В Стратегията за догонващо икономическо развитие до 2020 година (сс. 183-187) е посочено, че макроикономическата стабилност включва стабилност на производството, заетостта и финансите. Това означава стабилност на производствената и на финансовата система. Макроикономическата стабилност е по-широко понятие от макрофинансовата стабилност.

Стабилността на производството е сърцевина на макроикономическата система. Финансовата система е производна на стабилността на производството. Не е възможна трайна финансова стабилност без траен и стабилен растеж и свързаните с него макроикономически показатели – висока заетост, инвестиционна активност, нарастващи доходи, опазване на околната среда и т.н.

Разбира се, вярно е и обратното, но в корена на макроикономическата система и нейната стабилност са производствената макро- и микросистема и тяхната стабилност. Причинно-следствените връзки между тях са двупосочни, но доминиращи са импулсите от производствената към финансовата система. В крайна сметка финансовата система обслужва производството на блага за хората, а не обратното.

Икономическият растеж и догонващото развитие се нуждаят от макроикономическа стабилност плюс социална и политическа стабилност. Последната включва и стабилност на държавността.

В таблица 7.1. на с. 187 на Стратегията показваме някои най-важни параметри на макроикономическата стабилност по фактически данни за 2000 г. и по препоръчани от нас до 2010 г. и 2020 година.

Всичко записано в този раздел на Стратегията (сс. 183-187) по политиката на макроикономическата стабилност е актуално и сега. То остава валидно в средно- и дългосрочен хоризонт. През годините след публикуването на Стратегията не се е случило нищо, което да промени нашите разбирания в тази област.

На този фон е полезен анализът на някои важни показатели на макроикономическата стабилност за изминалите пет години от двадесетгодишния времеви хоризонт на Стратегията (виж таблица 1):

Таблица 1.

Някои важни параметри на макроикономическата стабилност в България

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2001-2005 средногод.
1. Прираст на БВП - %	5,4	4,0	4,8	4,5	5,6	5,8	4,9
2.Производителност на труда - % от ЕС-15	29,1	30,3	30,4	29,9	30,0	30,9	-
3.Производителност на труда - % на нарастване	-	7,8	6,5	-5,1	1,7	0,5	2,2
4.Регистрирана безработица в края на годината - %	16,4	19,5	16,8	13,7	12,0	9,9	-
5.Инфлация-средногодишна-потребителски цени - %	9,9	7,4	5,9	2,3	6,1	5,0	5,3
6.Бюджетен баланс - % от БВП	-0,5	1,4	-0,2	0,6	1,3	2,4	1,0
7.Търговски баланс - % от БВП	-11,8	-11,7	-10,3	-12,7	-13,9	-19,1	-13,5
8.Баланс по текущата сметка - % от БВП	-5,6	-7,3	-5,3	-9,3	-8,5	-14,9	-9,1
9.Преки чуждестранни инвестиции-млн.дол.-нето	998	803	876	1398	1837	1800	-
10.Общ валутен резерв в края на год. - млн. дол.	3460	3591	4407	6291	8776	9213	-
11.Общ външен дълг в края на годината - млн. дол.	11165	10626	11312	13437	16713	17906	-
12.Общ дълг в края на годината - % от БВП	88,6	78,4	72,7	67,7	69,3	68,2	-
14.Публичен дълг в края на годината - % от БВП	73,6	66,2	53,2	46,2	38,1	35,3	-
15.Обслужване на дълга - % от износа	16,7	20,9	16,3	14,0	25,7	44,6	-

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 37; Евростат; собствени изчисления.

Най-важните параметри на макроикономическата стабилизация през 2001-2005 г. се отклоняват съществено от препоръчаните от нас в Стратегията преди три години.

Както посочихме в т. 1.2. на първа глава, растежът на БВП остава значително под препоръчания в стратегията 8-9% за изминалите пет години. С такива темпове на растеж не може да се постигне догонващо икономическо развитие спрямо ЕС към 2020 и следващите години. Причините за ниския темп на растеж са в силно рестриктивната бюджетна, парична и доходна политика, липсата на активна структурна и технологична модернизация през последните години, липсата на подходяща икономическа и институционална среда за функциониране на реалния сектор, неподходящият микроклимат, неефикасното управление на стопанските единици.

Ниска е и динамиката на повишение на производителността на труда за 2001-2005 година. В резултат на това България има над три пъти по-ниска производителност на труда в сравнение с ЕС и е последна между страните членки и страните кандидати. Още по-тревожно е, че интензивността на повишение на производителността на труда у нас е неколкократно по-ниска от тази в централноевропейските страни.

По наши оценки (виж таблицата в 1.3.1. на първа глава) средногодишният прираст на производителността на труда за 2001-2005 г., изчислен на базата на БДС в съпоставими цени от 2000 г. е още по-нисък – 2,2%. С такава динамика на производителността на труда не е възможно сближаване със средното равнище на производителността в ЕС през следващите десетилетия. Последствията от това ще бъдат сериозни.

Висока е и регистрираната безработица – около 10% по официални данни. Ако към тях се прибавят и обезкуражените, действителната безработица е около 20-22%. Ако се прибавят и напусналите страната да търсят препитание в чужбина действителната потенциална безработица е между 30 и 35%. С други думи, българската икономика не е в състояние да осигури препитание на около една трета от работната ни сила и тя го търси извън страната.

Безработицата в България през последните години става все по-сложно явление. От една страна, тя намалява значително според официалната отчетност, в резултат и на мнима заетост от около 100 хил. души неквалифициран персонал за почистване на улици и площади. От друга страна, все по-остър е недостигът на средно и висококвалифициран персонал и се чуват гласове за внос на квалифицирана работна ръка. Икономическите и социалните последствия от всичко това са много сложни.

Инфлацията е ниска - 5,3% средногодишно за 2001-2005 година. Тя е значително под препоръчаното равнище в Стратегията (8-9%). По принцип това е добре, но не за българските условия с три пъти по-ниско средно ниво на цените в сравнение с ЕС в навечерието на присъединяването. Опитът на присъединилите се до сега към ЕС по-слабо развити страни (Гърция, Португалия, Испания) показва, че в годините преди и непосредствено след присъединяването те са преминали през двуцифрена инфлация докато постигнат след време относително изравняване (75-80-85%) на средните си национални цени със средните на общността. С постигането на такова сближаване темповете на инфлацията затихват.

Освен постепенно сближаване на всички икономически, социални и други показатели на развитието, интеграцията, означава и сближаване на цените. България не може да направи изключение от такава крива на повишение на цените. Както вече посочихме в 1.1. на първа глава изкуственото поддържане на ниска инфлация сега и през следващите години ще доведе неизбежно до шоково неконтролирано повишение на цените след присъединяването с по-тежки икономически и социални последствия, отколкото управляваното постепенно повишение на цените с 8-9% средногодишно, както е препоръчано в Стратегията.

В Стратегията препоръчваме поддържане на средногодишен бюджетен дефицит между 1 и 3% за първото десетилетие (2001-2010 г.). Това се налага от необходимостта да се правят по-големи държавни разходи за инфраструктура, здравеопазване, образование, наука, опазване на околната среда, подобряване на санитарно-хигиенните и ветеринарни стандарти, повишаване ефикасността на правораздавателната система, ограничаване на престъпността и корупцията, подобряване охраната на границите и други с оглед подготовката за присъединяване към ЕС.

Същото се налага от необходимостта да се посрещат непредвидени ценови шокове на световния енергиен и други пазари, в т.ч. и за подпомагане на най-бедните. Налага се и от други непредвидени обстоятелства, като големите наводнения през 2005 г. в различни райони на страната и тези около Дунав и Черноморието през пролетта и лятото на 2006 година. Трябва да се правят и допълнителни разходи за превъоръжаване на армията под натиска на НАТО.

Такава беше и политиката на ЦЕ страни, които увеличиха бюджетните си дефицити до 5-7-10 и повече процента от БВП в годините преди присъединяването към ЕС през 2004 година [1]. Централноевропейските страни като цяло не са имали уравновесени бюджети от 1993 до 2005 година. През всичките тези години осреднените величини за бюджетите им показват дефицити между 2,5 и 4,2% от БВП.[2]

Българските правителства не се съобразяват с тези обстоятелства и изпълняват указанията на МВФ за силно рестриктивна бюджетна политика. С високите си излишъци бюджетът на България през последните години е рекордьор между ЦИЕ страни. Това е погрешна политика с тежки икономически и социални последици за България. Само за сведение напомняме, че страните от Еврозоната имаха бюджетен дефицит 2,4% към БВП през 2005 г., страните от ЕС-25 – 2,3%, а новите членки от централна Европа - 2,4%.

Силно рестриктивната макроикономическа политика и липсата на политика за масирана структурна и технологична модернизация на икономиката водят до нарастващи дефицити в търговската сметка и в резултат главно на това – до опасно високи дефицити в текущата сметка – 14,9% от БВП през 2005 г. и средно 9,1% за 2001-2005 година. Това превишава значително препоръчаното от нас в Стратегията средно ниво на дефицита в текущата сметка – 4-5% от БВП. Заслужава да се отбележи, че след въвеждането на режима на Валутен съвет и особено след 2000 г. дефицитите в търговската и текущата сметка непрекъснато растат. Нашата икономика не може да издържи дълго време на такъв дефицит в текущата сметка.

Преките чуждестранни инвестиции нарастват през последните години. Това е добре ако те се насочват в най-подходящите производства, използват се рационално и спазват законите на страната. Заслужава да се напомни, че през първото полугодие на 2006 г. само 10% от тях са в преработващата промишленост и значителна част - за спекулативни покупки (с цел бъдеща продажба на много по-висока цена) на недвижими имоти [3]. Българската икономика едва ли има полза от последните. Както ще видим по-долу в този раздел, България е между ЦИЕ страни привлякла най-малко преки чуждестранни инвестиции през годините на пазарната трансформация.

Расте валутният и фискалният резерв. На пръв поглед това е добре, но по-внимателният анализ показва, че те превишават значително необходимите рационални размери за посрещане на евентуални шокове и се превръщат в замразен ресурс, който не работи за националната икономика. Това е особено очевидно за фискалния резерв, който в края на 2005 г. е 4,1 млрд. лв. и то след поредното предсрочно изплащане на външен дълг [4]. Превишението над рационалния размер би трябвало да се използва за инвестиции в инфраструктура, здравеопазване, образование, наука, екология и други подобни области. Това не се прави от българските правителства.

Размерът на общия дълг нарастна значително, но като процент от БВП спадна до към 68%. Публичният дълг като отношение към брутния продукт намалява още повече и в края на 2005 г. достигна 35%, при средно 70,8% в 12-те страни от Еврозоната и 63,4% в ЕС-25. Политиката на форсирано намаляване на публичния външен дълг не е целесъобразна при сегашното икономическо положение на страната, слаба подготовка за присъединяване в областта на инфраструктурата, здравеопазването, образованието, науката, екологията и други области. При тези обстоятелства ресурсът може да се използва по-рационално за ускорено развитие на тези сектори, вместо да се изплащат предсрочно външни задължения и да се намалява публичната задлъжнялост до равнище два пъти по-ниско от това на Еврозоната.

Икономическата политика по външния дълг не е оправдана и като имаме предвид сравнително ниския дял на обслужването на дълга спрямо постъпленията от износ – около 24% през последните пет години. Нисък е и делът на лихвените плащания в бюджетните разходи по обслужване на публичния дълг – около 4,5-5,0% от разходите на консолидирания бюджет.

2.1.2. Политика на макроикономическа стабилност в България и в други ЦИЕ страни

В горните редове разгледахме накратко политиката за макроикономическа стабилност в България през 2001-2005 година. В следващите редове на този раздел ще направим сравнителен анализ на политиката на макроикономическа стабилност в България, в централноевропейските, балтийските и някои страни от югоизточна Европа. Това се прави, за да се види къде сме ние в тази област, особено при наличието на Валутен съвет (ВС) у нас, в Литва, Естония и частично в Латвия. Важно е да се види каква полза извличат страните от режима на ВС и каква цена плащат за неговото поддържане.

За разлика от повечето ЦИЕ страни българските власти се придържат стриктно към режима на ВС вече девет години, като смятат, че това е най-ефикасният инструмент за поддържане на макроикономическа и макрофинансова стабилност. Отказът от ВС, според нашите власти, би означавал загуба на тази стабилност и връщане към финансовия, икономически и социален хаос от 1996-1997 година.

Това, разбира се, е недоказано с нищо предположение. Поради липса на сериозни аргументи в защита на ВС, освен изхабеното вече клише за финансова стабилност, неговите опоненти биват заплашвани с хаоса от минали години, дължащ се на вътрешни и външни обстоятелства, които отдавна не съществуват. То е по-скоро израз на страхлива и мързелива икономическа политика, лишена от нови идеи и дългосрочно модерно въображение. Тази политика превръща финансовата стабилност в самоцел и забравя за човека, когото тя всъщност би трябвало да обслужва. А качеството на живота на преобладаващото мнозинство от хората в България не се подобрява въпреки многогодишната финансова стабилност.

В следващите разсъждения главната ни задача е да проверим дали ВС е единственият инструмент за поддържане на финансова стабилност в ЦИЕ страни? Още повече, че икономическите и социалните условия в тези страни са сходни. Дали той е най-ефикасният и най-евтин инструмент за постигане на тази цел? И ако е ефикасен защо други страни от Европа и по света не го прилагат, а към него прибегват само страни в отчайващо тежка икономическа ситуация. Проверката ще бъде направена с помощта на 18 най-важни макроикономически и макрофинансови показатели в обхванатите 11 ЦИЕ страни за 2001-2005 година.

2.1.2.1. Икономически растеж в България и други ЦИЕ страни

В таблица 3. на раздел 1.2. в първа глава е показано повишението на БВП с натрупване от предреформената 1989 г. до края на 2005 година. В централноевропейските страни масата на БВП през 2005 г. е достигнала 133% в сравнение с 1989 година. В Румъния тя е 104%, в Хърватия 98% и общо за всички страни в преход, включително бившите съветски републики - 94%. За същия период България е достигнала едва 94%. След нас са Македония с 88% и Сърбия с 58% - страни (заедно с Хърватия и Босна и Херцеговина) преживели вътрешни въоръжени конфликти и икономически блокади.

Положението на трите балтийски държави е по-сложно, тъй като след разпадането на СССР настъпха дълбоки разстройства в стопанските им връзки с партньорите от другите страни на ОНД. Върху динамиката на растежа в тези страни влияят много фактори, които трудно могат да се разграничат и да се открои ролята на режимите на валутен съвет (ВС).

Следователно, България е между най-бавно развиващите се ЦИЕ страни от 1989 до 2005 година. Силно рестриктивната макроикономическа политика, присъща на този режим на управление, прави интензивния растеж невъзможен. В страните без ВС има по-благоприятни условия за растеж, отколкото у нас с ВС.

2.1.2.2. Брутно натрупване за основен капитал в България и други ЦИЕ страни

Брутното натрупване за основен капитал в България и другите ЦИЕ страни е показано в таблица 2:

Таблица 2.

Брутно натрупване за основен капитал в България и други ЦИЕ страни

(в % към предходната година)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	4,9	5,4	3,4	4,7	5,3	3,7	4,5
Естония	14,3	13,0	17,2	5,4	9,1	..	14,8
Унгария	7,7	5,9	9,3	2,5	8,4	6,6	6,5
Латвия	10,2	11,4	13,0	7,4	21,1	15,0	13,6
Литва	-9,0	13,5	8,7	11,4	12,3	13,0	11,8
Полша	2,7	-9,7	-6,3	-0,1	6,3	1,1	1,7
Словакия	-7,2	13,9	-0,6	-1,5	2,5	12,4	5,3
Словения	1,8	0,4	0,9	7,1	5,9	4,0	3,7
Югоизточна Европа
България	15,4	19,9	9,3	13,9	12,0	19,0	14,8
Хърватия	-3,8	9,7	10,1	..	..	..	-
Румъния	4,6	6,6	8,3	9,1	10,1	8,1	8,4

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Брутното натрупване за основен капитал, както е известно, зависи от много фактори. Трудно е да се определи приносът на всеки от тях за крайния резултат. Данните в таблицата позволяват 11-те ЦИЕ страни да се разделят на две групи в зависимост от средногодишното ниво на брутното натрупване за основен капитал: Естония, Латвия, Литва и България – с двуцифрени средногодишни прирасти и всички останали – с ниски и много ниски прирасти на натрупването.

От това могат да се направят два извода:

Първо. Част от страните имат 3-4 пъти по-висок прираст на средногодишното натрупване, защото са в режим на ВС. Като имаме предвид, обаче рестриктивния характер на режима на ВС е трудно да се приеме, че именно той създава по-добри условия за натрупване в основен капитал. Ако беше така то трябваше да се отрази благоприятно върху всички останали макроикономически показатели, които се анализират в този раздел. А това не се получава. По преобладаващата част от най-важните показатели страните с ВС имат по-неблагоприятни резултати. Следователно, причините за високото натрупване не са в наличието на ВС.

Второ. По-слабо развитите ЦИЕ страни, каквито са тези с ВС, заедно с Румъния (която не е в такъв режим) имат нужда от по-голямо натрупване за форсиране на своето развитие. И въпреки това то се постига само частично. Техните икономики продължават да изостават по производителност на труда, икономическа ефективност, конкурентоспособност, износ, заетост, доходи. Те продължават да разчитат повече на екстензивните фактори на растежа (какъвто е натрупването във физически капитал). По-развитите ЦИЕ страни с по-модерни икономически и технологични структури, с по-висока ефективност и конкурентоспособност поддържат сравнително високи темпове на развитие с умерен прираст на натрупването за основен капитал. С други думи, те разчитат повече на интензивните фактори на растежа. Това се потвърждава и от световната практика.

2.1.2.3. Безработицата в България и други ЦИЕ страни

Безработицата в България и други ЦИЕ страни е показана в таблица 3:

Таблица 3.

Безработицата в България и други ЦИЕ страни

(в % от работната сила)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	8,8	8,1	7,3	7,8	8,2	7,8	7,8
Естония	13,6	12,6	10,3	10,0	9,6	7,0	9,9
Унгария	6,4	5,7	5,8	5,9	6,3	7,3	6,1
Латвия	14,4	13,1	12,4	10,6	10,4	9,9	11,3
Литва	16,4	17,4	13,8	12,4	11,4	7,2	12,4
Полша	16,4	18,5	19,8	19,2	19,1	17,6	18,8
Словакия	17,9	19,2	18,5	17,5	17,9	15,3	17,7
Словения	7,6	6,3	6,4	7,3	6,8	..	6,7
Югоизточна Европа
България	16,4	19,5	16,8	13,7	12,0	9,9	14,4
Хърватия	16,1	15,8	14,8	14,3	13,8	..	14,7
Румъния	7,1	6,6	8,4	7,0	6,3	5,9	6,8

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Пояснение: Безработицата е в края на годината.

Сравнителният анализ на динамиката на безработицата по страни не е достатъчно надежден, поради различия в методите за нейното изчисляване. Например, официално отчитаната безработица в България не включва групата на обезкуражените безработни, които са почти толкова, колкото официално отчитаните безработни. Има и други различия в методиките за определяне на безработицата по страни. Има също трудно обясними големи различия между много високата безработица при сравнително висок растеж в Полша и Словакия в сравнение с другите ЦИЕ страни. Все още високата безработица в Хърватия в някаква степен се дължи на последиците от войните в бивша Югославия и икономическата блокада на ООН.

И тук обаче се проявяват съществени различия в безработицата в страните с ВС. В тези страни средногодишната безработица през последните пет години е двуцифрена, като България е рекордьор между тях, въпреки пропускането на обезкуражените. По-високата безработица в тази група страни се дължи на по-ниските темпове на растеж и силно рестриктивната макроикономическа политика. Самата философия на режима на ВС отдава по-голямо значение на ниската инфлация (и се стреми към такава), отколкото на ниската безработица (и не се стреми към нея). Това според нас е неправилно. В сложните условия на прехода към пазарно стопанство икономическата политика трябва да се стреми към разумен компромис между инфлация и безработица.

2.1.2.4. Инфлацията в България и други ЦИЕ страни

Инфлацията в България и други ЦИЕ страни е показана в таблица 4:

Таблица 4.

Инфлацията в България и други ЦИЕ страни

(в % към предходната година)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	4,0	4,7	1,8	0,2	2,8	1,9	2,3
Естония	4,0	5,8	3,6	1,3	3,0	4,1	3,6
Унгария	9,8	9,2	5,3	4,7	6,8	3,6	5,9
Латвия	2,6	2,5	1,9	2,9	6,2	6,7	4,0
Литва	1,0	1,5	0,3	-1,2	1,2	2,7	0,9
Полша	10,1	5,5	1,9	0,8	3,5	2,1	2,8
Словакия	12,0	7,3	3,0	8,5	7,5	2,5	5,8
Словения	8,9	8,4	7,5	5,6	3,6	2,5	5,5
Средно	6,6	5,6	3,2	2,9	4,3	3,3	3,9
Югоизточна Европа
България	9,9	7,4	5,9	2,3	6,1	5,0	5,3
Хърватия	6,2	4,9	2,2	1,8	2,1	3,3	2,9
Румъния	45,7	34,5	22,5	15,3	11,9	9,5	18,7
Средно	21,4	24,4	9,9	5,7	5,4	6,1	10,3
Средно за всички страни в преход	21,4	16,1	8,9	6,7	6,5	6,4	8,9

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 16

Средногодишната инфлация в ЦЕ страни през 2001-2005 г. е била 3,9%, в Хърватия 2,9% и в България 5,3%. Непретеглената средна инфлация за 2001-2005 г. в страните с ВС е била 3,5%. Само в Румъния е имало по-висока инфлация, главно поради вътрешноикономическа дестабилизация през първата половина на изследвания период.

Изводът и тук е, че режимът на ВС няма изявени предимства пред другите режими на макроикономическо управление в поддържането на ниска инфлация. Няма основания да се твърди, че при евентуално излизане на България от този режим ще настъпи отново висока инфлация, както през 1996-1997 година. Още повече, че условията в България и региона сега са далеч по-стабилни и спокойни, отколкото бяха преди 10 години.

И в двете групи страни (със и без ВС) стои открит въпросът за съчетаване на финансовата стабилност (която предполага ниска инфлация) и постепенното сближаване на средните ценови нива в новите членки с тези в старите членки на ЕС, което предполага по-висока инфлация в новите членки и страните кандидати.

У нас този въпрос е по-остър, поради по-ниското ниво на цените (около 34-35%) в сравнение със средноевропейските страни, където средното ценово ниво е 50-55-60% в сравнение със старите страни членки на общността. На България й предстои да измине по-дълъг и по-стръмен път на ценово сближаване в рамките на ЕС, отколкото на страните от централна Европа, присъединили се през 2004 година.

Този процес ще бъде усложнен допълнително след присъединяването ни към Еврозоната. Защото, според критериите от Маастрихт средното ниво на инфлацията в страните от Еврозоната трябва да бъде не повече от 1,5 процентни пункта над нивото в трите страни членки с най-ниска инфлация една година преди оценката. При спазване на това изискване България като член на Еврозоната никога не би постигнала ценово сближаване със страните членки на общността. А като имаме предвид, че ценовото сближаване е обективен процес, който не зависи от желанието на властите, България ще трябва постоянно да нарушава този критерий за членство в Еврозоната с произтичащите неблагоприятни последствия.

2.1.2.5. Баланси на консолидирания бюджет в България и други ЦИЕ страни

През по-голямата част от периода България има бюджетни излишъци (виж таблица 5). Такъв е и средногодишният резултат за периода. Единствената друга ЦИЕ страна с бюджетни излишъци е Естония.

Таблица 5.

Баланси на консолидирания бюджет в България и други ЦИЕ страни

(в % към БВП)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	-3,7	-5,9	-6,8	-12,4	-3,0	-3,2	-6,3
Естония	-0,6	0,3	1,5	2,6	1,7	1,5	1,5
Унгария	-3,0	-3,5	-8,4	-6,4	-5,4	-6,1	-6,0
Латвия	-2,8	-2,1	-2,3	-1,2	-1,0	-1,2	-1,6
Литва	-2,5	-2,0	-1,4	-1,2	-1,4	-2,0	-1,6
Полша	-2,3	-3,7	-3,2	-4,7	-3,8	-2,9	-3,7
Словакия	-12,3	-6,0	-5,7	-3,7	-3,3	-3,0	-4,3
Словения	-3,4	-2,8	-2,4	-2,0	-2,0	-1,9	-2,2
Средно	-3,8	-3,2	-3,6	-3,6	-2,3	-2,4	-3,0
Югоизточна Европа
България	-0,5	1,4	-0,2	0,6	1,3	2,4	1,0
Хърватия	-6,5	-6,7	-5,0	-6,3	-4,9	-4,4	-5,5
Румъния	-3,8	-3,5	-2,0	-2,0	-1,4	-0,8	-1,9
Средно	-3,1	-3,9	-4,1	-2,5	-1,6	-0,7	-2,6
Средно за всички страни в преход	-3,1	-2,5	-2,6	-2,1	-1,2	-1,2	-1,9

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 17

В централноевропейските страни средногодишният бюджетен дефицит за последните пет години е 3,0%, а в югоизточна Европа – 2,6%. В първа глава, а също и по-горе в този раздел посочихме, че поддържането на бюджетен излишък при наличието на толкова много нерешени остри проблеми в инфраструктурата, здравеопазването, образованието, науката, екологията и други сектори, не е основание за задоволство. По-скоро обратното. Защото поддържането на бюджетен излишък потиска икономическия растеж. В бюлетин на агенция Ройтерс през м. Март тази година се подчертава, че България провежда най-рестриктивната бюджетна политика в Европа. То личи и от данните в таблица 5. Това е погрешна политика.

Поддържането на финансова стабилност с умерени бюджетни дефицити и едновременното гъвкаво решаване на множество други икономически и социални проблеми на обществото се постига по-успешно извън режима на ВС. Така постъпваха повечето ЦИЕ страни, в това число най-значимите и най-успешно развиващите се между тях.

Друг израз на тази политика със същите резултати е размерът на държавните разходи в консолидираните бюджети на ЦИЕ страни (виж таблица 6):

Таблица 6.

Държавни разходи в консолидираните бюджети на България и други ЦИЕ страни

/в % към БВП/

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	42,1	45,0	46,9	53,5	44,3	43,0	46,5
Естония	36,2	34,9	35,5	35,6	37,1	32,6	35,1
Унгария	47,4	48,0	52,1	49,8	49,7	49,4	49,8
Латвия	37,2	34,9	35,7	35,0	36,0	36,0	35,5
Литва	32,7	31,0	30,6	31,1	31,9	30,5	31,0
Полша	43,6	43,3	44,1	44,4	43,0	41,4	43,3
Словакия	59,9	51,5	50,9	39,2	48,0	37,3	45,4
Словения	47,6	47у5	47,7	47,6	47,3	46,9	47,4
Югоизточна Европа
България	39,7	40,6	39,4	40,9	40,0	37,8	39,7
Хърватия	52,7	50,7	51,4	52,7	51,5	50,5	51,4
Румъния	34,8	33,4	32,3	32,1	30,5	..	32,1

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Страните с ВС и/или силно влияние на МВФ при формирането на тяхната бюджетна и друга макроикономическа политика имат ниски държавни разходи като процент от БВП, при наличието на много нерешени остри проблеми в инфраструктурата, екологията, здравеопазването, образованието и другите сектори за които стана дума по-горе. Всички значими ЦИЕ страни, присъединили се към ЕС в 2004 г. правят държавни разходи между 45 и 50% от БВП, т.е. на нивото на старите страни членки на общността. Това им позволява да поддържат финансова стабилност и едновременно да решават най-острите икономически, социални и други проблеми на своите общества.

2.1.2.6. Паричен сектор в България и други ЦИЕ страни

За характеристика на паричния сектор ще използваме информация по няколко показателя. Ще започнем с вътрешния кредит в България и други ЦИЕ страни, показан в таблица 7:

Таблица 7.

Вътрешен кредит в България и други ЦИЕ страни

(в % към предходната година)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	1,0	-5,3	-7,1	21,9	0,1	4,6	2,8
Естония	27,2	24,4	27,6	28,7	29,2	32,1	28,4
Унгария	11,8	4,7	15,3	19,8	11,9	23,3	15,0
Латвия	44,3	36,2	39,8	39,2	40,2	66,1	44,3
Литва	1,7	13,7	22,3	42,4	41,0	61,6	36,2
Полша	20,2	9,7	6,7	10,1	6,0	16,8	9,9
Словакия	9,1	13,3	-12,7	15,0	10,9	3,9	6,1
Словения	20,6	23,2	11,5	13,8	19,8	5,1	14,7
Югоизточна Европа
България	31,0	26,0	27,4	33,9	34,3	32,9	30,9
Хърватия	9,3	21,6	28,4	12,3	10,0	9,4	16,3
Румъния	11,4	26,9	39,8	50,4	21,2	49,7	37,6

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Пояснение: в края на годината

По-напредналите ЦИЕ страни с повече и по-разнообразни финансови източници, включително и собствени ресурси, по-рядко прибягват до вътрешен кредит.

Страните като България с по-ограничени други финансови източници използват вътрешен кредит по-често и в по-големи мащаби. Това поражда във финансовите среди и особено в МВФ опасения от прегряване на икономиката и изпадане на заемателите (главно от частния сектор) в неплатежоспособност и фалити при евентуални вътрешни и външни смущения. Известно е, че мисиите на МВФ в България през последните години многократно се намесваха пряко за ограничаване на кредитната експанзия на търговските банки.

Анализът показва, че наличието или липсата на режим на ВС не се отразява върху интензивността на ползването на вътрешен кредит.

В тази връзка заслужават внимание лихвите в България и други ЦИЕ страни, показани в таблица 8:

Таблица 8.

Лихви по кредитите в България и други ЦИЕ страни

/в проценти/

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	7,2	8,7	8,8	8,2	8,0	..	8,4
Естония	8,9	10,1	6,6	5,1	6,2	6,3	6,9
Унгария	12,8	12,0	9,7	11,2	11,0	7,4	10,3
Латвия	12,1	10,8	7,5	5,4	7,5	5,9	7,4
Литва	10,7	8,1	6,1	5,1	5,6	4,7	5,9
Полша	21,5	16,2	11,6	9,6	10,4	8,6	11,3
Словакия	10,8	9,8	8,8	7,2	7,4	..	8,3
Словения	16,3	13,7	11,8	9,9	8,0	..	10,9
Югоизточна Европа
България	11,5	11,1	9,4	9,1	8,4	..	9,5
Хърватия	10,5	9,5	10,9	12,0	11,8	11,7	11,2
Румъния	53,2	45,7	36,7	26,2	25,8	15,7	30,0

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Пояснения: В повечето случаи за кредити до една година, а за някои страни - осреднено за всички кредити. Това влияе върху сравнимостта на данните. Както и в другите таблици, когато няма данни за 2005 г. средните величини в последната колона са изчислени за четири години.

Лихвите по кредитите зависят от множество икономически и други фактори. Между тях важно значение има нивото на инфлацията, съотношението между търсене и предлагане на финансови ресурси, инвестиционната активност, рискът и други. Във всички случаи лихвите превишават нивото на инфлацията по понятни причини. Показателни в това отношение са Румъния, Словения, Словакия, Унгария, а също и България.

И тук анализът показва, че няма причинно-следствена връзка между наличието или липсата на ВС и лихвеното равнище. И ако има такава тя е опосредствена и не се проявява ясно.

Все в тази връзка заслужава внимание поведението на широките пари в България и други ЦИЕ страни, показано в таблица 9:

Таблица 9.

Широки пари в България и други ЦИЕ страни

(в % към БВП)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	68,8	68,9	68,2	69,1	66,6	65,2	67,6
Естония	35,5	39,0	38,8	39,5	41,1	51,2	41,9
Унгария	42,8	44,3	44,6	46,0	46,2	48,5	45,9
Латвия	27,2	29,8	32,8	35,8	39,1	45,3	36,6
Литва	22,8	26,1	28,6	30,9	34,9	40,9	32,3
Полша	40,3	42,1	39,6	40,1	39,3	41,8	40,6
Словакия	61,3	72,1	64,0	61,8	59,3	57,3	62,9
Словения	37,6	42,9	48,1	46,6	45,1	45,9	45,7
Югоизточна Европа
България	30,3	41,9	42,9	47,8	53,4	61,1	49,4
Хърватия	47,9	64,0	64,7	66,8	68,1	69,6	66,6
Румъния	23,0	23,2	24,7	24,2	27,0	31,7	26,2

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Пояснение: Данните за Хърватия са по М4, а за всички останали по М2.

Анализът показва, че в по-напредналите икономики от ЦИЕ с по-развити финансови пазари в ширина и дълбочина нараства процентът на широките пари към БВП. В страните с по-слабо развити финансови пазари този процент е по-нисък.

Отношението между широките пари и брутния продукт се предопределя от множество фактори на икономическото и финансовото развитие. Няма обаче основание да се приеме, че съществува причинно-следствена връзка между наличието или липсата на ВС и величината на широките пари.

2.1.2.7. Баланси на текущата сметка в България и други ЦИЕ страни

Състоянието на текущата сметка е много важен показател за финансово-икономическата стабилност на всяка страна. Осредненият годишен показател за централноевропейските и балтийските страни през последните пет години е относително стабилен, но неблагоприятен – около 6% дефицит (виж таблица 10):

Таблица 10.

Баланси на текущата сметка в България и други ЦИЕ страни

(в % към БВП)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	-4,9	-5,4	-5,6	-6,3	-6,0	-2,1	-5,1
Естония	-5,4	-5,7	-10,2	-12,1	-12,7	-11,1	-10,4
Унгария	-8,5	-6,1	-7,1	-8,7	-8,8	-7,6	-7,7
Латвия	-4,8	-7,6	-6,8	-8,2	-13,0	-11,0	-9,3
Литва	-5,9	-4,7	-5,2	-6,9	-7,7	-7,2	-6,3
Полша	-5,8	-2,8	-2,5	-2,1	-4,1	-1,6	-2,5
Словакия	-3,3	-9,0	-8,0	-0,8	-3,5	-6,0	-5,5
Словения	-2,8	0,1	1,8	0,0	-2,1	-0,3	-0,1
Средно	-5,2	-5,2	-5,5	-5,6	-7,2	-5,9	-5,9
Югоизточна Европа
България	-5,6	-7,3	-5,3	-9,3	-8,5	-14,9	-9,1
Хърватия	-2,5	-3,7	-8,4	-7,2	-5,5	-5,7	-6,1
Румъния	-3,6	-5,8	-3,4	-6,0	-7,5	-9,3	-6,4
Средно	-5,5	-7,3	-9,6	-8,8	-9,3	-9,3	-8,9
Средно за всички страни в преход	-3,1	-4,1	-4,4	-5,0	-5,5	-4,1	-4,6

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 18

В няколко страни (Чехия, Унгария, Полша, Словакия, Словения), дефицитът намалява или остава относително стабилен през последните пет години. В балтийските страни дефицитът расте и достига двуцифрени величини. В югоизточна Европа България е рекордьор с високия си дефицит, следвана от Румъния.

И тук се набива на очи, че страните с ВС имат растящи дефицити по текущата сметка, а тези с нормални режими на макроикономическо управление имат по-ниски и намаляващи дефицити по текущата сметка.

Дефицитите по текущата сметка се дължат на много причини. Най-важни между тях са дефицитите във външнотърговските баланси (виж таблица 11):

Таблица 11.

Външнотърговски баланси в България и други ЦИЕ страни

(в % към БВП)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	-5,61	-5,04	-2,95	-2,73	-0,96	1,35	-2,07
Естония	-18,48	-12,88	-15,04	-16,36	-16,89	-15,42	-15,32
Унгария	-6,26	-4,26	-3,18	-3,94	-3,02	-3,18	-3,52
Латвия	-13,38	-15,97	-16,38	-18,36	-20,66	-20,43	-18,36
Литва	-10,00	-9,10	-9,39	-9,08	-10,75	-9,41	-9,55
Полша	-7,19	-4,03	-3,66	-2,64	-2,23	-1,04	-2,72
Словакия	-4,27	-10,94	-8,76	-1,69	-3,53	-3,65	-5,71
Словения	-5,87	-3,09	-1,11	-2,21	-3,85	-3,17	-2,69
Югоизточна Европа
България	-11,76	-11,65	-10,30	-12,68	-13,88	-19,13	-13,53
Хърватия	-17,31	-20,83	-25,02	-27,72	-24,58	-23,05	-24,24
Румъния	-4,55	-7,40	-5,71	-7,80	-9,03	-10,59	-7,28

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Като правило, страните с режим на ВС имат големи външнотърговски дефицити. България и тук е между рекордьорите. Единственото изключение е Хърватия – страната с най-висок търговси дефицит има умерен дефицит по текущата сметка. Очевидно, тази страна провежда много активна импортна политика за модернизация на икономиката и използва като компенсатор традиционно големите си постъпления от туризъм и трансфери на свои граждани, работещи в чужбина. Това е разумна политика за балансиране на текущата сметка при остро дефицитна търговска сметка.

Високите търговски дефицити на страните с ВС се дължат на силно рестриктивната макроикономическа политика и трайно фиксираните валутни курсове, присъщи на този режим на управление. Рестриктивната политика ограничава потенциала за структурна и технологична модернизация на икономиката, потиска възможностите за растеж на производството, за износ и повишение на конкурентоспособността.

Все в този контекст заслужава внимание сравнителният анализ на прираста на износа и на БВП в България и други ЦИЕ страни. Той е показан в таблица 12:

Таблица 12.

Отношение между прираста на износа и на БВП в България и други ЦИЕ страни

(коефициенти)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	4,2	4,4	1,4	2,3	4,6	1,9	2,92
Естония	3,6	0,02	0,08	0,9	2,1	..	0,78
Унгария	4,0	1,9	1,0	2,3	3,6	2,6	2,28
Латвия	1,7	0,9	1,0	0,6	1,1	1,8	1,08
Литва	2,1	3,3	2,9	0,7	0,6	1,7	1,84
Полша	5,5	2,8	3,4	3,7	2,6	3,1	3,12
Словакия	6,9	1,7	1,2	5,0	2,1	1,8	2,36
Словения	3,2	2,3	1,9	1,1	3,0	2,2	1,05
Югоизточна Европа
България	3,1	2,1	1,3	1,8	2,3	1,2	1,74
Хърватия	4,1	1,8	0,3	2,3	1,4	..	1,45
Румъния	13,3	2,0	3,4	2,2	1,7	1,9	2,24

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Отношението между прираста на износа и на БВП е важен показател за здравословното състояние на икономиката. Той изразява коефициента на изпреварване или изоставане на прираста на износа на продукти и услуги в сравнение с прираста на БВП. Колкото повече прирастът на износа изпреварва прираста на брутния продукт, толкова по-добро е състоянието на икономиката – прави се по-голям износ на качествени стоки, конкурентоспособни на международните пазари. И обратно.

Дори бегъл поглед върху таблицата показва, че страните в режим на ВС имат по-нисък коефициент на изпреварване на износа пред растежа (под 2,0), а в Естония износът нараства по-бавно от БВП. Почти всички страни с гъвкави режими на макроикономическо управление имат високи коефициенти на изпреварване на износа пред растежа – над два и дори три пъти.

Този анализ потвърждава резултатите по другите показатели – че режимът на ВС с присъщата му силно рестриктивна макроикономическа политика и трайно фиксиран валутен курс ограничава възможностите за структурна и технологична модернизация, за повишение на производството, износа и конкурентоспособността.

2.1.2.8. Преки чуждестранни инвестиции в България и други ЦИЕ страни

Страните с висока икономическа и финансова стабилност са привлекателни за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Анализът показва, че финансово стабилните страни не са непременно тези с режим на ВС. По-скоро обратното. Страните рекордьори в региона, привлекли най-много ПЧИ като обща маса и на човек от населението са Чехия, Унгария и Полша – с 50,6% от всички ПЧИ, насочени към бившите социалистически страни от 1989 до края на 2005 година (виж таблица 13):

Таблица 13.

Преки чуждестранни инвестиции в България и други ЦИЕ страни

Страни и региони	Приток с натрупване 1989-2005 млн.щ. дол.	Приток с натрупване 1989-2005 на човек от насел.-дол.	ПЧИ на човек в щат . долари 2005 г.	ПЧИ в % към БВП 2005 г.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	51882	5076	992	8,1
Естония	6929	5144	2140	22,1
Унгария	40771	4045	347	3,0
Латвия	4339	1882	270	4,0
Литва	4848	1415	191	3,0
Полша	72359	1898	214	3,0
Словакия	13094	2434	307	4,0
Словения	3476	1747	174	1,0
Общо	197698	2713	384	6,0
Югоизточна Европа
България	10300	1327	257	7,6
Хърватия	11429	2573	450	5,0
Румъния	21414	985	241	5,6
Общо	54400	1061	235	5,0
Общо за всички страни в преход	325902	807	138	4,3

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 21

Страните с ВС не са между тях. Единственото изключение с голям приток на ПЧИ на човек от населението е Естония, но това се дължи до голяма степен на специалните й отношения с Финландия. България е със скромните 10,3 млрд. щатски долара и по 1327 щатски долара на човек от населението от 1989 до края на 2005 година, т.е. далеч под средния показател за ЦЕ страни. След нас е само Румъния. Високият резултат на ПЧИ в България като процент от БВП през 2005 г. не е показателен, поради малкия обем на нашия БВП.

И по този показател страните с ВС не са по-привлекателни за чуждестранните инвеститори от страните с нормални гъвкави режими на макроикономическо управление. По-скоро обратното. Тази оценка на инвеститорската общност за финансовата стабилност на различните ЦИЕ страни е достатъчно обективна и силно респектираща. Защото те не инвестират в рискови страни по понятни причини.

2.1.2.9. Общи валутни резерви на България и други ЦИЕ страни

Важен показател за финансово-икономическа стабилност на всяка държава са нейните валутни резерви. Всички ЦИЕ страни са увеличили общите си валутни резерви през последните години. Едни повече (Чехия, Полша, Словакия, Румъния), други по-малко – Унгария, Литва и др. Положението на България е задоволително (виж таблица 14):

Таблица 14.

Общи валутни резерви на България и други ЦИЕ страни

(в млн. щатски долари)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	13139	14464	23709	26955	28448	32325
Естония	921	820	1000	1373	1640	4483
Унгария	11229	10766	10394	12791	15963	14280
Латвия	851	1149	1241	1432	1909	2579
Литва	1359	1669	2413	3450	3594	3816
Полша	27460	26564	29794	34168	36783	44408
Словакия	4077	4189	9196	12149	14913	15700
Словения	4376	5747	8168	9629	10189	10466
Югоизточна Европа
България	3460	3591	4407	6291	8776	9213
Хърватия	3525	4704	5886	8191	8700	9300
Румъния	2497	3960	6145	8050	14806	20994

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Пояснение: Посочените валутни резерви са към края на годината и не включват златото.

И тук не може да се установи корелационна зависимост между наличието на режим на ВС и увеличения обем на общите валутни резерви. В страни с ВС като България валутните резерви нарастват 2,7 пъти, а в съседна Румъния (без ВС) - 8,4 пъти. Очевидно, размерът на валутните резерви се определя от множество други фактори. Наличието или липсата на ВС може да е един от тях, но не е между най-важните.

2.1.2.10. Външен дълг на България и други ЦИЕ страни

Външният дълг с различните му измерения също е индикатор за финансова стабилност на всяка икономика. Разбира се, и тук връзките са сложни и не се поддават на примитивно опростяване.

Подобно на валутните резерви, всички ЦИЕ страни са увеличили външния си дълг през последните пет години (виж таблица 15):

Таблица 15.

Общ външен дълг на България и други ЦИЕ страни

(в млн. щатски долари)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	21608	22374	26983	34861	45303	49000
Естония	3007	3279	4704	7054	10012	11615
Унгария	30287	33951	36883	53761	70574	74800
Латвия	4702	5571	7043	9343	12689	13000
Литва	4857	5268	6199	8338	10472	11409
Полша	69463	71971	84875	106961	128266	140000
Словакия	10804	11269	13188	18090	23695	27000
Словения	8516	9283	11694	16572	20783	22988
Югоизточна Европа
България	11165	10626	11312	13437	16713	17906
Хърватия	11282	11870	15680	24759	30200	32000
Румъния	10673	12399	16021	20621	26500	32510

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Във всички случаи общият външен дълг на страните превишава общите им валутни резерви. Размерът на превишението варира силно по страни. В това няма нищо необичайно. Наличието или липсата на ВС не влияе върху интензивността на повишението на външния дълг.

По-прецизен измерител на външната задлъжнялост на икономиката е относителният размер на общия дълг – като процент от БВП (виж таблица 16):

Таблица16.

Относителен размер на общия дълг в България и други ЦИЕ страни

(в % към БВП)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	38,8	36,8	36,6	38,5	42,1	39,2	38,6
Естония	54,9	54,9	66,8	76,8	89,1	89,0	75,3
Унгария	64,4	64,9	56,2	64,7	70,1	68,0	64,8
Латвия	60,9	67,6	76,5	84,5	93,5	85,2	81,5
Литва	42,4	43,4	43,8	44,9	46,6	44,0	44,5
Полша	40,5	37,8	42,9	49,4	50,8	47,0	45,6
Словакия	50,3	57,7	54,4	55,4	57,7	58,1	56,7
Словения	44,1	47,0	52,5	59,0	64,0	66,6	57,8
Югоизточна Европа
България	88,6	78,4	72,7	67,7	69,3	68,2	71,3
Хърватия	61,2	59,8	68,8	86,0	88,1	85,5	77,6
Румъния	28,8	30,9	35,0	36,0	36,2	34,8	34,6

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

В повечето случаи външният дълг като процент от БВП нараства или остава стабилен по страни. България е единствена с намаляващ относителен външен дълг. От това, обаче не следва непременно положителен извод.

Оценката би била положителна ако България беше решила най-острите си проблеми в инфраструктурата, екологията, образованието, здравеопазването и други важни сектори и използва допълнителния си (в известен смисъл излишен) ресурс за предсрочно изплащане на външен дълг. България не е такава страна. Нещо повече, нейното правителство превръща намаляването на публичния дълг във висше национално благо, за сметка на други по-висши национални ценности, като здравето, образованието и живота на своите граждани. Това сигурно не е най-правилната политика по външната задлъжнялост.

И по този показател не се проявява корелационна зависимост между относителния размер на общия дълг и наличието или липсата на ВС. Очевидно, други са факторите, които определят абсолютния и относителния размер на външния дълг.

Важен показател за поносимостта на външната задлъжнялост (а от там и за финансовата стабилност) на икономиката е отношението между общия размер на дълга и износа на продукти и услуги (виж таблица 17):

Таблица 17.

Отношение между общия външен дълг и износа в България и други ЦИЕ страни

(в % към износа)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	60,2	55,3	59,5	61,9	59,1	55,0	58,2
Естония	62,6	65,5	89,7	103,1	113,8	118,4	98,1
Унгария	87,2	89,1	87,7	103,4	106,5	101,6	97,7
Латвия	142,8	162,3	185,5	198,9	211,4	194,6	190,5
Литва	95,1	87,1	82,5	87,4	89,1	82,9	85,8
Полша	150,0	140,0	149,5	148,2	134,5	125,8	139,6
Словакия	76,5	74,5	76,9	72,0	75,3	80,0	75,7
Словения	79,6	82,2	91,5	105,5	106,5	99,6	97,1
Югоизточна Европа
България	159,5	146,8	140,4	125,5	119,6	110,7	128,6
Хърватия	130,2	123,2	148,3	165,7	171,8	173,0	156,4
Румъния	88,1	93,0	98,9	99,9	97,7	98,2	97,5

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, рр. 37-71

В няколко страни общият дълг превишава годишния износ. Между тях е и България. Това е сигнал за висока обща задлъжнялост, но ако страната има достатъчни други валутни постъпления по платежния си баланс (както е в Хърватия), положението не следва да се драматизира. За съжаление, България не е Хърватия.

Като изключим България, в другите страни с режим на ВС отношението между външен дълг и износ се влошава (Естония и Латвия) или остава високо и колебливо (Литва).

Друг показател за натовареността на икономиката с външен дълг са годишните плащания по неговото обслужване като процент от годишните постъпления от износ на продукти и услуги (виж таблица 18):

Таблица 18.

Обслужване на дълга в България и други ЦИЕ страни

(в % от износа)

Страни и региони	2000	2001	2002	2003	2004	2005 оценка	2001-2005 средногод.
ЦЕ и балтийски страни
Чехия	12,3	8,6	9,1	6,4	4,7	4,5	6,7
Естония	8,9	10,7	12,5	11,7	11,1	10,5	11,3
Унгария	15,3	14,5	13,7	14,2	15,2	..	14,4
Латвия	14,8	20,5	15,8	19,8	19,9	18,7	18,9
Литва	20,5	15,5	39,1	19,6	16,6	16,5	21,5
Полша	13,6	13,0	11,7	8,9	8,3	9,3	10,2
Словакия	17,4	19,5	11,7	11,6	2,9	3,6	9,9
Словения	11,8	9,2	10,3	14,0	15,8	19,2	13,7
Югоизточна Европа
България	16,7	20,9	16,3	14,0	25,7	44,6	24,3
Хърватия	22,9	19,6	23,2	19,5	22,6	23,9	18,1
Румъния	25,9	21,1	18,9	16,3	18,6	18,2	18,6

Източник: EBRD, Transition Report Update, May 2006, pp. 37-71

Счита се за нормално ако годишните плащания по обслужване на дълга са 10-15-20% от годишните постъпления от износа на продукти и услуги. В повечето ЦИЕ страни това е така. България обаче има по-висок среден показател за последните пет години и особено за 2005 година. При по-дълбок анализ могат да се направят неблагоприятни изводи за обема на производството, за количеството и качеството на износа и за конкурентоспособността. На този проблем вече се спирахме по-горе в този, а и в предходните раздели [5]. На него ще се върнем отново в раздел 2.7. на настоящата глава.

Заключение

В корена на макроикономическата система и нейната стабилност са производствената макро- и микроикономическа система и тяхната стабилност. Причинно-следствените връзки между тях са двупосочни, но доминират импулсите от производствената към финансовата система. В крайна сметка финансовата система обслужва производството на блага за хората, а не обратното.

Най-важните параметри на макроикономическата стабилизация през 2001-2005 г. се отклоняват съществено от препоръчаните в Стратегията. Политиката на българските власти по макроикономическа стабилност беше различна от тази, провеждана от централноевропейските страни, които (благодарение и на тази по-гъвкава политика) се подготвиха по-добре и се присъединиха към ЕС в 2004 година. Една от причините за слабата подготовка на България за присъединяване е провежданата нерационална рестриктивна икономическа политика.

Силно рестриктивната макроикономическа политика и липсата на политика за масирана структурна и технологична модернизация на икономиката потискат растежа, конкурентоспособността и водят до нарастващи дефицити в търговската сметка. И в резултат главно на това – до опасно нарастващи дефицити в текущата сметка.

Стриктната политика на традиционна финансова стабилност (бюджетно равновесие и дори излишък, значителен фискален и валутен резерв и т.н.) не е достатъчно условие за намаляване на дефицита в търговската и текущата сметка. България поддържа стриктна финансова стабилност вече 9 години, но дефицитите в търговската и текущата сметка продължават да растат. Нима това не дава основания за размисъл, че връзката между балансиран бюджет и външни валутно-финансови баланси е далеч по-сложна и че свръхрестриктивната бюджетна политика не е подходящ инструмент за намаляване на дефицита по текущата сметка. По-скоро обратното..

Дори само това е достатъчно, за да се разбере, че има нещо друго – по-важно от финансовата стабилност за намаляване на тези дефицити. Това е състоянието на микроикономиката и провеждането на активна политика за структурна, технологична и институционална модернизация, развитие на здравеопазването, образованието, науката, инфраструктурата, насърчаване на износа и т.н. Без такава гъвкава политика не е възможно успешно социално-икономическо развитие, колкото и продължителна да е финансовата стабилност. Продължителната финансова стабилност при тези условия се превръща във финансово-икономическа стагнация.

Неоправдано висок е валутният и фискалният резерв, особено вторият. Размерът на фискалния резерв е два пъти по-голям от необходимия. Вместо да стои почти умъртвен, този ресурс може да бъде използван по-рационално за инвестиции по развитие на инфраструктурата, здравеопазването, образованието, науката, екологията и други важни сектори.

Сравнителният анализ на макроикономическата и финансовата стабилност на България с десет други централно и източноевропейски страни по 18 показателя потвърждава, че за постигане на такава стабилност не е нужно прилагането на режим на Валутен съвет. Нещо повече, ВС е нужен и полезен при особено тежки икономически условия за няколко години, но става вреден ако се прилага продължително време – 8-10 и повече години. Другите реформиращи се икономики в централна и югоизточна Европа постигат като цяло по-добри икономически и социални резултати и по-солидна подготовка за присъединяване към ЕС чрез по-гъвкави режими на макроикономическо управление и по-ниска икономическа и социална цена. Режимът на ВС осигурява традиционна финансова стабилност, но пречи на догонващото икономическо и социално развитие. Той създава излишък от финансова стабилност и остър дефицит от благосъстояние за хората.

Начало

2.2. Политика на натрупване и инвестиции във физически капитал

Очертаната в Стратегията за догонващо икономическо развитие политика за натрупване и инвестиране във физически капитал (сс. 205-208) остава в сила. Важното е тя да се прилага последователно.

2.2.1. Норми на натрупване и инвестиции през 2001-2005 г.

Резултатите от политиката по натрупването и инвестирането през 2001-2005 г. се изразяват в система от показатели, препоръчани в Стратегията. Тук ще проследим само най-важните между тях за последните пет години (виж таблица 1):

Таблица 1.

Норми на натрупване и на инвестициии

/% от БВП/

Показатели

2001

2002

2003

2004

2005

2001-2005 средногод.

1.Норма на натрупване

-за основен капитал

-изменение на запасите

20,67

18,23

2,44

19,81

18,27

1,54

21,74

19,38

2,36

23,45

20,82

2,63

28,00

23,77

4,23

22,75

20,12

2,63

2.Норма на инвестиране

-обществен сектор

-частен сектор

22,53

35,5

64,5

22,33

23,5

76,5

24,61

25,0

75,0

26,00

20,9

79,1

24,78

21,5

78,5

24,05

25,3

74,7

3.Внос на инвестиционни стоки - % от общия внос

-машини, уреди и апарати

-електрически машини

-транспортни средства

-резервни части

32,13

10,95

5,65

4,34

31,83

12,21

4,25

6,61

4,67

31,63

12,04

4,07

6,97

4,63

32,18

10,99

3,66

8,74

4,41

34,92

12,04

3,96

10,46

4,40

32,54

11,65

4,32

7,69

4,49

Източник: Изчислено от публикации на НСИ и БНБ

Пояснение: Вносът на инвестиционни стоки и техните съставки са изчислени спрямо общия внос на неенергийни стоки. По този начин се отстранява влиянието на резките и чести промени в цените на енергоносителите и до известна степен – на валутните курсове. Така се получава по-реална представа за действителния относителен внос на инвестиционни стоки.

При 15,7% норма на натрупване през 2000 г. в Стратегията се препоръчват 26% към 2010 година. Този ориентир предполага постигането на 22-23% обща норма на натрупване през първата половина на десетилетието. Това ниво дори е превишено през 2005 година. Проблемът е дали то ще се запази през следващите години, а също и структурата на общата норма на натрупване и неговото качество. Защото, наред с повишението на общата норма на натрупване, през 2005 г. рязко нарастна изменението на запасите.

През последните години бързо нарастна нормата на натрупване за основен капитал. Важното сега е тя да се запази на това равнище и да продължи да нараства. Ниска е обаче ефективността на натрупването. При висока норма на натрупване за основен капитал и по-висока ефективност на натрупването ще се създадат условия за по-високи темпове на растеж на БВП.

При 20,2% обща норма на инвестиране през 2000 г. в Стратегията е препоръчана около 31% за 2010 година. Това предполага постигането на 25-26% норма на инвестиране през първата половина на десетилетието. През 2004-2005 г. икономиката достигна това ниво. Ако то бъде запазено и повишено през следващите години, придружено с по-висока ефективност ще може да се разчита на по-високи темпове.

Частният сектор вече играе решаваща роля в инвестиционната дейност (средно 75% за петте години). Делът му нараства непрекъснато. Постигането на по-висока норма на инвестиране ще зависи главно от повишаването на инвестиционната активност на частния сектор за бърза модернизация на съществуващите и за създаване на нови производствени мощности. Ще зависи също и от активността на държавата (самостоятелно и съвместно с частния сектор) за инвестиции в развитие на инфраструктурата, която е силно изостанала и лошо поддържана.

Мерило за интензивността на структурната и технологичната модернизация на икономиката е вносът на инвестиционни стоки. Истинска модернизация на икономиката и на другите сфери на дейност може да се постигне само чрез внос на най-модерни инвестиционни стоки от развитите страни. България не разполага с потенциал за собствено производство на такива стоки. Българското машиностроене може да играе в най-добрия случай само спомагателна роля в процеса на модернизацията.

За по-прецизно измерване на дела на вноса на инвестиционни стоки използваме показателя за внос на такива стоки като процент от общия внос на неенергийни стоки. Относителният внос на инвестиционни стоки е 32% и остава стабилен при значително повишение през 2005 година. Това е доказателство, че в българската икономика все още не се извършва мащабна структурна и технологична модернизация или в най-добрия случай тя едва сега започва. А без нея не е възможен догонващ растеж, по-голям износ и висока конкурентоспособност. Ако повишението през 2005 г. продължи и през следващите години ще може да се твърди, че вече е започнала мащабна модернизация.

Още по-показателна е структурата на вноса на инвестиционни стоки. Делът на машини, уреди и апарати е нисък и расте бавно. Делът на електрическите машини намалява, а на транспортните средства (с висок дял на леки автомобили втора употреба и екстравагантни лимузини) тревожно нараства – особено през 2004 и 2005 година. Като обем той приближава плътно вноса на машини и апарати. С такава структура на вноса на инвестиционни стоки България не може да разчита на бърза и масирана технологична и структурна модернизация.

Горният анализ дава основание за много важен извод: в България не е започнала мащабна структурна и технологична модернизация на икономиката. Преди да започне такава модернизация в стопанските единици тя трябва да проличи в бързо и трайно повишение на нормите на натрупване и инвестиране и особено в размера и структурата на вноса на инвестиционни стоки.

Повишаването на производството и на конкурентоспособността изисква огромни ресурси – физически и човешки, материални и нематериални. В нематериалните включваме подходяща макро- и микроикономическа политика; образователна, научна, иновационна, социална, финансова, институционална и екологична политика; сътрудничество между социалните партньори; социалния капитал и т.н. На тях се спираме подробно в Стратегията (виж сс. 148-340). Както вече споменахме по-горе, те остават валидни и сега.

2.2.2. Инвестиционна осигуреност на догонващия растеж

В следващите редове засягаме някои количествени аспекти на инвестиционната осигуреност на догонващия конкурентоспособен растеж в България до 2020 година. Те са показани в таблица 2. В далеч по-малка степен тук засягаме “осигуреността” с подходяща икономическа политика. В някаква степен това е направено в предходния раздел за макроикономическа стабилност (т. 2.1.) и още повече в част втора на самата Стратегия. На тази основа правим някои социално-икономически обобщения.

Таблица 2.

Необходими инвестиции за конкурентоспособен растеж в България

Периоди	Прираст на БВП в съпост. цени средно-год. - %	БВП в съпост. цени -средно-год.-млрд. лв.	Норма на инвести-ране -средногод. - % от БВП	Прираст на инвес-тициите в съпост. цени -средногод.-%	Инвести-ции в съпост. цени -средногод.- млрд. лв.	Коефици-ент на прира-стна капитало-емкост
2001-2005	5,0	33,8	21,7	9,0	7,3	4,5
2006-2010	7,8	45,1	26,0	10,1	11,8	3,3
2011-2015	7,6	64,4	29,8	10,2	19,2	3,9
2016-2020	6,4	87,8	30,0	6,5	26,3	4,7
2001-2010	5,6	39,4	23,9	10,2	9,6	4,3
2011-2020	7,0	76,1	30,0	9,1	22,8	4,3
2001-2020	6,3	57,8	28,0	-	16,2	-

Пояснения: Данните за 2001-2004 г. са фактически, а останалите – по оценки на автора. Съпоставимите цени за БВП и инвестициите са от 2003 година. Оценките за следващите години (темпове на прираста на БВП, норми на инвестиране, средногодишна инфлация) са направени с оглед постигане на висок конкурентоспособен растеж и постепенно сближаване с ЕС по най-важните икономически и други показатели.

Числата в таблица 2. не са прогнози, а целеполагане за необходимия растеж, инвестиции и прирастна капиталоемкост. Нормата на инвестиране е изчислена като отношение между инвестициите и БВП по цени от съответната година. За петилетия и десетилетия те са изчислени като средни аритметични. Таблицата включва всички инвестиции - за материалното и нематериалното производство, опазване на околната среда, отбрана и сигурност, държавна администрация и други. БВП и инвестициите в съпоставими цени от 2003 г. са изчислени с помощта на дефлатор, установен на основата на фактическа инфлация от 2001 до 2004 г. и по оценка на автора - за инфлацията от 2005 до 2020 година. Коефициентът на прирастна капиталоемкост е изчислен като отношение между средногодишните норми на инвестиране по петилетия и десетилетия и средногодишния прираст на БВП за съответните периоди.

Какви изводи могат да се направят от поставените в таблицата цели?

Първо. Преодоляването на изостаналостта на България от ЕС по БВП на човек от населението и по другите важни показатели изисква силно изпреварващи темпове на прираста на БВП, на производителността и на конкурентоспособността през следващите десетилетия. Нашите средногодишни темпове от 2005 до 2020 г. трябва да бъдат 2,5-3,0 пъти по-високи от очакваните (и необходимите) в ЕС-15 - около 2,5-3,0% средногодишно, а не 2,0-2,5%, както приемахме в Стратегията преди три години. Изминалите пет години показват, че нашите средногодишни темпове са далеч под препоръчаното в Стратегията равнище от 8-9% за този период. Най-високи темпове препоръчваме сега за периода 2006 - 2020 година. След това те неизбежно ще затихват.

Второ. При равни други условия, за високи темпове на растеж са необходими високи норми на инвестиране. Техният максимум се очаква да бъде през 2010-2020 година (около 30%)[6], след което ще намаляват постепенно. При развитие на икономиката, основана на знанието, корелираността между растеж и норма на инвестиране в средноразвити страни като България намалява, но остава висока. За България, която все още е много далече от икономиката на знанието, новата (още по-слаба) корелационна зависимост няма да е очевидна до към 2015-2020 г., защото през този период трябва да се извърши мащабна структурна и технологична модернизация на изостаналата ни икономика, а и не само на икономиката [7]. Ще нараства значението на човешкия капитал и на общата факторна производителност (неидентифицираните фактори по производствената функция), за сметка на приноса на традиционния физически капитал.

Трето. Нормите на инвестиране ще растат и достигат максимум през 2012-2020 г., след което бавно ще намаляват. Прирастът на БВП ще расте и достига максимум през 2006-2017 г. и след това постепенно ще намалява. Коефициентите на прирастна капиталоемкост ще достигат максимума си след 2020 година. Техните величини са доста високи, но това е типично за началните десетилетия на всички слабо- и средноразвити страни, поели по пътя на ускореното догонващо развитие. България не може да промени тази траектория.

Четвърто. Нарастващата маса на инвестициите в съпоставими цени е показателна за бързо повишение на инвестиционната активност. Средногодишният обем на инвестициите през 2011-2015 г. се очаква да е 2,6 пъти по-голям от средногодишния им размер през 2001-2005 година. След 2020 г. превишението се очаква да е още по-голямо. Предстои огромна работа по създаване на проучвателно-проектантски и строително-монтажен потенциал за усвояване на големите инвестиционни потоци. Дори когато основната част от работните проекти се изготвят от доставчиците от чужбина, значителна допълнителна проектантска работа ще се извършва и у нас.

Нужно е модернизиране на инвестиционния сектор с оглед да не се допуска голямо незавършено строителство, удължаване срока на строителството и усвояването на новите мощности, влошаване качеството на строително-монтажните работи. Без модернизиране на инвестиционния сектор, при рязко увеличение на мащабите на строителството, посочените негативни последствия са неизбежни. Предизвикателствата в тази област са толкова големи, че е трудно да се предвидят и опишат. Още по-трудно ще й бъде на България да се справи с тях.

Пето. Данните от таблицата и особено в последните две колони показват какви усилия са необходими за повишаване конкурентоспособността на българската икономика. Трябва да се обърне внимание на два аспекта на тези усилия:

- Количественият аспект. Очакваме инвестициите през първото десетилетие да достигнат около 100 млрд. лв., а през второто – значително над 200 млрд. лева. Фактическият средногодишен размер на инвестициите у нас беше 8,5 млрд. лева през 2001-2005 г. (съизмерени в цени от съответната година), а през 2016-2020 г. – очакваме да достигнат около 26 млрд. лева средногодишно. Само добре организирана икономика в малка страна като България може да усвои рационално такъв инвестиционен ресурс.

- Качественият аспект. Поставя се задача за чувствително повишение на ефективността, а чрез нея – на конкурентоспособността. От таблицата личи, че ефективността по линия на физическия капитал не нараства. Няма обрат към намаление на коефициентите на прирастна капиталоемкост (ICORs).

Това може да се провери чрез контролно изчисляване на друг показател - прираст на БВП на един лев инвестиции [8]. Изчисленият по този начин коефициент също не дава основание за оптимизъм. Въпреки заложените високи темпове на прираст на БВП, коефициентите не са благоприятни. През 2006-2010 г. се очаква 1 лев инвестиции да осигурят 0,96 лв. прираст на БВП; през 2011-2015 г. – 1,30 лв.; а през 2016-2020 г. – 0,89 лв. В наклона на изгладената крива на колебанията по петилетия прозира някакво подобрение, но то все още не е убедително [9].

Ако заложеният прираст на БВП до 2020 г. бъде постигнат с по-малко инвестиции, ефективността им ще се подобри, но едва ли ще изиграе решаваща роля за преодоляване на изоставането ни по конкурентоспособност.

В този анализ трябва да се има предвид и така нареченият “парадокс на Солоу”. Имаме предвид необходимостта от значителни количествени натрупвания в инвестициии за структурна и технологична модернизация на икономиката за достигане на необходимата критична маса, след която настъпват и осезателни качествени подобрения – по-висока ефективност и конкурентоспособност. Практиката на развитите страни показва, че тези процеси на прерастване на количествените натрупвания в качествени промени в икономиката изискват години и дори десетилетия. У нас наверно ще е нужно и повече време по понятни причини.

Шесто. Остава да се очаква много по-голям принос от съвременния човешки капитал и невградения в инвестициите научно-технически прогрес. Това, обаче предполага много големи усилия в образователната система, здравеопазването и науката още отсега, каквито липсват [10]. В декларациите на българските правителства тези сектори често се обявяват за приоритетни, но това не проличава при заделянето на финансови, човешки и други ресурси за тяхното развитие. То също предполага много голям внос на най-съвременни инвестиционни стоки от развитите страни, съчетан със създаване на мощен иновационен потенциал у нас за успешно усвояване и разпространение на вносните новости и създаване на български новости в съответни ниши на високо равнище. Засега и това липсва в официалната държавна политика [11].

Такава ориентация към интензивна стратегия за повишаване на конкурентоспособността е позната в развитите страни и в много от тях е била успешна. Далеч по-рядко това се е случвало в страни, започващи от ниска база, като България. Интензивно развитие е възможно ако съществува солидна материална, кадрова, научно-техническа, финансова и институционална основа, създадена с активното участие на държавата. Такова развитие не е възможно от ниска база, какъвто е нашият случай [12]. Тя трябва първо да бъде създадена. За целта е необходимо време, активна държавна политика и много инвестиции.

Така ще се подготвят материалните условия за икономическо развитие, основано на научното знание. Главните резултати ще се проявят във висока конкурентоспособност. В съответствие с “Парадокса на Солоу” това ще се почувства след няколко десетилетия. Важното е да се осъзнае още сега и да се пристъпи към действия. Колкото повече се отлагат подготвителните мерки, толкова повече ще закъснеят резултатите. А и съществуващите благоприятни ниши ще бъдат заети от други страни, които, за разлика от нас, действат бързо и решително, без да робуват на фундаменталистки пазарни догми.

България няма право на грешка при изпълнението на тази фундаментална задача. Тя трябва да я приеме и изпълни бързо и безусловно ако наистина се стреми да догонва ЕС по конкурентоспособност. Това е критерият за сериозността на нашите намерения.

Седмо. България няма алтернатива. ЕС няма да търпи чуждо тяло в своите социално-икономически недра. Взискателният вътрешен пазар на общността няма да се съобразява с повече “преходни периоди” от договорените. Започне ли да го прави – значи да се саморазруши. На този пазар господстват неумолимите класически правила на съвременната лоялна конкуренция. Тя изхвърля от пазара всички неконкурентоспособни участници, попаднали там случайно. Важното е да не дадем основания на общия пазар да ни сметне за такива.

Именно затова конкуренцията е живецът на социално-икономическия прогрес. Единният вътрешен пазар на ЕС не прави изключения никому. Той няма да се интересува от куртоазните текстове в годишните доклади на Европейската комисия преди присъединяването за наличието на нормално функционираща и конкурентоспособна пазарна икономика в България, а ще ни оценява по качеството и цените на нашите стоки.

Осмо. Желателно е да имаме някаква представа и за структурата на инвестициите по източници. Ако се подходи традиционно може да се предполага, че около 70% от инвестициите ще са от вътрешно натрупване, а останалите от външни източници. При новата обстановка на все по-активни интеграционни процеси в ЕС и в условията на глобализация това едва ли ще се случи. Ще има мощни капиталови потоци от развитите страни и региони към страни и региони, предлагащи най-благоприятни икономически, кадрови, инфраструктурни, пазарни, социални, политически и други условия за високодоходно инвестиране.

Границата между вътрешно и външно натрупване като източник на инвестиции в дадена страна ще става все по-условна. А икономическият й смисъл ще намалява до изчезване. Сигурно е едно – капиталовите потоци от развитите към по-слабо развитите страни и региони ще са все по-мощни. Това ще съдейства за по-бързо икономическо сближаване между тях и ще тушира обратните потоци на работна сила. Външните ресурси ще постъпват от фондовете на ЕС, от преки чуждестранни инвестиции, от международните капиталови пазари.

С повишаването на зрелостта на българската икономика ще нараства потенциалът за вътрешно натрупване като източник за вътрешни инвестиции. През следващите десетилетия ще расте и потокът на вътрешно българско натрупване към инвестиции в други страни от ЕС и извън него.

Девето. Производството на сложни крайни продукти ще става с участието на все повече тясно специализирани и производствено кооперирани големи, средни и малки компании, разположени в различни страни на ЕС и дори в различни континенти. Големите корпорации, производители на сложни продукти ще “обрастват” със специализирани, високоефективни и модерни малки и средни предприятия. Те ще са съвсем различни от сегашните малки и средни предприятия - занаятчийски работилници от гаражен тип у нас.

Желателно е да се ускори създаването на модерни малки и средни предприятия в България, с тесни производствени връзки с малки, средни и големи чуждестранни компании, в рамките на международни стратегически съюзи [13]. Бързо ще нараства вътрешноотрасловото и дори вътрешнопродуктовото (подетаилното) производствено коопериране и международен стокообмен на тази основа. В резултат на това конкурентоспособността на тяхната продукция ще се повишава още повече.

Десето. Този тип специализация и производствено коопериране между компании от различни страни на ЕС и дори извън него през следващите години и десетилетия ще влияе все по-силно върху структурата и салдата на търговския баланс и текущата сметка на националните държави. В тази обстановка, обаче ще става все по-условно да се говори за дефицити или излишъци в тези баланси на държавно равнище и да се правят традиционните важни изводи, на които сме свидетели сега. Икономическият смисъл на подобни анализи ще избледнява и след 15-20 години може да стане излишен. Все едно сега да правим анализ на търговския и платежния баланс в България по области.

Ще нараства значението и икономическият смисъл на резултатите по търговския и платежния баланс на ЕС като цяло. Тези баланси все повече ще се регионализират – на равнището на ЕС. Това вече се прави за Еврозоната. През следващите години и десетилетия значението им ще нараства.

Регулирането на стопанската дейност ще се осъществява от институциите на ЕС (в Брюксел, Франкфурт и другаде), а през по-далечните десетилетия и от глобални институции от нов тип. Техни бледи предвестници сега са СТО, МВФ (в силно модифициран вид), Световната банка, Световната здравна организация, Световната организация по телекомуникации и други.

Регулативните функции на националните правителства ще намаляват. Голяма част от тях ще се предават на институциите на ЕС и на глобални институции, а други ще изчезват в резултат на предоставянето им на местните органи на самоуправление, а също и на регионалната и глобалната дерегулация на стопанската дейност. Глобализирането на дерегулацията и на конкуренцията ще създава още по-голям простор и ще оказва допълнителен натиск за повишаване на конкурентоспособността. Това ще поставя на още по-сурови изпитания българските фирми на местния и на международните пазари. И което е най-важно и необходимо на България – ще ги принуждава да повишават своята конкурентоспособност ако искат да оцелеят.

Заключение

Нормата на общо натрупване през 2001-2005 г. е близка до препоръчаната в Стратегията, но натрупването за основен капитал е все още ниско. При такова натрупване трудно може да се разчита на по-високи темпове на растеж. Постигнатата норма на инвестиране е на нивото на препоръчаната в Стратегията. Ефективността на натрупването и на инвестирането обаче продължава да е ниска.

Относителният внос на инвестиционни стоки в общия внос е все още нисък и остава стабилен. Това е доказателство, че в българската икономика не се извършва мащабна структурна и технологична модернизация. Още по-неблагоприятна е структурата на внасяните инвестиционни стоки – нисък дял на машини и апарати и висок дял на транспортни средства – главно леки автомобили. Съдейки по размера и структурата на вносните инвестиционни стоки все още не е започнала масирана структурна и технологична модернизация.

В този раздел са направени целеви оценки за необходимите инвестиции за конкурентоспособен растеж в България до 2020 година. От препоръчаните целеви показатели могат да се направят някои важни изводи за развитието на икономиката:

- Преодоляването на изостаналостта на България от ЕС по БВП на човек от населението и по други важни показатели изисква силно изпреварващи темпове на прираста на брутния продукт, на производителността и на конкурентоспособността през следващите десетилетия;

- При равни други условия за високи темпове на растеж са необходими високи норми на инвестиране. Техният максимум се очаква да бъде към 2010-2020 година. Корелираността между норма на инвестиране и растеж обаче ще намалява постепенно. Ще нараства значението на съвременния човешки капитал за сметка на традиционния физически капитал;

- Нарастващата маса на инвестициите в съпоставими цени е показателна за бързо повишение на инвестиционната активност в количествени и качествени измерения. Това налага спешни мерки за разширяване и модернизиране на инвестиционния сектор, а също и за повишаване ефективността на инвестициите;

- Очаква се много по-голям принос от съвременния човешки капитал и невградения в инвестициите технически прогрес. Той предполага големи усилия за модернизация на образованието, здравеопазването, науката и активизиране на иновационната дейност. Това означава ориентация към високоефективна инвестиционна стратегия за повишаване на конкурентоспособността;

- Изправена пред предизвикателствата на общия пазар на ЕС, където господства лоялната конкуренция, България няма алтернатива освен да повишава конкурентоспособността на своята икономика. А конкуренцията е живецът на социално-икономическия прогрес;

- Границата между вътрешно и външно натрупване като източник на инвестиции в България става все по-условна, а икономическият й смисъл ще намалява до изчезване;

- Производството на сложни крайни продукти ще става с участието на все повече тясно специализирани и производствено кооперирани големи, средни и малки компании, разположени в различни страни на ЕС и дори в различни континенти. Ще се формират все повече международни стратегически съюзи с участието и на български компании;

- Новият тип международна производствена специализация и коопериране през следващите години и десетилетия ще влияе все по-силно върху структурата и салдата на търговския баланс и текущата сметка на националните държави, в т.ч. и България. В тази обстановка ще става все по-условно да се говори за дефицити или излишъци в търговския баланс на държавно ниво. Ще нараства значението и икономическият смисъл на резултатите по търговския и платежния баланс на ЕС като цяло, което вече се прави;

- Регулирането на стопанската дейност ще се осъществява от институциите на ЕС, а през по-далечните десетилетия и от глобални институции от нов тип. Регулативните функции на националните правителства ще намаляват, а на вътрешнодържавните региони ще растат.

Начало

2.3. Политика за осигуряване на всеобщ достъп до здравна помощ

2.3.1.Нови възгледи в европейската политика

В договора на ЕС (чл. 129 от Маастрихтския договор и чл. 152 от Амстердамския договор) се изисква страните членки да осигурят високо ниво на здравна защита на гражданите си и включването на тази цел във всички политики на общността. Важно е да се отбележи, че здравното законодателство отнасящо се до организацията, управлението и финансирането не подлежи на хармонизиране в ЕС. Поне на досегашния етап. Системите на здравеопазването са отговорност на страните членки. Всяка страна решава как да управлява и организира своята здравна система, колко пари да отделя за здраве и как да ги разпределя, кои лекарства да реимбурсира и кои медицински технологии да използва. ЕС може да подпомогне отделните страни при неуспешни политики и да допълва националните политики за подобряване на общественото здраве, предотвратяване на болестите и разкриване на рисковете и заплахите за здравето, за да се получи синергиен ефект .

Много експерти признават, че в договора липсва ясна концепция за единна здравна политика, което се компенсира по пътя на последващи препоръки и специализирани документи отнасящи се до здравеопазването. През 1992 г. в Препоръка на Съвета се изисква от страните- членки да поддържат и когато е необходимо да разработват висококачествени системи, ориентирани към развиващите се здравни потребности и особено свързаните с остаряването на населението, заболявания и профилактика (15). През 1999 г. здравеопазването е идентифицирано от Съвета като една от четирите области за социална защита, където е необходимо по-тясно сътрудничество. През 2000 г. на здравето се падат 27,3% от всички разходи за социална защита в 15-те страни членки. То е втори по големина елемент след пенсиите (14).

Малко по-късно – на заседания на ЕС в Лисабон и Гьотеборг се изтъква потребността от реформа и адаптация на системите на социална защита вкл. и за здравеопазването, за да се гарантира социална кохезия и се посрещнат предизвикателствата на демографското остаряване. В приетата през март 2000г Лисабонска стратегия за превръщането на ЕС в най-конкурентоспособната, динамична и основана на знанието икономика в света, способна на устойчив икономически растеж с повече и по-добри работни места и по-голяма социална еднородност, се предвижда модернизация на европейския социален модел чрез инвестиции в хората, мобилизиране на повече трудови ресурси, укрепване на социалната защита и социално включване вкл. “осигуряването на качествени здравни услуги” (18, 24). Подобряването на достъпа до здравна помощ е признато като начин за мобилизиране на потенциала на работната сила в ЕС, в контекста на намаляващото активно население. В повечето групи в неравностойно положение се отчитат все по-сериозни здравословни проблеми: например 16% от лицата в най-ниския подоходен квинтил споделят, че са с лошо здраве, в сравнение със 7% - в най-високодоходния квинтил (21).

През март 2002 г. в Барселона са формулирани три принципа за реформи в здравните системи, одобрени на заседание: всеобщ достъп, осигуряване на качествена здравна помощ, финансова устойчивост. Водещият от тях е “всеобщ достъп до здравна помощ, основан на справедливост и солидарност, отчитащ и потребностите на групите и лицата в неравностойно положение, както и от дългосрочно и скъпоструващо лечение” (14).

В съвместния доклад на Европейската комисия и ЕС “Подкрепа на националните стратегии за бъдещето на здравеопазването и грижите за възрастните” от 10 март 2003 г. се подчертава, че новите технологии, повишената информираност на пациентите и демографското остаряване поставят нови проблеми за капацитета на националните системи да осигуряват достъпност, високо качество и финансова устойчивост в дългосрочен план.

Процесите на евроинтеграцията и присъединяването на новите страни членки на ЕС доведоха до нарастване на различията в здравето и осигурените здравни ресурси, както и до нови проблеми в достъпа, свързани със свободното движение на хора , стоки и услуги в общността. Реформите в здравните системи на страните от ЦИЕ решават трудните предизвикателства за постигане на достъпна, балансирана и устойчива система на здравеопазването при икономика в преход. Парламентарната асамблея на здравните министри (септември 2003) приема, че за целите на по-тясно социално сближаване и солидарността, главният критерий за оценка на успеха в здравните реформи би трябвало да бъде ефективен достъп до здравна помощ за всички, считан за основно човешко право. Мерките, които се предприемат за осигуряване на допълнителни ресурси и сдържане на разходите не трябва да влошават равенството в достъпа и трябва да са фокусирани върху превенцията и първичната помощ, домашните грижи и грижите за зависимите и възрастните. Реформите в ЦИЕ по-скоро копират западния стил на живот и не прилагат мултидисциплинарен подход – да интегрират усилията на всички сектори и да повлияят върху начина на живот, с цел намаляване на рисковете за здравето. Реформите увеличават неравенството в противовес на европейските ценности.

За да насочи процеса на здравни реформи особено в новите страни членки в духа на приетите общоевропейски възгледи и принципи, Европейската здравна асамблея препоръчва на Комитета на здравните министри (28):

ð Да се реабилитира ролята на държавното регулиране на здравните системи;

ð Да се ревизират глави 11 и 13 от Европейската социална харта с цел разширяване на нейния обхват;

ð Да се изследват ефектите върху достъпа до здравна помощ от някои опити в страни членки да увеличат плащанията от пациентите, разширяването на частното осигуряване и концентрация на ресурсите в болниците;

ð Здравните реформи трябва да въвеждат подобрения за общия стандарт на здравеопазването и благосъстоянието на цялото население;

ð Да се засили ролята на превенцията и първичната помощ, домашните грижи и грижите за зависимите и възрастните;

ð Да се защитават правата на пациентите.

В проекта за Конституция на ЕС (18 юни 2004, Брюксел) въпросите на достъпа намират място в два параграфа – ІІ-34 “Социална сигурност и социално подпомагане “ (т.2 “Всеки жител на съюза, движещ се легално в ЕС има право да ползва социално осигурителни обезщетения и предимства съгласно европейското законодателство и националните закони и практики” и ІІ-35 “Здравеопазване” (“Всеки има право на достъп до профилактична здравна помощ и право на медицинско лечение при условията на националното законодателство и практики. Високо ниво на защита на здравето трябва да бъде осигурено в дефиницията и въвеждането на всички политики и дейности на целия Съюз.”) Последните формулировки в европейската конституция също са достатъчно общи. Те не подпомагат намаляването на социалните и териториалните различия в достъпа за всички до качествена здравна помощ, и не спомагат за редуциране на недостига на ресурси спрямо нарастващите здравни потребности. Тези нормативни празноти намират израз в разширяващо се обществено движение за единна здравна политика и европейска здравна конституция .

Дейността на ЕС в областта на сближаване на здравните системи придобива нови по-решителни измерения с приетите комюникета за мобилността на пациентите и развитието на здравеопазването и “отворения метод на координация” на реформите в социалната здравна защита. Целта на комюникето от 20.04.2004 е да се създаде обща рамка в подкрепа на страните членки при техните реформи и развитието на здравеопазването – предмет на системите за социална защита. Прилагането на “отворения метод на координация” означава да се възприемат общи цели, като решенията за тяхното постигане може да се различават в отделните страни (17).

В “Доклад Пролет 2004” се отчита липсата на глобална стратегия за постигане на главната цел – осигуряване на високо ниво на защита на човешкото здраве във всички политики на Общността. Ето защо се налага ускоряване на координацията на националните политики, за да се постигне модернизация и развитие в сектора на здравеопазването.

Въпреки отчетения напредък в европейските страни в изграждане на достъпно и качествено здравеопазване, на практика в много от страните съществуват бариери за достъпа за групи от населението в неравностойно положение, или за хората в малки и отдалечени географски райони неосигурени със здравна мрежа, или поради въвеждането на различни форми на участие на пациентите в стойността на здравните услуги, или поради стесняването на осигурителното покритие (пакета от услуги) и т.н. В своя доклад “ Осигуряване на добро здраве за всички” комисарят Дейвид Бърн обосновава необходимостта от разработване на единна здравна политика на общността като отбелязва, че пред страните членки стои важно предизвикателство “ нуждата да осигурят универсален достъп до здравна помощ, да задоволят нарастващите очаквания на потребителите, да инвестират в иновативни лечения, да подобрят качеството на здравната помощ и да отговарят на нарастващия натиск върху здравеопазването от застаряването на населението” (12).

Нов акцент в движението за единна здравна политика е възприемането на инвестициите в здравеопазването като фактор за икономически растеж и конкурентоспособност. “Европа се нуждае от смяна на парадигмата да гледа на здравните разходи като на разноски вместо на здравната политика като инвестиция.”, казва комисарят Дейвид Бърн (12). Според СЗО, 10% нарастване на продължителността на живота води до повишаване на икономическия растеж с 0,35% за година. Според друго проучване, 11% от икономическия растеж се дължи на здравни подобрения (измерени чрез преживяемостта на мъжете на възраст между 16 и 60 години (20, с.115). От друга страна болестите са тежко икономическо бреме . 50% от разликите в икономическия растеж между бедните и богатите страни се дължат на разликите в здравето и продължителността на живота. Европа страда най-вече от превантивни болести свързани с начина на живот – тютюнопушене, наднормено тегло. Всеки 10% от загубените години живот с дееспособност се дължат на лошо хранене (4,5%), затлъстяване (3,5% ) и обездвижване (1,4%). В Европа се изразходват 100 млрд евро (загуби от преки и косвени разходи) за респираторни заболявания и 135 млрд за сърдечно-съдови, включващи 8 милиона загубени години живот с дееспособност. Стойността на психичното здраве се оценява около 3-4% от БВП. Тютюнопушенето причинява икономически загуби не само на пушачите и техните семейства, но и на цялото общество. По оценка на Световната банка загубите през 2000 г., формирани от медицинските разходи, загубите от временната и трайна нетрудоспособност, загубеното работно време и непроизведена продукция от заболявания, свързани с употребата на тютюневи изделия възлизат на 200 млрд щатски долара (6). Общо Европа губи 500 милиона работни дни всяка година от трудови здравни проблеми.

Освен това здравният сектор е генератор на научен и технологичен прогрес (500 000 души работят в здравно-технологични производства). 20 млрд евро се инвестират в иновации. Също така здравеопазването ангажира 10% от активното население и е един от големите трудоемки сектори.

В отговор на тези нови аргументи за икономическата значимост на инвестициите в здравеопазването, Европейската Комисия реши да се интегрира здравето (чрез съответен показател подлежащ на наблюдение) в Лисабонската стратегия като източник за конкурентоспособност и устойчиво развитие (12).

В препоръките за ревизиране на Лисабонската стратегия от март 2004 г. се подчертава, че европейският икономически и социален модел съчетава и балансира ролята на държавата и пазара като осигурява сравнително високо данъчно облагане (в сравнение със САЩ и други страни членки на ОИСР), универсални публични услуги като здравеопазване и образование, пълно и щедро социално осигуряване при макроикономическа стабилност на фискалната и парична политика. (22,с.10).

2.3.2. Политиката за всеобщ достъп до здравна помощ – морален императив и икономическо предизвикателство за здравеопазването в България

Анализът в т. 1.3.4. показа, че националните стратегии за по-добро здраве за всички и политиката на реформи в България следват начертания път от СЗО и глобалната европейска здравна политика. Законодателно и нормативно са уредени въпросите на достъпа на всички до спешна медицинска помощ, болнична психиатрична помощ, задължителни имунизации, задължително лечение и дейности предоставяни като публични блага от национални бюджетни здравни програми , т.е. до много малка част от така наречените “базисни здравни услуги”. Основната част от тях - първична, специализирана извънболнична, болнична помощ и лекарства и консумативи за домашно лечение се предоставят по право само на осигурените лица (с редовен осигурителен статут), но на практика съществуват редица бариери за достъпа - преди всичко поради огромното недофинансиране от публични източници, резултиращо в организационни (неценови ) и други ресурсни бариери (например недостиг на медицински сестри и лекари в някои региони) , както и в издигането на все по-високи ценови бариери за достъпа на осигурените лица. Проблеми с достъпа в един или друг негов аспект имат лицата с ниски доходи, тежки увреждания, ромите, живеещите в малки населени места и други категории.

Подобно на другите страни в преход и при българската здравна реформа се влошава достъпа до повечето видове качествена здравна помощ. Ще приведем няколко важни аргумента в подкрепа на тезата, че е необходима преоценка на ефективността на всички досегашни политики и практики по отношение на техния принос за подобряване на достъпа до качествена здравна помощ, както и нова стратегия за промени в българското здравеопазване. Повечето от здравните показатели се влошават в условията на прехода и след въвеждане на здравната реформа. Нещо повече - между 10 и 15% от населението в активна възраст има проблеми с осигурителния си статус или не участва в системата на здравното осигуряване. В началото на 2005г (на 5-тата година от старта на реформата) 43% от населението реално са отблъснати от обществено финансираната система на здравеопазване - не посещават личния си лекар за профилактика или лечение, или нямат личен лекар или не си спомнят откога не са посещавали. Следователно достъпната здравна система обслужва останалите 57% в една или друга степен, като половината от тях имат проблеми с достъпа.

Вниманието към нова политика и стратегия за достъпно здравеопазване и възприемането на инвестициите в здравния сектор като фактор за конкурентоспособност и устойчиво развитие трябва да бъде повишено и от гледна точка на факта, че в оценките на изпълнението на Лисабонската стратегия (29,с.9) България се нарежда на последно място сред новите 10 страни членки, след Турция и Румъния по индекса на социално приобщаване (3,07 при средно за тези страни 4,81) и устойчиво развитие (3,08 при средно за същите - 5,16). По индекса на човешко развитие страната ни се премества от 60-то място (1998 г.) на 56 място през 2002г, но с влошен здравен статус - по-ниска очаквана продължителност на живота - 70,9 години при 71,3 години през 1998 г. (32, 33).

Международната здравна статистика недвусмислено показва, че през годините на здравната реформа страната ни изостава от другите съпоставими страни (новите присъединени и очакващите) и даже влошава показателите смъртност (най-висока в ЕС 25+ Румъния), раждаемост (най-ниска в същото сравнение), естествен прираст (най-нисък). България се отличава с най-лошия показател за стандартизирана смъртност от болести на органите на кръвообръщението сред Е-25 и Румъния. Стойността му е 80% по-висока от тази в ЕС-10 и 3 пъти над тази в ЕС-15. На едно от последните места сме по отношение на смъртността от мозъчно-съдова болест (4, с. 156-158). България заема една от предните позиции по разпространение с темп на нарастване на тютюнопушенето сред цялото население и особено сред младежите и жените (31, с.10-11). Тютюнопушенето в България, по данни на Ричард Пето (2000 г.), е причинило 10 % от общата смъртност и 22% от смъртността поради онкологични заболявания при мъжете и жените пушачи. А при възрастовата група 35-69 години тютюнопушенето е отговорно за загуба средно на 20 години живот поради преждевременна смърт (25).

Прогнозите за здравното и демографското развитие на страната ни в по-кратък период до 2007 г. (11, с. 29) и в дългосрочен период до 2030 г. (9) екстраполират съществуващите негативни тенденции към остаряване на населението, депопулация, намаляваща раждаемост и нарастваща преждевременна смъртност особено при мъжете. До 2030 г. населението на България (при среден вариант на прогноза) ще намалее до 6 328 333 души, т.е. с 18,5% в сравнение с населението през 2004 г. Независимо от очакваните подобрения в детската смъртност и средната продължителност на живота, доминират негативните здравно-демографски показатели. Прогнозира се нарастване и стабилизиране на смъртността до 15,95 на 1000 и отрицателния естествен прираст до - 8,10.

Най-силен негативен фактор за общото социално-икономическо развитие е постоянно намаляващият дял на възрастовата група до 20 г. (0-19г) от 21,7% до 17,3% от общото население поради ниска раждаемост, както и редуцирането на дела на активното население, особено във възрастта от 20 до 59 години – от 55,9% на 53,1%.

Таблица 3.

Възрастова структура на населението до 2030 г.

(прогноза)

Възрастови групи	2001	2004	2006	2016	2026	2030
	100	100	100	100	100	100
0-19	21,7	20,5	19,7	17,9	17,8	17,3
20-39	28,1	28,5	29,0	27,0	22,4	20,9
40-59	27,8	28,2	28,0	29,0	31,7	32,2
60-79	19,8	19,7	19,9	21,9	23,6	24,2
80+	2,6	3,1	3,5	4,2	4,5	5,4

Източник: Предварителна прогноза на НСИ до 2030 г.

Негативно отражение в посока утежняване на нетните публични разходи за здраве ще индуцира значителното нарастване на възрастовите групи население 60-79 – от 19,8% на 24,2% и 80 и повече години – от 2,6% на 5,4%. По данни от проучвания в Европа публичните здравни разходи на лице след 60 години се удвояват, а след 70г нарастват до 4-5 пъти над средното равнище. Увеличението с 50% на възрастните хора ще се отрази в нарастване на болничните разходи най-малко с 15%, на доболничните разходи – с 30% и на разходите за лекарства - с 20-25% (екстраполация на настоящата тежест на тези групи в потреблението). Подобряването на достъпа до здравна помощ е морален императив за здравеопазването на страната ни, което трябва да се превърне в част от европейския социален модел, основан на принципите на общодостъпност и солидарност. Доближаването на страната ни до нивата на потребление в ЕС- 15 ще се отрази в по-радикално нарастване на публичните здравни разходи. Това сериозно предизвикателство, произтичащо от остаряване на населението, негативните здравно-демографски тенденции и повишеното търсене на качествена здравна помощ поставя на дневен план необходимостта да се търсят нови решения насочени към мобилизиране на повече ресурси и инвестиции, преструктуриране и приоритизиране на публичните разходи към здравни дейности с по-висока здравна и икономическа ефективност, подобряване на профилактичната помощ, ограничаване на рисковите фактори за здравето свързани с начина на живот, политика основаваща се на споделена отговорност за здравето (индивид , държава, осигурител) и публично-частно партньорство. Ефектите от тези политики ще имат не само социално и здравно измерение, но и икономическо – ще се мобилизират повече човешки ресурси в икономиката.

2.3.3. Краткосрочни цели и задачи в политиката за всеобщ достъп до качествена здравна помощ (с 3-годишен хоризонт в предприсъдинителния период и на старта на присъединяването)

Главната цел в този период е да се постигне възможно по-добро покритие на населението с достъпна здравна помощ чрез намаляване на броя на неосигурените лица до неизбежния минимум (от граждани неживеещи в страната), както и да се подобри значително достъпът на осигурените лица до всички нива на здравна помощ с приоритетно осигуряване на деца, бременни , майки с деца до 1 г и хора с увреждания. Това е възможно при съхраняване на принципите за солидарност, равнопоставеност и общодостъпност на основния пакет здравна помощ и постепенното изграждане на система на здравно осигуряване предоставяща универсално покритие.

Задачи:

А. Подобряване на достъпа на осигурените лица до здравна помощ:

ð Необходими промени във вноските - освобождаване от стари задължения към НЗОК на българи живеещи в чужбина за периода на отсъствие от страната; връщане на възможността за осигуряване на неосигурени членове на семейството, което е необходимо за прилагане на регламентите на ЕС.

ð Изграждане на социално-пазарен модел в задължителното здравно осигуряване при участие на конкуриращи се здравно-осигурителни фондове и наличие на рисково-изравнителен регулативен механизъм.

ð Необходими промени във финансирането на системата на задължително здравно осигуряване : а) гарантиране на гъвкавостта в бюджетното разпределение за здравноосигурителни плащания с цел осигуряване на възможности за тяхното по-свободно преливане и замяна на редица скъпоструващи болнични дейности с доболнични грижи и процедури, както и на първични и специализирани дейности; б) балансиран подход към планиране нарастването на средствата за здравноосигурителни плащания с приоритети – медико-диагностична дейност, специализирана извънболнична помощ и болнична помощ ; в) гарантиране на свободен достъп на приоритетни контингенти – деца, майки с деца до 1 г. и бременни, инвалиди първа степен до специалист и диагностика;

ð Промени в управлението на НЗОК (Събрание на представителите, Управителен съвет и Контролен съвет) с включването на равнопоставени квоти за осигурени лица (национално представени организации на потребители и пациенти) и осигурители/работодатели ;

ð Промени в контрола - повишаване на санкциите за договорните партньори за нарушения в качеството и пълнотата на предложената медицинска помощ; разширяване на правата на лекарите – контрольори и финансовите контрольори за проверки по време на предоставянето на помощта ;

ð Преработка и ревизиране на националния рамков договор :

а. Премахване на възможности за разпределение на средства между изпълнителите при неусвояване (икономии) по съответния параграф в края на годината. Настоящата практика води до непроизводително използване на ресурси и до гарантираност на доходите вкл. и при лоши резултати и слаба продуктивност. Такива “икономии” би трябвало да се насочват за разширяване на достъпа на осигурените лица .

б. Трансформация на въведените с НРД 2003, НРД 2005 и НРД 2006 задължителни регулативни стандарти (лимити) на лекари в извънболничната помощ за насочване на пациенти към специализирани консултации и изследвания в индикативни показатели за контрол върху качеството и пълнотата на осигуряваната здравна помощ.

в. Необходимо е към края на периода да се осигурят поне 1 първично посещение на осигурено лице при специалист при средно съотношение 1:0,7 между първичните и вторичните посещения извън диспансерните посещения (в момента са осигурени по 0,7 първични консултации на човек за годината и по 0,35 вторични посещения на човек за остри случаи). Възможно незабавно решение за премахване на лимитите и подобряване на достъпа до специалист е да се въведе алтернативен режим на достъп с доплащане по договорени в рамковите договори цени (по модела на стоматологичната помощ) за лицата, които предпочитат да доплатят пред опашките и списъците на чакащи .

г. Обвързване на изискванията за работното време и графиците на ОПЛ с броя обслужвани лица.

д. Разширяване на конкуренцията между болници и доболнични структури за предлагане на консултативна помощ и медико-диагностична дейност за извънболнични пациенти чрез сключване на договори на болниците с НЗОК за тези видове дейности.

е. Премахване на практиката на дискриминация на пациентопотоци в болниците поради различните методики, цени/стойности и разчетни единици на разплащане от МЗ, НЗОК и общините и въвеждане на единна методика за заплащане на изпълнителите на болнична помощ на основата на по-чувствителен кейс-микс подход – диагностично-свързани групи отчитащи българската клинична практика и европейските релации.

ж. Създаване на условия за сключване на договори за извънболнични, домашни и стационарни грижи с диспансери, хосписи и форми на интегрирани грижи.

з. Въвеждане на задължително планиране и наблюдение от лечебните заведения за специализирана и болнична помощ на времето за чакане за специализирани процедури и дейности с последици за сметка на здравето и качеството на живота. Да се стимулира разкриването на подходящи структури с обучен персонал, за да се увеличи предлагането на грижи и да се намаляват списъците на чакащи.

ð Права и отговорности на осигурените лица и комуникации :

а. Законово въвеждане и институционализиране на здравен омбудсман на национално и областно ниво

б. Прилагане на потребителски ориентирана комуникационна система на МЗ, НЗОК и всички институции отговорни за здравето за масово информиране на осигурените лица за техните права и задължения в осигурителната система

в. Въвеждане на балансиран подход с използване на стимули и санкции за индивидите за явяване на профилактични прегледи

г. Законодателно дефиниране правата на пациентите и техните семейства и начина на участие на организираното гражданско общество.

ð Отговорности по регламенти и директиви на ЕС:

а. Договаряне от правителството на подкрепа за модернизация на болниците и други лечебни заведения със средства от структурните фондове , ЕФРР и Кохезионния фонд.

б. Подготовка (финансово планиране, изграждане на капацитет, обучение) за прилагане на Регламентите за социалното осигуряване (вкл. здравното) , които стават част от българското законодателство с приемането в ЕС – R 1408/71 съдържащ принципите на координация на осигурителните схеми и R 574/72, съдържащ процедурите за прилагане на основния регламент. Необходимо е да се решат проблемите с осигуряването на членове на семействата (според R 1408/71 разходите на неработещите членове на семейството са за сметка на компетентната осигурителна институция по местоживеене) и финансирането на медицинска помощ оказана на осигурени български граждани в страните на ЕС при голямата разлика в цените и бюджета на НЗОК .

в. Разработване и прилагане на национален план за действие на е-Здраве в рамките на европейската система е-Здраве за използване на информационни и комуникационни технологии за подобряване на достъпа, качеството и резултатността от помощта.

г. Отговорности по прилагане на процедурите на Директивата за признаване на професионалната квалификация (СОМ (2002) 119) – признаване на здравни специалности, уведомяване за неправилно лечение, наблюдение на здравните кадри и т.н. (Очаква се Европейска стратегия за наблюдение, обучение, назначение, условия на труд на здравни специалисти).

д. Изграждане на информационна стратегия за здравеопазването и въвеждане на единни здравно-информационни стандарти.

е. Участие и системно подаване на данни в европейски информационни проекти – напр. База HFA, база данни EuroPharm с комплект информация за всички лицензирани в ЕС лекарства, портала Европейско обществено здравеопазване с данни за смъртност, заболеваемост, увреждания и злополуки, начин на живот, здраве и околна среда, психично здраве и здравни системи.

ж. Хармонизиране на националното законодателство с Директива 95/46/ЕС за защита на личните данни и свободното движение на тези данни.

з. Прилагане на директивата за електронна търговия 2000/31/ЕС, която спомага за правната сигурност и яснота, за доставчиците на информационното общество, за предлагане на услуги в реално време. Съобразяване с Критерии за качество на Интернет страници със здравно съдържание (13) .

Б. Подобряване на достъпа на неосигурените лица до здравна помощ:

ð Идентифициране на групите и причините за неосигуреност на лицата без избран личен лекар и с нередовен осигурителен статут

ð Наблюдение и оценка на въведените промени в ЗЗО отнасящи се до облекчаване условията на здравното осигуряване

ð Разработване на социална здравна програма координирана от МЗ и МТСП за осигуряване на минимален пакет здравни услуги за неосигурени лица, предоставяни от лечебните заведения на основата на договори - имунизации, консултации и общи изследвания, спешна стоматологична и болнична помощ за периода на неосигуреност.

В. Подобряване на достъпа до здравна помощ на приоритетни контингенти и групи в неравностойно положение:

ð Идентифициране на специфичните нужди на лицата, нуждаещи се от дългосрочно лечение и скъпи грижи, на групите с особени трудности при достъпа до грижи (етнически малцинства, емигранти), лицата с ниски доходи и лица с увреждания.

ð Реализиране на здравната стратегия и плана за действие за лицата в неравностойно положение, принадлежащи към етническите малцинства. През септември 2005 г. правителството прие Здравна стратегия за лицата в неравностойно положение от етническите малцинства и План за действие 2005 - 2007 г. Цели се да се преодолеят негативните тенденции в здравето на хората в неравностойно положение от етническите малцинства, и да се осигури равен достъп до здравни услуги и здравна информация, подобряване на профилактиката и разширяване на обхвата на здравноосигурените лица.

ð Преразглеждане на отговорностите и удължаване на срока на действие на Националната стратегия за онкопрофилактика (и след 2006г) с реално финансово осигуряване от НЗОК, МЗ и общините. До сега нейното ежегодно финансиране покрива по-малко от 10% от предвидените средства.

ð Въвеждане на интегриран подход (координация и общ мениджмънт на случая между НЗОК, МТСП, неправителствени организации) в обслужването на стари хора, инвалиди и болни на легло

ð Осигуряване на финансова и физическа достъпност на всички лечебни заведения за медицинска помощ и грижи за инвалиди. Необходима е интеграция между МТСП и МЗ при финансиране и организиране грижите за инвалидите. – обща програма гарантираща за всеки инвалид от І група нуждаещ се от помощ домашни посещения, транспорт и безусловен достъп до специализирана помощ и диагностика в случаите на нужда.

ð Да се предложат специални грижи за възрастните, на базата на особено тясно сътрудничество със социалните служби, общопрактикуващите лекари, болниците и специализираните институции. Да се разработи междусекторна програма “Грижи за възрастни” с участие на НЗОК, МЗ и социалното министерство като финансови донори.

ð Пенсионерите и лицата с ниски доходи да се освободят от потребителски такси.

ð С цел замяна на скъпоструваща помощ оказвана в болници за активно лечение с по-евтина такава, е необходимо да се финансират на база леглоден дългосрочните лечения и грижи в лечебните заведения – болници за дългосрочно лечение, хосписи и в алтернативни структури – социални, сестрински домове и т.н.

ð Да се насърчават ценово палиативните и предсмъртните грижи оказвани от болнични лечебни заведения и хосписи.

ð Да се предприемат децентрализирани форми на стимулиране (регионални бюджети на ниво област и община) работата на ОПЛ и сестри в неблагоприятни райони в съчетание с инвестиции в селската инфраструктура и осигуряване на данъчни облекчения, подходящи кабинети и условия за работа на ОПЛ.

Ресурсно осигуряване на краткосрочните цели и задачи

o Необходимите публични средства за здравеопазване с източници - МЗ, НЗОК и общински бюджети трябва да достигнат 5,5% през 2008 г. при умерени допускания за публично финансиране, а общите средства (здравни разходи) - 8,5% от БВП. На табл. 4 е представена прогноза до 2008 г., основаваща се на фактически отчетени разходи до 2005 г. вкл., приетия план за 2006 г. (отличаващ се със рестриктивен характер) и умерен вариант на прогноза за следващите две години. Може да се обсъждат и още два варианта - оптимистичен вариант при 6% от БВП публично финансиране (считаме че е малко вероятно това да се приеме поради заложеното негативно влияние върху макрорамката) и песимистичен сценарий на развитие - замразяване на публичните здравни разходи под и до нивото 5% от БВП за трите години. Това обаче ще доведе до по-значително участие на пациентите и до по-големи проблеми с достъпа поради очаквана ескалация на цените на медицинските услуги и постепенното им доближаване до европейските. В предприсъединителната икономическа програма на правителството до 2007 г. (10) се планира още по-рестриктивен вариант - предвижда се делът на НЗОК по приходите да се повиши от 2,1 на 2,6 и 2,7 % от БВП през 2006 г. и 2007 г., а на разходите за здравни плащания -от 2,0 през 2005 г. на 2,8 % през следващите две години. Тези програмни намерения ще се разминат с реалното изпълнение още през 2005 г., което според нашата оценка ще достигне най-малко до 2,6% от БВП в частта на разходите (поради дефицита в болничната помощ) и ако се следва модела на повече инвестиции в човешкия фактор съгласно Лисабонската стратегия, ще е необходимо по-голямо завишаване през следващите години.

Таблица 4.

Здравни разходи по източници на финансиране в % от БВП до 2008 г.
(отчети и оценки за 2003-2005 г. , план за 2006 г. и прогноза за 2007 -2008 г.)

	Година
Източник на финансиране	2003	2004	2005	2006	2007	2008
МЗ и ведомствени бюджети	1,9	2,1	1,6	1,2	1,4	1,2
НЗОК	2,2	2,3	2,6	3,0	3,4	4,1
Общини	0,7	0,3	0,3	0,19	0,2	0,2
Доброволни ЗОФ	0,03	0,05	0,1	0,15	0,5	1,0
Разходи на отделните домакинства	1,2	1,6	1,9	2,5	2,0	2,0
Публични здравни разходи	4,8	4,7	4,5	4,4	5,0	5,5
Общи здравни разходи	6,03	6,35	6,5	7,0	7,5	8,5

o Разпределението на публичните средства трябва да отразява финансовите отговорности на отделните институции по всички закони и подзаконови нормативни актове, а именно : МЗ – обществено здраве, държавна психиатрична помощ, спешна помощ, трансплантации и скъпоструващо лечение, кръвопреливане и трансфузионна хематология, медико-социални грижи, национални програми; НЗОК – първична и специализирана извънболнична медицинска и стоматологична помощ (пакет дейности), болнична помощ, специализирана диспансерна помощ, лекарства и консумативи за домашно лечение, долекуване и продължително лечение, сестрински грижи, плащания по Европейски регламенти; общини – училищно здравеопазване, регионални програми, други.

Фиг.8. Динамика на публичните здравни разходи по основни групи

за периода 2001- 2008 г. (отчети за 2001-2005 г. , план за 2006 г. и прогноза за 2007 -2008 г.)

o Приходите на системата за задължително здравно осигуряване се очаква да нарастват в този период поради увеличение на осигурителната основа под въздействието на общото икономическо развитие на страната (повишаване на заетостта), провежданата икономическа и здравноосигурителна политика и очаквания реален растеж на доходите. Прогнозира се в следващите години нарастването на здравноосигурителните доходи и съответно на приходите от здравноосигурителни вноски да сведе ефекта от намаляването на населението до пренебрежима величина (1, с. 136). Въпреки очакваното нарастване на приходите от вноски, те няма да бъдат достатъчни за поемане на по-широки финансови отговорности на задължителното здравно осигуряване, както спрямо болничната помощ, така и за извънболничната помощ.

o Разширяването на финансирането на болничната помощ от НЗОК и разширяването на достъпа на децата, бременните и майки с деца до 1 година и хората с увреждания (І степен) до специалист и медико-диагностични изследвания е възможно при запазване на нивото на здравната вноска от 6% и финансиране на дефицита от преходния остатък на НЗОК (до неговото стопяване). Прогнозите на НЗОК показват финансова стабилност на организацията (табл. 5 ) до 2006-2007 г. след което ще е необходимо субсидиране на системата от държавния бюджет. Считаме, че подобна прогноза се нуждае от корекции поради съдържащия се видим дисбаланс между средствата за болнична и доболнична помощ. Ефективните здравни системи и всички европейски препоръки и стратегии акцентират върху възможностите за свободно преливане на средства от болнична към доболнична помощ, от лечебна към профилактична и здравно-промотивна дейност. Прогнозата може да бъде реална ако се въведе алтернативен по-свободен режим с директен достъп до специалист и лаборатория с доплащания от потребителите. Въпреки че е непопулярна мярка за част от хората тази промяна ще ограничи корупционните практики и ще изкара на светло част от икономиката в сянка.

Таблица 5.

Приходи и разходи на НЗОК до 2008 г. при 6% размер на вноската (млн лв)

	Година
Приходи, разходи	2003	2004	2005	2006	2007	2008
Приходи	749	795	961	1 062	1 160	1 260
Разходи за здравноосигурителни плащания	755	865	943	1 323*	1 650	1 800
В т.ч.: а)Извънболнична помощ	271	280	323	334	348	360
б)Болнична помощ	213	327	375	718*	885	1002
в)Лекарства и консумативи	271	245	245	270	274	274

Източници:Отчети на бюджета на НЗОК, 2003 и 2004г, Закон за бюджета на НЗОК , 2005, Закон за бюджета на НЗОК , 2006 , прогноза на НЗОК за 2007 и 2008 г. от Информационен бюлетин на НЗОК, 5-6, 2005, с.2.

* - В разходите за здравноосигурителни плащания и за болнична помощ са включени и предвидените средства от 104 млн лв от оперативния резерв на НЗОК.

Забележка: Здравноосигурителните плащания за 2007 и 2008 г. включват и “Други плащания”, свързани със заплащане за ползвана помощ в чужбина.

o До 2007-2008 г. трябва да заработи интегрираната информационна система на НЗОК, която ще повиши ефективността на обществените средства . Нейното изграждане ще погълне близо 7 млн евро с източник гарантиран от държавата заем от СБ по проекта “Реформа в здравния сектор”.

o Ресурсът акумулиран от доброволните фондове за здравно осигуряване може да бъде реален финансов източник – например повече от 200 млн лв само ако се предприемат законодателни промени със задължително допълнително осигуряване с допълнителна вноска например от 2% във фонд по избор. Повече от половината от населението обаче предпочита директно плащане за по-качествена медицинска помощ вместо повишаване на вноската при свободен избор на фонд.

o Възможен източник на ресурси за въвеждане на европейската здравно-осигурителна карта , която ще замести книжния формуляр Е111 може да бъдат домакинските бюджети.

o За изпълнението на краткосрочните задачи е необходимо да се приложи стимулираща система за увеличаване на броя на ОПЛ, предоставящи достъпна медицинска помощ. Осигуреността с ОПЛ би трябвало да се подобри до 8 на 100 000 души, което означава да се привлекат чрез допълнителни стимули лекари за попълване на незаетите практики.

o Необходимо е да се разшири приема в медицинските колежи и прилагане на политика за стимулиране труда на медицинските специалисти (медицински сестри, лаборанти и др. специалности).

2.3.4. Дългосрочни цели и задачи в политиката за всеобщ достъп до качествена здравна помощ (с 5-7-годишен хоризонт след присъединяването на България към ЕС)

Главната цел в този период е да се постигне по-високо покритие (с 50% към края на периода) на населението с достъпна и качествена здравна помощ насочена към подобряване на здравния статус и качеството на живота при гарантиране на финансова устойчивост.

Законодателството и практиките трябва да гарантират реален достъп до медицинска помощ и грижи въз основа на принципите за всеобщ достъп, справедливост, солидарност, както и осигуряване на защита срещу бедността или социалната изолация, свързани с лошо здраве, злополука, инвалидност или остаряване, за бенефициентите и за техните семейства.

Задачи:

А. Подобряване на достъпа на всички до висококачествена здравна помощ:

ð Въвеждане на данъчни облекчения за личните и семейните разходи за здраве и схеми на освобождаване от доплащане и потребителски такси при надхвърляне на определен социален таван за лични и семейни разходи за здравни нужди през годината.

ð Съобразяване на здравната политика и програми с половите характеристики в развитие на профилактиката, за да се предвидят специфичните проблеми и нужди на мъжете и жените и да се подобри ефективността на грижите.

ð Насърчаване на практики и лечения, осигуряващи реални ползи за здравето и качеството на живот, основани на подходяща научна оценка. Разходите и ползите от лекарствата, оборудването и лечението трябва да се оценяват в съответствие с националните процедури и чрез развитие на европейското сътрудничество в тази област.

ð Разработване на политики за профилактика и упътване в точките на започване на лечението, така че да се намалят потребностите от скъпо лечение, особено в болнична и интензивна помощ като се укрепи координацията между различните нива и изпълнители – първична помощ, болници, местни социални служби. (Допълваща работата по Програмата за действие за обществено здраве 2003-2008).

ð Повишаване на качеството и достъпността на основното и продължаващо обучение на специалистите в здравеопазването.

ð Разработване на политики за здравословни и безопасни условия на труд, основани на превенцията на риска и създаване на работни места от по-добро качество за всички работници и особено за възрастните, с цел да се намали преждевременната смърт (под 65 г.) и да се увеличи очакваната продължителност на живота в добро здраве.

ð Бюджетното и ресурсното разпределение да предвижда заделяне на финансови и човешки ресурси за регионите, услугите и различните видове грижи в зависимост от реалните потребности, с цел да се получат възможно най-добрите резултати за здравето и качеството на живот на бенефициентите.

ð Да се организират “центрове за справки” работещи в мрежа за обслужване на нуждите на мобилни пациенти.

ð Управлението на системата на здравеопазването трябва да осигурява приспособимост към променящите се потребности чрез ефективна координация на всички институции и участници в здравеопазния процес – държавни органи , осигурителни каси, болници, профилактични структури, образователни заведения, областни и общински власти, пациенти и граждани.

ð Да се обедини и усъвършенства информацията за индивидуалните права, европейските и националните правила за заплащане на грижите.

Б. Гарантиране на финансова устойчивост на достъпни , висококачествени грижи

ð Осигуряването на публично финансиране за достъпна и висококачествена здравна помощ за всички, в периода след приемането на страната ни в ЕС трябва да се разширява, за да поеме новите предизвикателства свързани освен с остаряване на населението и здравните проблеми, така и с мобилността и възможните нужди от здравна помощ на българските граждани в страните на ЕС. Възможни са три подхода за публично финансиране :1) постепенно увеличаване на здравната вноска до средните европейски равнища от 12-14% при компенсиране от намаляване на данъчна тежест; 2) пряко данъчно субсидиране на НЗОК (или осигурителните фондове в системата на задължителното осигуряване) до необходимото ниво; 3) косвено данъчно субсидиране на осигурените лица (фискални разходи) за допълнителни вноски или директни разходи за медицински услуги. Възможно е комбинирано прилагане и на трите подхода. Държавата трябва да гарантира, че системата на финансиране на здравеопазването ще може да посрещне новите предизвикателства наложени от остаряването, технологичния прогрес и повишените очаквания на обществото.

ð Необходимо е да се постигне устойчив темп на развитие на разходите, като се използват мерки адаптирани към ситуацията и специфичните особености на всяка подсистема на здравеопазването – например поощрения за изпълнителите и пациентите за лансиране на ново лечение, намаляващо разходите и осигуряване на ресурсоспестяващи услуги; преход към по-интегрирани разчетни единици за заплащане за дейност и резултати от цялостен случай; наблюдаване на ефектите от системите на заплащане на изпълнителите върху качеството, ефективността и финансовата стабилност.

ð Предлагане на най-разходоефективни медицински услуги на базата на одит на здравните ползи от лекарства, процедури, видове заплащане и финансиране на база дейност и реални потребности.

ð Подобряване ефективността на системата на здравеопазването чрез децентрализация, привличане на различни “актьори” – държавни и местни власти, здравно-осигурителни и социално-осигурителни институции, изпълнители на медицинска помощ, пациенти и възлагане на отговорности на същите за управление на ресурсите и оказване на помощ.

ð Участие в разпределяне на неизползвани капацитети между системите на страните членки и трансграничната помощ.

ð Участие на България в мрежа от европейски центрове за справки и координация на оценката на новите здравни технологии.

Следващото десетилетие ще бъде изключително важно за българската държава – предизвикателствата на живота в европейското семейство ще бъдат твърде много и често с противоположен знак. От приетите политики днес и в следващите няколко години и реализираните практики занапред в областта на мониторинга на основните фактори и заплахи за здравето – наследствени заболявания, околна среда, начин на живот, социална среда и система на здравна помощ, ще проличи дали ще съществува България и в бъдещето, държава с подобряващи се здравни показатели, със здрави и жизнеспособни поколения, с качествена работна сила, с подобрено качество на живота. Здравето произвежда богатство и е важен фактор за конкурентоспособност и икономически подем. За тази цел е необходим национален рефлексен процес насочен към здравето и здравеопазването, нужни са нарастващи инвестиции в областта на здравната защита, както и включване във всички национални политики на дейности за осигуряване на високо ниво на защита на човешкото здраве.

Използвана литература:

1. Атанасов П., Финансов потенциал на социалното здравно осигуряване, докторска дисертация, УНСС, 2005

2. Закон за бюджета на НЗОК , 2005, ДВ, бр.115, 2004

3. Закон за бюджета на НЗОК , 2006, ДВ, бр. 102, 2005

4. Здравеопазване, 2000, МЗ, НСИ

5. Информационен бюлетин на НЗОК, 5-6, 2005, 2-3

6. Национална здравна стратегия “По-добро здраве за по-добро бъдеще за България”, МЗ, 2001

7. Отчет за бюджета на НЗОК, 2003 г.

8. Отчет за бюджета на НЗОК, 2004 г.

9. Предварителна прогноза на НСИ до 2030 г.

10. Предприсъединителна икономическа програма (2004-2007), АИАП, ноем 2004

11. Чешмеджиева Анг., С.Бачев, Демография на здравната реформа, сб. Доклади от 1-ва Международна юбилейна конференция “Здравеопазването - предизвикателствата на промяната” Варна, 16-18 окт. 2003, с. 29-32

12. Byrne D.,Enabling Good Health for all, A reflection process for a new EU Health Strategy, 15.08.2004 http://europa.eu.int/comm/health/ph_overview/strategy/health_ strategy_en.htm

13. СОМ (2002) 667 final

14. Commission Communication “Modernising social protection for the development of high -quality, accessible and sustainable health care and long-term care: support for the national strategies using the “open method of coordination” Brussels, 20.04.2004, COM (2004) 304

15. Counsil Recommendation of 27 July 1992 on the convergence of social protection objectives and policies (92/442/EEC), Off. J.L 245, 26/08/1992, p,0049-0052.)

16. COM(2004) 301 final, Follow –up to the high level reflection process on patient mobility and health care developments in the EU

17. COM (2004) 29 final- “Healthier, safer, more confident citizens: a Health and Consumer protection Strategy”

18. COM (2005) 115 final- “Delivering Lisbon : Reforms for the enlarged Union”

19. Delcheva E., Impact of Compulsory Health Insurance on Health Financing in Bulgaria, in & The 7-th International Conference on System Science in Health Care, Budapest, Hungary, 29 May – 2 June, 2000

20. European Competitiveness Report 2004

21. Joint indicators of poverty and social exclusion, Eurostat, ECHP UDB, December 2002

22. Lisbon Revisited - Finding a new Path to European Growth, EPS Working paper, March 2004/WP 08

23. Lisbon European Council 23-24 .03.2000: Conclusions of the Presidency р9

24. Peto R, Lopez, AD, Boreham J, Thun M. Mortality from Smoking in developed countries 1950-2000, 2nd ed. (Data updated 15 July 2003) http://www.ctsu.ox.ac.uk/~tobacco/

25. Report of the High Level Group on the future of social policy in an enlarged EU, European Commission, May 2004

26. Saltman R., H.Dubois, Individual incentive schemes in social health insurance systems, in Euro Health, vol. 10, numb.2, 2004, p.21-25

27. Sedlakova D. et al, Major reforms in Slovakia, in Euro Observer, autumn 2004, vol. 6, numb.3, p. 7-8

28. The Lisbon Review 2004 : An assessment of Policies and Reforms in Europe, World Economic Forum, 2004

29.The reform of health care systems in Europe: reconciling equity, quality and efficiency, Doc. 9903, 11.09.2003 http://assembly.coe.int/Documents/WorkingDocs/doc03/EDOC9903.htm

29. The Tobacco epidemic in South and East Europe, HNP , March 2004, 10-11.

30. The Human Development Report 2000

31. The Human Development Report 2004

32. The World Health Report 2005

Начало

2.4. Икономически аспекти на образователната политика

Редица икономически аспекти на образователната политика през следващите години и десетилетия са разработени в Стратегията за догонващо развитие в контекста на човешкия капитал (виж сс. 208-224 и особено сс. 217-222). Очертаните там стратегически направления остават валидни и сега. В следващите редове някои от тях са допълнени и/или конкретизирани.

Правото на образование е основно човешко право. Равният достъп до образование за всички хора е основна цел на всяка съвременна държавна политика. Въпросът за образованието не е само въпрос на справедливост и осигуряване на равни права, а на политика на предпазване от бедността и социалното изключване чрез инвестиране в човешкия ресурс, на политика на по-бързо и конкурентоспособно икономическо и социално развитие.

Според целите на Лисабонската стратегия, в частта й за развитието на човешкия капитал, основни задачи пред образователната сфера на страните от ЕС до 2010 г. са: намаляване наполовина на броя на хората от възрастовата група 18-24 г. с основно образование (не повече от 10% рано напуснали училище), най-малко 85% от хората от възрастовата група 20-24 г. да са завършили средно образование, насърчаване “пожизненото обучение” , като поне 12.5% от възрастните трудови ресурси участват в продължителни форми на обучение.

В предложеното от Европейската комисия (ЕК) “ново начало за Лисабонската стратегия” (2005 г.), повишаването на размера и ефективността на инвестициите в човешкия капитал за по-добро образование и професионална квалификация на работната сила, са един от ключовите елементи. “Европа се нуждае от повече и по-ефикасни капиталовложения в образованието и професионалното обучение.”[14]

ЕК препоръчва на страните-членки: да се съсредоточат върху модернизирането и реформирането на образователните и квалификационните си системи, да се определят ясно отговорностите за подобряване на образователното и квалификационното равнище на работната сила, да се предприемат адекватни мерки за намаляване на броя на ранно отпадащите от училище.

По-конкретно, основните препоръки към отделните страни могат да бъдат обобщени в следните направления:

- осигуряване на по-широк достъп до обучение (особено на най-нуждаещите се групи, като ниско-квалифицирани, възрастни и др.), разширяване участието на заетите, особено на тези от малките и средни предприятия (МСП), в обучението;

- намаляване на броя на ранно отпадащите от училище;

- повишаване качеството на образованието;

- осигуряване на равен достъп до образованието;

- разработване и прилагане на национални и регионални стратегии за учене през целия живот, през които да се осигури повишаване на равнището на образование на цялата работна сила и да се осигури по-широко участие в обучението;

- осигуряване на повече стимули за инвестиране в обучението за работещите и за работодателите;

- повишаване на съответствието между пазара на труда и образованието за преодоляване на несъответствието между професионалната подготовка и търсенето на труд;

- осигуряване на споразумение между социалните партньори в областта на професионалното обучение; и др.

За България това означава насочване на усилията към: разрешаване на проблемите с отпадането, нередовното посещение и незаписването в училище; осигуряване достъп до образованието на рисковите групи деца; реформиране на професионалното образование в съответствие с потребностите на бизнеса и икономиката; осигуряване равен достъп до обучение на безработните; разработване на стратегии за продължаващо обучение на регионално ниво.

Една от глобалните цели (втората) на хилядолетието за развитие е постигане на начално образование за всички. Поради относително добрите образователни показатели за началното образование, потребността от обрат в тенденцията на отпадане на учащи се от горните класове на основното и средното образование, задължителното, според законодателството, училищно образование до 16-годишна възраст, образователната цел е приспособена за българските условия в: “Подобряване на основното и средното образование”, а именно – от 2001 до 2015г. постигане на 100% начален етап на основно образование, 95% прогимназиален етап на основно образование, 85% средно образование.[15]

България постигна известен успех през последните години, както по отношение на участието на населението в образованието и обучението, така и по отношение на финансирането на тези сфери. Все още обаче, са налице редица проблеми и предизвикателства, които трябва да бъдат преодолени. Това до голяма степен зависи от адекватността на провежданата образователна политика.

Какви са основните предизвикателства на настоящия етап пред образователната политика в България:

2.4.1. Недостатъци в нормативната база

· Все още няма единна стратегия за развитие на образованието в България, няма ясни и дългосрочни приоритети, които да определят насоките за развитието му съобразно потребностите на обществото и икономиката. Тя трябва да съдейства и за синхронизирането и обвръзката на отделните нормативни документи, касаещи образованието, които на този етап все още не са постигнати в необходимата степен. Липсва и необходимата обвръзка с цялостната нормативна уредба в страната, в т.ч. законите, касаещи пазара на труда.

През последните две години бяха подготвени Стратегия за продължаващо професионално обучение (за периода 2005-2010г.), Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, Национална стратегия за въвеждане на информационните и комуникационни технологии в българските училища, но единна цялостна визия за развитие на образованието няма.

Честите промени в основните закони, регулиращи образованието свидетелстват за стремежа за усъвършенстване на този сектор, но те са частични, не са базирани на същностен анализ на потребностите и на основните проблеми пред образованието и следователно са показателни за несистемността на извършваните промени.

Липсата на единна цялостна визия за развитие на образованието, разработването на множество стратегии, касаещи отделни аспекти и наболели проблеми в сферата на образованието, изискват висока степен на синхронизация между отделните документи, на взаимодействие и координация между отговорните ведомства, пълна информационна осигуреност, осигуряване на необходимите условия за практическото реализиране на разработените и подготвяните стратегии, и т.н. Всички тези предпоставки за ефективно осъществяване на образователната политика все още не са подсигурени в нужната степен.

· Не са създадени нужните предпоставки за равен достъп и образователни възможности за всички: гаранции за безплатно задължително образование (до 16г.), но пък съществуват условия за зависимост между доходите и достъпа до средното образование.

Това са съществени предпоставки за намаляване на ранно напускащите училище деца, цел залегнала във всички насоки за развитие на образованието в Европейски (залегнала и в новите насоки на Лисабонската стратегия) и световен мащаб. Проявяващите се предпоставки за неравенство в достъпа до образование засягат както основното и средно образование, така и висшето.

Според Конституцията на страната, всички граждани имат право на образование и на непрекъснато повишаване на образованието и квалификацията си. Не се допускат ограничения и привилегии, основани на раса, пол, етнически или социален произход, вероизповедание или обществено положение. Образованието в България е светско и в държавните и общинските училища е безплатно.

Тя определя съществена роля на държавата в областта на образованието – да го насърчава като създава и финансира училища, да създава условия за професионално обучение и квалификация, да упражнява контрол върху всички видове и степени училища.

Въпреки залегналото в основния закон на страната право за равен достъп до образование, у нас са налице условия за неравнопоставеност и провежданата политика все още не може да ги елиминира.

По думите на Bahram Bekhradnia: “В България, както в почти всички страни по света има сериозно нарушаване на социалното равновесие между тези, които участват и тези, които не участват във висшето образование. Най-общо тези, които участват са от по-добра социална среда и вече са част от социалния елит. Това ограничение върху хората, които се ползват от университетско образование е сериозно не само по-социални причини, но и заради благосъстоянието на България като цяло. За да се развие България в конкурентна икономика основана на знанието е твърде важно тя да се ползва от способностите на цялото си население. Страната ще понася последици на неконкурентоспособност ако не е в състояние да идентифицира и използва възможностите на всичките си способни граждани, какъвто и да е социалният им произход.”[16]

· Не се предприемат действени конкретни мерки за рисковите групи деца (от малките планински и погранични населени места, от бедни семейства, на самотни майки и т.н) и за осигуряване на достъп до образованието за тях, в т.ч. задължителната степен на образование.

Посещаемостта и отпадането от училище са свързани с отдалечеността му от населеното място на учащите се, особено при по-малките на възраст деца. От 2002 г. транспортът на учениците до 16-годишна възраст в населено място, в което няма училище е безплатен. Този проблем обаче, не е окончателно разрешен. Той стои остро за планинските райони и малките населени места, в които инфраструктурните връзки са по-слабо развити и са труднодостъпни особено през зимата.

В тази връзка, провежданата децентрализация в образованието, която е обективно необходим процес, трябва да се реализира в условията на висока степен на хармонизиране и на взаимодействие между централната и местните власти при прилагането на образователната политика и насочването на ресурсите. В противен случай е възможно постигането на националните цели в областта на образованието да бъде възпрепятствано, да се ограничи достъпа до образованието и да се снижи неговото качество, да се повиши стойността и да се намали ефективността на обучението в национален мащаб.

Осъществяването на ефективна децентрализация на администрирането на образованието на настоящия етап е изправено пред няколко предизвикателства:

- Общините в страната се характеризират със слаб управленски капацитет в областта на образованието, с липса на подходящи средства – финансови ресурси, инфраструктура и т.н., с липса на опит в разработването на стратегии за развитие на образованието съобразно местните потребности на пазара на труда и др.;

- На училищата формално е предоставена възможността да реагират гъвкаво на търсенето на работна сила на местните пазари на труда, но на практика те са финансово зависими и нямат необходимата за целта свобода. Стремежът им да обновяват специалностите за обучение и учебните програми е ограничен в рамките на наличния преподавателски състав, който в масовия случай няма възможност системно да повишава квалификацията си и да обновява профила на обучение. Съществуващата нормативна уредба за квалификация на преподавателите е остаряла. Същевременно, МОН не финансира квалификационните курсове за учителите и те сами трябва да ги заплащат, поради което и интересът им към тях е слаб. Поради нормативните неуредици на много учители не се признават дипломите за квалификация или преквалификация. Един от основните проблеми е остарялата материално-техническа база на училищата и липсата на средства за нейното обновяване, както и недостигът на учебни помагала и литература;

- Въпреки че, по правило, приемът на ученици, по-специално в професионалните паралелки, се осъществява с активното участие на социалните партньори, адекватността и ефективността на този процес е значително ограничена поради липсата на системни проучвания на търсенето на работна сила по професии. Липсата на нормативна уредба на производствената практика на учениците, наред с прекъснатите връзки между предприятията и професионалните училища, поражда друг значителен проблем и налага активизиране дейността на социалните партньори в тази насока на местно ниво.

Рисковете и проблемите съпътстващи процеса на децентрализация на образованието налагат точно определяне на отговорностите, съгласуваност при разпределянето на ресурсите, адекватност на механизмите и обучението на персонала и т.н.

Учебниците са сред нерегламентираните разходи за образование. С изключение на учебници и учебни помагала за първи клас, за всички останали класове учениците сами си ги закупуват. Според резултатите от изследване на Световната банка, тези разходи само за основното образование представляват около 6% от средномесечните разходи на домакинствата (5.7% на не-бедните и 6.1% на бедните). За по-горните класове сумите нарастват. Към 2001 г. платилите са едва 53.5% от бедните домакинства [17]. През тази година правителството направи опит да се предоставят повече безплатни учебници (до 4-ти клас), но без съответните промени в нормативната уредба на образованието това остава еднократен акт без реални дълготрайни последици.

В горепосочения доклад на Световната банка се изтъква, че живеещите в селски райони деца получават три години по-малко образование в сравнение с лицата, живеещи в града. За средното образование разликата в равнището на посещаемост между най-бедния и най-богатия квинтил е 42 % за 2001 г., но тя е особено ярка за селата, където тази разлика е почти два пъти по-голяма от разликата в градовете (45 % и 23 %).

2.4.2. Ниска степен на координация и социално партньорство

Успешната политика за осигуряване на равен достъп до образование и за адекватна на потребностите на икономиката професионална подготовка на учащите се изисква активното участие на всички социални партньори. Тя може да бъде резултат само на добра координация между всички държавни и недържавни институции.

Пак по думите на Bahram Bekhradnia: “Значимата роля, която промишлеността може да играе в подпомагането на университетите да обучават студенти така че да са по-полезни за икономиката е разбирана много добре, но в повечето страни се оказва трудна да се стигне до информиран и полезен принос от страна на промишлеността. Въпреки това е важно да се опита и да се създадат структури на национално и на местно равнище, които да осигуряват приноса на работодателите към това какво предлагат университетите и как го предлагат. Действително – намесата на промишлеността в помощ на университетите да определят приоритетните програми, учебни планове и педагогически подходи ще бъде ценна насока на развитие и е необходимо да бъдат разработени механизми за това – както на национално, така и на местно равнище…. правителството трябва да намери начини да насърчи съвместните усилия на университетите и промишлеността в тази насока.”[18]

На настоящия етап прекъснатите връзки между учебните институции и бизнеса не са възстановени, няма координация между тях. Работодателите не са заинтересовани, нито стимулирани да участват в образователния процес – при определяне на потребности от професионално обучение, при осигуряване практическата подготовка на учащите се, при наблюдаването на качеството на образователния процес, при финансирането и т.н.

Частният сектор не е заинтересован да инвестира в образование, защото то е дългосрочен процес. Не са създадени стимули в тази насока, като например данъчни облекчения. Няма нормативни гаранции, че ако вложат средства в обучението на определени ученици, те ще започнат работа при тях поне за определен период от време. Изключения има, разбира се, в лицето на някои големи предимно чуждестранни фирми, които финансират както средното, така и висшето образование за подготовка на специалисти за тяхната дейност.

По данни на Българската асоциация за управление и развитие на човешките ресурси, сред фирмите-членове на асоциацията има определен интерес към стажантските програми (най-голям е интересът към техническите вузове). Подборът на кадри чрез стажантски програми, както и осигуряването на материална база, ноу-хау и др. за процеса на обучение в университетите вече са практика в България. Фирмите развиващи такава дейност обаче, не са много, като повечето от тях са чуждестранни.

Резултатите от изследване на “Алфа рисърч” от 2004г. показват, че 71% от анкетираните фирми изразяват нежелание да сътрудничат по-редовно с някакво учебно заведение. Изключение правят големите компании в областта на промишлеността (43% биха желали такова сътрудничество).

Образователната система все още не е в състояние да осигури професионална квалификация, която да съответства на потребностите на работодателите. Един от съществените проблеми в тази област е липсата на активно сътрудничество между учебните институции и работодателите, недостатъчните по обем практики и стажове за учащите се.

Редица анкетни проучвания показват, че според работодателите учениците получават добра теоретична подготовка, но не и практически умения. Работодателите не са заинтересовани нито стимулирани да осигуряват условия за стаж и практика на учащите се. Голяма част от работодателите считат, че социалното партньорство, особено в областта на професионалното образование, не е реално и координацията между партньорите е слаба.

Показателни в това отношение са данните от изследването на “Алфа рисърч” (2004 г.), според които 38% от работодателите считат, че подготовката в българските вузове отговаря на потребностите на бизнеса, а 40% одобряват подготовката в средните професионални училища. Най-трудно намират специалисти фирмите от производствената сфера, информационните технологии, комуникациите, строителството и т.н. Като едни от най-съществените проблеми при кандидатите за работа 44.1% от работодателите посочват слабата квалификация, 19.7% остарелите знания, 20.3% липсата на специалисти за конкретната дейност на предприятието.

Подобни са резултатите от изследване на консултантска агенция “КонсулТим” (2005 г.), според които при една четвърт от случаите работодателите не са успели да запълнят вакантна позиция заради липса на изискваната квалификация.[19]

Необходимостта от съсредоточаване на усилията към усъвършенстване на професионалната квалификация на учащите се, в т.ч. с активното съдействие на работодателите (което е все още едно от слабите места в политиката на българското образование), е подчертана и в Болонската Декларация за общи действия и създаване на единно европейско пространство за висше образование до 2010 г. (1999 г.), подписана и от България. Едни от важните насоки на Болонската декларация за висшето образование са : “да намери по-тясна връзка с научните изследвания, новите технологии, потребностите на бъдещето; да допринася активно за диверсификацията на професионалните квалификации, както и за многообразие, което да отразява динамиката на пазарните изисквания; да бъде организиран при условията на повишена лична отговорност на обучаемите и с участието на работодателските организации като потребители на формираните специалисти”[20].

Що се касае до професионалното обучение, голям процент от работодателите смятат за необходимо повишаването на квалификацията на заетите, като основен начин за това е обучаването в процеса на работа и наемането на хора с необходимата квалификация, докато значението на обучаването на млади хора, наети като стажанти или на наети безработни, е сравнително малко. Според резултатите от проведеното през юни 2004г. от Alpha Research изследване за потребностите на работодателите от работна сила с определена квалификация, около една четвърт от работодателите смятат, че биха постигнали най-добри резултати в развитието на бизнеса си чрез инвестиции в обучение на работници и служители. Превес обаче се дава на инвестициите в традиционни за бранша машини и оборудване. Същевременно, в структурата на търсената работна сила по квалификация, 21% заемат нискоквалифицираните работници, на второ място след квалифицираните производствени работници (29%). Работодателите предпочитат да наемат хора с предходен опит (39%), а не такива, които са преминали обучение или без опит, които да се обучат във фирмата (14%). Над 60% от анкетираните работодатели не биха приели във фирмата си да стажуват обучени безработни лица, а 39% предвиждат повишаване на квалификацията на служителите си.

Следва да се отбележи още и факта, че на настоящия етап взаимодействието, координацията и синхронизирането на дейността на отговорните органи за разработването и прилагането на политиката в областта на образованието и обучението и особено в областта на професионалното образование (в т.ч. МОН, МТСП, МИ) не са развити в необходимата степен.

2.4.3. Недостатъчно финансиране, липса на стимули

Разходите за образование в България са силно ограничени и недостатъчни както от гледна точка на реализирането на провежданата реформа в сферата на образованието и належащото обновяване на материално-техническата база на учебните институции, така и по отношение на поставените цели за нарастване на инвестициите в човешкия капитал в Европейски мащаб. Очертаващото се нарастване през последните години не е достатъчно, за да се осигурят необходимите средства и да се постигнат заложените цели.

Твърде голям процент от фондовете за образованието се изразходват за текущи разходи и само 1% се заделя за учебни материали и пособия, което значително затруднява учебния процес и влияе негативно върху неговото качество и осъвременяване. Средствата за инвестиции са минимални. Значителни са проблемите на професионалното образование в това отношение. Обновяването на материалната база на професионалните училища изисква много по-големи средства, за да се осигури качествено практическо обучение на учениците. Засега модернизирането на инфраструктурата на тези училища се осъществява предимно чрез програмата ФАР, което обаче засяга твърде ограничен брой учебни институции.

Осигуряването на средства за училищата е също така и неравномерно, доколкото отделните общини разполагат с различни финансови приходи, от които могат да заделят средства за училищата. По-бедните общини разполагат с по-малко средства за образование, а това са в повечето случаи общини от селските райони, където населението е по-бедно, а образователното му равнище по-ниско. Получава се “омагьосан кръг”, в който възможностите и перспективите за подобряване на образованието са неблагоприятни, а потенциалът за ограничаване на достъпа до образование нараства.

Възможностите на населението да заделя средства за образование също са ограничени. Значителни са различията в разходите на домакинствата в зависимост от доходите им.

Диференциацията в разходите в зависимост от размера на доходите е индикатор за ограничаване равенството спрямо достъпа до образование и трябва да бъде един от ориентирите при по-нататъшното провеждане на реформата в сферата на образованието и приемането на адекватни мерки за подпомагане на по-бедното население и осигуряване на условия за образование на децата от тези семейства.

И в областта на финансирането има какво да се желае от нормативната база. Един пример само са студентските кредити. Средствата, които се отпускат за тази цел са малко (за около 200 човека от обществените ВУЗ) и то при условие за висок успех, когато студентите получават стипендия и не са заинтересовани от кредити. Връщането на кредитите започва 6 месеца след дипломиране, когато много от младежите още не са си намерили работа, или са с първоначални по-ниски доходи. При тези условия студентските кредити не могат да постигнат желаните цели, нито нужния ефект.

На настоящия етап финансирането на образованието и обучението се осъществява главно със средства от бюджета, участието на бизнеса е ограничено – работодателите все още не гледат на обучението като на форма на инвестиция.

Въпреки неколкократното нарастване на средствата, отделяни за неформално обучение, те все още са недостатъчни за постигане на набелязаните цели. Обучението на работната сила все още не е приоритет.

2.4.4. Влошено качество на образованието; ограничен достъп до интернет

Нормативната база не създава гаранции за високо качество на образованието. Не са определени стандарти за качеството и показатели за ефективност на образованието на различните етапи (особено в средното образование) – не е разработена система от индикатори за оценка на качеството на образованието и ефекта от образователните политики. Няма единни критерии за оценяване. Не са създадени гаранции за непрекъснато повишаване на квалификацията на преподавателския състав, недостатъчни са стимулите в тази насока.

Несистемността в повишаването на квалификацията, както и ниската степен на владеенето на чужди езици и компютърна грамотност на преподавателския състав (според някои изследвания делът на учителите, владеещи чужди езици е около 20%, а на тези с компютърна квалификация – под 10%[21]), са предпоставки за намаляване качеството на образователния процес. В България вече се наблюдава такова влошаване на качеството, което е в пълен противовес с основните насоки за развитие на образованието.

Въпреки относително високото качество на българското образование, през последните години има тенденция към влошаване. Според международните изследвания на знанията на учениците в средното образование (TIMSS, PISA), качеството на образованието в България непрекъснато спада, като през последните години резултатите на българските ученици вече са под средните за страните, включени в изследванията.

Още по-неблагоприятна е тенденцията очертана от изследванията (теста PISA+), показваща наличието на зависимост между резултатите на учениците, доходите на родителите и икономическата среда на училището като цяло.

Влошаването на качеството на образованието на прага на присъединяването ни към ЕС е сериозно предизвикателство с оглед конкуренцията на общоевропейския пазар на труда.

Повишаването на качеството на образованието е насока залегнала във всички европейски документи, в т.ч. Болонската декларация за висшето образование. Резултатите от изследването на Европейската асоциация на университетите “Насоки 2003. Напредък към Европейското пространство за висше образование” показват, че според 91% от ръководителите на институциите за висше образование в европейските страни пригодността за заетост на завършилите студенти е основен критерий за определяне на качеството на обучението във ВУЗ. Официална статистика за това в България няма, но данните за безработните, търсещи първа работа след завършване на училище или ВУЗ са показателни: за последните години делът на тази група безработни се задържа в границите на 9-10%, без да се очертава тенденция на намаляване. Около 20-21% от безработните висшисти са търсещите първа работа.

Друг важен проблем за българското образование е недостигът на компютри и ограниченият достъп до интернет в училищата. Компютъризирането и въвеждането на информационно-комуникационни технологии се осъществява с много бавни темпове. В настоящия момент правителството прави опити да снабди учебните институции с компютърна техника, но резултати все още няма. Недостиг на компютри има не само в началните и средните училища, но и във висшите учебни заведения, въпреки че се очертава вече тенденция към подобрение. За периода 2001-2003 г. броят на компютрите във висшето образование на 100 студенти в редовна форма на обучение е нараснал от 4.4 на 6 [22]. Това увеличение е все още крайно недостатъчно за съвременните нужди на образователния процес. Трябва да се има предвид и факта, че освен компютри на училищата са необходими още и съответна компютърна система и инфраструктура, техническо обслужване, подготвени преподаватели, знание на език от страна на ученици и учители и т.н.

2.4.5. Несъответствие на образователната подготовка на потребностите на пазара на труда

Показателни в това отношение са както данните за търсенето и предлагането на работна сила по образование и професии, така и резултатите от редица проучвания сред работодателите. Липсата на цялостна визия за развитие на образованието и на непрекъснати, комплексни и задълбочени анализи на търсенето на труд по професии и то не само към настоящия момент, а главно в перспектива, ограничават възможностите за хармонизиране на образователната подготовка и потребностите на икономиката от специалисти. Все още се извършва обучение по професии, които вече не съществуват. Липсва действена система за производствена практика извън училището - връзките между учебните институции и бизнеса са прекъснати; работодателите нямат интерес и стимули да осигуряват производствено обучение, поради което голяма част от завършващите ученици се нуждаят от допълнителна подготовка. Разработената нова класификация на професиите е стъпка напред. Нужно е, обаче, държавните образователни изисквания да бъдат доразработени, за да се стигне до синхронизиране между класификацията на образованието по области и класификацията на професиите. Така значително ще се улесни изследването на потребностите и постигането на по-висока степен на съответствие на образователната подготовка и нуждите на пазара на труда.

Аналогично е положението във висшето образование. Не се прави системен анализ на потребностите на пазара на труда и връзките им с висшето образование, с броя на студентите от съответните области.

В тази връзка, показател, заслужаващ внимание, е делът на безработните младежите до 29 г., започнали курсове за квалификационно обучение (44.1% за 2004 г.). Подобряването на техните умения ще улесни адаптирането им към професионалните изисквания на работодателите. Този факт е още едно свидетелство за несъответствието на образователната подготовка на потребностите на пазара на труда, за слабата координация между образователните институции и работодателите и не на последно място, за влошено качество на образователния процес.

Заключение

Пред системата на българското образование и обучение се очертават значителни предизвикателства.

Погледнато през призмата на Европейските насоки за развитие на човешкия капитал, България изостава съществено по всички основни направления:

- Ограничен е достъпът до образование;

- Голям е броят на рано отпадащите от училище;

- Влошава се качеството на образованието;

- Ограничено е участието в системата на обучение, както на заетите, така и на безработните, липсват съответните стимули;

- Няма стимули за инвестиране в образованието и обучението;

- Не са създадени нужните условия за повишаване на съответствието между образованието и обучението и потребностите на пазара на труда (на национално и регионално ниво); необходимостта от съответна квалифицирана работна ръка не се определя в достатъчна степен в съответствие с приоритети за развитие на икономиката и с активното участие на бизнеса;

- Не са създадени условия за адекватна координация и взаимодействие между социалните партньори в областта на професионалното образование и обучение; взаимодействието между отговорните институции, в лицето на МОН, МТСП, МИ, не е синхронизирано в необходимата степен;

- Нормативната база е недоразвита (особено в частта й за производственото обучение и стажуване), а синхронизацията между отделните документи не е постигната в необходимата степен;

- Финансирането на образованието и обучението е все още твърде ограничено;

- Информационната база и осигуреност са недостатъчни.

Някои от по-важните насоки на промяна в образователната система с оглед на преодоляването на негативните тенденции са:

- Разработване на цялостна стратегия за развитие и преструктуриране на образованието с активното съдействие на социалните партньори и гражданското общество.

- Усъвършенстване на нормативната база и доосъвременяване на учебните планове и програми, на стандартите и образователните изисквания, на системата за оценяване и издаване на дипломи.

- Повишаване качеството на образователния процес, в т.ч. чрез развитие и използване на нови съвременни методи и средства на обучение, включително развитие на електронната мрежа в училищата и системно обучение и повишаване на квалификацията на преподавателите.

- Адекватно преструктуриране на професионалното образование съобразно търсените на пазара професии и специалности.

- Подобряване гъвкавостта, взаимодействието и координацията на дейността на органите, отговорни за определянето и прилагането на образователната политика на всички нива. Точно определяне на отговорностите им и системно обучаване на персонала.

- Активизиране на социалното партньорство при разработването и осъществяването на промените и при практическата подготовка на учащите се. Създаване на благоприятни условия за развитие на връзките между работодателите и училищата, между училищата, обществеността и неправителствените организации.

- Идентифициране на основните фактори, определящи проблемите в сферата на образованието и ниските коефициенти на участие на населението в образованието, както и на рисковите групи деца. Определяне на мерки и осигуряване на средства за подпомагане достъпа до образование на деца от бедни домакинства и етномалцинствени групи, и на тези живеещи в отдалечени от училищата и изостанали райони (в т.ч. за целогодишен транспорт, учебни помагала и литература, храна и др.).

- Адекватна подготовка на процеса на децентрализация, особено от гледна точка на опита и обучението на кадрите, отговарящи за неговото осъществяване. По-нататъшната практическа реализация на децентрализацията изисква по-висока степен на координация и взаимодействие между административните органи в сферата на образованието на всички нива при прилагането на образователната политика.

- Осигуряване на надеждна и лесно достъпна информация и провеждане на системни проучвания на потребностите на икономиката и пазара на труда (на национално и на местно ниво).

- Увеличаване на разходите за финансиране на образователната сфера и определяне на ясни критерии за тяхното оптимално и адекватно структуриране и разпределяне. Осигуряване на средства за обновяване на материално-техническата база на училищата и разпределяне на средствата според конкретните местни потребности. Разработване на система от мерки за стимулиране увеличаването на фирмените разходи за образование и за привличане на повече външни ресурси, както и за подпомагане на индивидуалното обучение, особено на деца от бедни семейства. (Някои от инструментите, които биха могли да дадат резултат в тази насока са: безлихвени заеми или нисколихвени дългосрочни кредити за покриване разходите по образованието, данъчни преференции и стимулиране на спонсорството за частни и юридически лица и т.н.)

Осигуряването на финансови средства е само едно от необходимите условия за развитие и усъвършенстване на образователната система. Без провеждането на цялостна системна реформа (в т.ч. нормативна и административна), без осъвременяването на учебните програми и пособия, без системно повишаване на квалификацията на преподавателите, без повишаване качеството на преподаване, без разработването на система от стимули (като например диференцирано заплащане на труда) и на критерии за оценяване на обучението, без системен контрол, трайни и ефективни резултати трудно ще бъдат постигнати.

Това са и основните насоки, в които би следвало да се развива политиката с оглед постигане на поставените цели пред българското образование и обучение, както и на общоевропейските цели за развитие на човешкия капитал.

Начало

2.5. Икономически аспекти на научната стратегия и политика

2.5.1. Научната стратегия и политика в процеса на присъединяване на България към ЕС

При положение, че бъдат изпълнени целите залегнали в Лисабонската стратегия Европа ще се превърне в лидер във финансирането на научните изследвания. Постигането на 3% от БВП за наука е възможно при условие, че всички страни членки на ЕС положат необходимите усилия в тази насока. В момента голямата поляризация във финансирането на научните изследвания в страните от ЕС е основната причина за сравнително ниския относителен дял от БВП /1,85 % -2003 г./, който съюзът заделя за развитие на науката. В изпълнение на провежданата политика от ЕС за развитието на научните изследвания и за изграждане на общество основано на знанието ще са необходими усилия от всички страни - членки на съюза и особено от страните кандидатки за присъединяване - България и Румъния, които са с най-нисък относителен дял на разходите за науката от БВП.

В изпълнение на предписанията на Лисабонската стратегия у нас е необходимо преди всичко да бъде изработена Стратегия за развитие на научните изследвания. В контекста на тези изисквания в приетия през октомври 2003 г. Закон за насърчаване на научните изследвания [23] изрично е записано, че до шест месеца след приемането на закона трябва да бъде изготвена стратегия за научните изследвания. Такава все още няма. Изготвен е Проект за Национална стратегия за научните изследвания за периода 2005-2013 г., който трябва да отрази основните принципи и параметрите за развитие на научните изследвания залегнали в Лисабонската стратегия. Въз основа на подобна стратегия трябва да се разработи политиката, която държавата ще провежда в областта на науката, тъй като такава политика, както се казва в един от първоначалните проекти за Национална стратегия“…за разлика от всички страни-членки на Европейския съюз и на ОИСР България няма…”.[24] Това е така, именно поради липса на стратегия за развитие на науката. В новият вариант на Проекта за Национална стратегия, категоричният запис за липса на подобна политика е омекотен с признанието, че “България няма цялостна политика в тази област.”[25]

В двата варианта на Националната стратегия за научни изследвания се третират редица важни аспекти на научните изследвания в България. Но един от най-важните проблеми свързани с развитието на научните изследвания в България - финансовото им осигуряване е разработен съвсем фрагментарно.

В първия вариант беше посочено, че при “позитивно развитие на БВП” увеличаването на публичните средства следва да бъде не по-малко от 0, % годишно, като по този начин бюджетните разходи за наука към 2010 г. да достигнат 1% от БВП. В същото време се предвижда небюджетните източници за науката да бъдат 2% от БВП. По този начин ще бъде достигната границата от 3% от БВП. Веднага възниква въпросът - наистина ли съставителите на стратегията разчитат, че за няколко години сме в състояние да постигнем тези показатели ? И всичко това при начален старт от 0,5% от БВП и при непроменени параметри, дори намалени показатели на бюджетно финансиране през 2005 г. В бюджета за 2005 г. са предвидени 137,7 млн. лв., което представлява 0.3% от очаквания 41 343 млн.лв. БВП на страната, при 0,4% от БВП през 2003 г. В Проекта за стратегия не е отчетена липсата на Национална програма развитието на науката, както и факта, че нормативната й база все още не отговаря на новите условия и изисквания. Струва ни се, че особено към проблемите свързани с финансирането на научните изследвания в Проекта се е подходило твърде лековато.

В Проекта за Национална стратегия за научни изследвания за периода 2005-2013 г. разделът за отнасящ се до финансирането на научните изследвания- VІІ раздел, не съдържа нито едно число даващо повод за анализ и най-вече за визия за развитието на научните изследвания и най-вече за тяхното финансово осигуряване в годините до 2013 г. В него са засегнати “потоците” на финансиране, както и това, че ще бъдат въведени количествени индикатори за отчитането им. Предвижда се към края на периода съотношението институционално- програмно финансиране да достигне 50:50. Явно за постижение на стратегията се смята повтореното и на два пъти на една страница становище, че “финансирането ще бъде стриктно обвързано с получените резултати”.

Начинът, по който е решен проблемът с финансирането на научноизследователската дейност в България ни кара да се съмняваме в приложимостта на подобна стратегия. Отново сме свидетели на желание за решаване на твърде сложни въпроси в съкратени срокове. Други, далеч по-напреднали в икономическо отношение европейски страни, в средносрочен план, все още не са си поставили задачата да достигнат 3-те процента от БВП за научни изследвания. В предложената Стратегия прозира желанието въпросите свързани с финансовото осигуряване на науката в България да бъдат решени с един замах. Съставителите се надяват, че само за няколко години с една “добре” изготвена Стратегия ще догонят и изпреварят лидерите в тази област. Това може да стане единствено при наличието на икономически, нормативни и други условия и предпоставки. Целите на стратегията могат да бъдат постигнати само при наличието на Национална политика за развитието на науката в България, която да бъде изградена въз основа на принципите на Стратегията, на Национален план за научни изследвания, който да бъде ресурсно осигурен, и в който да бъдат изведени приоритетите в развитието на науката в България. В този си вид Проектът за стратегия може да послужи най-много като послание към европейската научна общност и структурите на ЕС, с което се демонстрира готовността на българската администрация и научните структури за международно коопериране в научноизследователската дейност. Това фактически е и една от заложените цели в Проекта в международен план.[26]

2.5.2. Необходими стъпки за промени в провежданата научна политика с цел подобряване на икономическия климат за развитието на науката в България.

Кои са пътищата за решаване на проблема с финансовото осигуряване на научните изследвания в България.?

Ще се спрем на един от начините за решаване на проблемите с финансирането на научните изследвания у нас. Това е провеждането на политика на изпреварващо ежегодно нарастване на финансовите средства за развитие на научните изследвания. Това нарастване се основава на Лисабонската стратегия на ЕС, чиято цел е съюзът да достигне 3-процентовата граница за финансиране на науката до 2010 година. За да изпълни тези решенията на ЕС България, като страна кандидатка за равноправно членство, ще трябва значително да повиши относителния дял на средствата, които се отделят за развитие на науката в страната. Това означава, че през близките няколко години това нарастване трябва да осигури ежегоден прираст не по-малко от 0,2 - 0,3 процентни пункта от БВП. Така през 2007 г.- годината на евентуалното ни приемане в ЕС относителният дял на средствата за наука ще бъде около 0,8 % от БВП. Съществена част (не по-малко от 70%) от това увеличение се падат на постъпленията от бюджета. Това означава, че нарастването на разходите за наука в бюджета на страната през следващите години трябва да е около 25- 30% годишно. Това е изключително тежка и непосилна задача, особено като се има предвид натовареният с външни плащания бюджет на страната. Но тя е резултат и от проявения нихилизъм по отношение на науката през последните 15 години. С приемането на подходящи нормативни документи или със сполучливи допълнения към съществуващите, следва да бъдат активизирани и другите източници на финансиране на науката. Това са главно индустрията и международното научно сътрудничество. Техният дял в общото финансиране на научните изследвания през следващите години трябва да нараства, като в близките години индустрията се превърне в основен инвеститор в науката и едновременно с това потребител на научни продукти.

Бюджетните разходи за научни изследвания и в близките години ще са основен източник на средства за науката в България. Необходимо е обаче, да бъде пречупена съществуващата тенденция и се тръгне към увеличаването на средствата постъпващи от индустрията. Измененията в структурата на източниците на финансиране на научните изследвания следва да отрази промяната в поведението на бизнеса. Трябва да бъде провеждана такава политика, която с помощта на подходящ механизъм и инструментариум да насочи вниманието му към инвестиране в научни проекти, с цел постигане на средните показатели за ЕС, при които бизнесът играе основна роля във финансирането на науката. /Фиг. 9/. Успешното провеждане на подобна политика следва да намери своето основание в приемането на съответни нормативни решения и подходящ икономически и институционален климат.

Фиг.9. Източници за финансиране на науката

Източник: MSTI 2005/1; НСИ

Отношението на обществото към една или друга сфера на дейност намира отражение в съответни нормативни документи, които определят до голяма степен ролята и мястото й в живота на страната. В областта на научните изследвания от няколко години е в сила Закон за насърчаване на научните изследвания, който най-пряко би трябвало да има отношение към финансирането на науката. Заедно с някои други закони, като Закона за БАН, Закона за висшето образование, Закона за научните степени и звания, представляват нормативната база, върху която се гради научноизследователската дейност в България. Но дали тази основа е достатъчно добра и надеждна при формулирането и отстояването на стратегическите цели и задачи за развитие на научните изследвания ?

Ще се спрем на най-новия закон – Закон за насърчаване на научните изследвания. Парадоксално, но този закон не взема и отношение към най-важния текущ проблем на науката – нейното финансиране. А той е закон за насърчаване на научните изследвания. В него задължително трябваше да присъстват записи, които да са пряко насочени към финансово стимулиране на науката. По този начин нормативната уредба би отговорила на необходимостта от значително подобряване на финансовото състояние на научните изследвания. Неизвестно защо в текста на закона липсва запис осигуряващ ежегодното нарастване на средствата за наука от бюджета на страната. Осигуряването на ежегоден прираст на средствата за наука дори само за последните 2-3 години би дало известни шансове за евентуално приближаване към стандартите на ЕС. В чл.1(2) от закона се казва, че “научните изследвания са национален приоритет и имат стратегическо значение за развитието на страната.”[27] Този запис отреди най-сетне полагащото се място и роля на научните изследвания в живота на страната. Но след като е направена първата и решаваща крачка в тази насока, в закона липсват следващите, които да гарантират успешното развитие на научните изследвания в България.

Какво би следвало да се направи през следващите няколко години за да се доближим до европейските стандарти във финансирането на научните изследвания?

1. В изпълнение на целта на Лисабонската стратегия за нарастване на средствата за научни изследвания до 3% от БВП и произтичащите от това задължения на всяка страна членка на ЕС, е необходимо да бъдат предприети срочни мерки за повишаване на финансирането на научните изследвания във всички страни на съюза. В България, като страна подписала договора за присъединяване към ЕС през 2007 година, непосредствена задача трябва да е преминаването на 1 процентовата граница от БВП за научни изследвания през 2010 година.

Най- удачният начин за постигане на желаното повишаване на относителния дял от БВП на разходите за наука в България, е приемането на съответен допълнителен текст в Закона за насърчаване на научните изследвания, който да осигури ежегодно нарастване на финансовите средства за развитие на научните изследвания в размер на 0,2% от БВП. Този запис трябва да бъде подплатен с въвеждането на съответен икономически механизъм с помощта, на който да бъде насочено вниманието на стопанските субекти към възможностите на науката и научните изследвания при решаването на сложните социално-икономически задачи на съвремието.

Нарастването на общите разходи за научни изследвания в България през последните 5 г. е 28,5%. При подобен темп на нарастване от 6% средногодишно, ще са нужни не по-малко от 16-17 години за да бъде удвоен относителния дял на разходите за наука от БВП, т.е. да достигне 1% от БВП. Затова е необходимо рязко повишаване на средствата за научни изследвания, като целта е до 2007 г. относителният дял на средствата за наука да достигне 0,8% от БВП, а до 2010 г.- времевият хоризонт на Лисабонската стратегия да бъде достигнат рубежа от 1,4-1,5 %. Ако от позициите на днешния ден този показател изглежда твърде висок и непостижим за страна като България, то през 2010 г. при евентуалното изпълнение на поставената цел на Лисабонската стратегия за достигане на 3-те процента от БНП, дори показатели от порядъка на 1,8-1,9 %, които в момента са средни за съюза, ще бъдат едни от най-ниските в рамките на ЕС.

Заключние

1. Анализът на състоянието на науката и научните изследвания в България недвусмислено показва, че през последните 15 години са се натрупали твърде много проблеми. Голяма част от тях са свързани и произтичат от липсата на Национална стратегия и политика, които да определят целите и задачите пред науката в страната.

2. Възловият проблем в сферата на науката е финансирането на научноизследователската дейност. През целия изследван период науката в България се е развивала в условията на финансова недостатъчност. За това говорят показателите характеризиращи финансовата осигуреност на научните изследвания, които са едни от най-ниските в Европа. В резултат на това единствената алтернатива пред науката в България бе оцеляването й.

3. Недостигът на финансови средства за провеждането на научноизследователската дейност се отрази неблагоприятно и върху заетите в сферата на науката. В годините на прехода от планово към пазарно ориентирана икономика бе приложен порочен кръг за формиране на взаимозависимостта между финансиране и заетост. При него, спекулирайки с тезата за прекалено големия брой на заетите в сферата на науката в България, бе извършена т.н. редукция на заетите, като по този начин се стигна до драстично намаляване на заетите с научноизследователска дейност. Намаляването на броя на заетите в науката бе използвано пък като аргумент за ново намаляване на финансовите средства за научни изследвания. Този цикъл се повтаряше години наред докато се стигне до днешното състояние на науката с едни от най-ниските показатели както за заетост, така и за финансова осигуреност на учените.

4. България, като страна кандидатка за равноправно членство в Европейския съюз е длъжна да покрие редица критерии и показатели в социално-икономическата област в.т.ч. и в сферата на науката. Тревожен е факта, че в много отношения има разминаване или най-малкото изоставане от поставените от ЕС цели и задачи в областта на научните изследвания. Това се отнася, както до изграждането на съответна нормативна уредба, така и до нейното приложение.

5. За преодоляване на посочените слабости в организацията и управлението на процесите протичащи в сферата на науката е необходимо да бъде завършена работата по изготвянето на Националната стратегия за научни изследвания, да бъде изготвена Национална научна политика и Национален научен план. Тези три документа трябва да съдържат всички организационни, финансови, институционални и др. аспекти за развитието на науката в България.

6. Гореизброените документи заедно с другите нормативни актове, които имат отношение към постигането на основната задача на ЕС – изграждане на икономика основана на знанието, да поставят основата на своеобразен Кодекс на знанието, който да отговори на поредицата от въпроси свързани с повишаването на конкурентоспособността на икономиката.

Начало

2.6. Икономически аспекти на иновационната политика

В Стратегията за догонващо икономическо развитие е разработена общата рамка на икономическите аспекти на иновационната политика през следващите години и десетилетия (виж сс. 249-264). Очертаните там стратегически направления остават валидни и сега. В следващите редове те са допълнени и конкретизирани, съобразно определените цели в Програмата за икономическо развитие, приета от Европейския съвет в Лисабон през 2000 г.

По силата на европейските договорености изпълнението на всяка общоевропейска директива се възлага на националните правителства. Те трябва да намерят подходящите механизми и инструменти за насърчаване на конкурентните производства с бъдещ потенциал на развитие във всяка конкретната страна, за да могат те да окажат сериозно въздействие върху цялостното преструктуриране на националните икономики.

Това е особено актуално за България в настоящия момент, когато усилено се дискутира проблемът за източниците на стопанския растеж и конкурентоспособното икономическо развитие.

За да се осигури реалното присъединяване на нашата страна към ЕС, икономическото развитие на България трябва да е съобразено със следните цели:

повишаване конкурентната способност на традиционните отрасли;
намаляване на производствените разходи и на транзакционните разходи;
стандартизиране на управлението и на качеството на продукцията;
диверсификация на стопанството;
създаване на нов експортен потенциал със съответните пазари;
формиране на нова информационна и институционална инфраструктура

Съгласно Общоевропейската стратегия ключ към сближаване на конкурентната способност на българската икономика с тази на ЕС е разработването и последователното прилагане на политика за иновации и технологично обновяване. В новите условия на развитие всяка организационна структура – с идеална или с комерсиална цел, както и правителството на национално равнище, трябва да изградят собствена политика за управление, организация и практическо използване на “полезните нови знания” (материализирани в иновации, в информационни и комуникационни технологии), за да се реализират горепосочените икономически цели.

Политиката на стопанските единици, подчинена на стремежа им към оцеляване или към бързи сигурни печалби, трябва да отстъпи място на иновационната политика за перспективното им развитие чрез дълготрайни инвестиции в:

- постоянно усъвършенстване на управлението и организацията на производствените процеси,

- в непрекъснато повишаване квалификацията на персонала,

- в подобряване качеството и маркетинга, съобразно европейските стандарти.

Националната иновационната политика, осъществявана от компетентен държавен орган в дългосрочна перспектива, е необходима, за да се определят условията, факторите и стимулите, да се обособят действащи механизмите и инструментите за:

- създаване и разпространение на нововъведенията,

- ефективно използване на интелектуалните продукти, на информационните и комуникационните технологии и услуги в цялата икономика.

Тази политика е призвана да изгради и да поддържа работеща система за взаимодействие между субектите на иновационната система чрез иновационни мрежи и конкурентни пазари.

С други думи, иновационната политика губи смисъл, ако не се обвърже тясно и цялостно с индустриалната политика за конкурентоспособно икономическо развитие.

Успешното навлизане на българската икономика на европейските и световни пазари, преминаването към по-високи стадии на технологични промени в производството е възможно само при ясни нормативни правила и административни компетенции. Те влияят положително на стимулите за създаване и разпространение на полезното знание, за максимално ефективното му използване в стопанската дейност с цел нарастване на производителността на труда и повишаване на добавената стойност в икономиката.

Следователно, основните икономически аспекти на иновационната политика са свързани с изграждането на благоприятна среда за създаване и ефективно използване на новото знание (иновациите и ИКТ) в икономиката.

За създаването на новото знание са необходими:

сигурна защита на интелектуалната и индустриалната собственост,
стимулиране свободата на разпространение на новото знание,

а за ефективното му използване:

защита на конкуренцията,
ефективна регулативна функция на държавата,
достъп до пазара и мобилност на капитала,
мобилност и гъвкавост на пазара на труда,
благоприятно данъчно облагане и финансово стимулиране,
отвореност на икономиката и активна международна търговия.

2.6.1. Политика на защита на интелектуалната собственост

Създаването на ново знание зависи от икономическите стимули за иноватора. Като такива се определят получаването на признание и възможността за развитие, както и печалбата от създаването на ново знание. За иноваторите като стопански субекти съществуват два основни риска – от неуспех на изследователската дейност и от възможността всички останали да се възползват безвъзмездно от резултата на техния творчески труд.

Възникването и утвърждаването на правата върху интелектуална собственост решава в голяма степен тези два проблема. Както правото на собственост е основополагащо за възникването на пазарната икономика, така и правото на интелектуална собственост е основополагащо за възникването на икономиката на знанието. Освен това за иноваторите е много ценна и важна реалната финансова подкрепа и икономически интерес към нововъведенията от страна на бизнеса или държавата, тъй като те самите често са неплатежоспособни да защитят правата си.

Нормативното и финансово осигуряване на ефективна защита на правата върху интелектуалната собственост е неделим елемент от иновационната политика и има изключително значение за функционирането на новата икономика.

Добре защитените права върху продуктите на интелектуалния труд стимулират дългосрочните рискови и скъпи проекти, които генерират ново знание. Макар че абсолютизирането на защитата на тези права може да доведе до монополизирането на някои пазари и до “изкривяването” на конкурентната среда. За да се намери правилния баланс в политиката на защита правата върху интелектуалната собственост и да се гарантира динамичното развитие на новите продукти и техните пазари, са необходими компетентни, добре работещи и постоянно усъвършенстващи се институции за регистрация на патентите, лицензите, авторските права, промишлените дизайни, търговските марки и за контрол върху прилагането на защитните инструменти.

По оценка на Световната банка в България правата върху интелектуалната собственост са добре уредени на законово ниво, но фактическото им прилагане е слабо гарантирано: правоприлагащите органи не работят достатъчно активно и гъвкаво, а правоимащите не са добре информирани и не разполагат с необходимите знания относно механизмите за защита на интелектуалната собственост и за придобиване на чужда такава. Все още остава нерешен и въпросът с осигуряване на финансовите възможности за осъществяване на тези процеси.

Затова в България не съществува реален пазар на интелектуална собственост и нивото на патентоване и лицензиране е сравнително ниско.

Таблица 1.

Индекс “защита на правата върху интелектуалната собственост”

(0 – мин., 10 – макс. оценка)

България

ЕС -15

Страни от Г-7

Защита на правата върху интелектуалната собственост

1,91

8,36

8,82

Източник: Световна банка, Методология за оценка на знанието (КАМ 2006)

http://info.worldbank.org/etools/kam2006/index.htm

2.6.2. Конкуренция и регулиране

Конкуренцията е предпоставка за откриването и използването на новото знание. Тя създава стимули за разкриване на най-доброто му приложение, както и за неговото бързо разпространение и ефективно съхраняване.

Пазарната конкуренция обаче се ограничава от различни регулации. В много сектори на икономиката държавата въвежда и поддържа със закон такива регулации. Те в значителна степен предопределят пазарното поведение на бизнеса. Това са както дейности, чрез които се управляват чужди средства (банково дело, застраховане, пенсионно осигуряване), така и дейности, при които рискът за потребителите е висок, а възможността за злоупотребата с монополно положение е голяма (далекосъобщенията, транспортът, водоснабдяването, енергетиката, социалното осигуряване). Тъй като характеристиките на новите продукти и технологии се променят динамично, много от регулациите и ограниченията се превръщат в пречка пред тяхното въвеждане и разпространение. Затова основното предизвикателство пред регулиращите органи (министерства, комисии, агенции и др.) и провежданата от тях политика е да актуализират правната рамка така, че тя да отразява последните достижения на “новото знание” и неговото практическо използване във всички сфери на стопанската дейност.

Доброто държавно регулиране за създаване на подходяща среда за иновиране и технологично обновяване предполага институции и политика, при които комуникацията и координацията на управляващите органи с частния бизнес са добри и продуктивни, а цялостното функциониране на държавните служби е прозрачно. Проблемите, свързани със съмнения за липса на прозрачност и яснота в отношенията държава - бизнес - обществени организации, водят до нарастване на недоверието от страна на чуждестранните инвеститори и накърняват престижа на България като страна с пазарни механизми за провеждане на бизнес дейности.

Принципите на добрата политика, която насърчава развитието на икономиката на знанието могат да се определят по следния начин:

създаване и поддържане на гъвкава и динамична, но и предсказуема правно-институционална рамка;
прозрачност в публично-частните отношения;
подкрепа на ключовите за икономиката на знанието сектори (иновации, образование, ИКТ) чрез икономически стимули.

Таблица 2.

Показатели за конкурентна среда

(0 – мин., 10 – макс. оценка)

	България	ЕС -15	Страни от Г-7
Местна конкуренция	1,55	7,33	9,00
Качество на регулирането	6,56	8,71	8,32

Източник: Световна банка, Методология за оценка на знанието (КАМ 2006)

http://info.worldbank.org/etools/kam2006/index.htm

2.6.3. Мобилност на капитала и на пазара на труда

Създаването на ново знание, бързото му разпространение и ефективно използване означават непрестанна поява на нови продукти, промени в производствените технологии, нови начини на управление, за маркетинг, за логистична организация на дейността и т.н. Новото знание в икономиката включва всяка нова информация и нови умения, които подобряват производителността на бизнеса, водят до спечелване на потребителите и до реализиране на печалба.

Такава динамика е възможна само при бързо и евтино навлизане на пазара (и съответно излизане или закриване на бизнеса) и мобилност на факторите на производството. Когато започването на бизнес е лесно и бързо, иновативната предприемаческа енергия се превръща в производителна стопанска дейност. Пречките пред навлизането на пазара забавят или изобщо предотвратяват реализирането на нови идеи, които носят потенциално ново знание. Доколкото регистрирането на нов бизнес в България е сравнително евтино, основните предизвикателства пред управляващите органи и тяхната политика е да повишат ефективността на обслужването и да ограничат административните режими, които забавят, спират и оскъпяват стартирането на нови стопански дейности. Иноваторите и дългосрочните инвеститори могат да бъдат привлечени за развитието на бизнес, само ако съответната държавна политика не се променя често и рязко, а системата от стимули и задължения за различните стопански субекти е предвидима, благоприятна и устойчива.

Предприемачеството е риск и някои начинания могат да се окажат неуспешни. Затова се налага неефективните предприемачи да напуснат пазара, а знанието и ресурсите, които са били заети в губещата дейност, да могат бързо да се пренасочат към нови по-продуктивни области. Това изисква бързи процедури по несъстоятелност и ликвидация, т.е., административното регулиране на пазара следва да бъде сведено до минимум, а мобилността на капитала да позволява неговото бързо преструктуриране и практическо приложение в нови сфери.

Таблица 3.

Процедури по несъстоятелност в България

	ОИСР	САЩ	Германия	България
Време (в години)	1,5	2,0	1,2	3,3
Разходи (в % от активите)	7,4	7,0	8	9,0
Позиция от 155 страни		17	30	56

Източник: World Bank, http://rru.worldbank.org/doingbusiness, 2005

Пазарът на труда в новата икономика на знанието е доста по-различен от този в традиционните икономики. Мобилността на работниците е много по-голяма, работното място става все по-независимо от физическото местонахождение на работника, предлагането на работна сила на практика е глобално.

Пазарът на труда трябва да е гъвкав, за да могат работниците, които не намират реализация в стагниращи или губещи отрасли, да бъдат пренаети лесно и бързо от растящите и печелившите производства.

Наемането на труд е все повече покупка на професионални знания и умения, отколкото на часове работно време. В частност, хората на интелектуалния труд предлагат своите знания и умения като свободни предприемачи, а не като наемни работници, чието време е собственост на работодателя.

Трудовите способности на “интелигентните работници” могат да се приемат като активи, които се амортизират все по-бързо, затова продължаващото през целия живот обучение е скъпа, но необходима инвестиция за конкурентна способност в новата икономика. Образователната система се превръща в един от най-големите и важни сектори на икономиката на знанието. Тя трябва да дава умения, които да позволяват непрекъснато обучение с оглед на динамично променящите се икономически условия. А системите за професионална квалификация и преквалификация на труда са важен фактор, който повишава конвертируемостта на труда в различните производства, адаптира го по-бързо към структурните промени и осигурява ефективността на пазара на труда.

Таблица 4.

Обучение през целия живот

(% от населението на възраст 25-64 г.)

България

ЕС-15

ЕС-25

Обучение през целия живот

1,3

10,1

9,4

Източник: Eurostat, 2004

Въпреки че обучението през целия живот е стратегически необходимо за преодоляване на структурния дефицит на работната сила и бързата деквалификация в някои сектори в България, неговото развитие у нас е далеч от европейското ниво. Този факт се отразява негативно върху повишаването на конкурентната способност на българската икономика.

2.6.4. Данъчно облагане и финансови стимули

Данъчната тежест има съществено значение при вземането на стопански решения. Високата данъчна тежест дестимулира предприемаческата активност и поемането на риск за новаторство. Колкото по-високо е облагането на доходите и печалбите, толкова по-малък би бил разполагаемият доход за успешно бизнес начинание, вкл., и за нововъведения.

В България след поредица от данъчни реформи данъчните ставки бяха значително намалени, но и данъчните преференции са ограничени. Като обща данъчна тежест България е сравнима със средното ниво за страните от ЕС. Предвид значително по-ниската степен на развитие на българската икономика в сравнение с тази на ЕС, подобни нива на данъчна тежест се възприемат като високи и неблагоприятни за икономическа и иновационна дейност.

Данъчното третиране на изследователската и развойната дейност, както и на продуктите на интелектуалния труд имат пряко отношение към решението на предприемачите, дали и колко да инвестират в търсене и адаптиране на ново знание. В България това данъчно третиране е “неутрално”, т.е., еднакво с третирането на всички останали разходи за дейността на бизнеса. В рамките на общата по-неблагоприятна икономическа и правна среда в страната, подобен неутралитет означава и по-малко инвестиции за научноизследователска и иновационна дейност, особено от частния бизнес.

В развитите страни съществуват и други две форми за косвено финансово стимулиране на инвестициите в иновационната дейност: кредитиране при по-ниски лихвени проценти и финансова подкрепа на държавните научноизследователски организации и висшите учебни заведения при патентоване и лицензиране. У нас тези две форми са практически не само слабо развити, но и законово нерегламентирани.

Като цяло данъчното законодателство у нас все още не е достатъчно ориентирано към създаването на финансови стимули за дългосрочна иновационна стратегия и иновативно планиране, както на фирмено, така и на национално равнище.

Трите основни икономически инструмента на държавната политика за осъществяване на трайно и успешно взаимодействие между държавата, науката и частния бизнес са държавна поръчка, държавна субсидия и кооперирано съглашение между държавния, частния и обществения сектор. Те са широко разпространени във всички икономически развити страни с висока иновационна активност, както на фирмено, така и на национално ниво.

България не може да се похвали с добър опит и практика в прилагането на тези инструменти. Първите два се прилагат много слабо в иновационната сфера, а последният дори не е споменат в българското законодателство като възможна и перспективна форма на взаимодействие.

Таблица 5.

Индекс “Правителствено въздействие”

(0 – мин., 10 – макс. оценка)

България

ЕС – 15

Страни от Г-7

Индекс “Правителствено въздействие”

4,92

8,71

8,57

Източник: Световна банка, Методология за оценка на знанието (КАМ 2006)

http://info.worldbank.org/etools/kam2006/index.htm

2.6.5. Отвореност на икономиката

Отвореността на икономиката означава възможност на местния бизнес да взаимодейства с чуждестранни партньори. Тя е важна не само защото в отворената икономика местните производители са подложени на постоянен натиск да подобряват ефективността си, а и защото в контекста на глобализиращата се икономика на знанието достъпът до нови и разнообразни стоки и услуги, търгувани на международния пазар, е решаващ за стопанското развитие. Това е особено важно за развитието на изследователската и иновационната структура в страни като България с нисък процент (под 0,5 %) на разходите за научноизследователска и развойна дейност от БВП. Използването на цялото знание в световен мащаб изисква активна търговия със стоки и услуги, преки чуждестранни инвестиции, ползване на лицензи за интелектуални продукти и нови технологии и т.н. Значимостта на отвореността на икономиката предопределя и избора на показателя за “тарифни и нетарифни ограничения” при оценката на икономиката на знанието. Този показател дава информация за степента на международна конкуренция и включва оценки за средните мита по международната търговия, нетарифните ограничения пред търговията и корупцията в митниците.

Таблица 6.

Индекс “Тарифни и нетарифни ограничения”

(0 – мин., 10 – макс. оценка)

България

ЕС -15

Страни от Г-7

Индекс “Тарифни и нетарифни ограничения”

2,56

5,66

7,04

Източник: Световна банка, Методология за оценка на знанието (КАМ 2006)

http://info.worldbank.org/etools/kam2006/index.htm

2.6.6. Задачи и трудности при осъществяването на иновационната политика

Изграждането на адекватна за осъществяване на иновационната политика икономическа и институционална среда, осигуряването на условия за развитие, разпространение и стопанско приложение на иновациите изисква решаването на следните задачи:

създаване на държавен орган, който да обединява усилията на всички изследователски, университетски и трансферни организации в областта на създаването и използването на новото знание (иновациите и обектите на интелектуалната собственост);
осигуряване на условия (данъчно облагане, подготовка на квалифицирани специалисти, иновационен персонал и институционална инфраструктура) за развитие на приоритетни за българската икономика производства;
запазване на държавната подкрепа за развитие на науката, технологиите и иновациите чрез гаранционни и рискови фондове;
засилване на контрола при използването на научните и иновационните фондове за финансиране на приоритетните области;
насърчаване развитието на собствена проектна и развойна дейност във фирмите като условие за активизиране участието им в иновационния процес и осъществяване на успешни продуктови и технологични иновации;
стимулиране на взаимодействието между фирмите, научноизследователските организации и иновационните структури при внедряване на нови технологични решения;
утвърждаване на иновационното коопериране между български и чуждестранни фирми, изследователски организации и технологични центрове;
увеличаване на експортните възможности на страната като цяло и, в частност, във високотехнологичните производства;
повишаване конкурентната способност на учебните дисциплини в приоритетни области при избора на поле за реализация от страна на студентите.

Практическото решаване на тези задачи се сблъсква с редица трудности:

вътрешното, основано на предишен опит, недоверие на бизнеса към държавата и към провежданата от нея политика;
слабост и неефективност на държавния апарат при усвояване на ресурсите от предприсъединителните и структурните фондове;
дефицит на управленски и маркетингови знания, умения и навици в предприятията;
ниска степен на информираност и на яснота, кои действия са иновационни и кои не;
липса на платежоспособно търсене на иновационни идеи от страна на бизнеса;
драстично ниско ниво на научноизследователска и развойна дейност в частния сектор;
липса на интерес от разработването на дългосрочни иновационни стратегии;
недостиг на практически умения у потребителите на ИКТ (продукти и услуги), вкл. и слаба компютърна грамотност;
липса на хоризонтални връзки и мрежи за трансфер на знания и информация между държавните институции, бизнеса и академичната общност;
недостиг на пазарна ориентация на професионалното образование и насочването му към бъдещите нужди на икономиката и очакванията на фирмите;
ограничени възможности за инвестиции в професионалното образование и в обучението през целия живот и др.

Преодоляването на посочените трудности е тясно свързано с изпълнението на ангажиментите на България, определени в преговорите по присъединяването на страната ни към ЕС.

Преговарящите страни са констатирали, че страната разполага със значителен по обем научен и технологичен сектор, включително и иновационен [28], независимо от интензивното “изтичане на мозъци” през 90-те години. Необходимо е обаче да се разшири и усъвършенства потенциалът от знания, който е натрупан през предходните десетилетия, като се инвестират значителни ресурси в образованието и науката, в създаването, разпространението и усвояването на иновациите, при което механизмите на финансиране да бъдат максимално прозрачни и конкурентни.

Крайната цел за ЕС е през 2010 г. разходите за изследвания и иновации да достигнат постепенно до 3% от БВП, от които делът на бизнеса да бъде две трети като се повиши значително неговата иновационна активност.

Затова и основните препоръки на Европейската комисия към България се отнасят до укрепване на капацитета и подобряване на качеството на администрацията, която да следи за последователното прилагане на законите, да разработи и осъществи национална иновационна политика със съответната нормативна основа, институционална рамка и механизми за стимулиране, съобразени със стандартите на Европейската общност.

2.6.7. Оценка на Националната иновационна стратегия

Като първа стъпка от формирането на такава политика бе разработена и приета от Министерския съвет Иновационна стратегия на Република България [29]. Основните насоки на тази стратегия могат да бъдат систематизирани по следния начин:

укрепване на научния и технологичния сектор чрез концентрация и сътрудничество с производствения сектор;
насърчаване внедряването на научни постижения, високи технологии и иновации в българската икономика;
поощряване създаването на иновационни клъстери в областта на образованието и високите технологии;
стимулиране на бизнес инкубаторите за развитие и пазарна реализация на фирмените иновации;

осигуряване на адекватно финансиране чрез два фонда: иновационен фонд и фонд научни изследвания.

Успешното изпълнение на Националната иновационна стратегия се свързва с прилагането на конкретни мерки, които използват натрупания положителен опит в развитите страни при създаването на “новата икономика” на 21 век.

Мерките за реализация на стратегията определят основните направления на националната иновационна политика и включват две основни групи инструменти – финансови и нефинансови.

Към финансовите инструменти могат да се причислят:

създаване на Национален иновационен фонд за финансова подкрепа на иновационни и технологични пазарно ориентирани проекти;
създаване на Национален фонд “Научни изследвания” за бюджетно финансиране на научноизследователски проекти;
насърчаване на заетостта на млади висококвалифицирани специалисти в малки и средни предприятия чрез финансова мотивационна схема като предпоставка за повишаване на иновационния им потенциал;
изграждане и/или оптимизиране на Центрове по компетентност чрез механизми за субсидиране на научните организации, които работят по поръчка на индустриални предприятия;
популяризиране и възприемане на добрите практики на ЕС чрез създаване на иновационни клъстери с финансово съдействие от рискови фондове;
привличане на инвестиции в изследователската и развойната дейност чрез поръчки от външни възложители;

Към нефинансовите инструменти на въздействие спадат:

възприемане на европейските показатели за оценка на иновационния потенциал – създаване на система за оценка на иновационните процеси в България;
създаване на общонационална структура за координиране на дейностите по изпълнение на иновационната стратегия;
обучение в предприемачески дух за създаване на ефективен и конкурентоспособен малък и среден бизнес чрез изграждане на центрове по предприемачество във висшите училища за дипломиращи се студенти;
държавна и обществена подкрепа за съществуващите технологични паркове и бизнес инкубатори – условие за развитие на високотехнологични производства като се използва капацитета и опита на утвърдили се научни организации;
развитие на регионалните иновационни системи и създаване на иновационни клъстери;
оптимизиране на връзката “наука-технологии-иновации” чрез установяване на активен диалог между различни експерти.

За реализацията на Националната стратегията е предвиден Иновационен фонд, който ще субсидира научно-приложни проекти за срок на реализация от три години и предпроектни проучвания за срок от една година. Субсидиите ще покриват до 50% от стойността на проекта като ще има бонус от 10% за малки и средни фирми. Иновационният фонд стартира през 2005 г. с 5 млн. лв., които са напълно усвоени при одобрени 105 проекта на обща стойност 29 млн. лв. През следващите три години държавата предвижда да отпусне 14 млн. лв. за нуждите на фонда.[30] Очевидно е, че сумата е твърде ограничена за финансирането на сериозни рискови иновационни проекти, които биха дали тласък на конкурентоспособното икономическо развитие на българската индустрия. А без адекватно финансиране, посочените мерки, които могат да бъдат оценени като правилни и навременни, едва ли ще бъдат успешно приложени.

Главни слабости на Националната иновационна стратегия са:

· финансовите параметри на стратегията;

· локализирането на паричните фондове;

· институционализирането на управлението на иновационната стратегия.

2.6.8. Насоки на иновационната политика в средносрочен период

Успехът на иновационната политика в средносрочен аспект предполага добро взаимодействие и партньорство между държавната администрация, неправителствените организации, научните институти и бизнес сектора. Координацията между тях може да се осъществи само от една компетентна междуведомствена структура с ясни представи за мястото на България в глобализиращата се икономика на знанието и в преразпределението на световните и европейски пазари, за приоритетите на развитие на страната, за начините и средствата за привличане на инвестиции в секторите на икономиката на знанието, за стимулиране на пазарите на иновации и на информационни и комуникационни технологии и услуги.

Държавата е не само регулатор, но и основен клиент на пазара на иновациите, на новите технологии и на информационните услуги. Като потребител с монополно положение на този пазар и със стратегическо влияние върху него в близкото бъдеще държавата има отговорността да играе определена регулираща и балансираща роля в секторите на икономиката на знанието чрез прилагането на нормативни и стимулиращи финансови механизми.

В средносрочен период е необходимо иновационната политика да бъде тясно свързана с индустриалната политика на страната и да бъде насочена към:

изграждане на база от статистически данни, съгласувана с европейските стандарти, провеждане на социологически и маркетингови проучвания и анализи за установяване на иновационния потенциал в страната;
преминаване от централизирано бюджетно финансиране на образователните и научноизследователските организации към смесен тип финансиране на конкурсна основа;
формиране на ефективни пазари в секторите на икономиката, основана на знанието;
създаване на подходяща среда за развитие на иновациите от страна на частния сектор - стимули, инфраструктура, информация, платежоспособно търсене на иновационни идеи;
усъвършенстване на икономическата нормативна база като се отчита интегрирането на България в международните пазари.

Действащата либерална икономическа политика трябва да бъде допълнена с комплекс от мерки, насочени към съзнателно поддържане на секторите на “икономиката на знанието” – създаването и разпространението на иновациите, търсенето, предлагането, разпространението и усвояването на ИКТ, съвременната система на образование и обучение през целия живот. Този комплекс от мерки включва:

система от мерки за осигуряване на ефективността на съществуващите пазари на “новата икономика”, създаване на конкурентност и по-голяма прозрачност за участниците на тези пазари - конкурентна среда за търсене и предлагане;
система от мерки за увеличаване на финансирането, насочено към компаниите от секторите на “икономиката, основана на знанието” за сметка на бюджетните разходи - нарастване на държавната подкрепа за “новата икономика” и ролята на държавата като поръчител и потребител на пазарите на иновации, на информационни и комуникационни технологии и услуги;
система от мерки за реформиране на институциите и формите на финансиране на науката и образованието, за да се намалят загубите в тези сектори и да се ориентират те към перспективните потребности (правителственото търсене) и към актуалните потребности (пазарното търсене) – утвърждаване на конкурсно-проектното начало;
система от мерки по използване на ИКТ в икономиката, социалната сфера и управлението – създаване на кадрова, правна, телекомуникационна инфраструктура за използване на ИКТ от страна на фирмите и гражданите.

2.6.9. Политика за развитие, разпространение и усвояване на информационните и комуникационните технологии

Информационните и комуникационните технологии (ИКТ) трябва да бъдат възприети като основен приоритет на българската икономика през следващото десетилетие.

Те са двигател за развитието на другите отрасли на икономиката на всяка страна и това определя тяхното място в най-тясна връзка с другите фактори на растежа. ИКТ са в основата на модерната бизнес инфраструктура и придобиват ключово значение за привличането на инвестиции и за натрупването на капитал в другите отрасли на националната икономика. Внедрени във всяко производство, ИКТ го правят по-рентабилно и конкурентоспособно.

ИКТ индустрията има глобален пазар и собствен потенциал за повишаване на заетостта и икономическия растеж. ИКТ позволяват по-евтино, по-прозрачно и по-ефективно управление. Те подпомагат разпространението и използването на информация за вземане на управленски решения на всички нива – от решения на правителството и инвестиционни бизнес решения до потребителски решения на обикновените граждани. Чрез ИКТ се поддържа ефективно и нетрудоемко планиране и администриране на бизнеса, евтин и бърз информационен достъп до новостите, ускорено и улеснено взаимодействие с държавната и общинската администрация.

Модернизацията на икономиката чрез внедряване на ИКТ е съставна част от процеса на присъединяване на България към ЕС.

Затова страните-кандидатки за ЕС трябва да:

приемат национална политика за развитието на ИКТ, която да отговаря на политиката на общността;
формират пазара на ИКТ чрез прилагане на законодателството на общността и чрез балансиране на цените;
осигурят ефективното въвеждане на регулаторната рамка чрез независим регулаторен орган, осигурен с необходимия ресурс и обучение;
подготвят пазарните играчи за конкурентния натиск, очакван при присъединяването към ЕС;
отговорят на потребностите на слабо развитите райони чрез приемането на стратегия за еднакво обслужване и развитие на ИКТ

Според оценката на Европейската комисия България е постигнала приемлива степен на съответствие на законодателството си с правото на ЕС в областта на ИКТ. Необходимо е още:

да се приемат допълнителни нормативни актове по прилагането на приетите закони и адаптирането на новите достижения на правото на ЕС;
да се формира компетентна и добре обучена административна система, която да регулира обективно ИКТ пазара, да извършва контрол по прилагането на ИКТ законодателството и да защитава правата на потребителите;
да се лицензира/ сертифицира независим орган, на когото да се предоставят правомощия за разрешаване на търговските спорове, съгласно изискванията на правото на ЕС в сектора на ИКТ.

Въпреки че ЕС е предвидил помощи от предприсъединителните фондове, основните източници на инвестиции за развитие на ИКТ в България се очаква да бъдат от сферата на частния бизнес. Разликите между новите членове на ЕС, от една страна, и сегашните кандидати – България и Румъния, от друга, са най-съществени в качеството на бизнес средата.[31]

Технологически изостаналите страни от “нова” Европа имат значителен потенциал да ускорят развитието си като високотехнологични икономики, ако бизнес климатът благоприятства натрупването на знания и практическото използване на нови технологии за повишаване на производителността и насърчаване на конкуренцията.

Примерът на Естония [32] е показателен – смелото либерализиране на средата за бизнес и координираното държавно управление на е-бизнеса може значително да приближи страните кандидати до нивата на развитие в ЕС.

Основен проблем пред фирмите от ИКТ сектора е несигурността в посоката и неопределеността на темповете на развитие на отделните технологии и тяхната интеграция. Практически е невъзможно една отделна фирма да обхване дори и един сегмент от определен високотехнологичен отрасъл. Интензивното развитие на технологиите и краткият жизнен цикъл на отделните продукти предопределят необходимостта от специализация и фокусиране на фирмите в този бранш.

Друг сериозен проблем пред фирмите в този сектор е необходимостта от непрекъсната технологична иновация. За съжаление, в България нивото на НИРД и интензивността на дейностите, свързани с иновациите в бизнеса е спаднало драстично. Нещо повече, наблюдава се процес на деиндустриализация и на влошаване на финансовото състояние на редица предприятия, който не позволява своевременно обновяване на производственото им оборудване и свива търсенето на високотехнологични продукти (вкл. и на ИКТ) на вътрешния пазар.

Успоредно с ограничения вътрешен пазар, все по-труден става и достъпът на българските фирми от ИКТ сектора до външни пазари.[33]

Трудности съществуват и при намирането и поддържането на добър баланс между технологичната специализация и интеграция. Част от фирмите се специализират и развиват задълбочено в една определена технологична област, докато други развиват комплексни умения за интегриране на технологиите и изграждане на комплексни технологични решения.

Препоръките, които Европейската комисия отправя към България, свързани с развитието на ИКТ сектора, са в контекста на общата стратегическа цел за повишаването на конкурентната способност на икономиката:

· създаване на държавна институция от висок ранг, която да е отговорна за реализацията на ИКТ стратегията;

С Постановление на МС от 20.09.2005 г. бе създадена Държавна агенция да информационни технологии и съобщения към Министерски съвет. Тя има за задача да централизира и координира държавния ангажимент към ИКТ сектора, който досега беше разпръснат в няколко министерства и агенции. С новата Държавна агенция са свързани надеждите за целенасочена държавна политика и създаване на условия за държавно–обществен диалог при реализацията на поетите съвместни ангажименти от държавата и ИКТ общността;

· формиране ефективно действащ ИКТ клъстър като форум за ефективен диалог и партньорство между българските и чуждестранните организации, професионалисти и експерти в сферата на ИКТ;

ИКТ клъстърът, който обединява цялата ИКТ индустрия в България, е учреден официално през декември 2004 г. Той ще работи за провеждането на централната и регионалната политики в ИКТ индустрията, за формиране на единна маркетингова стратегия, за осъществяване на връзка между бизнеса, правителството, академичната общност, местната власт и неправителствените организации за подпомагане на икономическия растеж и общественото развитие. Ефективното действие на клъстъра като медиатор ще го превърне във важен ускорител на процесите, предвидени в Стратегията и Плана за действие с цел повишаване на конкурентоспособността на България на световните ИКТ пазари.

· провеждане на цялостна образователна реформа;

Все още не са ясни приоритетите и механизмите за финансиране на образователната система, която да произвежда достатъчно специалисти за ИКТ сектора като производители и като потребители. Интегрирането на българския ИКТ сектор в международния иновационен процес и проникването на международния пазар чрез по-мощни и авторитетни чуждестранни фирми ще се определя вече не само от по-евтиния труд, а от специфичните интелектуални възможности и професионални способности на човешкия потенциал. Светлото бъдеще на ИКТ сектора в България минава и през задължителен дългосрочен ангажимент на държавата в образованието и професионалната квалификация.

· развитие на електронното правителство;

Изключително важна роля в усилията за координацията на изпълнението на Програмата е-Европа 2005 от страна на България играе решаването на въпросите от ресора на електронното правителство като: достъп до Интернет за българските граждани и за бизнеса, реализиране на проекти за публичен достъп до информационните източници в Интернет информационните центрове, обслужване на едно гише и други регионални инициативи, вкл. и в слаборазвитите райони на страната.

· позициониране на България като регионален център за ИКТ инвестиции на Балканите;

За развитието на ИКТ индустрията особено важно е да се работи за по-добрата познаваемост на България в глобалните ИКТ отношения. Това цели създаването на условия за предоставяне на българските ИКТ стоки и услуги на международния пазар, както и за привличане на чуждестранни партньори и инвестиции. По този начин едновременно с налагането на образа на България като страна с високообразовани ИКТ професионалисти, ще се увеличи и доверието в българските компании от други сфери на промишлеността. Като добър пример в това отношение може да се посочи работата на ЕСИ /ESI-European Software Institute/[34] центъра в България с подкрепата на правителствената Агенция за развитие на информационни и комуникационни технологии. Европейският софтуерен институт е избрал нашата страна за създаването на регионален център в Източна Европа. Освен прилагането на най-високите международно признати стандарти за софтуерно производство и за обучение на софтуерни специалисти в България, цел на ESI центъра у нас са подготовката и мониторингът на национално значими проекти, както и на инициативи за повишаване на ИКТ културата на цялото общество.

От началото на 2004 г. Националната стратегия за развитие на ИКТ сектора, разработена с помощта на браншовите организации, е вече факт. В нея са определени механизмите за:

привличане на преки чуждестранни инвестиции и повишаване инициативността на частните предприемачи чрез подобряване на бизнес средата;
рекламиране на ИКТ сектора в чужбина чрез организиране и провеждане на цялостна програма за стратегически маркетинг на българския ИКТ потенциал на световните пазари;
формиране на подходящи публично-частни партньорства между държавата и бизнеса;
изграждане на адекватна информационна инфраструктура, отговаряща на световните и европейските стандарти;
подобряване на образованието, системата на обучение и сертификация, както и развитието на човешките ресурси;
мобилизиране на необходимия финансов и човешки ресурс за изпълнението на стратегията

Заключение

За да се подобри състоянието на ИКТ сектора, чрез далновидна, компетентна и последователна политика държавата трябва да се насочи към:

осигуряване на достъп на малките и средните предприятия от ИКТ сектора до международните пазари;
насърчаване навлизането на ИКТ в традиционните производства;
определяне на ясни правила за осъществяване на информационните и комуникационните дейности;
гарантиране на равнопоставеност на субектите на пазара на ИКТ;
развитие на е-търговията, е-банкирането и е-правителството;
създаване на фонд за компенсиране на операторите, на които са наложени задължения за обслужване на икономически нерентабилни райони и др.

Конкретните задачи на държавната политика в средносрочен план за задоволяване потребностите на бизнеса и на населението от съвременни, ефективни и качествени комуникационни и информационни услуги като необходимо условие за израстването на България в технико-технологично отношение и за създаване на благоприятна среда за дълготраен растеж могат да се определят по следния начин:

хармонизиране с нормативно-регулаторната рамка на Европейския съюз;
приемане на нормативни документи, които да дефинират комплекс от облекчения и ангажименти на държавата към развитието на ИКТ;
осигуряване на целеви инвестиции в частния сектор, в образованието и в областта на маркетинга, свързани с развитието на ИКТ;
модернизация на съществуващата и доизграждане на съвременна информационна и комуникационна инфраструктура съгласно европейските стандарти;
запазване и развитие на българския интелектуален потенциал;
насърчаване развитието на конкурентен пазар за ИКТ;
освобождаване на вноса на високотехнологичното оборудване от мита, данъци и такси;
създаване на инвестиционен/рисков фонд с държавно участие и с привличане на международни финансови инвеститори, който да стане ядро на технологичните паркове за насърчаване и развитие на малките и средните високотехнологични предприятия;
създаване на конкурентна експортно ориентирана софтуерна индустрия;
пропагандиране и утвърждаване на български фирми като основни доставчици на материали, софтуер и компоненти за големите международни компании от ИКТ сектора;
създаване на инженерингови развойни центрове на територията на България, които ще работят дистанционно по проекти на компании от цял свят;
привличане на инвеститори с традиции и добра репутация в сектора за изграждане на алтернативни телекомуникационни оператори;
реформиране на системата на средното и висшето образование с цел подготовката на високо квалифицирани специалисти в областта на природните науки, електрониката и информационните технологии и създаване на предпоставки, висшите училища да работят в тясна връзка с частния бизнес;
приемане на програма за въвеждане на Интернет образование в средните училища: свободен Интернет достъп, специални часове, покриващи изискванията и потребностите на новата икономика и високите технологии, върху които тя се базира;
развитие и усъвършенстване на електронната търговия;
изграждане на цялостна система за електронно правителство;
създаване на предпоставки за предоставяне на единен пакет услуги (цифрово наземно телевизионно разпръскване, Интернет и телефонни линии) и на широколентови връзки за бизнеса и за населението.

Успешно провежданата държавна политика в областта на ИКТ би довела до повишаване както на конкурентната способност на българската икономика, така и на качеството на живот на българските граждани и на цялото общество.

Начало

2.7. Политика за модернизация на секторни, отраслови и продуктови структури

В Стратегията за догонващо икономическо развитие е отделено специално внимание на икономическите аспекти на структурната политика (сс.277-287). Очертани са тенденциите и е предложена политика за промени в структурите на потреблението, в производствените структури (междусекторни, вътрешносекторни, продуктови, междуфирмени), международни стратегически съюзи, сливания и поглъщания, в структурите на износа и вноса. Набелязаните там най-важни тенденции и препоръчаната структурна политика в среден и дългосрочен хоризонт са валидни и сега.

В следващите редове ще се спрем на настъпилите структурни промени на национално, секторно, отраслово и продуктово ниво през първите пет години от времевия хоризонт на Стратегията. Ще предложим някои допълнения и конкретизации към структурната политика, очертана в Стратегията.

2.7.1. Изменения в структурите на БВП и на БДС

В Стратегията е посочено, че ще продължат измененията в секторните структури – съотношението между селско стопанство, индустрия и услуги. В дългосрочен план ще намалява делът на селското стопанство в произведената брутна добавена стойност (БДС), ще се стабилизира и бавно ще намалява делът на индустрията и ще расте делът на услугите. Тези тенденции се потвърждават с малки изключения през последните години (виж таблица 1):

Таблица 1.

Структура на БДС по икономически сектори и групировки по икономически дейности – общо за икономиката

(проценти)

Икономически структури и групировки

2000

2001

2002

2003

2004

2005

Селско и горско стопанство

-селско, ловно и горско ст-во

-рибно стопанство

19,7

19,5

0,2

18,5

18,4

0,1

16,4

0,0

15,5

15,4

0,1

13,8

13,7

0,1

11,5

11,4

0,1

Индустрия

-добивна промишленост

-преработваща промишленост

-производство и разпределение на

електроенергия, газ и вода

..-строителство

29,2

1,0

22,5

0,1

5,6

29,5

1,0

22,3

0,4

5,8

29,5

1,0

22,4

0,5

5,6

31,2

1,0

23,5

1,0

5,7

31,2

1,2

22,5

1,3

6,2

32,5

1,3

22,7

1,7

6,8

Услуги

..-търговия и ремонт

..-транспорт и съобщения

-транспорт

….-съобщения

..-финансово посредничество

..-други услуги

51,1

10,4

8,9

6,4

2,5

3,3

28,5

52,0

10,1

10,6

6,8

3,8

3,4

27,9

54,1

10,0

12,1

6,9

5,2

4,0

28,0

53,3

9,7

12,2

6,8

5,4

4,7

26,7

55,0

9,7

14,7

6,4

8,3

5,0

25,6

56,0

10,3

14,5

6,7

7,8

5,6

25,6

БДС по базизни цени

100,0

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

От година на година намалява делът на селското и горското стопанство в произведената БДС. Бързото намаление на дела на индустрията от предишните десетина години беше преустановено, стабилизира се през 2000-2002 г. и отново нарастна през 2003-2005 година. Това се дължи на по-голямото оживление в промишлеността, макар и при ниска изходна база - особено в преработващата и електроенергията, газта и водата. За същото допринася и оживлението в строителството. Този възходящ процес в индустрията едва ли ще бъде дълготраен.

Делът на услугите продължава да расте, главно поради бързия растеж в съобщенията и финансовото посредничество. Чувствително намаляват другите услуги. Включването на многобройни видове услуги в позицията “други услуги” с почти 50% от общия обем на услугите не позволява да се анализират процесите вътре в тях. Очевидно този ред трябва да се дезагрегира на най-важните му съставки. Проникването в тази група услуги може да разкрие допълнителни интересни факти по структурните процеси у нас и да подскаже нови решения.

Важни промени настъпват и в структурата на БВП по компоненти на крайното използване (виж таблица 2):

Таблица 2.

Структура на БВП по компоненти на крайното използване

(проценти)

Компоненти	2000	2001	2002	2003	2004	2005
Брутен вътрешен продукт	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0
Крайно потребление ..-Индивидуално потребление ….-крайни потребителски разходи на домакинствата ..-Колективно потребление	87,1 77,3 68,8 9,8	86,9 77,4 69,0 9,5	86,8 76,8 68,3 10,0	87,7 77,7 68,3 10,0	86,8 76,6 67,7 10,2	88,6 78,8 69,6 9,8
Бруто капиталообразуване ..-за основен капитал -за изменение на запасите	18,3 15,7 2,6	20,7 18,2 2,5	19,8 18,3 1,5	21,7 19,4 2,3	23,5 20,8 2,6	28,0 23,8 4,2
Външнотърговско салдо	-5,4	-7,6	-6,6	-9,5	-10,3	-16,6

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Делът на крайното потребление остава стабилен. Това важи както за индивидуалното, така и за колективното потребление. Високият му относителен дял в БВП не означава благоденствие на хората. Точно обратното.

Чувствително нараства делът на бруто капиталообразуването, особено през 2003-2005 година. И най-вече делът за основен капитал. Доколкото има растеж на брутния продукт през последните години той се дължи главно на капиталообразуването. Очакваме този процес да продължи, дори да се активизира през следващите години.

Ролята на външнотърговското салдо като фактор на растежа става все по-негативна. От 2000 до 2005 г. делът на отрицателното салдо нараства три пъти. Особено голямо е влошаването през 2005 година. При сегашната ортодоксална икономическа политика, фокусираща върху финансовата стабилност на всяка цена [35], тази неблагоприятна тенденция наверно ще продължи и през следващите години със сериозни последствия за размера и качеството на растежа. България плаща много висока цена, изразяваща се в забавяне на структурната и технологичната модернизация на икономиката в името на сляпо придържане към примитивни разбирания за финансова стабилност и отказ от модерна гъвкава икономическа политика, каквато провеждат централноевропейските страни през последните десетина години.

2.7.2. Изменения в структурата на дълготрайните материални активи

Нарастващото вътрешно натрупване и все по-големите постъпления от външни източници послужиха като ресурс за по-висока инвестиционна активност и въвеждане в действие на повече дълготрайни материални активи (ДМА). Постепенно се подобрява и структурата на придобитите ДМА (виж таблица 3):

Таблица 3.

Структура на придобитите ДМА по видове

(проценти)

Видове	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2001-2005 средно
Общо	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0
Земя	-	3,6	4,4	5,7	6,8	3,9	4,9
Сгради, строителни съоръжения и конструкции	36,4	34,2	34,3	33,2	33,6	31,8	33,4
Машини, съоръжения, транспортни средства -в т.ч. вносни	57,6 20,8	54,4 20,8	55,0 22,4	55,4 17,4	53,4 33,4	60,0 53,0	55,6 29,4
Други разходи	6,0	11,4	6,3	5,7	6,1	4,3	6,8

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Делът на сградите, строителните съоръжения и конструкции остава висок с колебания по години и лека тенденция към намаление. Делът на машините и съоръженията нараства бавно, достигна 60% в 2005 г. и 55% средно за периода, което е доста по-ниско от дела му в развитите икономики. Делът на вносните машини, съоръжения и транспортни средства се колебае силно по години, но остава все още нисък – около 29% средно за периода. Впечатляващо е нарастването на дела на вносните машини и съоръжения през 2004 и 2005 година. То трябва да продължи и през следващите години.

Като имаме предвид скромните възможности на нашето машиностроене, предстоящата радикална структурна и технологична модернизация на икономиката и другите сектори налага далеч по-голям дял от използваните машини, съоръжения и транспортни средства да се внасят от развитите страни. В противен случай въведените машини и съоръжения ще са нови по година на производство, но не по технико-икономически характеристики. С произведени главно у нас машини и съоръжения не е възможно догонващо икономическо развитие. Трябва да се разчита на най-модерна техника, доставена от развитите страни.

2.7.3. Изменения в структурата на енергопотреблението

Известно е, че нашата икономика е няколко пъти по-енергоемка от тази на страните от ЕС, а внасяме от чужбина преобладаващата част от първичните енергоносители. Това е една от главните причини за слабата конкурентоспособност на продукцията, въпреки по-ниските цени на енергията у нас. То налага внимателно наблюдаване на процесите, които формират структурата на баланса на потреблението на енергия (виж таблица 4) и вземане на мерки за енергоикономично развитие:

Таблица 4.

Баланс на потреблението на енергия

(проценти)

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2001-2004 средно
Бруто вътрешно потребление	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	-
Вложено за преобразуване	98,5	95,9	98,8	96,8	99,0	-
Получено от преобразуване	58,3	59,7	57,7	58,2	61,3	-
Потребление на енергийния с-р	10,3	9,7	10,2	9,6	10,9	10,1
Загуби при разпределение	6,6	6,5	6,8	6,7	5,6	6,4
Налично за крайно потребление	85,8	82,2	85,1	89,2	85,1	-
Крайно неенергийно потребл.	11,8	11,4	8,4	9,3	10,0	-
Крайно енергийно потребление	88,2	88,0	90,4	90,2	89,7	-
-Индустрия ….-Черна металургия ….-Цветна металургия ….-Химическа промишленост ….-Неметални минер. суровини ….-Хранително-вкусова пр-ст ….-Машиностроене	40,9 9,2 1,9 12,7 6,0 3,7 1,7	40,3 9,1 1,9 12,8 6,0 3,5 1,6	38,2 8,4 1,5 10,8 6,4 3,4 1,4	38,3 9,5 1,5 10,9 6,0 2,9 1,3	38,3 7,4 1,8 11,0 6,6 3,1 1,4	38,8 - - - - - -
..-Транспорт	21,8	23,2	24,1	25,2	26,9	24,9
-Домакинства, търговия, обществ. организации и други в т.ч. Домакинства	37,3 25,9	36,5 24,2	37,7 25,7	36,4 25,1	34,9 24,1	36,4 24,8

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Пояснения: Потреблението на енергийния сектор, загубите при разпределение и наличното за крайно потребление са изчислени спрямо полученото от преобразуване. Крайното неенергийно и енергийно потребление са изчислени спрямо наличното за крайно потребление. Потреблението в индустрията, транспорта, домакинствата, търговията и обществените организации са изчислени спрямо крайното енергийно потребление. Последните данни за енергийния баланс, които статистиката публикува към средата на 2006 г. са за 2004 година.

Разликата между вложеното за преобразуване и получената от това енергия е много голяма и без тенденция към подобрение. Това говори за ниски технико-икономически характеристики на технологиите в производството на енергия. Висок е делът на потребената енергия за собствени нужди на енергопроизводителите. Същото важи за загубите при разпределение. Големи са кражбите на енергия. По всички технико-икономически показатели на производството и разпределението на енергия България изостава чувствително от страните членки на ЕС, включително и от ЦЕ страни.

Индустрията е най-големият потребител на енергия – около 39% от крайното енергийно потребление. Този дял бавно намалява. Посочените в таблицата шест подотрасли на промишлеността потребяват 80-85% от използваната в сектора енергия. Само три от тях (черна и цветна металургия и химическа промишленост) през последните години потребяват 53-57% от енергията, използвана в индустрията, а произвеждат 20% от продукцията на сектора.

Транспортът поема около 25% от крайното енергийно потребление, с подчертана тенденция към повишение, което е логично.

Домакинствата, търговията и обществените организации заемат около 36% от крайното енергийно потребление, а само домакинствата – 25%. Този дял остава относително стабилен в резултат на противоположно действие на различни фактори. От една страна, в българските домакинства ще се използва все повече енергия поради модернизация на бита. От друга, през последните години се вземат все повече енергоикономисващи мерки както в конструкциите на домакинските уреди, така и на жилищните сгради. Мащабите на тези мерки ще нарастват през следващите години.

Анализът на баланса на потреблението на енергия в контекста на европейския и световния опит дава основание за важни изводи по бъдещата енергийна политика на България. През последните десетилетия преобладаващата част от свързаните с енергетиката инвестиции са били за нови мощности за производство на енергия и нищожна част – за икономия на енергия при нейното разпределение и потребление. През последните 2-3 години има оживление в енергоикономисващите мерки, но не е достатъчно.

През следващите 15-20 години главните усилия в енергийната политика на България трябва да бъдат насочени към икономия на енергия в стопанския и домакинския сектор, а също и в разпределителната мрежа. Ако до 2020 г. БВП се очаква да нараства с 5,0-5,5% средногодишно потреблението на енергия през първата половина на периода следва да нараства не по-бързо от 2,0-2,5% средногодишно, а през втората половина – не повече от 1,0-1,5% средногодишно. През следващите години и десетилетия прирастът на брутния продукт от 4,5-4,0-3,5% следва да се осигурява с не повече от 0,5-1,0% средногодишен прираст на потребяваната енергия. Ще дойде време, когато нарастващият обем на производството в България ще се осигурява с един и същ и дори леко намаляващ обем на потребената енергия. Това може да се постигне чрез съвременни енергоикономични производствени структури и технологии в разпределителната мрежа, в стопанския и домакинския сектор. Само така ще се намали съществено енергоемкостта на продукцията и ще се рационализира енергопотреблението в домакинския сектор.

Следва също да се преосмисли стратегията на България да бъде енергиен център на Балканите, т.е. да произвежда повече от необходимата енергия, като изнася излишъка в съседните страни. Стратегическото решение по бъдещата експортна ориентация на българската енергетика трябва да се вземе едва след преценка на сравнителната ефективност на инвестициите за износ на енергия.

Под сравнителна ефективност разбираме, от една страна, ползата за България от производството на енергия за износ и от друга – ползата от насочването на същите инвестиции за производство и износ на други (например, високотехнологични) стоки. Наши предварителни груби анализи подсказват, че вторият вариант е по-целесъобразен. Това обаче трябва да се провери с помощта на комплексен сравнителен анализ.

2.7.4. Вътрешносекторни изменения в промишлеността

В рамките на промишлеността настъпват бавни промени във вътрешната й секторна структура (виж таблица 5):

Таблица 5.

Структура на продукцията на промишлените предприятия

(проценти)

Отрасли	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2001-2005 средногод.
Общо	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0
Добивна промишленост	5,1	4,7	4,3	4,2	4,5	4,5	4,4
Преработваща промишленост	80,0	79,8	78,6	80,0	81,5	83,1	80,6
Производство и разпределение на електроенергия, газ и вода	14,9	15,5	17,1	15,8	14,0	12,4	15,0

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години

Добивната промишленост запазва стабилен дял с малки колебания по години, без ясно изразена тенденция към намаление. То следва да се очаква в дългосрочен хоризонт.

Делът на преработващата промишленост се колебае по години около 80%, с лека тенденция към повишение, особено след 2002 година. В среден и дългосрочен хоризонт може да се очаква бавно повишение.

Делът на производството и разпределението на електроенергия, газ и вода би следвало да нараства, особено в резултат на газификацията. Това обаче не личи от данните за последните години. Делът на този сектор се колебае силно с тенденция към намаление. В средна и дългосрочна перспектива може да се очаква стабилизация и бавно повишение.

Още по-важно е да се познават измененията в структурата на продукцията на промишлените предприятия по подсектори (виж таблица 6):

Таблица 6.

Структура на продукцията на промишлените предприятия по подсектори

(проценти)

Подсектори

2000

2001

2002

2003

2004

2005

Общо

100,0

Добив на енергийни суровини

2,2

2,0

1,9

1,8

1,6

Друг добив

2,9

2,7

2,5

2,3

2,7

2,9

Производство на хранителни продукти, напитки и тютютневи изделия

17,4

16,7

16,6

16,7

15,6

15,5

Производство на текстил и облекло

5,5

6,3

7,8

8,3

7,9

7,1

Производство на обработени лицеви кожи и изделия от тях

0,8

0,9

1,0

0,7

Производство на дървен материал и изделия от него, без мебели

1,3

1,4

1,5

1,7

1,8

1,6

Производство на хартия и картон; издателска дейност

3,2

3,7

3,9

3,5

3,4

Производство на кокс, рафинир. нефтопродукти и ядрено гориво

Производство на химически вещества, продукти и влакна

7,8

7,7

6,6

6,1

5,2

5,5

Производство на изделия от каучук и пластмаси

1,8

2,1

2,4

2,6

Продукти от други неметални минерални суровини

3,4

3,6

3,8

3,9

4,2

4,4

Металургия и производство на метални изделия, без машини

12,4

11,0

10,0

11,3

15,5

14,8

Производство на машини и оборудване, без електрооптично

5,4

5,7

5,9

6,0

5,9

6,0

Производство на електрооптично и друго оборудв.

3,5

4,1

4,3

4,4

3,7

Производство на превозни средства

1,3

1,4

1,3

1,4

1,5

Производство и разпределение на електроенергия, газ и вода

14,9

15,5

17,1

15,8

14,0

12,4

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Четири от промишлените отрасли (производство на хранителни продукти, напитки и тютюневи изделия; производство на текстил и облекло; металургия и производство на метални изделия; производство и разпределение на електроенергия, газ и вода) произвеждат средно за периода 51,5% от продукцията. Преобладаващата част от тази продукция е нискотехнологична или на границата между ниско- и среднотехнологичната. Ако към тях прибавим добивните отрасли, производството на обработени кожи, производството на други материали и изделия от тях, производство на хартия и картон, производство на продукти от неметални минерални суровини, делът на тези отрасли в продукцията нараства на 65%. Ако към тях добавим поне половината от продукцията на химическата промишленост и машиностроенето, която е нискотехнологична или на границата със среднотехнологичната, се оказва че около 75% от промишлената продукция са суровини, материали, необработени или първично обработени материали с посредствено качество. Това е доказателство за ниското технико-икономическо равнище на отрасловата структура на българската промишленост.

Ако приемем, че половината от продукцията на отрасъла производство на електрооптично и друго оборудване е на високо технологично ниво или близко до него се оказва, че такава е едва 2,0-2,5% от промишлената продукция на България. Освен това, няма ясно очертана тенденция към повишение на дела на този отрасъл в общата продукция на промишлеността.

Изводът е очевиден. При такова технико-икономическо равнище на промишлеността не може да се очаква тя да е носител на активен догонващ динамизъм и по-висока конкурентоспособност през следващите 10-15 години. Увеличението на износа на промишлена продукция в повечето случаи сега означава (и при това равнище - ще означава) увеличение на физическия тонаж на износа, без нарастване на добавената стойност за икономиката. България няма полза от производството и износа на такава посредствена продукция в дългосрочен хоризонт. В кратка и средносрочна перспектива това може да се приеме като временна принудена необходимост.

2.7.5. Вътрешносекторни изменения в транспорта

Важно е да се познават и измененията в структурата на извършената работа по превоза на товари от транспорта. До 2002 г. статистиката публикуваше такива данни по разгърната структура – железопътен, автомобилен, морски, речен, въздушен и тръбопроводен транспорт. По непонятни причини за следващите години данните са представени по окрупнена структура: сухопътен, воден и въздушен транспорт с по-ограничена аналитична стойност (виж таблица 7):

Таблица 7.

Структура на извършената работа по превоза на товари от транспорта

(проценти)

Видове транспорт	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2001-2004 средногод.
Общо	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0
Сухопътен транспорт	15,1	17,1	19,6	21,3	20,8	23,6	20,5
Воден транспорт	84,4	82,9	80,4	78,7	79,2	76,4	79,5
Въздушен транспорт	0,0	0,0	0,0	0,0	0,0	0,0	0,0

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Данните по окрупнената структура са по-малко показателни, в сравнение с подробната структура. Сухопътният транспорт има средногодишно около 20% от извършената работа в тонкм., а водният транспорт около 80%[36]. Делът на речния транспорт в общия обем на водния транспорт е по-малък от един процентен пункт. Останалото е международен морски транспорт. Данните подсказват наличието на тенденция към повишаване дела на сухопътния транспорт за сметка на водния. Това се предопределя до голяма степен от географското разположение на страната. Делът на въздушния транспорт е незначителен.

Много важно е да се познава и регулира структурата на вътрешния транспорт по по-подробна номенклатура. Делът на железопътния транспорт от 6,3% в 2000 г. намалява на 6,1% в 2002 г.; делът на автомобилния транспорт нараства съответно от 4,7% на 8,7%; а делът на тръбопроводния транспорт съответно от 4,1 на 4,9%. От икономическа и особено от екологична гледна точка много е важно да се провежда политика на рационално съотношение между железопътен, автомобилен и тръбопроводен транспорт. През следващите години и десетилетия делът на железопътния и тръбопроводния транспорт наверно ще нараства за сметка на автомобилния, който има някои предимства (например, гъвкавост), но е екологично нецелесъобразен.

2.7.6. Изменения в структурата на продажбите на дребно

Показателна за работата на вътрешната търговия, а също и за потреблението, е структурата на продажбите на дребно (виж таблица 8):

Таблица 8.

Структура на продажбите на дребно

(проценти)

Видове стоки

2000

2001

2002

2003

2004

2005

2001-2004

средногод.

Общо

..-Хранителни стоки

..-Нехранителни стоки

100,0

35,6

64,4

100,0

35,1

64,9

100,0

34,0

66,0

100,0

33,1

66,9

100,0

32,8

67,2

100,0

33,7

66,3

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Пояснение: В статистическия справочник от 2006 г. на с. 176 липсва таблицата с данни за 2005 г.

Делът на хранителните стоки намалява за сметка на нехранителните. На пръв поглед това може да се дължи на подобрение на качеството на потреблението на населението. То обаче може да се влияе и от различията в повишаването на цените на двете групи стоки. Цените на продуктите и услугите, доставяни от монополистите (електрическа и топлинна енергия, телекомуникационни услуги, транспорт и др.) растат далеч по-бързо от цените на хранителните стоки.

Върху това съотношение влияе и потреблението на ниските и високите децилни групи в структурата на доходите на домакинствата. Би било прибързано от данните в таблица 8 да се правят изводи за подобряване качеството на живота на българите. Преди да се правят такива изводи трябва да се установят промените в структурата на потребление на различните доходни групи. Защото подобрението може да се дължи на едновременно подобрение на структурата на потребление на всички доходни групи, което е добре. Може обаче да се дължи и на рязко подобрение в качеството и количеството на потребление на богатите и най-богатите при влошаването му за най-бедните, което не е добре. Върху съотношението в продажбите на хранителни и нехранителни стоки влияят и измененията в обема и структурата на разходите по другите позиции в домакинските бюджети.

2.7.7. Изменения в структурите на външнотърговския стокообмен

Много важно е познаването на структурните характеристики на външнотърговската дейност. Най-обобщена представа за това дава структурата на външнотърговския стокообмен (виж таблица 9):

Таблица 9.

Структура на външнотърговския стокообмен

(проценти)

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2001-2005 средногод.
Общо	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0
Износ (FOB)	42,6	41,3	41,9	41,0	40,7	39,2	40,8
Внос (CIF)	57,4	58,7	58,1	59,0	59,3	60,8	59,2

Източник: НСИ, Статистически справочници за съответните години.

Делът на износа намалява, а на вноса расте. Това е друг израз на влошаването на външнотърговския баланс на страната, което се изразява в застрашително повишаване на отрицателното салдо по търговската сметка, а от там и на текущата сметка.

2.7.7.1. Структура на производството и на износа по групи стоки по начин на използване

Познаването на структурата на износа по групи стоки по начин на използване е много важно за опознаване структурата на производството, по която статистиката не публикува достатъчно конкретни данни. Всяка страна изнася толкова и такива стоки, каквито произвежда. Продуктовата структура на производството може да бъде (и наверно е) дори по-неблагоприятна по качество на стоките, защото на конкурентния външен пазар се пласират само най-качествените стоки. Голяма част от другите – по-ниско качествени стоки, непродаваеми на външните пазари, се продават на по-малко взискателния вътрешен пазар и се купуват от хората с по-ниски доходи.

Сегашната структура на производството и износа на България се предопределя от натрупаните в миналото производствени фактори и особено от структурата на вноса, най-вече на инвестиционни стоки, през последните 15-20 години. Естествено, и от тяхното използване.

Продуктовата структура на производството и особено на износа по начин на използване също е показателна за конкурентоспособността на икономиката. Достатъчно е да се види структурата на производството и износа на дадена страна, за да се прецени равнището на икономическото й развитие и конкурентоспособността на нейната икономика. Колкото по-висок е делът в износа на високотехнологични инвестиционни, битови и други стоки за дълготрайна употреба и на съвременни потребителски стоки и по-малък делът на суровини и първично обработени материали, толкова по-висока е конкурентоспособността на нейната икономика.

Продуктовата структура на производството и износа на България по групи стоки по начин на използване е типична за слабо развита страна. Структурата на производството предопределя структурата на износа. А двете заедно са косвени измерители за конкурентоспособността на икономиката. Структурата на износа през последните години е показана на таблица 10.

Таблица 10.

Структура на износа по групи стоки по начин на използване

(проценти)

Групи стоки	2000	2001	2002	2003	2004	2005
1. Потребителски стоки	34,9	38,8	39,0	40,0	36,6	33,2
2. Суровини и материали	51,7	47,1	46,4	45,1	48,5	49,3
3. Суровини, материали и потребителски стоки (редове 1+2)	86,6	85,9	85,4	85,1	85,1	82,4
4. Инвестиционни стоки	13,4	14,1	14,6	14,9	14,9	17,6
5.Общо – неенергийни стоки	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0	100,0

Източник: Годишни отчети на БНБ и интернет страниците на БНБ и НСИ.

Пояснения: Структурата е изчислена въз основа на годишни данни в евро, а за 2004 и 2005 г. – от интернет страницата на БНБ. Дефицитът за 2004 г. е изчислен чрез превръщане на 5315,9 млн. лв., (посочени в интернет страницата на НСИ) в евро чрез действащия валутен курс 1,95583 лв/евро. Правим анализа само в рамките на неенергийния износ, защото износът на енергийни стоки се колебае силно (между 8 и 15% през последните години) поради промени в енергийните цени, валутните курсове и други причини. Така постигаме относително по-чиста картина за структурата и техническото равнище на изнасяните стоки.

Още по-изразителна е продуктовата структура на износа, показана в табл. 11:

Таблица 11.

Износ по групи стоки спрямо неенергийния износ

(проценти)

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2005
1. Метали и химикали	31,5	26,9	23,7	25,4	28,8	28,3
2. Дрехи и обувки	19,2	23,1	23,0	23,9	21,6	18,7
3. Суровини за храни, текстилни материали, дърва, цимент, тютюн	17,3	17,4	20,5	18,0	12,8	12,8
4. Машини, уреди и апарати	5,2	5,3	5,4	5,1	5,0	5,0
5. Електрически машини	4,0	5,6	4,3	4,1	3,7	1,4
6.Лекарства и козметика	4,0	3,6	3,1	2,7	2,1	2,0

Източник: Изчислено по данни на БНБ и НСИ

Какви изводи могат да се направят от данните в таблици 10 и 11?

Първо. Много е голям делът на потребителските стоки в износа, което само по себе си не е лошо. Проблемът е, че главната им съставка са облеклото и обувките (20-24%), които се произвеждат предимно на ишлеме по дизайн на чуждестранни поръчители. Голяма част от материалите също са от чужбина. Това са нискотехнологични, първично обработени материалоемки и наситени с прост труд стоки. Те се реализират на ниски цени в стокови ниши, изоставени отдавна от развитите страни и изнесени в по-слабо развити икономики с евтин труд. Главният български принос в тези стоки е неквалифицираният труд.

Перспективите за бъдещо производство и износ на текстилни стоки и обувки не са добри, особено след приемането на Китай в Световната търговска организация, а също и конкуренцията на стоки от Индия и други далекоизточни страни, произведени с още по-евтин от нашия труд. Засега и в средносрочна перспектива при липса на по-добри алтернативи България трябва да използва тези възможности, като своевременно подготвя бързо преориентацията си към по-ефективна структура на производството и износа.

България не може да разчита на чувствително увеличение на износа и още по-малко на неговата конкурентоспособност с такива стоки. Те са относително конкурентни само в посредствените стокови ниши, отдавна изоставени от производителите в развитите страни. Те могат и трябва да се използват сега и през следващите години по принудителна необходимост, но не и в дългосрочна перспектива. С такива стоки България може да оцелее за известно време на европейския и световния пазар в съответните стокови ниши, но не може да постигне растеж, производителност и конкурентоспособност, които да я приближават към развитите страни.

Второ. Още по-голям, при това растящ през последните години, е делът на суровините и материалите в износа, между които най-обемиста е групата на металите и химикалите (25-30%), а също и текстилните материали, суровините за производство на храни, дървен материал, цимент, тютюн и други (13-20%). Това са необработени или първично обработени нискотехнологични, капиталоемки, материалоемки и енергоемки стоки, които също се реализират на ниски цени.

България още по-малко може да разчита на такива стоки за увеличаване на обема и повишаване конкурентоспособността на износа, особено при ограничените ни ресурси от енергоносители и минерални суровини. Те също са конкурентни само в посредствените стокови ниши, изоставяни от средно- и високоразвитите страни и по неизбежна необходимост използвани от слаборазвитите като нас. Пребиваването ни в тези ниши може да продължи през следващите години и в средносрочна перспектива. С тях обаче нямаме шансове за икономически прогрес в дългосрочна перспектива.

Трето. Тревожно висок е делът на суровините, материалите и потребителските стоки (редове 1+2 в таблица 10) – около 85% от общия износ на неенергийни стоки през последните пет години. Високият дял на тези стоки в износа е изразител на икономическата ни изостаналост и ниска конкурентоспособност. С такива стоки България не може да постигне чувствително намаление на дефицита в търговския баланс, който продължава да расте застрашително. Още по-малък е потенциалът на такива стоки за повишаване конкурентоспособността на износа. Продължаването с такъв тип износ по-скоро ще потиска растежа и бъдещото ни развитие.

Четвърто. Нисък е делът на инвестиционните стоки в износа и няма признаци за забележимо подобрение. Тази група включва: машини, уреди и апарати, електрически машини, транспортни средства, резервни части и оборудване и други. Преобладаващата част от изнасяните от България инвестиционни стоки са на ниско равнище, следвани със скромен дял от среднотехнологичните на посредствено равнище. Нищожен е делът на високотехнологичните стоки.

По-сложните инвестиционни стоки, включително производствена електроника, заедно с качествените химически и фармацевтични продукти, битовата електроника и висококачествените хранителни продукти притежават най-голям потенциал за повишаване на износа и на неговата конкурентоспособност. Този потенциал засега не се използва. За да стане това са нужни огромни инвестиции във физически и човешки капитал, съвременно корпоративно и макроикономическо управление, много време и още повече въображение. Все някога обаче трябва да се започне. България няма бъдеще ако продължава да разчита на износ на ишлеме, на суровини и материали, посредствени хранителни стоки, нискотехнологични материалоемки, енергоемки и капиталоемки продукти. Нещо повече, българската икономика се самоизтощава с такъв износ.

Пето. Необходимо е бързо и мащабно преструктуриране и технологично обновяване на производството. Само така може да се увеличи делът на високотехнологичните и качествени стоки с ниска материалоемкост, енергоемкост, капиталоемкост, с повече квалифициран труд и вградени научни знания. Това ще изисква големи ресурси и много време, но трябва да започне, за да постигнем значимо увеличение на износа и на неговата конкурентоспособност. Продължаваме ли да отлагаме и не го ли направим бързо другите страни ще ни изпреварват, ще заемат свободните още атрактивни ниши и ще ограничават възможностите ни за маневриране. Последствията за България от такова бавене ще са тежки!

Подобна масирана модернизация засега не е започнала. За нея само се говори. Икономическата политика е насочена главно към финансова стабилност в традиционния й смисъл, а не към структурна и технологична модернизация. Финансовата стабилност е полезна и необходима, но превърната в самоцел, тя става вредна. Все още не се разбира, че пътят към ускорения догонващ растеж и конкурентоспособност минава през структурната, технологичната и институционалната модернизация, съчетани с финансова стабилност.

Финансовата стабилност е важна, но не е достатъчна ако липсва структурна, технологична и институционална модернизация. Модернизацията пък не е възможна без високообразована и здрава работна сила, комплексна инфраструктура, активна иновационна политика и редица други предпоставки. Българските власти вече 17 години се вторачват в и дори фетишизират само една от важните предпоставки за растеж и конкурентоспособност – финансовата стабилност, пренебрегвайки всички останали, които взети заедно са далеч по-важни.

Целева функция на официалната икономическа политика на България не е подобряването на качеството на живота на хората чрез структурна, технологична и институционална модернизация, висок растеж и конкурентоспособност, а чрез ниска инфлация, бюджетен излишък, голям валутен и фискален резерв и други подобни. България има бюджетен излишък и през последните години многократно изплаща предсрочно външен дълг, но хората живеят много бедно, заетостта е ниска, достъпът до здравни услуги и образование – ограничен, науката агонизира, инфраструктурата – неразвита и лошо поддържана. През пролетните и летните месеци няма техника за предпазване от наводнения или гасене на пожари, а през зимата не достига техниката за разчистване на снега и поддържане на пътищата в проходимо състояние. С други думи, има в излишък финансова стабилност, но силно дефицитна е грижата за хората. Хиляди хора, в това число и малки деца, умират всяка година поради липса на достъп до качествена здравна помощ [37].

Никой по света не е направил радикална структурна модернизация в режим на валутен борд и разчитайки само на неговия инструментариум. Няма да го направи и България докато не модернизира икономическата си политика. С това трябва да се започне. С традиционна икономическа политика не може да се изгражда нетрадиционна икономика – с модерни структурни, технологични и институционални характеристики, екологично целесъобразна, конкурентоспособна и социално ориентирана.

Шесто. Продуктовата структура на ЦЕ страни ни изпреварва с 15-20 години, а на най-развитите страни членки на ЕС – с 40-50 години. През 2003 г. износът на високотехнологични стоки от Чехия е бил 12% от общия й износ, на Унгария 22%, а средно за ЕС-25 – около 20%. През същата година износът на такива стоки от България е бил 2,9%, на Румъния 3,3%.Това е друго потвърждение за ниската конкурентоспособност на нашата икономика, доказана с използваните до тук показатели [38]. Икономика, която произвежда и изнася предимно суровини, първично преработени и нискотехнологични стоки не е конкурентоспособна и не се очертава да стане такава през следващите 10-15 години, а може би и по-дълго, дори ако се вземат незабавни мерки за излизане от това състояние. Постигането на конкурентоспособност изисква продължително натрупване на подходяща критична маса.

Бързото подобряване на продуктовата структура на България изисква активна държавна политика с участието на частния сектор и тясно производствено сътрудничество с високотехнологични компании от развитите страни: по производствена електроника, биотехнологии, нови материали, екологично чисти продукти, съвременно машиностроене, транспортна техника, битова електроника, химическа промишленост, лекарствени продукти, козметика и т.н.

Това предполага привличане на водещи чуждестранни компании от ЕС, САЩ, Япония, Южна Корея и др. за създаване на производствени мощности у нас.

България може да бъде привлекателна за такива компании с наличието на сравнително квалифицирана евтина работна сила; специален привилегирован данъчен и друг режим за 10-15 и повече години със съответни държавни гаранции; предстоящо присъединяване към ЕС и свързания с това достъп до големия вътрешен пазар на общността; политическа, икономическа и институционална стабилност. Българските компании не могат да осъществят сами такава продуктова и технологична преориентация на икономиката. Нито пък може да се разчита на пазарния автоматизъм. Структурообразуващите функции на пазарния автоматизъм са ограничени. Това е възможно само чрез тясно сътрудничество на наши фирми с водещи световни компании в съответните области при активно поддържащо участие на българската държава.

Експортът на нашата страна в сегашния си вид, макар и впечатляващ като физически обем, не допринася за икономическия растеж. Той натрупва все по-голям дефицит в търговския баланс и в текущата сметка и потиска растежа. Продължително фиксираният валутен курс (от 1 юли 1997 г.) при натрупана през този период инфлация от 73-75% и ниски темпове на повишение на производителността на труда допълнително потиска конкурентоспособността. На свой ред, забавеният растеж и ниската конкурентоспособност ограничават експорта и допринасят за все по-голям търговски дефицит. Такава е ситуацията в България през последните години. Такава се очертава да бъде и през следващите години ако се прилага сегашната традиционна икономическа политика в режим на валутен съвет.

2.7.7.2. Структура на вноса по групи стоки по начин на използване

Структурата на вноса по групи стоки по начин на използване е косвен индикатор за бъдеща конкурентоспособност. Той показва каква е подготовката на дадена страна за по-висок бъдещ растеж и конкурентоспособност чрез вноса на съвременни инвестиционни стоки за структурна и технологична модернизация на икономиката. Ако този внос е значителен в продължение на 5-7-10 години – има масирана подготовка. Ако не е – тя липсва или е недостатъчна. Толкова по-вярно е това за малка страна в сложно положение като нашето.

Както вече подчертахме, вносът на съвременни инвестиционни стоки от напредналите страни ще бъде главният източник за структурно и технологично обновяване на икономиката. България няма потенциал да осъществи такава модернизация със собствено производство на инвестиционни стоки. Местното производство на такива стоки в най-добрия случай ще играе спомагателна роля.

кои икономисти твърдят, че дефицитът в търговския ни баланс се дължи на бързо растящия внос на инвестиционни стоки. Поради това е временен и оправдан [39]. По-прецизният анализ потвърждава, че относителният внос на инвестиционни стоки у нас не расте, а намалява или в най-добрия случай стагнира (виж таблица 12).

Таблица 12.

Внос на инвестиционни стоки

(проценти)

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2005
Инвестиционни стоки	33,64	32,13	31,83	31,63	32,18	34,92
в т.ч.-машини, уреди и апарати	12,90	10,95	12,21	12,04	10,99	12,04
-електрически машини	4,00	5,65	4,25	4,07	3,66	3,96
…….-транспортни средства	6,84	5,65	6,61	6,97	8,74	10,46
-резервни части	4,36	4,34	4,67	4,63	4,41	4,40

Източник: Изчислено по данни от годишните отчети на БНБ, а за 2004 и 2005 г. по данни от интернет страницата на БНБ.

Пояснение: Изчислението е направено спрямо вноса на неенергийни стоки, за да се отстрани влиянието на колебанията в цените на внасяните енергийни ресурси и частично на валутния курс. Този подход е по-прецизен от сравняването им с общия внос.

Какви изводи могат да се направят от данните в таблица 12?

Първо. Относителният внос на инвестиционни стоки е стабилен до 2003-2004 година. През 2005 г. има чувствително подобрение, но е трудно да се каже дали ще продължи със същата интензивност през следващите години. А за да има сериозна модернизация вносът на съвременни инвестиционни стоки трябва да бъде голям и продължителен.

Второ. Структурата на вноса на инвестиционни стоки поражда загриженост. Делът на вноса на машини, уреди и апарати (най-активната съставка на инвестиционните стоки) е нисък и нестабилен. Освен това, част от внасяните машини служат за подмяна на остарелите и извеждани от употреба стари машини, а не за разширение на производствения потенциал. Делът на вноса на транспортни средства, в които значителен дял имат луксозните лимузини и леките автомобили (нови и предимно втора употреба) расте и приближава плътно дела на машините и апаратите. Делът на резервните части е относително стабилен.

Обемът на внасяните инвестиционни стоки и тяхната структура показват, че в нашата икономика не се провежда значима структурна и технологична модернизация, която да подготви условията за по-висока конкурентоспособност. За да има забележимо повишение на производството и на конкурентоспособността през следващите 5-7 години мащабната модернизация би трябвало вече да е набрала скорост. А данните от таблицата показват, че тя не е започнала. При тези условия не може да се очаква забележимо повишение на производството и на конкурентоспособността в средносрочна перспектива. Това е основание за сериозна тревога.

Ниският дял и неблагоприятната структура на внасяните инвестиционни стоки са предвестник на хилав растеж и ниска конкурентоспособност в средносрочна перспектива. И обратното – високият дял и благоприятната структура на внасяните инвестиционни стоки са предвестник на нарастващ темп на растежа и по-добра конкурентоспособност през близките 4-6-8 години.

Трето. Структурата на вноса по начин на използване не дава надежди за предстоящо повишение на растежа, ефективността и конкурентоспособността. Такова подобрение във функционирането на икономиката с интензивен растеж трябва да се предшества от чувствително повишение на вноса на инвестиционни стоки, при умерено повишение (дори трайна стабилизация) на вноса на суровини и материали и намаление на вноса на потребителски стоки. Нито едно от тези условия не е налице.

Времевият лаг между забележимото подобрение на структурата на вноса по начин на използване (особено вноса на инвестиционни стоки) и началото на ускорен догонващ конкурентоспособен растеж е поне 4-5 години. Икономическата статистика показва, че часовникът, който ще отброява продължителността на този лаг още не е включен. Това би трябвало да е основание за тревога по бъдещето на догонващия растеж и повишението на конкурентоспособността в България.

Заключение

През 2001-2005 г. намалява делът на селското стопанство в произведената БДС, стабилизира се и дори нараства делът на индустрията, расте делът на услугите.

Настъпват важни промени в структурата на БВП по компоненти на крайното използване: крайното потребление остава относително стабилно при силно ограничено потребление на преобладаващата част от населението; брутокапиталообразуването расте бързо; още по-бързо се влошава външнотърговското салдо и влияе неблагоприятно върху растежа.

Структурата на ДМА е относително стабилна. Делът на вносните машини, съоръжения и транспортни средства остава все още нисък и не подпомага достатъчно модернизацията на икономиката.

Балансът на потреблението на енергия показва, че са ниски технико-икономическите характеристики на технологиите за производство и пренос на енергия. Висок е делът на потребената енергия за собствени нужди на производителите. Големи са загубите и кражбите при преноса и разпределението на енергия. България изостава чувствително от ЕС по всички важни качествени показатели на производството и потреблението на енергия.

Подлежи на доказване целесъобразността от стремежа на България да бъде енергиен център на Балканите. Темпът на прираста на производството и потреблението на енергия трябва да изостава чувствително зад темпа на прираста на БВП.

Държавната политика трябва да стимулира към рязко увеличение на инвестициите за енергоикономични структури и технологии в потреблението на енергия вместо към безкрайно увеличение на производството на енергия.

Най-голям потребител на енергия е индустрията с лека тенденция към намаление. Следват домакинствата и транспортът. Енергоемкостта на продукцията е много висока. Необходими са мерки за чувствителното й намаление.

В рамките на промишлеността настъпват бавни промени във вътрешната й структура. Добивната промишленост запазва стабилен малък дял. Делът на преработващата промишленост е най-голям със слаба тенденция към повишение.

Бавно се променя структурата на продукцията на промишлените предприятия по подсектори. Суровинните и нискотехнологичните отрасли произвеждат около 75% от промишлената продукция. Това е доказателство за ниско технико-икономическо равнище на българската промишленост. Високотехнологичните подотрасли дават 2,0-2,5% от промишлената продукция.

Делът на железопътния транспорт в превозените товари намалява бавно, докато делът на автомобилния и тръбопроводния транспорт нараства. При формирането на структурата на транспорта трябва да се държи сметка за бъдещите екологични последствия.

Делът на износа (FOB) във външнотърговския стокообмен общо за периода е около 41% и бавно намалява, а делът на вноса (CIF) – около 59% и продължава да нараства.

Продуктовата структура на производството и износа по групи стоки по начин на използване е типична за слаборазвита страна. Суровините, материалите и посредствените по качество потребителски стоки са около 85%, а на инвестиционните стоки – около 15% от неенергийния износ. С такива стоки България не може да разчита на чувствително увеличение на износа и още по-малко – на неговата конкурентоспособност. Необходимо е още по-бързо и мащабно преструктуриране и технологично обновление на производството.

Продуктовата структура на централноевропейските страни ни изпреварва с 15-20 години, а на най-развитите страни членки на ЕС – със 40-50 години.

Структурата на вноса по групи стоки по начин на използване е косвен индикатор за бъдещ растеж и конкурентоспособност. Той показва каква е текущата подготовка на страната за по-висок бъдещ растеж и конкурентоспособност чрез внос на съвременни инвестиционни стоки. Тенденциите в тези направления са неблагоприятни. Те показват, че през близките години не се очаква масирана структурна и технологична модернизация на производството и другите сектори в България.

Начало

2.8 Външноикономическа политика

2.8.1. Обем, динамика и структура на външната търговия на България през периода 2000-2005 г.

Отвореността на българската икономика като типична характеристика се запазва и през анализирания период – съотношението стокообмен/брутен вътрешен продукт нараства от 90.2% през 2000г. на 100.2% през 2004 г., а през 2005 г. достигна 131%. Това показва, че настъпилите изменения в структурата на нашата икономика постепенно я адаптират към взискателните международни пазари, към глобалните интеграционни процеси. През 2005 г. стокообменът достигна 30.2 млрд.дол.(2.7 пъти нарастване спрямо 2000г.), в т.ч. износът 11.8 млрд.дол. (2.5 пъти нарастване спрямо 2000г.), а вносът 18.3 млрд.дол. (2.8 пъти нарастване спрямо 2000г.). Дефицитът в търговския баланс непрекъснато расте през годините поради изпреварващото нарастване на вноса. През 2005г. тенденцията се запазва - износът нараства с 19.7%, а вносът с 27.5%, като следва да се отбележи, че през отделни месеци износът нарасна повече от вноса, т.е. макар и не много забележимо, се ускоряват темповете на износа.

Регионален аспект на търговията

Европейската ориентация на външноикономическата политика през анализирания период доведе до нарастване на взаимната търговия със страните–членки на Европейския съюз. През 2005г. износът за ЕС(25) достигна 6.7 млрд.дол. (2.6 пъти нарастване спрямо 2000г.) и съставлява 56.7% от общия износ на страната. Другата група страни, в която е съсредоточен износът, са Балканските страни – обем на износа през 2005г. 3.9 млрд.дол. (2.5 пъти нарастване спрямо 2000г.) и 32.6% дял в общия износ. Наблюдава се ориентиране на износа към промишлено развитите страни – членки на ОИСР.

Обемът на вноса от страните-членки на ЕС(25) през 2005 г. е най-голям и възлиза на 9.1 млрд.дол. (2.9 пъти нарастване спрямо 2000г., дял от вноса 49.7%), но останалите обеми не са така съсредоточени както при износа. Следва вносът от ОНД – 3.8 млрд.дол. (2.1 пъти нарастване и дял 21.0%), Балканските страни – 3.0 млрд.дол. (3.5 пъти нарастване и дял 16.7%), азиатските страни – 1.8 млрд.дол. (5.4 пъти нарастване и дял 10%).

Дефицитът в търговския баланс през периода нараства от -1.7 млрд.дол. на - 6.5 млрд.дол (фоб/сиф). Характерно е, че почти с всички групи страни имаме отрицателен търговски баланс (със страните от ЕС(25) -2.4 млрд.дол., със страните от ОНД -3.5 млрд.дол. и др.), с изключение на Балканските страни (+784 млн.дол.), арабските страни (+241 млн.дол.) и африканските стани (+165 млн.дол.).

Стоков аспект на търговията

Обемът на износа на основните групи стоки – потребителски, суровини и материали, инвестиционни и енергийни ресурси – през анализирания период нараства повече от 2 пъти, но все пак могат да се откроят инвестиционните стоки (3.2 пъти нарастване, обем през 2005г. 1.8 млрд.дол.) и потребителските стоки (2.4 пъти нарастване, обем през 2005г. 3.4 млрд.дол.).

Структурата на износа практически остава постоянна и се формира от суровините и материалите – 43% (основно цветни и черни метали), потребителските стоки – 29% (основно дрехи, обувки, лекарства и козметика), инвестиционните стоки – 15% (предимно машини и апарати) и енергийни ресурси 13% ( предимно нефтопродукти и електроенергия). Най-динамично през периода нараства износът на транспортните средства (без автомобили) – нарастване 12.3 пъти, на мебели и домакинско обзавеждане и суровини за производство на храни – 3.8 пъти. Но тези динамични изменения все още не могат да повлияят върху структурата на износа поради ниските си обеми.

Вносът през анализирания период нараства малко по-бързо от износа – 2.8 пъти. Най-съществено е нарастването при инвестиционните стоки (3.2 пъти нарастване, обем през 2005г. 5.0 млрд.д.), следвано от суровините и материалите (3.0 пъти нарастване, обем през 2005г. 6.6 млрд.д.). Тези изменения са в унисон с поддържания икономически растеж през последните години. Най-малко е нарастването на енергийните ресурси (2.1пъти нарастване, обем през 2005г. 3.7 млрд.д.)

В структурата на вноса се забелязват съществени изменения. Делът на енергийните ресурси се понижава с 8 пункта (от 27% през 2000г. на 20% през 2005г.) в резултат на намалението на дяловете на почти всички енергийни ресурси – нефт, въглища и природен газ. Несъществено се понижава и делът на потребителските стоки (-0.4 процентни пункта) - основно поради понижението на дела на дрехите и обувките. Най-силно нараства делът на инвестиционните стоки – 4 процентни пункта (от 24% през 2000г. на 28% през 2005г.), следван от този на суровините и материалите – 3 процентни пункта (от 33% през 2000г. на 36% през 2005г.). Нарастването на дяловете се дължи преди всичко на транспортните средства, текстилните материали, пластмасите и каучука, черните метали.

Най-съществен принос за формирането на отрицателния търговски баланс имат инвестиционните стоки – 3.2 млрд.д. (транспортни средства, машини и апарати), енергийните ресурси – 2.2 млрд.д. (нефт, природен газ, въглища), суровините и материалите – 1.5 млрд.д. (текстилни материали, руди, пластмаса и каучук). Балансът от търговията с потребителски стоки е положителен, но стойността от близо 600 млн.дол. е твърде ниска за да компенсира отрицателните баланси от търговията с другите групи стоки.

Като цяло, формиралите се тенденции в обема, динамиката и структурата все още не водят до качествени промени. Запазва се суровинната ориентация на износа и тази към стоки с ниска степен на преработка. Наблюдават се и положителни промени – най-силно през анализирания период се увеличи износът на инвестиционни стоки (сигнал за качествени промени), а през отделни месеци на 2005 г. износът нараства по-бързо от вноса. Независимо от това те са твърде недостатъчни за да променят формиралите се тенденции.

Експортни приоритети

Провежданата икономическа политика през анализирания период акцентира върху “хоризонталните приоритети”, т.е. върху развитието на дейности, които създават благоприятни условия за развитие на всички сектори на икономиката, в т.ч. експортно ориентирани. Именно, утвърдилите се регионални и стокови измерения на външната търговия през анализирания период следва да се разглеждат като експортни приоритети. Регионалният аспект е резултат от провежданата икономическа политика към все по-голяма либерализация на търговията и бъдещото членство на страната в ЕС. В този смисъл регионалният аспект е ясно определен – Европейски съюз – и се потвърждава от направеното до сега в тази област. През 2005г. делът на ЕС(25) в износа възлиза на 57%, а този на вноса на 50%. Стоковият аспект е резултат от съществуващия производствен потенциал на страната, от качеството на предлаганата експортна продукция, от степента на технологичното обновяване на производството, от интензивността на инвестициите в отделните сектори, от нивото на потребителското търсене на външните пазари, от изискванията на външните пазари за качество, от формиралите се тенденции в областта на износа и др. Всички тези характеристики очертават регионалните аспекти на стоковия приоритет. Така през анализирания период като приоритетни могат да бъдат изведени следните експортни производства: дрехи и обувки – с европейска ориентация, лекарства, козметика, електроенергия – с неевропейска ориентация. Със значителен потенциал за експортни приоритети са храните, електрическите машини, уреди и апарати, резервни части и оборудване, текстилни материали, кожи, нефтопродукти, цимент. Делът на ЕС (25) в износа на редица стокови групи е определящ – над 70% (дрехи и обувки, мебели и домакинско обзавеждане, текстилни материали), над 60% (храни, цветни метали, резервни части и оборудване.

Конкурентни български експортни производства

За определяне на конкурентните български експортни производства са използвани елементи от методологията на Портър.[40] Според получените резултати през анализирания период като конкурентни могат да се откроят дрехи, обувки, цветни и черни метали, храни (напитки), аграрни суровини, руди и минерали, нефтопродукти, текстил, химически продукти (лекарства и козметика). На практика това са почти всички приоритети. Може да се направи извода, че експортно ориентираните производства, проявили се като приоритети, се характеризират и с конкурентност на международните пазари. Проблемът е, че групите стоки, с които сме конкурентни на международните пазари, се характеризират със сравнително ниска добавена стойност. Независимо от това нашата страна реализира своите конкурентни предимства на международните пазари.

За анализ на конкурентните предимства на българските изделия на международните пазари е използвана информация за световния износ през периода 1988-2003 г., като възможността за сравнение обхваща 50 страни (ЕС 15+10 и други страни от Европа, Америка, Азия и Африка), попадащи между водещите търговски партньори на нашата страна през последните години и формиращи 80-90% от обема на външната ни търговия. За количествена оценка на конкурентните предимства е избран един от индексите на Баласа. Получените резултати са осреднени за целия период с цел получаването на типични средни стойности, които са по-лесни за възприемане и сравнение.

В анализа са обхванати 232 групи стоки, които включват цялото разнообразие на изнасяните продукти от всички 50 страни. Резултатите показват, че в 30% от случаите българските изделия притежават конкурентни предимства. Първите места се заемат от изделията на металургията (цветна и черна), след което се нареждат различните видове дамски и мъжки дрехи, както и суровините за извличане на растителни масла, минералните торове.

Български експортни изделия с най-високи конкурентни предимства

От анализа на конкурентните предимства за българските изделия на международните пазари става ясно, че между страните от ЕС (15), наш основен конкурент е Гърция, следвана от Португалия и Испания. Но ако се погледне на Гърция от гледна точка на географското й разположение, то тя е балканска страна. Между новите страни-членки на ЕС основен конкурент на нашата страна е Кипър. Аналогично на Гърция, от гледна точка на географското разположение, Кипър е балканска страна. Останалите страни, които са основно от групата на бившите социалистически страни, са ни изпреварили в съществуващите “пресечни точки” на международните пазари.

Следователно, страните, които най-често реализират по-високи конкурентни предимства от нашата страна на различните международни пазари на практика са балканските и други, сравнително близо разположени до България. Към териториално отдалечените страни можем да отнесем преди всичко Китай, Мексико и Сингапур, но с тях се конкурираме общо в 2 области – машини и оборудване и минерални горива и смазочни материали. Следователно нашите основни конкуренти на международните пазари са балканските страни и тези с близко териториално разположение.

Поради различията в структурата на икономиката между България и европейските страни ЕС (15) и специализацията в производството на конкретни експортни продукти нашата страна притежава безспорни конкурентни предимства в областта на металургията, дрехите и обувките, парфюмерията и козметиката, торовете, горива и смазочни материали. Конкурентните предимства по отношение на вече разширения Европейски съюз ЕС (25) се свеждат до металургията, дрехите и обувките. Страните от ЕС (15) притежават по-високи конкурентни предимства в областта на преработените и непреработените селскостопански изделия и в областта на машините, т.е. в областта на стоките с висока добавена стойност.

Области, в които България отстъпва по конкурентни предимства на други страни

Извън ЕС най-силна конкуренция нашата страна изпитва в областта на дрехите и обувките, минерални горива и смазочни материали, храни и живи животни, животински и растителни масла, цимент и строителни материали.

Очертават се няколко групи страни, от които България изпитва най-силна конкуренция. Преди всичко Молдова, която има най-високи конкурентни предимства в търговията с 10 групи стоки (суров тютюн, маслодайни семена, алкохолни напитки, стъклени артикули, царевица, сурови кожи, захар, пчелен мед). Следват Грузия, Македония, Албания, Кипър и Египет, които имат най-високи конкурентни предимства в 4-6 групи стоки (олово, цинк, дамски облекла, мъжки облекла, обувки, синтетични влакна, брашно, строителни материали).

Нашата страна има най-високи конкурентни предимства, в сравнение с всички останали страни, само в един случай – санитарни артикули, котли и радиатори за отопление.

Сравнителният анализ на конкурентните предимства позволява да се заключи, че при съществуващата структура на износа и нива на конкурентни предимства на експортните производства и през близките години България ще бъде в силна конкурентна среда. Това е от особено значение за структуроопределящите стокови групи в българския износ– текстил и облекло, металургия, нефтени масла, както и за тези с по-малък принос – фармацевтика и козметика, напитки, машини, торове, плодове и зеленчуци, мебели и др., но всички със своите конкурентни предимства. Тези констатации са важни за очертаването на стратегията на българския износ, както от гледна точка на развитието на съществуващите експортни производства, така и от гледна точка на обновяването на стоковата структура. В дългосрочен аспект едва ли можем да се задоволим с конкурентоспособност в облстта на суровините и стоките с ниска добавена стойност.

Обновяването на стоковата структура на износа в контекста на Лисабонската стратегия означава навлизане на наукоемки стоки, с по-висока степен на преработка, резултат от иновационни промени. Износът на високотехнологични продукти от България [41] расте, въпреки, че делът им е твърде нисък (2000 г. 1.6%, 2004 г. 2,5% от общия износ). Резултатите са по-добри само от тези на Турция (1,9%), но в сравнение с 2003 г. Турция подобрява дела си с 0.1 процентни пункта, доqато ние го понижаваме с 04 процентни пункта. Освен това губим достигнатите предимства пред Латвия и Полша. Водеща е Малта, в износа на която през 2004 г. високотехнологичните продукти съставляват 56%, докато за страните от ЕС25 делът е 18%. Изоставането в тази област е в пъти и налага много интензивна и целенасочена работа.

Текуща сметка и платежен баланс

През периода 2000-2005г. текущата сметка на платежния баланс е постоянно отрицателна. Размерът й се увеличава постоянно и през 2005 г. се оценява на -3133 млн.д. Тази стойност се равнява на 12% от БВП и вече с основание заостря вниманието на анализаторите от международните финансови институции. Най-голям принос за това има търговският баланс, който продължава да бъде отрицателен и през анализирания период нарасна близо четири пъти, достигайки -6.5 млрд.д. Услугите традиционно оказват положителното въздействие, но то не е достатъчно, въпреки, че приходите от туризъм и транспорт нарастват над 2 пъти и през 2005г. възлизат на 3.5 млрд.д.

Ръстът на преките чуждестранни инвестиции увеличава финансовата сметка на платежния баланс, която изцяло компенсира отрицателната текуща сметка.

Като процент от БВП след 2000г. текущата сметка няма ясно изразена тенденция, колебае се в рамките на 6-9%, с изключение на 2005 г., когато се оценява на 12%.

2.8.2. Обем, динамика и структура на преките чуждестранни инвестиции през периода 2000-2005 г.

Общият обем на инвестициите в нашата страна (вътрешни и преки чуждестранни) през периода се оценява на около 28 млрд.евро, като съотношението между вътрешните и преките чуждестранни инвестиции е 1 към 2 в полза на вътрешните. Това показва, че националният инвестиционен ресурс е близо 2 пъти по-голям от чуждестранния, но тенденцията е към намаляване на това съотношение, т.е. ролята на преките чуждестранни инвестиции през анализирания период нараства.

Преките чуждестранни инвестиции запазват своето динамично развитие и през анализирания период възлизат на 9 млрд.евро., като този обем е почти 70% от ПЧИ, привлечени от началото на 1992г. Очакванията за 2005 г. възлизат на над 2 млрд.евро. Като цяло нашата страна е привлякла инвестиции от над 100 страни, но те са силно концентрирани – първите 10 страни формират 65%, а първите 15 страни формират 74% от инвестициите през анализирания период. Страните, проявяващи най-голям инвестиционен интерес към нашата страна през анализирания период са Австрия (14%), Гърция (11%), Италия (8%), Холандия (7,5%), Германия (6%). Тези страни формират 46% от общия обем на ПЧИ през периода. Същевременно те формират около 40% от износа през периода и 35% от вноса. Това показва, че водещите търговски партньори на нашата страна проявяват и инвестиционен интерес, а това от своя страна е потенциал за ускоряване на търговията.

В структурата по видове преобладават тези в “дялов капитал” (62%), “друг капитал” (27%) и реинвестирана печалба (11%). Характерно е, че реинвестираната печалба нараства 3,3 пъти спрямо 2000 г. , а “друг капитал” 4.1 пъти. Тези промени са показателни за формиралия се благоприятен инвестиционен климат в страната. В допълнение към констатираните изменения е фактът, че през 2005 г. преобладаващата част от чуждестранните инвестиции са “на зелено”.

Анализът на структурата на инвестициите по икономически отрасли показва, че след 2000 г. най-много инвестиции са привлечени в преработващата промишленост (22%), търговия, ремонт и техническо обслужване (19%), транспорт, складиране и съобщения (13%), финансово посредничество (17%), производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия (8%) и операции с недвижими имоти (11%). За всички останали отрасли остава едва 1%. Това е показател за почти нулевия интерес към отрасли като селско, ловно, горско, рибно стопанство, здравеопазване, образование, добивна промишленост, хотели и ресторанти. Положителното е, че инвестициите основно са ориентирани към сферата на производството, но през отделните години обемите са твърде непостоянни и не позволяват извеждане на стабилна тенденция.

2.8.3. Оценка на провежданата външноикономическа политика през 2000-2005 година и предложения за по-ефикасна политика през следващите години в контекста на присъединяването към ЕС

Либерализация на търговията

През анализирания период в областта на либерализацията на търговията политиката бе ориентирана преди всичко към сключване на различни споразумения с цел облекчаване на взаимната търговия. В контекста на присъединяването на нашата страна към Европейския съюз приключи преговорният процес. България пое редица ангажименти, които се очаква да окажат положително въздействие върху търговията още преди присъединяването. Изгодата от либерализацията на търговията следва да се търси в по-ефективното използване на вече създадените благоприятни условия за достъп на българската експортна продукция до външните пазари. В този смисъл се засилва необходимостта от маркетинговите проучвания с цел правилно позициониране на българската експортна продукция на международните пазари от гледна точка на поглъщателни способности, изисквания за качество, равнище на покупателна способност и др.

Външнотърговски режим и митническата политика

Политиката по разширяването на либерализация на търговията бе тясно свързана с външнотърговския режим и митническата политика. Подписаните споразумения за облекчаване на търговията на практика засилиха ролята на външнотърговския режим като регулиращ инструмент и ориентираха митническата политика към постепенно редуциране на митническите ставки. Така средната стойност на митото за целия внос се понижи от 14% през 2000г. на 11,5% през 2005г. За промишлените стоки намалението е от 11% на 8,6%, а за селскостопанските стоки съответно от 24% на 22,9%. За много партньори на нашата страна търговията с промишлени стоки вече е безмитна. Настъпилите изменения в тази област са резултат от адаптирането на българската митническа политика към тази на Европейския съюз като част от цялостната подготовка за членство. Това означава, че българският пазар ще става все по-лесно достъпен за чуждите изделия. Следователно, за да не се стигне до нежелани ефекти от продължаващата тенденция на либерализиране на външнотърговския режим и понижаването на митническите ставки е необходимо съществено повишаване на качеството на произвежданата продукция. Това означава по-сериозно ориентиране на преките чуждестранни инвестиции към сферата на производството, към производството на стоки, заместващи вноса, както и форсиране на политиката за насърчаване на износа в рамките на глобалните тенденции за осъществяване на международна търговия. Именно тази хронология е в основата на успеха на азиатските страни, позволила им да преодолеят редица строги нетарифни ограничения по отношение на произход, качество, химичен състав, безопасност и редица други.

Политика за насърчаване на износа

Подписаните споразумения за създаване на зони за свободна търговия са добра основа за насърчаване на търговията. През анализирания период се повиши търговията със всички страни, с които сме подписали подобни споразумения. Но международната практика показва, че няма единна успешна политика за насърчаване на износа. Различните стратегии, които следват отделните държави в областта на насърчаването на износа до голяма степен зависят от състоянието на икономиката на страната, етапа на развитие в който тя се намира, от международната икономическа и политическа ситуация. Независимо от това, съществуват елементи в политиките на отделните страни, които са довели до положителни резултати в равнището, динамиката и структурата на износа и могат да залегнат в българската политика по насърчаване на износа.

Нашата страна все още няма стратегия за развитие на износа, въпреки, че през последните 2 години започна работа в тази насока. Практически са изведени основните партньори и стоковите групи, на които може да се разчита в бъдеще (дрехи и обувки, черна и цветна металургия, мебели, нефтопродукти, парфюмерия и козметика, храни и др.), но тези групи стоки не са в състояние да доведат до съществено нарастване на износа, защото отразяват дългогодишния проблем на българския износ – преобладаващата роля на стоките със сравнително ниска добавена стойност. Необходима е сериозна промяна на стоковата структура на износа, но както личи от постигнатите резултати през последните години задачата не е никак лесна.

Делът на високотехнологичните изделия [42] в българския износ през 1999г. е най-нисък (1,7%) в сравнение с този на новоприетите страни в ЕС, Румъния (2,8%) и Турция (3,4%). През 2003 г. нашият дял (2,9%) става по-голям от този на Турция (1,8%), Полша (2,7%) и Латвия (2,7%), но все още е твърде нисък в сравнение с Малта (56%), Унгария (22%), Чехия (12%), или средното ниво на страните от ЕС25 (18%). През 2004 г. нашият дял се понижава до 2,5% и е по-голям единствено от този на Турция (1,9%). Независимо от това тенденцията е положителна и заслужава внимание, още повече, че през 1999-2004 г. нашата страна регистрира едно от съществените нараствания на дела на високотехнологичните изделия в износа (0.8 пункта). То е по-голямо от това на Литва, Полша, Румъния, Малта, но е твърде далеч от това на Кипър (11,9 пункта), Чехия (5.7 пункта) или Унгария (5,2 пункта). Негативни са тенденциите в измененията на дела за Турция (-1.5 пункта), за Естония (-0.2 пункта), както и общо за страните членки на ЕС25 (-2,2 пункта). Следователно, политиката по технологичното обновяване на експортния потенциал на страната през последните години се осъществява твърде бавно. Работата в тази насоки би следвало да се ускори и засили значително, защото анализите показват, че суровинната ориентация на българския износ и към износ на стоки с ниска степен на преработка се запазва.

Политиката по насърчаване на износа би била по-ефективна ако обхваща и дейността по насърчаване на взаимоотношенията между българските и чуждите фирми. Областите на това сътрудничество ще допринасят за изменението на производствената и търговската структура. Като се има пред вид, че основната задача на бъдещото развитие трябва да бъде промяната на производството и търговията към стоки с по-висока степен на преработка става ясно, че сътрудничеството трябва да е ориентирано към създаването на производствени структури на базата на последните достижения на науката и техниката и при умело използване и прилагане на вече натрупаните от чуждестранните фирми знания, умения и опит при разработването на нови технологии, продукти и услуги. Без съмнение тази дейност трябва да бъде съчетана и с по-голямата практическа ориентация на научноизследователската дейност, защото средствата не са особено големи. Като дял от БВП (0,5%) с разходите си за научни изследвания нашата страна е на опашката, докато в Словения те са 1.5%, в Чехия 1,3%, в Унгария 1%, в Турция 0,7%, в Румъния 0,4%. По разходите, които бизнесът прави в тази насока се оказва, че те са 5 пъти по-малки от общите, като няма страна с по-лошо съотношение. Това показва, че българският бизнес все още не осъзнава необходимостта от инвестиране в НИРД. Но ако не я осъзнае днес, утре ще бъде късно, и единственото до което може да се стигне е пряката технологична зависимост от чуждите фирми.

Политиката по насърчаване на износа би следвало да бъде свързана и с ефективното използване на предприсъединителните фондове на ЕС с цел качествени структурни промени в промишлеността, преди всичко в областта на информационните технологии, биотехнологиите и технологиите за опазване на околната среда. Подобна политика ще даде възможност за сближаване на отрасловите и продуктовите структури, което след пълноправното членство ще бъде добра основа за дългосрочна специализация и производствено коопериране. В противен случай присъствието ни на европейските и другите пазари ще продължи да бъде основно суровинно и отчасти ниско и средно технологично.

Успешното прилагане на политиката по насърчаване на износа е немислимо без наличието на адекватен институционален апарат. В условията на преход държавата създаде такъв – Изпълнителна агенция за насърчаване на търговията (ИАНТ), Агенцията за експортно застраховане (АЕЗ), Насърчителна банка (НБ), Агенция за чуждестранни инвестиции (АЧИ), Агенция за малки и средни предприятия (АМСП) и други. Практиката показа, че подобряването на ефекта от функционирането на тези институции налага да се активизира, синхронизира и координира работата им така, че предлаганите от тях услуги да достигнат до нуждаещите се български и чуждестранни фирми. Именно това наложи разширяването на функциите на АЧИ и преименуването й в Агенция за инвестиции. През 2004г. също бе осъществено сливане на АМСП с ИАНТ с наименование Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия. До колко това са най-удачните промени в тази насока трудно може да се каже още сега, но е факт, че дейността по насърчаването на износа не е ясно изразена.

Изучаването на опита на другите страни показва, че външноикономическата политика е ключова за реализирането на интензивен икономически растеж, за привличането на чуждестранни инвестиции, за осъществяването на качествени структурни промени в експортно ориентираните сфери. Ролята на износа като генератор на икономически растеж е всепризната. Ето защо, през следващите години България трябва да се придържа към основните елементи на успешната политика за насърчаване на износа:

· Възможността износителите да продават по реални международни цени. Използваната от много страни политика на защита на пазара от вноса не се съгласува с политиката за насърчаване на износа. Тя поставя износителите от дадена страна предварително в по-неблагоприятни конкурентни условия, в сравнение с износителите от други страни, и става пречка за утвърждаването на международните пазари в условията на нарастваща икономическа глобализация. В противовес на тази политика е създаването на специални условия (експортни зони), които запазват конкурентните преимущества на износителите. Следователно, ключът към успеха е в оптималното съчетаване на либерализацията на външната търговия и привличането на преки чуждестранни инвестиции с провеждането на агресивна експортна политика.

· Мащабното финансиране на износа е друго задължително условие за успешна експортна политика. Степента на съчетаване на източниците и начините на финансиране на износа зависят от възможностите на държавата и от избора на донорите, на които тя разчита. Така държавата може да финансира конкретен износ за сметка на отрасли и производства, които са ориентирани към вътрешния пазар. Държавата може да финансира износа чрез съчетаване на бюджетни средства и широка мобилизация на частни източници на финансиране. За целите на стимулирането на износа широко се използват външни източници на финансиране като заеми, кредити, помощи и други.

· Държавната помощ за навлизане и утвърждаване на международните пазари е третият елемент за провеждане на успешна експортна политика. Тя присъства във всички варианти на политиката за насърчаване на износа. Дори и в най-крайните, когато държавата видимо се оттегля от решаването на проблемите на износа и ги оставя на пазара. Но и в тези случаи успехът на износа е резултат от създаването на благоприятен инвестиционен климат за националните и чуждестранни инвеститори, производители и износители. Това е една от най-важните икономически задачи на държавата.

· Гъвкавост на политиката за насърчаване на износа е следващият елемент за успех. В процеса на своето развитие много страни нееднократно са променяли мерките за насърчаване на износа (финансови и нефинансови) – отхвърляне на неудачните и разширяване на тези, които водят до успех.

Привличане на повече преки чуждестранни инвестиции

Както бе отбелязано, през последните 5 години обемът на преките чуждестранни инвестиции нарасна значително повече, отколкото в началото на 90-те години. Като дял от БВП нарастват от 8% през 2000г. на 13,9% през 2004 г., и по предварителни данни през 2005 г. делът им се оценява на 8.3%. Това е положителна оценка, особено от гледна точка на факта, че през 2005 г. преобладават чуждестранни инвестиции “на зелено”. Но едва ли обемът на чуждестранните инвестиции е достатъчен за съществени структурни промени в икономиката и в износа. Независимо от това българската икономика се характеризира с добра инвестиционна активност, между първите в региона е по привличане на чуждестранни инвестиции на глава от населението, добри са сравнителните показатели по интензивност [43] на инвестициите и др. Това показва, че приетият Закон за насърчаване на инвестициите е добра стъпка към увеличаване на обема, но все още има какво да се желае по насочването на преките чуждестранни инвестиции. Процесът е комплексен и се нуждае от група от мерки, които биха гарантирали привлекателни условия за ПЧИ.

· Базови мерки за създаване на благоприятен инвестиционен климат. Благоприятният инвестиционен климат включва стабилни политически и макроикономически условия, защита на правото на собственост. Подобряването на инвестиционния климат не може само по себе си да обезпечи нарастване на чуждестранните инвестиции. Практиката в другите страни показва, че подобряването на инвестиционния климат е необходимо, но не е достатъчно условие. Трябва да бъдат създадени правните основи на дейността на чуждестранните инвеститори и специфичните стимули за ПЧИ, насочени към повишаване на инвестиционната привлекателност на страната.

· Правни и административни основи на дейността на чуждестранните инвеститори. Ефективността на тази група мерки в голяма степен зависи от това до колко са реализирани базовите мерки за създаване на благоприятен инвестиционен климат. В резултат от това един и същ пакет от законодателни механизми и гаранции може да има различно въздействие върху инвестиционната привлекателност на страната. В повечето случаи страните от ЦИЕ предоставят на чуждестранните инвеститори допълнителни гаранции за стопанска дейност.

· Специфични стимули за ПЧИ. В съвременните условия към най-важните специфични стимули за чуждестранните инвеститори могат да се отнесат следните:

a) Фискални стимули: временно освобождаване от данъци, отстъпки върху данък печалба, отстъпки по отношение на средствата, използвани за инвестиране и реинвестиране, ускорен режим на амортизационни отчисления, отстъпки при осъществяването на дейности, свързани с НИОКР и др.

b) Финансови стимули: държавни субсидии за покриване на част от стартовите разходи, отстъпки или гаранции при предоставяне на кредити, осигуряване на благоприятни условия на държавно застраховане, държавно участие в акционерния капитал

c) Други стимули: държавни разходи за създаване на инвестиционна инфраструктура, създаване на зони със специален икономически статут и др.

Ефикасността на политиката на привличане на ПЧИ изисква ориентиране към приетите в международната практика принципи, а също и преглед на областите, в които те се насочват. Ограничеността на инвестиционния ресурс изисква ясно решаване на такива въпроси като методите за стимулиране, целите за които трябва да се изразходват средствата, приоритетните области за привличане на ПЧИ, на кого, при какви условия и кой може да предоставя облекчени условия.

Ако се приеме, че базовите мерки, както правните и административни основи до голяма степен са налични, то за нашата страна първостепенно значение придобиват специфичните стимули. Международната практика показва, че тяхното използване може да се превърне във важен инструмент за привличане на повече инвестиции.

Независимо от доста критичното отношение на международните организации към използването на посочените стимули, те активно се използват в конкурентната борба за привличане на ПЧИ. Нещо повече, през 90-те години използването на мерките за стимулиране в световен мащаб значително се разшири. В практиката на развитите страни преди всичко се използват финансовите стимули и инвестициите в инфраструктура, а развиващите се страни и тези в преход – фискалните мерки.

Източник на засилена инвестиционна активност за нашата страна може да бъде и превръщането на български фирми в доставчици на чужди фирми чрез възлагане и изпълнение на неосновните им дейности, или чрез широко разпространения аутсорсинг. На този етап у нас тази дейност обхваща познатото ишлеме в текстилната, обувната и мебелната промишленост, както и в сектора на информационните технологии и предоставянето на бизнес услуги. Всички аргументи “за” или “против” аутсорсинга в глобализиращата се икономика отстъпват пред необходимостта за намаляване на разходите с цел устояване на конкуренцията и повишаване на конкурентоспособността. Поради това няма съмнение в разширяването на тази дейност в световен мащаб. Но аутсорсингът не бива да се разглежда като решение в дългосрочна перспектива, защото името на доставчика-производител остава скрито. Той трябва да се използва за разнообразяване и повишаване качеството на производството и износа, за придобиване на нови знания и умения от областта на маркетинга и мениджмънта, за навлизане на високите технологии в националната икономика и др. с цел последващо утвърждаване на българско производство. В този смисъл аутсорсингът би следвало да навлезе по-сериозно в българското машиностроене, а защо не и в хранително-вкусовата промишленост.

И така, политиката по отношение на ПЧИ трябва да бъде фокусирана върху премахването на формалните ограничения и административни бариери от пътя на чуждестранния капитал, върху използването на система от гаранции, която да отчита спецификата на процеса на чуждестранното инвестиране и да бъде способна да компенсира изоставането, резултат от досегашния инвестиционен климат.

Намаляване на дефицита в текущата сметка и платежния баланс

Без съмнение увеличаването на дефицита в текущата сметка има негативно отражение върху платежния баланс, но едва ли трябва да се ориентираме към политика на обезателно нулиране на текущата сметка. Очакванията за икономически растеж са свързани със задължителен внос на суровини и инвестиционни стоки, нещо което ще допринася за запазването на дефицита. В този смисъл е необходимо краткосрочно поддържане на разумна отрицателна текуща сметка от порядъка на 5-6%. Краткосрочно, защото дългосрочното поддържане на голяма отрицателна текуща сметка повишава външната задлъжнялост.

На този етап дефицитът се финансира изцяло от преките чуждестранни инвестиции, но това не бива да се абсолютизира, защото поведението на инвеститорите е динамично и изцяло зависи от предлаганите условия за инвестиране.

Анализът на елементите на текущата сметка показва, че резервите за намаляване на дефицита се крият в ускоряването на темповете на нарастване на износа, т.е в прилагането на целенасочена политика за насърчаване на износа, за изменения в неговата структура. Те се крият и в ориентирането на инвестициите към сферата на производството, в подобряването на предлагания туристически продукт и другите услуги.

Следователно, целесъобразната политика в тази посока е запазването на разумни отрицателни равнища с едновременно насърчаване на износа и инвестициите. Подобна политика ще даде възможност за отраслово преструктуриране и доближаване до структурите на европейските икономики, ще позволи ефективно интегриране в европейските структури, ще даде възможност за реализиране на ускорени темпове.

Изводи:

Формиралите се тенденции в обема, динамиката и структурата на външната търговия все още не водят до качествени промени;
Запазва се суровинната ориентация на износа и тази към стоки с ниска степен на преработка;
Реализираните конкурентни предимства на международните пазари са в областта на групи стоки с ниска степен на преработка;
Търговията в голяма степен е либерализирана, износът расте по-бавно от вноса, в резултат на което търговският баланс продължава да се запазва отрицателен;
Преките чуждестранни инвестиции се развиват динамично;
Страната няма стратегия за развитие на износа.

Препоръки:

Разработване на стратегия за развитие на износа с цел:

повишаване обема на износа;

намаляване размера на отрицателния търговски баланс;

намаляване размера на отрицателната текуща сметка;

повишаване дела на високотехнологичните изделия в износа;

повишаване на разходите за научни изследвания;

ефективно използване на предприсъединителните и структурните фондове на ЕС и др.

Оптималното съчетаване на либерализацията на външната търговия и привличането на преки чуждестранни инвестиции с провеждането на агресивна експортна политика.

Начало

2.9. Интеграционна политика и подготовка за присъединяване към ЕС

2.9.1. Оценка на състоянието на интеграционната политика и избор на приоритети за бъдещото й формиране

Присъединяването на България към ЕС е реална перспектива, която поставя пред стопанското управление предизвикателства относно провеждането на национална интеграционна политика съобразно изменящите се условия както в българската икономика, така и в самия интеграционен процес в ЕС. Формирането на националната интеграционна политика се намира в първоначален стадий, който на практика не е приключил, въпреки завършването на преговорния процес, доколкото все още предстои изпълнение на поетите ангажименти за подготовка за присъединяване чрез цялостно прилагане на договорените планове за действие и мерките за постигане на съответствие с изискванията на ЕС. С приключването на подготовката за членство на България в ЕС евентуално от 2007 г., интеграционната политика предстои да се доразвие и обогати във връзка с изпълнението на Националния план за социално-икономическо развитие за периода 2007-2013 год., така също и актуализацията на приоритетите на развитие на България в съответствие с всички базисни препоръки на ЕС относно перспективните насоки за стопански растеж, заетост и конкурентоспособност, както и за изпълнение на Финансовата рамка на ЕС за периода до 2013 год.

Националната интеграционна политика тепърва трябва да отговори по-цялостно на необходимостта да допринесе за постигане на специфичната за интеграционния процес взаимозависимост между Общността и отделната страна-членка в пълния обхват на прилаганите политики, механизми и инструметариум на ЕС. По думите на П. Лами поуките от европейската интеграция за всяко управление са свързани с разбирането, че освен политическата воля за успеха на интеграцията има значение тя да бъде добре дефинирана и организирана [44].

На основа на по-доброто познаване на механизмите и инструментариума на интеграционните политики на ЕС, така също и чрез критичната самооценка на допуснатите пропуски при преговорния процес с ЕС поради липса на необходимия капацитет, националната интеграционна политика трябва да оползотвори по-добре в бъдеще възможностите за самостоятелен избор на национално равнище в конкретни сфери, политики и области на интеграцията. На съвременния етап такъв тип национална интеграционна политика е немислима без задълбоченото познаване на собствените вътрешни проблеми и овладяване на общностните политики и механизмите, съчетано с повишаването на институционалния и административен капацитет за стратегическо и оперативно планиране и управление на участието на България в интеграцията с ЕС.

България проведе и приключи преговорите си за присъединяване към ЕС във важен преходен етап от развитието на самия интеграционен процес в ЕС, при който не само стана възможна консолидацията на устойчивия преход към Икономическия и валутен съюз и въвеждането на еврото, но продължиха многостранните усилия за политическа и институционална интеграция, която да даде отговор на избора на посока на развитие към общностна интеграция с наднационални характеристики и едновременно с това да се осъществи успешно поредното разширяване на ЕС с 10 нови страни-членки. Динамичният процес на реформи в самия ЕС, както и цялостната реализация на предприсъединителната стратегия на ЕС от края на 90-те години на практика придадоха специфични особености на самия преговорен процес и подготовката на България за присъединяване.

Важна особеност е безспорно продължаващият процес на изграждане на интеграционната общност на ЕС в политическо-икономически, правен и институционален аспект. Това оказа несъмнено влияние върху преговорния процес, защото той се отличава с текущата актуализация и поетапно допълване и завишаване на изискванията на ЕС за постигане на съответствие с напредъка на интеграционния процес в ЕС (включително и прилагане на добри практики, възприемани текущо в самия ЕС). Разширяването на ЕС оказа значително влияние върху реформения процес в самия ЕС-15, така също и в отделни “стари” страни-членки. В участието си в предприсъединителните програми на страните-кандидатки “старите” страни-членки показват както различни национални модели на участие в

ЕС, така също и различна ефикасност на прилагането на общностните политики, механизми и инструменти. Своеобразната конкуренция на конкретни национални подходи на страните-членки в реализацията на интеграционния процес в собственото им стопанско развитие позволява тепърва да бъдат осмисляни по-прагматични възможности при провеждането на националната интеграционна политика на България.

Втора важна специфика на преговорния процес при настоящия етап на разширяване на ЕС е нарастващото взаимодействие и взаимно влияние между изискванията на ЕС към страните-кандидатки за членство и поуките от хода на на предприсъединителната подготовка на отделни страни-кандидатки. Това на свой ред допринесе за непрекъснато дообогатяване на подходите и изискванията на ЕС към преговорния процес и често пъти е причина ЕС като преговаряща страна да премине към прилагането на по-дисциплиниращи общи подходи и концепции спрямо преговарящите страни-кандидатки. За България и Румъния определено изоставане в преговорния процес даде възможност на европейските институции да извличат поуки от предприсъединителната подготовка в страните от Централна Европа и да се актуализират изискванията за реформи съобразно вече реализирани добри резултати и практики в други страни-кандидатки.

Трета особеност на съвременното състояние на интеграционната политика на България е наличието на остра необходимост от значително подобряване на капацитета на вземане на решения в европейските институции чрез съучастие на прагматични коалиции с партньори сред страните-членки във връзка с формирането на всеки конкретен вид интеграционна политика. Досега самият характер на водене на преговорния процес не позволи в необходимата степен съзряването на собствен преговорен потенциал за участие в институциите на ЕС.

Целият досегашен опит на нашата страна в подготовката за присъединяване в по-критичен аспект се отличава с няколко основни характеристики на интеграцията в ЕС, които повлияват силно отношенията на България с ЕС през преговорния процес. Тяхното пренебрегване може да се окаже с неблагоприятни последици за националната интеграционна политика в перспектива:

На първо място, в условията на нарастване на специализацията на институциите на ЕС се наблюдава създаване на текуща зависимост от оценката и концептуалната визия на съответните партниращи представители на институциите на Общността в конкретните области на интеграцията. Това създава рискове от неустойчивост на провежданите промени, особено в условията на постепенно изграждане на институционален и административен капацитет, необходимост от повишаване на професионалното осмисляне на транспонирането на правото на ЕС и прилагането му съобразно националните условия. Самото постигане на съвместимост с изискванията на ЕС същевременно се свързва с възникването на “свръхочаквания” от интеграционния процес, без да се отчитат всички свързани разходи и ползи от прилагането на изискванията на ЕС.

На практика намаляването на възможността да се апробират по-добре управленчески алтернативи при подготовката за присъединяване се превърна в ограничител на “полето” за свободен избор при формирането на националната интеграционна политика. При избраната от страна на ЕС технология на мониторинга и оценката на напредъка в подготовката за присъединяване от страна на ЕС, постигането на съответствие с изискванията придоби приоритетно значение. При това , обаче, собствената управленческа и икономическа рационалност не се ангажира в достатъчна степен с подобаваща самостоятелна роля при оценката на специфичните национални проблеми. Това практически означава, че интеграционната политика се “натоварва” досега предимно с отговорността, че е провеждана в съответствие с изискванията на ЕС.

През последното десетилетие институциите на ЕС нерядко са заемали публична позиция, за това, че правителствата на страните-членки, основавайки се на принципа на субсидиарността поемат своята отговорност за транспонирането на правото на ЕС и на реформите в Общността, като в повечето области на стопанската политика от тяхната роля зависи прилагането и съвместимостта на ефектите от интеграцията с националните интереси. Същевременно редица проблеми в самия ЕС относно перспективата за наднационалния характер на развитието на институциите, взаимното съгласуване и по-ефективната координация на интеграционния процес и дори обсъждането на актуализацията на реформата на общи, общностни политики през последните години се отличават със значителни различия между отделни страни-членки и остават открити за реформения процес в ЕС. Например реформата на Общата селскостопанска политика на ЕС поради сложните си последици отново е отложена за обсъждане на по-късен етап в хода на изпълнение на Финансовата рамка за периода 2007-2013 год. Това означава, че ЕС продължава да се развива чрез многостранния процес на взаимодействие на заинтересованите и равнопоставени страни-членки.

Българската страна се възприема и самооценява приоритетно като приемателка на изискванията на ЕС, докато за в бъдеще би следвало да й се създадат и развият значително по-ефективно “рефлексите” на участник в изработването на политиките на самия ЕС. Това на практика ще означава преосмисляне на досегашното състояние и преход към развитие на национална интеграционна политика, необходима за всяка страна-членка.

На второ място, асиметричността на преговорните позиции на България в сравнение с ЕС намери конкретни прояви в процеса на подготовка за присъединяване и в преговорния процес. Като най-трудни области на преговорния процес се очертаха тези секторни политики, в които България или значително изостана от съвременния им инструментариум в развитите страни в процеса на прехода към пазарна икономика, или голямата непоследователност в преходния период и липсата на стратетегическа визия за стопанското ни развитие лиши страната ни от съвременни механизми и форми на управление. Например, в областта на аграрната политика, регионалното развитие, модернизацията на образованието и развитието на научно-техническия прогрес, управлението на публичните средства и обществените системи на образованието, здравеопазването, опазването на околната среда и развитието на конкурентоспособността на българската икономика едва в процеса на преговорния процес с ЕС на практика се стартира въвеждането на съвременни подходи и механизми, които да отговарят на изискванията за хармонизация с ЕС. Редица от тези области продължават да остават оценявани от Европейската комисия като изключително важни за преодоляване на изоставането в приемането на правото на ЕС и устойчивото прилагане на най-добрите практики на ЕС.[45]

При това, както по-цялостното възприемане на изискванията на ЕС, така също и сложността на бързо развиващия се реформен процес в ЕС изискват постигане на по-ефективна и по-бърза съвместимост с практиките на ЕС и по-добро развитие на административния и институционален капацитет за провеждане на националната интеграционна политика,

На трето място, интеграцията в ЕС продължава да се развива като процес на съгласуваност на различни видове политики с конкретни концептуални и приложно-прагматични подходи. Спецификата на съгласуваността на политиките на ЕС се свързва и с конкретни изисквания за прилагане на универсални правила и добри практики. Поради това специфична характеристика на адаптацията на България при подготовката за присъединяване е нарастващата степен на взаимообвързаност и взаимообусловеност на провежданите промени за постигане на съответствие с изискванията на ЕС. За предприсъединителния период е характерно, че след кризата в Европейската комисия през 1999 год., в ЕС протича дълбока политическа, институционална и финансова реформа. След изпълнението на Финансовата рамка на ЕС за 1993-1999 г., при която се дава приоритет на социалната и кохезионна политика, както и на прехода към въвеждането на еврото на третия етап на Икономическия и валутен съюз, за периода 2000-2006 г. приоритетите на Съюза са свързани с разширяването и с възприемането на концепцията за развитието на икономика, базирана на знанието. Във връзка с присъединяването на десет нови страни-членки от май 2004 год. протича по-нататъшно задълбочаване на реформените процеси и по-нататъшно доразвитие на общите базисни изисквания и насоки за стопански приоритети и видове политики, за чиято координация европейските институции засилват вниманието и ангажираността на страните-членки.

Доколкото натрупаният опит на хармонизация с правото на ЕС доказва своя принос за напредъка в постигане на интеграционните цели, то и задълбочаването на средносрочната многостранна координация на националните политики на страните-членки придобива нови измерения в процеса на осъществяване на реформите в интеграционния процес. Разширяването на ЕС подобрява икономическата динамика на интеграционната общност, но по-малкото относително тегло на новите страни-членки (делът им е едва 4,5 на сто в съвокупния БВП на ЕС след разширяването) обуславя само несъществено, едва с 0,1 процентни пункта нарастване на темповете на икономически растеж на ЕС-25. Едновременно с това поради относително по-ниското равнище на икономическо развитие на новите страни-членки БВП на глава от населението в ЕС-25 се намалява с 9,0 на сто.

През 2005 г. темповете на растеж на новоприетите страни-членки в ЕС отбелязват известно намаление (средно от 5,1 на 4,3%), което забавя съкращаването на разликата в равнищата на развитие и намалява въздействието на стопанския растеж върху доходите и спада на безработицата. При това диференциацията в темповете на стопански растеж сред новите страни-членки е значително по-голяма, отколкото сред старите страни-членки. Тези тенденции засилват значението на националните интеграционни политики на всяка от новоприетите страни с оглед на специфичността на проблемите на националните икономики. По повод одобряването на Финансовата перспектива за 2007-2013 г.като основа за бюджетното планиране на ЕС се проявиха важни национални различия и в крайна сметка постигнатият на 16 декември 2005 г. консенсус относно приемането на Финансовата перспектива намалява риска от финансова неустойчивост и криза в интеграционния процес в ЕС след разширяването. Но важни аспекти на реформата в ЕС остават открити за дискусия и се отлагат за бъдещето.

Националната интеграционна политика има трудната мисия: 1) да преосмисли в съответствие с изискванията и приоритетите на ЕС всички основни аспекти на социално-икономическото развитие за периода 2007-2013 предвид на протичащите промени в самия ЕС; 2) да постигне по-ефективна съгласуваност и взаимодопълняемост на националните насоки и приоритети на развитието, за да се реализират по-високи синергични ефекти посредством осъществяването на стратегията на развитие; 3) да се модернизират всички видове политики в съответствие с прилаганите в ЕС механизми, инструментариум за постигане на целите по повишаване на общественото благосъстояние, ускоряване на растежа и на развитието на конкурентоспособна икономика и повишаване на заетостта.

В съответствие със стратегическите насоки на развитие на Европейския съюз и договорените условия за присъединяване на България към Общността на съвременния етап пред интеграционната политика се очертават следните основни проблеми:

3.9.1.1. Координация на макроикономическата политика, съгласуваност на приоритетите на развитие и съответствуващата макроикономическа рамка при подготовката и след присъединяването към ЕС

При очертаването на задачите пред интеграционната политика в тази област е съществено разграничаването на три възможни периода: 1) предприсъединителен период; 2) следприсъединителен период (2007-2010 г); 3) период на включване в Икономическия и валутен съюз на ЕС и приемане на еврото.

Основното предизвикателство в краткосрочна перспектива за интеграционната политика в макроикономически аспект е постигането на съответствие с Копенхагенските критерии – наличието на функционираща пазарна икономика и създаване на устойчив капацитет спрямо конкурентния натиск и пазарните сили при присъединяването към Единния вътрешен пазар на ЕС. В предприсъединителния период България се ангажира също така да транспонира законодателството на Икономическия и валутен съюз, за да бъде в състояние да има статута на страна-членка с дерогация, що се отнася до приемането на еврото. Към тези изисквания се отнасят:

- завършването на либерализацията на движението на капитали (чл.56)

- забраната за каквото и да е директно финансиране на публичния сектор от БНБ като централна банка;

- забрана на какъвто и да е привилегирован достъп на публичния сектор до финансовите институции (чл.103);

- постигане на съответствие на статута на националната банка с Договора за ЕС, включително гарантиране независимостта на паричните власти.

Изпълнението на посочените изисквания е първият “блок” от макроикономическата рамка, която е задължителна при присъединяването на България към ЕС. Забраната за пряко финансиране на публичния сектор е основен елемент на фискалната дисциплина и на независимостта на централната банка. Забраната на привилегирован достъп до финансовите институции допълва независимостта на централната банка и гарантира пазарна дисциплина при участието на публичния сектор на финансовия пазар, засилва свободата на движението на капитали и гарантира недопускането на непазарни критерии спрямо публичния сектор при разполагането на финансовите ресурси. Независимостта на централната банка, на свой ред, подготвя бъдещата й функция да се ангажира с поддържанвето на ценовата стабилност и да засилва фискалната дисциплина. Капиталовата либерализация е в подкрепа на по-ефективното разполагане на финансовите ресурси чрез пазара и поради това то се нуждае от поддържаща макроикономическа политика за постигане на по-висока икономическа ефективност.

По отношение на икономическите критерии за присъединяване, България получи още от 2004 год. оценка на функционираща пазарна икономика. Макроикономическата стабилност и постигнатите по-добри показатели за стопанския растеж и заетостта дават основание на Европейската комисия да констатира в доклада си от 2005 г., че::”Продължаването на настоящия ход по пътя на реформата следва да позволи на България да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили, действащи в Съюза.” Независимо от макроикономическата стабилност, пред България все още остават значителни предизвикателства. След известно намаляване през 2004 г., търговският дефицит и дефицитът по текущата сметка значително се увеличиха отново през 2005 година. В случай на продължително влошаване, макроикономическите последици могат да се окажат негативни за парично-финансовата сфера и за макроикономическата ликвидност и да се наложат допълнителни корективни мерки.

Важно е да се почертае, че рискът от дефицита по текущата сметка на платежния баланс ще се усложнява с присъединяването към ЕС и въздействието на този фактор ще влияе върху хода на следприсъединителния процес, за който според Стратегията на БНБ се предвижда приемането на еврото да бъде осъществено към 2010 год. Емпиричните анализи са доказали, че повишаването на дефицита на платежния баланс е риск неизбежно свързан с приобщаването на дадена страна към интеграционна общност. В резултат на интеграционния процес и либерализацията на движението на стоки, услуги, капитали и работна сила в страните с по-ниско равнище на доходи при включване в интеграционния процес се наблюдава намаляване на съвокупните спестявания, частично нарастване на инвестициите (при по-силна зависимост от международната капиталовата мобилност) и като цяло неизбежно влошаване на текущия платежен баланс.[46] Исторически този проблем е типичен за повечето малки страни-членки на ЕС. На съвременния етап той придобива актуално значение поради факта, че в новоприетите страни -членки на ЕС след присъединяването протича сложна и специфична за всяка страна подготовка за приемане на еврото и валутна интеграция в Икономическия и валутен съюз. Валутната интеграция предявява строги изисквания за участието във Валутнокурсовия механизъм II и за поддържането на стабилен валутен курс на националната валута поне две години преди присъединяването към Валутния съюз. Същевременно различията във валутно-курсовите и парични режими в новоприетите страни-членки обуславят специфични проблеми при регулирането на паричната и валутно-курсовата им политика.

Въпреки наличието на исторически аналогии с други страни-членки на ЕС, проблемът за дефицита в текущата сметка на платежния баланс несъмнено ще заеме важно място в постигането на по-добро макроикономическо поведение на българската икономика чрез съгласуваност на вътрешните политики за ускоряване на стопанския растеж, развитие на конкурентоспособността на българската икономика и повишаване на заетостта. На съвременния етап дискусиите по този проблем заемат важно място в прилаганата от ЕС Предприсъединителна процедура за фискално наблюдение, която има три компонента: 1) предоставяне от българските власти на годишна фискална нотификация за състоянието на държавния бюджет и последваща оценка от страна на Европейската комисия; 2) Разработване на Предприсъединителна икономическа програма на ежегодна база, като Програмата се фокусира върху постигането на критериите от Копенхаген и последващата оценка от страна на Европейската комисия с оглед на препоръките за постигане на функционираща пазарна икономика, структурни реформи и устойчивост на конкурентния натиск при присъедняване към ЕС; 3) участие на българските власти в многостранните процедури на различни равнища в т.ч. и в рамките на Икономическия и финансов комитет на ЕС с цел подготовка на страната ни за икономическия диалог на равнище на министри на страните-членки от ЕС.

Оценявайки значението на прилаганите в предприсъединителния период подходи за координация на икономическата политика можем да обобщим следните изводи:

- В областта на бюджетната политика е постигнат значителен напредък чрез прилагане на правото на ЕС и общностните процедури за многостранен надзор. Това е добра предпоставка за включване на нашата страна в координацията на бюджетните и икономическите политики на страните-членки на общностно равнище след присъединяването ни към ЕС;

- Представянето на фискалната рамка, която интегрира бюджетните ефекти на структурните реформи на практика облекчава постигането на по-голяма управленческа отчетност за съгласуваността на провежданите политики с публични средства в съответствие с приоритетите на ЕС. Въведената практика на провеждане от Европейската комисия на Партньорски проверки по конкретни области на управлението на публичните финанси също е в значително напреднала фаза на подготовка за многостранния надзор, прилаган в тази област за страните-членки на общностно равнище;

- България започна да прилага правото на ЕС и изискванията за добри практики и стандарти още в предприсъединителния период и това значително ще облекчи участието на страната в процедурите за бюджетен надзор след приемането ни за редовен член, както и изпълнението на изискванията за прилагане на унифицирани бюджетни и фискални правила в подготовката за участие в Икономическия и валутенен съюз.

2.9.1.2. Проблемите на интеграционната политика за макроикономическо сближаване след присъединяването на България към ЕС

В следприсъединителния период (2007-2013 г) България се ангажира да постигне съответствие с целите на Икономическия и валутен съюз и прилагане на съответните раздели на част VII на Договора за ЕС и изискванията на ИВС на ЕС, в това число:

- третиране на валутно-курсова политика като въпрос от общ интерес и евентуално участие във Валутнокурсовия механизъм II (ВКМ II )(чл.124);

- третиране на икономическата политика като въпрос от общ интерес и координация на икономическата политика със страните –членки чрез участие в общностните процедури; (чл.98 и чл.99);

- избягване на големи дефицити на бюджета на правителството и придържане към съответните изисквания на Пакта за стабилност и растеж (чл.104);

- по-нататъшна подготовка на БНБ като централна банка с цел интеграцията й към Европейската система на централните банки (чл.109);

- напредък за постигане на висока степен на устойчиво макроикономическо сближаване (чл.121).

Като новоприета страна-членка България може да има само статута на страна-членка на ИВС с дерогация.(member state with a derogation). Причините за това са свързани с достиженията на правото на ЕС. От една страна, предвидените процедури за оценка на условията за приемане на еврото не могат да бъдат прилагани преди присъединяването на България към ЕС. От друга страна, само едно от изискванията за приемане на еврото не може да бъде изпълнено веднага след присъединяването ни, тъй като то предполага участие във ВКМ II на ЕС поне в течение на две години преди приемането на еврото и това участие не се допуска за страни нечленки на ЕС. Икономическата логика на това изискване в макроикономическата рамка за присъединяване към ИВС на ЕС е свързана с необходимостта от участие в Единния вътрешен пазар на ЕС и присъединяването към Европейското финансово пространство чрез хармонизация с правото на ЕС преди приемането на еврото.

Във връзка с прехода към ИВС националната интеграционна политика се очаква да се ангажира с постигането на пълно приобщаване на нашата страна към Единния вътрешен пазар на стоки, услуги, капитали и работна сила. В този смисъл съгласуваността на макроикономическите приоритети с микроикономическата адаптация към ЕВП е важна функция на интеграционната политика. Условията на присъединяването към ИВС целят да се адаптира българската икономика към 4-те “свободи” на ЕВП преди въвеждането на еврото. При това само за ограничен обхват от области и аспекти за нашата страна предстои прилагане на преходни периоди и дерогация от общностните практики и политики за определен срок до пълното влизане в сила на либерализационните режими на ЕВП.

Като цяло след присъединяването към ЕС пред България във връзка с подготовката за ИВС се очертават следните съществени промени от гледна точка на прилагане на интеграционната политика:

На първо място, рамката за макроикономическата политика става по-ограничителна, с по-силно налагане на фискалната дисциплина и интеграцията на икономическата политика с общностните изисквания. Икономическата политика се превърща в част от общностния интерес за постигане на приоритетите на стратегията на развитието на ЕС и поради това тя ще подлежи на процедури за политическа координация и многостранен надзор.

На съвременния етап в предприсъединителния период България удовлетворява изискването за представянето на ежегодни предприсъединителни икономически програми, като тяхната реализация ще подпомага постигането на съответствие с изискванията след присъединяването. Основните инструменти за координация на икономическата политика на България като страна-членка на ЕС са програмите за стабилност и сближаване, Общите насоки на ЕС за икономическа политика и нарастващия брой общностни инструменти, касаещи структурните политики. Прилагането на инструментариума на ЕС за многогодишно бюджетно програмиране и планиране значително ще подпомага за в бъдеще реализацията на интеграционната политика на макроикономическо равнище.

На второ място, бюджетната политика става важен обект на общностни процедури и следва да удовлетворява постигане на съответствие с критериите за ИВС по отношение на показателите за устойчиви държавни финанси, както и по отношение на допълващите изисквания на Пакта за стабилност и растеж в ИВС.

Изграждането и функционирането на Икономически и валутен съюз на ЕС е приоритет, за чиято реализация новоприетите страни-членки имат безусловния ангажимент да преминат през подготовка за постигане на съответствие с критериите и изискванията на ЕВС за целите на макроикономическо сближаване и присъединяване към еврото и финансовото пространство на еврозоната.

В широк смисъл дискусията относно правилата за участие в ИВС през последните години се фокусира върху: а) реализацията на финансова интеграция на пазарите в Единното финансово пространство; б) отчитането на наднационалната насоченост на общите фискални правила и обхвата на санкциите за неспазване на фискалната дисциплина в Еврозоната; в) прилагането на общата парична политика в условията на разширяване на Еврозоната.

Във връзка с нарушаването на фискалните правила на ИВС от големи страни членки, които се присъединиха към еврозоната и приеха общата валута, на съвременния етап се поставят на разглеждане аргументи “за” и “против” строгостта на фискалните правила. Същевременно утвърждаването на фискалните правила на ИВС се приема с цел да се гарантира, че националните политики на страните от еврозоната ще поддържат устойчиви фискални цели, като при това направят възможно и поддържането на бюджетната гъвкавост и адаптивност при влошаване на стопанската конюнктура. Пактът за стабилност и растеж от 1997 год. предвижда страните от ИВС на ЕС да поддържат средносрочна цел относно държавните си бюджети, която да прави възможно постигането на бюджетно равновесие или на фискален излишък.

При подготовката за приемане на еврото важно място ще заеме валутно-курсовата стабилност. Паричният съвет, прилаган в България ше запазва значението си и ще компенсира трудностите на преминаването през участие във Валутнокурсовия механизъм на ЕС. Същевременно адаптационните ефекти при приемането на еврото могат да имат и значително неблагоприятно отражение върху конкурентоспособността на българското производство, заетостта, доходите и покупателната способност на населението. В цялост измерването на тези ефекти предполага, че най-важният изход от обективните последици на въвеждането на еврото може да бъде по-нататъшното стопанско развитие с високи темпове на растеж и международната производствена интеграция на България в конкретни сектори и подсектори на икономиката, както и продължаващата специализация в областта на услугите, туризма, изнасянето на производства в областта на високите технологии и др.

На трето място, важно направление на бъдещата интеграционна политика на България в ИВС е проблематиката на взаимовръзката и взаимодействието между управлението на публичните финанси и общата парична политика, провеждана от Европейската централна банка като наднационална институция. Общата парична политика е отговорна за ценовата стабилност в Еврозоната и за регулирането на макроикономическата ликвидност и тя има съществен принос за устойчивия стопански растеж и постигането на оптимална парична зона в ЕС. От друга страна, за разлика от бощата парична политика се отчита факта, че ИВС на ЕС в областта на фискалните правила няма иновационен характер. Причината за това е, че въпреки многонационалния характер на ИВС на ЕС, липсата на федеративна политическа власт в ЕС не позволява преход към фискален суверенитет на ИВС. Вследствие на това провеждането на общите фискални правила за дефицита на държавния бюджет и за допустимия размер на държавния дълг (т.нар. критерии от Маастрихт за устойчиви държавни финанси) остава силно децентрализирано според избора и възможностите на страните-членки на ИВС. Отклонението на практика от общите фискални правила на ИВС, което настъпи след 2001 год. в няколко големи страни членки на ИВС поражда дискусии относно моралния риск и неблагоприятния избор, който национално-обособените бюджетни политики внасят във функционирането на ИВС и свързаните с него политики. Същевременно възможността за по-голяма толерантност спрямо превишаването на допустимите лимити за показателите за държавен дълг и дефицит на държавния бюджет, ако те са се наложили по обективни причини на цикъла на стопанското развитие на конкретната страна-членка открива също “поле” за маневреност при избора на бюджетни параметри, които обслужват специфични проблеми на дадена национална икономика..

За въвеждането на еврото има важно значение сравнителния анализ на подходите към финансовата либерализация и извеждането на възможни алтернативи за икономическата политика. Аналитичната интерпретация и международният сравнителен анализ на тези подходи за прилагане на либерализационни правила (model based approaches) са важно направление в дебата “за” или “против” дискрецията или избора на правила в бюджетната и фискална политика. Тук следва да се отбележи, че в сравнение със значителната историческа давност на дебата “за” или “против” дискреция в паричната политика на примера на противопоставянето между кейнсианството и монетаризма, този дебат във връзка с фискалната политика е сравнително нова област на теорията на регулирането. Признатото уязвимо място на практическата приложимост на този дебат е, че докато в паричната политика “отговорност” за прилагане на “правила”за парична стабилност носи единствено независимата централна банка, то по отношение на бюджетната и фискална политика е открит въпросът за вероятната казуалност на прилаганите фискални правила. Това се дължи на факта, че правителствата са неизбежно зависими от предпочитанията на избирателите в крайна сметка, при това не само във връзка с въвеждането на данъчни и фискални промени, а и съобразно изменящите се стопански тенденции и това застрашава спазването на избраните правила.

Основното признание в теоретико-приложните дебати относно фискалните и финансови либерализационни правила е, че те са “добро”лекарство срещу проблеми на стопанска стагнация, но само при предпоставката, че това “лекарство” няма вредни странични ефекти. Най-неприемливото за т.нар. либерализационни правила е ако те поставят ограничения спрямо гъвкавостта на стопанската политика и ако ограничават обхвата на смекчаване на нежелани преразпределителни ефекти на капиталови, валутнокурсови и данъчни режими или на активната антициклична политика. Като цяло, обаче, емпиричните изследвания на натрупания опит от функционирането на Еврозоната вече доказват, че прилагането на добри практики и правила за икономическа либерализация не само водят до по-добри резултати в чисто финансово-счетоводен аспект – т.е. по-високи бюджетни приходи, по-високи бюджетни баланси, по-нисък държавен дълг), но също и за по-добра ефективност на бюджетната политика в макроикономически аспект.

2.9.1.2. Бюджетната политика в процеса на подготовка за присъединяване към ЕС и ИВС на ЕС

На съвременния етап от реализацията на ИВС се поставя в нов аспект дизайнът и приложението на правилата за бюджетната политика и правилата за унифицирани изисквания към държавните финанси. От тази гледна точка опита на ЕС в изграждането на ИВС обуслови процеса на завишаване на критериите относно бюджетната политика на страните-кандидатки за членство. Още в хода на преговорния процес наред с изключването на опцията за неучастие в Икономическия и валутен съюз и ясно договаряне на ангажиментите по участието на новите страни-членки в ИВС, ЕС наложи завишени изисквания относно хармонизацията на управлението и контрола на бюджетния сектор и бюджетния процес, бюджетното програмиране и планиране и др. аспекти на управлението на държавните финанси.

При интерпретацията на правилата на ИВС за бюджетната политика се очертават два подхода. Първият подход подчертава значението на отчетността и прозрачността на изпълнението на бюджетната рамка. Вторият подход е по-общ и в този смисъл непрозрачен, доколкото разчита само на определени критерии за цифрова релация на бюджетните индикатори (например показателя за допустимия размер на бюджетния дефицит и за допустимия размер на държавния дълг, разглеждани в съотношение към брутния вътрешен продукт. Прилагането и на двата подхода в страните от Еврозоната дава възможности да се извлекат конкретни поуки за българската практика.

Нашата страна успешно реализира основни мерки, които касаят съответствието на бюджетно законодателство с правото на ЕС. Приети са ясно дефинирани принципи, залегнали в Конституцията, Закона за устройството на държавния бюджет и/или свързани с тях закони. Тези принципи допринасят за:

· ясна и разбираема дефиниция за публични средства;

· регламентиране на задължението всички публични средства да се управляват съгласно закона;

· постановяват правомощията и отношенията между Парламента и изпълнителната власт по бюджетните въпроси;

· определят правилата и процедурите на междуправителствените фискални отношения;

· гарантират всеобхватността на бюджета;

· определят различните категории на бюджетни институции, предприятия и агенции и връзките на тези организации с бюджета;

· осигуряват законовата рамка за формирането и изпълнението на бюджета и за ролите, отговорностите и правомощията на Министерство на финансите.

За да има добро макроикономическо управление България постигна съответствие с изискванията на ЕС относно упражняването на предварителен и последващ вътрешен и външен одит и контрол на всички приходи и разходи. Дейностите извън официалния бюджет (например извънбюджетни фондове) не попадат в обхвата на процеса за ефективно разпределение на средствата. Където обаче такива фондове съществуват, трансферите към тях следва да се управляват ефективно. Целият бюджетен процес подпомага ефективно разпределение, защото насърчава обмен между различните начини, по които правителството използва финансови ресурси. Бюджетните фондове на ЕС, например предприсъединителната помощ, преминала през Националния фонд, вече се интегрира с държавния бюджет,което е в пълно съответствие с изискванията към вскяка страна-членка на ЕС.

Като бъдеща страна-членка на ЕС България изпълнява ангажимента да предоставя бюджетна информация съгласно средносрочната рамка и да определя средносрочните си фискални цели. Когато бъде приета за членка на ЕС, а по-късно и в самия Икономически и валутен съюз, България следва да предоставя или програмите за стабилност и или програмите за сближаване (Регламент № 1466/97 на Съвета на ЕС). И двете програми следва да определят основните елементи на средносрочната рамка за разходите, която да е съобразена с определени методологични принципи и стандарти (например ESA 95 за националните счетоводни статистики).За постигане на съответствие с кординацията на процедурите на националните бюджетни политики в ЕС България вече прилага добре дефинирана и широко възприета последователност на стъпките на бюджетния процес, осигуряваща достатъчно време за ефективното изпълнение на всяка стъпка. Министерство на финансите разработва основните бюджетни приоритети, както и ясен набор от правила за бюджетния процес, които да се използват от разпоредителите с бюджетни средства при изготвянето на оценки. Въведена е ефективна система, чрез която Министерският съвет (МС) да може да взема политически решения, свързани с бюджета, както и да определя ясни цели в програмите за публични разходи. Също така има ясно определена роля на Министерство на финансите (МФ) при анализирането и оценяването на предложенията, установени правила и практики за водене на преговори между МФ и ресорните министерства и други разпоредители с бюджетни средства, а така също и механизми за арбитраж и разрешаване на спорове.

Бюджетното управление на публичните инвестиции при подготовката за присъединяване се ангажира и с управление на помощта от предприсъединителните фондове (ФАР, ИСПА, САПАРД и др.), така че когато се присъедини към ЕС нашата страна ще има капацитета да прилага изискваните бюджетни инструменти. Все още има значителни проблеми за преодоляване при изготвянето на многогодишни програми за развитие, включващи внимателна координация между партньорите на различни правителствени нива, успешно създадени процедури за съфинансиране и ясна техническа и икономическа оценка на тези програми. Процедурите за подготовка и одобряване на бюджетни предложения за капиталови разходи следва да се интегрират с тези за текущи разходи.

България се ангажира с основните стратегически насоки за действие в областта на усвояването на средставата от предприсъединителните фондове да прилага единни бюджетни процедури по отношение на собствените бюджетни средства и на европейските средства. Създадена е ясна институционална рамка за усвояване на предприсъединителните фондове, което, от своя страна, гарантира подготовка за преход към управление на Структурните и Кохезионния фондове на ЕС. С решение на Министерския съвет №312 от 28.08.2002 г. е приета Стратегия за участие на Република България в Структурните фондове и Кохезионния фонд. Стратегията определя, уточнява и поставя задачи за изграждане на функциите и стректерите, които се изискват за целите на регионалната и структурните политики след присъединяването ни към ЕС. Една от целите на създаването и прилагането на тези фондове е да подпомогнат страните кандидатки да се научат да работят със Стуктурните и Кохезионния фондове, когато станат членки на Европейския съюз. След присъединяването на страната ни към Европейския съюз, тя ще продължи да получава финансови средства от Структурните и Кохезионния фондове. Това означава, че контролът върху тяхното изразходване трябва да бъде голям – както от страна на Европейската сметна палата, така и от националните органи, упълномощени с подобни функции. Икономичното, ефективно и ефикасно разходване на публични средства – национални или по линия на ЕС, трябва да стане водещо при подготовката и изпълнението на проекти. По този начин ползите за обществото и данъкоплатците ще са много по-големи, и прозрачното и рационално управление на тези средства ще е видимо.

Като страна кандидатка, България получава съ-финансиране по проектите в размер до 100 %. Като пълноправен член на ЕС обаче страната ни, и ще трябва да внася определени вноски при формирането на бюджета на ЕС. Ето защо е от особена важност за обществото разходването на тези средства да бъде контролирано от независим орган (какъвто е Сметната палата), и да се популяризират резултатите от направените проверки. Съществуващото недоверие в обществото относно изразходването на публични средства е факт. То може да бъде преодоляно единствено чрез широко оповестяване на мерките за контрол на публичните средства, както и чрез тяхното прозрачно изразходване.

Бюджетното изпълнение и мониторинг е специфична област на постигане съответствие с добрите практики на страните-членки на ЕС. Министерството на финансите определя лимитите по програмите за публични разходи и дефинира политиката по отношение на тези лимити. То следва да наблюдава и контролира разходните потоци през годината на базата на унифицирана система на финансови сметки. Разпоредителите с бюджетни средства (например ресорните министерства) изготвят редовни доклади за Министерство на финансите (и по-специално за държавното съкровище), в които сравняват действителните разходи с месечните прогнози, базирани на бюджетните разпределения. Парламентът и Министерски съвет следва да имат подходящи отговорности за разглеждането на периодичните доклади за финансовото изпълнение, отнасящо се за бюджета и за преразглеждане на целите и/или политиките според изискванията на променените икономически или финансови обстоятелства.

Предстои още работа за постигане на съответстви с изискването бюджетните и счетоводни категории на национално ниво да имат обща класификация, която да улеснява анализа на политиките и да подпомага отчетността. Националните счетоводни концепции следва да бъдат в съответствие с концепциите по отношение на разпределянето на средствата на ЕС – задължения, плащания, приемливи разходи и т.н. Фискалните отчети следва да са навременни, разбираеми, надеждни и да отчитат отклоненията от бюджета. Следва да се установят процедурите за оценяване на ефикасността и ефективността на разходните политики и програми, включително тези, които се финансирани със средства на ЕС.

В допълнение на описаните по-горе критерии, капацитетът на страната да постигне съответствие на Закона за бюджета и процедурите за управление на публичните разходи със западно-европейските стандарти зависи от множество фактори, включително:

· Изпълнението на стратегията и плана за действие за прилагане на правото на ЕС;

· Наличието на административен капацитет и управленческа отчетност за постигане на съответствие с изискванията на ЕС за модернизирането на бюджетната система и интегрирането й с концепциите и процедурите на ЕС.

Фискалните правила на ИВС имат съществен принос за съкращаването на дeфицитите на държавните бюджети в периода до 1997 год. [47] Но след определена тенденция на намаляване на данъците в края на 90те години в редида страни-членки, процесът на фискална консолидация отслабва и от 2002 г. някои страни имат съществени проблеми с поддържането на съответствие с фискалните правила на ИВС. Пактът за стабилност и растеж, обаче, независимо от критиките по отношение на негъвкавостта на изискванията му като възпрепятстващи инвестициите и тяхната евентуално антициклична насоченост при нужда от фискална стабилизация, остава да действува като общоприета рамка за фискалната дисциплина в ИВС. [48] Дебатите относно фискалните правила на ИВС потвърждават необходимостта националните бюджетни политики на страните-членки да могат да изпълняват функцията по преодоляване на шоковете на национално равнище и по този начин да съдействуват за формирането на оптимални бюджетни цели в еврозоната. Постигането на тези цели се свързва и с по-нататъшно задълбочаване на координацията на националните бюджетни политики. С разширяването на ЕС, поради възприетото безусловно изискване новоприетите страни-членки да постигнат съвместимост с изискванията на ИВС, прилагането на фискалните правила и фискалните процедури на ИВС придобива още по-голямо значение. В резултат на разширяването на ЕС на практика нараства необходимостта от общите правила за фискална консолидация.

В следприсъединителния период България се ангажира с постигането на съответствие с фискалните правила на ИВС. Възможните последствия от прилагането на тези правила могат да бъдат обобщени в три направления:

- фискална стабилизация;

- фискална консолидация;

- ефективно използване на възможността при отчитането на дефицита на държавния бюджет да бъде изключвана нетната стойност на публичните разходи за капиталови инвестиции;

Опитът на главните страни членки на ЕС показва, че публичните капиталови инвестиции възлизат на около 1 на сто от БВП и прилагането на посоченото по-горе “златно правило” позволява държавния им бюджет да бъде по-лесно балансиран. Съществен проблем за България във връзка с присъединяването към ЕС е, че ниските равнища на нетни публични инвестиции (в размер средно от около 1-2 на сто от БВП през периода 1993-1998 г.) и забавените структурни реформи през 90-те години създават по-голямо напрежение при изпълнение на изискванията на ЕС в подготовката за присъединяване. Според инвестиционната програма на Правителството за периода 2000-2004 г. се очакваше публичните капиталови инвестиции да нарастват средно с 3-3,5 на сто от БВП ежегодно Като се имат предвид предстоящите по-високи потребности от публични инвестиции в структурната реформа, развитието на инфраструктурата и човешкия капитал, за фискалната политика на България са открити предизвикателства относно:

1) гарантиране на желания прираст на капиталови инвестиции средно с 3-3,5 на сто от БВП ежегодно;

2) прилагане и на други подходи, освен т.нар. златно правило за изключването на публичните капиталови инвестиции при измерването на бюджетния дефицит. Възможните решения, по примера на други страни членки, включват:

- На основа на съответна правно-нормативна уредба прилагане на предпазни клаузи за недопускане постигането на фискална консолидация за сметка на съкращаване на публичните инвестиции при планирането и изпълнението на държавния бюджет;

- прилагане на публично-частните партньорства за реализация на публични капиталови инвестиции от значение за стопанския растеж и гарантиране на съответната публичност и прозрачност на реализацията им;

- ефективно усвояване на фондовете на ЕС за целите на икономическата и социална кохезия и реализация на инфраструктурни проекти.

Интеграционната политика на България в перспектива ще зависи в нарастваща степен от фискалната политика и по-ефективната й координация със страните-членки и институциите на Общността. Положително е, че за периода 2003-2005 г.. фискалната политика се превърна в един от факторите за общата макроикономическа стабилност. Изпълнението на тригодишната фискална стратегия за постигане на по-нататъшно намаляване на бюджетния дефицит и преход към балансиран бюджет значително подобри възможностите на фискалния сектор и управлението на публичните финанси е оценявано положително от европейските институции. Постигнатите резултати от реформата в бюджетната сфера, по отношение на изготвянето, изпълнението и отчитането и контрола на бюджета позволяват по-нататъшно ефективно прилагане на изискванията за съответствие с фискалната дисциплина на ИВС още в предприсъединителния период.

Нарастването на бюджетните капиталови разходи не би противоречало на общата насоченост към финансова консолидация, доколкото те могат да допринесат за ускоряване на стопанския растеж. Очерталата се от 2003 г. досега тенденция към нарастване на разходите за инвестиции и капиталови трансфери допринася за подобряването на общата бизнес среда и за постигането на високи темпове на стопански растеж. Факт е, че тези средства се управляват от Националния фонд към МФ и обуславят стимулиране на стопанската активност, както и финансиране на проекти по предприсъединителните фондове на ЕС. Друг фактор, който допринася за известно нарастване на бюджетните разходи са разходите за селското стопанство чрез субсидиите за фонд “Земеделие. Като се има предвид необходимостта от ускорена подготовка за прилагане на системата на аграрните субсидии на Общата селскостопанска политика на ЕС, промените в селското стопанство за сметка на по-значителни бюджетните разходи би следвало да подобрят капацитета на отрасъла селско стопанство за усвояване на европейските средства.

Фискалната политика при присъединяването на България за членство в ЕС е свързана с конкретни рискове, чието по-успешно управление в значителна степен ще се повлиява от напредъка за постигане на съответствие с фискалната дисциплина на ИВС на ЕС. В Таблица 1 се представя съпоставка на задълженията на бюджетната политика до и след присъединяването на България към ЕС с оглед на промените, които членството в ЕС налага по отношение на фискалната дисциплина.

Таблица 1.

Матрица на задълженията на бюджетната политика при подготовката и след присъединяването на България към ЕС

Източник на задължения на държавния бюджет

Преки задължения

Възможни задължения(задължения при наличие на конкретни предпоставки)

Експлицитни задължения на държавния бюджет признати от Закона за държавния бюджет или от конкретна правно-нормативна уредба

1.Външен и вътрешен дълг(в т.ч. задължения относно размера и структурата му);

2.Разходи за социално-осигурителната система предвидени по закон;

*Индивидуални държавни гаранции по теглени заеми и задължения към частни инвеститори

*Задължение да се възстановят нанесени щети на околната среда във връзка с ангажименти, поети при приватизацията, както и други задължения по опазване на околната среда.

*Задължения към банка за насърчаване на бизнеса;

*Задължения на агенцията по експортно застраховане ( политика по застраховане на политически и средносрочни търговски рискове);

*Задължения на държавен фонд

”Земеделие”

*Финансова подрепа за банковия сектор в случай на криза;

*Покриване на задължения на предприятия от публичния сектор;

Покриване на задължения на общини по натрупани неизплатени дългове за публични услуги;

Допълнителни източници на задължения след присъединяването към ЕС

* Текущи и предстоящи публични инвестиции за осигуряване на публични услуги и за постигане на съответствиe с изискванията за присъединяване към Единния вътрешен пазар на ЕС и постигане на съответствие с правото на ЕС в областта на образованието, научните изследвания, развитието на човешкия капитал, социалното осигуряване и социалната кохезия;

* Задължителни трансфери към бюджета на ЕС на приходите от мита, задлжителния размер на отчисления от ДДС и други собствени приходи на бюджета на ЕС;

* Задължителен размер на съ-финансирането от Националния фонд при усвояване на проекти и програми със средства на ЕС, включително при инвестиции в инфраструктурни проекти.

Задължения по

финансиране на постигането на

на съответствие с правото на ЕС в областта на околната среда, публичните услуги и образованието, социалната политика, защита на потребителя, защита на кокуренцията и др.

Комисията на ЕС досега не предписва определен модел за управлението на публичните разходи на страните-членки и страните-кандидатки. Липсват изрични изисквания на ЕС в областта на управление на бюджетните приходи и разходи, с изключение на управлението на собствените ресурси на ЕС и изискванията за бюджетната дисциплина. Независимо от това, средствата на бюджета на всяка страна членка на ЕС следва да се разпределят ефективно и в съответствие с международно приетите бюджетни принципи и добри практики на страните-членки на ЕС. По този начин на практика вече се прилагат основни насоки на ЕС, определящи необходимите изисквания за добре функционираща система за управление на публичните разходи, включваща както средствата на ЕС, така и националните средства.Предвид предизвикателствата на присъединяването към ИВС пред управлението на фискалния сектор остава открита дилемата: да се придържа към консервативно ориентирана бюджетна политика с оглед на устойчивото обслужване на държавния дълг и съкращаване на дефицита, или да се провежда по-умерено съкращаване на дефицита на държавния бюджет едновременно съчетано с поддържане на по-високи равнища на нетни бюджетни разходи за инвестиции, за преструктуриране на конкретни отрасли, за инфраструктурни проекти, както и за финансиране на програми за развитие на човешкия фактор и по-добрата социална интеграция.

Бюджетните взаимоотношения на България с ЕС след присъединяването се очаква да доведат до увеличение на бюджетния дефицит на страната във връзка с вноската в бюджета на Съюза и с нуждата от осигуряване на национално съ-финансиране на проектите, реализирани с европейски средства. Същевременно прилагането на фискалните правила на ИВС и “златното правило” относно капиталовите инвестиции може да позволи средносрочно поддържане на фискалната консолидация без заплаха за ограничаване на инвестициите. Ускоряването на стопанския растеж, съчетано с положително първично салдо на държавния бюджет и по-нататъшно устойчиво управление на държавния дълг, могат да обусловят по-нататъшното спадане на отношението държавен дълг/БВП. Провеждането на умерено експанзионистична фискална политика би било уместно за целия период на подготовка за присъединяване към ЕС. В тази връзка евентуалното увеличение на фискалния дефицит в допустим размер, който не нарушава фискалната консолидация би допринесло за по-добра средносрочна инвестиционна политика във връзка с присъединителния процес.

2.9.2.Интеграционната политика във връзка с подготовката на България за присъединяване към Единния вътрешен пазар на ЕС

В аспекта на присъединяването на България към ЕС и подготовката за участие в Единния вътрешен пазар пред интеграционната политика се очертават следните аспекти:

На първо място,формирането и развитието на Европейския вътрешен пазар отразява същността на протичащата структурна и икономическа реформа в интеграционната Общност през 90-те години на двадесети век и от началото на настоящото десетилетие. Като се отчита напредъка и проблемите в резултат на десетгодишното изграждане на Европейския вътрешен пазар, започнало от 1987 год., а също така в интерес на развитието му в полза на гражданите и фирмите, Европейската комисия приема през 1999 год. Петгодишна Стратегия за Европейския вътрешен пазар. Тя се осъществява постъпателно и успешно в интегрираното икономическо пространство чрез участието на всички страни-членки.

Забележително е, че осъществяването на тази Стратегия от страните-членки на ЕС съвпадна по време и реализация с подготовката на страни-кандидатки за членство за постигане на хармонизация с изискванията на Европейския вътрешен пазар чрез всеобхватни мерки и действия на предприсъединителните политики за присъединяване към ЕС. Самият преговорен процес с новите кандидатки за членство в ЕС позволи ясно да се дефинират конкретните стъпки в краткосрочен и средносрочен период и да се установи взискателен и ефективен механизъм за мониторинг и оценка на напредъка на всяка страна-кандидатка в изпълнението на изискванията на правото на ЕС. Това на практика силно разширява приложението и значението на изискванията на Еврпопейския вътрешен пазар като действуващо законодателство за ЕС, а така също и като правно-нормативна рамка и изисквания спрямо кандидатствуващите за членство в ЕС страни. Общият ефект от разглежданото въздействие на изискванията на Европейския вътрешен пазар по този начин значително надхвърля рамката на икономическото пространство на самия ЕС. В предприсъединителния период в страните-кандидатки за членство реформите, които налага постигането на съвместимост с изискванията на Европейския вътрешен пазар придобиват общозначим цивилизационен ефект в смисъла на препоръчителни добри практики и стандарти с международно значение.

Основните цели на Стратегията за Европейския вътрешен пазар от 1999 год. имат ясен обхват с общовалидна значимост като цели на устойчивото социално-икономическо развитие на пазарните икономики на съвременния етап. Те включват:

§ Повишаване на ефективността на пазарите на стоки, услуги и капитали на Общността; (Усъвършенствуване на Пазарите)

§ Подобряване на бизнес средата;(Подкрепа на Бизнеса)

§ Подобряване на качеството на живот на гражданите; (Развитие на гражданското общество и подобряване на благосъстоянието на гражданите)

§ По-нататъшно използване на достиженията на Европейския вътрешен пазар в променящия се свят;(Повишаване на международната конкурентоспособност на ЕС и разширяване на икономическото му пространство).

Посочените дългосрочни цели се съчетават с операционни цели и краткосрочни целеви мерки и действия както в хоризонтален аспект (в т.ч.посекторен подход), така и във вертикален аспект (в т.ч. интегрален подход). Като се отдава приоритет на мониторинга на целевите мерки и действия и тяхното изпълнение в ЕС се разчита на постигане на по-бърз напредък и ефект в определените като по-проблемни и нуждаещи се от усъвършенствуване области на функциониране на Европейския вътрешен пазар. В този смисъл ясното определяне на приоритетите при целевите действия и мерки представлява стратегически подход и конкретен механизъм на подобряване на Европейския вътрешен пазар. В разглеждания период и понастоящем Европейският съюз постави конкретните целеви действия за приоритети на Европейския вътрешен пазар във връзка с реализацията на десетгодишната стратегия на Съюза за превръщането му в “най-конкурентоспособната в света и динамично развиваща се икономика, базирана на знанието”. Посочената формулировка е включена в решение на Европейския съвет от срещата му в Лисабон през 2000 год. и отразява генералната насоченост на реализацията на реформата на Европейския вътрешен пазар, която протича в момента.

На второ място, оценката за досегашното функциониране на Европейския вътрешен пазар е положителна, тъй като свидетелствува за повишаването на конкурентоспособността на фирмите чрез по-добре функциониращите пазари, а също така и повишаване на предлагането на стоки, услуги и капитали на значително подобрените по своята взискателност и регулираност конкретни пазари на Общността.

Основната теза в рамките на институциите на Съюза относно развитието на Европейския вътрешен пазар е, че оптимизацията на функционирането на този пазар не е еднократно действие, а непрекъснато усложняващ се и динамичен процес на взаимодействие между бизнеса, гражданското общество и институциите на Съюза и на отделните страни-членки. Усилието да се максимизират ползите от Европейския вътрешен пазар, следователно трябва да се основава на дългосрочна стратегическа готовност за реформи и модернизация, които да се реализират с политическа воля и с дисциплина от всички отговорни институции и равнища в Общността.

За българските стопански субекти проблемът за постигането на хармонизация и съответствие с достиженията на правото на ЕС зависи от по-цялостното възприемане и утвърждаване на разбирането на адаптацията към Европейския вътрешен пазар като постоянен и динамично провеждан процес.

2.9.3. Някои съвременни проблеми на развитието на Европейския вътрешен пазар и отражението им върху българската икономика в процеса на присъединяване към ЕС

От гледна точка на приоритетните цели на развитие на Европейския вътрешен пазар основните проблемни области както за страните-членки, така също и за нашата страна като кандидатка за членство могат да се обобщат в следните насоки:

На първо място, пълното и навременното транспониране на цялото законодателство на Европейския вътрешен пазар е правно задължение на всички страни-членки и представлява предпоставка за самото съществуване на пазара. На тази основа следва изводът, че всички дефицити на транспониране на законодателството на Европейския вътрешен пазар трябва да се елиминират като представляващи заплаха за неговото съществуване. Мониторингът и отчетността, която се прави от институциите на ЕС относно напредъка на всяка страна-членка в транспонирането на изискванията на Европейския вътрешен пазар имаха за цел да намалят още към началото на 2001 год. дефицитът на транспониране до не повече от 1,5 на сто от общия размер на подлежащите на въвеждане изисквания на ЕС. Тази цел не беше постигната от редица страни-членки и дисциплиниращото решение, което се наложи е да се намали поне на половина регистрираният дефицит на транспониране от страните-членки на ЕС, които не изпълняват междинната цел.

Затрудненията на страни-членки в транспонирането на изискванията на ЕС създават определо напрежение предвид и на очакванията, че след приемането на новите десет страни-членки на ЕС от 1 май 2004 год. има по-голям по-голям риск незадоволителното транспониране на изискванията на ЕС да ерозира Европейския вътрешен пазар. В този смисъл завишаването на изискванията по транспонирането ще бъдат предизвикателство към новите страни-членки на ЕС, както и към страни-кандидатки за членство като България и Румъния.

Въпреки че степента на възприемане на мерките на Общия пазар се повишава постоянно, със средно ниво от 92.9% за Eвропейския съюз с участието на 15-те страни членки общо, неадекватното трансформиране все още е основна грижа в някои сектори и области. Възникнали са съществени забавяния в някои сектори като химическия (Директива за търговията с опасни вещества), обществените поръчки и застраховането. Некачественото трансформиране в някои случаи също е попречило на бизнеса да експлоатира напълно възможностите на Общия пазар. Трудно е да се прецени сдържаността на страните-членки да възприемат в националното си законодателство текст, с който вече на практика са се съгласили в Съвета на министрите на ЕС, но това отчасти може да се дължи на бавните и сложни национални парламентарни процедури или на политически фактори.

Бавното трансформиране може сериозно да разклати бизнеса. Това се отнася особено за обществените поръчки, където около 10 % от мерките, които са вече в сила, не се прилагат правилно. Следователно, договарящите страни не са наясно кои правила и процедури са приложими спрямо тях и всички заинтересовани страни се сблъскват със законодателни неясноти. Въпреки това, забавянията в трансформирането на законодателството могат да се определят като временен проблем.

От друга страна, слабостите в качеството на трансформиране могат да бъдат проблемни в по-голяма степен. Те са повлияни от конкретната за дадена страна-членка национална възприемчивост и политическите й приоритети и могат да бъдат преодолени по-трудно.

Държавите-членки, също така, използват различни “техники” на трансформиране. В сферата на обществените поръчки, например, някои държави-членки са избрали да възприемат законодателството чрез препращане, т.е. чрез приемане на законодателство, което предвижда, че правилата на Директивата на ЕС са в сила и се прилагат като част от националното законодателство. Други са избрали да прилагат разпоредбите предимно чрез копирането им, т.е. чрез повтарянето им дословно в националното законодателство. В трети случаи други страни-членки предпочитат да реорганизират и перифразират разпоредбите в националното си законодателство с риск, а дори и с цел да променят някои от изискванията. Резултатът от това може да бъде законодателство, което след трансформирането води до законодателни неясноти и големи проблеми при тълкуването. Цялостният ефект от тези различия е вероятността субектите да се сблъскат с различни изисквания, според конкретната държава-членка, в която искат да провеждат търгове, което води до висока цена на съответствието и неефективност.

Друг пример на различие в техниките за трансформиране, който поражда трудности, е въпросът за признаване на дипломите. Общите Директиви обхващат широк спектър от регламентирани професии. Някои страни-членки са избрали приемането на обща “хоризонтална” мярка, която всъщност възприема общите принципи на Директивите и определя националните компетентни органи. Детайлни разпоредби относно конкретни професии трябва следователно да се създадат с вторично законодателство; този процес често е бил забавян и е довеждал до неприложимост на първичното законодателство. От друга страна, някои страни-членки са избрали “вертикално” трансформиране, професия по професия, което също е довело до забавяния и понякога до повтаряне на едни и същи грешки и пропуски.

Броят на дерогациите и продължителността на преходните периоди, предоставени на някои страни-членки също са допринесли за разпокъсването на Общия пазар в първите години от съществуването му. Преходните периоди са по дефиниция временни и не трябва да им се отдава твърде голямо внимание. Дерогациите, от друга страна, могат да представляват проблем в по-голяма степен. Например, значителната свобода за националните власти да налагат допълнителни изисквания в сектора на финансовите услуги, основавайки се на концепцията за “общото благо”, поражда много неясноти и възпрепятства регламентирането на трансгранични услуги.

На второ място, съществуват проблеми с неефективното прилагане на законодателството на ЕС.

Неравномерното прилагане на правото на ЕС вече е определено в Съдърландския доклад (“Вътрешният пазар след 1992: Посрещане на предизвикателството”- Доклада на Комисията на ЕС от Групата на високо равнище за функционирането на вътрешния пазар, октомври 1992 г.), както и в последвалата Стратегическа програма за вътрешния пазар, като основна заплаха за правилното функциониране на Общия пазар. Различните проучвания в рамките на посочения по-горе Доклад потвърждават, че неравномерното прилагане все още често се счита за най-трудната бариера за ясно дефиниране и преодоляване, защото то налага подробно проучване на националните, регионалните, или дори локални практики, които не могат да се наблюдават лесно, като при това се изисква и високо ниво на обмен на точна информация между частните лица и между публичните администрации.

Проблеми с прилагането могат да възникнат в резултат на следните причини и фактори:

Начинът, по който високото равнище на защита, което е заложено в Директивите, регламентиращи свободното движение на стоки и услуги ще бъде постигнато на практика;
Различният начин, по който страните-членки прилагат клаузата за “общото
благо” в сферата на финансовите услуги доста често се счита за бариера по отношение на свободното осъществяване на финансови услуги в Общността.

Страните-членки, позоваващи се на тази клауза, интерпретират новите нотификационни изисквания, въведени чрез Втората банкова Директива по такъв ограничен начин, че това създава несигурност по отношение на законността на дадени транзакции и задълженията да се уведомяват компетентните власти за услугите, които ще се осигуряват. Тази ситуация текущо се разглежда от Европейската комисия, за да се проследи изпълнението на Проекта за комуникация, издаден през 1995 год. Секторът, свързан с ипотеките, страда от изключване от “общото благо”, тъй като трансграничните заеми чрез ипотеки са невалидни, защото се счита, че секторът ще действа против общите интереси на институциите на страните-членки. В действителност, законът за ипотечни кредити и правото за защита на потребителя са класифицирани само в някои страни-членки като част от “общото благо”.

Липсата или забавянето на приемане на други директиви, които не е

задължително да са самостоятелно цялостна уредба, но се прилагат като допълващи. Такъв е , например, случаят с телекомуникационните услуги, където услугите и директивите относно ONP изискват приемането на директиви за взаимно признаване на лицензите за прилагане на ONP за телефоните. Тези текстове все още не се прилагат, в резултат на проблемите между съответните институции на страните-членки, свързани с определяне на компетентността в конкретната област.

Качеството на контрола и сертификацията, както и наличието на тествани продукти и сертифицирани услуги и държавен контрол. Някои сектори, в частност секторът за преработка на храни, се оплакват от дискриминационно прилагане на държавния контрол, както между отделните страни-членки на ЕС, така и в рамките на страните-членки. Тази ситуация възниква най-често там, където контролът е възложен на местни или регионални власти. Между контролните органи биха могли да доминират значителни различия в интерпретацията на нивото на изпълнение. В случаите, когато се осъществява взаимно признаване, инспекторатите в една внасяща страна могат също да не са в състояние да оценят съответствието в резултатите, получени в друга страна-членка, което обуславя нуждата от повече информация относно държавните наредби и свързаните с тях процедури за оценка на съответствието. Съществуват доказателства за ниското качество на контрола на съответствието в сектора за разпределение.

Дейността на малките компании е относително трудна за проследяване, а и страните-членки проверяват по-крупните компании по-често. Например, досега прилагането на наредби относно времето за шофиране и почивка в пътния товарен транспорт се счита за дискриминационно. Това налага негативен страничен ефект по отношение на безопасността по пътя и предлага на малките компании възможности за нечестна конкуренция.

В общи линии прилагането на правото на ЕС от частни лица се търси чрез съда. Липсата на ефективни съдебни мерки или съществуването на процедури, възпрепятстващи прилагането на законодателството на общността би могло да попречи на този процес. Това е особено очевидно при онези въпроси за Общия пазар, където се осъществява хармонизацията и където често се въвеждат допълнителни мерки за гарантиране на правилното прилагане на хармонизираното законодателство пред компетентните власти (например при съдебни спорове за търговската марка на общността се изисква система за съдебно прилагане на спорове между фирми, потребители и др.). Но такъв също е и случаят в области, когато отговорността на държавата произтича от нарушаването на правото на ЕС. Поемането на тази отговорност от частни лица по отношение на дейности в частния сектор, може също така да бъде ограничено от такива процедури, установени от страните-членки. Във връзка с определени аспекти, особено свободното движение на хора, нереалистично е да се очаква лица с ограничени ресурси да правят постъпки пред националните съдилища; разстоянието често увеличава цената и ограничава достъпа до юридически съвет или помощ. В допълнение, степента на разбиране на правото на общността между участниците в процеса е все още ниска.

Не съществува координиран механизъм за наблюдение или точна рамка, за да се осигури еднаквото прилагане на закона в рамките на Общността; Член 100а регламентира хармонизирането на законодателството на Общността, което включва висока степен на защита.

За да действат ефективно, производителите се нуждаят от юридическа сигурност и законодателна рамка, които да им осигуряват поле за изява. Производителите изискват съществуването на една разумна равностойност между контрола на съответствието и законодателството на Общността. Това засяга както отклоненията в прилагане на правилата, така и интензивността на контрола и строгостта на наказанията в случай на нарушение.

По отношение на здравеопазването, потребителите очакват, че компетентните власти ще са в състояние да приложат подходящи превантивни действия (принципа на предпазливостта).

На трето място, съществуват проблеми, свързани с прилагането на Новия подход и Общия (Глобален) подход:

“Новият подход” към техническата стандартизация, въз основа на характеристиките си, налага голяма нужда от контрол, сравняван неизбежно с методите на техническа стандартизация, които са прилагани преди това.

От една страна, при “новия”подход в ЕС се приема за нормална практика да се разчита на принципа, според който единствено производителят е отговорен за съответствието на продукта с изискванията на законодателството. Сертифициращите органи са отговорни за контрола, който извършват преди пласирането на продуктите на пазара и за тази цел предоставят сертификат за съответствие. В никакъв случай те не поемат отговорността на производителя. Тази ситуация отразява разграничаване от предишни практики, където, най-малко в няколко сектора, държавните органи са разрешили или одобрили използването на продуктите преди тяхното пласиране на пазара. В резултат, тези държавни органи на практика са поели отговорността да осигурят съответствието на продукта с изискванията на законодателството. Възникващата ситуация при “новия подход” подтиква страните-членки да предприемат значителни усилия да контролират производителите, които са обявили съответствието на техните продукти, с цел да гарантират едновременно високо ниво на защита и равните условия за конкуренция. Тази нужда е подчертана в директиви, според които продуктите се пласират на пазара без предварителна намеса на трета страна, както е посочено в случая с Директивата за безопасност на играчките.

От друга страна, възникват потребности от организацията на контролни системи. Първата причина е гъвкавостта, представена в законодателството (от гледна точка на технически решения) като възможност за алтернативен избор на производителя при постигане на съответствие с изискванията на пазара. Втората причина е фактът, че по принцип решението, което се прилага от производителите на стоки вече не е достатъчно да се ограничи при преценката за продукта само във формата на признатата търговска марка (за съответствие със стандарт, например). Службите, отговорни за контрола не могат повече непосредствено да разграничават продуктите, носещи конкретни търговски марки. В тази връзка, въвеждането на марки на търговски дружества и фактът, че се затвърждават, отчасти, някои вече съществуващи такива, налага по- задълбочено и широко разпространено наблюдение.

Отсъствието на ефективни мерки може да затрудни правилното прилагане на законодателството на Общността. Осигуряването на ефективни мерки изисква набор от механизми за оценка на широк кръг проблеми: от способността да се идентифицира дефектен продукт до желанието и възможността този продукт да бъде отстранен от пазара и ако е уместно, да се наложат санкции.

Частните компании могат да търсят компенсации чрез националните съдилища, но и в този случай има бариери. Отсъствието на ефективни съдебни мерки за прилагане правото на Общността може да възпрепятства компенсирането. Понякога се въвеждат общи мерки, за да се гарантира правилното прилагане на хармонизирания закон от съдилищата (т.е.: за Търговската марка на Общността), но, в други случаи, търсенето на отговорност на държавата от частни лица за действия в частния сектор може да бъде ограничено. В някои случаи е нереалистично да се очаква лица с ограничени ресурси да правят постъпки пред националните съдилища. Даже когато се предприемат такива постъпки, степента на разбиране на правото на Общността между участниците в процеса често е ниска.

Прилагането на директивите за обществени поръчки е проблематично, по редица причини:

1. Зависимост от страна на доставчиците да контролират клиентите си. Всички настоящи уредби се основават на идентифицирането от страна на доставчиците на нарушения, такива като непубликуване или неправилно прилагане на процедурите. Това предполага добро познаване от страна на доставчика на комплексните и техническите правила, които засягат техните клиенти.

2. Липсата на ефективна национална система за компенсации. Тази неспособност да се постигнат ефективни мерки достатъчно бързо и липсата на яснота във връзка с вредите са важен възпиращ фактор за фирми решили да преследват дадено положение.

3. Липса на надеждна и последователна информация за пазара, въз основа на която Комисията, като главен изпълнителен орган, може да основе решенията си.

4. Липса на ефективна система за наблюдение, която да засили държавната система за мониторинг на съответствието и нужда от гаранции, че всички процедури са следвани правилно, преди окончателното възлагане на договорите.

Редица официални източници в страни членки потвърждават мнението, че все още липсва обща рамка, осигуряваща еднаквото прилагане на законодателството на Европейския вътрешен пазар. Еднаквото прилагане все още страда от липса на общи принципи за осъществяване на проверки, координирани програми за контрол и стандарти за качество. Обхватът на сътрудничеството в прилагането варира значително между областите: съществува активно сътрудничество между администрациите в области като митниците, ДДС, ветеринарна дело и защита за растенията, банково дело и застраховане; сътрудничеството все още се нуждае от постоянно установяване в области като например, директивите за нов подход, обществените поръчки и директивата за телевизия без граници.

Очевидните пречки и свръх-сложните процедури, с които се сблъскват тези, които упражняват правата си относно свободите на Единния вътрешен пазар, често се дължат на ограничено знание и неправилно прилагане на правото на EI от държавните служители. Определени са конкретни мерки за по-нататъшно сътрудничество и подобряване на информацията чрез осъществяване на разнообразни контакти, в частност с държавните администрации в следните насоки:

§ Обща интерпретация на термините, използвани в директивите и общо прилагане (особено по отношение на директивите за нов подход);

§ Обмяна на информация в областта на системите за наблюдение на съответствието и относно начина, по който се третират жалбите на национално ниво (лабораторно тестване, обществени поръчки);

§ Насока за систематичен опис на материални затруднения;

§ Детайлна информация относно техническите критерии и административните процедури за национално одобрение (например за фармацевтичните продукти); нужда от обмяна на информация относно техниките за тестване и характеристиките на продуктите/услугите;

§ По-добра информираност относно контактните точки в държавната администрация, за да се осигури достатъчна информация във връзка със структурите и процедурите за прилагане. Позицията на държавите-членки все още не е завършена. Би трябвало да се създадат контактни точки за обществеността, особено малките и средни предприятия, за да се улесни упражняването на предоставените им от разпоредбите за Единен пазар права, така че системата да може да поеме всички предимства;

§ Повишено взаимно доверие, което може да се постигне чрез подобрено сътрудничество, подкрепено от съответно законодателство (например относно фармацевтично производтво, околнасреда и др.);

§ Подобрение в ресурсната и комуникационна инфраструктура (техническа хармонизация, защита на общата продукция).

2.9.3. Перспективни насоки на развитие на Европейския вътрешен пазар

На първо място, най-важно значение в перспектива ще има разширяването на обхвата на Европейския вътрешен пазар с присъединяването на нови десет страни-членки. Това открива възможност както за по-големи икономии от мащаба, така също и повишава шансовете от усвояване на всички останали динамични ефекти на Общия пазар. Неговата по-нататъшната диференциация ще позволява задълбочаване на потенциала на Европейския вътрешен пазар.

На второ място, усъвършенствуването на изискванията на Европейския вътрешен пазар създава проблеми пред неговите потребители и участници – граждани и фирми. Европейските институции признават необходимостта от интерактивен диалог с гражданите на Съюза и с бизнеса, за да може да се постигне цялостно и ефективно използване на потенциала на функциониращия Европейски пазар и за решаване на проблеми, които изискванията на ЕС могат да създават за гражданите и бизнеса. Предприета е политика на оценка чрез анкети и изследвания посредством програмата “Евробарометър” на степента на въвеждане и ефективна работа на интерактивните мрежи за решаване на проблеми на гражданите и бизнеса във връзка с функционирането на Европейския вътрешен пазар. Развитието на тези подходи към усъвършенствуване на Европейския вътрешен пазар ще имат безспорно значение за в бъдеще, особено във връзка с предстоящото разширяване на ЕС.

На трето място, Европейските институции признават необходимостта от усъвършенствуване на изискванията на Европейския вътрешен пазар по четирите основни стратегически области: пазари, бизнес среда, граждани и външно въздействие на Европейския вътрешен пазар.

Признава се необходимостта от по-системно и целенасочено развитие на пазарите във връзка с телекомункациите и електронизацията в аспекта на развитие на информационното общество;

§ развитието на пощенските услуги;

§ пазарите на енергийни ресурси и на газта в частност,

§ регулирането на прекалено сегментирания по национален признак пазар на услуги на въздушния транспорт в ЕС;

§ дистанционните продажби на финансови услуги;

§ патентното дело и защитата на интелектуалната собственост на пазара на Общността.

Провеждането на стратегия на Общността по отношение на науките за живите организми и биотехнологиите, както и генното инженерство предвижда особени усилия за избягване на конфликта на интереси на гражданите и на бизнеса. Правната защита на биотехнологическите открития и нововъведения се оценява например като неотложна приоритетна задача на регулациите в Европейския вътрешен пазар.

По отношение на развитието на Европейския вътрешен пазар в полза на бизнеса се очертават и следните перспективни области на действие:

§ подобряване на системата на регулиране на обществените поръчки;

§ постигане на съгласие за модернизация на системата на облагане с данък добавена стойност в отделните страни-членки на ЕС, за да се облекчи свободното движение на стоки в разрешените за потребителя рамки и количества на пазаруване в страна-членка, различна от тяхната национална държава.

Приемане на антитръстови регулации с по-конкретизиран и ясен приложен ефект;

Намаляване на държавните помощи до по-ниско равнище от досегашните с цел да се защити по-добре конкуренцията на Европейския вътрешен пазар;

Опростяване на изискванията относно регулаторната среда и по този начин намаляване на издръжката и цената на адаптацията на бизнеса към изискванията на Европейския вътрешен пазар.

По отношение на приоритетните цели на развитие на Европейския вътрешен пазар в полза на гражданите се очертават следните насоки в перспектива:

§ да се създаде Европейска институция по прехраната и качеството на храните;

§ да се координират схемите за социално осигуряване на страните-членки в полза на по-добрата мобилност на хората и работната сила;

§ да се работи за реализация на идеята за “Единно европейско небе” и Европейска институция по сигурност на въздушния транспорт с цел създаване на интегриран пазар на услуги на въздушния транспорт ;

§ да се създава по-добра организация на пазара на работната сила в ЕС чрез реализация на План за отваряне на трудовите пазари.

Последователният стремеж в ЕС към развитие на Европейския вътрешен пазар несъмнено ще зависи за в бъдеще от политическата воля на страните-членки да подобрява функционирането му. Необходимостта от политика към целенасочено и разумно усвояване на изискванията на Европейския вътрешен пазар е напълно осъзната в рамките на всички страни-членки. При подготовката за членство в ЕС за нашата страна опознаването и използуването на опита на ЕС за постигането на съответствие с изискванията ще бъде полезно с цел по-бърза адаптация към този пазар.

Заключение

Интеграционната политика на България навлиза в по-отговорен етап на публична оценка на ролята й да допринесе реално за постигането на стабилен икономически растеж и повишаването на жизнения стандарт. Подготовката за присъединяване към ЕС има значението на най-важен фактор за постигане на съответствие с изискванията на ЕС за преструктурирането и адаптацията на всички сектори на икономиката преди пълноправното членство от 2007 год.

Основните фактори за по-нататъшното развитие и прилагане на ефективна интеграционна политика могат да се обобщят в следните насоки:

Има нарастващата необходимост от значително подобряване на ролята на интеграционната политика за постигане на съгласуваност на текущото прилагане на конкретни видове политики с дългосрочни макроикономичееските приоритети и насоки, залегнали в Национален план за развитие на Република България (НПР) 2007-2013 год. Този план в съответствие с изискванията на ЕС ще следва да интегрира всички съществуващи секторни и регионални стратегии, насочени към развитие на отрасъл, сектор, район или цялата икономика. Интеграционната политика трябва да допринесе НПР да се разработи и прилага като дългосрочната публична инвестиционна програма на страната и ясна стратегическа платформа за формулиране и изграждане на политики за устойчиво развитие. В този смисъл интеграционната политика ще получи чрез самия НПР основен инструмент за изпълнение на цялостна дългосрочна политика за социално-икономическо развитие, основаваща се на съчетаване на националните интереси и приоритети с механизма и инструментариума на интеграцията в ЕС.

На съвременния етап е остра потребността от значително промяна в интеграционната политика по отношение на публичната й заангажираност, прозрачност и управленческа отчетност пред обществото по всички проблеми и аспекти на макроикономическия и микроикономическия ефект от поетите задължения на България за пълноправно членство в ЕС. Като имаме предвид кризисните процеси в самия ЕС и значителните “свръхочаквания” на българското общество към евроинтеграцията тепърва ще се предявяват значителни обществени изисквания към последиците от реализацията на евроинтеграцията. Чувствителността по отношение на загубата на националния икономически суверенитет в конкретни области (напр. общата търговска политика, селскостопанска политика и парична политика, прилагането на изискванията на ЕВП особено в определени чувствителни отрасли и сектори на българската икономика.) тепърва ще има по-голямо значение във вътрешнополитически и вътрешноикономически план за България. Възможностите за равнопоставено участие на нашата страна в интеграционния процес в ЕС и прилаганите в рамките му видове контрол върху провежданите политики и програми, неизбежно ще засилва необходимостта да се преодолява дефицита на публична информираност относно реализацията на договорните анагажименти за членство в ЕС. Досега интеграционната политика в предприсъединителния период се провеждаше при определен демократичен дефицит, което не позволи на обществената реакция и на бизнес средите да реагират своевременно и прагматично на някои негативни последици от преговорния процес. Това не позволи и създаването на обществени нагласи за по-добра самооценка на възможните последици за българската страна и съответно по-голяма подготовка за прилагане на инструментариума на евроинтеграцията във всяка конкретна област на социално.икономическия живот.

Необходимо е засилване на ролята на интеграционната политика за повишаване на конкурентоспособността на българската икономика чрез по-цялостната й реализация в няколко основни насоки: 1) пълноценно участие в многостранния процес на междудържавна кординация и сътрудничество в ЕС по конкретни видове политики съвместно със страните.членки с цел устойчиво включване в ЕВП и заемане на конкурентоспособни пазарни позиции; 2) постигане на по-добро съответствие с дългосрочните и средносрочни приоритети на ЕС при преструктурирането на реалната икономика, особено в избраните за приоритетни области и сектори; 3) финансово преструктуриране на българската икономика за целите на подобряване на инвестиционната активност и ускоряването на икономическия растеж, както и за подготовка за включването ни в ИВС; 4) по-нататъшно подобряване на институционалния и административен капацитет на българската икономика, за да стане възможно усвояването на всички предимства на политиките на ЕС, които ще станат задължителни за България като страна членка, а така също и да се гарантира усвояването на европейските средства, които България следва да получи от бюджета на ЕС в съответствие с Финансовата рамка в периода 2007 – 2013 год.

Постигнатият напредък в процеса на подготовката на България за членство в ЕС на практика свидетелствува, че интеграционната политика допринася значително за постигане на съответствие с изискванията и добрите практики на ЕС в следните най-важни направления:

- Макроикономическата политика се ползва с доверие и успешно провежда преход към средносрочно планиране и прогнозирне в интерес на ускоряване на макроикономическото сближаване с ЕС и подготовка за включване към ИВС.

- Утвърждава се ролята на бюджетната политика в макроикономическата стабилизация и коригирането на предходните устойчиви тенденции на дефицити на държавния бюджет и съкращаването на държавния дълг и на задлъжнялостта на публичния сектор;

- Постигането на съответствие с изискванията на ЕВП на ЕС на основа на довореностите с ЕС протича на практика със значително напрежение на микроравнище и при относително високи разходи, тъй като се отчитат значителните промени в разширяването на обхвата на изискванията на ЕВП , както и повишаването на строгостта на европейските институции спрямо страни-членки, които имат по-висок дефицит на транспониране на законодателството на ЕС в областта на Единния вътрешен пазар.

- Протича законодателна и институционална реформа за по-ефективно усвояване на европейските средства както от предприсъединителните фондове, така също и за усвояване на финансирането от ЕС при пълно членство след 2007 год. с прилагане на изискванията на ЕС за децентрализацията на системата на прилагане на средствата на ЕС.

Важната роля на бюджетната политика в периода до присъединяването и след това е несъмнено особена отговорност на интеграционната политика за цялостното й съответствие с европейските изисквания. Както беше посочено, като запази прилагането на основните си интеграционни цели за периода 2005-2007 г. бюджетната политика би следвало в перспектива да подобрява възможностите за изпълнението на Маастрихтските критерии за влизане в Еврозоната във възможно най-кратки срокове. Във връзка с присъединяването ни към ЕС преструктурирането на разходната част на бюджета е особено важно, за да не се допусне нежелателно нарастване на бюджетния дефицит. Има определени рискове за това както поради планираното постепенно намаление на данъчната тежест, така също и поради нарастването на дефицита по текущата сметка. Наред с това приемането на страната в ЕС се очаква да има негативен ефект върху бюджетния баланс, който ще е най-голям за първата година на членство.[49]. Управлението на публичните финанси и за следващите години ще следва да овладява приети и приложими в рамките на ЕС инструменти и подходи с цел осигуряване на гъвкавост на фискалната политика и възможност за реагиране при неблагоприятни външни шокове, особено в условията на очерталото се устойчиво повишаване на ценовите равнища на международните стокови пазири..

Факт е, че съгласно договореностите с ЕС българското правителството се ангажира да спазва изискванията на Пакта за стабилност и растеж за придържане към балансиран бюджет или излишък, както и да съдейства за запазването на валутната и ценова стабилност. Същевременно разгледаните възможности за използуването на “златното” правило на ИВС относно бюджетните капиталови разходи и относно управлението на държавния бюджет с допускане на известна маневреност спрямо допустимия размер на дефицита на държавния бюджет, могат да позволяват по-добро отстояване на националните потребности от ускоряване на стопанския растеж. Вниманието на интеграционната политика към състоянието на фискалния сектор предстои в средносрочен период да се засилва, тъй като той не само ще понесе по-големи разходи във връзка с членството ни в ЕС, но ще следва да играе важна стабилизационна роля спрямо брутния външен дълг и текущата сметка на платежния баланс, което е особено наложително в условията на паричен съвет. Продължаването на структурните реформи ще се свързва както с реформата на публичния сектор, така също и с прилагане на нови бюджетни стабилизатори в съответствие с политиките на ЕС ( например под формата на държавна помощ, аграрни субсидии, съфинансиране в подкрепа на инвестиции с европейски средства от Кохезионния и структурните фондове и др).

Основните стратегически приоритети относно стопанския растеж и заетостта би следвало да се съгласуват по-конкретно с Насоките на ЕС в тази област за периода до 2008 год. за реализиране актуализираните цели на Лисабонската стратегия за увеличаване на конкурентоспособността на икономиката. По този начин ще се улесни интегрирането на българската икономика в Единния вътрешен пазар на ЕС и ще се съдействува за ускоряването на икономическия растеж.

Начало

2.10. Политика по заетостта и безработицата

Общата рамка на политиката по заетостта и безработицата през следващите години и десетилетия е предложена в Стратегията за догонващо икономическо развитие (виж сс. 225-233). Очертаните там стратегически направления остават валидни и сега. Тук предлагаме допълнения и конкретизация на тази рамка.

Натрупаните проблеми през последните десетина години в областта на заетостта и тяхното неадекватно решаване само чрез средствата на социалната политика, без да се търсят и прилагат целенасочено средствата и механизмите на макроикономическата и другите политики на държавата, доведоха до превръщане на тенденциите в крайно негативни и трудно преодолими в кратки срокове. Освен правилен подход, разрешаването на тези проблеми изисква и политическа визия и воля, които зависят, поне за нашите условия, от мирогледа и капацитета на съответните управляващи. След подписването на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз, споменатото влияние все повече ще отслабва, тъй като който и да управлява страната от тук нататък, ще бъде принуден да спазва и изпълнява общоприетите в съюза документи, принципи и критерии в съответните области. Това се отнася и до действията и програмите в областта на заетостта и безработицата.

2.10.1. Цели на политиката по заетостта

Основополагаща за действия в областта на заетостта в отделните страни от ЕС е Европейската стратегия по заетостта / ЕСЗ /, чийто основни цели са: пълна заетост; качество и продуктивност на работата; кохезия и пазар на труда, осигуряващ висока степен на включване в заетостта.

В съответствие с ЕСЗ в нашата Стратегия по заетостта са определени като средносрочна цел до 2007 г. повишаването на заетостта и намаляването на безработицата, а дългосрочната цел до 2010 г. ще бъде повишаването на икономическата активност и трудовия потенциал на населението. За подцели в стратегията са посочени:

- увеличаване на заетостта и ограничаване на безработицата;

- подобряване на качествените характеристики на работната сила и повишаване на производителността на труда;

- постигане на социална кохезия и реинтегриране на уязвимите социални групи от населението.

Осъществяването на посочените цели и подцели предопределят насоките и характера на политиките на държавата за тяхното достигане. Друг е въпросът доколко настойчиви ще бъдат усилията на съответните правителства и доколко ще постигнат взаимното преплитане между икономическата и социалната политика така, че първата да е съпроводена с видими социални измерения.

Като се имат предвид посочените оценки за тенденциите и проблемите в заетостта у нас през последните десетина години, прогнозирането на положителни изменения в тях е силно затруднено. С всички условности, такова прогнозиране следва да се прави, защото посочените цели са обвързани с определени критерии и срокове за тяхното достигане в ЕСЗ. В следващата таблица са представени някои допускания за измененията в съответните показатели до 2007, 2013 и 2020 година. Основа за подобни предвиждания са данни на НСИ, Центъра за изследване на населението към БАН, Агенцията по заетостта към МТСП и др.:

Таблица 1.

Население, работна сила и заетост в България

Показатели	2003 г.	2007 г.	2013 г.	2020 г.
1. Население-хил.души	7800	7542	7205	7000
в т.ч. над 15 г.	6696	6552	6240	6000
2. Работна сила-хил.души	3237	3400	3800	4000
в т.ч.: заети-хил.души - безработни-хил.души	2825 412	3100 300	3700 100	3900 50
3. Коефициент на икономическата активност, %	48,5	51,9	60,9	66,9
4. Коефициент на заетост,%	42,3	47,3	59,3	60,0
5.Коефициент на безработица, %	12,7	9-10	5-6	3-4
6. Обезкуражени-хил.души	435	300	100	50

Източник: Оценки на автора.

Обясненията на някои от величините в таблицата са свързани със следните допускания:

- прогнозата на населението за периода 2013 – 2020 г. е усреднена от различни прогнози. Същественото е, че в Прогнозата на Центъра за изследване на населението се посочват следните промени в демографските показатели за развитието на населението: намаляване на населението до 15 – годишна възраст от 15,4% през 2000 г. на 11,5% през 2020 г. от цялото население; запазване и малък спад на населението между 15 и 65 – годишна възраст на около 68,8%; увеличаване на населението над 65 – годишна възраст – от 16,7% през 2000 г. на 19,7% през 2020 година;

- прогнозираното нарастване на броя на работната сила през периода 2007 – 2013 г. с около 400 хил. души /от 3400 х.д. на 3800 х.д / е свързано с очаквания за намаляване на безработните с около 200 хил. души и реинтегриране на обезкуражените също с около 200 хил. души, т.е. предполага се че политиката на държавата ще бъде достатъчно целенасочена и настойчива за решаване на проблемите със заетостта и създаването на нови работни места в реалната икономика. За периода 2013 – 2020 г. се допуска, че освен чрез намаляването на безработните и обезкуражените с по около 50 хил. души, може да се очаква включването в състава на работната сила на допълнителни контингенти от по-възрастните поколения, а също и от други традиционно изключвани от работната сила контингенти;

- източниците за увеличение на заетите през периода 2007-2013 г. с около 600 хил. души са отново безработните, обезкуражените и новите попълнения от младите поколения.Това допускане се отнася и за периода 2013-2020 година;

- в съответствие с посочените предвиждания са изчислени /по Методиката на НСИ/ и величините на коефициентите на икономическа активност, на заетост и на безработицата. При изчисляване на Коефициента на безработица за 2013 и 2020 година се предлага общият брой на безработните (в числителя на съответната формула) да включва

- регистрираните от бюрата по труда безработни и идентифицираните от НСИ за годината т.нар. обезкуражени;

- страната ще има проблеми по отношение на Коефициента на заетост на населението към 2010 година, тъй като в ЕСЗ, както и в нашите документи по заетостта до 2010-2013 г. определеният критерий за достигане е 70 на сто, в т.ч. за жените - най-малко 60%. Тези проблеми са свързани както с невъзможността за бързо разрешаване на трупани с години икономически и социални проблеми, така и с неблагоприятни демографски тенденции, свързани с качеството на раждаемостта и големия брой отпаднали в ранна възраст деца от образователната система.

Прогнозираните по-горе величини на отделните показатели биха могли да се приемат като оптимални критерии за достигане, въпреки че по някои от тях /равнище на заетост на населението/ трудно ще бъдат достигнати европейските критерии. Трябва да се осъзнае, че структурата на населението в трудоспособна възраст и структурата на работната сила понесоха разрушителни влияния в дълбочина поради забавяните реформи.

2.10.2. Предпоставки и действия за постигане на целите по заетостта

За достигането на посочените критерии и цели на политиката по заетостта и ограничаването на безработицата през периода до 2020 година са необходими предпоставки и действия, които условно могат да бъдат разделени на две големи групи с еднаква тежест:

- първата група е свързана с осъществяваната макроикономическа и инвестиционна политика от държавата, чийто резултат да има социални измерения чрез създаване на достатъчни на брой работни места, с който ускорено да се повишава заетостта и се ограничава безработицата;

- втората група е свързана с определянето и осъществяването на политиката по заетостта по приоритетни направления, водещи до най-бърз и видим резултат.

Към първата група могат да се отнесат следните по-съществени направления на държавната политика:

- формиране и провеждане на макроикономическа политика на страната, осигуряваща още от началото на 2006 година качествен растеж най-малко от 6 на сто, а през следващите поне три - четири години – от 7 - 8 на сто. Това означава: пренастройване на инструментите на икономическата политика като цяло и включването на нови фактори за качествен, висок и устойчив растеж; осигуряване на жизнеспособност на публичните финанси, на фискалната политика; преценка на възможностите за допустими минимални бюджетни дефицити за целите на създаването на работни места; мерки за балансиране на платежния баланс; стимули за експортноориентирани производства и на износа като цяло и др.;

- решително преориентиране на механизмите и приоритетите на инвестиционната и инфраструктурната политика на държавата с цел ускорено създаване на десетки хиляди работни места за нова заетост. Необходими са действия за по-рационално използване на предприсъединителните, а впоследствие и на структурните фондове на Европейския съюз, като се насочват за решаване на приоритетни цели и задачи на икономическото ни развитие на национално ниво и по най- застрашените от изоставане региони на страната;

- актуализиране на приоритетите в структурната политика и подкрепа за развитието на съвременни сектори в икономиката, базирани на модерни информационно-комуникационни и други технологии;

- формиране на инвестиционен ресурс от държавата, включващ средства от фискалния резерв, от приватизацията, от прираста на БВП и други възможни източници, който да се насочи чрез публично-частното партньорство към решаването на две основни взаимно свързани задачи – изграждане на нови производствени мощности и инфраструктура от национално и регионално значение и масирано разкриване на работни места за нова заетост;

- държавна подкрепа за развитие на изследователски дейности, повишаване качеството на образованието, на здравеопазването, лицензионната политика и нарастване на конкурентоспособността като цяло на икономиката и особено за експортноориентираните фирми и производства;

- рязко и ефективно ограничаване до минимум на разрешителните и лицензионните режими при стартирането на малък и особено на среден бизнес;

- преориентиране на инструментите на данъчната политика към облекчаване на инвестициите в икономиката. Освобождаване от данък на реинвестираната част от печалбата;

- провеждане на активна демографска политика от държавата с цел увеличаване и подобряване качеството на раждаемостта, както и на ориентирана към потребностите на икономиката образователна система. Решително подобряване на здравеопазната система и на здравния статус на населението и на работната сила;

- особено внимание в икономическата и инвестиционната политика на държавата трябва да се отделя за разработването и реализирането на активни комплексни програми за приоритетно социално-икономическо развитие на регионите с най-висока безработица;

- решителни законови и други мерки за ограничаване на сивия сектор на икономиката и намаляване на нерегламентираната заетост;

- създаване и развитие на система за образование и пожизнено обучение;

- облекчаване на всички процедури, свързани с влизането и излизането от пазара на стартиращи и фалиращи стопански субекти.

Към втората група – определяне на приоритетни направления на политиката по заетостта и ограничаване на безработицата - би следвало да се съобразяваме с основните насоки на работа през следващите периоди до 2010 година и след това, включени в Европейската Стратегия по заетостта, както и на такива, свързани с нашите най-тежки проблеми в тази област. По-важните от тези насоки за България са:

1. Провеждане на икономическа, инвестиционна и инфраструктурна политика на държавата, която да води до ускорено разкриване на съществен брой работни места и развитие на предприемачеството.Подобен подход е особено важен за периода 2005 – 2009 година, през който посочените политики следва да се целенасочат

2. именно към проблемите на заетостта и сериозното ограничаване на безработицата. През посочения период се очаква да получим финансиране от ЕС около 4-4,5 млрд. евро, с които би следвало, освен чисто икономически и инфраструктурни задачи, да осигурим разкриването на поне 200-250 хил. работни места за нова заетост. От друга страна, икономическият растеж от порядъка на 6-8 процента до края на 2010 година неминуемо ще доведе до ускорено разширяване на възможностите за развитие на предприемачеството и неговата устойчива диверсификация в производствената сфера и браншове.

3. Като се има предвид, че доходите на населението са функция както на икономическия растеж и развитие, така и на качествената заетост, необходимо е държавата да провежда политика на доходите, насърчаваща заетостта на различните слоеве от населението по социален, образователен и професионално- квалификационен статус. Битката заетост, безработица, борба с бедността и социалното изключване предполагат държавата да създава и осъществява на практика такива правила и регулатори в областта на доходите на населението, които да мотивират икономическата активност на хората в трудоспособна възраст и тяхното безпрепятствено включване в работната сила и заетостта.

4. Българският пазар на труда е блокиран повече от десет години, което е следствие от забавените структурни реформи, стагнацията в икономиката, застойната безработица и т.н. Следователно, необходими са изключително активни действия и политики за насърчаване на адаптивността и мобилността на пазара на труда. Те отново ще зависят от качеството на икономическата и инвестиционната политика, от усилията и влаганите средства за подобряване качеството на работната сила на безработните и новите поколения, включващи се в населението в трудоспособна възраст.

5. Като се има предвид, че една от дългосрочните цели на ЕС е изграждането и развитието на икономика, основана на знанието, то за България е императив влагането на средства в развитието на човешкия капитал и пожизненото обучение. Това означава както увеличаване на средствата от БВП за адаптиране на образователната ни система към потребностите на съвременната икономика, така и за изграждането на системата за пожизнено професионално обучение. Над 10% от заетите, които са между 25 и 64 г. възраст до 2010 година следва да бъдат включени в различни форми за пожизнено обучение.

6. Устойчивото и качествено нарастване на заетостта следва да се основава на повишаване предлагането на работни места, изискващи по-високо образователно и квалификационно равнище, което може да дойде само от развитието на модерни сектори и браншове на икономиката.

7. Преструктурирането на икономиките на страните от ЕС, в т.ч. и в България, все повече ще налага насърчаване на т.нар. активно стареене. Проблемът е свързан и с финансовото състояние на социалните фондове, както и с поставените цели и критерии в областта на заетостта до и след 2010 година. Задачата за достигане в края на 2010 г. е заетост на възрастните работници /между 55 и 64 години/ най-малко 50%.

8. Осигуряване на равенство между мъжете и жените при заемане на работни места, заплащане на труда, условия на труд и т.н. Наказателно преследване на всякакъв род дискриминация в това отношение.

9. Насърчаване на интеграцията и борба с дискриминацията на хора в неравностойно положение на пазара на труда. Това е едно от най-сериозните и деликатни направления на работа, тъй като контингентът на тези групи е многоброен и с разнопосочни проблеми за разрешаване.

10. Повишаване атрактивността на работата и заработване на доходите. Това означава да се прилагат най-модерни форми на организация и управление на трудовите и производствените процеси, да се осигуряват здравословни и безопасни условия на труд и т.н., както и да се формират и прилагат съвременни форми и системи на заплащане на труда в съответствие с трудовото представяне на работника, съвременни системи за управление на човешките ресурси и на персонала и т.н.

11. Особени усилия изисква разработването на координирани политики за трансформиране на нерегламентираната заетост в редовна заетост. Тази част от държавната политика е свързана с такива промени в данъчната и осигурителната политика, в преференциалните режими и т.н., чрез които сериозно и настъпателно да се свиват границите на сивата икономика и на нерегламентираната заетост в нея, тъй като не само държавата губи данъци, а социалните фондове осигуровки, но и обществото като цяло е ощетено от липсата на достатъчна солидарност между различните, иначе равнопоставени по Конституция, слоеве.

12. Намаляване на регионалните различия в заетостта, които са драстични в България. Налице са няколко центъра без особени проблеми и над 10-15 региона с огромни проблеми в икономическото си развитие, заетостта и безработицата.

13. Осъществяване на активни и превантивни мерки за безработните и неактивните лица. Особено важно е точно да се идентифицират тези групи от безработни, както и неактивни лица, които най-трудно се подават на обхващане от мерките и политиката на държавата и по същество са изпаднали в трайна маргинализация.

14. Комплекс от мерки – икономически, социални и др. са необходими за реинтегриране на обезкуражените, които години наред по различни причини не могат да си намерят работа. Тази група от трудоспособното население е сериозен източник за попълване броя и състава на работната сила.

15. За целите на ефективното изразходване на средствата от държавата в областта на заетостта и безработицата е необходимо да се осигури действена система за наблюдение, в съответствие с препоръките в Европейската стратегия по заетостта.

16. Необходимо е по-нататъшно укрепване на институциите на пазара на труда и активизиране на целия административен капацитет.

Посочените по-горе направления на работа по своята целенасоченост ще бъдат валидни и за периода до 2020 година. Разбира се, че в съответствие с конкретните потребности през различните етапи те ще бъдат актуализирани и допълвани.

Заключение

На България все още й предстои да постави своята политика в областта на заетостта и борбата с безработицата изцяло на основите на европейската политика, начертана в Лисабонската стратегия и непрекъснато актуализирана от нейното приемане до сега. Това се налага, защото имаме тежки проблеми в тази област. Застрашени сме от демографска криза, от влошаване качеството на работната сила, от рискове в икономическото ни развитие, от недостатъчен капацитет със съвременни средства да решаваме подобни проблеми. В крайна сметка, даже и да се осигури действителен икономически растеж от порядъка на 6 – 8 на сто, не го ли обвържем с решаване проблемите на заетостта и безработицата, а от там и с доходите на населението, много бързо ще изпуснем шансовете за догонващо развитие през настоящото и следващото десетилетие. Много важно е също така годините от 2005 до 2010 година да бъдат подчинени на приоритетното решаване на социалните проблеми на нашето общество чрез взаимното преплитане на отделните политики на държавата, т.е. повече да не се подменят целите със средствата.

Начало

2.11. Политика на доходите и жизненото равнище

Общата рамка на политиката на доходите и жизненото равнище през следващите години и десетилетия се съдържа в Стратегията за догонващо икономическо развитие (виж сс. 233-240). Очертаните там стратегически направления са валидни и сега. В настоящия раздел предлагаме допълнения и конкретизация на тази рамка.

2.11.1.Предпоставки за изграждане и провеждане на нова държавна политика в областта на доходите и жизненото равнище

Като се имат предвид изводите и оценките от анализа на равнищата и тенденциите в областта на доходите и потреблението на населението за периода 2000-2005 г. провеждането на нова политика в тази област се свърза с две основни предпоставки:

- първата е свързана с формирането на законово определени принципи,методи,критерии и механизми за определяне на границата на бедността в България и привързването към нея в подходящите

- за нашите икономически и социални условия съотношения на размерите на другите минимални и социално защитени плащания. Това са гарантираният минимален доход за целите на социалното подпомагане и грижи, социалната пенсия, минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст докато тя се изравни с границата на бедността, социалната помощ за деца и минималната работна заплата за страната;

- втората е държавата да базира системите си за социална защита и сигурност върху така установените зависимости и да ги развива и подобрява в съответствие с икономическите възможности на страната през съответните периоди.

Заедно с посочените по-горе предпоставки е необходимо да се установи такава степен на координация и взаимно преплитане между икономическата и социалната политика на държавата, която гарантирано да води до нарастване на социалните измерения на икономическия растеж – повишаване на заетостта, чувствително намаляване на реалната безработица, повишаване на доходите от труд и предприемачество, ускорен растеж на жизнения стандарт на населението.

Препоръчваните активни действия на държавата в нашите условия изискват силна политическа воля от управляващите, които и да са те. Необходимите действия до 2020 година условно могат да се разделят на няколко етапа:

- първият етап /до 2007 г./ е свързан с необходимостта държавната политика да се постави на обективни основи по законодателен път и се формират необходимите принципи, критерии, методи и механизми за нейното по-нататъшно провеждане;

- вторият етап /2007 – 2010 г./ ще изисква пълно обвързване и координация между макроикономическата, инвестиционната и другите политики на държавата с потребностите на социалната политика. На тази основа следва да се изпълнява стратегията за догонващото ни развитие в областта на доходите и жизненото равнище спрямо страните членки на ЕС-25;

- третият етап /2010-2020 г./ ще налага пълно прилагане на законодателната и социалната практика на Европейския съюз, в който страната ни ще бъде пълноправен член със свои права и задължения.

Особено отговорен за България е първият етап, през който ни предстои да изградим законово методическата и политическата база в областта на доходите и жизнения стандарт. Заедно с това е необходимо да се осигурят и следните по-важни общи и специфични условия:

- осигуряване чрез инструментите на макроикономическата, инвестиционната, експортната и другите политики на държавата на темпове на растеж на БВП още от началото на 2006 г. не по-малки от 6 на сто годишно, които да достигнат 8 и повече на сто към 2009-2010 година;

- рязко и ефективно ограничаване до минимум на разрешителните и лицензионните режими, което ще премахне много пречки пред свободното развитие на бизнеса и ще допринесе за по-бързо нарастване на заетостта и доходите от труд;

- въвеждане на преференциални режими за чуждестранните инвестиции на зелено, чрез което ще се създават по-бързо и повече работни места за качествена заетост и по-високи доходи;

- за поддържане на макроикономическата стабилност до влизането ни в еврозоната към 2009-2010 година, както и за устойчив преход към използване на качествени източници на растежа е целесъобразно да не се допуска по-висока инфлация от 5 до 6 на сто годишно;

- въвеждане на семейното подоходно облагане в неговите съвременни варианти, прилагани в повечето страни членки на ЕС;

- по-нататъшно строго диференциране и индивидуализиране на системите и критериите за достъп до различните форми на социално подпомагане, социални грижи и услуги. Създаване на законовата основа за преминаване от социално подпомагане към системи за социални инвестиции за подрастващите и младите поколения;

- усъвършенстване на пенсионно-осигурителното законодателство с цел разрешаване на възникналите проблеми в т.нар. точкова система, формулата за определяне на индивидуалната пенсия, изравняване за 3-4 години на минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст с границата на бедността, откъсване на минималната пенсия от социалната пенсия и впоследствие обвързването й с минималната работна заплата;

- промени в трудовото законодателство, свързани с подобряване защитата на минималния доход от труд, подобряване на браншовото колективно трудово договаряне в областта на заплащането и др. с крайна цел - неговото хармонизиране със законодателството на ЕС в тази област;

- намиране на възможности за изпреварващ на минималната работна заплата и на минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, които имат пряко отношение към по-бързо подобряване на жизнения стандарт на получаващите тази заплата и пенсия граждани. На тази основа ще се създадат реални предпоставки за значително намаляване на обхвата на социално подпомаганите от държавата граждани и слоеве;

- възстановяване и активизиране на реалния социален диалог при решаване на проблемите, свързани с ускоряване на икономическото и социалното развитие на страната.

2.11.2. Някои конкретни измерения на политиката на доходите и жизненото равнище

Като се има предвид, че осъществяването от държавата на нова политика в областта на доходите и жизненото равнище трябва да се основава на обективни критерии и измерители, би следвало да се предприемат още от началото на посочения първи етап следните по-важни действия:

1. Да се утвърдят по законодателен път методите и методиката за определяне и актуализиране на границата на бедността.

2. С границата на бедността да бъдат обвързани още на старта в следните съотношения отделните видове защитени доходи:

- гарантиран минимален доход – старт през 2006 г. с около 60 на сто от границата на бедността;

- социална пенсия – старт през 2006 г. с около 55-60% от границата на бедноста;

- минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст – старт през 2006 г. с около 75-80% от границата на бедността и изравняването й с нея около 2009-2010 година. Възможен е и другия подход /методологически по-правилен/ - тази пенсия да се обвърже с минималната работна заплата за страната, когато тя също бъде обвързана с границата на бедността;

- социалната помощ за деца – старт през 2006 г. поне с 30% от границата на бедността докато се въведе подходящият за нашите условия модел на семейното подоходно облагане;

- минималната работна заплата за страната – старт през 2006 г. с коефициент между 1,5 – 1,7 към границата на бедността.

Другият проблем, който също е въпрос на държавна политика е свързан с механизмите за годишните увеличения на посочените минимални защитени доходи. В случая би следвало да се прилага установеният от десетилетия подход в ЕС-15, при който годишните увеличения стават с индекс, включващ прогнозните размери на ръста на инфлацията и на ръста на БВП. Този подход би следвало да се прилага и при колективното договаряне на заплатите в отраслите и браншовете на икономиката в съответствие както с ръста на инфлацията, така и с ръста на брутната добавена стойност (производителността на труда).

По-особено е положението с увеличенията на пенсиите. Вече посочихме някои от най-важните стъпки в тази област относно формирането на минималната пенсия, както и проблемите, които изискват нови законодателни решения. Тук следва да добавим и друг сериозен проблем, който е свързан с прилагания в момента модел за индексиране на пенсиите у нас. Освен, че незнайно защо пенсиите се увеличават не от началото, а от средата на годината, използваният за целта индекс се формира от 75% от прогнозната инфлация и 25% от прогнозния ръст на средния осигурителен доход за страната. Средният осигурителен доход за страната е вече почти равен на средната работна заплата също за страната. Той обаче има съвсем далечна връзка с процента на икономическия растеж за съответната година, но стои в знаменател на формулата и е видно, че е предназначен да подтиска както определянето на основния размер на индивидуалната пенсия, така и формирането на обективно защитимия индекс за увеличенията. Следователно, този проблем също изисква специализирана дискусия и бързо решаване.

При посочените по-горе предпоставки ще се създадат не само основите на новата, европейска по своята същност, държавна политика в областта на доходите и жизнения стандарт на населението, но и условия за техния съчетан с икономическия ни просперитет растеж. Разбира се, може да се очаква, че ще има сериозни дискусии между социалните партньори за избора на най-адекватния метод за определяне на границата на бедността, както и за определяне на стартовите съотношения към нея на посочените социално защитени и гарантирани от държавата плащания.

Прогнозирането на точно определени размери на отделните минимални доходи, както и на средната работна заплата за страната е изключително затруднено. В този смисъл всякакви числа на настоящия етап не могат да бъдат защитени. В случай, че не се предприемат никакви мерки в областта на политиката на доходите, техният растеж по досегашните практики ще ни остави най-бедна страна още 10-15 години.

Заключение

В областта на политиката на доходите и жизненото равнище предстои държавата да осъзнае своето място и роля, както и своите отговорности да изгради на съвременни основи регулаторите и механизмите на тази политика. Чак след това може да се оттегли от някои свои ангажименти като ги “свали” на социалните си партньори на национално и браншови равнища. Но държавата винаги ще бъде отговорна за мерките, които взема или не взема за нарастване на благосъстоянието на всички свои граждани.

Начало

2.12. Политика по миграцията

Отделни аспекти на политиката по миграцията през следващите години се съдържат в Стратегията за догонващо икономическо развитие (виж сс.108-109). Тук предлагаме по-цялостна обща рамка на политиката по миграцията.

Проблемът за държавната политика към мобилността на населението винаги е бил изключително деликатен, доколкото засяга едно от основните права на хората. Исторически погледнато съществуват два основни вида такава политика – рестриктивна и либерална, в зависимост от това дали преселването на дадена територия е разрешено или не. Към тях може да се прибави т.нар. смесен тип, при който ограниченията за заселване се свързват с определени условия, които най-често отразяват демографски или други характеристики на кандидатите за преселване. В развитите европейски държави държавната политика спрямо вътрешните миграции е либерална, а държавата се намесва като създава известни поощрения с цел предотвратяване на депопулацията на някои райони и области. През последните петнадесетина години се наблюдава все по-голяма унификация на тяхната политика по външните миграции във връзка с развитието на ЕС. След 1990 г. в България политиката на държавата към миграциите бе напълно либерализирана.

2.12.1. Законодателна и институционална основа

Изследването на законодателната и институционална основа на политиката на държавата по отношение на териториалната мобилност на населението през разглеждания период дава основания за следните констатации.

Най-напред, бяха приети, изменени и допълвани няколко закона, отнасящи се до държавната политика спрямо външните миграции, а именно:

- Закон за българското гражданство [50], в който се определят условията и реда за придобиване, загубване и възстановяване на българското гражданство.

- Закон за чужденците в Република България [51], с който се определят условията и реда, при които чужденците могат да влизат, пребивават и напускат Република България, както и техните права и задължения.

- Закон за българите, живеещи извън РБ [52], уреждащ отношенията на българската държава с българите, живеещи извън нея.

Второ, бяха извършени преобразувания и уточнения в дейността на две от институциите, отговарящи за отделни аспекти на политиката по външните миграции. Тук имаме предвид Държавна агенция за българите в чужбина [53] като орган на Министерския съвет за осъществяване на политиката на държавата спрямо българите и техните общности по света, както и Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет [54] като негов орган за реализиране на политиката към бежанците.

Трето, сравнението с политиката по миграциите на някои страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) показва наличието на много общи черти през целия разглеждан период след 1989 г.[55]. От една страна, в началото на 90-те години правителствата на всички тези държави възприеха фактически пасивна миграционна политика, което означава, че те не действаха в съответствие със собствена стратегия по отношение на миграциите, а по-скоро реагираха на възникващите въпроси и проблеми в тази област. В резултат на това управлението на миграциите на национално ниво бе незадоволително, а чужденците се сблъскваха с често сменящи се правила, които понякога бяха напълно противоречиви и следователно им действаха обезкуражаващо и възпиращо. От друга страна, с постепенното развитие на предприсъединителния процес на тези страни към ЕО излезе условието за съответствие на националните им законодателства на европейските норми в областта на правото на убежище и на имиграция [56]. Изработването на подобен законодателен пакет от норми, регулиращи приемането на бежанци, уреждането на престоя им, приемането на чужденци и контрола върху границите, бе дълъг и труден процес за страните от ЦИЕ. Това се обуславяше от коренно различната политика на държавата през предходните десетилетия - тогава дефинирането на имиграционна политика и предвиждането на съответни мерки в случай на влизане на индивиди с нередовно положение на територията на страната не бяха първостепенен приоритет за сметка на строгите ограничения за емиграция. Вследствие на това в тези държави липсваше законодателно наследство в тази област, съответни институции в тази област и материални и човешки ресурси, за да отговорят на посочените европейски норми, и те трябваше да бъдат изградени.

Следователно, както по отношение на продължителността на необходимия период, така и спрямо обхвата и съдържанието на държавната политика по миграциите мерките в нашата страна не се различават съществено от тези в повечето източноевропейски страни през последните 10-15 години. За да се даде пълна оценка на провежданата политика обаче, тя следва да се отнесе и към съществуващата демографска ситуация в страната, и към перспективите за нейната еволюция. Дори ако се разглеждат само външните миграции, то и тук излиза на преден план поне една основна разлика между България и другите европейски страни (както от Западна, така и от Централна и Източна Европа) през последните 15 години - у нас емиграцията е много по-силна отколкото в тях, докато имиграцията е съвсем незначителна. Ако обаче се обхване цялата картина на демографско възпроизводство в настоящия период и в близко бъдеще, то връзките с външната миграция са многобройни и не всички техни последици са директни или настъпват веднага. Това е отчасти и причина за пасивността на правителствата в тази област – най-малкото, защото последствията няма да се проявят по време на „тяхното” управление.

В теоретичните демографски модели на възпроизводство на населението емиграцията се оприличава и дефинира по подобие на смъртността, докато имиграцията се уподобява на раждаемостта. Тези аналогии съвсем не са случайни – те произтичат от значителната степен на подобие между последиците от двете двойки процеси. При дадените условия на висока смъртност и много ниска раждаемост в България, сложилите се тенденции във външната миграция играят по същество ролята на фактор, засилващ скоростта и на двата процеса.

2.12.2. Последици от дълготрайното отрицателно миграционно салдо

Най-важните демографски проблеми, произтичащи от дълготрайното отрицателно миграционно салдо на страната през разглеждания период, могат да се сведат до следните:

1) Задълбочаване на диспропорциите между групите население, участващи в демографското възпроизводство, и вътре в техните демографски структури, което се отразява в някаква степен [57] върху настоящото демографско възпроизводство, но все повече ще засилва въздействието си върху него, колкото по-дълго продължава този процес. Като най-значими последици ще посочим: намаление на броя на днешните родилни контингенти (поради директно излизане от тях на жени във фертилна възраст); намаление на размера на бъдещите родилни контингенти (поради обичайната практика децата на емигрантите, които се родят в чужбина, да получават чуждо или най-малкото двойно гражданство); задълбочаване на процеса на остаряване на родилните контингенти (в резултат на преобладаващ относителен дял на жените от младите възрастови групи сред емигрантите); нарушаване на възрастово-половата структура на т.нар. бракоспособно население (поради по-високия дял на мъжете сред емигрантите) в национален и още повече в териториален разрез (например, градове-села, общини, области и т.н.); и други.

2) Засилване на процеса на стареене на общото население. Обикновено се смята, че основна роля в остаряването на населението има намалението на раждаемостта и по-малка – намалението на смъртността, докато външната миграция не оказва съществено въздействие върху този процес. Според някои съвременни изследвания обаче миграцията има важно значение за страните с по-малко население. Установено е, че в някои страни от Карибския басейн, които са били с много младо население, комбинацията от трите процеса: емиграция на лица в трудоспособна възраст, имиграция на пенсионери от други страни и завръщане на някогашни емигранти в родината им след достигане на по-висока възраст, е допринесла за ускоряване на процеса на стареене на общото население на тези страни [58]. В малка страна, каквато е България, със силно застаряващо население още от края на 80-те години на 20 в. и със свито демографско възпроизводство през последните 15 години установилият се тип емиграция много бързо ще доведе до увеличаване на скоростта на остаряване на населението.

3) Задълбочаване на вътрешно-териториалните диспропорции в демографските структури на населението: например, емиграцията от селата и малките градове води не само до намаление на населението им, но и до постепенни нарушения във възрастовата и половата му структура, до засилване на остаряването му, до дисбаланс в демографските характеристики на работната сила, а оттам – и до такива последици като усложняване на системата за обслужване на населението в тези населени места или райони (включително и на организацията на услугите за самата нарастваща група от стари хора). Според някои изследвания в развитите страни засега не са установени почти никакви отрицателни икономически последици на национално равнище във връзка с по-голямата концентрация на стари хора в селските общини, но се наблюдава влошаване на социалните условия в сравнително изолираните селски райони [59]. Засега у нас липсват детайлни изследвания на този проблем, но според резултатите, получени от изучаването на Северозападния район [60], остаряването на населението и депопулацията в този район са достигнали много големи размери.

4) Неблагоприятни изменения в демографските характеристики на работната сила: намаление на размера на населението в трудоспособна възраст (поради директен износ на човешки ресурси с получено образование и придобита квалификация); остаряване на работната сила; абсолютно (поради доста по-високата продължителност на живота и малко по-слабата емиграция) и относително увеличаване на жените в разпределението й по пол; промени в образователната й структура (вследствие на филтриращите условия за имиграция от страна на приемащите държави); и други.

5) Както вече бе посочено и по-горе, пряка последица от емиграцията (при отрицателно миграционно салдо) е намаляване броя на населението, във връзка с което българските и европейските демографи бият тревога вече над 25 години. Тази идея допреди няколко години нямаше широк публичен резонанс в европейските страни, защото в тях миграционното салдо традиционно бе положително [61], но у нас винаги се е свързвала с представата за демографска криза. А и по какъв друг начин би могло да се тълкува намалението на човешкия капитал в страната със 678 хиляди души поради емиграцията им през периода 1985-2001 г.[62]?

Посочените дотук най-остри демографски проблеми, произтичащи от дълготрайната и постоянна емиграция, са основните направления, в които следва да се съсредоточат усилията на държавната политика. Те бяха разгледани главно от демографска гледна точка, въпреки че връзката им с икономическото и социалното развитие на страната в настоящия период и в бъдеще е очевидна, най-малкото през призмата на характеристиките на работната сила или на остаряването на населението. Възприетата позиция се основава на представата ни, че политиката по миграциите по същество не следва да е самостоятелно действие на държавата, а трябва да се разглежда и изработва предимно като елемент на демографската й политика.

2.12.3. Принципи на стратегията по миграциите

Изработването на стратегия по миграциите в нашата страна следва да се основава на няколко основни принципа, най-съществени сред които са:

- изграждане на информационна база за миграциите чрез включване на данните за външните миграции в обхвата на текущата статистика;

- дефиниране на стратегия по миграциите като част от общата демографска стратегия и политика на страната;

- либерално законодателство и намеса на държавата посредством мерки за окуражаване на заселването във важните от гледна точка на стратегическото развитие на страната териториални единици;

- изработване на обмислена имиграционна стратегия, подчинена на целите в демографската стратегия и като част от демографската политика на страната;

- единно подчинение на институциите, реализиращи миграционната политика, на органа, отговарящ за контрола и изпълнението на демографската политика.

Към конкретните програми и мерки, посочени в раздел 2.13, ще добавим следните две предложения:

а) създаване на орган на национално равнище, който да отговаря за изработването на стратегия по външните миграции на страната, за вписването й в демографската стратегия и политика и за изпълнението й (като пример може да се посочи създадената през 1966 г. „Дирекция по населението и миграциите” във Франция, на пряко подчинение на Министерството на социалните грижи, чиито задачи обхващат дейностите, свързани с „вътрешните миграции, имиграцията, подпомагането на имигрантите, натурализацията.”[63]. Тази дирекция съществува наред с „Обща дирекция по семейството, остаряването и социалните грижи” към същото министерство и при институционализирани субординация и сътрудничество.);

б) изработване на стратегия по външните миграции при прякото участие не само на специалисти по демография и демографска политика, но и на специалисти в областта на пазара на труда. В подкрепа на това предложение могат да се приведат множество примери за неуспехите на небалансирана или частична (в смисъл - не комплексна) демографска политика. Тук ще посочим само два довода. Първо, резултатите от едно скорошно изследване на Отдела по населението на ООН [64] демонстрират, че имиграцията не е достатъчно реалистичен противодействащ инструмент, за да се избегне остаряването и намалението на населението. Според експертите на ООН имиграцията (положителното миграционно салдо) би могла да смекчи донякъде влиянието на остаряването и то само ако се използва от правителствата заедно и едновременно с други мерки на политиката по населението, като поощряване на по-висока раждаемост, увеличаване на равнището на икономическа активност и т.н. И второ, поощряването на имиграцията обикновено се разглежда като нееднозначно разрешение на демографските проблеми, доколкото носи в себе си други проблеми и противоречия от социално, икономическо и културно естество. Според направени изчисления, повишаването на коефициента на външно-миграционно салдо в Япония от сегашното му много ниско равнище (0,4 ‰) на 2,9 ‰ (равнище, което е по-ниско от наблюдаваните понастоящем съответни показатели в САЩ и в Канада) и задържането му на това ниво в продължение на половин век би довело до съществено изменение на структурата на населението – през 2050 г. новите емигранти и техните потомци биха съставлявали 18% от общото японско население [65]. Според Д. Бонгаартс (и ние напълно подкрепяме неговото мнение) подобна промяна в структурата на населението е била и все още е приемлива за страни като САЩ, Канада и Австралия, чиято демографска история е основана на високо равнище на имиграция; тя обаче не би била приета и одобрена в Япония и в по-голямата част от европейските страни.

Заключение

На основата на извършения кратък анализ на развитието на идеите за миграционна политика у нас и действията, предприети в тази насока, могат да се направят следните изводи. Първо, тенденциите в миграционното поведение на хората и в установилия се режим на възпроизводство на населението водят до изключително тежки количествени и структурни демографски последици, както за населението на страната, така и в различни териториални разрези. Тяхното влияние ще продължи да действа в течение на дълъг период от време върху характеристиките на възпроизводството на населението. Второ, поради това работата по създаване на пълна, непротиворечива и вътрешно обвързана законодателна основа на миграционната политика трябва да се завърши в най-кратки срокове. Трето, абсолютно е необходимо възможно най-бързо да се изгради текуща информационна система за външните миграции. Четвърто, миграционната стратегия и политика следва да се създадат и разглеждат само като част от националната демографска стратегия и политика. Пето, институционална основа на миграционната политика трябва да е отделен национален орган към същото министерство, както и органът за демографска политика, и при ясно определени субординация и сътрудничество между двата държавни органа.

Начало

2.13. Икономически аспекти на демографската политика

Общата рамка на икономическите аспекти на демографската политика през следващите години и десетилетия е предложена в Стратегията за догонващо развитие (виж сс. 240-247). Очертаните там стратегически направления са валидни и сега. В настоящия раздел предлагаме допълнения и конкретизация на тази рамка.

2.13.1. Концепции за демографската политика

Политиката по населението или социалната политика на съвременната социална държава (welfare state) има различни измерения и различни равнища. Съществуват 6 различни подхода за изучаването й в международен сравнителен план [66], които накратко се свеждат до следното:

1) Изучаване на социалните норми и нормативните концепции, т.е. принципите, обуславящи действията на правителството. За да се класифицира директно политиката, може да се използват признаци като общата типология на системата за социално осигуряване; господстващият икономически модел на семейството – мъжът храни семейството или съвместна грижа и осигуряване на доходите; целевата единица на политиката – индивида или семейно-ориентираната концепция, и други.

2) Изучаване на политическите партии и движения и техните програми. Развитието на социалната държава включва и отразява усилията и борбата на съперничещи си групи интереси за спечелване на политическо влияние и за убеждаване на лицата, оформящи и прилагащи политиката, в правотата на техния курс. Наличието и силата на някои групи отразяват доминиращите ценностни системи, а – ако вземем за пример общите движения, каквото са секуларизацията или еманципацията на жените – до известна степен и етапите на развитие на обществата.

3) Изучаване на административната организация и реализацията на политиката. Степента, в която политиката е институционализирана на национално или регионално равнище, може да е индикатор за националните приоритети и за степента, в която политиката се схваща по-скоро като социални права, отколкото като допълнителни мерки за облекчаване положението на бедните, каквито често се организират на местно равнище. Автономията на механизмите спрямо правителството е друго измерение, което се отразява върху начина на финансиране. По-специално натискът на правителството да намали програмите, финансирани от данъци, може да е по-голям, ако институциите за социално осигуряване (или средствата за него) са по-скоро в разпореждане на бюджета, отколкото индивидуално финансирани. Трето измерение е степента на централизация и децентрализация на механизмите и техните реципиенти.

4) Изучаване на мерките в отделни програми – например, отпусканите помощи за отглеждане на деца, осигуряваните от държавата услуги в това направление, както и съответните правила за това (като условия за допускане, размер на помощите и достъп до тези услуги) в сравнителен план.

5) Финансиране на политиката и структура на социалните разходи. Този подход използва социалните разходи като мярка на политиката на социалната държава по населението на различни териториални равнища. Докато общото ниво на социални разходи дава някаква индикация за степента, в която държавата се ангажира за осигуряването на икономическа и социална сигурност и други подобни, то изучаването как се разпределят те между различните категории дава допълнителна информация за възприетите приоритети през даден период. Този подход има два важни аспекта:

- функционален – при който се акцентира върху целите на социалните разходи, т.е. в каква степен средствата са предназначени за определени задачи и групи от населението като стари хора, здравеопазване, безработица, семейства, овдовяване, инвалидност, жизнен минимум. Изучаването на разпределението на социалните разходи по групи население очертава важни демографски и социално-икономически аспекти на възприетите от държавата приоритети в разпределението на средствата на социалната държава и получателите им: например, млади хора или стари хора, семейства или отделни индивиди, мъже или жени, майки или бащи, получатели на услуги и осигуряващи услуги и т.н.

- институционален – предвижда анализ на това кой осигурява даден вид помощ. Този подход е свързан с изучаването на административната организация и на квантифицирането на дела средства, финансирани през различните механизми. Той разкрива важни аспекти на механизмите, принципите и моделите, обуславящи типа държавна политика по населението. Тъй като различните институции са основани на различни финансови механизми, например, общи данъци или индивидуални вноски за социално осигуряване, този аспект обхваща някои черти на финансовите механизми и тяхното значение за данъчната система, системата за социално осигуряване и за социални помощи. Той включва и анализ на дела на разходите по равнище, на което програмите се реализират – национално или регионално.

6) Последният подход е изучаването на ефективността/влиянието на политиката. Този подход се фокусира върху резултатите от политиката. Във връзка с това може да се различат теоретично изучаване на влиянието на политиката (т.е. със средствата на моделни изчисления и микросимулации, с помощта на които могат да се изведат важни индикатори за силата на „натиска” на съответната политика или програма върху поведението на хората) и емпирични изследвания. Като пример за първия вид е OECD “Taxing Wages Database”, която дава международни сравнителни данни за преките данъци, събирани от заетите и работодателите, въз основа на която бе разработен така нареченият маргинален данъчен коефициент за оценка на влиянието на данъчната система (т.е. на мерките, включващи данъчно отношение към съпругите и децата) върху поведението на жените на пазара на труда. Общоприети средства за теоретично или емпирично изучаване на влиянието на политиката върху демографското поведение засега не са разработени.

В световната демографска теория и досега липсва цялостна разработка на проблема за демографска политика, което се дължи отчасти и на липсата на категоричен отговор на въпроси като: дали и доколко е необходимо държавата да се намесва пряко в демографското развитие, коя е границата, до която това въздействие не влиза в конфликт с правата на човека, кои демографски процеси могат и трябва да бъдат регулирани от нея и т.н. Поради това в международната литература няма единно мнение кои точно са елементите на демографската политика и кои са част от социалната политика, нито как се съотнасят тези две направления на държавната политика.

В нашата страна, където в течение на 3-4 десетилетия държавата се ангажираше активно с въпросите на раждаемостта, семейството, смъртността, както и в другите източно-европейски страни, също липсваше единство в теоретичен аспект. Разглеждаха се две дефиниции: демографска политика (разбирана като политика, свързана с раждаемостта и семейството преди всичко) и политиката по населението (демографска политика в широк смисъл, която обхващаше и редица аспекти на другите демографски процеси и по своята същност се доближава до социалната политика в съвременния смисъл на понятието). И днес в повечето страни от Западна Европа се говори за икономически и социални цели на политиката на социалната държава - на тях се придава много по-голямо значение (ако не и единствено), отколкото на чисто демографските.

В практиката на европейските страни могат да се разграничат два типа на провеждана политика за раждаемостта и семейството [67]. При първия тип (наричан често либерален или наталистичен) държавата осъществява различен спектър от мерки за поощряване на раждаемостта. Франция е най-яркият пример за този тип политика – най-старата в Европа, развивана и провеждана последователно, независимо от конкретната икономическа конюнктура в страната и от идеологията на редуващите се правителства. Вторият тип (наричан консервативен) е основан на схващането на обществата, че държавата не следва да се намесва в личните и семейни дела на индивидите. При него се приема, че родителите носят изцяло отговорността за решението си да родят и отгледат деца, но държавата може да се намеси с цел да улесни решаването на тази задача, например по отношение на образованието. Такава е политиката в повечето европейски страни (Англия, Италия, Холандия, Швейцария, Белгия, Австрия и др.) и, въпреки че системата за семейни добавки съществува във всички тях, се счита, че тя е част от социалната политика, защото е насочена към постигането на социално и лично благоденствие, което има преки и косвени резултати върху семейството. Правителствата на тези държави, обаче, не си поставят като цел повишаването на раждаемостта с тези и други, свързани с тях, мерки, нито ги обвързват с демографски мотиви. Към тази група страни принадлежи и ФРГ, където, независимо от дълготрайната много ниска раждаемост и старата система за семейни добавки (от 1935 г., възстановена през 1955 г.), „съществува обществен консенсус правителството и медиите да не обсъждат въпроса за демографското състояние и демографската политика, за да не се възвръща спомена от едно неприятно минало през периода на хитлеризма, което тежи на общественото съзнание.”[68]

Социалният модел на ЕС през последното десетилетие продължава да се придържа към двата си основополагащи принципа – никакво пряко ангажиране в националната социална политика на страните и схващането, че социалният прогрес/развитие следва да се разглежда като резултат от икономическата интеграция. Стъпки напред бяха направени с обединяването на законовата основа на ЕС за социалната политика и с определянето на фундаменталните социални права [69], както и с извеждането на целта за по-голяма социална еднородност (social cohesion) наравно с икономическите цели в Лисабонската стратегия (2002 г.). Наред с това, през последните години ЕС постепенно навлиза от сферата на социалното подпомагане в тази на политиката по семейството. От такъв вид е изявлението, че не само регламентирането на отпуските по майчинство, но и държавната политика, свързана с отглеждането на децата, влияе силно върху организирането на този период от жизнения цикъл на индивида: тя подпомага съчетаването на икономическата активност на родителите със семейните ангажименти по отглеждане на децата. Поставената пред страните от ЕС цел във връзка с това на срещата в Барселона (2002 г.) – да се отстраняват възпиращите и обезкуражаващи фактори пред желанието и стремежа на жените за икономическа активност, и особено задачата, произтичаща от нея - да се осигури достъп до институции за отглеждане на деца до 2010 г., т.е. да се създадат и развият такива институции, че 33% от децата под тригодишна възраст и 90% от децата между 3 години и възрастта за започване на училище да могат да се отглеждат в тях [70], имат характер на елементи на семейна политика.

В зависимост от съотношението на възприетите конкретни мерки за намеса на държавата (представено чрез размера на публичните инвестиции в дадена програма), политиката в отделните европейски страни покрива широк спектър от примери. Те могат условно да се обособят в следните групи [71]:

- всеобща, при която се подчертава необходимостта от законоустановени норми, дефиниращи правото за получаване, размера на помощите, обхвата на нормата и т.н. Този вид помощи или услуги се предоставят и гарантират от държавата (например, добавките за отглеждане на деца);

- при втория тип политика държавата по-скоро инвестира в големи отпуски по майчинство, например (а не в семейни помощи);

- третият тип е смесена политика, при която има големи публични инвестиции и в двете направления (в семейни добавки и в държавна мрежа от институции за отглеждане на деца). Целта в този случай е да не се създават поощрения към определен вид организация на отглеждане на децата (и следователно по-скоро към запазване на статуквото), а да се предостави широка гама от възможности за избор на индивидите.

В противоположния край на спектъра са държавите с много ниски инвестиции в отглеждането на деца. Между тях могат да се различат страни с високи равнища на активност сред жените и фокусиране върху пазарните решения (либерална политика), както и страни с ниски равнища на активност сред жените, където обществената нагласа (и държавната политика) считат, че семействата (респективно, жените) са предназначени и отговорни за отглеждането на децата.

България, както и останалите страни от Източна Европа в преход, не влизат в нито една стандартна група от тази класификация. В тези страни бе провеждана повече или по-малко последователно наталистична политика до края на 80-те години на миналия век, при все че тогавашните реални равнища на раждаемост бяха по-високи от тези в Западна и Северна Европа. В някои от тях, включително България, се разви „депопулационен комплекс” още преди снижаването на показателите за възпроизводство на населението под равнището на простото възпроизводство, регистрирано през 90-те години [72]. През 90-те години у нас de jure продължи да действа нормативната база, приета за целите на наталистичната политика (бяха отменени само ограниченията за абортите по желание). Официално липсваха заявления на държавното ръководство дали държавата ще продължава да поддържа наталистична политика или трябва да се оттегли от тази си намеса в семейните и лични дела на индивидите. De facto съвкупността от мерки за насърчаване на раждаемостта напълно изчерпа своята ефективност, защото бе прилагана по инерция при съвършено различни вече икономически, социални и прочее условия в обществото. Като пример за това може да се разгледа действието на два инструмента. Семейните добавки фактически загубиха значението си на финансова подкрепа за семейството/жената поради високата инфлация. Платеният отпуск по майчинство също не може да бъде действен инструмент в такъв период: първо, поради намалението на реалната стойност на помощите заради инфлацията; второ, поради много високата безработица, при която успешното връщане на пазара на труда след 2 или 3 години прекъсване е много по-малко вероятно; трето, поради преструктурирането на икономиката, което бе свързано със значителни съкращения на персонала; и четвърто, поради същността на посоченото преструктуриране, в резултат на което нарастваше делът на частната собственост върху предприятията, които във влошаващата се икономическа обстановка на криза и при огромното предлагане на работна сила, имаха почти неограничена свобода да избират персонала си и позицията на жена в отпуск по майчинство (или с малко дете) бе много слабо конкурентноспособна на пазара на труда.

2.13.2. Нормативна уредба на демографската политика

През периода 2000-2005 г. бяха направени редица изменения в законите, свързани с демографската политика, които следва да се вземат под внимание.

- Приетите през 2001 г. изменения в Кодекса на труда засегнаха отпуските по майчинство и за отглеждане на дете [73]. Платеният отпуск по майчинство бе установен на 135 дни, независимо от поредността на раждането [74]. Заплащането на отпуска по майчинство бе намалено на 90% от средната заплата на заетата жена, получавана през последните 6 месеца преди раждането [75]. Всички заети жени със социални осигуровки имат право на 2 години отпуск за отглеждане на дете (за първо, второ и трето раждане). За раждане от по-висок ранг този отпуск е 6 месеца. Този отпуск се заплаща с размера на минималната работна заплата за страната (120 лева или 60 евро през 2005 г.). Ако майката не ползва този отпуск, работодателят е длъжен да й заплаща допълнително 50% от минималната работна заплата. Този отпуск може да се ползва от бащата или един от работещите дядо или баба, които имат социални осигуровки, както беше и в предходния закон. Бе запазено правото на 1 година неплатен отпуск за отглеждане на дете след изтичането на платения отпуск на майката (при същите условия за друг член на семейството). Според приетото изменение на закона през юли 2004 г., продължителността на неплатения отпуск бе съкратена на 6 месеца. Беше удължен периодът, през който майката може да вземе целия отпуск за отглеждане на дете – до навършване на 7 години от детето. Признаването на тези отпуски за трудов стаж при изчисляване на точките за придобиване право на пенсия бе запазено. Законът задължава работодателя да гарантира запазването на работното място по време на тези отпуски, обаче малките и средни предприятия не са склонни да наемат бременни или жени с малки деца. През 2003 г. 74,8% от заетите работят в частния сектор. Данните от някои изследвания показват, че по-голямата част от заетите в него работят в малки и средни предприятия (63,1% през 2001 г.) като делът на заетите сред тях на възраст 20-39 години е значителен [76]. Майките без социални осигуровки получиха право на 1 година отпуск за отглеждане на дете, през която те получават 100 лева месечно според промените в Закона за семейни помощи за деца.

Според Кодекса за социално осигуряване платеният отпуск за гледане на болно дете е до 60 дни за всяка от двете поредни години, за които се отнася. Такъв отпуск може да се вземе и от друг член на семейството, който има социална осигуровка.

Като цяло законовата основа на отпуските за раждане и отглеждане на деца у нас цели да намали преградите и рисковете, свързани с работното място, и произтичащи от раждането на дете. Тук трябва да добавим, че минималният стандарт за страните от Европейския съюз са 14 седмици отпуск по майчинство, заплащан с пълната работна заплата на жената - препоръчан от МОТ още през 1952 г.

- Помощите за бременност, раждане и отглеждане на деца се уреждат в два нормативни документа. Правото и размерите на обезщетенията в тези случаи за жените със социална осигуровка се уреждат от КСО (чл. 48а и чл. 52а). Правото на обезщетение се получава, ако заетата има 6 месеца трудов стаж, през които е била осигурена за всички осигурени социални рискове (или без осигуровка за трудова злополука, професионална болест и безработица). Размерът на обезщетенията за бременност и раждане е дневен и е 90% от среднодневното възнаграждение или от среднодневния осигурителен доход. Обезщетенията за отглеждане на малко дете се изплащат при същите условия, а размерът им се определя с годишния закон за бюджета. Ако майката не използва допълнителния платен отпуск за отглеждане на малко дете, тя получава 50% от полагаемото й се обезщетение.

Помощите за неработещите бременни жени и жени, отглеждащи малки деца, т.е. без социални осигуровки бяха уредени през 2002 г. в Закона за семейни помощи за деца [77]. Според приетите изменения в него само еднократната помощ за раждане на живо дете не зависи от доходите на семейството. Размерът й е диференциран според поредността на детето (200 лв. за първо, второ и трето дете, и 100 лв. за четвърто и всяко следващо дете). Ако до навършването на две години от детето се установят увреждания (над 50%), на майката се изплаща допълнителна еднократна помощ от 100 лв. Право на другите 4 вида семейни помощи (еднократна помощ при бременност, месечни помощи за дете до завършване на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст, месечни помощи за отглеждане на дете до навършване на една година и целеви помощи за ученици) имат семействата и бременните жени със средномесечен доход на член от семейството за предходните 6 месеца, по-нисък или равен на дохода, определен за целта в закона за държавния бюджет на Република България за съответната година [78]. Еднократната помощ при бременност е в размер на 150 лв., ако бременните жени нямат право на обезщетение за бременност и раждане по реда на КСО [79]. Размерът на месечните помощи за дете до 20-годишна възраст се определят ежегодно със закона за държавния бюджет [80]. Месечните помощи за отглеждане на дете до 1 година са в размер на 100 лв. месечно, а майките на деца-инвалиди могат да получават 100 лева месечна помощ до навършването на две годишна възраст от детето.

На семействата, чиито деца са записани в първи клас на държавно или общинско училище, се отпуска еднократна целева помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година [81]. Тази помощ е предназначена за семействата, чийто доход на член от семейството по-нисък или равен на средномесечния доход, определен в държавния бюджет. Този вид помощ може да се отпуска и в натура, според преценката на дирекциите "Социално подпомагане" със съдействието на училищните ръководства.

Направените промени в законите относно правото и размера на обезщетенията и помощите за бременност, раждане и отглеждане на дете са известен напредък в нормативното уреждане на тези въпроси в сравнение с предходния период 1990-2000 г., когато извън отмяната на ограниченията за абортите [82], които дотогава бяха разрешени само за неомъжени жени и за жени с повече от две деца, законодателството не предприе други крачки в тази област.

- През 2002 г. бе приет закон за закрила на детето [83], в който се уреждат правата и задълженията на децата и родителите им, както и мерките за закрила в семейна среда, за настаняване извън семейството, за специална закрила на децата в риск (сираци, изоставени деца, жертви на нехуманно отношение, за които съществува опасност от увреждане на тяхното физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие или инвалиди) и на децата с изявени дарби, органите, занимаващи се с тези проблеми.

- Данъчната система у нас продължава да е индивидуална като не се отчита семейния доход, нито се дава право на данъчни облекчения върху семейния доход в зависимост от броя и поредността на децата. По наше мнение видът данъчно облагане е много важен инструмент на политиката за семейството и/или на социалната политика, чрез който държавата може да оказва съществена социално-икономическа подкрепа на семействата [84].

- Жилищната политика на държавата, наред с някои основни характеристики на пазара на жилища (каквито са цената на жилищата, равнищата на ипотечните заеми и на наемите за жилища), влияят върху процеса на формиране на семейство и отделяне на младите хора от родителите им и по този начин - върху календара на ражданията (пряко или косвено). Предоставянето на държавни жилища, паричните помощи и държавни заеми за закупуване на жилища, регулирането на цените и на наемите – са някои от инструментите, с които държавата разполага, за да влияе в желаната от нея насока. През разглеждания период нямаше нормативно регулиране на тези проблеми, нито конструиране на система за подпомагане на хората за уреждане на жилищните им проблеми.

- Системата на здравеопазването се реформира. През 2001 г. МС прие Национална здравна стратегия, измежду чиито приоритети е превръщането й в по-ефективна система и повишаването на дела на разходите за здравеопазване в БВП (4,8% през 2002 г.). Приет бе Закон за здравето [85], в който има специални раздели за репродуктивното здраве и асистираната репродукция.

- До голяма степен може да се счита, че реформата на социалното осигуряване (започнала със Закона за Фонд задължително обществено осигуряване от 1995 г.) е завършена. През 2000 г. бе приет Кодекс за задължителното обществено осигуряване [86], който обхваща всички рискове за социално осигуряване, препоръчвани от МОТ (минимални стандарти), с изключение на здравните осигуровки, които се регулират от закона за здравното осигуряване [87]. Новите условия за пенсиониране включват постепенно повишаване на възрастта за пенсиониране и за двата пола, както и правото на инвалиди от І и ІІ група да получават допълнителна социална пенсия за инвалидност (в КСО, 2003 г.).

- Грижите за старите хора все още не са законово регулирани. В Семейния кодекс [88] е посочено, че пълнолетните деца са длъжни да се грижат за своите възрастни, нетрудоспособни или болни родители. Нашето законодателство осигурява социална помощ на старите хора, т.е. в зависимост от дохода им, както и широка гама от законови документи, засягащи инвалидите [89].

Като обобщение може да се каже, че предприетите стъпки в законодателната област, свързана с демографската политика у нас през разглеждания период са по-скоро резултат от изискванията на ЕС за синхронизация на нашето законодателство като страна-кандидат. Те не произтичат от изработването на национална концепция за развитие на населението, от провеждането на публичен дебат по този въпрос за установяване на общественото мнение, от възприемането на обществен консенсус по тях и от изграждането на национална стратегия, която да се провежда последователно най-малко през следващите 1-2 десетилетия.

Потвърждение на тази констатация е институционалното развитие на държавните органи и институции, занимаващи се с демографска политика през последните 15 години. Комисията по демографска политика, създадена през 1990 г., бе закрита скоро след това. През 1997 г. бе създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси, но неговата дейност е насочена към държавната политика за интегриране на малцинствата. Следователно на национално (а оттам - и на регионално) равнище политиката по населението у нас след началото на 90-те години не е институционализирана – с нея се занимават и я осъществяват органите на социалната политика (т.е. съответните министерства като МТСГ, МЗ и т.н.).

2.13.3. Основни проблеми за решаване от демографската политика на страната

Основните демографски проблеми у нас през настоящия период, които ще определят и демографското развитие на страната в средносрочна и дългосрочна перспектива, са:

- Липса на демографска политика или стратегия за населението, която да съчетава успешно решаването на проблемите в краткосрочен и дългосрочен аспект. Необходимо е с нея да се обхванат и дългосрочните последици върху социално-икономическото развитие, регионалните вариации на демографските параметри и поне най-важните взаимовръзки, характеризиращи отношението между демографското и икономическото развитие. Днес страната ни разполага все още с голям и недоизползван ресурс (размер на родилните контингенти, на работната сила, на населението от средните и по-високите възрастови групи и др.), но при продължително запазване на сегашните равнища на демографските процеси всички тези контингенти и техните структури ще претърпят изменения.

- Развитието на раждаемостта е неблагоприятно не само от гледна точка на поддържаното вече над десет години много ниско равнище, но и поради лошите му качествени аспекти: високо ниво на ранната раждаемост (делът на родените деца през 2003 г. от майки на възраст под 20 години е 15,4% в общия брой раждания при 20,5% през 1990 г.); твърде високо ниво на аборти при развитието на съвременната контрацепция (около 70% от броя на ражданията през 2003 г.), което влияе изключително неблагоприятно върху репродуктивното здраве на жените; нарастващ дял на извънбрачните раждания (4 пъти по-висок през 2003 г. спрямо 1990 г.), поради което по-голямата част от тези деца (по данни на НСИ, само 13,1% от лицата без юридически брак живеят като семейство през 2001 г.[90]) се отглеждат от самотни родители (най-често майки) с всички произтичащи от това материални и психологически последици; значителни териториални вариации в равнището на раждаемост (градове-села, малки-големи градове, по области); нарастващ относителен дял на жените и семействата без деца не само поради личен избор, но и по здравословни причини; редица други аспекти.

- Не по-малко неблагоприятна е еволюцията на смъртността. Констатацията засяга отново както количествените, така и качествените аспекти на развитие на този процес. Тук ще посочим само няколко от най-ярките характеристики на този проблем: продължително задържане на процеса на увеличение на общата продължителност на живота у нас (1990-2003 г.) в сравнение с постигнатия растеж както в страните от ЕС, така и в някои страни от Източна Европа; високи равнища на детска смъртност във всички нейни структурни аспекти - обща, мъртвораждаемост, перинатална, неонатална, (почти 4 пъти по-висока през 2003 г.от тази във водещите държави); все още висока майчина смъртност спрямо равнищата в ЕС [91] въпреки регистрираното намаление през разглеждания период; ненамаляваща висока диференциация на равнището на смъртност по пол, както общо, така и по възраст (над 2 пъти повече умирания на мъже във възрастовите групи между 20 и 70 години); неблагоприятна структура на умиранията по причини, особено що се отнася до интензитета на болестите на органите на кръвообращението,и в много по-малка степен до новообразуванията [92] (болести, чието равнище на разпространение и на изход от заболяването се влияе от профилактика и други мерки на системата на здравеопазване); и други.

- Що се отнася до тенденциите в изменението на здравословното състояние на населението у нас (донякъде свързани и с процеса на смъртност), то и в тази област се очертават проблеми, стоящи пред политиката за населението – демографска или социална. Според резултати от проведени сравнителни изследвания през 90-те години анкетираните лица определят здравословното си състояние на много ниско равнище [93]. Сред основните характеристики на проблема следва да се посочат: непрекъснато нарастваща заболеваемост от сърдечно-съдови заболявания и новообразувания, в резултат на които намалява трудоспособността на индивидите; нарастващи коефициенти на заболеваемост от болести на нервната система и сетивните органи, туберкулоза и заразни болести; увеличаващи се коефициенти за І^ва и ІІ^ра група инвалидност на населението [94]; наличие на сравнително голям дял лица без здравни осигуровки (10% или 800 хил. души през 2000 г.[95]); пренебрегване на профилактичните прегледи и превантивната функция на системата на здравеопазване от голяма част от населението и обръщане към здравното обслужване главно в случай на необходимост от спешна помощ [96]; и други.

- Тенденциите, свързани с остаряването на населението у нас, също са неблагоприятни, както от гледна точка на влиянието им върху бъдещото демографско развитие, така и върху икономическото и социално развитие на страната. Най-важните определящи аспекти на този проблем и у нас са два: остаряването на населението води до дългосрочно свиване на размера на бъдещите различни подгрупи от населението и засилване на процеса на остаряване вътре в тях. Тук имаме предвид родилните контингенти (и резултатът е намаление на дългосрочния потенциал на населението за демографско възпроизводство) и населението в трудоспособна възраст (където резултатът е дългосрочно намаление на потенциално активното население). Наред с това се увеличава (абсолютно и относително) размерът на групата на старите хора. И трите проблема, произтичащи от остаряването на населението, имат пряко и дългосрочно въздействие върху икономическите и социалните условия на живот в страната.

Към изброените тук проблемни кръгове, произтичащи от демографската ситуация у нас, се включват и въпросите, свързани с миграцията, които са пряко обвързани както с демографското, така и със социално-икономическото развитие, разгледани в раздел 2.12.

Проблемите, отнасящи се до смъртността, здравословното състояние и стареенето на населението, имат пряко въздействие върху демографското състояние и структури на населението и основните му контингенти (като родилни контингенти и работна сила) в краткосрочен и средносрочен аспект. Възможните програми за активни мерки на държавата в областта на смъртността и заболеваемостта са в сферата на компетенция на министерствата на здравеопазването и на образованието с цел да се пропагандира превенцията и профилактиката сред населението и особено сред младите поколения, както и изпълнението на програми за здравословен начин на живот, спортуване и прочее.

Проблемите, свързани с раждаемостта имат по-скоро дългосрочни последици върху развитието на населението. Ниската раждаемост обуславя възрастова структура, която представлява импулс за бъдещо свиване на населението. Освен това, населенията с ниска раждаемост могат да развият изключително бърз темп на намаление. Колкото по-дълго се поддържа ниска раждаемост, толкова по-трудно става да се обърне посоката на намаление на населението. Страните [97] с ниска раждаемост, които искат да избегнат тази ситуация, следва да целят достигането на по-високи равнища на раждаемост в рамките на периода, през който техните възрастови структури все още имат потенциал за просто възпроизводство или нарастване на населението. Промяната на посоката на изменение на раждаемостта налага нов социален/обществен договор, в който онези индивиди, които имат деца, не са сериозно обезкуражавани в икономически аспект. Възможните програми на държавната политика включват 5 основни групи мерки, чиято цел е да се благоприятства създаването на работни места, поощряващи раждането и отглеждането на деца, вместо да ги обезкуражават:

- поддръжка на платените отпуски за майчинство при раждане на децата;

- насърчаване на другия родител и други членове на семейството да излизат в такъв отпуск или за част от него;

- осигуряване на възможности за преминаване на заетите на непълно работно време, докато отглеждат децата си, и гарантиране на правото да се върнат на пълно работно време след това;

- осигуряване на качествени и финансово възможни услуги за отглеждане на децата, включително за времето извън училище;

- признаване на разходите за раждане и отглеждане на деца от данъчната система.

Всеки от посочените дотук в изложението демографски проблеми представлява основно направление на демографската политика, която следва да се провежда у нас. Изброените най-остри диспропорции и характеристики на структурните аспекти на всеки от тези процеси по същество обозначават целевите програми, които би трябвало да се разработят в рамките на демографската политика. Те са с различен характер и от компетентността на специалисти от различни области – лекари, психолози, педагози, преподаватели и прочее, които трябва да участват в изработването на всяка конкретна програма. Към казаното дотук е необходимо да се добавят и следните предложения:

а) за създаване на държавен орган на национално равнище, който да отговаря за изработване и актуализиране на стратегията за населението или човешките ресурси, както и да координира програмите и мероприятията, свързани с нея, доколкото те следва да бъдат провеждани от различни министерства (на образованието, на здравеопазването, на труда и социалните грижи и т.н.).

б) за създаване на регионални органи за демографска политика (на равнище области или общини), особено в онези райони на депопулация и силно влошаване на демографските структури, където активните мерки, свързани с населението и човешките ресурси, вече са крайно наложителни.

в) за включване на ежегоден доклад за демографското състояние на страната в дневния ред на Народното събрание, каквато практика има например във Франция от 1966 г. до днес.

2.13.4. Някои икономически аспекти на демографската политика

В следващите редове се разглеждат някои икономически аспекти на демографската политика, без да претендираме за даване на комплексна оценка за моментната икономическа цена или ефективност на тази политика.

Първо, резултатите от анализа на социалните разходи на държавата (таблица 1) показват, че тяхната структура не се е променила през анализирания период [98] у нас. Най-значителни са разходите за пенсии за осигурителен стаж и възраст (т. 1 от таблицата), чийто дял в БВП намалява слабо през периода – като изключим годините 1997-1998. На второ място са разходите за здравеопазване (5,3% през 1992 г. и 3,6% през 1998 г.). На следващо място, със значително по-ниски дялове и в тази последователност са разходите за пенсии за инвалидност и за семейни помощи. Прави впечатление растящият показател за обезщетенията по болест, въпреки ниското му начално равнище (0,13% от БВП през 1992 г.). Следва да се отбележи и увеличението на дела на семейните помощи през периода, въпреки че показателят не се доближава до 1% от БВП през 2003 година. Дяловете на другите видове социални разходи остават много ниски, поради неразвити държавни програми или липса на данни за някои от тях. Като цяло нито размерът на социалните разходи у нас през периода 1992-2003 г., нито динамиката на отделните позиции свидетелстват за изменение на приоритетите в тях.

Таблица 1.

Социални разходи на държавата по основни категории в България през 1992, 1998 и 2003 г.

(в % от БВП)

Показатели	1992 г.	1998 г.	2003 г.
Общо социални разходи	16,53	13,57	15,33
1. Пенсии за старост¹	8,96	7,30	8,05
2. Пенсии за инвалидност²	0,83	0,55	0,91
3. Пенсии за трудова злополука и професионална болест	0,11	0,09	0,08
4. Наследствени пенсии	-	-	-
5. Обезщетения по болест³	0,13	0,47	0,35
6. Услуги за стари хора и инвалиди⁴	0,00	0,07	0,03
7. Семейни помощи⁵	0,54	0,71	0,63
8. Услуги за семейството^6,7	0,02	0,04	0,01
9. Активни програми за пазара на труда⁸	-	0,26^a	-
10. Безработица	0,61	0,48	0,33
11. Здравеопазване	5,32	3,61	4,93
12. Помощи за жилища	-	-	-
13. Други контингенти	-	-	-

1 - Всички разходи за пенсиите по видове са изчислени по данните на с. 277-280.

2 - Пенсиите за военна инвалидност и гражданска инвалидност са включени в тази позиция.

3 - Включват позициите: обезщетения за временна нетрудоспособност поради общо заболяване, нетрудова злополука, трудова злополука и професионална болест и временно намалена трудоспособност.

4 - Включва позициите: обезщетения за снабдяване с ортопедични средства, за лечебно хранене и за профилактика и рехабилитация.

5 - Включва: обезщетения за бременност и раждане, обезщетения за трудоустрояване поради бременност и кърмене, обезщетения за отглеждане на малко дете, помощи по Закона за семейни добавки, месечни добавки за деца-инвалиди (ЗЗРСИИ, от 1997 г.).

6 - Включва: еднократна помощ при смърт и обезщетения поради гледане на болен член от семейството.

7 - Всички разходи по т. 5-8 са изчислени по данните от с. 199-200.

8 - Изчисленията са по данни на НАЗ. Съответният показател е за 1999 г.

- - Няма данни.

Източник: Изчисления по НОИ. Статистически справочник, 1983-2003 г.

Второ, за да оценим мястото на нашата страна сред развитите европейски страни, бе направено сравнение на размера и структурата на социалните разходи на държавата в избраната съвкупност от страни [99] (табл. 2). Както се вижда от данните, въпреки значителното разнообразие, различните видове социални разходи на избраните европейски страни се ранжират низходящо по стойност на показателя по аналогичен начин, както и у нас: най-големи дялове имат пенсиите за старост и разходите за здравеопазване, следват пенсиите за инвалидност и семейните помощи, обезщетенията за болести и другите видове социални разходи.

Основната разлика е в размерите на повечето позиции (като изключим пенсиите за старост, които са близки до равнищата на съответните показатели в избраните европейски страни). Останалите видове социални разходи у нас са значително (макар и в различна степен) по-ниски не само от тези в развитите европейски държави, но и от съответните разходи в Чехия и Словакия, включително и разходите за здравеопазване. Например, през 1998 г. в Чехия, където след 1990 г. не се говори за наталистична политика, делът на семейните помощи в БВП е 2,3 пъти по-висок от този в България, а в Германия (където семейните помощи също не се свързват с демографски мотиви) – 2,7 пъти. Като цяло през 1998 г. общият дял на социалните разходи на държавата у нас е бил най-нисък (заедно със Словакия) измежду избраната съвкупност от страни. Той е бил с почти ¹/₃ по-нисък от показателя в Чехия, Португалия и Испания, и над 2 пъти по-нисък от съответните показатели в Швеция, Германия, Франция, Норвегия и Австрия.

Таблица 2.

Социални разходи на държавата по основни категории през 1990 и 1998 г. в някои европейски страни

(в % от БВП, SNA93)

Държави	Общо социални		Пенсии за		Пенсии за		Пенсии за трудова		Обезщетения		Услуги за стари		Наследствени		Семейни
	Разходи		Старост		инвалидност		злополука и болест		по болест		хора и инвалиди		пенсии		помощи
	1990г.	1998 г.	1990г.	1998 г.	1990т.	1998г.	1990т.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.
Гърция	21,64	22,73	9,10	10,22	1,51	1,13	0,01	0,00	0,92	0,79	0,22	0,27	1,99	2,06	0,84	1,18
Чехия	16,81	19,42	5,44	6,37	1,30	1,68	-	0,09	1,22	0,90	0,38	0,48	0,93	0,93	2,61	1,61
Словакия	-	13,57	-	5,20	-	1,97	-	-	-	1,22	-	0,42	-	1,06	-	2,10
Австрия	25,00	26,80	9,45	9,94	1,43	1,95	0,37	0,37	0,18	0,19	0,90	0,92	3,07	2,88	2,06	1,92
Холандия	27,92	23,90	7,24	6,21	4,63	2,39	-	-	2,23	1,02	0,53	1,30	1,17	0,83	1,16	0,81
Норвегия	26,00	26,97	5,85	5,96	2,75	2,81	0,01	0,01	1,47	1,50	3,05	3,36	0,45	0,37	1,91	2,23
Швеция	31,02	30,98	7,23	7,46	2,04	2,10	0,72	0,32	2,48	1,13	1,99	3,71	0,67	0,69	2,15	1,63
Португалия	13,80	18,21	4,21	6,31	1,88	1,87	-	-	0,55	0,46	0,17	0,27	0,96	1,38	0,66	0,65
Германия	20,29	27,29	8,47	10,46	0,72	1,05	0,31	0,34	0,36	0,32	0,35	0,75	0,49	0,49	1,09	1,93
Испания	19,29	19,71	7,15	8,12	1,27	1,34	-	-	1,00	0,94	0,22	0,29	0,88	0,85	0,19	0,29
Франция	26,45	28,82	9,16	10,59	1,04	0,87	0,42	0,24	0,55	0,51	0,67	0,66	1,75	1,59	2,10	1,46
България	-	13,57	-	7,30	-	0,55	-	0,09	-	0,47	-	0,07	-	-	-	0,71

(Продължение)

Държави		Услуги за		Активни програми		Безработица		Здравеопазване		Помощи за		Други
		Семейството		за пазара на труда						жилища		контингенти
		1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.	1990 г.	1998 г.
Гърция		0,78	0,73	0,36	0,18	0,45	0,48	4,72	4,71	0,51	0,73	0,21	0,25
Чехия		-	-	-	0,13	-	0,23	4,80	6,54	-	0,10	0,14	0,36
Словакия		-	0,09	-	0,02	-	0,59	-	-	-	0,00	-	0,91
Австрия		0,70	1,11	0,30	0,44	0,85	0,91	5,22	5,77	0,12	0,09	0,33	0,30
Холандия		0,50	0,40	1,05	1,32	2,52	2,60	5,73	5,97	0,33	0,44	0,82	0,62
Норвегия		0,88	1,38	0,92	0,90	1,15	0,49	6,49	7,07	0,15	0,20	0,92	0,69
Швеция		2,38	1,68	1,69	1,96	0,88	1,93	7,60	6,64	0,66	0,81	0,53	0,93
Португалия		0,27	0,33	0,61	0,74	0,36	0,81	4,09	5,14	0,01	0,00	0,04	0,25
Германия		0,44	0,80	0,92	1,26	0,64	1,32	5,92	7,80	0,13	0,18	0,45	0,61
Испания		0,08	0,11	0,83	0,65	2,30	1,55	5,22	5,36	0,11	0,07	0,06	0,14
Франция		0,33	1,23	0,81	1,30	1,84	1,80	6,73	7,27	0,74	0,92	0,32	0,40
България		-	0,04	-	0,26^a	-	0,48	-	3,61	-	-	-	-
	а - Данните са за 2000 г.
Източник: http://www.oecd.org/els/social/expenditure

И накрая ще се спрем на влиянието на остаряването на работната сила върху равнището на активност на населението в нашата страна през периода 1985-2001 г.[100] Общото равнище на активност на дадено население зависи от два основни фактора: разпределението по пол и възраст на населението в трудоспособна възраст от една страна, и промените в специфичните коефициенти за икономическа активност по пол и възраст, от друга. През първата половина на разглеждания периода (1985-1992 г.) общото равнище на активност у нас намаля бързо, докато през втората половина (1992-2001 г.) имаше слабо увеличение. През целия анализиран период има остаряване на населението в трудоспособна възраст (16-64 години). През първата част на периода бе регистрирано силно намаление в повъзрастовите коефициенти за активност сред младите, сред най-възрастните и сред жените като цяло. През втората половина на периода продължи само, макар и с по-слаб темп, намалението на равнищата на активност сред жените.

За оценка на влиянието на всяка от двете основни детерминанти на възрастовата структура на работната сила използваме метода на разлагане на общите коефициенти на активност [101]. При него разликите между общите коефициенти на активност в края и в началото на даден период се изразяват като функция на специфичните коефициенти за активност и на дяловете на населението в трудоспособна възраст на (х) години за всеки пол (s) поотделно. Резултатите от направения анализ са представени в таблица 3.

Таблица 3.

Изменения в общите коефициенти на активност, дължащи се на промените във възрастовото разпределение на населението и на промените в специфичните коефициенти на активност по пол в България през периода 1985-2001 г.

(в %)

Показатели	Мъже		Жени		Общо
	1992/1985 г.	2001/1992 г.	1992/1985 г.	2001/1992 г.	1992/1985 г.	2001/1992 г.
Изменение на общия коефициент на активност	-10,9	3,6	-8,6	-1,8	-9,9	1,1
Изменения, дължащи се на промените в:
Възрастовата структура на НТВ¹	-1,1	0,7	-1,3	0,9	-1,3	0,8
Повъзрастовите равнища на активност	-10,2	3,3	-7,8	-3,1	-9,0	0,3
Съвместното действие на двата фактора	0,4	-0,4	0,4	0,4	0,5	0,0

1 – НТВ е населението в трудоспособна възраст, която през периода 1985-2001 г.е 16-59 г. за мъжете и 16-54 г. за жените.

Получените резултати свидетелстват категорично, че докато през първата половина на периода основната част от измененията в общите равнища на активност се дължи на промените в повъзрастовите равнища на активност, през втората му половина значимостта на промените във възрастовата структура на населението в трудоспособна възраст започва да нараства и става определящо за измененията в равнището на активност на общото население. Над 75% от изменението на общото равнище на активност през периода 1992-2001 г. се дължи именно на въздействието на променената възрастова структура и по-специално – на остаряването на населението в трудоспособна възраст откъм върха. Следователно, въздействието на факторите от демографско естество върху общото равнище на активност на населението у нас е било сравнително слабо до началото на 90-те години, а в периода до 2001 г. се засилва много бързо. През втората част от периода демографските фактори вече имат решаваща роля в изменението на равнището на активност на цялото население в трудоспособна възраст. И независимо от съществените разлики в развитието на процеса на остаряване на работната сила по пол през втората половина на периода, и тук бе отчетено относително нарастване на тяхното влияние.

Заключение

Най-напред следва да се посочи, че България има сериозни демографски проблеми, чието влияние – поради тяхното естество - върху икономическото и социалното развитие на страната ще се засилва все повече в близко бъдеще. Очакванията, че тези проблеми ще се разрешат от само себе си, са напълно неоправдани и нереални. Надеждите, че много от структурните проблеми и диспропорции, както и тези за демографското натоварване, могат да се облекчат посредством държавно регулиране на външната миграция, са неоснователни [102]. Необходимостта от провеждането на комплексна и достатъчно последователна политика [103] за смекчаване на последиците за страната от демографската криза и излизане от нея е съвършено очевидна и крайно наложителна.

Резултатите от направения кратък анализ на състоянието на държавната политика по населението у нас дават основания за няколко извода. Първо, независимо от термина, с който ще се обозначава, за съвременна европейска държава е недопустимо да няма изработена официална държавна стратегия за населението, която да е одобрена с обществен консенсус. Второ, демографската политика (политиката по населението) е комплекс от мероприятия, който значително надхвърля по обхват т. нар. пронаталистична политика, която у нас често се приема за неин еквивалент. Трето, изработването на комплексна и последователна система от мерки за запазване и развиване на човешкия капитал на страната е особено нужно в условията на продължителна демографска криза в България, на усложняваща се демографска ситуация в останалите европейски страни (поради стареенето на населенията им) и в развиващите се страни (поради големия прираст на населенията им, свързан с първия демографски преход). Четвърто, провеждането на успешна демографска политика изисква тя да бъде осигурена и обвързана нормативно и институционално. И пето, демографската политика произтича главно от необходимостта да се смекчават тежки демографски проблеми. Същевременно тя е предпоставка за постигане на устойчиво икономическо развитие и стабилен социален напредък във всяка страна.

Начало

2.14. Икономически аспекти на регионалната политика

Отделни елементи на регионалната политика през следващите години се съдържат в Стратегията за догонващо икономическо развитие (виж сс. 105-107). Тук предлагаме по-цялостна обща рамка на икономическите аспекти на регионалната политика.

2.14.1. Икономическият фактор при развитието на българската регионална политика

Географското положение, международните пътища и външните влияния определят в много голяма степен нашето вътрешно стопанско развитие и налагат съответната регионална икономическа политика. Тя балансира между външните влияния и факторите от вътрешно българско регионално и локално значение.

По-стабилните в политическо отношение водни граници развиват центрове от национално /Русе, Варна, Бургас/, регионално Видин, Силистра/ и локално /останалите градове по бреговете/ икономическо значение.

Самостоятелното развитие на всеки индустриален отрасъл изпреварваше развитието на необходимата инфраструктура.

Използването само на най-благоприятните от гледна точка на локализационните фактори територии и селища доведе до голяма концентрация на индустриални производства в и около градовете с население над 40-50 хил. души. Там се преселиха над два милиона жители.

След 70-те години ясно се открояваха селищата и териториите, останали встрани от индустриализацията. Опитът за развитието на крайграничните и слабо развитите общини показа липсата на достатъчен научен и професионален капацитет. Това бе началото на стопанския упадък, който днес най-добре личи в проблемните райони, свързани с индустриалната депресия.

Все по-голямата зависимост на националната икономика от вноса на суровини, особено енергийни и металургични, изведоха Варна, Русе и особено Бургас до водещи позиции. За стопанската криза в края на миналия век свой дял има ембаргото и поредицата от войни в разпадналата се Югославия, спряното корабоплаване по р. Дунав.

Индустриалното развитие бе съпроводено с нарастване на различията на регионално и местно равнище.

Опитите да се противодейства на упадъка и обезлюдяването доведе до изграждането на множество икономически неефективни цехове и предприятия, имащи за задача да ангажират свободната работна ръка. С надеждата за улеснено стопанско развитие села се въздигаха неоправдано в градове.

Транспортните разходи застрашително нараснаха и някои отрасли станаха неефективни. България разчиташе, че е най-южната страна в бившия СИВ и имаше изгоди в земеделието и туризма.

През 80-те години с програмата “Странджа-Сакар” бе направен опит да се задържат нарастващите негативни процеси в регионалната икономика, защото се разчиташе само на големите индустриални предприятия с международна специализация.

Регионално икономическо значение имаше военнопромишленият комплекс.

2.14.2. Регионалната икономика през преходния период. Фактори на развитието

Всеобщият фактор е географското положение, както за страната като цяло в рамките на международните икономически отношения /в случая/, така и за всяко селище и землище, за всяка териториална единица в пределите на държавата. Останалите фактори могат да се групират на вътрешни и външни, отчитайки взаимната им обвързаност. В пропорцията на тяхното влияние все повече се задълбочава развиващото се от няколко десетилетия предимство на външните фактори. То е свързано с мярата, с ограничените мащаби и параметри на нашата национална икономика и на държавата като цяло. Икономическото развитие може да се осъществи само при износ с изпреварващи темпове, с по-висока добавена стойност и при съответните технологични, екологични и други сравнителни преимущества за международните пазари. При сегашното положение страната ни се очертава като сигурна икономическа периферия в ЕС и във физическия и в геоикономическия смисъл.

Една от принципните разлики между традиционната и новата икономическа география е различната роля, която отделят на инфраструктурата. В класиката тя има помощно, докато в съвременните условия се сочи нейното водещо значение./1/ Тази разлика все още не се осъзнава за българската действителност, но тя дава предимство на осигурените с инфраструктура и особено с транспорт и съобщения селища и територии.

Всяко развитие на еврокоридорите стимулира съответните балкански държави към развитие на техните уникални и сравнителни географски предимства. Геополитическото, геоикономическото и другите видове съперничества между балканските страни и техните столици все повече ще се изострят и това ще проличава най-вече при избора на международни трасета за пренос на хора, материални стоки и информация. Пример в това отношение е конкуренцията за балкански лидер между столичните летища.

Безспорна е водещата роля на политическия фактор, често подкрепян и от военно-стратегически съображения. Последните изиграха важна роля при постигане на съгласие за изграждане на втория мост на река Дунав при Видин-Калафат. Политико-военният фактор през последните години и особено след влизането на страната ни в НАТО и ЕС придобива нови международни измерения за развитието и на българската икономика. При съвременните международни отношения политикогеографските граници на Европа надхвърлиха природните. Като резултат в европейските структури кандидатстват и членуват все повече азиатски/ в природния смисъл на думата/ държави. България се превръща във вътрешноевропейска страна и нейната граничност вече не е природна, а хуманитарна/икономическа, политическа, културна/.

За българската икономика е особено важно да се утвърди като посредник между държавите от Северна Африка, Близкия изток и Западна Азия, които са източници на важни суровини за Европа. Вместо територия и пространство за транзит, страната ни трябва да участва в преработката, от което ще има много по-големи изгоди. Особено важен ще бъде износът на услуги за споменатите неевропейски държави.

Страната ни бавно ще се присъедини към съвременната икономическа география на ЕС, но това ще стане с активното развитие на клъстерите и техно- и научните паркове на наша територия, за което е необходимо съответно планиране и политика.

При вътрешните фактори за регионалното развитие на стопанството най-значима е смяната на логиката на развитие на производството и търговията. Зависимостта от местните ресурси намаля. Наложи се икономика, обслужваща големите градове, което предопредели бързия преход от индустрията към третичния сектор. В това отношение страната ни не изостава от развитите западни държави, където конурбациите и агломерациите са териториалната основа на модерната регионална организация на икономиката.

Бързата индустриализация в миналото бе съпроводена с ускорена урбанизация и днес това увеличава различията по линията:”Център-периферия”. Икономиката на кратките разстояния във вътрешността и все по-скъпите далечни превози при вноса и износа се нуждаят от сериозна реконструкция.

Практическото “затваряне” на северната и западната ни граница заради войната в бивша Югославия и съпътстващото я ембарго дадоха тласък на западане на индустрията в западната част на страната и увеличиха рязко дела на черноморските центрове.

Традиционните индустриални отрасли и селища, например Перник, Радомир, Мездра, Роман, изпаднаха в депресия. В столицата тя не се почувства така силно, както в страната, поради бързото компенсиращо развитие на услугите.

Доскоро все още можеше да се говори за наличие на работна сила с подходяща квалификация, натрупвана в миналото. Днес от една страна са повишаващите се изисквания на бързо модернизиращото се стопанство и използването на нови технологии, а от друга е тревожно спадналото качество на образованието, включително и появата на забравената неграмотност, незнанието на българския език.

Икономическата обосновка на рязкото съкращаване броя на училищата и мотивировката с демографските реалности е политика на следване на процесите, а не на тяхното планиране и управление.

Обезлюдяването обхваща вече няколкостотин села и в близките години предстои невиждано лишаване от население на значителни територии в полупланинския и планинския пояс. Това ще се плаща в бъдеще много по-скъпо.

Друга невралгична точка за икономиката е връзката с университетските центрове. В модерния смисъл на организацията тя е много слаба. Липсват университетските технопаркове, няма преки връзки на регионално и локално равнище между науката, висшето образование и икономиката. Ако не се предприемат бързи мерки има риск да превърнем страната в територия на неквалифицирания и ниско заплащан труд. Подобни мнения дори могат да се срещнат като реклама при контактите с потенциални чужди инвеститори. Наред с обезлюдяването и застаряването в повечето сегашни общини липсва необходимия интелектуален потенциал за саморазвитие.

От значимите фактори във вътрешен и международен план е екологичният. Страната ни е участник в трансгранично замърсяване, поемайки негативните последици от притока на замърсени води и въздушни маси от север и запад, а ние от своя страна имаме такъв “принос” към Турция и Гърция. Много от селищата, разположени около разработките на полезни изкопаеми и днес са подложени на замърсяване. Прилагането на строги екологични норми би трябвало да изключи от земеделското производство значими територии, особено в индустриализираните котловини като Софийската, Пернишката и Златишко-Пирдопската. Екологичните стандарти трябва да се използват при определяне изискванията за централност в управлението, при развитието на редица стопански дейности, включително селския и аграрния туризъм.

2.14.3. Регионалната икономическа политика в предприсъединителния период. Модели на териториална организация на икономиката

През последните 15 години регионалната икономическа политика редовно е подценявана. Тя заема малък дял в изработваните планове, закони и стратегии. Често липсва в оперативните управленчески документи. Заема скромно място в програмите за управление на политическите партии.

Днес се чувства остър недостиг на регионалисти във всички направления на науката и практиката, включително и в икономиката. Регионалната икономика в текущата стопанска политика не може да се открие като самостоятелно направление. Тя има помощно значение и в учебните университетски програми.

Темата за регионалната икономика се изчерпва с търсенето на “мястото” на България в международните икономически отношения и в приспособяването на статистиката към изискванията на EUROSTAT. Изискванията на ЕС едва налагат въпроса за регионалистиката в образованието, науката и политиката. При това се общува повече с неправителствените организации, чиито разработки засягат само елементи на регионалната икономика и политика, а се оставят встрани институти и университети с национално значение.

Кандидатстването в ЕС завари България без икономическо райониране. Предлаганите дотогава отраслови и комплексни схеми служеха главно за дидактически цели. Икономиката се развиваше изцяло в рамките на административното териториално райониране /устройство/ на страната. Постоянните прекроявания на границите, броя и териториалния обхват на общини, окръзи и области се извършваше без колективното мнение на регионалистите-географи и икономисти.

Проведената мащабна реституция и приватизация в икономиката, за съжаление, нямаше регионални цели. Една добра възможност за приспособяване към новата икономика, която ни е нужна, беше пропусната. Получените днес резултати са стихийни. Те нито бяха предвидени, нито от тях се извлече някакъв регионален икономически, социален или екологически ефект. Повтори се грешката от времето на онези общини, които бяха създадени с обяснението, че “ще се развиват”.

Отсъствието на научен и управленски капацитет създаде занаят за написването на стратегии, планове и програми за плановите райони, административните области и особено за общините. Затова и отношението към тях често е формално. Напредъкът по изработването на документацията на регионално планиране и развитие, включително и икономическото, е безспорен. В края на 2005 г. основните документи на национално, регионално и локално равнище са факт, с някои изключения. При липсата на традиции определено време отне подготовката на кадри, която и днес страда от сериозни недостатъци.

Първият нов момент в регионалната икономическа политика е създадената схема от 6 планово-икономически района./2/ Схемата не засяга цялата икономика, защото е обявена само като планово-икономическа. В същото време при липса на алтернатива тя се използва не само като общоикономическа, но има изгледи да служи изобщо на общественото устройство. Извън планирането икономическата дейност продължава да бъде без регионално покритие. Създаваните в тоталитарния период отраслови и комплексни икономически райони трябва да намерят своите наследници в съвременните условия, което не се вижда при продължаващото определяне “отгоре” и чрез държавна намеса.

Наложената схема вече е създадена за образователни нужди преди 40 години и днешният й вариант увеличава спорните моменти за центровете и границите. Такива са нуждата от отделянето на София в столичен регион и нуждата от администриране на софийската крайградска зона или агломерация, принадлежността на Русе към Северна Централна България, определянето на Видин за център на Северозападния планово-икономически район. Обясненията за нуждата от въвеждане на NUTS поставят въпроса дали икономиката и свързаните с нея науки и управление се приспособяват към статистиката или обратно?

Продължава омагьосаният кръг между регионалната икономика и административно-териториалното устройство. Проблемът за границите се отбягва с обяснението, че съществуващите структури вече са договорени с ЕС. Преди 14-15 години върху административно-териториалните структури се изсипа сериозна критика от различни посоки, а днес се оказва, че дори и критиците отново използват същите икономически граници.

Бавната, а на локално равнище бавещата се административна реформа ще загуби доста години, за да “достигне” със своята териториална логика всеки гражданин, всеки пряк участник в икономиката. Изработената досега документация, засягаща регионалната икономика, интересува отделните фирми само заради данъци, такси и разрешителни режими. Всяка от тях “прави” своя регионална политика без да разчита на научна или обществена помощ и без да чувства нужда от използване на различните отчети, доклади, планове и др.

Държавата се задоволява с известно нарастване на ролята на местните данъци и такси, с някои данъчни облекчения за изоставащите общини и с раздаването на помощи. Субсидираността, саморазвитието и конкурсното начало са по-скоро за бъдещето.

Вторият нов момент в регионалната икономическа политика е определянето на проблемните райони, наречени “райони за целенасочено въздействие”./3/ Техните разновидности точно описват прехода, в който се намира нашата регионална икономика. Системата от показатели за определяне на районите за целенасочено въздействие постоянно се усложнява и подобрява в съдържателен план, но списъците на обхванатите общини са недостатъчни. Районите се състоят от една или няколко механично събрани общини, които са показали сходни стойности на индикаторите без задължително да имат обща икономика. Прави впечатление, че сред видовете райони за целенасочено въздействие само определените “за растеж” са в позитивната страна на тематичния баланс, докато насреща са няколко вида критични територии. Сред тях най-значими са селските райони.

В създадените национални и регионални стратегии и планове правят впечатление два критични момента във връзка с провежданата регионална икономическа политика. Единият е традиционното неправилно разбиране и употреба на термина “селско стопанство” вместо земеделие. У нас център на земеделието са крайградските земеделски зони около градовете с население над 30 хил.души. Те не “признават” административно определените и статистически заложени граници, а от там и “селският” си характер. В селските райони, всъщност иде реч за руралните райони, освен земеделие се развиват занаятите, селският и аграрният туризъм.

Вторият критичен момент е заложеното разбиране, че селските райони ще се саморазвиват. Съдбата на селските райони се решава в градовете и то не толкова в собствените им малки градове, а в центровете, останали извън техния териториален обхват.

Проблемът за териториалния обхват е най-сериозен, дори съдбоносен, при общините. Ако при раздаването на помощи се приложи конкурсното начало, ще се установи че по-голямата част от днешните общини са далеч от самоуправлението. Липсата на интелектуален и административен капацитет ще създаде мотив за сдружаване и обединение за постигане на развитие.

От значими промени се нуждае и вътрешнообщинската икономическа политика, на която традиционно почти не се обръща внимание. А именно тя е в основата на нелогичния процес по време на незапомнена икономическа криза броят на градовете и общините да расте. Традиционният централизъм е запазен вътре в общините. Икономическата политика пропуска ценния ресурс на електоралното райониране на изборните резултати.

Икономическото развитие през последните години показа, че на създадените преди години свободни икономически зони не може да се разчита.

Разработваните проекти за родопското земеделие, за възраждането на “Странджа-Сакар”, за планинските територии или за морското крайбрежие показват, че не е достатъчно да се разчита само на използваните от статистиката административни териториални единици. Това, което липсва е икономическото райониране, общо, по сектори и отрасли, по качествени показатели и определени приоритетни проблеми.

Оставен за дълги периоди сам, бизнесът показва вече някои модели на бъдещото териториално развитие, които трябва да бъдат насърчени. Най-значимата от тях е новата роля на пазарите и инфраструктурата. В различна степен намаля значението на суровинния фактор за сметка най-вече на транспортните разходи. Това най-добре личи при съкратеното влияние на железопътния и разгърнатото значение на автомобилния транспорт. Икономическата политика бе толкова неподготвена, че още през 80-те години спонтанната поява на пазара в Димитровград и последвалото стихийно създаване на пазара за плодове и зеленчуци край пътищата и на бит-пазари в областните градове не можа да бъде осмислено. Липсата на стокови борси се компенсира от появилите се пазари на едро, които в определена степен ги заместват. Ресурсно-производствената ориентация сега е сменена от пазарни поръчки, които назад по икономическия цикъл търсят най-оптималната териториална организация за реализация.

Нашето стопанство е свързано силно с геоикономическото и геополитическото положение на страната в ЕС, в Европа и в обхвата на близките азиатски и африкански държави. Най-големите предприятия у нас работят главно с вносни суровини и разчитат на скромните възможности на вътрешното ни потребление само за дистрибуция на част от продукцията. Това са предприятията в “градските райони” и са разположени в столицата и в областните центрове.

Вторият модел на географска организация са фирмите, които затварят цикъла си почти изцяло на националната територия. Те са главно в агробизнеса. Проблемите им са свързани с бъдещия натиск на фирмите от ЕС и недостатъчната им подготвеност за това. Техните центрове са големите стокови пазари и хипермаркетите, които са чуждестранни инвестиции и все още работят главно с вносни стоки.

Третият и най-устойчивият модел са малките и средни предприятия. В районите за целенасочено въздействие заемат 99 % от броя на всички фирми. Те ангажират от 30 до 80 % от трудовата заетост и създават между 10 и 92 % от брутната добавена стойност./4/ В повечето случаи това са фирми за един човек или едно семейство и засега трудно се вместват с схемите за отчетност и подпомагане. Основният проблем е технологичното равнище. В много от фирмите, особено в по-изостаналите краища на страната, се заплаща минималната работна заплата. С реалната подготовка за редовното членство в ЕС тези предприятия бяха премествани и закрити в значителна степен.

Предприятията на търговията и индустрията се съсредоточават в съвременни зони около големите градове и разчитат на добрата инфраструктура. Малките и средни фирми имат масово разпространение и са водещи в икономическото и регионалното развитие на малките селища и общини.

Четвъртият модел се явява регионалната изява на сенчестата икономика и допълващата икономика. В някои случаи те “спасяват” трудовата заетост и обществените настроения за нея се разминават със закона. Допълващата икономика са онези търговски предприятия, които бяха създадени “на входа и изхода” на големите държавни предприятия още преди приватизацията им и ги допълваха в търговската им дейност, която по наследство бе слабо развита. След приватизацията някои от допълващите предприятия са представители на конкуренцията. Подобен модел е развит около металургичния комбинат Кремиковци, най-големите машиностроителни предприятия, около фирмите за картони и хартии в Костенец и Белово, около някои химически предприятия и други.

Доколко е закъснението ни в регионалната икономическа политика и в регионалното развитие на икономиката ще стане ясно след 2007 г., но движението е в правилна посока.

2.14.4. Регионалното планиране на българската икономика

Адаптацията на българската икономика изостава от политическото развитие. С последните реформи в ЕС регионалното планиране се сля с териториалното и селищно устройство. Този процес у нас предстои.

Изработването на плановата документация с всичките забележки относно нейното качество е почти свършен факт, без който приемането на страната в ЕС не е възможно. Структурата и съдържанието на документацията са изработени съгласно регламентите и стандартите на ЕС и според препоръките на техните експерти. В този смисъл може да се подчертае, че миналото с неговите политически лъкатушения и икономически кризи е зад нас. Поуките са по-скоро какво не бива да се прави и какво не е направено.

Как изглежда днес на европееца българската икономика в национален и регионален план, поставена сред икономиките на ЕС? Според статистическия годишник на регионите от 13 октомври 2005 г. /Евростат/ с приемането на България и Румъния членовете на ЕС ще станат 27. Те имат 268 региона, отнесени към NUTSІІ, т.е. в тях влизат нашите 6 планово-икономически райони. /5/ По БВП на жител страната е на последното място с малко под 30% от средното равнище за сегашните 25 страни членки /с Румъния сме на 29.6% и изпреварваме само Турция, която е с 27.7%/.

България е малка и бедна страна и ние можем да разчитаме главно на политическите ни предимства при приемането ни в ЕС. По-голямо внимание в случая заслужава регионалният брутен продукт. Измерен в БВП на човек от населението /in PPS/ най-ниската му годишна стойност за ЕС /2002 г./ е 4337 единици за румънския регион Североизток, а най-високата е 66761 за Вътрешен Лондон. /6/ Следват Брюксел с 49645, Люксембург с 45026, Хамбург с 39766 и Ил дьо Франс с 37267. От новите източни страни с най-високи стойности са регионите Прага /32357, което е 15% от средното равнище на днешните 25 страни-членки/, Братиславски край /25351 или 120%/, Кьозеп-Магьярошаг с 20329 или 96%, Словения с 15941 или 75.3%, район Мазовиецки с 14718 или 69.5%. Тук не отнасяме Кипър и Малта.

Според цел 1 на регионалното развитие на ЕС бедните региони, с БВП на жител под 75% от средния, през 2001 г. са общо 78. Срещу този полюс на бедността стоят 37 богати региони със стойности над 125% от средните за ЕС.

Регионалното планиране се съобразява с различията между регионите, както в рамките на ЕС, така и в самите страни-членки. Колкото равнището и темповете на икономическо развитие са по-високи, толкова по-бързо и в по-широки граници се явяват междурегионалните различия. Това почерпено от резултатите твърдение се разминава със заявените цели, но фактите се признават.

Остават непотвърдени от практиката заложените в много наши документи цели за изравняване на междурегионалните и други (междуобластни или междуобщински) различия. Обратно на тях, ние смятаме, че сега междурегионалните български различия се подценяват от нашите партньори в ЕС и че те при постигане на желаното ускорено социално-икономическо развитие ще стават още по-големи. Страната трябва да е готова за това.

Защо в ЕС българските междурегионални различия не привличат вниманието? Защото те са на ниска основа. Равнището на БВП е в пъти по-ниско и дори при по-значителен размах за нашите условия, сравненията в рамките на ЕС го правят нищожно малък. По отношение на средната стойност на БВП на жител за ЕС най-голямото национално междурегионално различие е в Обединеното кралство- между Вътрешен Лондон с 315% и Корнуъл със Сцила със 73%./7/ За Белгия, страна с близки размери до нашите, максималната разлика е между столицата Брюксел с 235% и регион Ено със 75%. За България разликите са между Югозападния район с 42% и Южния Централен с 23%. Страна от ЕС с по-малки различия от нашите няма.

И у нас, както в старите 15 и в новите 10 членове на Съюза, столицата е най-силно развитият регион. Тук стойността от 42% спрямо средната за ЕС не бива да ни подвежда, защото освен София в района влизат много по-бедните Софийска, Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска области. Ако София бъде отделена самостоятелно, ние можем скоро до имаме първия регион, надхвърлил границата за бедност от 75% спрямо средния БВП на жител. Тогава би се отчело истинско ниското равнище на икономическо развитие на другите области в района и последните години биха потвърдили постулатите на новата икономическа география./8/

От споменатите вече 268 региона към април 2005 г., 84 са със стойности под 75%. В тях влизат всички региони от новоприетите източни страни с изключение на Прага, Братиславския край, унгарския Кьозеп-Магьярошаг и Кипър. От стария формат 15 най-близо до нас са източногерманските, гръцките, южноиталиянските и южноиспанските райони и цяла Португалия.

Изнесените от Евростат данни за последните години показват темп на икономическо развитие около 2%. Между 10-те най-динамично развиващи се региони на равнище NUTS ІІ има по два от Гърция и Обединеното кралство и по един от Чехия , Ирландия, Нидерландия, Унгария, Словакия и Румъния. България липсва, но е съсед на страните с 3 от 10 споменати райони !!/9/ Най-впечатляващо е развитието на столичния район Букурещ, който има растеж от 17% през периода 1999-2002 г.! Поучително за нас. В източните страни сред нестоличните райони най-динамично са се развивали Център и Северозапад в Румъния, Ешаг-Алфьолд в Унгария, Средния в Словакия и Северозападния в България.

Трябва да приемем реалността, че в бъдеще междурегионалните различия у нас ще нарастват и това ще е една от характеристиките на догонващото развитие. На Балканите страната ни трябва да догони по динамизъм цитираните вече свои съседи и ако успее да развие сравнителните си предимства, да ги изпревари. Очакваното регионално разслоение ще даде отражение и на социалното разслоение, на междуобластните и междуобщинските различия. Те също ще растат и всички опити в обратната посока ще бъдат загуби на обществено време, ресурси и средства.

Регионалната ни политика се изправя пред нови предизвикателства, най-голямото може би от които е производителността на труда и доходите по места с цел избягване на обезлюдяването и превръщането на най-изостаналите територии в защитени местности със специален статут на издръжка.

В края на 2005 г. България има регионални и икономически закони, национални и регионални стратегии, програми и планове, готвят се оперативни програми. Личи обяснимо бързане, за да се навакса голямото документационно изоставане. При това обаче и ние се натъкваме на нерешените въпроси на регионалната икономическа, а и комплексна политика. Това засяга най-напред отношенията между различните географски /териториални/ равнища на икономическия процес. В NUTS II имаме планови единици, в NUTS III те са административни, а в документацията навсякъде се разглеждат като комплексни икономически? Спорно значение имат и някои от заложените в документите понятия. Например понятието “селско стопанство”, “селски район”, “градски район”/всъщност това понятие липсва, то допълва логически територията на селските райони/, “перифериен район”. Тук иде реч не за лош превод от ЕС, а за съдържанието, което се влага. София има ли “селско” стопанство, “селският“ район какво стопанство има и периферийните райони само по държавните граници ли са след като макар и плахо на едно две места се пише за проблема “център-периферия”?

В българската документация се налага разбирането, че балансираното и устойчиво развитие се изразяват в намаляване различията между регионите, което се нарича още сближение. В развитите страни на Запад, с оглед високото равнище на икономиката и жизнения стандарт, през последните години “вече” се търси това намаляване на различията, въпреки че практиката, а и науката /1,8/ сочат обратното и то въз основа на практиката. И в нашите материали, например в Оперативната програма за регионално развитие се признава, че при високите темпове различията нарастват и че сближението е по-постижимо за държавната политика на фиска, на помощите и при разпределението на властта между националното и поднационалното равнище на икономическо развитие.

При това в ЕС няма единни политики и по различните използвани механизми /принципи, цели, инструменти/ страните-членки оформят по няколко групи, разделяни формално на унитарни и федерални, на северни и южни, на малки и големи и т.н.

Не бива да се избягва силният политически момент, различията между социално ориентираната и либерално ориентираната регионална политика. С оглед на управлението една и съща страна предлага различен опит. Типичен е примерът с Италия. При ляво и центристко управление, в миналото на Юга се помагаше с каси, с механизма за пряко подпомагане, а през последните години, при либералните правителства, все по-голямо внимание се обръща на по-развития Север с убеждението, че той ще подпомогне по-бедния Юг.

При посочените по-горе български особености, основаващи се на голямата стопанска изостаналост, досегашният опит на ЕС трябва да се приема много внимателно. Когато влизаме в ЕС ние имаме за цел не да се развиваме “като” другите, а радикално да ги изпреварваме по темпове, и то дълго време, ако искаме да ги застигнем. Едва тогава ще можем да бъдем “като тях” и да влагаме абсолютно същото разбиране за регионалното икономическо развитие.

Балансираното и устойчиво българско регионално развитие ще дойде от добре премерените пропорции между вътрешните и международните фактори, от умелото съчетание на две политики: едната “веднага”, насочена към омекотяване на негативни явления като голямата бедност, все по-застаряващото население, все по-голямата апатия в гражданската активност (например участието в избори), привличането на чужди инвестиции. Другата политика е “утре” и е насочена стратегически към радикален прелом в регионалното развитие, прелом, който ще ни даде икономически темпове, в пъти по-високи от днешните. Този прелом ще започне от териториалните единици, които са икономическите локомотиви. Това са градските райони, най-напред онези 35 български града, които са опората на комплексното, в т.ч. и на икономическото регионално развитие. Създаваният от тях в продължение на последните десетилетия овал няма да се промени в обозримото бъдеще.

Страната от сегашните 25 в ЕС, която направи най-значими промени в регионалното си икономическо развитие, е Ирландия с развитието на нейните източни територии и Дъблин. Да мислим за копиране е невъзможно по много причини- географско положение, включително съседи, манталитет на населението, наличието на няколко пъти по многобройно “ирландско” население в САЩ и много други…

Особено илюзорно е да се надяваме сега на саморазвитие на нашите териториални единици. На равнище планов икономически район може да се планира в този смисъл само Югозападния район и то благодарение на чуждите помощи и инвестиции. На равнище административни области освен столицата могат да се включат още няколко области като Бургаска и в по-далечно бъдеще Пловдивска, Варненска. Саморазвитието засяга въпроса с географското разположение на фиска, с властовите фискални възможности и отношения между националното и субнационалните равнища. Без това да е предмет на този раздел ще отбележим, че по данни на Министерството на финансите за 2004 г. субсидиите не са над 50% от приходите само за 72 от 264 общини, в т.ч. 27 областни градове./10/

Каква да бъде икономическата политика на държавата към регионите и във взаимоотношенията по между им? Казаното до тук ни дава основание да предположим, че това ще е заниманието на специална държавна агенция, която да координира политиката на Центъра, да координира дейността на отделните министерства и особено на финансите, икономиката и регионалното развитие. Нейната дейност ще бъде повлияна от по-социалния или по-либералния модел на политиката за момента. Общото ще бъде политиката на подпомагане на по-изостаналите региони, но не за сметка на по-развитите. В този смисъл не бива да се привличат финанси и други ресурси чрез отнемане, механизмите на преливане на средства от типа на регионалните каси трябва или да не се използват или да бъдат изключения. Не може да се очаква Северозападният район да догонва Югозападния за негова сметка.

При ниските равнища на БВП и другите общи икономически показатели за цялата страна на нас ни е нужно начално форсиращо развитие на централните райони и селища. Тяхното развитие и държавната политика могат да осигурят не изпреварващо (това сега е илюзия), но съпътстващо развитие на по-изостаналите райони, така че “ножицата” да се “разтваря” по-бавно. Когато се достигнат по-високи равнища трябва да заработи един български модел на взаимно подпомагане, почерпен от нашия опит и този в ЕС. Прякото копиране на друг национален модел няма да е ефективен.

Развитието минава през задължителна и реална децентрализация и деконцентрация, през субсидиарност на дело, през създаване на собствен облик на икономическите политики на регионите, чиито механичен сбор да не дава националната политика “надолу”. Това изисква създаване и развитие на истински регионални органи на икономическа политика, а не както е посочено в документите, че на регионално равнище ще продължи да действа централното правителство! С подобна икономическа политика и с областен управител, назначаван пряко от премиера и явяващ се член на правителството, регионалната икономическа политика ще продължи да бъде механична част от националната и то с помощно значение, както личи от всички сегашни основни документи. Тук имаме пред вид създаване и изпълнение на регионални бюджети, промени в географията на фиска.

Необходимо е да се разработят актуалните отраслови и междуотраслови райони в помощ на бизнеса, каквито са тези на отделните ешелони на агробизнеса и той като цяло, да се обърнем към изследване на крайградските зони на пряко влияние.

Споделяме насърчението на междурайонни проекти, както и добре описаните цели и приоритети на регионалната икономическа политика.

Над всичко обаче в началото трябва да бъде инфраструктурата. Без нея радикалното повишаване на темповете няма да е възможно. “Селските” райони са опит в това правилно направление, както и всички райони за целенасочено въздействие. Проблемът при тях е използването на териториално-административен, а не на функционално-икономически подход.

Коя икономическа дейност е подходяща за съответната територия или обратно, коя територия е подходяща за дадената икономическа дейност? Досега дилемата няма решение, защото икономическата политика е двойствена и слабо ефективна. В националната документация ясно личи, че най-напред се формират икономическите политики и самите икономически процеси с очакване да им се търсят териториалните проекции по места, но в регионалните стратегии и планове, а още повече на областно и общинско равнище е обратното.

Ще бъде полезно ако SWOT-анализите навлязат в регионалната икономическа политика, придружени от съответните оценъчни скали и пряко се използват при съставяне на регионалните бюджети.

По отношение на районните граници също не може да има спокойствието, което търси всяка администрация. Догонващото икономическо развитие ще активизира междурайонните различия и тези на по-ниско равнище, което обективно ще води до промяна на границите, дори и при запазени центрове на икономическото развитие. Още сега трябва да се решат куриозите със землищата на село Петрич, Панагюрско и с. Лом.Черковна, Русенско. Тези куриозни анклави най-сетне започнаха да се появяват на географските карти на страната. Открит остава въпросът за София, Софийската агломерация (крайградска зона), за отделянето на столицата от Югозападния район. Същото положение е и с принадлежността на Русенска област към Северния Централен район, както и централността на Видин за малкия и изключително изостанал Северозападен район, който може да бъде лаборатория за регионално развитие.

2.14.5. Национално, регионално и локално равнище в българската икономика и икономическа политика

Трите класически равнища на териториална организация на икономиката у нас по традиция нямат ясна идентификация като обхват и функции. От там идва и погрешното разбиране, че националното е сбор от регионалните, а те от локалните измерения. Подобни текстове има и в най-новите документи: “Националният план за регионално развитие е съвкупност от областните планове…”/11/. В подобна аритметика се губи мултипликационният ефект от гъвкавостта на свободната инициатива и от териториалната оптимизация на икономическите процеси. Всяка генерализация заставя по-долното равнище да се самоограничи като не включи феноменологичността си, т.к. тя ще бъде изключена от по-горното звено за планиране и управление. Погледнато отдолу, откъм общините, при подобен подход цялата национална политика изглежда сборна, а насрещната уравновиловъчна.

Географските теории от миналото, при които материалното производство се обясняваше чрез преминаването на енергията през различните стадии на производството (от Тюнен до Колосовски) днес са заместени от водещата роля на пазара, инфраструктурата и транспорта (новата икономическа география).

Провежданата икономическа реформа разруши старите икономически връзки и териториална стопанска организация. Трудно е да се прецени в този процес коя икономика се оказа най-гъвкава и с най-малко загуби - националната, регионалната или локалната. Разликите между отделните статистически териториални единици нараснаха, което ни кара да смятаме, че най-потърпевша се е оказала локалната икономика. Тя бе създавана най-късно, след индустриализацията, и в голяма степен икономически бе неефективна, целейки да уплътни свободната работна ръка във все по-ясно очертаващите се изоставащи стопански периферии.

По данни на НСИ през 2003 г. е произведен БВП от 32335 млн.лв. Югозападният район вече дава 38,7%, а само столицата е с 29,2%./12/ На другия полюс е Северозападният район с 5,2% и Видинска област едва с 1% от националния БВП. Двата района са съседни и в триделните схеми на икономическо райониране в миналото Северозападният район с основание бе сочен за помагащ на столичното развитие подрайон.

Високата столична стойност е основният носител на развитието и всички останали планово-икономически райони остават под нея. Може да се каже, че София не е България. В бъдеще различията ще се засилват. София ще продължи да се развива по-бързо и защото привлича над 40% от чуждестранните инвестиции за страната. Всички сравнения, структурни и териториални, ни дават основание за това мнение. София обаче не е причина за бедността на останалите райони и за тяхната икономическа изостаналост.

С елементи на столичност в икономиката по традиция се смята Пловдив, както заради транспортно-географското си положение и развитата индустрия и земеделие, така и заради съществуването на главния панаир на българската икономика, останал за дълго единствен с международно участие.

През последните години пловдивската икономика и значението на панаира се свиха. Южният централен район не е вторият по икономическа мощ, както може да се очаква с оглед мястото на Пловдив в политическите, икономическите и поселищните отношения в страната. Освен традиционно от настъпващото столично влияние, регионалното икономическо значение на Пловдив все повече се съобразява със запазената роля на Стара Загора и енергийния комплекс Марица-изток и със силно нарасналото значение на Бургас. Докато пловдивската икономика работи главно за бедния и ограничен вътрешен пазар бургаската рафинерия е част от световната икономика и в миналото дори бе в списъка на най-големите 100 рафинерии в света.

Смяната на външните приоритети на страната и трудностите по използването на река Дунав в много по-голяма степен се отразиха зле на Северна България и тя все по-ясно изостава.

За развитието на районната ни икономика има значение и значителното ни изоставане в клъстърите - големите мрежи от взаимно свързани предприятия /13/. Улесненията за бизнеса по места са много малки, дори само за системата на фиска. При отсъствието на регионални инструменти не е чудно наличието на значителни насрещни превози в рамките на плановия район, а и между тях. Лошата инфраструктура предопределя ниската скорост на икономическите потоци.

Липсата на регионална политика за развитието на крайградското земеделие лишава бедните територии около столицата и другите периферии във вътрешността от ценни доходи, налага на столичния пазар високи цени на храните и заради акумулираните високи транспортни разходи.

Най-тревожно остава икономическото състояние на общините. Илюзия е обаче да се мисли, че в тях трябва да се постави ударението на регионалната икономическа политика, както не един път е заявявано от редица представители на висшата държавна администрация. В нашата унитарна държава с ясно изразена централност регионалното развитие на общините остава последното в буквалния смисъл на думата равнище на икономическата политика и развитие. Не може да се очаква рязка смяна на процеса на развитие на икономиката, който досега по традиция винаги е бил “отгоре надолу”. Шансът на икономиката в общините е на първо място във възможността на самите общини да генерират икономически процеси. Освен класическите изисквания за собствените и привлечените по различен начин ресурси /дотации, инвестиции от други области и райони, от чужбина/ стои въпросът за икономическите им възможности, което отново ни връща към нуждата броят им да бъде съкратен. Според нас не бива да се повтарят опитите и грешките от миналото, когато това се решаваше на централно равнище. Така селищата “научаваха” в обхвата на коя община се намират. Ако общините са малки и немощни, каквито и типологии и локални икономически политики да се опитват, резултатите няма да са по-различни от досегашните.

За да сме последователни в разсъжденията си, че нашата икономика трябва да се развива “отгоре-надолу”, ние смятаме, че броят и обхватът на териториалните единици на дадено равнище трябва да се определя само от по-горното равнище и да получи одобрението на гражданите със задължителен референдум. Така наистина ще обединим регионалното развитие, териториалното и селищното устройство и ще развиваме така липсващото ни гражданско съзнание и поведение /общество/ в селищните и човешките общности. С други думи, броят и обхватът на общините ще се решава само от областите, техният брой - от районите, а те да са задължение на държавата. Арбитраж на още по-горното равнище трябва да има само при спорни въпроси за гранични териториални единици. По този начин ще включим в регионалната и локалната икономика и управление, местните специалисти и населението и ще избегнем тъжната истина за липсата на възможности у общините, която интелигентно наричаме “дефицит на административен потенциал”.

Оптималната териториална организация на всички географски равнища ще бъде обвързана и всички ще са еднакво мотивирани за търсене на териториалния оптимум. Във всички случаи е нужен референдум. На равнище LAU I, LAU II трябва да се възприемат единни критерии за въздигането на едно село в град, включително отново с използването на референдум.

2.14.6. Варианти на политики за догонващо социално-икономическо развитие

Има два варианта: да се продължи със сегашното “рачешко” настигане на ЕС. При превишаване от 3-4 пункта при темповете на нарастване на БВП ще са нужни поне едно-две поколения. Нужно ни е истинско икономическо чудо, радикални решения, включително и регионални, а не сегашното скърпване на положението с чакащ поглед навън.

При първия вариант сме обречени да бъдем технологична и пазарна периферия на ЕС и с “европейска” бедност с всичките и особености. Този подход е гарантиран от нашите и чужди похвали за икономическа стабилност, “българска” гаранция, че статуквото няма да се промени. В този дух е и нашата регионална икономическа документация. В нея никъде няма растящи темпове, няма срокове, няма смели решения и политики. По този начин България се прилепва, а не се включва активно в регионалния живот на ЕС, който изобилства от регионални проблеми и конфликти. Този спокоен вариант увековечава финансовата несамостоятелност на страната ни на всички географски равнища. Не се позволява развитие, което е възможно само при достигане на критични напрежения и разлики в потенциалите. Тази философска и физическа особеност е скритият двигател на регионалната икономическа политика. Различията, а не стремежът към уравновиловка, наречен “сближаване”, с което се постига ефект сред общественото мнение, но не и в слабата икономика.

Тъй като в пазарното стопанство бизнесът, а не държавата “прави” икономиката, бюджетните възможности трябва да се насочат главно към инфраструктурата, към концентрира и комбинира, а не да гради нужната му инфраструктура и да започва дейността си от образованието. Бюджетната политика ще остане основна форма за участие на държавата в активната икономика още дълго време.

Условията по членството ни в ЕС предвиждат около 2010-2015 г. регионалното ни развитие да е в хармония в територията на Съюза, т.е. да сме “си намерили мястото”.

Още сега трябва да се насърчи регионалното преструктуриране на икономиката, което е един слабо забележим процес. Все още икономическата политика по места е в междусекторното, междуотрасловото и вътрешноотрасловото преструктуриране, при което обяснимо се търсеше най-ниската социална цена. Така в някои общини отрасловата структура на икономиката се върна назад с няколко десетилетия. Достатъчно е да подирим изследвания по медицинска география и от заболеваемостта на населението ще намерим много търсени отговори за регионалната икономическа политика.

Все още повечето от малките и средни фирми са ориентирани към оцеляването си, а не към пазара. Може да се очаква значителен удар в първите години на членството ни, поради слабата конкурентоспособност на нашите фирми. Поучителен е опитът на новоприсъединилите се източноевропейски страни, които са сравнително близо до нас- Чехия, Полша, Унгария.

Слабо ефективни досега са районите за целенасочено въздействие. Те са териториална мозайка от добри намерения, но как ще се осъществи смекчаване на големите междуселищни и междуобщински различия ?

Политиката на регионално развитие ще се натъква на все по-големите препятствия от тежката демографска ситуация, чиито “плодове” ще започнем да берем, когато родените през деветдесетте години и след това станат пълнолетни...Предстоят непознати промени в селищата, в териториалните пропорции и преди всичко в структурите на населението.

Не се отчита ефектът по места от превръщането ни във външна граница на ЕС. Дали не трябва да проучим събитията във Франция от лятото на 2005 г. и добре да ги помним ?

Стратегическите интереси трябва да се насочат най-напред към образованието и науката. Сега имаме вече проблем с неграмотността, с ниската производителност на труда /едва около 30% от средната за ЕС/. Институтите и университетите не се ценят като неправителствени организации и като гръбнак на гражданското общество.

Въпреки че не е лишен от недостатъци, ние поддържаме втория вариант на радикални промени. Регионалната политика трябва да заложи на централните селища и техните зони на пряко влияние.

Специално внимание заслужава електоралното райониране. Недопустимо е икономиката да се разминава с политическото мнение на гражданите в регионален, а не в партиен смисъл.

Подценяват се проблемите на етническите малцинства. Всяко регионално равнище трябва да има своето законодателство, своята научна икономическа осигуреност.

В нашия идеен модел има три групи територии, в които трябва да се провежда специализирана регионална икономическа политика. В първата група влизат централните за страната 34-35 селища, за които в предишен пасаж стана реч. Втората група включва техните зони на пряко икономическо влияние. В третата група остават икономическите периферии, които са в цялата страна, а не само по границите. Тези три групи селища и територии изискват различни политики и имат да решават различни регионални задачи. Извор на желаните по-високи темпове ще бъдат университетските и научните центрове с техните икономики.

България има нужда от реални стокови борси. Сега например окачествяването на внасяната риба по стандартите на ЕС може да стане в Солун, където е най-близката рибарска “евро” борса.

Трезвият политико-исторически анализ и практиката на последните 15 години показва, че от презграничното сътрудничество още дълго време не ще може да се очакват промени в духа на желаното от нас.

Растящите регионални икономически различия не бива да бъдат “спирани” планово, икономически и политически ако са резултат от по-високите темпове на развитие и предприемчивост на една регионална общност в сравнение със съседните й. Борбата трябва да е срещу различията и неравновесията, идващи от изоставането, от бедността, от обезлюдяването, от изтеглянето на бизнеса от дадена територия.

Очертаният по-горе овал на икономическото развитие от затворен географски тип може да бъде прогресивно деформиран само при бързо изграждане на “нашите” еврокоридори преди тези на съседите и при отваряне на границите чрез множество ГКПП.

Заключение

Регионалната икономика остава подценена от държавните органи. Вниманието е заето към изпълняване изискванията за приемане в ЕС. В своята изостаналост там България се възприема като страна на най-малките регионални икономически контрасти, което не отговаря на нашите интереси и действителност. Залаганите цели на регионалното развитие за сближаване на показателите на териториалните единици не се потвърждават от практиката и у нас, и в ЕС. От преосмисляне се нуждаят равнища NUTS II и LAU I. Сегашните възможности на общините спъват регионалното развитие. Субсидиарността, децентрализацията и деконцентрацията изостават. Българската икономика става все по-зависима от вноса. Настъпват значими промени във факторите за развитие и особено в териториалната структура на населението и селищата, които ще утежняват още възможностите за бизнес. На страната е нужна радикална икономическа регионална политика, чиито естествени центрове са очертаните големи градове и техните зони на пряко икономическо влияние. България има трайна икономгеографска структура, която ще се запази още дълги години.

В повечето от страните от ЕС-25 ръстът на разходите за научни изследвания изпреварват ръста на нарастването на броя на изследователите, като кооефициентът на еластичност за ЕС-25 е 1,1128.

Цитирана литература

1. Ангелов, Ив., и др., Икономиката на България и Европейският съюз: стратегия за догонващо развитие до 2020г, С. 2003г, с.29-34

2. www.NSI.bg; Закон за регионалното развитие /редакции 2000-2005г/

3. Закон за регионалното развитие-2005г, Национална стратегия за регионално развитие-2005г

4. Министерски съвет. Доклад за малките и средни предприятия /МСП/ в България. Министерство на финансите

5. http://europa.eu.int/comm/eurostat/, news release 160-164, 2005

6. http://europa.eu.int/comm/eurostat/, news release 129-130, 2005; Commission of the European communities, Draft communication from the commission guidelines on national regional aid for 2007-2013; www.government.bg Трети доклад за икономическо и социално сближаване, част 2- Въздействие на политиките на страните-членки върху сближаването

7. http://europa.eu.int/comm/eurostat/ news release 129, 150, 2005; Regions: Statistical yearbook 2005, Eurostat Yearbook 2005

8. Fujita, M., P. Krugmann and A.J.Venebles, The Spatial Economy: Cities, Regions and International Trade, Cambridge, MITPRES, 1999; Gianmarco, Ott. And J-Fr. Thisse, New Economic Geography: what about the N? UCL-Center for operations, research and econometrics /Ford Foundation/

9. Eurostat Yearbook 2005

10. www.minfin.bg Приложение № 2 към чл.2 на ПМС № 30/06.02.2004г

11. Национален план за регионално развитие /НПРР/-въведение

12. www.nsi.bg

13. www.government.bg Доклади на ЕС за икономическо и социално сближаване, Регионална оперативна програма за България 2004-2006

Начало

2.15. Политика за развитието на финансовата система

Общата рамка на политиката за развитие на финансовата система през следващите години и десетилетия е предложена в Стратегията за догонващо икономическо развитие (виж сс. 288-309). Очертаните там стратегически направления са валидни и сега. В настоящия раздел предлагаме допълнения и конкретизация на тази политика.

2.15.1. Анализ и оценка на политиката за развитие на финансовата система през периода 2000 – 2005 г. [104]

Развитието на финансовата система е важна предпоставка за реализирането както на средносрочните, така и на дългосрочните цели на стратегията за догонващо развитие. Предлагането обаче на конкретни политики за нейното развитие не може да бъде просто пожелание и самоцел. Те трябва да бъдат обосновани и да изхождат от постигнатото към момента. В този смисъл е необходим анализ и оценка на динамиката и тенденциите в развитието на финансовата система и ефектите от това както за реалния сектор, така и за самия финансов сектор.

Много е важна връзката между степента на развитие на финансовата система и дългосрочните темпове на икономически растеж, както и приносът на отделните финансови показатели за постигане целите на растежа.[105] При търсенето на тази връзка през последните години се прилага функционалният подход [106] чрез който се проследява как отделните функции на финансовата система влияят върху капиталовото натрупване, разпределението на ресурсите и факторната производителност. За фундаментални функции се приемат:

- мобилизация на спестяванията;

- обслужване на транзакциите в икономиката;

- разпределение на инвестиционните ресурси;

- наблюдение на инвестициите и подобряване на корпоративния контрол;

- диверсификация и управление на рисковете.

Всяка от посочените функции е самостоятелен “предавателен механизъм” по който финансовата система влияе върху производствената ефективност и икономическия растеж. Изследванията чрез функционалния подход доказват, че развитието на финансовата система не само корелира с дългосрочните темпове на икономическия растеж, но и че връзката помежду им има причинно-следствен характер.[107]

От икономическия анализ на Световната банка са направени следните изводи:

- степента на развитие на финансовата система оказва по-силно влияние върху икономическия растеж главно чрез увеличаване на инвестициите и повишаване на общата факторна производителност, без да има значимо въздействие върху спестяванията;

- ролята на финансовия сектор е особено важна за развитието, когато е голяма зависимостта от външни източници за натрупване. Това потвърждава, че главен механизъм за позитивно действие на финансовото посредничество е увеличаването на инвестициите и повишаването на достъпността до външните източници за натрупване. Още през 1934 г. Шумпетер отбелязва, че свободният достъп до кредит е функционално изискване за ускоряване процеса на растеж;

- между показателите за финансово развитие най-силно влияние върху растежа оказват кредитирането на частния сектор и финансовата дълбочина (ликвидността на икономиката).

Степента на развитие на финансовата система се определя чрез различни индикатори, в т.ч. бюджетно преразпределение (съотношението бюджетни разходи/БВП); финансова дълбочина (съотношението М2/БВП); капитализация на фондовия пазар (определя развитието на капиталовия пазар); финансова активност (отношение между оборота на капиталовия пазар/БВП); финансово посредничество (вътрешен кредит/БВП) и финансово посредничество ІІ (банкови активи/БВП); кредити за неправителствения сектор/БВП; кредити за частния сектор/БВП; относителен дял на кредити за частния сектор/обща сума на кредитите и т.н. В зависимост от конкретните модели на финансовите системи и условия, страните предават различно значение и тежест на отделните индикатори при определяне степента на развитие на финансовите си системи.

За определянето на степента на развитие на българската финансова система можем да приемем следните най-важни показатели: (Виж Таблица 1)

Таблица 1.

Динамика и тенденции на показателите за развитието на финансовата система

Показатели	2000	2001	2002	2003	2004	2005
Бюджетни разходи/БВП	0,445	0,408	0,394	0,407	0,397	0,398
Фин.дълбочина (М2/БВП)	0,370	0,410	0,419	0,477	0,530	0,602
Фин.посредничествоІ (вътр.кредит/БВП)	0,180	0,190	0,236	0,297	0,359	0,436
Фин.посредничествоІІ (банк.актив/ БВП)	0,380	0,411	0,469	0,501	0,656	0,784
Кредит за неправит. сектор/БВП	0,164	0,140	0,198	0,275	0,363	0,438
Кредит за частния сектор/БВП	0,118	0,106	0,145	0,194	0,263	0,260
Кредит за част.сектор/ общо кредити	0,747	0,762	0,616	0,652	0,725	0,605
Капитализация на фондовия пазар	0,021	0,037	0,043	0,079	0,106	0,201

Основните оценки и изводи са:

- независимо от непрекъснатата тенденция на нарастване на финансовото посредничество І и ІІ у нас продължава изоставането ни от другите страни-членки на ЕС, а дистанцията ни от еврозоната е твърде голяма. През 2005 г. финансовото посредничество І у нас достигна 43,6%, а средно за страните от еврозоната е 102%. За финансовото посредничество ІІ - съответните показатели са: 78,4% и 201%[108];

- ролята на капиталовия пазар в икономиката ни е незабележима. Съотношението банкови активи/пазарна капитализация е 7:1. Изоставането ни по отношение на пазарната капитализация е около два пъти в сравнение със страните от ЦЕ.[109] (В Унгария е 23%, в Полша – 16%, Чехия – 14%.) Пазарната капитализация в Еврозоната е 90% (в т.ч. във Франция – 111%, Германия – 72%, Италия – 66%, Испания – 77%), а в САЩ – 193%. Причините са многопосочни – начина на създаване на пазара; предпочитания към затворения тип дружества (само около 4% от около 900 активни АД са публични дружества), което води до дисбаланс между търсенето и предлагането по отношение на обема и качеството на търгуваните акции; слабо участие на институционалните инвеститори; високи разходи за участие на пазара, в т.ч. емисионните разходи.

2.15.1.1. Анализ и оценка на политиката за развитие на публичните финанси през периода 2000-2005 г.

Значението и ролята на публичните финанси за догонващото развитие следва да се разглежда в два аспекта – от една страна, поддържане на финансова стабилност и от друга – създаване на благоприятна финансова среда за по-висок растеж чрез производителността на труда, използването на трудовия потенциал и общата факторна производителност.

2.15.1.1.1. Анализ и оценка на бюджетната и данъчната политика

Изследвания [110], посветени на дискреционната фискална политика и макроикономическата динамика, водят до извода, че фискалните ефекти не са симетрични през отделните фази на бизнес цикъла. Наблюдават се по-големи бюджетни дефицити при рецесия и ниски нива на бюджетни суфицити по време на икономически бум. Бюджетната политика на страните в преход има предимно процикличен характер. Последните правят по-големи държавни разходи по време на подем (причина за това е и “щедростта” на международните финансови институции при по-добри показатели) и ограничават разходите си (антицикличен ефект) при рецесия. Според едно българско изследване [111] провежданата фискална политика през периода 1995-1999 г. е рестриктивна и експанзионистична след 1999 г., тъй като е следвана политика на влошаващ се първичен баланс. Знакът на фискалния резултат се обяснява с динамиката на държавните разходи.[112]

През анализирания период могат да се проследят тенденциите по отделните бюджетни компоненти в Таблица 2.

Таблица 2.

Динамика на бюджетните компоненти

(в млн.лв.)

2000

2001

2002

2003

2004

2005

Приходи

в т.ч.: - данъчни

- неданъчни

11 065

8 707

2 154

11 837

9 190

2 284

12 523

9 597

2 625

14 070

11 114

1 644

15 855

12 775

2 626

18 012

14 484

2 991

Разходи

в т.ч.: -нелихвени

- лихвени

11 334

10 241

1 083

12 093

10 987

1 106

12 733

12 020

713

14 069

13 345

724

15 199

14 502

697

16 679

15 993

686

Първичен дефицит*

в т.ч. – вътрешни лихви

913

265

926

253

503

169

725

163

1 354

180

2 019

192

Вътрешен дефицит,**

в т.ч.:- външни лихви

648

818

673

853

334

544

562

561

1 173

517

1 827

494

Касов дефицит***

- 269

- 255

- 209

656

1 333

Финансиране:

- външно(нето)

- вътрешно (нето)

- приватизация

- Друго

269

-404

328

345

255

- 100

174

181

209

481

- 492

286

- 66

- 250

188 63

656

- 622

-776

591

152

-1 333

-2 410

-370

1 329

118

* първичен дефицит = вътрешен дефицит + лихвени плащания по вътрешния дълг.

** вътрешен дефицит = касов дефицит + лихвени плащания по външния дълг.

*** касов дефицит = приходи - разходи.

Характерно за периода 2000 – 2005 г. е:

Първо, нереалистично бюджетно планиране. Бюджетният излишък, който се формира вече няколко години наред се дължи на два фактора:

- умишлено забавени плащания или неосъществени необходими разходи с цел избягване на макроикономически рискове;

- преизпълнение на приходите в бюджета поради взаимосвързани и допълващи причини: нереално планиране и залагане на по-ниски приходи; фактическа инфлация по-висока от очакваната (води до по-големи приходи); кредитната банкова експанзия (най-вече на потребителското и жилищно кредитиране през последните години), която стимулира авансово потреблението, респ. по-високи данъчни приходи – главно ДДС;

Второ, тенденцията в динамиката на бюджетните компоненти се дължи на: икономическия растеж; увеличаването на събираемостта на данъците; задържане на държавните разходи; понижаване курса на долара; водената по-консервативна бюджетна политика;

Трето, възможностите за провеждане на антициклична фискална политика, както и за оказване на проциклични въздействия са ограничени от необходимостта да се осигуряват ресурси за нормалното обслужване на държавния дълг, най-вече на външния (за погасяване на лихвените плащания, главниците и своевременно попълване на фискалния резерв). В условията на Паричен съвет държавният бюджет е единствен инструмент, който осигурява обслужването на държавния външен дълг. Това предопределя необходимостта от структуране на бюджетните приходи и разходи по начин, който да осигурява обслужването на държавния дълг и да не допуска прекомерно нарастване на дълговите задължения - особено важно за финансовата стабилност;

Четвърто, данъчната политика не стимулира достатъчно увеличаването на спестяванията, инвестициите, конкурентоспособността на българското производство. Осъществените мерки относно: намаляване на ставките по корпоративното данъчно облагане и по облагането на доходите на физическите лица; измененията в правилата на амортизация (по-бърза амортизация за компютрите, софтуера и някои високотехнологични активи) не оказаха съществено въздействие върху развитието на националната икономика и на микроикономиката, респ. на фирмените и лични бюджети. Техният ефект в голяма степен е “свит” от предприетите контрамерки за компенсиране намаляването на приходите: фиксиране на минималния осигурителен доход за 9 групи професии; преформулиране на пътния данък и данъка върху превозните средства; по-високите акцизи за алкохол, тютюневи изделия, горива. С други думи част от “предоставения ресурс” се върна обратно в бюджета под формата на по-високи акцизи и социални осигуровки, т.е. по същество това бяха промени в структурата на данъчните приходи. Приетите мерки за 2006 г. както относно акцизите, така и по отношение на намаляването на осигурителната тежест за фирмите и увеличаване на тази за работещите са в същата посока. Тази политика води до противоречиви ефекти – подпомага инвестициите, но ограничава допълнително вътрешното потребление и покупателната способност на по-голяма част от населението и не увеличава спестяванията. Преразпределението на разполагаемите доходи води и до задълбочаването на друг проблем – облагането с по-висок акциз на българските продукти и стимулирането на фирмите да инвестират в дълготрайни активи допълнително увеличава търсенето на стоки от внос, т.е. увеличаване на дефицита по текущата сметка. За 2005 г. дефицитът по текущата сметка е 2 530,5 млн. евро, което съставлява 11,8% от БВП и в сравнение с 2004 г. се е увеличил с 1 399,5 млн.евро. [113]

Пето, при приемането на едни или други мерки относно данъчното облагане и преференции не се отчита факта, че при изграждането на данъчната система трябва да има координация и взаимодействие между отделните й компоненти, за да се постигне мултиплициращ ефект, а се търси поединично решение на отделни остри краткосрочни проблеми и/или лични и корпоративни интереси.[114]

Шесто, липсва координация и взаимодействие между парично-кредитната и фискалната политика. Няма постоянен, целенасочен диалог между представителите на парично-кредитната система и фискалните власти, в т.ч. и по отношение на:

- целенасочена обща ефикасна политика за повишаване на инвестиционната активност и нейното вътрешно и външно финансиране (чрез по-ниски лихвени проценти, гаранционни фондове, данък печалба, ДДС и ДОДФЛ, държавни инвестиции в инфраструктура и др.) с оглед постигане на синергичен ефект от различните източници на финансиране;

- не се търсят начини и подходи към еднопосочно въздействие на предприеманите мерки от страна на Министерство на финансите и БНБ. Прави се опит стимулирането на икономическия растеж да се осъществява за сметка на фискалния резерв (например, предлагания Фонд за рискови инвестиции, Агенция за публични инвестиции и др.). Освен това с цел доходност част от фискалния резерв се депозира в търговските банки (през 2002 г.-282 млн.лв.; 2003 г.-550 млн.лв.; 2004 г.-660 млн.лв.), което води до допълнително нарастване на кредитната експанзия и обезсилва действието на минималните задължителни резерви, като единствен регулиращ инструмент на БНБ. Последствията от това са повишаване на риска за стабилността на банките, увеличаване на вноса чрез по-голямото кредитно предлагане, респ. по-голям дефицит по текущата сметка и/или затруднено поддържане на достатъчно валутни резерви.

2.15.1.2. Анализ и оценка на политиката за развитие на финансовите пазари и посредници

Нашите финансови пазари са банково базирани [115], т.е. характеризират се с доминиращата роля на търговските банки. Това налага при по-задълбочения анализ да поставим акцентът върху развитието на банковия сектор и то през призмата преди всичко на стимулиране на инвестициите чрез банкови кредити, като важен външен източник за финансиране на предприятията.

В периода 2001-2005 г. българските банки, правейки “остър завой” чрез смяна на стратегиите си по отношение на портфейла от активи (пренасочване на ресурса си от чуждестранни активи към вътрешно кредитиране), за да предовратят снижаването на доходите, увеличиха кредитните си портфейли. През този период кредитният портфейл на търговските банки нараства със средногодишен темп 40,4%, а банковите активи - с 28,5%. Това най-вече се отнася за последните години – темпът на нарастване на кредитния портфейл през 2004 г. е с 43,8% в сравнение с 2003 г., а през 2005 г. спрямо 2004 г .- с 30,5%. Относителният дял на кредитния портфейл в банковите активи през последните две години достигна около 55%. (Вж. Фиг.1)

Фиг.1. Динамика на банковите активи и кредити за периода 2001-2005 г.

(в млн.)

За да оценим реално въздействието на банковите кредити по-важна е структурата на кредитните портфейли и посоката в която се променя. (Вж. Таблица3 и Фиг.2)

Таблица 3.

Динамика на банковите кредити за нефинансови предприятия и домакинства

(в хил.лв.)

	2001	2002	2003	2004	2005
Обща сума банкови кредити, в т.ч.	4 145 865	6 158 492	9 007 245	13 784 616	17 093 887
- частни предприятия	3 159 490	4 700 997	6 641 717	9 990 020	10 913 339
- граждани и домакинства	832 330	1 126 596	2 201 298	3 794 596	6 180 548
*потребителски	Н. д.	890 847	1 802 554	2 786 176	4 151 850
* жилищни	Н. д.	235 749	398 744	1 008 420	2 028 698

Фиг.2. Динамика на банковите кредити за нефинансови предприятия и домакинства

(в млн.)

Основните изводи и оценки са:

- увеличаването на обема на банковите кредити по същество е важно за икономическото развитие, но осъществените темпове на растеж у нас (средногодишно с 40,4%) не са “повод за радост”. Когато нараства рязко кредитната експанзия на банките в средносрочен хоризонт, те неминуемо навлизат в т.нар. “режим на претоварване” и това крие сериозна опасност от съществени рискове за стабилността на банковата система, респ. за бъдещото развитие на финансовата система. Независимо от заплахата, която съпътства както всяка кредитна експанзия, така и подобна структурна промяна в кредитните портфейли, банките все още не осъзнават последствията, които може да настъпят от тази политика;

- най-динамична е банковата активност в сферата на потребителското и жилищно кредитиране на домакинствата. Относителният дял на потребителските и жилищни кредити в общия обем на предоставените кредити рязко се увеличава в сравнение с традиционните търговски кредити за по-големите и средни фирмени клиенти. През 2004 г. те съставляват 27,5% от кредитния портфейл, а 2005 г. - 34,3% и се предоставят предимно от големите банки. Ако прибавим към тях и отпуснатите кредити за търговско недвижимо имущество и строителство общият им относителен дял е 53,7%. Към селското стопанство са насочени едва 1,9%, а в промишлеността и другите сектори – 44,4%. Докато през 2003 г. “скокът” е към потребителското кредитиране (увеличава се около два пъти в сравнение с 2002 г.), през 2004 г. и 2005 г. “шлагерът” е жилищното кредитиране, което бележи среден темп на нарастване през последните две години над 2 пъти;

- кредитите за частния сектор, които имат приоритетно значение за икономическото развитие и са най-същественият канал на външни източници за финансиране за периода 2001-2004 г. нарастват средногодишно с 46,8%, а през 2005 г. спрямо 2004 г. – само с 9,2%. Налице е т.нар. “ефект на изтласкване” на предприятията от реалния сектор за сметка на прекомерно бързото нарастване на потребителските и жилищни кредити. Освен това фирмените кредити в по-голямата си част са краткосрочни и относителният дял на дългосрочните - бавно се увеличава;

- провежданата структурна кредитна политика от банките не допринася в достатъчна степен за увеличаване на инвестициите и общата факторна производителност, а също и за насочването на инвестиционните ресурси. Положителните ефекти се свеждат основно до краткосрочно стимулиране на жилищното строителство, респ. повишаване на заетостта в този сектор. Рязкото увеличаване на потребителското кредитиране оказва незабележимо въздействие върху потребителското търсене на български стоки и единствения положителен резултат е дисциплиниращият ефект върху работещите-кредитополучатели и намаляване на текучеството. Много големи са отрицателните ефекти върху търговския баланс [116] ;

- независимо от предприетото “затягане” на регулативните мерки,[117] банките едва ли ще променят кредитните си стратегии, тъй като това отговаря на интересите им, изразяващи се в: заемане на ниши в неусвоени пазарни сегменти и увеличаване на пакетните услуги за населението; постигане на по-голяма доходност в сравнение с корпоративното кредитиране и другите алтернативни инвестиции; сериозна поддръжка за техните чуждестранни клиенти-вносители, които увеличават продажбите си чрез разсрочено плащане; дългосрочно високодоходно пласиране на свободния ресурс на международните финансови групи.[118] Освен това, формираните у нас в икономиката и обществото водещи интереси, а така също и тези, произтичащи от глобализацията и интеграцията при преразпределянето на световните капитали [119] не могат да бъдат реализирани без посредничеството на банките и ще предопределят в една или друга степен стратегическата им насоченост.[120] От друга страна, банките вече усещат, че функциите им, свързани с акумулирането на дълъг и евтин ресурс ще се изземват все повече от институционалните инвеститори и за тях остава покупко-пласмента и управлението на тези средства.[121] В тази връзка те търсят решение за сигурно привличане на средства от клиенти, в частност от населението чрез обвързването им с кредитни ангажименти, което включва в себе си реализация на наличния ресурс и осигуряване на следващи постъпления. Голямата скорост, която набира ипотечното кредитиране, се обуславя също от възможността на по-късен етап срещу ипотеките банките да емитират ипотечни облигации, осигурявайки си по този начин свеж ресурс и прехвърляйки част от риска към купувачите им. Привлекателни за банките са тези пазарни сегменти и поради липсата на ясни и по-прозрачни процедури при отпускането на заеми и едностранната им възможност да променят лихвения процент. След присъединяването ни към ЕС ще се наложи банките да се съобразяват с изискванията на Общността, а тези изисквания гарантират в много висока степен интересите на клиента;

- цените на кредитите у нас (по подобие на случая с кредитирането на развиващите се страни преди години) не съответстват на равнището на риска, който поемат банките. Към този риск трябва да добавим и нормативната уредба на отношенията кредитор – длъжник, която защитава преди всичко длъжника. Освен това у нас липсва единна информационна система, която да отразява не само банковите кредити, но да има връзка с всички основни институции към които фирмата или лицето имат задължения.[122]

Горепосоченото е основание да се очаква повторна вълна на отписване на лоши кредити. Към края на 2005 г. качеството на кредитните портфейли се влошава – класифицираните кредити достигнаха 7,68%.[123] Това застрашава доверието в банките, респ. с всички отрицателни ефекти върху стабилността на банковата система и икономическия растеж.

2.15.2. Насоки и препоръки за промяна на политиката за развитие на финансовата система с оглед постигане на стратегическите цели за догонващо развитие

В средносрочен план се очертава силно променяща и постоянно усложняваща се околна среда, характеризираща се с по-резки колебания. Явно тази тенденция ще продължи и в дългосрочен хоризонт. Глобализацията и интеграцията спомагат за създаването на все повече непредсказуема среда. Много често измененията протичат с бързи темпове и имат “взривен” характер, което не дава възможност за непрекъсната адаптация. Изменя се както природата на пазарната икономика, така и ролята на държавата при функционирането на икономиката. Това поражда необходимостта от промяна в стратегическото мислене на политиците и мениджърите, по-широк стратегически подход, за да се реагира адекватно на тези изменения. Новата операционна среда изисква от управляващите на всички нива да си отговорят на общия въпрос: по какъв начин следва да се подходи при създаване структурата на икономиката в очакване на непредвидимо развитие на събитията и конкурирайки се в условията на непредсказуемо бъдеще? [124] Необходимо е да се “играе” изпреварващо. “Особено е важно овреме да се уловят онези необходими промени в управлението на икономиката, които бъдещето ще наложи не само у нас, а и в целия свят. Въпросът не е толкова до конкретните форми и механизми на управлението, а до неговата философия…”[125] От това следва и необходимостта от нова, целенасочена, единна и ясна управленска система [126] и политика с форми и механизми за реализирането й, съобразени с конкретните наши условия, които да съдействат за нормалното функциониране на националното стопанство. Ролята на държавата при функционирането на икономиката ще се променя, но това не е аргумент да се отхвърлят икономическите й функции, а да се развиват и адаптират към промените. Интеграционните процеси в една или друга степен ще свиват/разширяват обхвата им и изместват центъра на организацията и осъществяването им, но няма да отменят необходимостта от тях. Държавният и пазарният подход не бива да се противопоставят, а управленските форми трябва да се опират и на двата фактора, на техните институции и механизми, на спойката между тях. По-динамично и дълбоко да се изменят отношенията между тях. Това особено важи за финансовата и банковата система на пазарната икономика, където държавната (а не пазарната) регулация е и ще остане значителна.

2.15.2.1. Насоки и препоръки за промяна на политиката в публичните финанси

Един от факторите за изпълнение на целите на стратегията за догонващо развитие е необходимостта публичните финанси да бъдат жизнеспособни, т.е. чрез тяхното активно действие да се постигне устойчиво развитие, което изисква икономическият растеж да се съпровожда с опазване на околната среда и социален напредък. Държавата обаче не трябва да преминава в гражданско общество, защото “ако държавата е навсякъде, тя не е никъде”.[127] Корелацията между прекомерно регулиране и растеж е отрицателна и положителна между степента на регулираност и корупция – данък “подкуп” се увеличава. (Корупционният индекс за България е най-висок сред европейските страни.) Препоръчително е основната насока да бъде по-малко централизирана власт и повече децентрализация към местната власт и браншовите организации, дерегулация и демонополизация (но не и преминаване на държавния монопол в частен).

Отчитайки реалностите в страната, наложително е провеждането на активна бюджетна политика чрез която: да се решават най-острите икономически и социални проблеми (здравеопазване, образование, социално осигуряване, намаляване на социалната поляризация, инфраструктура); да спомага за икономическото и социално обновление на страната; да съдейства за постигане на симбиоза между публичния и частен сектор при реализацията на националните и регионални стратегически цели. Фактът, че ежегодно около 40% от БВП се преразпределя чрез бюджетната система определя значимостта и ролята на държавната икономическа и социална политика и изисква ефективно[128] управление на този огромен финансов ресурс, съчетавайки целите за икономическа ефективност с тези за социална справедливост. От изключително важно значение за постигането на висока ефективност е правилното и ясно дефиниране на стратегическите цели, свързани с държавните функции, идентифициране на програмите (група дейности и проекти) за тяхната реализация, ресурсна осигуреност и квалифицирана администрация. Това от своя страна изисква конкретизация на общата държавна стратегия за догонващо развитие чрез разработване на стратегии по отрасли и сектори на икономиката, за развитие на здравеопазването, образованието и науката, инфраструктурата, регионалното развитие и съответни програми за реализацията им. Не може повече да се работи на “парче”, да искаме да разработим стратегия четвърто поколение, имайки знания трето поколение, мениджъри второ поколение и административна система първо поколение.

За да се постигнат значителни положителни ефекти е необходимо осезателно реформиране на системата на публичните финанси. Основните насоки в които трябва да се осъществи реформата са промяна във всички стадии на бюджетния процес, в т.ч. бюджетното планиране, утвърждаване, изпълнение и контрол. В основата на реформата на бюджетната система трябва да стои преходът от планиране на ресурси към планиране на резултати. При ресурсното бюджетиране фокусът се поставя единствено върху средствата, които се насочват в отделните сектори и кой какви средства ще получи като процент от БВП, т.е. какво влиза в системата. Целите за които се извършват бюджетните разходи и очакваните ефекти от тях, т.е. какво излиза от системата - какви публични блага ще получат срещу това данъкоплатците и биха ли могли да получат повече, не е ясно. Този подход не дава възможност да се отчете ефективността при използването на държавните разходи и въздействието им върху икономиката, да се оцени дали те се използват за дейности и проекти, които носят най-голяма полза за обществото. Следователно необходима е промяна в самата концепция за бюджетната политика и управлението на държавните разходи. Би следвало формирането на бюджета да започва с определяне на целите, които трябва да се постигнат в държавния сектор и обществената значимост на очакваните резултати от използването на бюджетните средства и едва тогава да се поставя въпроса за необходимите ресурси за постигането на тези цели и резултати. Това предполага ускорено и гъвкаво усвояване на методологията на програмно-целевото бюджетно планиране и преминаване към програмен бюджет.[129] За целта се изискват много промени и работа: предоставяне на по-големи отговорности на отрасловите министерства по планирането на собствените им бюджети; многогодишно бюджетно планиране; промени в бюджетната класификация (допълване на икономическата и функционална класификация на бюджетните разходи с програмен тип класификация); подготовка на екипи за разработване на програмен бюджет и за анализ и оценка на програмните предложения и други. Освен това необходимо е фактическото разработване на програмите да минава през осем последователни етапа: необходимост от програма; пазарни провали, към които е адресирана програмата; работни алтернативи на програмата; последствия върху ефективността; разпределителни последствия; компромиси между справедливост и ефективност; оценка на програмата и политически процес.

Пропоръчително е още:

- да се търси стимулиращата роля на финансовата система (данъчна, разходна, парично-кредитна политика) в зависимост от това какво меню от фактори на растежа се избира между заетост, капитал и обща факторна производителност при реализацията на оперативните стратегии;

- изграждане на ефективна система за финансово управление и контрол на бюджетните приходи и разходи. Особено е важна ролята на Сметната палата като контролно ведомство. Нейна основна дейност трябва да бъде предприемането на превантивни мерки за предотвратяване на финансово-стопанските нарушения, а не последващия контрол; увеличаване на относителния дял на такъв вид контролна дейност като одит на ефективността, т.е. определяне на резултатността от използваните от изпълнителната власт бюджетни средства от гледна точка на решаването на общодържавните социално-икономически задачи и прозрачността на финансовата дейност на държавните органи. Оценките на контролния орган за обосноваността на приходните и разходните статии на бюджета да се вземат под внимание още на стадия на неговото обсъждане в правителството. Изводите и заключенията да се отчитат от Народното събрание при разглеждането на проекто-бюджета за следващата година. За целта е необходимо повишаване на информационната откритост и Сметната палата да се превърне в един от инструментите на независимия граждански контрол за социално-икономическата политика на властите, което би способствало за утвърждаването на правовата държава и формирането на гражданското общество;

- наложителна е промяна на процедурите и практиката за разпределение на преизпълнението на заложените приходи в държавния бюджет и по-конкретно – разходването на преизпълнението на бюджетните приходи да се извършва въз основа на решение на Народното събрание по предложение на Министерския съвет. Това би допринесло в голяма степен и за решаване на проблема с нереалистичното бюджетно планиране на приходите;

- конкретни мерки за преодоляване на трудностите, свързани с настъпващата промяна в структурата на бюджетните приходи и разходи в резултат от присъединяването ни към ЕС. От момента на приемането ни ще се задейства принципа на нулевия данък върху добавената стойност при износа и при вноса, а ЕС е наш основен търговски партньор. От една страна, няма да получаване в нашия бюджет ДДС от вноса от ЕС както досега на митницата, а ще се събира допълнително вътре в страната. От друга страна, целият транзитен поток през нашата страна на внос за ЕС ще се облага у нас, но ще се преразпределя от Европейската комисия като общ приходоизточник и една част ще остава за България. Тези промени неминуемо ще създават бюджетни проблеми най-вече в началото, а престои и вноска от 620 млн.лв. в общността;

- комплексни мерки за: излизане от дълбоката и продължителна трансформационна депресия, голямата сенчеста икономика и престъпният сектор в икономиката, увеличеният дефицит по текущата сметка и др., които ограничават финансовите ресурси на бюджета и предопределят малките възможности за намаляване преразпределението на БВП чрез него.

2.15.2.1.1. Разходна бюджетна политика

В средносрочен хоризонт необходимостта, от една страна, от бюджетна политика с антицикличен характер и от друга - нарастващите финансови потребности в присъединителния период, обвързани с постигането на приоритетните цели, ще определят разходната политика.[130] Това налага държавният бюджет да не се разглежда само като инструмент за поддържане на макроикономическата стабилност, а и като инструмент за ефективно разпределение на държавните разходи. Основни задачи трябва да бъдат трансформацията на социалната сфера и усъвършенстване системата за управление на държавните разходи [131] с оглед намаляване на относителния им дял и повишаване на ефективността им. Целесъобразни са комплексни координирани действия по всички направления на разходната политика – последователни комплексни реформи в социалното осигуряване и защита, здравеопазването, образованието и т.н., ефектите от които постепенно се увеличават с времето.

Възможности за усъвършенстване управлението на държавните разходи трябва да се търсят както по отношение на чистите, така и на смесените блага. Чистите публични потребности са държавното управление, отбраната и сигурността. Към тях може да се причислят още задължителното образование, задължителното осигуряване и някои други потребности. Що се отнася до държавните разходи, насочени към чистите блага, тук източникът на финансирането е ясен и акцентът трябва да падне върху управленските функции: планиране, организация, мотивация и контрол. Резервите за повишаване на ефективността от тези разходи са големи и практиката ежедневно го доказва. Не е нужна администрация от 92 хил. души, от която като че ли най-важният “ефект” е корупцията и бюрокрацията, която спъва деловата активност на фирмите. Мерките трябва да бъдат насочени към съкращаване на администрацията, повишаване на квалификацията и уменията, стимулиране (материално и морално) и засилен контрол и търсене на отговорност.

Разходите за отбрана и сигурност представляват значително самостоятелно перо на държавните разходи (около 1,7 – 2 млрд.лв. с тенденция за нарастване и достигане на около 4% от БВП). Тук трябва да се търси най-оптималното решение на три групи проблеми:

а) организацията на разходите за отбрана, как се взимат решения и как се произвеждат блага и услуги, в т.ч. ролята на гражданския контрол при разработването на отбранителната политика; как практиката на военните покупки допринася за ефективността и др.;

б) анализ на ефективността на разходите, т.е. сравнение на алтернативните начини за постигане на дадена цел или с други думи оценка на относителните предимства на алтернативните програми. Независимо, че при множество решения анализът на ефективността на разходите може да има доста ограничена приложимост, той все пак спомага да се гарантира, че парите за отбрана няма да бъдат нецесъобразно използвани;

в) как да се реши колко разходи за отбрана биха били достатъчни: при оценка на алтернативните отбранителни програми е важно вниманието да се фокусира върху допълнителните облаги, които могат да се получат от допълнителни разходи, т.е. да се прилага маргиналният анализ.

От особено значение (през призмата на целта на изследването) е как ще се разходват средствата за модернизацията на въоръжените сили и участието на българската отбранителна промишленост (БОП) в нея. Именно Планът за модернизация ще създава и най-съществените предпоставки за развитие на БОП и нейната конкурентоспособност, тъй като чрез него се определят: стратегическите ориентири за еднопосочност в развитието на въоръженията в страната и на отбранителната индустриална база. Развитието на отбранителната промишленост в тясно взаимодействие с другите компоненти на българската индустрия (в т.ч. техният технологичен и производствен потенциал) и най-вече с научно-изследователски и внедрителски потенциал на страната може да допринесе много за решаването на проблемите, свързани с промишлеността и търговския баланс на страната. БОП понастоящем е сектор с най-големи мощности в българската индустрия и пред нея стоят и големи предизвикателства – да се адаптира производството на предишния военен потенциал към търсенето, както на отбранителния пазар, така и на пазарите за гражданска продукция.

В категорията смесени потребности попадат всички потребности или блага, които имат както индивидуално-лични, така и колективно-публични елементи или компоненти. Именно това е и основанието да участват във финансирането на смесените потребности както индивидите, така и държавата. Трети източник на финансиране може да бъде бизнесът чрез спонсориране, дарения и помощи, като чрез данъчно-инвестиционното законодателство се създават известни стимули за неговото участие (чрез т.нар. система на фискалните разходи).[132]

Големият въпрос при смесените блага е: кога и колко следва да плаща индивидът и кога и колко – държавата, т.е. структурирането на финансирането. В различните страни са налице съществени различия, особености и специфика в социално-културните им сфери. Ако в стопанската сфера може по-смело да се взаимства чужд опит, за социално-културната сфера това е по-трудно и отговорно. Истина е, че съвременният глобализиран свят стандартизира и унифицира не само стопанско-пазарната, но в известна степен и социално-културната сфера, национално-културните различия. “Признаването и съобразяването с този процес обаче, не е основание за прибързани и непохватни действия, насочени към стандартизирането на духовната сфера и нейното пазарно финансиране. Още повече, че интелектуално-духовният капацитет на нацията обуславя нейния облик, самочувствие и просперитет.” [133] Това не бива да се пренебрегва. В социално-културната сфера се преследват не толкова и не само икономически цели и задачи, а и други такива – възпитателни, образователни, научни, здравно-осигурителни. Тези цели и задачи не винаги могат и не е целесъобразно да се сведат до един общ знаменател, като се комерсиализират и подчинят на пазарните принципи и етика. От това по какъв начин и на базата на какви принципи ще стане “капитализацията” на социалната сфера ще зависи оценката какъв капитализъм е построен в България – капитализъм от ХХІ век или от ХІХ век и има ли бъдеще такова “ново българско общество”. Ето защо социалните реформи трябва да се превърнат в приоритетна задача на правителството и дискусията около параметрите, сроковете и темповете на пазарните реформи в социалните отрасли са толкова болезнени и важни днес за цялото общество. Необходимостта от промени не е причина обаче да се правят рисковани социално-либерални експерименти. Едно е ясно – на социалната сфера наистина са й нужни сериозна модернизация, “свежа кръв” от мащабни както държавни, така и частни инвестиции. Една от най-съществените причини поради която ни е така необходимо обновяването в социалната сфера е и ниското качество икономическото възпроизводство. Преди всичко възпроизводството на човека, на “човешкия капитал”, което е ключово конкурентно предимство и главна производителна сила на съвременната икономика.

Сериозен проблем, който съществено ще засяга разходната, респективно и данъчната политика са социалноосигурителните програми. Влошаващата се демографска структура води до това, че държавата не е в състояние да увеличи социалните плащания без да се орежат някои видове разходи или да се увеличат данъците или и двете. От тази гледна точка възниква въпросът каква политика да се избере при реформиране на пенсионното и здравно осигуряване и какви детайли да се приложат при избора.

По отношение на системата на пенсионното осигуряване алтернативите са: държавна разходнопокривна пенсионно осигурителна система, частна капиталообразуваща, или определена комбинация с превес на едната или другата.[134] У нас при реформирането изборът е комбинация от двете с тенденция в бъдеще придаване на по-голяма тежест на фондовата система. Не можем да твърдим обаче че е постигнато Парето-подобрение. Да се приключи една разходнопокривна система е много трудно, тъй като възниква конфликт между поколенията. Оформя се едно междинно поколение, което ще понесе двойно бреме на финансиране: за изплащане на текущите пенсии на вече придобилите това право и на своите собствени отчисления за бъдеща пенсия. За да бъде по-малко травмиращо, преминаването от разходнопокривна към капиталообразуваща система може да бъде осъществено чрез увеличаване на данъците, за да се платят от бюджета пенсиите на граничното поколение или да се покрият плащанията чрез увеличаване на държавния дълг, т.е. разходите направени по прехода да се пренесат върху няколко поколения.

На този етап не е препоръчителна бърза и цялостна “приватизация” на пенсионното осигуряване, независимо че застаряването на населението е голям проблем за устойчивото състояние на пенсионната система. Тя би решила някои проблеми в тази област, но на преден план ще се появят и такива, които няма да са в полза на обществото, а те са следните:

- необходимостта от преразпределение ще се запази. Дори да се избере варианта с частни структури и дългосрочно натрупване на средства по индивидуални партиди, ще е необходимо държавата да изпълнява някакви социални функции и при наличие на лица, които не са могли да си осигурят необходимия натрупан доход, тя ще трябва да се намеси и да ги подпомогне. Ако наистина търсим разширяване на обхвата на социална защита не е ясно как това би могло да стане при системата на капитализация. А средствата за тази цел отново ще бъдат събрани от работещите, но този път чрез завишени данъци, т.е. резултатът е отново преразпределение;

- рискът, свързан с натрупването на парични средства и тяхната непокътнатост изцяло се понася от работника. При значителни темпове на инфлация и неразвит капиталов пазар натрупващата система се оказва неефективна;

- държавните системи разполагат с такива инструменти, които им позволяват в по-голяма степен, отколкото при частните да противостоят на очакваното застаряване на населението по пътя на постепенно провеждане на съответстващи мерки. Засега това е по-удачния вариант за решаване на съществуващите проблеми в тази област и целите, които трябва да се изпълняват – осигуряване защита срещу рисковете и преразпределяне на доходи отгоре надолу.

Резерви трябва да се търсят и в това доколко ефективна за намаляване на бедността е настоящата система за социално подпомагане. Подлежат на сериозна оценка ефективността на т.нар. трудовозависимо подпомагане и административните проблеми при управлението им. По програмата “от социални помощи към заетост” се изразходваха много средства без особен ефект. Препоръките могат да бъдат: по-активна роля на местните власти при разработването на собствени експериментални социални програми; изискване хората, получаващи държавна помощ, но годни за работа, да работят. Друг важен проблем за решаване е програма за увеличаване на раждаемостта с цел смекчаване на демографската криза и завръщане на държавата към присъщите й функции – подпомагане раждането, отглеждането и образованието на децата. Много сполучлив е опитът на Финландия в тази област, която успя да постигне над 40% от семействата да са с две и повече деца, [135] благодарение на добре обмислена социална политика, работеща и за отделните граждани и за обществото като цяло.

Здравната помощ е особен вид благо. Една част от нея би могла да се разглежда като чисто публично благо, друга – като чисто частно благо, а голяма част от нея има характер на смесено благо. Поради тези причини финансирането има различни източници, но при съществуващата възможност за големи дефекти при потребяването на здравни услуги, държавата се намесва активно чрез създаване на нормативна база, определяне на стандарти и методи за контрол и чрез значителен дял на финансиране. Основните източници на финансиране на здравеопазването у нас са два – държавният бюджет и системата на задължително здравно осигуряване (чрез НЗОК – с относителен дял 53%), директни плащания от пациенти (4,3% от разходите на домакинствата), системата на доброволното здравно осигуряване, дарения и външно финансиране, които са с незначителен дял.[136] От 1999 г. досега публичните разходи за здравеопазване като % от БВП почти запазват едно и също равнище – около 4%, при непрекъснато увеличаване на средствата от задължителното здравно осигуряване за сметка на тези от държавния бюджет.

Здравната реформа засега има много дефекти. Широко се споделя мнението, че нещо трябва да бъде направено в системата на здравеопазването, но липсва единомислие - какво точно е необходимо.[137] Решение на проблемите трябва да се търсят в две области – схема, която относително да задържа медицинските разходи и да подобрява качеството и осигуряване на медицински достъп на всички хора до медицински грижи. Преди да се вземат решения е необходимо да се отговори на много въпроси, в т.ч.: Притежаваме ли справедлива система за осигуряване на медицински услуги? Получаваме ли достатъчно “здраве” за парите, които изразходваме? Дали нарастващото финансиране няма да доведе до повишаване на общите разходи и на цените на медицинските услуги без подобряване на качеството?

Не търпят отлагане обаче два проблема, които трябва да намерят категорично решение. Първо, пропуските, свързани с покриването на катастрофално големите медицински разноски при трудно или неизличими заболявания. Тук е наложителна нарастваща загриженост на политиците и разгръщане на държавната активност в това отношение, както и конкретната форма на нейната проява. Много е важна дефиницията на определението “катастрофални” разходи. Една разумна дефиниция би трябвало да съдържа наличието на разходи, превишаващи определена сума плюс определен % от дохода на домакинството. Не е подходящо да се използва само % от дохода, защото при много от бедните домакинства като катастрофални биха могли да се дефинират разходни равнища, свързани с рутинни здравни разходи.

Второ, решаване на проблема със здравно неосигурените. Тук критерият вероятно трябва да бъде платежоспособността – да бъдат освободени (напълно или частично) лица, чийто доход реално отразява границата на бедността. Може да се приложи и друг подход – като се използват принципите при т.нар. съвместно плащане, използвани в развитите страни. Естествено кръгът на освободените ще бъде твърде широк, но в противния случай – бедните са изправени пред непреодолима финансова бариера при контактите им със здравната система. Този проблем може да бъде решен краткосрочно с бюджетни средства, а дългосрочно - само с комплексни мерки, отнасящи се до политиката на доходите, заетостта, регионалното развитие. За финансирането на здравните разходи би могло да допринесе и развитието на частните дружества за здравно осигуряване. Те биха могли да предлагат осигуровки срещу пациентските доплащания по основния пакет, вместо както е понастоящем да го дублират срещу повторно/двойно заплащане от страна на доброволно осигурилите се при тях лица. Стимулирането на този източник на финансиране на здравните разходи може да се осъществи чрез съответно данъчно третиране, т.е. чрез фискалните разходи.

Третата сфера в държавните разходи е образованието и науката, което също не е чисто благо. Въпросите на които трябва да се търси решение са: Кой е най-ефективният начин за осигуряване на образованието на хората? Каква трябва да бъде относителната роля на държавата и частния сектор във финансирането на образованието и науката? Какви са компромисите между справедливост и ефективност?

При определянето на политиката е необходимо да се има предвид, че провалът в образователната система и науката предопределя в голяма степен бъдещата национална конкурентоспособност. Загрижеността за равните възможности е в основата на почти всеобщото мнение, че държавата е длъжна да играе някаква роля в осигуряването на образование, но няма единство по същността на тази роля. Такива мерки от типа на договорености между политическите партии да се увеличават разходите за образование с по 0,5% всяка година са нецелесъобразни и отново потвърждават ресурсния подход в разходната политика. По-големи бюджетни разходи в образованието биха дали резултати само ако образователната система се реформира и рационализира с оглед подобряване на качеството и да отговаря на съвременните потребности. Не бива обаче механично да се пренася чуждестранният опит и единствената цел, която се преследва да бъде намаляване на бюджетните разходи. Например, решението магистрите да се подготвят вече срещу заплащане, с което тази степен от висшето образование става недостижима за хората с по-ниски доходи. Освен това се твърди, че образованието не отговаря на интересите на работодателите. Не се отчита обаче фактът, че развитието на икономиката ни на настоящия етап не формира търсенето на висококвалифицирани специалисти. Не е напълно ясно защо интересите на работодателите са по-важни за нас от запазването на родните традиции във фундаменталното образование и научната школа като основа за бъдещо развитие. Ако “подравняваме” нивото на образование според днешното състояние на икономиката, значи ние собственоръчно лишаваме от перспектива и самата икономика, и обществото. В страна като България, бедна на природни ресурси, най-ценният ресурс е образованият и квалифициран човек. Япония е най-доброто доказателство за мъдростта на тази политика.

Острата необходимост на този етап от структурна реформа и технологична модернизация налага чрез селективна разходна политика (при предварителен подбор на ключови направления) и определени мерки и механизми да се стимулира внедряването на високите технологии и развитието на регионите и да се търси симбиоза между публичните и частните инвестиции, т.е. взаимна допълнимост и взаимодействие. Държавните разходи в случая ще изпълняват ролята и на катализиращи фактори. Стимулирането да се осъществява чрез координирана парично-кредитна и комплексна бюджетна (разходна и данъчна) политика и да се преследва постигането на взаимно подсилващи се ефекти от различните стимули:

- финансови стимули: държавни субсидии за покриване на част от стартовите разходи; отстъпки или гаранции при предоставяне на кредити; осигуряване на благоприятни условия за държавно застраховане; държавно участие в капиталови и лизингови схеми, специални фондове за експортно кредитиране, рискови фондове, гаранционни фондове за подпомагане развитието на семейния бизнес и др.;

- фискални стимули: временно освобождаване от данъци (гратисни периоди); данъчни кредити при реинвестиране на печалбата и инвестиции във високотехнологично оборудване и/или лизингови схеми за технологично обновяване; ускорена амортизация; отстъпки при осъществяване на научни изследвания и внедряване и др.;

- други стимули: държавни разходи за създаване на инвестиционна инфраструктура, създаване на зони със специален икономически статут и т.н.

2.15.2.1.2. Данъчна политика

През периода 2000-2005 г. при данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) минималната ставка намаля от 20% на 10 %, но тя обхваща много тесен данъчен етаж (между 130-150 лв. мeсечен доход), след което отново нараства на 20%. Пределната данъчна ставка бе намалена от 40 на 24%. Освен това пределната ставка се достига при 600 лв. месечен облагаем доход (или 685 лв. брутен доход), а над него облагането става пропорционално. Най-високи преки данъци у нас плащат т.нар. “трудоспособни бедняци” – лекари, учители, научни и културни работници, т.е. интелектуалците, които трябва да осигуряват възпроизводството на качеството на човешкия потенциал. При корпоративното облагане се следваше тенденция на по-осезателно намаление, за да достигне данъчната ставка до 15% през 2005 година. Премахната бе данъчната преференция за фирмите с по-малка печалба. Поддържащите такава политика се аргументират с това, че хората и фирмите с по-големи доходи са с по-голяма склонност към натрупване и ефектите от доходната и имуществена поляризация са позитивни. (Измерванията на зависимостта между социалната поляризация и растежа обаче потвърждават негативна причинно-следствена връзка, а освен това се нарушава принципът за справедливост.)

Все в подкрепа на тази политика напоследък упорито се търсят поддръжници на плоския данък и се пледира за неговото въвеждане, при това с данъчна ставка – 10% за личните и корпоративните доходи.[138] Намаляването на данъчните ставки при корпоративното облагане у нас като основен инструмент за стимулиране е вече изчерпан. Що се касае до ДДФЛ на настоящия етап е необходима политика, която да намали данъчната тежест на по-нискодоходните групи. Това би довело до увеличаване на разполагаемия доход (респ. потребителското търсене, което е и остър проблем на бизнеса), туширане на високата поляризация и по-голяма приобщеност на хората в името на стратегическите цели и обществения мир. Трябва да се отчита и факта, че е необходима предварителна подготовка за поемане на първоначалния шок от намаляването на жизнения стандарт при присъединяването ни към ЕС. Не бива да се забравя, че трансферите и особено подоходното данъчно облагане са и инструменти за туширане на различията, като предварително е необходимо да се намери мярата на допустимото разслоение. Все още няма предпоставки за въвеждане на плосък данък (при това се предлага 10%) върху личните доходи, което ще облагодетелства пак най-богатите слоеве. Необходимо е да се отбележи изрично, че максималните пределни ставки в развитите страни се движат между 38-45%, а у нас е 24%. Освен това при приемането на такава ниска данъчна ставка трябва да се знае откъде ще се компенсира намалението на приходите. В Германия например се предлага компенсацията да бъде за сметка на увеличаване на ДДС от 16 на 18% и редуциране на субсидиите и данъчните преференции. У нас няма такива резерви.[139]

Вниманието при данъчната политика на този етап е препоръчително да бъде насочено основно към: данъчната основа (за ДДФЛ по-голяма тежест да придобият на т.нар. фискални разходи - за отглеждане на деца, образование, здравеопазване, а за корпоративния данък – разходите за инвестиции, високотехнологично обновяване, научни изследвания и т.н.); намаляване на ДДС и осигурителната тежест; подобряване на данъчния контрол и повишаване на събираемостта. Ако се намали с 15% осигурителната тежест и с 2% ДДС, това съставлява около 1 млрд. лв. за бизнеса и се равнява на преизпълнението на бюджетните приходи. С оглед за по-бърза екологизация на производството също се налага използването на данъчни инструменти.

2.15.2.1.3. Политика по дълга

Политиката по бюджета и текущата сметка определя в голяма степен и политиката по задлъжнялостта. В края на 2005 г. общият размер на държавния и държавногарантиран дълг е 13 386,5 млн.лв., в т.ч. вътрешен дълг – 2842,8 млн. лв. и външен – 10 543,7 млн.лв. Съотношението му към БВП възлиза на 31,9%, а само на външния държавен дълг – 25,1%. Външният дълг е преобладаващ компонент в структурата на държавните задължения. Брутният външен дълг е 14 324,9 млрд. евро (в т.ч. краткосрочен – 3 673,4 млрд. и дългосрочен - 10651,5 млрд.; публичен и публично гарантиран – 5 139,1 млрд. и частен негарантиран – 9 185,8 млрд.). Очертава се трайна тенденция на увеличаване на външната задлъжнялост на частния сектор. Докато правителственият дълг се регулира и контролира, то дългът на частния сектор само се регистрира и не подлежи на контрол поради дадената му от закона свобода. В тази връзка може да се очакват дългови проблеми, свързани с неговото погасяване, което е за сметка на брутния валутен резерв. Това от своя страна крие заплаха от емитирането на нов правителствен дълг. Необходимо е да се предприемат своевременно комплексни мерки за ограничаване на възможностите за нарастване на външния дълг на частния сектор.[140] В противен случай намаляването на брутния валутен резерв може да окаже по-сериозен ефект върху макроикономическото равновесие и е предпоставка за намаляване на паричното предлагане. В средносрочен план чуждестранните валутни разходи на страната ще възлизат на около 2 млрд.$, а през 2007 г. предстои еднократното изплащане на падежа на емитирани глобални облигации.

Съчетаването на подобряващи се дългови и макроикономически показатели (характерно за страната ни) изисква следване на балансирана стратегия за управление на вътрешния и външен дълг, отчитаща следните фактори:

- въздействие на държавните заеми върху стопанската конюнктура, в т.ч. върху икономическия растеж, трансфера на доходи, динамиката на ценовото равнище, обема на националните спестявания и инвестиции;

- рискове, пряко свързани с управлението на държавния дълг, в т.ч. пазарен и ликвиден риск;

- рискове, косвено свързани с управлението на държавния дълг, в т.ч. изменение в задлъжнялостта на държавните социалноосигурителни фондове и местните органи на управление, динамиката на валутните и златни резерви на БНБ и др.;

- обща насоченост и конкретни цели на фискалната и паричната политика.

Стратегическа цел на дълговата политика: минимизиране на негативните социално-икономически ефекти от дълговото финансиране (в по-широк план) и минимизиране на разходите по обслужване на задълженията и/или снижаване на риска.

Оперативни цели:

- контрол върху обема на дълговите емисии;

- оптимизиране структурата на държавния дълг;

- избягване на дългови кризи;

- ефективно използване на привлечените заемни ресурси;

- създаване на условия за развитие на стабилен и ефективен пазар на ДЦК и вътрешен капиталов пазар;

- поддържане на висока степен на яснота, прозрачност и предвидимост на стратегията за дългово управление.

Усъвършенстването на управлението на държавния дълг в перспектива следва да става в три посоки:

- усъвършенстване управлението на вътрешния дълг:

· действен контрол върху номиналното и реално нарастване на дълга; ограничаване безлихвеното кредитиране на бюджета чрез рязко съкращаване на срока за връщане на ДДС, което би оказало косвен натиск към държавата за емитиране на дългосрочни ДЦК. Препоръчително е абсолютната сума на задълженията да се поддържа сравнително постоянно като съотношение към БВП. Необходима е разумна фискална политика, изразяваща се в: рационализиране на бюджетните разходи, оптимизиране на тяхната структура и подобряване на качеството им; повишаване събираемостта на бюджетните приходи;

· въвеждане на законови ограничения на максималния срок за емитиране на ДЦК за финансирането на бюджетния дефицит. Най-целесъобразно е този срок да бъде съобразен с мандата на правителството. С увеличаването на матуритетната структура на емисиите на ДЦК тежеста от икономическата и социална политика в сегашния бюджет се прехвърля към бъдещите поколения.[141] Това води до скрита инфлация и рязко влошаване на платежния баланс в бъдещи периоди;

· емисионната политика да се насочи към плавно нарастване на относителната тежест на дългосрочните инструменти;

· новите емисии ДЦК да се насочват към рефинансиране на минали задължения, за покриване на бюджетен дефицит (при наличието на такъв), дискреционно въздействие върху ликвидността и за въздействие върху икономическия растеж (целенасочено и контрол над обемите).

- усъвършенстване управлението на външния дълг:

· целенасочени действия за подобряване стойностите на основните дългови показатели (краткосрочна и средносрочна цел). Намаляването на обема на задълженията следва да се разглежда като стратегическа задача (средносрочна и дългосрочна цел). Необходимо е: стимулиране притока на чуждестранни преки инвестиции с цел подобряване състоянието на платежния баланс и отказ от необосновано ново заемане (размерът на новото кредитиране не трябва да надвишава обема на годишните плащания по дълга или евентуалното превишаване да е съобразено с темпа на икономически растеж);

· на етап използване на външните кредитни ресурси е необходимо ефективно насочване на средствата към финансиране на ограничен брой инвестиционни проекти с доказано национално и/или регионално значение (в съчетание със средствата от европейските фондове за постигане на по-голям мултипликационен ефект); за рефинансиране на дълга (в зависимост от текущото състояние на платежния баланс). Въвеждане на определени “правила на играта” и контрол при използване валутните задължения на частните фирми [142];

· операциите по обратно изкупуване на дълг или изплащане на задължения преди падежа са възможен инструмент за управление само при наличие на значителни извънредни приходи в държавния бюджет и моментни пазарни изкривявания, водещи до спад в цените на българските облигации [143];

- институционално подобряване управлението на държавните задължения с оглед създаване на условия за стабилност и приемственост в политиката на дългово управление и същевременно отграничаване на институционалните отговорности по това управление. За целта се налагат нормативни промени в процедурите по съставяне и изпълнение на държавния бюджет и по-конкретно разделяне на бюджета на две части – капиталов и текущ по определени критерии (всеки правителствен разход, генериращ бъдещи доходи или стимулиращ процеса на капиталообразуване се отнася към капиталовата компонента на бюджета). Текущият бюджет да се балансира ежегодно (законодателно да се регламентира), а капиталовият - в по-продължителен период, като евентуалният дефицит се контролира в разумни граници. Целесъобразно е да се заимства опита по процедурите за надзор в страните-членки на Икономическия валутен съюз (предвидени от ДЕС и усъвършенствани чрез Пакта за стабилност и растеж) и да се имат пред вид последните изменения по отношение гъвкавостта на бюджетния дефицит като конвергентен критерий.

2.15.2.2. Насоки и препоръки за промяна на политиката за развитие на финансовите пазари и финансовото посредничество

Според Г. Колодко [144] десет нови пазарни икономики са постигнали успех в преодоляване на изоставането си благодарение най-вече на два основни фактора – макроикономическа стабилност и човешки капитал. Особеното внимание към тези фактори обаче може само да даде шанс за динамичен устойчив растеж, но е недостатъчно. Устойчивото социално развитие и бързият икономически растеж зависят още от: финансовия и реалния капитал; развитието на институциите; размера на пазарите; качеството на политиката; геополитическото положение. За много страни, намиращи се на средно или ниско ниво на развитие, дефицитът на капитал е главно препятствие за икономическото развитие. За да се постигне устойчив растеж е необходимо на първо място да се формира национален капитал (финансов и реален), а чуждестранните инвестиции, капитал и помощ могат да играят само спомагателна роля и да го допълват.[145]

Необходимостта от ускорен икономически растеж с цел устойчиво развитие, повишаване конкурентоспособността на националната икономика, доближаване до макропоказателите в ЕС и развитието на т.нар. икономика на знанието ще изискват мобилизиране на огромни финансови ресурси и повишаване на инвестиционната активност. Този проблем има първостепенно място по своята значимост за динамиката на нашето развитие и ще ни съпътства в дългосрочен хоризонт. Решението му трябва да се търси многопосочно и мястото и ролята на банките в общата система на финансиране не трябва да се подценява, нито да се надценява. Същото се отнася и до чуждестранните инвестиции върху които сега се акцентира толкова много. Необходим е интегриран подход към всички източници на финансови ресурси.

Оценката на използването на банковия потенциал за развитието на българската икономика ( виж т..3.15.1.2) може да послужи само като основа да се направи опит да се разкрият възможностите и пътищата за решаване на финансовите проблеми с оглед постигане на устойчив икономически растеж. Необходимо е да подчертаем, че на банкововото кредитиране трябва да се гледа като на важен компонент от общата система за финансиране.

Системното формиране на национален капитал изисква финансово равновесие, висока склонност към спестяване и благоприятна среда за генериране на собствени ресурси в предприятията. Да се постигне и едното и другото е сложно, особено при отсъствието на достатъчно развито финансово посредничество – банков сектор и капиталов пазар. Ако предприятията имат недостиг от собствени ресурси, а ниската норма на спестявания се съпровожда и с бягство на капитала, което често става в новите пазарни икономики, проблемът с финансовите ресурси е много по-сложен за решаване. Даже когато банките и другите финансови посредници успеят да акумулират нарастващ поток от спестявания и да го превърнат в активен капитал, много е важно дали има системно регулиране и секторна политика, което да спомага за ефективното разместване на капитала. В противен случай видимото “изобилие” от ресурси не може да бъде използвано продуктивно.

За да се реши проблемът с финансовите ресурси у нас е необходимо да се разработи финансова стратегия от т.нар. тип “функционални стратегии”, която да бъде подчинена на национална стратегия за развитие [146] и да обезпечава финансово реализацията на стратегическите цели и приоритети, подсигурявайки подходяща финансова макро- и микросреда. За целта се изисква активно участие на държавата и задълбочен диагностичен анализ и оценка както на потенциалните вътрешни, така и на външните финансови източници, отчитайки глобализационните и интеграционни процеси и тяхното отражение у нас. За реализирането на финансова стратегия трябва да се изгради обща система за финансиране, включваща всички финансови източници (национални и чужди); съвременни форми на финансиране; различни финансови механизми и инструменти за въздействие, в т.ч. и селективни инструменти (данъчни преференции, гаранции, облекчен режим на кредитиране, препоръчителни заеми, участие в капиталови и лизингови схеми и т.н.) с които в отделни случаи, при необходимост, да се насърчават както предприятията, така и финансовите институции към активно участие в реализацията на стратегическите цели. Целесъобразно е и разработването на програми за управление на финансовите ресурси, адаптивни към потребностите на съответния етап на развитие и прилагащи интегриран подход към взаимовръзките, формите на участие, задълженията и отговорностите между отделните органи и участници в процеса.

В кратко- и средносрочен хоризонт основната задача за решаване пред системата за финансиране е финансово обезпечаване на качествени структурни промени, чрез които да се осъществява:

- непрекъснат процес на “творческо разрушаване”, в т.ч. модернизация и реконструкция на предприятията с потенциални възможности и ликвидиране на неконкурентоспособните. Дълготрайните материални активи на нашите предприятия са на около 20-22 години. Съхраняването на установилите се в икономиката и експорта структурни диспропорции обричат страната ни на по-нататъшно технологично изоставане. Подобни процеси протичат и във високоразвитите икономики [147], явявайки се основен двигател на техническия прогрес и повишаване на микроикономическата ефективност, което в дългосрочна перспектива води до ускоряване на растежа;

- промяна в нагласата на предприемачите и преориентация към създаване и развитие на иновативни МСП, свързани с ключови за страната конкурентоспособни производства от които в голяма степен ще зависи националната ни икономика. У нас непрекъснато се увеличава броят на МСП, като най-силна е динамиката на микропредприятията. Ориентацията на предприемачите обаче е към бързоликвидни отрасли, които не изискват големи инвестиции: в сферата на услугите, ремонти на автомобили и битова техника (над 50%), преработвателната индустрия, хотелиерство, транспорт и съобщения и туризъм. В голяма степен това се предопределя и от условията на ограничено външно финансиране, в т.ч. труден достъп до дългосрочни банкови кредити.[148] За да се промени нагласата на предприемачите и да се създадат стимули за преориентация към иновативни и конкурентоспособни производства е необходимо да има подходяща финансова среда [149] - иновационни фондове; развитие на пазара за рисков капитал; разширяване на специалните форми на финансиране (лизинг, факторинг, форфетинг); регионални програми за финансиране на предприемачеството; гаранционни фондове; възможности за емитиране на акции и облигации на капиталовия пазар (за средните предприятия) и др. Това е продиктувано и от обстоятелството, че ЕС концентрира финансовите средства от предприсъединителните и следприсъединителните фондове приоритетно в иновационни, експортноориентирани предприятия и предприятия с потенциал за високотехнологично развитие. За постигане на положителни ефекти в тази насока се налага още активна роля на държавата - най-вече индустриална политика, която да отстоява националните интереси, политика на концентрация на ресурси от различни източници и постигане на по-голям сенергичен ефект; специални мерки за насърчаване на младите предприемачи [150];

- внедряване на информационните и комуникационни технологии, които се използват в съвременния свят като стратегическо оръжие и изпълняват ролята на своегорода детонатор - от спомагателни те стават решаващи;

- изместване на фокуса на стратегическите активи - от материалните активи като източник на преимущества към нематериалните активи (знания, ключови компетенции, обучение, “невидими активи” – марка, патенти, лицензи, корпоративна култура)[151]. Прилагането на такъв подход налага разработването на набор от финансови инструменти, позволяващи пълното и реално отчитане на нематериалните активи, така както се отчитат материалните активи. В противен случай ще се срещнат големи трудности при тяхното финансиране, в т.ч. и чрез банков кредит;

- определяне на опорните точки (елементи) за формиране на ефективна национална иновационна система, които да станат проводник на иновационната стратегия на България. Особено внимание трябва да се отдели на разработването на пробивни стратегии в рамките на ЕС в направления, където имаме задел и научен потенциал. За целта е необходима адекватна нормативна уредба, уреждаща и специфично финансиране. Заимстваните технологии не водят до пробиви. Те могат да се използват като междинен етап, за да се решат важни за жизненото равнище проблеми.

Осигуряването на финансови ресурси за ефективно преструктуриране на българската икономика може да стане чрез провеждане на гъвкава политика и предприемане на синхронизирани мерки в няколко посоки:

- стимулиране натрупването на собствени ресурси в компаниите главно чрез: данъчната и амортизационна политика, използването на тарифно и нетарифно регулиране като инструмент на национално стопанско развитие и структурни реформи и др. (Загубите от нелоялен внос за българските производители са около 10 млрд.лв.). Това ще повиши платежоспособността на предприятията и ще разшири достъпа им до финансовите пазари, ще спомогне и за развитието на капиталовия пазар. Възможностите за банково кредитиране, най-вече за инвестиционни кредити при които се изисква собствено участие ще се повишат. От друга страна, за банките ще се увеличи потенциалът на кредитния пазар, ще се намали кредитния риск, ще могат да установят дългосрочни тесни взаимоотношения с фирмените клиенти и да им предлагат повече финансови услуги, респ. самите банки ще повишат рентабилността си и участието си в системата на финансиране. В крайна сметка това води до укрепване стабилността на финансовата система;

- развитие и разширяване на източниците, формите и инструментите за външно финансиране, в т.ч. преките канали на финансиране - фондовия пазар и пазара на рисков капитал, вторичния пазар на определени дългови инструменти (за намаляване на фирмената задлъжнялост, която е над 50 млрд.лв); косвените канали, т.е. чрез финансово посредничество - специалните форми на финансиране (лизинг, факторинг, форфетинг и др.), иновации в банковите продукти за корпоративни клиенти, участие на институционални инвеститори (пенсионни фондове, застрахователни компании, взаимни фондове); държавното участие[152] - за финансиране в човешкия капитал; научни изследвания; гаранционни кредитни схеми; експортно кредитиране; лизингови схеми; участие в рискови фондове и в публично-кредитни институции и др.; чуждестранните източници - привличане на кредити от международните финансови пазари; средства от предприсъединителните фондове, а по-късно – от структурните фондове на ЕС; чуждестранна помощ по различни специализирани програми и проекти.

При банково базирана финансова система, банките могат в голяма степен косвено да предопределят както развитието на всяка страна, така и националната й конкурентоспособност. Това зависи от капацитета на банковата система и нивото на развитие, макросредата в която функционира, а също и от развитието на другите компоненти на общата система за финансиране и постигнатия синхрон и координация между тях.

Мястото и ролята на банките у нас, респ. на банковото кредитиране, като един от важните компоненти на системата за финансиране, ще се предопределя от много фактори в средносрочен хоризонт: степента на развитие на глобализационните и интеграционни процеси на финансовите (в частност банковите) пазари и “вписването” на българския банков сектор в тях; създаването на благоприятна макросреда и активна политика за развитие на банковата система у нас, а в по-широк аспект на цялата финансова система. Издигането обаче “на пиедестал” ролята на банките за ускоряване на икономическия растеж и разчитането предимно на тях е недалновидно. Трябва да се отчита фактът, че след 80-те години измененията в структурата на търсенето на пазара на търговски кредити доведоха до отстраняване на монопола на търговските банки по поддържането на краткосрочната и средносрочната ликвидност на компаниите.[153] През 90-те години им се наложи да се занимават предимно с краткосрочни рискови кредити, които се предоставят на най-малко надеждните заемоискатели. В бъдеще потенциалът на конкурентните преимущества на банковата ни система, основани на стойността на ресурсите, все повече ще се изтощава. Потреблението на банкови услуги ще става все по-внимателно благодарение на новите възможности, предлагани от информационно-комуникационните технологии и глобализиращия се финансов пазар. Поддържането на постоянни отношения с клиентите ще става все по-трудно. По отношение на традиционното банково кредитиране, като един от най-важните компоненти на системата за финансиране сега, би следвало да настъпят промени и неговият относителен дял постепенно да намалява в средносрочен хоризонт. Предпоставки за това очакване, освен горепосочените, са още: в краткосрочен хоризонт - повишените регулативни изисквания във връзка с кредитната експанзия на търговските банки [154], а в средносрочен - неблагоприятната настояща и очаквана структура на привлечените ресурси (малък относителен дял на дългосрочните депозити); повишаване конкуренцията на депозитния пазар от страна на пенсионните фондове, застрахователните компании и взаимните фондове, респ. нарастване на разходите за ресурси въвеждането на новите Базелски стандарти (Базел ІІ), което ще окаже значително въздействие върху банковия ни сектор и поведението на банките.[155]

За да се минимизират ефектите от очакваните тенденции на намаляване на банковото кредитно посредничество и нарастване на кредитните рискове[156] са необходими адекватни мерки както от страна на търговските банки и банковия надзор, така и от провежданите политики за развитие на финансовата система. Специално внимание заслужават:

Първо. Инвестиционното кредитиране като пазарен сегмент е все още незаета пазарна ниша и с голям потенциал за развитие, отчитайки потребностите на българската икономика. Съществуващите реалности - недостатъчната възможност на предприятията за вътрешно финансиране на инвестиционната дейност и все още неразвит облигационен пазар дават шанс на банките да заемат стратегически позиции в този сегмент на кредитния пазар и да реализират приемлива норма на възвръщаемост при умерен риск. За да се насърчи тази дейност на банките и да се постигне желаното разпределение на кредитните ресурси по приоритетни области и целеви сегменти е необходимо да се използват подходящи регулаторни механизми и инструменти за въздействие. Нормалната логика изисква в настоящата ситуация у нас, т.е. при кредитната експанзия да не се приемат общи рестриктивни мерки, а селективни, насочени само към ограничаване на кредитната активност в отделни сегменти – потребителското и жилищно кредитиране. Няма приемливо обяснение и въвеждането на 4% минимални задължителни резерви върху депозитите над 2 години в момент когато матуритетната структура на привлечения капитал на банките е неблагоприятна за инвестиционно кредитиране. Освен това може да се въздейства и върху структурната кредитна политика на банките. Сега инвестиционните кредити са концентрирани в търговията и преработвателната промишленост (около 70%) и туризма (11%). За пренасочването им в приоритетни сектори и области (инфраструктура, туризъм, екологично земеделие, ИКТ, високотехнологично оборудване и т.н.) са необходими комплексни мерки – препоръчителни заеми с преференции за банките, които ги предоставят (поемане на част от лихвените плащания, гаранции, облекчения при провизирането, преференции при участие в лизингови схеми за високотехнологично оборудване); подпомагане усвояването на заемите и безвъзмездно предоставяните средства за инвестиции от различни еврофондове и други. Това обаче изисква предварително разработена дългосрочна секторна политика и координация и взаимодействие между данъчната и разходна политика на МФ и паричната политика на БНБ;

Второ. Необходимо е разработване на добри продукти на местно равнище. Всички финансови инструменти, насочени към предприятията, освен кредитната дейност са недостатъчно развити, в т.ч. и вторичният пазар на дългови инструменти, чрез който може в голяма степен да се реши проблемът с междуфирмената задлъжнялост. Съществени причини, възпрепятстващи развитието на целия спектър от финансови инструменти са: размерът на пазара, разходите свързани с въвеждането на тези инструменти, инвестиционната култура и желанието да се инвестира в такива инструменти, липсата на доверие;

Трето. Иновации в кредитния риск-мениджмънт, т.е. използването на нови методики и инструменти в измерването, оценяването и управлението на кредитните рискове. (Например модели от типа на: CreditMetricsTM на J.P.Morgan, CreditPortfolio View на McKinsey, CreditRisk+ на Credit Suisse Financial Products и др.). Освен това по-широко използване на инструментите за трансфер на кредитния риск, в т.ч. кредитните деривати,[157] чиито пазари динамично се развиват през последните години. Банките все повече ще се стремят към свиване на традиционните банкови операции и преориентиране от балансови към извънбалансови операции. Тези процеси ще бъдат ускорени и под въздействието на внедряването на Базел ІІ;

Четвърто. Реалните стратегически конкурентни преимущества на банките (развита клонова мрежа, наложена система за обработване на плащанията, големият професионализъм по въпросите на кредитирането и популярността им сред потребителите) могат да бъдат реализирани само в случай, че на банките им се отдаде да създадат реална икономическа основа за успешна конкуренция на пазара и възприемат адекватни бизнес-стратегии. Но “бизнес-стратегия без проектиране на веригата на стойността е само сбор от надежди, пожелания и мечти”. Необходим е разумен избор на архитектурата на веригата на стойността, имайки пред вид не само изискванията на днешния ден, но и конкурентната потребност на бъдещето. Потенциални възможности могат да се търсят в няколко посоки: вътрешна реорганизация и преустройство на клоновата мрежа (създаване на специализирани клонове, предоставящи ограничен набор услуги; консолидиране на операциите с неголеми суми в регионални центрове); усъвършенстване на процедурите и съкращаване на щата; строго бюджетиране; стандартизиране на оказваните услуги и преориентиране на своите клиенти към използване на електронните услуги [158];

Пето. За да се използва по-пълно потенциалът на банковия сектор за развитието на българската икономика е необходимо усъвършенстване както на общата, така и на банковата нормативна уредба: максимално строги санкции за неизправните длъжници и опростени процедури при осребряване на обезпеченията; включването на операциите с дълг и други към необлагаемите с ДДС финансови сделки; ускоряване процеса на адаптиране на банковите регулатори към стойности еднакви или близки до европейските, което би ги поставило в равни конкурентни условия със западните банки;

Шесто. Необходими са “предпазни” мерки по очакваните промени в архитектурата на банковата ни система. Предстоящо е консолидирането на три големи банки у нас, които заемат над 40% от пазара. Не са изключени такива действия от страна на останалите банки. Ефектите от това могат да бъдат разнопосочни. Това зависи от глобалната стратегия и целите на централите. Трябва да се има пред вид, че много банки се надяват да запазят положението си чрез увеличаване на пазарния си дял - завоюване на пазари от конкурентите или тяхното поглъщане.[159] Горепосоченото подтвърждава необходимостта от създаването (или трансформирането на Насърчителна банка) на Банка за развитие, каквато е практиката на много страни.[160]

Големите банки обикновено се насочват към по-крупните клиенти. МСП, най-вече микропредприятията и селските райони изпитват остра нужда от финансови услуги, а разкриването на офиси в селата е нерентабилно за търговските банки. Съществуват значителни проблеми при осигуряването на външно финансиране на земеделието. Значителният риск на аграрния сектор го прави непривлекателен за банките. Частично решение на този проблем сега се търси чрез създадените гаранционни фондове за подпомагане обезпечението на земеделски кредити и/или чрез субсидиране на лихвения процент за отпуснатите земеделски кредити и схемите за микрокредитиране. Решаването на проблемите, свързани с финансирането на микропредприятията и земеделието изисква системен подход, т.е. изграждане на кооперативна система за кредитиране като елемент на финансово-кредитната ни система и създаване на необходимата институционална среда за нейното функциониране.[161] За целта е необходимо:

- разработване на адекватна нормативна уредба, която води до хармонизиране на кооперативното и банково законодателство по отношение на функционирането на кредитните кооперации и предоставяне на съответни преференции на тях, като финансови институции, които не работят с цел максимална печалба;

- изграждане на институционални структури: кредитни кооперации - регионални кредитни съюзи - специализирана централна кооперативна банка, както и разработване на механизми и инструменти за осъществяване на взаимодействието и координацията на дейността им. По-целесъбразно е създаването на Централна кооперативна банка като трето настроечно ниво с мажоритарно държавно участие [162].

Разширяване на възможностите за външно финансиране на технологичното обновяване на съществуващите предприятия и създаването на иновативни фирми може да се търси и по посока на развитието на лизинговия пазар. При съществуващото неустойчиво финансово състояние на българските фирми и ограничения достъп до банков кредит, лизингът е една от най-приемливите алтернативни форми на финансиране. Лизинговият пазар е с голям потенциал, но засега навлиза предимно т.нар. лизинг на продажбите и то на потребителски стоки. В световната икономика тенденциите са към бързо разпространяване на тази форма, което се обуславя от научно-техническото развитие, структурните промени и измененията в условията за получаване на банкови кредити, а така също и в междуфирменото кредитиране. Банките играят значителна роля за нарастване значението на лизинга като начин за финансиране на инвестиции.[163] Законодателствата на редица страни, за разлика от нашия Закон за банките, разрешават на банките да участват не само косвено, а и пряко, т.е. като лизингодатели в лизинговите операции. При създаване на благоприятна нормативна среда и данъчни преференции, лизинговият пазар у нас би се развил за кратко време, при което банките ще изиграят съществена роля. Те, заедно с другите финансови посредници, ще имат интерес да инвестират в дълготрайни материални активи, за да получат данъчни облекчения от държавата под формата на данъчни кредити, разрешение за използване на дегресивни методи на амортизация и т.н.

Целесъобразно е в нашите условия, акцентът да се постави освен върху развитието на лизинговия пазар и върху пазара на рискови капитали, отчитайки предимствата на финансирането чрез рискови фондове и лизинг. Належащо е развитието на пазара за рискови капитали и стимулиране създаването на рискови фондове.[164] Дяловото участие на публичните фондове в началото трябва да бъде съществено. В различните страни то варира в твърде широк диапазон – от 5% във Великобритания до 65% в Белгия. Част от кредитните ресурси на по-големите финансови институции също може да се трансформира и с разработени капиталови инструменти да се преодолеят трудностите и риска, свързани с големината, неправилния подбор и моралния риск при въвеждането на нови компании на финансовите пазари, т.е. така би се преодоляло противоречието между корпоративния капитал и предприемаческата инициатива и ще се създаде нов, различен модел на отношенията кредитор-предприемач. Целесъобразно е мерките да се насочат към предлагането на рисков капитал – чрез регулативни механизми; данъчни облекчения; стимули за финансовите институции, които заделят ресурс в такива фондове; създаване на браншови фондове за стимулиране внедряването на иновации, които да си взаимодействат с рисковите фондове и т.н. Те трябва да се съпровождат и взаимодействат с иновационна стратегия за високотехнологично развитие и мерки за засилване на взаимодействието между институциите, предоставящи рисков капитал и създателите на идеи с търговски потенциал. Може да се използва и опитът на ЕС, при който съфинансирането към структурните фондове се осъществява и чрез дяловото участие на рисковите инвеститори и гаранционни фондове, т.е. това е начин да се привличат и поощряват останалите външни и специфични източници на финансиране (т.нар. “зарибяване”). Необходима е законодателна уредба за функциониране на рисковите фондове и развитие на пазара за рисков капитал, хармонизирана с тази на пан-Европейския пазар за рисков капитал. Това ще подготви интегрирането ни в този пазар и достъпа на нашите фирми до него.

Сериозен недостатък на системата за финансиране си остава неразвитостта на преките канали - капиталовия пазар. При сегашните условия не е възможно динамичното му развитие както по обективни, така и по субективни причини. Необходими са комплексни мерки за подобряване качеството на правната и институционална среда; механизмите за контрол върху корпоративното управление; данъчно стимулиране на фондовите сделки, а също изравняване на облагането на дивидентите и лихвите; повишаване на професионализма и техническите стандарти при предоставянето на услугите; инвестиционната култура на населението и най-важното – повишаване на доходите, респ. нормата на спестяване. Развитието на капиталовия пазар ще даде възможност за диверсифициране на финансовите източници на големите и средни предприятия, а така също и на банките както за мобилизиране на дългосрочен привлечен капитал (чрез листването им), така и за диверсифициране на портфейлите от активи и участие в емисията и търговията на ценни книжа. (Тенденциите са към намаляване на традиционното банково кредитиране и увеличаване на инвестиционните портфейли.) Институционалните инвеститори също ще могат ефективно да инвестират и диверсифицират портфейлите си. Като цяло това ще допринася за мобилизиране на повече ресурси и насочването им към финансиране на икономиката.

Заключение

От направения анализ за развитието на финансовата система и нейното въздействие върху икономическия растеж могат да се направят следните обобщения, изводи и оценки:

- степента на развитие на финансовата система оказва силно влияние върху икономическия растеж главно чрез увеличаване на инвестициите и повишаване на общата факторна производителност. Ролята на финансовия сектор е особено важна, когато е голяма зависимостта от външни източници за натрупване. Между показателите за финансово развитие най-силно влияние върху растежа оказват кредитирането на частния сектор и финансовата дълбочина (ликвидността на икономиката);

- значението и ролята на публичните финанси се проявява в два аспекта: създаване на финансова стабилност от една страна и от друга – благоприятна среда за по-висок растеж чрез производителността на труда, използването на трудовия потенциал и общата факторна производителност;

- възможностите у нас за провеждане на антициклична фискална политика, както и за оказване на проциклични въздействия са относително ограничени от необходимостта да се осигуряват ресурси за нормалното обслужване на държавния дълг, най-вече на външния. Това предопределя необходимостта от структуране на бюджетните приходи и разходи по начин, който да не допуска прекомерно нарастване на дълговите задължения - особено важно за финансовата стабилност;

- данъчната политика не стимулира достатъчно увеличаването на спестяванията, инвестициите, конкурентоспособността на българското производство. Осъществяваните мерки не оказват съществено въздействие върху развитието на националната икономика и на микроикономиката. Техният ефект в голяма степен е “свит” от предприеманите контрамерки за компенсиране намаляването на приходите. Приетите мерки за 2006 г. са в същата посока;

- при приемането на едни или други мерки относно данъчното облагане и преференции не се отчита факта, че при изграждането на данъчната система трябва да има координация и взаимодействие между отделните й компоненти, за да се постигне мултиплициращ ефект, а се търси поединично решение на отделни остри краткосрочни проблеми и корпоративни интереси;

- липсва координация и взаимодействие между парично-кредитната и фискалната политика. Няма целенасочена обща ефикасна политика за повишаване на инвестиционната активност и нейното вътрешно и външно финансиране с оглед постигане на синергичен ефект от различните източници на финансиране; не се търсят начини и подходи към еднопосочно въздействие на предприеманите мерки от страна на Министерство на финансите и БНБ;

- провежданата обща и структурна кредитна политика от банките не допринася в достатъчна степен за увеличаване на инвестициите и общата факторна производителност. Най-динамична е банковата активност в сферата на потребителското и жилищно кредитиране на домакинствата, положителните ефекти от което са минимални, а отрицателните ефекти върху търговския баланс - много големи. Кредитите за частния сектор, които имат приоритетно значение за икономическото развитие и са най-същественият канал на външни източници за финансиране, нарастват с много по-бавни темпове и в по-голямата си част са краткосрочни;

- осъществените темпове на растеж на обема на банковите кредити крие сериозна опасност от съществени рискове за стабилността на банковата система, респ. за бъдещото развитие на финансовата система.

Очертаните основни насоки и направените препоръки за промяна на политиката за развитие на финансовата система с оглед постигане на стратегическите цели за догонващо развитие се свеждат до следното:

- в средносрочен план се очаква силно променяща и постоянно усложняваща се околна среда. Изменя се както природата на пазарната икономика, така и ролята на държавата при функционирането на икономиката. Това поражда необходимостта от по-широк стратегически подход и нова, целенасочена и единна управленска система и политика с форми и механизми за реализирането й, съобразени с нашите конкретни условия. Държавният и пазарният подход не бива да се противопоставят, а управленските форми трябва да се опират и на двата фактора, на техните институции и механизми, на спойката между тях. Това особено важи за фискалната и банковата система;

- необходимостта от ускорен икономически растеж с цел устойчиво развитие, повишаване конкурентоспособността на националната икономика, доближаване до макропоказателите в ЕС и развитието на т.нар. икономика на знанието ще изискват мобилизиране на огромни финансови ресурси и повишаване на инвестиционната активност. Решението трябва да се търси многопосочно. Необходимо е да се разработи финансова стратегия от т.нар. тип “функционални стратегии”, която да бъде подчинена на национална стратегия за развитие и да обезпечава финансово реализацията на стратегическите цели и приоритети, подсигурявайки подходяща финансова макро- и микросреда. Много е важно да има системно регулиране и секторна политика, което да спомага за ефективното разместване на капитала;

- препоръчително е още да се търси стимулиращата роля на финансовата система (чрез данъчна, разходна, парично-кредитна политики) в зависимост от това какво меню от фактори на растежа се избира между заетост, капитал и обща факторна производителност при реализацията на оперативните стратегии;

- реализирането на финансова стратегия е необходим интегриран подход, т.е. да се изгради обща система за финансиране, включваща всички финансови източници (национални и чужди); съвременни форми на финансиране; различни финансови механизми и инструменти за въздействие, в т.ч. и селективни инструменти. Целесъобразно е и разработването на програми за управление на финансовите ресурси, адаптивни към потребностите на съответния етап на развитие и прилагащи интегриран подход към взаимовръзките, формите на участие, задълженията и отговорностите между отделните органи и участници в процеса;

- в кратко- и средносрочен хоризонт основната задача за решаване пред системата за финансиране е финансово обезпечаване на качествени структурни промени, чрез които да се осъществява: непрекъснат процес на “творческо разрушаване”; промяна в нагласата на предприемачите и преориентация към създаване и развитие на иновативни МСП; внедряване на информационни и комуникационни технологии; изместване фокуса на стратегическите активи - от материалните към нематериалните активи; формиране на опорните елементи на ефективна национална иновационна система. Особено внимание трябва да се отдели на разработването на: пробивни стратегии в рамките на ЕС в направления, където имаме задел и научен потенциал; адекватна нормативна уредба, уреждаща и специфично финансиране и набор от финансови инструменти;

- осигуряването на финансови ресурси за ефективно преструктуриране на икономиката ни може да стане чрез провеждане на гъвкава политика и предприемане на синхронизирани мерки в няколко посоки:

* стимулиране натрупването на собствени ресурси в компаниите главно чрез данъчната и амортизационна политика, тарифното и нетарифно регулиране и др.;

* развитие и разширяване на източниците, формите и инструментите за външно финансиране, в т.ч. преките канали на финансиране - фондовия пазар и пазара на рисков капитал; косвените канали, т.е. чрез финансово посредничество - специалните форми на финансиране (лизинг, факторинг, форфетинг и др.); иновации в банковите продукти за корпоративни клиенти; участие на институционални инвеститори (пенсионни фондове, застрахователни компании, взаимни фондове); държавното участие - за финансиране в човешки капитал; научни изследвания; гаранционни кредитни схеми; експортно кредитиране; лизингови схеми; участие в рискови фондове и в публично-кредитни институции и др.; чуждестранните източници - привличане на кредити от международните финансови пазари; средства от предприсъединителните фондове, а по-късно – от структурните фондове на ЕС; чуждестранна помощ по различни специализирани програми и проекти;

- наложителна е промяна в самата концепция за бюджетната политика и управлението на държавните разходи. Държавният бюджет да не се разглежда само като инструмент за поддържане на макроикономическата стабилност, а и като инструмент за ефективно разпределение на държавните разходи. От изключително важно значение за постигането на висока ефективност е правилното и ясно дефиниране на стратегическите цели, свързани с държавните функции, идентифициране на програмите за тяхната реализация, ресурсна осигуреност и квалифицирана администрация. Това от своя страна изисква конкретизация на общата стратегия за догонващо развитие чрез разработване на стратегии по отрасли и сектори на икономиката, за развитие на здравеопазването, образованието и науката, инфраструктурата, регионалното развитие и съответни програми за реализация. Целесъобразни са: комплексни координирани действия по всички направления на разходната политика – последователни комплексни реформи в социалното осигуряване и защита, здравеопазването, образованието и т.н.; провеждане на по-активна бюджетна политика и ефективно управление на бюджетните ресурси, съчетавайки целите за икономическа ефективност с тези за социална справедливост;

- основните насоки, в които трябва да се осъществи реформата, за да се постигнат значителни положителни ефекти са промяна във всички стадии на бюджетния процес, в т.ч. бюджетно планиране, утвърждаване, изпълнение и контрол. В основата трябва да стои преходът от планиране на ресурси към планиране на резултати, което предполага ускорено и гъвкаво усвояване на методологията на програмно-целевото бюджетно планиране и преминаване към програмен бюджет; изграждане на ефективна система за финансово управление и контрол на бюджетните приходи и разходи, в която ролята на Сметната палата да се увеличи;

- острата необходимост на този етап от структурна реформа и технологична модернизация налага чрез селективна разходна политика (при предварителен подбор на ключови направления) и определени мерки и механизми да се стимулира внедряването на високите технологии и развитието на регионите и да се търси симбиоза между публичните и частните инвестиции, т.е. взаимна допълнимост и взаимодействие. Държавните разходи в случая ще изпълняват ролята и на катализиращи фактори. Стимулирането да се осъществява чрез координирана парично-кредитна и комплексна бюджетна (разходна и данъчна) политика и да се преследва постигането на взаимно подсилващи се ефекти от различните стимули: финансови, фискални и други.

Начало

[1] Ние никога не сме препоръчвали такива високи бюджетни дефицити за България. Тук само напомняме фактите за някои централноевропейски страни, без да одобряваме подобни екстремални дефицити.

[2] EBRD, Transition Report Update, May 2006, p. 17

[3] По данни на Българската агенция за чуждестранни инвестиции през първото полугодие на 2006 г. инвестициите за покупка на имоти, за наеми и други подобни са били над 550 млн. щатски долара, а в преработващата промишленост около 150 млн. долара.

[4] Към средата на 2006 г. фискалният резерв достигна 5,13 млрд. лева.

[5] Виж например раздел 1.3.1. на първа глава.

[6] Тук и във всички други случаи (като посочените в предходното изложение), когато препоръчваме количествени цели за след 10-20 години, числата са само груби приближения. Колкото по-далечен е времевият хоризонт, толкова по-условни са величините с които се борави. Никой сериозен анализатор не може да твърди категорично сега точно какви ще бъдат тогава темповете на растеж на БВП, равнищата на производителност и конкурентоспособност, обемите на инвестициите, нормите на натрупване и инвестиране и т.н.

Важно изискване към стратегическото целеполагане в икономиката е да се оценят правилно тенденциите, посоката, приблизителната скорост на промените и приблизителните времеви хоризонти за постигане на набелязаните цели. Целите обаче трябва да бъдат достатъчно ясни по своето икономическо и социално съдържание и да не допускат произволни тълкувания. За точните количествени величини ще се произнесе времето.

[7] За по-слабата корелираност държим сметка в целеполагането по нормите на инвестиране. Въпреки предвидените високи темпове на прираста на БВП и тотална структурна и технологична модернизация на икономиката и другите сектори, започвайки от ниско равнище, максималната норма на инвестиране, която залагаме е около 30%. Ако се водехме от традиционните критерии от преди три-четири десетилетия, за такива темпове на прираста на БВП и ниска изходна база, трябваше да препоръчаме норми на инвестиране от 35-40%. Световната практика от предходните десетилетия познава такива норми на инвестиране, особено в източна и югоизточна Азия. Смятаме, че модернизацията на българската икономика ще се осъществи главно с високотехнологични инвестиционни стоки, внасяни от най-развитите страни. Важна роля ще играе и изнасянето на производствени мощности от страните – стари членки на ЕС към новите членове, главно поради по-евтиния труд. Отслабената корелационна зависимост може би ще започне да се проявява по-силно към 2020 г. и през следващите години ще става по-очевидна. Времето и силата на проявление на новата корелираност ще зависят от степента на модерност на новите производствени структури и технологии.

[8] Прираста на БВП изчисляваме като разлика между средногодишния брутен продукт през дадено петилетие (примерно 2006-2010 г.) и същата величина за предходното петилетие (2001-2005 г.). Получената величина делим на инвестициите през даденото петилетие (2006-2010 г.). В случая се абстрахираме от времевия лаг между инвестиции и прираст на БВП. Това би могло леко да занижи резултата, но не и да го деформира изцяло, защото боравим със средногодишни величини за пет години. Тези величини отразяват лага в някаква степен.

[9] Още по-неблагоприятен е резултатът ако изчисляваме коефициентите като отношение между средногодишния прираст на БВП през дадено петилетие и средногодишните инвестиции през предходното петилетие. Трендът е негативен.

[10] За нашите предложения по политиката за създаване на съвременен човешки капитал виж сс. 208-224 в Стратегията.

[11] За нашите препоръки по иновационната политика виж Стратегията – сс. 249-264.

[12] Макар и скромна, някаква техническа база имаше, но след 1989 г., вместо да бъде пригодена към новата пазарна среда, тя беше разграбена и унищожена, а остатъците са вече остарели и негодни за използване. Необходими са много години докато тя бъде възстановена като количество и качество, разбира се, съобразно новите български, европейски и световни реалности. Важното е да се започне – и то бързо и мащабно. Засега това не се прави. Вместо активна държавна политика, съчетана с пазарните реалности, се разчита главно на пазарния автоматизъм.

[13] За подробности виж Стратегията – сс. 285-286.

[14] Доклад на Комисията на Европейските общности пред пролетния Европейски съвет, февруари 2005г.

[15] Вж. Национален доклад за изпълнение целите на хилядолетието за развитие, 2003

[16] Bahram Bekhradnia, директор на Институт за политики във висшето образование, Оксфорд, Великобритания. Вж. Higher Education in Bulgaria: a Review for the Ministry of Education and Science, 2004

[17] Вж. Document of the World Bank, “Bulgaria, Poverty Assessment”.

[18] Bahram Bekhradnia, директор на Институт за политики във висшето образование, Оксфорд, Великобритания, Вж. Higher Education in Bulgaria: a Review for the Ministry of Education and Science, 2004

[19] Вж. В-к “Капитал” , брой 19, май 2005г.

[20] Декларация за общи действия и създаване на единно европейско пространство за висше образование до 2010 г., Болоня, 1999

[21] Вж. например Станев Ст., В. Мирчева и др., Образование за всички (състояние и проблеми) – научен доклад, НИО, София, 2002

[22] Вж. НСИ, Образование в Р. България, 2004.

[23] Закон за насърчаване на научните изследвания, Д.В. 92 /2003 г.

[24] Проект за Национална стратегия за научни изследвания за периода 2005-2010 г. – Вариант декември 2004 г. , стр 3.

[25] Проект за Национална стратегия за научни изследвания за периода 2005-2013 г. стр 3.

[26] По повод Националната стратегия за научни изследвания за периода 2005-2010 г. / Първи вариант/ от наша страна до тогавашния министър на образованието и науката Игор Дамянов бе изпратено становище, в което изложихме вижданията си по проекта. В него категорично заявихме, че разделът засягащ финансирането на научните изследвания не е разработен на необходимото равнище. В новия, втори вариант на стратегията, визиращ периода 2005-2013г., критикуваните пасажи, съдържащи анализ на състоянието и динамиката на относителните дялове на разходите за наука, просто ги няма. А именно подобни записи, разбира се съдържащи точен анализ и оценка на състоянието, както и тенденции при финансирането на научните изследвания, имат място в подобна стратегия. Поради това считаме, че разделът за финансиране на научните изследвания в сегашния вариант на стратегията е влошено копие на предишния.

[27] Закон за насърчаване на научните изследвания, ДВ. 92/2003 г.

[28] Участието на България в рамковите програми на ЕС за изследване и технологично развитие се реализира чрез асоцииране на страната към Пета рамкова програма на ЕС, както и към Пета рамкова програма на Евратом. Последвалите анализи за участието на България в Пета рамкова програма показаха добро равнище на активност на българските учени и приспособяване на националните научни дейности към европейското научно пространство. България изяви интерес за асоцииране и към Шеста рамкова програма на ЕО 2002-2006 г., като за целта бяха одобрени пет национални научни програми в областта на геномиката, информационното общество, технологиите и новите материали, “Българското общество – част от Европа” и космическите изследвания. Тези програми се координират от Национален съвет за научни изследвания. След приемането на Закона за ратификация през февруари 2003 г. приключиха процедурите по влизане в сила на Меморандума за присъединяване към рамковите програми на ЕО. От същата дата България е асоциирана напълно към Шеста рамкова програма за изследване и технологично развитие, както и към Шеста рамкова програма на Евратом.

[29] Приета през август 2004 г.

[30] Единственият сигурен източник за тези средства засега е държавният бюджет. За сравнение, в Швеция, действат около 150 организации за рисково финансиране, които управляват общ фонд от почти 8 млрд. EURO

[31] Според проучване на Economic Intelligence Unit България е на девето място в Източна Европа и на 42-ро от наблюдавани 64 държави в света по индекса e-readiness (е-готовност), който се определя от 2000 г. насам и оценява условията за правене на бизнес в сферата на технологиите.

[32] В посочената класация Естония е на първо място сред наблюдаваните 14 страни от Източна Европа. Естонското правителство е приело като основен приоритет развитието на ИКТ с акцент върху образованието, електронното правителство и обществените услуги чрез разработване и прилагане на държавни програми за създаване на информационно общество и за мобилизиране на дългосрочни инвестиции в образователната система. Статистиката сочи, че близо 45% от населението на прибалтийската държава (1,4 млн. души) използва Интернет. Инфраструктурата е изцяло обновена като степента на високоскоростен достъп до Интернет (особено в образователните институции на всички нива) е сравнима с тази в ЕС. По закон всеки гражданин трябва да има осигурен достъп до публична информация, поради което са изградени 550 публични интернет точки в обществените библиотеки и близо един милион души са били обучени да ползват глобалната мрежа. Електронното банкиране се е превърнало в стандарт, като 95% от всички транзакции се извършват по електронен път. Електронният подпис не е екзотична прищявка – близо половин милион естонци са издали своите лични карти през интернет благодарение на онлайн удостоверението за самоличност.

[33] Развитието на ИКТ пазарите за новите страни-членки на ЕС се движи преди всичко от вътрешни икономически и политически сили, като например е-банкиране и е-правителство (Естония) с фокус към гражданите, е-търговия (Чехия и Словакия) – вътрешна и международна, чрез преки чуждестранни инвестиции и навлизане на ИКТ в традиционните индустрии (Унгария, Полша,Чехия)

[34] ESI е изиграл определяща роля за превръщането на автономната област Баския от една изостанала провинция във водеща (8-ма в Европа) по развитие на информационното общество.

[35] Министърът на финансите я обявява неколкократно през лятото на 2006 г. за главна цел на икономическото развитие. Забележете, главна цел според него е финансовата стабилност, а не качеството на живота на хората! Това е класически пример на подмяна на целите със средствата на икономическата политика.

[36] Това включва и международния морски транспорт с български кораби.

[37] За повече подробности по ограничения достъп до здравна помощ виж т. 1.3.4. в първа глава. Виж също Ив. Ангелов, Бюджетният излишък – основание за гордост или срам, г-н Премиер, в. ТРУД, 19 август 2006 г.

[38] За подробности виж т. 1.3.1. в първа глава и 2.8 във втора глава.

[39] Те смятат, че с масирания внос на инвестиционни стоки се провежда мащабна структурна и технологична модернизация, с която се подготвя скорошно рязко увеличение на производството и на износа, а с това и уравновесен търговски баланс. Бедата е там, че няма нито масиран дълготраен внос на модерни инвестиционни стоки, нито осезаема структурна и технологична модернизация. Доколкото се извършва модернизация, тя е под необходимата интензивност.

[40] Вж: Porter M., The Competitive Advantage of Nations. The Free Press, New York, 1990

[41] По данни на Евростат, ноември 2005г.

[42] Според методологията на Евростат високотехнологичните изделия включват космическа техника, компютри, офис оборудване, електроника, инструменти, фармацевтика, електрически машини и въоръжение.

[43] Средна стойност на привлечените ПЧИ в страната и направените в чужбина, като процент от БВП

[44] Lamy, P.Gynar Myrdal Lecture: Global Governance:Lessons from Europe, November 2005, BIS. Basel,2005

[45] В доклада на Евопейската комисия от октомври 2005 г.:”България: цялостен мониторингов доклад”, са посочени като области, в които са необходими особени усилия. за реформа с цел хармонизиране с изискванията на ЕС в оставащия период преди присъединяването, например, необходимостта от насърчаване на социалното включване или осигуряването на цялостно спазване на стандартите на ЕС в областта на въздушния и морски транспорт и по отношение на индустриалното замърсяване. Същевременно някои области са охарактеризирани като “будещи сериозно безпокойство” и “изискващи незабавно действие от страна на България, за да може тя да се възползва от предимствата на присъединяване към ЕС, но също така и с цел да се запази балансът в Съюза. , а именно:”способността за усвояване на европейски фондове”, определени за български бенефициенти, необходимостта от осигуряване на високо ниво на безопасност на храните и ефикасен и активен метод за борба с корупцията и организираната престъпност.

[46] Blanchard, O.&Giavazzi, F., Current Account Deficits in the Euro Area. The End of the Feldsteian Horioka Puzzle?, MIT WP, N12, 2002

[47] Фискалните правила на ИВС се усложняват и доразвиват поетапно. Договорът за ЕС(1992) въвежда критериите за присъединяване към ИВС (известни като критериите от Маастрихт).Пактът за стабилност и растеж(1997) въвежда постоянни фискални правила за фискална дисциплина на страните-членки на ИВС в съответствие със стабилизационната политика. Пактът за стабилност и растеж повишава изискванията относно мониторинговите процедури като се въвеждат и количествени правила за фискалната консолидация. Страните от ИВС са задължени да представят стабилизационни програми като се ангажират с конкретни средносрочни бюджетни цели. Данните се базират на обща статистическа рамка и се дефинират типови протоколи и процедури за потвърждаване на счетоводните практики на съответните страни.Нарушаването на фискалните правила и наличието на прекомерен дефицит води до прилагане на процедура, според която съответната страна трябва да предприеме корективни мерки. При липса на такива мерки се налагат финансови санкции за нарушаване на фискалните правила на ИВС. Приети са редица решения относно прилагането на фискалните правила като се отчита и състоянието на цикличното развитие в конкретна страна-членка.

[48] Предлаганите реформи на фискалната рамка на ИВС като цяло се отнасят до възможни алтернативи за премахване на 3% ограничение върху размера на дефицата на държавния бюджет спрямо БВП и включват предложения за процедурни реформи относно фискалната консолидация и мониторингай на Общностно равнище, създаването на независим Комитет за фискална политика, определянето на бюджетни цели за еврозоната и др.вж. Buiter,W.and C.Grafe, Patching up the Pact –Some suggestions for Enhancing Fiscal Sustainability and Macroeconomic Stability, In: An Enlarged European Union, CEPR Discussion Paper 3496, 2002, Wyplosz, C., Fiscal Policy Rules and Fiscal Policy Institutions, European Commission, 2002

[49] Размерът му се оценява на 455.35 млн. евро през 2007 г. по цени от 2004 г. Използвайки дефлатора на БВП за периода 2004-2007 г., това ще означава, че бюджетният дефицит за годината ще се увеличи с 513.2 млн. евро или до 2% от БВП.

[50] ДВ 136/18.11.1998 г.

[51] ДВ 153/23.12.1998 г.

[52] ДВ 30/11.04.2000 г.

[53] Създадена с ПМС 180/1.10.1992 и преобразувана в Държавна агенция за българите в чужбина към МС с ПМС 19/21.2.2000.

[54] Създадена като Национално бюро за териториалното убежище и бежанците при Министерския съвет с ПМС 207/01.11.1992 г. и преобразувана в Държавна агенция в съответствие със Закона за бежанците (в сила от 01.08.1999 г.). През 2000 г. бе приет правилникът за устройството на Агенцията за бежанците.

[55] Tinguy, A. Migrations et mobilité, symbole et instrument de la réunification de l’Europe. Migrations. Société, CIEMI, 82, 2004, Paris, France, с. 43-45.

[56] Критерии, определени от Европейския съвет през 1993 г. в Копенхаген, и предвидени в Амстердамския договор от 1997 г. като задължителни за страните-кандидат-членки.

[57] За да се направи дори условна оценка на отражението на емиграцията върху възпроизводството на населението, е необходима редовна статистическа информация за броя и демографските характеристики на емигрантите, както и на имигрантите.

[58] Kinsella, K. and D. Phillips. Global Aging: The Challenge of Success. Population Bulletin, March 2005, Vol.60, с. 13.

[59] Пак там, с. 17.

[60] Сугарева, М. и кол. Развитие на процеса на депопулация на населението в Северозападна България. ЦИН при БАН, 2005 г., с. 63-68.

[61] За промяна на тази ситуация допринесе, от една страна, широката публичност на последните данни за намаление на населението на Испания, Италия, Русия и някои други европейски страни, а от друга – дългосрочните прогнози на Отдела по населението на ООН за 30 и 50-годишен период (които илюстрираха този бъдещ спад в размера на по-голяма част от европейските държави и Япония. Според прогнозата до 2030 г. се очаква населението на 11 страни да намалее с повече от 1 млн. души: начело на списъка е Русия с прогнозиран спад от 12 милиона, следвана от Япония – с 11 милиона души. И, ако за някои страни като тези от Южна Африка, основен източник на спада е високата смъртност от СПИН, то за европейските държави такъв източник е свитото възпроизводство и ниската раждаемост). Източник: Kinsella, K. and D. Phillips. Global Aging: The Challenge of Success. Population Bulletin, March 2005, Vol. 60, с. 17.

[62] По данни на НСИ, Преброяване на населението през 2001 г.

[63] Girard, A. L’Institut National d’études démographiques. Histoire et Développement. INED, Paris, 1986, с.77.

[64] UN Population Division, United Nations Expert Group Meeting on Policy Responses to Population Ageing and Population Decline. Цитирано по: Bongaarts, J. Population Aging and the Rising Cost of Public Pensions. Population and development review, 30(1), 2004, с. 17.

[65] Пак там, с. 21.

[66] Цитирано по Spielauer, M. and al. The Contextual Database of the Generations and Gender Program in Bulgaria: Conceptual Framework and Overview of the Bulgarian Context as to the Central Database Topics. MPI, Germany, 2005, с. 12-14.

[67] Сугарева, М. Съвременната политика за семейството в Европа и България. Население, Юбилеен брой, 2000, с.142-145.

[68] Сугарева, М. Пак там, с. 144.

[69] В договора от Амстердам (1997 г., в сила от 1.05.1999 г.) в тези права се включва заетостта, условията на живот и труд, социалната защита, обществения диалог и борбата със социалната изолация.

[70] Днес делът на обхванатите деца под 3 години варира между европейските страни – от 3% в Гърция до над 60% в Дания. Цит. по Spielauer, M. and al., с. 28-29. Тази препоръка важи и за страните-кандидати като България. Според направената от автора оценка през 2003 г. делът на обхванатите у нас деца под 3 години е бил 10,5%.

[71] Пак там, с. 28.

[72] При това от гледна точка на демографията, дори и тоталният коефициент за плодовитост не е идеален измерител на раждаемостта, защото той е моментен измерител. Той показва условно какъв би бил средният брой деца на една жена, които тя би имала през целия си живот, ако повъзрастовата плодовитост не се измени в бъдеще спрямо наблюдаваната през съответната година, за която е изчислен показателят. Най-коректен измерител е показателят за крайното потомство на една жена от дадено поколение, който може да се изчисли само за поколенията жени, излезли от фертилна възраст. С други думи, днес може да се изчисли такъв показател за жените, родени преди 1955 г. (защото те вече са навършили 50 години и са преминали условната горна гранична възраст за демографско възпроизводство. Доколко се е изменило равнището на реалната раждаемост, може да се съди по сравнението на този показател за различните поколения (само назад във времето).

[73] Действащи от началото на 70-те години на миналия век и регулирани от съответния Кодекс на труда.

[74] Според действащия дотогава закон той бе диференциран според поредността на раждането по следния начин: 120 дни за първо дете, 150 - за второ, 180 - за трето и 120 за четвърто и всяко следващо.

[75] Вместо – с пълната работна заплата на заетата., както бе според отменения закон.

[76] НСИ. Малките и средни предприятия в Република България (Статистически анализ), С., 2004, с. 45 и с. 85.

[77] В сила от 1.04.2002 г., който отмени Указа за насърчаване на раждаемостта от 1968 г.

[78] Който през 2002 г. бе 150 лева, за 2005 г. – 200 лева.

[79] Кодекса за социално осигуряване.

[80] Размерът на месечните помощи за дете до навършване на 18 години за 2002 г. е 15 лв., а за 2005 – 18 лв.

[81] Според приетите изменения в Закона за семейни помощи за деца, ДВ, бр. 69 от 2004 г., в сила от 1.01.2005 г.

[82] Наредба на Министерство на народното здраве и социалните грижи 2/1.2.1990 г.

[83] В сила от 2.08.2002 г.

[84] Виж например, UN. Programme of Action of the UN International Conference on Population and Development, Cairo, 1994. http://www.iisd.ca/Cairo/program/p00000.html.

[85] ДВ 70/2004, в сила от 1.01.2005 г., с който се отмени закона за народното здраве от 1973 г.

[86] Изменян и допълван през следващите години, включително и заглавието, което бе променено на Кодекс за социално осигуряване през 2003 г.

[87] ДВ 70/1998 г.

[88] ДВ 41/1985, изменен ДВ 63/15.07.2003, глава 7 „Отношения между родители и деца”.

[89] Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, ДВ 115/1995 г.

[90] НСИ, Преброяване на населението, т. 6, кн. 2, с. 26.

[91] Spielauer M. and al., с.

[92] По данни на НСИ, Здравеопазване, 2001- интензитетът на умиранията от болести на кръвообращението у нас е 967,3 на 100 000 умирания през 2003 г. (при стандартизиран показател за ЕС през 2000 г. – 248), а интензитетът на новообразуванията е съответно 202 за България през 2003 г. и 183,6 за ЕС през 2000 г.

[93] Spielauer, M. and al., с. 45.

[94] Направените изчисления по данни на НОИ за броя на инвалидите през 1992 и 2001 г. по групи инвалидност (Статистически справочник 1983-2003 г., С., 2004, с. 51-52) показват, че равнището на обща инвалидност се задържа на 3,46-3,37% от населението на възраст над 16 години през посочения период, главно за сметка на намаляващия дял на инвалидите от ІІІ^та група, но дяловете на другите две групи инвалидност са нараснали съответно от 0,87 на 1,2% за І^ва група и от 0,3 на 0,36% за ІІ^ра група инвалиди.

[95] Годишен отчет на НЗОК за 2000 г., с. 51.

[96] Spielauer, M. and al., с. 45.

[97] По данни на Population Reference Bureau. 2001 World Population Data Sheet. http://www.oecd.2001 World Population Data Sheet, през 2001 г. тотален коефициент на плодовитост (TFR) под равнището на просто възпроизводство имат 65 от страните в света. Между тях са 40 страни от 42-те държави в Европа. „През същата година страните с TFR под 1,5 са 29 и правителствата на повечето от тях считат тези равнища за твърде ниски.” Източник: McDonald P. Low Fertility Not Politically Sustainable. с. 2-3. http://www.demography.anu.edu.au/VirtualLibrary/ConferencePapers/IUSSP2001/.

[98] Официални данни за структурата на разходите на НОИ по групи разходи бяха публикувани за пръв път през 2004 г. и обхващат периода 1992-2003 г. 1998 г. беше избрана като допълнителна година, за да може да се направи сравнение в международен мащаб (вж. таблица 2).

[99] Виж Раздел 1.2.8. Поради липса на информация в тази съвкупност тук не бяха включени Румъния, Сърбия и Черна гора, Словения и Унгария (за последната може да се каже, че през 2000 г. делът на социалните разходи в БВП е бил 20,04%); поради същата причина и периодът на анализ е далеч по-кратък от възприетия дотук в изложението.

[100] Борисова, К. Остаряване на населението. Отражение върху икономически активното население на България. АИ „Проф. Марин Дринов”, 2005, с. 100-105.

[101] По формулата: K¹ - K⁰ =Σ{K⁰_x_,_s*[C¹_x_,_s - C⁰_x_,_s]+C⁰_x_,_s*[K¹_x_,_s - K⁰_x_,_s]+[K¹_x_,_s - K⁰_x_,_s]*[C¹_x_,_s - C⁰_x_,_s]}, където с горен индекс 1 и 0 са обозначени съответно крайната и началната година на периода; K е общият коефициент на активност на населението (общо и за всеки пол поотделно); K_x_,_s е специфичният коефициент на активност на лицата от възрастовата група (х) и пол (s); а C_x_,_s е относителният дял на лицата от възрастовата група (х) и пол (s) в общия брой на населението в трудоспособна възраст.

[102] Виж раздели 1.3.10 и 2.12.

[103] През май 2004 г. със заповед на министър-председателя на страната е създадена експертна работна група за изработване на проект на Национална стратегия по демографските въпроси на Република България. Виж: Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към МС, БАН, НСИ, Фонд на ООН за население. Демографско развитие на Република България. С., 2005, с. 7-9.

[104] За целите на изследването акцентът се поставя върху публичните финанси и кредитирането (чрез финансовите пазари и посредници) като важни компоненти на финансовата система и със значително въздействие върху реализирането на стратегическите цели.

[105] Тази проблематика е слабо разработена в макроикономическата теория и в моделите на икономическия растеж не се предава самостоятелно значение на финансовия сектор. Изследванията на Световната банка и МВФ (R.Levin, А. Demirquc-Kunt et a’l) доказват наличието на силна корелация между степента на развитие на финансовата система и равнището на икономическото развитие. Емпирично се доказва пряката връзка на показателите за финансово развитие (монетаризация на стопанския оборот, равнище на финансовите активи и капитализация на фордовия пазар) с устойчивия икономически растеж. Чрез многостранови сравнения е установено, че страните, провеждащи последователна политика, с която се подкрепя развитието на финансовите пазари, регистрират по-значително икономическо развитие. (“Развитие на финансовите пазари", Inter-American Development Bank, Washington 1998). Други автори са на противоложната позиция, считайки, че финансовите услуги и инструменти се развиват благодарение на растежа на реалния сектор и в отговор на неговите потребности, т.е. финансовото развитие е следствие. Съществува и компромисно становище, че финансовият сектор има значение, но не бива да се преувеличава.

[106] За подробности относно функционалния подход виж Levin R., Financial Development and Economic: Growth Views and Agenta, Journal of Economic Literature, 1997,№35

[107] За повече подробности свързани с тези въпроси виж Вл. Владимиров “Развитие на финансовия сектор и икономически растеж”, Сборник с доклади от научно-практическа конференция “Финансовата и счетоводна теория и практика в процеса на присъединяване към Европейския съюз”, В., 2005, стр. 9-22

[108] Данните за новите страни-членки на ЕС и за Еврозоната са за 2003 г. (Икономиката на България 2004” – доклад на ЦИР)

[109] У нас пазарната капитализация за 2005 г. почти се удвои в сравнение с 2004 г.и достигна показателите на някои страни от новите членки на ЕС, но тава се дължи преди всичко на пуснатите акции на БТК на борсовия пазар.

[110] Balassone, F. and Francese M Cyclical asymmetry in fiscal policy, debt accumulation and the Treaty of Maastricht. Banca d” Italia (2004); Coricelli F. and Ercolani V. Cyclical and Structural Deficits on the Road to Accession: Fiscal Rules for an Enlarged European Union, DP3672, Center for Economic and Policy Research, 2002

[111] М. Нейчева “Дискреционна фискална политика и макроикономическа динамика”, Сборник доклади от научно-практическа конференция, В., 2005.

[112] Държавните разходи са по-волатилния компонент (стандартно отклонение 3,8%) от приходите (стандартно отклонение от 1%.)

[113] Изследвания на Федералния резерв показват, че когато този дефицит стигне 5% от БВП се отключват много негативни процеси, които водят до обезценка на валутата с 40% и забавяне на икономическия растеж.

[114] Ярък пример и аргумент в подкрепа на това твърдение е отмяната на данък наследство заради интереса на един човек.

[115] Структурата на финансово-кредитната система е важна за икономическото развитие, но нейният тип (bank-based или capital-market-based) сам по себе си не определя темповете на икономическия растеж. По-важно от структурата на тази система е общото равнище на нейното развитие. Банките имат по-добри възможности да функционират и в по-неблагоприятна среда, което обяснява и доминирането на банките над капиталовия пазар в икономиките в преход.

[116] За повече подробности виж И. Крайнинска “Развитието на банковия сектор у нас – състояние и проблеми” сп. «Банки, инвестиции, пари», кн. 10/2005

[117] През м. април 2004 г. влязоха в сила промени в Наредба 9 на БНБ, съгласно които кредити, просрочени над 90 дни се провизират 100%; от 1 юли 2004 г. се въведоха задължителни резерви от 4% върху депозитите със срок над 2 години; от 1 септември с.г. в МЗР се включват само 50% от касовата наличност на банките; от 1 април 2005 г. се разрешава месечен темп на растеж на кредитите в размер на 2% ; към края на 2005 г. отново се промени Наредба 9 и се въведоха по-високи проценти на провизиране само за потребителските кредити др.

[118] Външният дълг на търговските банки през 2004 г. нараства почти два пъти спрямо 2003 г.и достигна 1 128 млн.евро, а през 2005 г. е вече 2 522,3 млн.евро, в т.ч. краткосрочен - 1 695,2 млн. евро (само заеми 156,6 млн.) и дългосрочен – 1 827,1 ( заеми – 820,4 млн.) В банковите пасиви се забелязва трайна тенденция на нарастване на относителния дял на дългосрочните заемни средства от банки.

[119] Голяма част от консумираните блага се потребява на кредит, което налага производителите също да увеличават ползването на кредити. Тази верига отношения се изгражда целенасочено, за да може растежът, потреблението и социалният статус на обществото да се контролират в допустимите граници и да не се натрупват напрежения.

[120] 95% от банковия ни сектор е собственост на чуждестранни инвеститори, а най-големите български банки принадлежат към международни финансови групи.

[121] Относителният дял на депозититe от нефинансови предприятия, домакинства и НТООД в общия обем на привлечените средства (депозити) през 2005 г. е 62,6% (18 417 212 хил.лв., в т.ч. 11 734 665 хил.лв. от населението). Само около половината от тях (52%) са депозити с договорен матуритет, а останалите – са овърнайт депозити.

[122] В ЕС са въведени кредитни регистри и обединена система, следяща състоянието на всички вземания, просрочия и лимити. В Белгия през 2003 г. бе приет Закон, който забранява на банките да отпускат каквито и да са средства на физически лица и на фирми с просрочени задължения. Такъв закон съществува и в САЩ от 1998 г. Рестриктивни мерки по отношение на неизправни длъжници са задължителни при всяка икономика, ориентирана към авансово консумиране на блага.

[123] В това число: кредити под наблюдение - 4,04%; нередовни – 1,41% и необслужвани – 2,24%. Провизиите съставляват 3,49%..

[124] В търсенето на отговор в съвременното стратегическо мислене вече се появиха нови теории, в т.ч. теория на хаоса, теорията за все по-нарастващи доходи от мащаба и други. (За повече подробности вж. Ст. Панчев “Теория на хаоса” – раздел “Икономика и управление”.)

[125] Ж. Аройо «Да уловим духа на новото при функционирането и управлението на икономиката» , сп. «Понеделник», кн.5/6, 2004, стр. 46

[126] За решаването на стратегическите задачи на страната е необходимо структурно-функционално преустройство на създадената система за управление и привеждането й в съответствие със съвременните изисквания за управление, в частност: да се разделят стратегическите и тактическите компоненти с оглед разтоварване от изпълнение на рутинни управленски функции и едновременно разширяване самостоятелността при решаване на оперативни въпроси и текущи проблеми; формиране на център за приемане на решения относно стратегическото развитие, основните насоки и приоритети, възможностите да се реализират мащабни и комплексни задачи; създаване на проходимост на управленските канали чрез координиране и съгласуване дейностите на всички ешалони на властта; установяване на ефективна система за разпределение на отговорностите и пълномощията между регионалната власт и центъра; между регионалната власт и общините и взаимно допълване между общонационалното и регионално развитие; създаване и укрепване на механизмите за участие на регионалната власт в общонационалната политика.

[127] Гидънс А. “Третият път” , С., 1999, стр.23

[128] Ефективността означава полезност, резултатност с различни измерения – икономическо, социално, екологическо, политическо, военно.

[129] У нас чрез предприсъединителната програма МАТРА и програма ФАР бяха разработени проекти относно планирането и съставянето на бюджета и изграждане на информационна система за финансово управление в бюджетния сектор. През 2001 г. започна подготовката за въвеждане на програмното бюджетиране и вече се разработиха пилотни бюджетни програми в МТСП, МТС, а през 2005 г. и в Министерството на науката и образованието. В Европа водещи страни в програмното бюджетиране са Холандия и Швейцария, а световните стандарти в модерното бюджетиране принадлежат на Австралия и Нова Зеландия. За повече подробности виж Т. Владимирова “Ефективност на държавните разходи и актуалността на програмното бюджетно планиране” , Сборник с доклади от научно-практическа конференция, В., 2005

[130] Увеличеният дефицит по текущата сметка може да доведе до остри проблеми в разходната политика, в т.ч. до орязване на социалните разходи (здравеопазване, образование и т.н.) и други отрицателни ефекти.

[131] Системата за управление включва: зафиксирани писменно или използвани на практика процедури и политики, средства за контрол на отчетността и административен контрол, управленски информационни системи, стратегическо и оперативно планиране, бюджетиране и др.

[132] Фискалната система е надстройка на бюджетната система.

[133] В. Стоянов “ Свободната пазарна икономика Мит и реалност” , 2000 г., стр.188

[134] Публичното пенсионно осигуряване се основава на интензивни преразпределителни процеси и като краен ефект е възможно облагодетелстване на едни за сметка на други. Частното осигуряване задържа преразпределителните процеси, постига се по-голяма еквивалентност между вноски и пенсии и по-голяма индивидуална сигурност, но се губи обществения ефект.

[135] При раждане на дете се получава помощ от 140 евро, а при близнаци - три пъти повече. Ако наред с родителите за детето се грижи и друг човек, всеки получава около 300 евро месечно и още 85 евро, ако в семейството има още дете до 3 години. Когато за детето са нужни специални грижи, този който ги осъществява получава по 140 евро месечно. В особени случаи родителите могат да разчитат на допълнителна поддръжка въз основа равнището на дохода, но не повече от 135 евро месечно. (В-к “Русия”, 3-9 юни 2005 г.)

[136] По данни на експерти размерът на нерагламентираните плащания на населението в болниците достига до 50% от всички здравни разходи у нас. (Вж. Д. Петров “Концепция за развитие на НЗОК и задължителното здравно осигуряване в Република България за периода 2003 – 2005 г.”, НЗОК, С.)

[137] Привържениците на идеята, че медицинският пазар е конкурентен считат, че ако хората бъдат задължени да понасят по-голяма част от разходите и ако разходите на болниците се изплащат по начин, който да дава стимул на последните да бъдат ефективни и да намаляват издръжката си, общите разходи ще бъдат ограничени. Привържениците на обратното мнение - че пазарът не е конкурентен – смятат, че разходите следва да се контролират чрез регулиране. Повечето икономисти са скептично настроени относно възможностите на регулирането на толкова сложен пазар и предлагат по-ефективен подход - промяна на методите, чрез които се доставят лекарства и грижи и по-конкретно в по-широкото използване на организациите за поддържане на здравето.

[138] Плоският данък е въведен в някои страни от ЦИЕ (Естония, Латвия, Русия, Сърбия, Словакия и Украйна). В други страни също политически и експертни кръгове предлагат неговото въвеждане. В Унгария се предлага 30% върху личните доходи при максимална пределна ставка от 38%; Германия – 30% за личните и корпоративни доходи при максимална ставка съответно от 45% и ефективна корпоративна ставка от 38,3% (базова ставка от 25% комбинирана с 13,3% за общините); в Испания – 30% плосък данък за личните доходи при максимална данъчна ставка от 45%.

[139] В началото на тази година се направиха изявления от високопоставени финансисти за увеличаване на ДДС. Вероятно с това се цели увеличаване на бюджетните приходи и/или на експорта с цел намаляване дефицита по текущата сметка. Това би било целесъобразно, но само при условие, че се въведат диференцирани ставки по ДДС.

[140] За повече подробности виж Р.Георгиев «Паричната политика като изкуство на баланса», С., 2004, стр.22-23

[141] Комисията Брундланд 1987 г. определя устойчивото развитие като “развитие, което отговаря на потребностите на сегашното, без да пречи на способността на бъдещото поколение за задоволяване на своите потребности”.

[142] За повече подробности виж Р.Георгиев «Паричната политика като изкуство на баланса», С., 2004, стр.22-23

[143] Операциите по замяна на българските Брейди облигации бяха самоцелни и отрицателните ефекти са по-големи от положителните (подобряване на дълговите показатели и повишен кредитен рейтинг).

[144] Г. Колодко “Глобализация и экономический рост”, сп. “Мир перемен”, 2004, стр.147

[145] Сам по себе си притокът на чуждестранни преки инвестиции (респ. засилване присъствието на чуждестранни компании на националния пазар) не гарантира прогрес и ускоряване на икономическия растеж. Често пъти те използват новите пазари за удължаване жизнения цикъл на своите продукти, който е силно скъсен в резултат на ускорената “канибализация” на продуктовата гама. Понякога те просто свидетелстват за слабост на националните компании и за това, че тяхната продукция не е в състояние да удовлетвори даже и вътрешното търсене. Необходими са редица предпоставки и условия и национална отговорна политика по отношение на ПЧИ, за да се генерират положителни ефекти.

[146] Има остра необходимост да се изясни моделът на развитие към който се стреми страната ни. На настоящия етап по-скоро се приема моделът на съвременния неоконсервативен либерализъм, характерен за англосаксонския свят, а се прави опит да се внедри европейското законодателство и това създава много проблеми. Освен това догонващото развитие трябва да се реализира с мерки и инструментариум, характерни за ЕС и развитите страни, но това предполага икономическа и предприемаческа култура, каквато у нас няма и предлаганите мерки и инструментариум трудно ще заработят. Нужна е концентрация върху създаването на стратегическо виждане за бъдещото на страната и нейното място в ЕС. (За повече подробности по тези проблеми вж. цитираната статия на Ж. Аройо в сп. “Понеделник” кн.5/6, 2004, стр.38-52)

[147] В САЩ на всеки пет години се ликвидират около 35% от МСП и 16% от големите компании. (Bernard A. B. and Jensen J. B. Who Dies International Trade, Market Structure, and Industrial Restructuring // National Bureau of Economic Research Working Paper. № W8327 June 2001)

[148] Изследване на ЦИР и агенция “Витоша рисърч” показва, че 17,6% от предоставените банкови кредити на МСП са със срок от 3 до 5 години. “Условия за финансиране на МСП в България”, С., 2001, стр.17

[149] 14% от желаещите да получат потребителски кредит е с цел да стартират собствен бизнес, а 13% - за да го развият. (Данните са от изследване на GFK, направено по поръчка на Българо-американската кредитна банка, 2003.)

[150] Тенденциите във възрастовата структура на предприемачите у нас са много неблагоприятни. Предприемачите до 40 години трайно намаляват ( до 30 г. - от 22% през 1991 г. намаляват на 9% през 2004 г.; от 31 до 40 г. - съответно от 39% на 27%), а тези над 40 г. се увеличават и то преди всичко тези от групата над 50 г., които стартират като безработни. При решаващата роля на иновациите и внедряването на информационните и комуникационни технологии на съвременния етап това определено ни обрича на изоставане в конкурентоспособността на МСП.

[151] За повече подробности от такава необходимост виж “The portable MBA in strategy , WILEY, 2002, p.327 – 357.

[152] В Правилата на Общността (т.нар. хоризонтални правила) държавните помощи за МСП са към специфичните категории помощ и субсидирането им е едно от малкото изключения, което “не се счита за нарушение на принципите за лоялна конкуренция”. (The Sixcth Report of The European Observatory, 2000, р.115)

[153] При краткосрочното финансиране най-нискорисковите кредити се преместиха непосредствено на пазарите на краткосрочните търговски заеми, а при средносрочното финансиране се появиха нови финансови инструменти, предлагани от инвестиционните банки на националните и международни пазари.Така например емитираните евродоларови средносрочни ноти (medium-term notes) само за периода от 1981 – 1992 г. се е увеличил 40 пъти.

[154] Премахването на облекченията за минималните задължителни резерви при депозитите над 2 години ще се отрази върху потенциала за дългосрочно кредитиране.

[155] Базел ІІ съдържа три стълба: първия – капиталовия стълб (запазват се изискванията за капиталова адекватност, но се променя определянето на кредитния риск и от това произтичат преимущества за чуждестранните банки в страните в които те доминират); вторият стълб е свързан с банковия надзор и третия – повишаване на прозрачността.

[156] Към 2003 г. т.нар. “лоши кредити” в Европа достигат 8-9%, а в САЩ – 15%. У нас те също нарастват и както вече посочихме през 2005 г. са 7,7%.

[157] Вж. Effenberger, D., Credit derivatives Implications for credit markets, Deutshe Bank Rescarch, July 2003; Credit Approval Process and Credit Risk Management (Guidelines on Credit Risk Management), OeNB и FMA, 2005

[158] Бързите темпове на развитие на електронното банкиране се дължи най-вече на относително ниските разходи за извършване на банковите операции в сравнение с традиционното банкиране. Интернет-банкирането у нас (независимо от големия ръст през последните години) заема около 1% от транзакциите както по брой, така и по стойност.

[159] Все по-често обаче на ръководствата на банките се налага внимателно да преразглеждат стратегическите си планове, подлагайки на съмнение концептуалните основи на политиката на сливане и пазарна експанзия. В хода на много изследвания е доказано, че влиянието на интегрирането на банките върху разходите е твърде ограничено и това поставя под съмнение целесъобразността от консолидация (даже за банките, действащи на едни и същи пазари) от гледна точка на съотношението цени/разходи. Paul H. Allen “Reengineering the Bank”, McGraw-Hill, 1997, р.114

[160] За повече подробности виж И. Крайнинска «Кредит и държавно участие», Икономически изследвания, 1998, кн.1

[161] Със Закона за банките бе регламентирана единствено дейността на взаимоспомагателните кредитни кооперации на частните земеделски стопани и земеделски производствени кооперации. Чрез тези структури се разпределят и използват отпуснатите средства за земеделското производство от ЕС.

[162] Съществува и друго становище – тази банка да бъде създадена с акционерното участие само кооперациите. Аргументите в подкрепа на нашето становище са: възможност за контрол от страна на държавата (с участието на БНБ, Министерство на финансите и Министерство на земеделието и горите) по отношение на кредитната й политика; банката да притежава монопол върху отпусканите от държавата преференциални заеми за земеделието; при необходимост да рефинансира кредитните кооперации. Освен това по-голяма е възможността такава банка да осигурява допълнителен ресурс както чрез емисия на ценни книжа на капиталовия пазар, така и на междубанковия пазар.

[163] В САЩ всяка пета американска банка извършва лизингови операции.

[164] Към края на миналия век инвестициите чрез рискови фондове в САЩ са около 630 млрд. щ.д., а в Европа – над 90 млрд. В ЦИЕ ролята на рисковия капитал непрекъснато нараства. (По данни на European Venture Capital Association – 2001)

Някои важни параметри на макроикономическата стабилност в България

Показатели

Инфлацията в България и други ЦИЕ страни

Баланси на консолидирания бюджет в България и други ЦИЕ страни

Държавни разходи в консолидираните бюджети на България и други ЦИЕ страни

Вътрешен кредит в България и други ЦИЕ страни

Лихви по кредитите в България и други ЦИЕ страни

Широки пари в България и други ЦИЕ страни

Баланси на текущата сметка в България и други ЦИЕ страни

Външнотърговски баланси в България и други ЦИЕ страни

Отношение между прираста на износа и на БВП в България и други ЦИЕ страни

Преки чуждестранни инвестиции в България и други ЦИЕ страни

Общи валутни резерви на България и други ЦИЕ страни

Общ външен дълг на България и други ЦИЕ страни

Относителен размер на общия дълг в България и други ЦИЕ страни

Отношение между общия външен дълг и износа в България и други ЦИЕ страни

Обслужване на дълга в България и други ЦИЕ страни

2.2. Политика на натрупване и инвестиции във физически капитал

Норми на натрупване и на инвестициии

/% от БВП/

Показатели

Необходими инвестиции за конкурентоспособен растеж в България

Периоди

Прираст на БВП в съпост. цени средно-год. - %

БВП в съпост. цени -средно-год.-млрд. лв.

Норма на инвести-ране -средногод. - % от БВП

Прираст на инвес-тициите в съпост. цени -средногод.-%

Инвести-ции в съпост. цени -средногод.- млрд. лв.

Коефици-ент на прира-стна капитало-емкост

2001-2005

5,0

33,8

21,7

9,0

7,3

4,5

2006-2010

7,8

45,1

26,0

10,1

11,8

3,3

2011-2015

7,6

64,4

29,8

10,2

19,2

3,9

2016-2020

6,4

87,8

30,0

6,5

26,3

4,7

2001-2010

5,6

39,4

23,9

10,2

9,6

4,3

2011-2020

7,0

76,1

30,0

9,1

22,8

4,3

2001-2020

6,3

57,8

28,0

-

16,2

-

ж. Създаване на условия за сключване на договори за извънболнични, домашни и стационарни грижи с диспансери, хосписи и форми на интегрирани грижи.

ð Пенсионерите и лицата с ниски доходи да се освободят от потребителски такси.

Източник
на финансиране