователно, може да се каже, че Югозападният район, и по-специално столицата[73], са голям и единствен притегателен център за населението през разглеждания период.

 

Фиг.2. Коефициенти на нетна миграция по райони на планиране през периода 2001-2004 г.
(в %)

 

Като обобщение може да се каже, че като цяло през разглеждания период и изобщо след 1990 г. характеристиките на вътрешната миграция у нас са много неблагоприятни. Най-напред размерът и интензитетът на вътрешна миграция затихват, и то сравнително бързо, което донякъде е продължение на дългосрочния процес на намаление на миграционната мобилност след завършване на индустриализацията на страната. От друга страна, извършваните през преходния период към пазарна икономика икономически и социални реформи, водещи до нарастване на териториалните различия в условията на живот, в равнищата на заетост и в равнищата на доходи, не бяха достатъчен стимул за растеж на мобилността на населението. Наред с това първостепенните условия за безпроблемно преселване (като стабилност, развиващи се и проспериращи икономически единици, реален пазар на жилища, включително на жилища под наем, достъпност на цените им и прости принципи на законодателството в тази област) и досега не са налице. На второ място, процесите на преразпределение на населението са насочени предимно към столицата и големите градове. Слабо нарастващият поток преселници от градове в села се отличава с различна възрастова структура в сравнение с общата за мигриралите лица – при него преобладава делът на възрастното население (над 50-годишна възраст), което е допълнителен фактор за бързото остаряване на селското население. На трето място, като единствен притегателен център за населението се очертава Югозападният район на планиране и, в частност, столицата. Тук следва да се вземе под внимание, че показателите за възпроизводство на населението й са по-добри от средните за страната, но това не се дължи на по-високи показатели за раждаемост. В гр. София те са по-ниски от общите за страната от поне три десетилетия (например, тоталният коефициент за плодовитост). Основната причина е по-младата възрастова структура на населението на столицата, която се поддържа за сметка на положителното миграционно салдо в течение на няколко десетилетия[74]. Следователно, привличането на население в нея е съпроводено с равнище на раждаемост под нивото на заместване на поколенията.

 

1.3.10.2. Външна миграция

 

По отношение на външната миграция най-напред трябва да се посочи, че независимо от значимостта на процеса за демографското (и не само) развитие на страната, все още нито е изградена система за текуща регистрация от статистиката, нито се публикуват редовно статистически данни за емиграционните и имиграционни потоци. По тази причина направеният анализ се основава на общи показатели, изчислени като непреки оценки[75].

Размерът на имиграцията в страната и през разглеждания период остава много малък и незначителен, за да влияе върху външно-миграционното салдо и още по-малко – върху броя и демографските структури. В рамките на периода между двете последни преброявания на населението (1992-2001 г.) в страната са се завърнали или са се преселили около 19 хиляди души. Това означава, че ако приемем условно, че имиграцията е протичала равномерно през периода, то средногодишният брой имигранти е бил 2300 души, а коефициентът на имиграция (изчислен към населението през 2001 г.) е 0,29‰. Около 60% от имигрантите са в младежка възраст и над 85% от тях са се заселили в градовете.

За същия период потокът емигранти от страната е над 10 пъти по-голям - емигрирали са 196 хиляди души. Стойността на условния средногодишен коефициент на емиграция[76] през периода 1992-2001 г. е 3,10‰. Следователно, условният коефициент на външно-миграционно салдо през всяка от годините на посочения период е минус 2,81‰. Като резултат от това развитие на външната миграция, миграционното салдо е допълнителен голям източник на намаление на населението в страната в течение на периода (фиг. 3).

 

Фиг.3. Коефициенти на общо намаление на населението на България (от естествен прираст и външна миграция) през 1995, 2000 и 2001 г.
(в ‰)

 

 

За да допълним картината на външните миграции следва да добавим, че през периода 1993-2003 г. в България са потърсили статут на бежанец общо 12 803 лица[77]. През периода 2000-2002 г. се наблюдава известно увеличение на този брой, след което през 2003-2004 г. той рязко и бързо намалява. Броят и относителният дял на лицата, на които е даден статут на бежанец, намалява до незначителни цифри в края на разглеждания период. През 2003 г. в България е предоставен статут на бежанец и хуманитарна закрила на 430 лица, а през 2004 г. – на 274 души (28 % от броя на кандидатите). През целия период 1993-2003 г. най-големите групи на лицата, потърсили закрила у нас, са от Афганистан, Ирак и Армения (общият им дял в броя на кандидатите за закрила е 75%).

 

Таблица 3.

Лица, потърсили официална закрила като бежанци през периода 2000-2004 г.

Показатели

Години

 

2000

2001

2002

2003

2004

Лица, потърсили закрила (брой)

1755

2428

2888

1549

1127

 в т.ч. лица, получили статут на бежанци

267

385

75

19

17

Относителен дял на лицата, получили статут на бежанци (в %)

15,2

15,9

2,6

1,2

1,5

 

Сравнението на показателите за външна миграция в страната и в страните от избраната съвкупност от европейски държави[78] показва, че България има най-висок отрицателен коефициент на миграционно салдо (табл. 4). Показателят за 1990 г. отразява част от огромната емиграционна вълна от началото на 90-те години (1989-1992 г.), която през следващите години бързо намали размера си и измени характера си – той все повече се определя от социално-икономически условия и фактори. В началото на 21 век обаче коефициентът на външно-миграционно салдо на страната ни продължава да е почти единственият отрицателен показател (наред с този за Румъния) сред държавите от разглежданата съвкупност.

 

Таблица  4.

Коефициенти на външно-миграционно салдо в избрани европейски страни през 1990 и 2002 г.

(в ‰)

Страни

Коефициент на външно-

 

миграционно салдо

 

1990 г.

2002 г.

Гърция

0,70

.

Румъния

-0,37

-0,01

Сърбия и Черна гора1

-0,17

0,02

Словения

-0,01

0,11

България2

-1,09

-0,28

Унгария

0,18

0,03

Чехия

0,01

0,12

Словакия

-0,04

0,02

Австрия

0,76

0,32

Холандия

0,33

0,17

Норвегия

0,04

0,38

Швеция

0,41

0,35

Португалия

-0,56

0,68

Германия

0,83

0,27

Испания

-0,05

0,56

Франция

0,14

0,11

1 - Последните данни са за 2001 г., а не за 2002 г.

2 - Данните за последната година са от 2001 г., за която бе изчислен условен коефициент за въшно-миграционно салдо по данни от репрезентативната анкета върху вътрешната и външна миграция при последното преброяване.

. - Няма данни.

Източник: Council of Europe, Recent demographic developments in Europe, 2003.

 

В резултат на така описаните тенденции в еволюцията на външната миграция, както и на собствено демографското възпроизводство, в началото на разглеждания период (2001-2002 г.) България е страната с най-бързо намаляващо население сред европейските държави от възприетата тук съвкупност (фиг. 4).

 

Фиг.4. Коефициент на общ прираст в някои европейски страни през 2002г.

(в ‰)

* - Данните са за 2001 г.

 

Резултатите от анализа на характеристиките на потенциалната външна миграция[79] допълват контурите на разглеждания проблем и същевременно очертават най-важните последици от него за демографското развитие на населението:

1. Сред потенциалните емигранти могат да се разграничат две основни групи: дългосрочна и краткосрочна емиграция. В първата група попадат лицата, които желаят да се преселят в друга държава (техният дял е 8% от анкетираното население на възраст между 15 и 60 години), както и лицата, които желаят и имат намерение да заминат да работят или учат в чужбина. Общият дял на първата група потенциални емигранти е 15% от анкетираните. Втората група обхваща лицата, които възнамеряват или желаят да заминат в друга държава за няколко месеца с цел да работят или учат (специализират) – техният дял е 5% от анкетираните. Към тях може да се добавят и лицата, за които има вероятност да заминат в чужбина за кратко време като туристи или на гости на свои близки и познати (10% от анкетираните). Делът на лицата сред тях, които нямат ясна представа за бъдещата си заетост и бъдещите си действия в чужбина, за да постигнат целите си чрез емиграция, е достатъчно нисък – 42% от дългосрочните и 39% от краткосрочните емигранти. Следователно, всеки четвърти от анкетираната съвкупност от лица е потенциален дългосрочен емигрант, всеки втори от потенциалните емигранти има ясна представа за бъдещата си заетост в чужбина.

2. Основната част от потенциалните емигранти, желаещи да се заселят в друга държава, е от младите възрастови групи на активната възраст (37% от тях са на възраст 20-29 години, докато 15% са на възраст 40-49 години и 8% - над 50-годишна възраст). Делът на мъжете сред тях превишава не много този на жените – съответно 57% и 43%. Делът на висшистите сред всички потенциални емигранти е 18%, а на тези със средно образование 56% (съответните показатели за икономически активното население на страната през 2001 г. са 20,6% и 52,8%). Разпределението по етнически групи на потенциалните емигранти също не се различава съществено от това за икономически активното население на страната – 80% от емигрантите са българи (83,7% сред активното население), 12% - турци (9,9%) и 6% - роми (4,6%). Следователно, демографските характеристики на потенциалните емигранти са такива, че преселването им извън страната ще доведе главно до количествено намаление на възпроизводствения потенциал и работната сила на България и до качествени изменения във възрастовите им структури.

3. Направленията на потенциалната външна миграция се очертават сравнително трайно през последните години. С най-голям относителен дял са Германия (23% от анкетираните потенциални емигранти) и САЩ (19%). Сред останалите държави на дестинация трябва да се посочат Гърция и Испания (по 8%), Великобритания (6%) и Италия (5%). Тези факти могат да се съпоставят с декларираното от преобладаващата част потенциални емигранти (дългосрочни и част от краткосрочните) желание да „живеят и работят в условията на по-висок жизнен стандарт”. Следователно, вариантът тази цел на потенциалната емиграция да се изчерпи зависи от вероятността условията за труд у нас да се променят в близко бъдеще по такъв начин, че да конкурират предлаганите в горните страни. Това е почти изключено в кратко- и средносрочен хоризонт.

4. Разпределението на потенциалните емигранти според начина на осъществяване на емиграцията е следното: самостоятелно (25%), чрез фирми и организации, които имат договори (22%), като използват покана от роднини и приятели (12%), като кандидатстват за „зелена карта” и подобни лотарии (10%), като сключат индивидуален договор (9%). Като се вземе предвид, че разпределението обхваща всички потенциални емигранти (а не само дългосрочните), участието на държавата (с цел да осигури някакви гаранции за емигриращите свои поданици) е твърде малко.

 

Заключение

 

На основата на извършения кратък анализ на развитието на миграционните процеси у нас могат да се направят следните изводи. Първо, от 1990 г. до днес нашата страна се изправи пред нови или задълбочаващи се стари проблеми в демографското възпроизводство, свързани с миграциите на населението. Второ, през периода 2000-2005 г. не са регистрирани съществени изменения в тенденциите на развитие на миграционните процеси в страната. От една страна, вътрешните миграции затихват бързо и рязко, но като запазват неблагоприятни за останалите демографски показатели структурни характеристики. От друга страна, те са  съпроводени (или част от тях се трансформира[80]) в непозната досега у нас по размери, постоянна и извършваща се в много кратки срокове емиграция. Трето, съчетанието на тенденциите в миграционното поведение на хората и на установилия се режим на възпроизводство на населението водят до изключително тежки количествени и структурни демографски последици за населението на страната, и особено за селското население и за някои райони. Тяхното влияние ще продължи да действа в течение на дълъг период от време върху характеристиките на възпроизводството на населението. Четвърто, разкритите тенденции на изменение на мобилността на населението са отговор на последиците от сложилите се социално-икономически условия на живот в страната през разглеждания период и предходното десетилетие. Тъй като миграциите са най-реактивният от всички демографски процеси, може да се очаква, че при подобряване на икономическите и социални условия в страната, режимът и структурата на миграциите ще се променят. И на последно място следва да подчертаем, че по принцип миграциите се поддават по-леко на регулиране от страна на държавата, но в същото време не бива да се обособяват и да им се въздейства отделно от останалите демографски процеси. Следователно, необходимо е позицията и политиката на държавата по отношение на миграциите да е съставна част от общата демографска стратегия и политика на страната.

Начало

1.3.11. Справедливо разпределение и относителна социална еднородност

 

1.3.11.1. Разслоение и поляризация

 

            В Стратегията за догонващо икономическо развитие е отделено специално внимание на справедливото разпределение и социалната еднородност на обществото, като една от важните стратегически цели (виж сс.109-114). Направените в Стратегията оценки и предложените цели в тази област са валидни и сега. Там е посочено, че през последните 17 години “една част от обществото в България (1-2%) става много богата, а преобладаващата част (65-70%) все по-бедна, а от тях 30-35% живеят в оскотяваща бедност. Такава е картината на днешна България” (с. 110).

            Един от полезните резултати на пазарната трансформация в България е, че се пристъпи към диференциация в разпределението на благата. За разлика от уравниловъчното разпределение, това засилва мотивацията за труд и предприемчивост. То води към доходно и имуществено разслоение, необходимо за всяко преуспяващо модерно пазарно стопанство. Такава трябва да бъде стратегията на България в разпределителните отношения през следващите години и десетилетия. Икономически и социално оправданото доходно разслоение, заедно с лоялната конкуренция, са едни от двигателите на икономическото и социалното развитие.

            Българската трансформация обаче не намери мярата на доходното разслоение. Прекомерната доходна и имуществена диференциация прерастна в поляризация. Такава обществена среда е противопоказна за икономическия и социалния прогрес.

            В Европа се създава многополюсно общество с традиционните си разделения между бедни и богати. От тази гледна точка България е поставена в още по-неблагоприятна ситуация по три причини: Първо, нашите сегашни изходни позиции са далеч по-неблагоприятни от тези на западноевропейските страни. Второ, остротата на тези различия у нас е много по-голяма, защото в Западна Европа в повечето случаи има здравословно социално неравенство, а в България – нездравословна социална поляризация. Трето, българската и европейската бедност са несъпоставими.

Бедните в България са в много по-тежко положение от бедните в Западна Европа. Европейският беден живее поне толкова добре, колкото заможният член на българската средна класа, доколкото я има. Българската териториална периферия е далеч по-периферна от тази в северозападна Гърция, южна Италия, източна Германия, бедните региони на Португалия и Испания, северозападна Ирландия, северна Швеция и Финландия. Различията в комплексната грамотност са още по-големи. Мобилността е далеч по-ограничена. Условията на живот на българския беден са оскотяващи, особено за някои малцинствени групи, без изгледи за подобрение в обозримото бъдеще.

 

1.3.11.2. Доходно разслоение и поляризация

 

            Известни са различни показатели за измерване на доходното неравенство (поляризация). Най-популярен между тях е коефициентът Джини. Широко се използват и показателите за дела на получаваните доходи от най-бедните и най-богатите 10% (или 20%) от населението (виж таблица 1):

 

Таблица 1.

Диференциация на домакинствата в България според размера на дохода

Показатели

2000

2001

2002

2003

2004

Коефициент на Джини

0,31

0,32

0,34

0,33

0,34

Съотношение в доходите между 10-те процента най-бедни и най-богати домакинства - пъти

 

 

9,2

 

 

9,3

 

 

10,5

 

 

9,6

 

 

10,5

Относителен дял на дохода на групи лица в общия доход – в проценти:

..- най-бедните 20%

..- най-богатите 20%

 

 

7,4

39,8

 

 

7,4

40,0

 

 

7,0

42,5

 

 

7,3

40,9

 

 

7,0

42,2

Източник: НСИ, Домакински бюджети на България за съответните години. Към датата на приключването на ръкописа няма официална публикация на домакинските бюджети с данни за 2005 година.

 

            Всички показатели, които измерват доходната диференциация на домакинствата след 2000 г. се влошават. Ако изчисленията по третия показател се направят по децилни групи – за най-бедните и най-богатите 10% от населението, поляризацията е още по-остра. Това личи от втория показател в таблицата.

            Действителната поляризация обаче е далеч по-голяма от показаната в таблицата. Ако вземем 2004 г. според официалната статистика 10-те процента най-бедни са получили 10,5 пъти по-малък доход от 10-те процента най-богати от населението. Известно е обаче, че в България има голям сенчест сектор. Преценките за неговия размер варират от около 25% до към 50 и повече процента от произведения брутен продукт. Точният му размер не може да се установи. Ако има нещо безспорно то е, че най-бедните 10% от населението не укриват доходи (или укриват далеч по-малко). Не защото са по-съзнателни, а понеже няма какво да укриват. Такива възможности имат главно богатите, за да не плащат данъци. Ако допуснем, че най-богатите 10% от населението укриват около 50% от доходите си (скромно предположение) съотношението между тях и най-бедните 10% през 2002 г. ще бъде около 15-16 пъти. Такова доходно разслоение прераства в поляризация и е заредено с нарастващо социално напрежение с непредвидими последици.

            Допълнителни щрихи върху доходната поляризация в нашето общество предлага информацията за потреблението на основни хранителни продукти на лице от домакинствата за първата и последната децилна група (виж таблица 2):

 

Таблица 2.

Потребление на основни хранителни продукти през 2004 г. на лице от домакинствата за най-бедните и най-богатите 10% от населението

Продукти

Общо

Най-бедни 10%

Най-богати 10%

Месо – кг.

24,2

13,6

36,2

Месни произведения – кг.

12,7

7,4

17,8

Прясно млеко – л.

24,0

12,6

27,3

Сирене – кг.

10,0

6,0

12,7

Яйца – бр.

134,3

83,3

163,2

Плодове – кг.

36,8

15,7

59,7

Зеленчуци – кг.

60,7

38,0

59,7

Безалкохолни напитки – л.

36,0

17,3

78,6

Алкохолни напитки – л.

22,6

7,8

63,1

Тютюневи изделия – бр.

931,3

684,1

1453,9

Източник: НСИ, Домакински бюджети на България, 2004

 

Дори един бегъл поглед върху числата показва, че най-бедните 10 процента от населението трайно потребяват хранителни продукти в пъти по-малко от най-богатите 10 процента от населението. В диетата на най-бедните преобладават нискокачествените продукти. Това се отразява негативно върху тяхната работоспособност, психическо и физическо здраве, продължителност на живота, възможност за биологично оцеляване и върху здравословното състояние на създаваното от тях поколение. Тези хора (около 1 млн. души) са забравени от държавата и обществото. Последствията от това социално отчуждение и отблъскване са кратко- и средносрочни за сегашното поколение и дългосрочни – за бъдещите поколения през следващите десетилетия.

Картината на полярно потребление в натура се допълва още по-убедително от калорийното съдържание на потребените основни хранителни продукти на лице от домакинствата за най-бедните и най-богатите 10% от населението (виж таблица 3):

 

Таблица 3.

Калорийно съдържание на потребените основни хранителни продукти на лице от домакинствата за най-бедните и най-богатите 10% от населението

Продукти

Общо

Най-бедни 10%

Най-богати 10%

Общо

2422

1896

2801

Хляб и тестени изделия

856

853

816

Месо

117

61

183

Месни произведения

96

54

139

Сирене

84

50

106

Олио

313

239

335

Плодове

41

17

67

Зеленчуци

44

28

56

Безалкохолни напитки

56

27

98

Алкохолни напитки

43

16

87

Източник: НСИ, Домакински бюджети на България, 2004

 

Потвърждава се отново далеч по-качествената структура на потребление от най-богатите в сравнение с най-бедните. Най-богатите получават по-малко калории единствено под формата на хляб и тестени изделия, но три пъти повече от месо и месни продукти, плодове, напитки и други.

Диференциацията (поляризацията) в потреблението на нехранителни продукти е още по-голяма. Защото, за разлика от хранителните, покупката и потреблението на нови нехранителни продукти подлежи на отлагане без фатални последици за здравето и живота на хората.

 

1.3.11.3. Разслоение и поляризация в спестяванията на населението

 

        Доходното разслоение (поляризация) се проявява и в структурата на депозитите на домакинствата през последните години. Измененията в тази структура са изразител на доходното разслоение (поляризация). Започваме анализа с данни на БНБ за измененията в структурата на левовите депозити, в зависимост от техния размер. Тези данни не включват валутните депозити на български граждани в банки у нас и в чужбина, а също и другите форми на пласиране на свободно парично богатство – покупка на имоти, на ДЦК у нас и в чужбина, на акции и други подобни.

Прецизният анализ е затруднен поради честите промени в класификацията на депозитите. В последната класификация най- малката депозитна група са тези до 5000 лева, което едва ли е уместно за нашите условия. Към 30 юни 2003 г. най-малката група са били депозитите до 1000 лв., следвана от групата от 1000 до 5000 лева. Към 31 декември 2002 г. най-малка група са депозитите до 1000 лв., следвана от групата от 1000 до 2000 лева. Това прави невъзможен анализа на по-дълги статистически времеви редове и ни принуждава да групираме данните за левовите депозити в две таблици – 4 и 5:

 

Таблица 4.

Структура на депозитите по размер към 30 юни 2005 и 2003 г.

Показатели

До 1000 лв.

До 5000 лв.

 

…..

30-50000 лв.

Над 50000 лв

Всичко

Към 30 юни 2005 г.:

..-депозити – бр.

..-депозити - % от всички депозити

..-депозити – хил. лв.

..-депозити в хил. лв - % от всички

..-среден размер на депозит – лв.

..-прираст към 30 юни 2003-хил.лв.

..-прираст на един депозит – лв.

 

..

..

..

..

..

..

..

 

7770464

97,77

2235878

49,60

288

+695623

+89,52

 

 

5363

0,06

201957

4,48

37657

+147015

+27413

 

4049

0,05

420497

9,34

103963

+291736

+72051

 

7948893

100,00

4507807

100,00

5671

+2177118

+2739

Към 30 юни 2003 г.

.

 

..-депозити – бр.

..-депозити.-.% от всички депозити

..-депозити – хил. лв.

..-депозити в хил. лв - % от всички

..-среден размер на депозит – лв.

До 1000 лв.

 

846799194,55

699970

30,03

83

1000 - 5000 лв

 

419085

4,68

840285

36,05

2005

.

30-50000 лв.

 

1446

0,02

54942

2,37

37996

Над 50000 лв

 

1002

0,01

129211

5,53

128953

Всичко

 

 

8956341

100,00

2330689

100,00

2602

Източник: Изчислено по данни от интернет страницата на БНБ.

 

Таблица 5.

Структура на депозитите по размер към 31 декември 2002 и 1999 г.

Показатели

До 1000 лв.

1000-2000 лв.

 

.

20-50000 лв.

Над 50000 лв

Всичко

Към 31 декември 2002 г.:

..-депозити – бр.

..-депозити- % от всички депозити

  -депозити – хил. лв.

..-депозити в хил.лв.-% от всички

..-среден размер на депозит-лв.

..-прираст към 1999 г.- хил. лв.

 

8343602

94,98

676773

33,33

81

+6348

 

240720

2,74

321651

15,84

1336

+133411

 

.

 

3466

0,04

95857

4,72

27656

+71499

 

732

0,01

85579

4,21

116911

+51556

 

8784410

100,00

2030635

100,00

2312

+854719

Средно за 1999 г.:

..-депозити бр.

  -депозити-% от всички депозити

..-депозити – хил. лв.

..-депозити в хил.лв.-% от всички

..-среден размер на депозит –лв.

 

9264281

97,77

67042557,01

72

 

144662

1,53

188240

16,01

1301

.

 

856

0,01

24358

2,07

28456

 

285

0,00

34023

2,89

119379

 

9475514

100,00

1175916100,00

1241

Източник: Изчислено по данни от интернет страницата на БНБ.

 

Какви изводи могат да се направят от анализа на структурата на левовите депозити на домакинствата по размер през последните години?

Първо. Общият брой на депозитите постепенно намалява – от 9475514 през 1999 г. до 7948893 към 30 юни 2005 г. със среден размер на депозитите 2739 лева. Броят им и сега превишава броя на населението на България. Немалък брой граждани притежават по няколко депозита., част от които попадат в групата на най-големите (над 30 и над 50 хил. лева), а друга част – в средните депозитни групи. С други думи, броят на депозантите е по-малък от броя на депозитите. Това смекчава до известна степен полярността в притежаваните най-малки и най-големи депозити, без да променя съществено общата картина и произтичащите от нея изводи.

Макар че броят на депозитите превишава броя на населението, това не означава, че всеки български гражданин притежава депозит. Най-бедните, които живеят при много тежки условия, не могат да спестяват. Техният брой е поне 1-1,5 милиона души, което намалява броя на депозантите до към 6,5 млн. души. Това също допринася за смекчаване на полярната картина в спестяванията.

Второ. Преобладаващият брой на депозантите (97.98% от всички депозанти) са в групата на най-дребните – до 5000 лв. Техният среден размер е 288 лв. към 30 юни 2005 година. Средният размер на малките депозити (до 1000 лв.) е бил 83 лв. към 30 юни 2003 година. За тази група най-дребни депозанти не се дава информация към 30 юни 2005 г. по непонятни причини. Ако имаше подходяща отчетност за групата на най-малките депозити през 2005 г. той може би и сега не е далеч от скромния им размер през 2003 година.

Трето. Дребните депозанти (до 5000 лв.), притежават около 50% от всички вложения в депозити през 2005 година. По-подробните данни за 2003 г. показват, че притежателите на депозити до 1000 лв. са около 95% от всички депозанти и притежават 30% от общия размер на депозираните средства.

Четвърто. На другия полюс са едрите депозанти – от 30 до 50 хил. лв. и над 50 хил. лева. Те са около 9400 души (0,11% от депозантите) и притежават 13,82% от всички спестявания. Докато средният размер на депозитите до 5000 лв. е 288 лв. (а на тези до 1000 лв. е 83 лв.), средният размер на големите депозити е около 104 хил. лева. Това е над 300 пъти повече от средния размер на депозитите в групата до 5000 лева. Разслоението в спестяванията е далеч по-контрастно от всички други форми на доходна диференциация за които стана дума до тук.

Пето. Някои български икономисти и политици често се позовават на увеличението на масата на спестяванията на домакинствата (от 1,18 млрд. лв. средно през 1999 г. на 4,51 млрд. лв. към 30 юни 2005 г.), за да правят изводи за повишено благосъстояние на населението. Анализът на прираста на спестяванията по групи в зависимост от техния размер, показва, че това не е така. Спестяванията на 98% от депозантите нарастват към 30 юни 2005 г. със 695,6 млн. лв в сравнение с 30 юни 2003 г. или средно с 89,52 лв. на един депозит. Спестяванията на 0,11% от депозантите (с депозити над 30 хил. лв.) нарастват с 438,8 млн. лв или средно със 70444 лв. на един депозит.

Шесто. В таблици 4 и 5 не са включени другите форми на спестявания в пари и натура – валутни, покупка на имоти у нас и в чужбина, автомобили, ценни книжа у нас и в чужбина, депозити в чуждестранни банки и т.н. Не се наемаме да оценим дори приблизително общия размер на тези спестявания на най-богатата прослойка на българското общество. Може само да се твърди без риск за грешка, че необхванатите форми на спестявания в пари и натура, превишават многократно обхванатите тук. От това пък следва, че доходното, имущественото и депозитното разслоение (поляризация) в България е много по-остро от показаното в горните таблици.

Тези важни изводи се потвърждават и от анализа на структурата на валутните депозити в банки в България в зависимост от техния размер (виж таблица 6):

 

Таблица 6.

Структура на валутните депозити по техния размер

Показатели

До 1000 лв

1000-5000 лв.

…

30-50000 лв.

Над 50000 лв.

 

Всичко

Към 30.06.04:

-депозити –бр.

-депозити -% от всички

-депозити –хил. лв.

-депозити в хил.лв.-% от всички

-среден размер на депозит–лв.

-прираст към 30.06.03.-хил.лв

 

638948

50,21

158648

3,05

217

3030

 

396986

31,20

995767

21,88

2508

141688

 

...

…

...

...

...

...

 

10417

0,82

393103

8,64

37737

110214

 

6439

0,51

67309414,79

104534

241072

 

1272475

100,00

4551049

100,00

3577

858770

Към 30.06.03:

-депозити – бр.

-депозити -% от всички

-депозити –хил. лв.

-депозити в хил.лв.-% от всички

-среден размер на депозит-лв.

 

524791

48,49

135618

3,67

258

 

353918

32,70

854079

23,13

2413

 

..

..

..

..

..

 

7643

0,71

282889

7,66

37013

 

4070

0,38

432022

11,70

106148

 

1082370

100,00

3692279

100,00

3411

Източник: Изчислено по данни от интернет страницата на БНБ.

 

            Най-ниската валутна депозитна група – до 1000 лв/депозит (50,21% от всички депозанти) притежава 3,05% от общия размер на валутните депозити или средно по 217 лв. на депозит. Най-високата валутна депозитна група – над 50000 лв/депозит (0,51% от всички депозанти) притежава 14,79% от общия размер на валутните депозити или средно по 104534 лв. на депозит, т.е. 482 пъти повече от средния размер на най-ниската депозитна група.

            Казаното за надеждността на официалните данни при левовите депозити важи в още по-висока степен за валутните. Разсейването на спестявания (а следователно – намаляване на полярността в склонността към спестяване) от най-високите към по-ниските депозитни групи (чрез притежаването на няколко депозита от един депозант) тук е по-голямо. Докато български граждани едва ли имат левови депозити в чужбина, десетки, а може би и стотици хиляди са българите с валутни депозити в чужбина. Било защото работят там или са с постоянно местожителство в България, но с предпочитания да спестяват в чужбина по различни причини.

            Доходната и имуществената поляризация на валутните депозанти по всяка вероятност е по-голяма, отколкото при левовите депозанти. Валутните депозанти, особено 17-те хиляди от двете най-високи депозитни групи най-вероятно имат далеч по-големи спестявания в чужбина във валута, ценни книжа, инвестиционни и пенсионни фондове и други съвременни спестовни инструменти, каквито все още липсват в България.

Доходната диференциация (поляризация) може да се оценява по косвен път и с помощта на относителния дял на населението, което живее под границата на бедността. По оценка на Института за синдикални и социални изследвания на КНСБ през последните години нивото на бедността след социалните трансфери се колебае между 13 и 16% с тенденция към повишение. При така установената граница на бедността бедните в България са около 1,1-1,2 млн. души.[81]

 

1.3.11.4. Доходна и комплексна поляризация

 

            Доходната поляризация е елемент на комплексната поляризация. Комплексната поляризация включва: доходна, имуществена, здравословна, образователна, дигитална, етническа, регионална поляризация, които взаимно се допълват и подсилват. Така се получава силен синергичен ефект. Това прави поляризацията още по-трудно отстранима и по-опасна. Комплексната поляризация е верига от икономически, социални и други процеси, които взаимно се подхранват и подсилват. В основата на тази верига е доходната поляризация в българското общество. Икономическата поляризация води до несправедливо разпределение на доходите, което формира остро социално разслоение, прерастващо в социална поляризация. Тя, на свой ред, ограничава достъпа до здравни услуги и образование на хората с по-ниски доходи с трайни негативни последствия за целия им живот.

Доходната поляризация води до силно ограничен достъп до образование и здравни услуги на хората с ниски доходи с още по-тежки трайни последици за здравето, трудоспособността и дори за живота на стотици хиляди хора. Ежегодно в България умират преждевременно хиляди хора поради липса на средства да заплатят допълнително за медицинска помощ и лекарства, макар че са здравно осигурени. Тези хора са забравени и изоставени от обществото и държавата. Министрите се гордеят с милиардни бюджетни излишъци, но държавата не отделя средства да закупи лекарства и апаратура за спасяване (или поне удължаване) живота на тези хора. Нито пък полага достатъчно грижи за рационализиране на здравеопазната система и по-ефикасно използване на предоставените ресурси[82].

По-нататък по веригата - болните и необразованите бедни хора имат ограничен достъп до работа и още по-ограничен - до съвременните битови и производствени технологии. Това ограничава още повече професионалното им израстване, засилва житейското им изоставане и изолация. Те по-трудно си намират работа и са лишени от елементарни доходи за преживяване.

В наше време всичко това прераства в така наречената дигитална поляризация -.остро разслоение от гледна точка на достъпа до информационно-комуникационни технологии, в т.ч. до интернет, електронна поща, електронна търговия, мултимедии и други съвременни технологии. Дигиталната поляризация по обратен път подсилва здравната, образователната, имуществената и доходната поляризация. Те, на свой ред, обратно по веригата изострят още повече дигиталната поляризация. Негативните последствия от тази комплексна поляризация, която България преживява сега, са трудно оценими и непредвидими.

Доходната (и в още по-голяма степен – комплексната) поляризация се проявява с различна сила върху различните групи хора. Тя става още по-опасна, ако е съчетана с етническа поляризация, каквото е положението в България сега. Доходната и другите форми на поляризация са много по-силно изразени върху етническата група на циганите (ромите), отколкото сред българите. Турската етническа група заема междинно положение.

Поляризационните процеси сред българските цигани са толкова дълбоки и остри, че ако не се вземат своевременни мерки, в недалечно бъдеще може да се очакват прояви на отчаян социален протест, сходни с тези във Франция през ноември 2005 година. Доходната поляризация, подсилена с етническа поляризация е още по-трудно решима и с още по-тежки последствия. Българските власти трябва да вземат бързи добре обмислени превантивни мерки. В основата на тези действия трябва да бъдат икономическите мерки, съчетани със социални, здравни, образователни и много други. Измеренията на превантивните мерки трябва да са симетрични на измеренията на комплексната поляризация.

Доходната (и още повече – комплексната) поляризация има своите средностатистически измерения в национален мащаб. Те са достатъчно остри, за да пораждат тревога за бъдещето на България. Поляризацията обаче има и регионални измерения. Регионалните различия в България бързо се изострят през последните 15-20 години и достигнаха опасни предели. В условията на ускорено догонващо развитие регионалните различия ще се изострят още повече и ще прерастват в регионална поляризация.

Защото ускореното догонващо развитие е възможно само ако се разчита главно на регионите с развита инфраструктура, квалифицирана работна ръка, достъп до пазари и т.н. На единия полюс е София (допълвана от Варна, Бургас, Пловдив и още няколко големи града), а на другия северозападна, североизточна, югоизточна, югозападна и Родопска България. Това не означава, че в условията на догонващо развитие хората в северозападна или Родопска България ще живеят по-лошо от сега. То означава, че след 20-30 години разликата между тяхното качество на живот и това на софиянци ще бъде по-голяма, отколкото е сега. Така националните характеристики на поляризацията се допълват и подсилват още повече с регионалните контрасти. Това я прави още по-опасна.

Доходното разслоение (поляризация) след време неизбежно води до имотно разслоение (поляризация). Най-бедните 10% от населението не притежават никакви имоти или в най-добрия случай – само един малък имот, а най-богатите 10% - притежават десетки съвременни имоти на много висока стойност. Друга форма на тази поляризация е възникването и разрастването на затворени цигански гета, на единия полюс, характерни с оскотяващата си мизерия, и на също така затворени елитни квартали, на другия полюс, характерни с екстравагантния лукс на техните обитатели. Някои от елитните квартали дори са оградени със солидни стени и достъпът в тях на външни хора е строго ограничен. Оградите в бедните ромски квартали са също така изолиращи, макар че са невидими.

Сегрегация, поразително сходна с тази в расовите общества. В нашия случай тя е етно-социална. И в едните и в другите все по-ограничен става и достъпът на инкасаторите, отчитащи потребената електрическа и топлинна енергия, вода и други услуги. Често пъти в циганските гета това е възможно само с помощта на полиция. Все по-ограничен става и достъпът в тези гета на държавните институции, включително и на силовите органи, което вече е страшно.

 

1.3.11.5. Деструктивните последици на комплексната поляризация

 

            Комплексната поляризация има преки деструктивни последици за обществото. Не по-малко опасни са и верижните косвени последици. Доходната и комплексната поляризация е в основата на безразличието, отчуждението, дори враждебността към общите интереси и националните идеали. Отчуждението спрямо политиката, партиите и политиците, което наблюдаваме през последните години е само блед предвестник на това, което може да се случи в среден и дългосрочен хоризонт.

Икономическата теория е доказала отдавна, че в световен мащаб най-успешно се развиват страните с умерено доходно и имуществено разслоение, което създава стимули за по-добра работа, за стопанска предприемчивост и научно-техническо творчество. Такива страни, като правило, постигат по-високи темпове на икономическо и социално развитие, по-висока производителност и конкурентоспособност. И обратно, силно поляризираните общества се развиват по-бавно поради присъщата им икономическа, социална, политическа, етническа и друга нестабилност.

Със сегашните характеристики на доходното и имущественото разслоение България спада към втората група страни. Ускореното догонващо развитие на България ще бъде силно затруднено в условията на доходна, имуществена, образователна, здравна, дигитална и друга поляризация. Без национално спокойствие и съгласие не е възможно успешно развитие.

Това се потвърждава и през последните пет години. По всички показатели на доходната и имуществената еднородност (разнородност) през 2001-2005 г. ние изоставаме от целите, препоръчани в Стратегията (виж с. 114). Разликата между България и ЕС в това отношение също нараства. Вместо да намалява бавно, коефициентът Джини расте., Вместо да намалява, съотношението в доходите между 10-те процента най-бедни и най-богати домакинства расте. Вместо да нараства относителният дял на дохода на най-бедните 10 (или 20) процента от населението в общия доход за сметка на дела на съответните проценти от най-богатите, той намалява. Картината е още по-тревожна ако се добавят доходите в сенчестата икономика.

 

Заключение

 

Българската трансформация не намери мярата на доходното разслоение. Вместо здравословно умерено социално неравенство, прекомерната доходна и имуществена диференциация прерастна в социална поляризация.

Всички официални показатели, които измерват доходната диференциация на домакинствата след 2000 г. се влошават. Ако се вземе предвид и сенчестата икономика социалната поляризация е още по-голяма.

Най-бедните 10% от населението трайно потребяват хранителни продукти в пъти по-малко от най-богатите 10%. В диетите на най-бедните преобладават нискокачествените продукти.

Доходното разслоение се проявява още по-силно в структурата на депозитите на домакинствата. Преобладаващият брой на депозантите (98%) са в групата на най-дребните спестители. Едрите депозанти – с депозити над 30 хил. лв. са 0,11% от вложителите и притежават около 14% от всички левови спестявания. Още по-голяма е поляризацията при валутните депозити. Далеч по-голяма е социалната поляризация ако се включат всички други форми на доходи, спестявания и имущество. Те обаче не подлежат на измерване.

Доходната поляризация е основа на комплексната поляризация (доходна, имуществена, образователна, здравословна, дигитална, регионална, етническа). Различните форми на поляризация взаимно се подсилват и пораждат мощен синергичен ефект. Това я прави още по-трудно отстранима.

Доходната поляризация става още по-опасна, съчетана с етническата поляризация. Поляризационните процеси сред българските цигани са толкова дълбоки и остри, че ако не се вземат своевременни мерки в недалечно бъдеще може да се очакват прояви на отчаян социален протест.

Социалната поляризация има и регионални измерения. Регионалните различия в България бързо се изострят и прерастват в регионална поляризация. Тези процеси ще се изострят още повече в условията на догонващо икономическо развитие.

Икономическата теория е доказала, че в световен мащаб най-успешно се развиват страните с умерено доходно и имуществено разслоение. Силно поляризираните общества се развиват по-бавно поради присъщата им икономическа, социална, политическа, етническа и друга нестабилност. България трудно ще постигне ускорено догонващо развитие в условията на комплексна поляризация. Без национално спокойствие и съгласие не е възможно успешно развитие. Това се потвърждава и през последните пет години.

В заключение е нужно едно важно уточнение. Загрижеността от нарастващата доходна (и комплексна) поляризация не е форма на носталгия и призив към социална уравниловка, позната ни от недалечното минало. Успешното икономическо и социално развитие предполага умерено доходно и имуществено разслоение, но е невъзможно при доходна (и комплексна) поляризация. Умереното доходно и имуществено разслоение в обществото е мощен мотиватор за труд и предприемчивост и е присъщо на модерното пазарно стопанство.

Начало


[1] Във фокуса на настоящия раздел е догонващото икономическо развитие на България. На това основание се спираме главно на силните и слабите ни стартови позиции в икономиката. Доколкото засягаме мимоходом и някои други, това са само тясно свързаните с икономическото развитие и оказващи силно влияние върху него.

[2] Особено активни в това отношение са социолозите. Много от тях смятат със завидна категоричност, че преходът от командно-административно към пазарно стопанство у нас бил завършил.

[3] По данни на Европейската банка кумулативният приток на преки чуждестранни инвестиции в България от 1989 до края на 2005 г. възлиза на 10,3 млрд. щатски долара или 1327 долара на човек от населението. Важна е обаче и структурата на тези инвестиции. По данни на агенцията за чуждестранни инвестиции през първото полугодие на 2006 г. най-много чужди капитали са инвестирани у нас в операции с недвижими имоти, наемодателска дейност и бизнес услуги - 538,5 млн. евро; във финансово посредничество - 271,3 млн. евро, докато в преработващата промишленост са едва 173,5 млн. евро. От гледна точка на българските интереси за догонващо развитие това едва ли е най-подходящата секторна структура на преките чуждестранни инвестиции.

[4] Макар и със закъснение от няколко години поради непазарното и дори егоистично протекционистично поведение на правителствата на много от старите страни членки в защита на своите пазари на труда. Те са за свободно движение на хора, стоки, капитали и идеи, когато е в техен интерес, но забравят за тези свещени принципи на съвременния свят, когато се засягат техните интереси.

[5] По оценки на Световния икономически форум в Давос в последния глобален доклад за конкурентоспособността 2006-2007 г. България дори отстъпва от позициите си по конкурентоспособност на икономиката в сравнение с предходната година и пада от 61-во на 72-ро място през 2006 г. Ние сме изпреварени по конкурентоспособност не само от всички страни членки на ЕС и от страните кандидати, но и от 20-25 слабо развити страни от Африка, Азия, Латинска Америка и Карибския регион. Това е много тревожно като се има предвид обобщаващия характер на този фундаментален показател.

[6] Разбира се, това не важи за целия частен сектор. В България има и много частни субекти с нормално пазарно поведение и лоялно отношение към държавата и обществото. Бедата е, че делът на нелоялния престъпен и полупрестъпен частен сектор е значителен.

[7] Показателно е, че частната фирма “Български речен флот” отказа да се включи по чисто комерсиални причини в прочистването на Дунав от замърсяването с нефтени продукти от сръбска рафинерия в началото на октомври 2006 г. Собственици на стари частни сгради съзнателно ги разрушават, за да построят на тяхно място нови с висока доходност. Има и много други подобни случаи. Държавните институции и тук остават безучастни или се задоволяват с общи декларации.

[8] От такъв “фабричен дефект” страда частният сектор и в другите ЦИЕ страни, осъществяващи преход към пазарно стопанство. Има разлики само в степента на агресивна криминалност, а не в същността. В този смисъл сме изпреварени само от още по-арогантното поведение на частния сектор в Русия, Украйна и други страни от ОНД.

[9] Добре известно е скандалното поведение на фирмите по събирането и извозването на сметта в София и на фирмата “Софийска вода”. Напоследък сме свидетели на още по-скандално поведение на някои от чуждестранните фирми в такъв важен сектор като електроразпределението в големи региони на България. Нарушава се системно подаването на електроенергия във Варна и други градове, влошава се качеството на подаваната електроенергия, надписват се сметките на хиляди потребители на електроенергия, търсят се по-големи печалби за сметка на влошено обслужване на потребителите. Много гръцки и турски, някои италиански и други европейски фирми нарушават грубо трудовото ни законодателство и потъпкват човешкото достоинство на българските работници.

[10] Главен прокурор на България заяви публично преди десетина години, че над него е само бог.

[11] За подробности виж Ив. Ангелов, Социалната поляризация в България, сп. Понеделник, година ІХ, кн. ¾, 2006 г., сс. 43-59.

[12] В споменатия последен глобален доклад на Световния икономически форум за конкурентоспособността България заема 65-та позиция по качеството на базисната си инфраструктура и освен от всички страни членки и кандидати за ЕС е изпреварена от около 15 слабо развити страни.

[13] И катастрофите в тях зачестиха, а обслужването на гражданите рязко си влоши.

[14] Ако производителността на труда расте в бъдеще с темповете на 2001-2005 г. са необходими 150-200 години за изравняване със средната производителност на труда в Европейския съюз. Сегашните темпове на повишаване на производителността на труда у нас са няколко пъти по-ниски от тези в ЕС. Този тревожен сигнал подсказва, че са необходими екстрени мерки за бързо повишаване на производителността на труда, така че да превишава 3-4 пъти темповете на нейното нарастване в страните от ЕС. Това обаче не е възможно със сегашната икономическа политика, жертваща здравеопазването, образованието, науката, иновациите, структурната и технологичната модернизация, инфраструктурата в името на фанатичната финансова стабилност.

[15] Докато износът на високотехнологични стоки заема 20-25-30% в общия износ на страните членки на ЕС, в т. ч. на Чехия и Унгария.

[16] В споменатия вече доклад на Световния икономически форум в България има отстъпление в сравнение с предходните години в класирането по технологично развитие (68-мо място) и по иновационен потенциал (87-мо място) от обхванати общо около 100 страни. И тук сме последни между страните членки и кандидати за ЕС и сме изпреварени от голям брой слабо развити страни.

[17] В глобалния доклад на Световния икономически форум за информационните технологии през 2005 г. (за 2006 . още не е публикуван) България е на 64-то место. Пред нас са всички страни членки и кандидати за ЕС, а също и около 15-20 слабо развити страни. Това е особено тревожно като се има предвид, че в наше време който изостава в информационно-комуникационните технологии изостава във всичко.

[18] Европейската комисия съобщи през ноември 2006 г., че през 2007 г. се забранява вносът на български хранителни стоки за общността, произведени преди 1 януари 2007 г., с изключение на тези, които вече имат специални разрешения за това. Произведените у нас хранителни стоки до края на 2006 г. могат да се продават в България до края на 2007 г., след което трябва да се изземат от търговската мрежа и да се унищожат. Очевидно от 1 януари 2007 г. ще станат задължителни строгите санитарно-хигиенни и ветеринарни стандарти за производство на хранителни стоки у нас. От това ще пострадат много дребни производители, но ще спечелят милионите потребители.

[19] Със същата острота това важи и за други сфери на стопанска дейност у нас. Време е например многобройните дребни строителни организации да се обединят в по-мощни компании, способни да участват в търговете у нас и в други страни членки за изпълнение на проекти, финансирани от структурните фондове на ЕС. Налага се също многобройните миниатюрни български авиолинии да се обединят в една по-голяма, а тя на свой ред, да се интегрира с някоя от големите групи на авиокомпании в Европа. Разсъжденията в този смисъл могат да продължат. Бъдещето е на големите конкурентоспособни високотехнологични компании, а не на малките фирми от гаражен тип, както е у нас.

[20] През последните пет години са усвоени едва 23% от заделените за България средства по предприсъединителната програма ИСПА.

[21] В края на 2005 г. в България е имало 141 мъртви селища – без нито един обитател и стотици полумъртви – с по няколко души на възраст над 70-75 години, които ще се обезлюдят през близките години. Общият брой на селата в България е около 5000.

[22] По данни на актуализирания годишен доклад на Европейската банка от май 2006 г. България е най-бавно развиващата се икономика в централна и източна Европа. Масата на БВП през 2005 г. в сравнение с предреформената 1989 г. е 133% в страните от централна Европа, 104% в Румъния, 98% в Хърватия и 94% в България.

[23] Заедно с Естония, България е единствената страна в Европа с траен бюджетен излишък през последните години. В бюлетин на агенция Ройтерс в началото на март 2006 г. се подчертава, че България провежда най-рестриктивната бюджетна политика в Европа. Това едва ли е основание за гордост в Европейския съюз, който през последните десетина години провежда системна политика на умерени бюджетни дефицити до 3% от БВП според критериите от Маастрихт! Най-големите страни членки (Германия, Франция, Италия) дори превишавт тази граница за дефицита.

[24] Към 30 септември 2006 г. излишъкът в консолидирания бюджет на България е бил 2,11 млрд. лв., при 1,54 млрд. лв. към 30 септември 2005 година. Към същата дата фискалният резерв е бил 6,01 млрд. лева, т.е. 2,5-3,0 пъти повече от необходимото.

[25] По данни на Евростат в края на 2003 г. публичният дълг на България беше сведен до 46,2% от БВП (а през 2004 г. е около 35%), при незначително натоварване на бюджета с лихвени плащания по обслужването му – около 4,5-5,0% от разходите на консолидирания бюджет през последните години. В самия край на 2005 г. след предсрочно изплащане на дълг от 340 млн. евро към МВФ и Световната банка публичният външен дълг на България възлиза на 4,6 млрд. евро или 19,9% от БВП. Осредненият публичен дълг на страните от ЕС-25 в края на 2005 г. е бил 63,4% от БВП, а на страните от Еврозоната – 70,8%. Някои страни членки на Еврозоната (Италия, Гърция, Белгия) имат публична задлъжнялост 95-110% от БВП. Интересно, при острата си бедност и изостаналост кого българското правителство иска да впечатли с рекордно ниската си публична външна задлъжнялост! Националните интереси на България не се нуждаят от такава политика!

[26] Според актуализирания годишен доклад на Европейската банка от май 2006 г., а според макрорамката в доклада на Министерството на финансите по проектобюджета за 2007 г. дефицитът в текущата сметка през 2005 г. е бил 11,8%.

[27] По оценки на споменатия доклад на Световния икономически форум за глобалната конкурентоспособност България е на 83-то място по фирмена конкурентоспособност от около 100 обхванати страни. По качество на бизнес средата на фирмите сме на 95-то, а на фирмените стратегии – 81-во място. И тук сме последни между страните членки и кандидатите за ЕС и сме изпреварени от 35-40 слабо развити страни.

[28] Както вече споменахме, общите задължения на фирмите достигнаха около 150% от годишния БВП.

[29] Средният процент на инфлация за страна, кандидатстваща за Еврозоната трябва да бъде не повече от 1,5 процентни пункта над инфлацията в трите страни членки с най-ниска инфлация една година преди прегледа.

[30] В този смисъл заслужават внимание думите на Ханс-Герт Пьотеринг, ръководител на фракцията на Европейската народна партия в Европейския парламент на 26 септември 2006 г., адресирани към народите на България и Румъния. Той заяви, че “присъединяването към ЕС не означава присъединяване към рая на земята”.

[31] Виж Ив. Ангелов, Конкурентоспособността – най-голямото икономическо предизвикателство пред България в Европейския съюз (Макроикономически поглед), доклад пред Научна конференция под патронажа на Президента, 16 Март 2005 г.; Ив. Ангелов, Изказване при обсъждането на втория доклад за Президента, 20 януари 2006 г.; Ив. Ангелов, Предизвикателствата пред България в Европейския съюз – отворено писмо до Президента и Министър председателя, в. Дума, 4 май 2006 г.

[32] Виж Ив. Ангелов с колектив, “Икономиката на България и Европейският съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година”, София, ноември 2003 г., 354 стр. Виж също Ив. Ангелов, Ефективността на икономиката ни се влошава, в. ПАРИ, 27 юли, 2004 г.; Ив. Ангелов, Предизвикателствата на конкурентоспособността, в. ПАРИ, 16 декември 2004 г.;

[33] Изследване на Европейската комисия прави опит да установи колко време е нужно на новите членки от централна Европа и страните кандидати да постигнат 75% от равнището на ЕС-15 по БВП на човек от населението ако запазят темповете си от 2004 година. Оказва се, че България се нуждае от 40 години ако поддържа очаквания си темп 5,0% от 2004 година (виж European Commission, European Economy, Key Structural Challenges in the Acceding Countries: The Integration of the Acceding Countries into the Community’s Economic Policy Co-ordination Process, Brussels, July 2003, p. 10). В действителност годините ще са повече, защото 5,0% средногодишен темп, макар и трудно постижим за дълъг период, при максимална мобилизация на националната енергия и идеални вътрешни и външни условия е възможен до към 2020-2025 г., но едва ли е постижим за период от 40 години.

[34] European Commission, Facing the Challenge. The Lisbon Strategy for Growth and Employment. Report from the High Level Group chaired by Wim Kok, Brussels, November 2004

[35] Само за войната в Авганистан и Ирак САЩ изразходват годишно около 70 млрд. долара. Средногодишните разходи на страните от ЕС за отбрана са под 2% от БВП.

[36] По някои аспекти на този проблем виж Стратегията за догонващо развитие, сс. 77-79).

[37] Carl Aiginger, Coping the US or Developing a New European Model – Policy Strategies of Successful European Countries in the Nineties, Geneva, 23 February 2004

[38] За повече подробности по този въпрос виж раздела за конкурентоспособността (т. 1.3.1.).

[39] Средногодишната стъпка на сближаване е измерител на интензивността на догонването. Тя показва с колко процентни пункта се е намалила разликата между догонващата и догонваната страна по съответен показател.

[40] Изчислява се като изменение на отношението между трудовото възнаграждение в текущи цени на заето лице и БВП в текущи цени на заето лице. С други думи, това е съотношение между изменението на средната заплата и на производителността на заето лице. Ефективността се повишава, когато нарастването на производителността на труда изпреварва нарастването на средната заплата на заето лице. В този случай показателят е със знак минус, и обратно. В западната икономическа литература е известен като Unit labour cost.

[41] Изключение правят повечето страни от ОПЕК, които имат голям износ като маса и на човек от населението, но само или главно от суров петрол.

[42] Виж Ив. Ангелов, Конкурентоспособността – най-голямото икономическо предизвикателство пред България в Европейския съюз (Макроикономически поглед), в “Интеграция на България в Европейския съюз – предизвикателства на конкурентоспособността”, София, 2005 г., сс. 52-56.

[43] European Commission, European Competitiveness Report 2003. Commission Staff Working Document, Brussels, November 2003, p. 211.

[44] По оценка на МОН делът на завършилите средно образование и продължаващи обучението си във висши учебни заведения е около 60%, макар че студентите във ВУЗ представляват 24% от съответната възрастова група на населението .

[45] Учащи се от съответната възрастова група като дял от населението от същата група.

[46] Вж. например изследването на Световната банка: Document of the World Bank,  “Bulgaria, Poverty Assessment, October 2002. Според това изследване съществува значителна диференциация в образователното равнище на бедното и не-бедното население – разликата е от два пъти при населението със средно образование и над седем пъти при населението с по-високо от средно образование в полза на не-бедното население.

[47] Следва да се има предвид, че данните на АЗ са ограничени по отношение обхвата на обучаваните лица, т.е. информацията касае само обучението регистрирано в АЗ.

[48] Закон за насърчаване на научните изследвания, чл.1, ДВ 93/ 2003 г.

[49] Бяла книга за българското образование и наука, Изд. Университетско издателство, София 1993 г.

[50] Българска академия на науките, Годишен отчет 2004 г. София, 2005, Академично издателство “М.Дринов” стр.116

[51] Статистическите данни за другите страни, освен България, са основно от публикациите на OECD – “Main Science and Technology Indicators “

[52] Тези и следващите данни за 10-те новоприсъединили се страни към ЕС са от : “Communiqué de presse”, 156/2005, 6 December 2005- Eurostat

[53] При сравняването на стойностните обеми на разходите за научни изследвания ще  използваме т.н. паритети на покупателна способност (ППС) в щатски долари. По този начин ще се измерят съотношенията на цените в национални валути  и стойностните показатели  на разходите за наука ще бъдат  представени в единна условна валута, наречена стандарт на покупателна способност (СПС) , в случая – щатския долар.

[54]. Изт. MSTI , OECD, 2005/1. В посочените  разходи не са включени средствата за отбрана.

[55] Делът на разходите за НИРД от БВП на България е 0,51 %. За сравнение: в Швеция, която се нарежда на първо място по разходи за създаване и разпространение на знание, те са 3,74% от БВП, а за страните от ЕС (25) – 1,9 % от БВП, Еurostat, 2004

[56] Делът на разходите за НИРД от страна на индустрията в България са 26,8 %. За страните от ЕС (25) те са 54,3%,  а най-високи са традиционно в Германия – 66,3%, Еurostat, 2003.

[57] Констатациите са на базата на проучване на фондация “ПИК”, направено в рамките на проект ”Разработване на регионална иновационна стратегия за Южен централен район”, м. май 2004 г.

[58] http://www.nsi.bg/IKT/IKT.htm

[59] Пак там

[60] Като реакция на това през последните години се появиха т.н. локални мрежи, които представляват бърз Интернет на много ниска цена, но с ограничения за типа на използваното съдържание (най-вече филми, игри, музика, софтуер от сървъри в местната мрежа). Съществуват обаче много опасения, свързани със сигурността на подобни мрежи и на тяхната легалност.

[61] http://www.nsi.bg/IKT/IKT.htm

[62] Поради липса на публикувана статистическа информация.

[63] Тоталният коефициент за плодовитост (Total fertility rate) е показател, който показва колко раждания се падат на една жена във фертилна възраст през дадена година, т.е. при него е изчистено влиянието на възрастовата структура на цялото население, защото броят раждания се отнася само към онази част от населението, която ги осъществява в даден момент (жените на възраст от 15 до 49 години). Показателят се изчислява като сума от повъзрастовите коефициенти за плодовитост на жените.

[64] Тоест при изключване на външната миграция от модела на разсъждения.

[65] Използваните в този параграф числа са изчислени по данни от преброяванията на населението у нас през 1992 и 2001 г.

[66] Които са по-значителни през 30-те и 40-те г. на миналия век, след което стават спорадични и размерът им силно намалява, за да се увеличи отново в края на 80-те и началото на 90-те години.

[67] В сравнителния анализ са използвани последните разполагаеми данни за избраната група страни.

[68] Термин, с който се обозначават съществените изменения главно в равнищата и структурите на раждаемостта и брачността, които се наблюдават в редица развити европейски страни от средата на 60-те години на миналия век. Тезата за наличието на такъв втори демографски преход се поддържа от редица известни европейските демографи. Виж: Van der Kaa, D. Is the Second Demographic Transition a useful concept fro demography? Questions and answers. Vienna Yearbook of Population Research. Vienna Institute of Demography, Vienna, 2004, p. 3-10.

[69] Филипов, Д. и кол. “Вторият демографски преход” и демографските промени в България. ИД при БАН, 1997.

[70] Използваните прогнозни данни представляват средния вариант на Предварителната прогноза на НСИ при отчитане на външните миграции.

[71] НСИ, Преброяване на населението, т. 6, кн. 1, 2004, с. 35-36.

[72] Поради липса на преизчислена статистическа информация от НСИ за предходния период (1990-2000 г.) съгласно приетото ново административно-териториално деление на страната от 2001 г., анализът бе извършен само за разглеждания период.

[73] НСИ, Преброяване на населението, т. 6, кн. 1, 2004, с. 36.

[74] Чупарова, С. и К. Борисова. Регионални особености на демографското развитие на България –ретроспективен анализ за периода 1965-1990 г. ИД при БАН, С., 1993, с. 106-107.

[75] По данни от репрезентативното изследване на миграцията на НСИ, съпровождащо последното преброяване на населението през 2001 г., http://www.nsi.bg/Census/Census.htm.

[76] Изчислен при същото допускане и условия, както и средногодишният коефициент на имиграция по-горе.

[77] Източник: Държавна агенция за бежанците при МС, www.aref.government.bg.

[78] Вж. Раздел 1.3.8.

[79] Източник: НСИ. Репрезентативно изследване на миграцията, съпровождащо последното преброяване на населението през 2001 г., http://www.nsi.bg/Census/Census.htm.

[80] Според анкетното изследване на потенциалните мигранти, съпровождащо преброяването на населението, ограничените възможности на пазара на труда в страната през анализирания тук период са причина по-голямата част от мобилното население да търси реализация извън страната. (Източник: НСИ, т.6, кн. 1, с. 35).

[81] Л. Томев, Работещите бедни – европейският опит и състояние на проблема в България. Доклад на научна конференция, Март, 2005 г.

[82] Ив. Ангелов, Бюджетният излишък – основание за гордост или срам, г-н Премиер, в. ТРУД, 19 август 2006 г.