Съдържание

ГЛАВА ТРЕТА

КОНЦЕПТУАЛНА СЪЩНОСТ И ДЕФИНИРАНЕ НА НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ ЗА ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

3.1. Нарастваща потребност от национална стратегия за социално-икономическо развитие на всяка страна в съвременния свят

3.2. Функционална роля, концептуална същност, принципно съдържание и дефиниция на националната стратегия за обществено-икономическо развитие на всяка страна

3.3. Характеристика на националната стратегия за догонващо социално-икономическо развитие в съвременния свят

Във вече публикувания колективен научноизследователски проект “Икономиката на България и Европейският съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 година”[1], както и в настоящия, който е негово логическо продължение, основното понятие е “стратегия за догонващо икономическо развитие”. В отделните части и на двата проекта понятието е изяснявано предимно “в движение”, от гледна точка на съответния разработван аспект. Обаче цялостна и завършена дефинировка на това понятие липсва. Това не е случайно. Всъщност в научната литература все още не е задоволително изяснена и формулирана концептуалната и специфичната същност на различните по тип и обхват стратегии, не е разкрито мястото и ролята им в комплексния политико-икономически инструментариум на обществено-икономическо развитие, тяхното съдържание и функции.

В практическия икономически живот, понятието “стратегия” не е, разбира се, ново. Особено на фирмено равнище планирането и ефективното влагане на всяка по-дългосрочна инвестиция не би било възможно без съответно познаване и реализация на практическата функция на това понятие. През последните 10-15 години все повече сфери от обществено-икономическата действителност проектират бъдещото си развитие върху възможно по-дългосрочни разчети и програми. Така понятието “стратегия” започна да навлиза ускорено в деловия, политическия и научния език като аналитичен, прогнозен и програмен инструмент за перспективно развитие на различни обществено-икономически дейности в микро-, регионален и макрообхват. Въпреки това обаче, в идейно-концептуалните представи относно необходимостта, ролята, екзогенния функционален контекст, хоризонта, целите, принципното съдържание и методологията за разработване на стратегически програми за развитието даже на един и същ тип дейности съществуват големи различия, празноти и противоречивост. Това обезсилва приложно-инструменталната стойност на този тип инструмент. Наред с естествената специфика в обхвата и съдържанието им, произтичаща от конкретните по вид и мащаб дейности, стратегиите като инструмент особено на макроравнище съществено се различават поради теоретически неизяснената им концептуална функция, приложен потенциал и подходи за разработване. И до днес стопанската практика не разполага с теоретични и приложни знания, които могат надеждно да обслужват стратегическите анализи, прогнози и проектиране на дългосрочното стопанско развитие на всички равнища и най-вече в макромащаб. Дори в развитите страни понятието «стратегия» на макроравнище не е удовлетворително изяснено върху единна и непротиворечива основа. Все още не е създадена единна теоретична система от знания относно необходимостта, ролята и същностните субекти на стратегическото прогнозиране и проектиране на обществено-икономическото развитие на всички нива. Не е разкрито функционалното място на националната стратегия като специфичен алгоритъм и инструмент на цялостната държавна политика на обществено-икономическо развитие. Не са изяснени определящите в перспектива параметри на динамичния глобален контекст на националната стратегия, както и методологическите подходи за успешно разработване на конкретното й съдържание. Не са отграничени общовалидните (т.е. принципните) и специфичните (съобразно с националните дадености и условия) елементи на националната стратегия. От обстойно изясняване се нуждаят нейните институционални, информационни, организационни, научни, иновационно-приложни и прочие аспекти. Не е случайно, че дори в най-влиятелните теоретични школи и концепции за развитие на икономиката досега, понятието «стратегия» не фигурира като инструмент, а и въобще като термин. Това само означава, че според идейно-концептуалната философия, върху която са изградени, подобен инструмент не е полезен за постигане на по-благоприятни стопански резултати.

Много са основните въпроси, от чието удовлетворително изясняване най-напред зависи пълноценното изготвяне и реализиране на всяка стратегия като активно средство за по-ефективно развитие на обществено-икономическите процеси. Обстойното им разработване е дълг на цялата икономическа теория. Като изходна точка за много по-ограничената задача в тази част от колективния проект, тук е достатъчно да се маркират само най-важните.

На първо място е необходимо да се даде ясен аргументиран отговор на въпроса, може ли една съвременна икономика и конкретните й дейности да се развиват конкурентоспособно в глобализиращата се конкурентна среда без стратегическа програма за развитие? Кои обективни обстоятелства налагат все по-широката употреба на този инструмент през последните години? На какви основни изисквания трябва да отговаря всяка стратегия, за да е възможно по-адекватна и ефективна? Освен естествените специфични различия, съществуват ли общи (концептуално единни) характеристики и правила за изготвяне, изисквани от обективните реалности, без чието разкриване, формулиране и съблюдаване микро- и макростратегическите програми за развитие в една икономика не могат да са пълноценни? Необходима ли е единна теория и дефиниция на понятието «стратегия» за развитието на всяка икономика и съответно на конкретните й дейности, като специфичен аспект на цялостната теория за обществено-икономическото развитие в света и която (теория) би увеличила продуктивността на всяка стратегия? Между стратегиите на конкретните стопански (фирмени) дейности, както между тях и националната стратегия за развитие на икономиката има ли и трябва ли да има взаимна връзка и обусловеност? Ако, по-нататък, например ЕС като единно наднационално стопанско-политическо пространство има общо законодателство и обща стратегия за икономическото си развитие, необходима ли е специфично национална икономическа стратегия за всяка от страните-членки? Ако да, националните стратегии на страните-членки в какви основни насоки и ограничения трябва да удовлетворяват общите изисквания и в какви - специфично националните?

Задачата на тази част от общия проект е: а) да очертае и аргументира в контекста на качествено новите глобални стопанско-политически реалности нарастващата потребност във всяка страна от разработването и реализирането на единна национална стратегия за социално-икономическо развитие;  б) да допринесе за постигане на по-висока яснота и определеност на концептуалната същност и общовалидните основни изисквания, функции, принципно съдържание и базови елементи на една достатъчно далновидна, комплексна и продуктивна в съвременния свят национална стратегия. Без удовлетворяването на тези изисквания стратегията не би могла да бъде адекватен инструмент за анализи, оценки, прогнози и макропрограмиране на националното обществено-икономическо развитие в глобализиращото се пространство на 21-ви век; в) да открои в глобалния и концептуалния контекст по-значимите специфични отлики и характеристика на всяка национална стратегия за догонващо социално-икономическо развитие, в т. ч. и на България.

Начало

3.1. Нарастващата потребност от национална стратегия за социално-икономическо развитие на всяка страна в съвременния свят

До около средата на 20-ти век относителната бавност на икономическите процеси позволява перспективното им развитие да се проектира и осъществява предимно чрез конкретната организация, технология и методи на фирменото планиране върху основата на мениджърските очаквания, предварителните хоризонтални итерации и пазарно-ценовото договаряне. До тогава изготвянето на национална стратегия в пазарните икономики за по-дългосрочно, по-координирано и по-комплексно макроикономическо развитие се приемаше от деловите и научните среди като принципно недопустима и вредна етатистка практика. Естествено за подобно разбиране допринасят и съответните идеологемни постулати на неокласическата парадигма. Но неочаквано зародилите се тъкмо през четиридесетилетното следвоенно и сравнително стабилно икономическо развитие съществени макроструктурни напрежения в индустриалните икономики доказаха отново (след Голямата депресия) неспособността на класическия пазарен механизъм и на базираното върху него микропланиране да решава подобен тип проблеми на развитието. Или макар непряко, напреженията подсказваха, че по отношение на макропроблемите на развитието, използваните до тогава подходи, алгоритми и организационни технологии на фирменото прогнозиране и проектиране на развитието са вече недостатъчни. Чрез тях повече не можеха да се предвиждат и своевременно отчитат новонастъпващите съществени изменения в макромащаб с оглед трансформирането им в позитивни фактори на развитието съобразно с предизвикателствата на утрешния ден.

Макроструктурните напрежения откроиха пред пазарните икономики по онова време необходимостта от провеждане на широкомащабни макроструктурни реформи под водещата инициатива на държавата. За да бъдат успешно проектирани и осъществявани, реформите се нуждаеха от предварително изясняване и изработване чрез организационно-финансовите прерогативи и потенциал на държавата на възможно по-широкообхватни, по-комплексни и по-дългосрочни визии и програми за макроикономическо развитие. Или те изискваха съответно нови хоризонти, организация, методи и инструменти на програмната дейност. Следователно самият стопански живот наложи през отбелязания период потребността в същите страни от провеждане за пръв път в историята на държавна политика за по-дългосрочно макроикономическо програмиране на развитието.

Започнали като обща кампания приблизително през 50-те години на 20-ти век, макроструктурните реформи продължиха с различна интензивност почти четвърт век. Какви са конкретните методи, обхват, организация, технология и инструменти за планово програмиране на макрореформите, както и на самото национално развитие в отделните страни, в каква принципна насока те са еволюирали през четвъртвековния период - е без съмнение интересен, но страничен за задачата ни тук въпрос. Ето защо ще го спестим.[2] Необходимо е обаче да се подчертае, че въпреки и твърде различни в отделните държави, те като общ инструментариум отново се оказаха неспособни да предвидят и своевременно неутрализират неочаквано разразилата се през 70-те години икономическа криза, известна под името “петролни шокове”.

Конкретните подходи, алгоритми и организационни технологии, чрез които отделните държави насочиха усилията си за преодоляване на кризата в реалната икономика и в регулаторния инструментариум на развитието й след 70-те години, също се различават. Без да е необходимо тук да ги анализираме, достатъчно е да се отбележи, че в сравнение с предходния кампаниен период на макроструктурни реформи, методите и инструментите на икономическото програмиране в индустриалните държави започнаха да се отличават със забележимо по-голяма гъвкавост, перспективност и широкообхватност, с по-висока комплексност, еднотипност и междудържавно сходство. Особено през 90-те години изискванията на качествено променилите се стопанско-политически реалности и на екологичната среда за значително по-комплексен подход и дългосрочен хоризонт на държавните програми за развитие, както и за взаимно по-единен инструментариум на стратегическото прогнозиране и макропроектиране, бяха рязко увеличени. Тъкмо от тогава развитите държави започнаха да изработват - с цел завоюване и поддържане на по-висока икономическа конкурентоспособност, значително по-комплексни, по-дългосрочни и по-еднотипни макростратегически програми в сравнение с предходните 2-3 десетилетия.

В отговор на потребността от по-широка обхватност и комплексност, включваща вече и такива актуални аспекти на обществено-икономическото развитие като опазването на околната среда и намаляването на бедността, формулирани на конференцията на ООН в Рио де Жанейро през 1992 година с понятието «устойчиво развитие», множество държави днес имат и прилагат своя Национална стратегия за устойчиво социално-икономическо развитие. Например повечето от държавите на европейския континент понастоящем проектират социално-икономическото си развитие върху съответна национална стратегия за устойчиво развитие.[3]

Нарастналата потребност от по-широкообхватно макроикономическо прогнозиране и програмиране все още продължава да се удовлетворява в редица индустриални страни по исторически традиционния методико-технологичен подход. Най-напред това става под формата на относително самостоятелни за частния бизнес приоритетни програми. След това висшите държавни институции ги координират на макроравнище в съответна дългосрочна програмна макрорамка с индикативни функции, частично отчитаща и прогнозните им разчети. Обаче ускорено динамизиращата и интегриращата се стопанска действителност все по-малко позволява да се изработват реалистични стратегически макровизии и програми върху основата на водещо пазарния и автономно-сепаративния за конкретните области подход. Нарастващото изоставане на изработваните чрез такъв подход стратегически програми спрямо динамиката на обективните реалности принуждава все повече държавни ръководства да се ориентират към по-далновиден подход и технология. Във функционално партньорски и итеративен диалог с частния бизнес те инициират и разработват възможно по-широкообхватни и единни, по-своевременни и комплексни национални програми за дългосрочно макроикономическо и цялостно обществено развитие, очертаващи по-продуктивни основни насоки на това развитие.

Известно е, че научно-техническите и интеграционните процеси в световната и националните икономики рязко усилват през последните години взаимообусловеността в развитието не само между конкретните икономически дейности, но и между тях и всички останали процеси от социално, политическо, институционално, образователно, научно, инфраструктурно и прочие естество. По силата на тази взаимозависимост решаването на всеки основен проблем на ефективността и развитието на дадена икономическа дейност все повече изисква съответно решаване на аналогичните проблеми в свързаните с нея други икономически дейности, а също така и на динамичните проблеми в социалната, политическата, образователната, научно-приложната и други области. Обратно, успешното решаване на основните проблеми в социалната, образователната, научната и други области става все по-невъзможно извън взаимообвързаното им решаване с основните проблеми на икономическото целеполагане, ефективност и развитие. Нещо повече, по силата на тази взаимообвързаност например качеството и стабилността на социално-политическия живот днес и утре, състоянието и политиката на развитие на образованието, науката, професионалната квалификация, заетостта, доходите, потреблението, здравеопазването, културно-духовната сфера и други са вече не само предимно социални аспекти, проблеми и решения. В съвременните условия те са се превърнали до голяма степен и в специфични измерения, проблеми и решения на икономическата ефективност и растеж. В стратегическия аспект на обществено-икономическия напредък всичко това означава, че не би могло да се прогнозират и реалистично проектират по-дългосрочни изменения в която и да е отделна икономическа сфера или дейност, без същевременно да са прогнозирани и програмирани от държавните институции ключово-определящите координирани изменения в цялата икономика и в свързаните с нея социални, политически, институционални и други процеси. Или това изисква очертаване и съблюдаване на възможно по-комплексна, по-дългосрочна и по-реалистична програмна макровизия за основните насоки на развитие на взаимообвързаните икономически, политически, институционални, социални, научно-иновативни и прочие процеси.

Изработването на адекватна макровизия обаче не би било възможно без наличието на предварително изяснена теоретична концепция за обективната роля, цели, същност и принципно съдържание на този стратегически инструмент на обществено-икономическото развитие. Ето защо всяка практически задоволително изградена през последните години национална социално-икономическа стратегия, постигнала сравнително по-голяма комплексност, перспективност и реалистичност, е косвено свидетелство за вече оформяща се в научната мисъл нова теоретична концепция за обществено-икономическото развитие. Тя също така е индикация за вече започнал процес на разширяване и утвърждаване в обществената практика на принципно нова по същност, съдържание и функция национална социално-икономическа стратегия.

Най-синтезираната и фундаментална същност на новата концепция и съответно стратегия (като първо приближение към идентифицирането и дефинирането й) се свежда до това, че в контекста на динамично глобализиращите се реалности тя представлява единна дългосрочна програмна визия за качествено трансформиране на цялото общество от досегашното му състояние и характеристика в по-ново, по-модерно и по-висше.[4] Следователно освен магистралните насоки за взаимнокоординирано качествено трансформиране на гореотбелязаните основни сфери на обществено-икономическия живот, тя трасира и определящите параметри за развитие на останалите основни сфери на дейност, които не бяха упоменати. Нещо повече, визията проектира и съществените изменения на онези техни функционални взаимовръзки, фактори, механизми и измерения, които имат системноформиращ характер за целия обществено-икономически живот. Такива са например основните насоки за:

· съответно трансформиране на обществено-държавното устройство като система (в т. ч. на държавно-административните и гражданските институции);

· по-пълноценно прилагане на демократичните принципи за конституционното разделение и взаимен контрол на основните властови институции;

· съответно реформиране на координационните механизми на функционално партньорство, итеративен диалог и носенето на реална отговорност за взетите решения, както и за постигане на необходимия обществено-политически консенсус между държавните институции, деловите среди, гражданските асоциации и гражданите относно обществените перспективи и трансформация;

· съответно развитие на физическия, човешкия и в т.ч. интелектуалния капитал във всички сфери;

· постигане на необходимото равнище на образованието, научно-иновационната сфера и здравеопазването;

· съответно по-висока синергичност във взаимодействието между духовно-културната и останалите сфери на обществения живот;

· минимизиране на конфликтността в обмяната на веществата между обществено-икономическия прогрес и измененията в природната среда и /не/равновесие.

Логично е да се очаква, че с по-нататъшното ускоряване и дифузия на технико-технологическите, либерализационните и интеграционните процеси в глобализиращите се стопанско-политически реалности, съответно ще нараства функционалната взаимозависимост, системното единство и взаимообусловеността в развитието между основните сфери, дейности и механизми на обществото. Все по-настоятелно ще се проявява необходимостта от по-висока перспективност, широкообхватност и комплексност на всяка национална стратегия за качествено трансформиране на цялото общество като своевременна активна реакция по отношение на новите вътрешни и глобални предизвикателства. В съответствие с тази необходимост, колкото по-единен, по-обхватен и по-комплексен би бил подходът, организацията и инструментариумът, с които ще се определят и осъществяват стратегическите цели и задачи на прогнозирането и програмирането, толкова при еднакви други условия по-адекватно и ефективно би било обществено-икономическото регулиране и развитие в новите глобални реалности. Или по-пряко изразено, чрез колкото по-единна, по-далновидна и по-комплексна Национална стратегия за социално-икономическото развитие е програмирано перспективното развитие, толкова по-динамично и по-балансирано от икономическа, социална и екологична гледна точка то би било.

До какво в по-разгърнат вид се свежда концептуалната същност, роля и съдържание на всяка национална стратегия, съответстваща на отбелязаните основни изисквания? Какъв би трябвало да е продуктивният подход за удовлетворителното им изясняване? Тези въпроси са предмет на внимание в следващия параграф. Но още тук би могло в най-общ предварителен план да се отбележи, че търсеният подход не може да не кореспондира в необходимата степен с натрупания досега световен опит, чиято еволюция беше очертана кратко по-горе. Особено що се отнася до развитието на индустриалните страни от 90-те години на 20-ти век насам, този опит, макар и противоречив, съдържа засега реално доказаните продуктивни възможности за осъществяване на стратегическо макропрогнозиране и програмиране.

Но, както се отбеляза, този опит и теоретико-приложни знания не са достатъчни. Резултатите от тяхното прилагане съществено изостават от изискванията на качествено новите реалности. Националната стратегия е инструмент за програмиране на развитието не само в непосредствено предстоящ период, но и във възможно по-дългосрочна перспектива. В тази връзка изработваните върху базата на досегашния опит и знания макростратегически програми не могат да очертаят достатъчно реалистична визия за основните качествени изменения в целия обществено-икономически живот, които ще настъпят в дългосрочна перспектива. Ето защо е наложително да се приложи нов подход. Върху базата на логическото екстраполиране в по-дългосрочен хоризонт на откроената по-горе тенденция към нарастващо интегриране (особено от края на миналия век) на обществено-икономическите процеси в глобалното развитие и на съответстващата им еволюция в стратегическото програмиране, по-нататък ще бъде направен опит: първо, да се очертаят синтезирано основните качествени промени, очаквани да настъпят в икономиките на водещите страни, оттам в света като цяло през следващите 15-20 години; второ, главно от гледна точка на техните изисквания да се изведат и концептуално формулират основните черти, същност, роля и елементно съдържание на всяка практически продуктивна стратегия за национално обществено-икономическо развитие.

Главният аргумент за извеждането и формулирането на концептуалната същност на понятието “стратегия” предимно от очакваните качествени промени и изисквания на утрешните, а не на досегашните реалности, е следният.

От формално логическа гледна точка националните стратегически програми, които ще бъдат изработвани утре и в по-далечно бъдеще, несъмнено ще отговарят в по-висока степен, отколкото изработваните понастоящем, на гореотбелязаните основни изисквания за перспективност и комплексност. Те повече ще съответстват и на разностранните потребности на нововъзникващите предизвикателства. Ако условно обозначим с t₀ първата година от непосредствено предстоящото изработване на национални стратегически програми за обществено-икономическо развитие във всяка страна, а с t₁, t₂ и т.н. - първата година на националните стратегии, които ще бъдат разработвани, перманентно актуализирани и изпълнявани до t₂, t₃ и t_n.  В такъв случай едва ли би могло да се оспори, че програмите в t_n ще изразяват (въпреки националната си специфика) в съответно по-висока степен търсената днес общоконцептуална същност, функции, цели и принципно съдържание на понятието “стратегия”. Тъкмо благодарение на тази същност националните стратегически програми ще играят все по-решаваща роля за развитието на всяка страна в утрешния свят. А усилващите се императиви на качествено новите реалности, както и обогатяваният междувременно теоретико-приложен методико-технологически инструментариум в изработването на по-адекватни стратегически програми, ще способстват за тяхното усъвършенстване.

Начало

3.2. Функционална роля, концептуална същност, принципно съдържание и дефиниция на национална стратегия за обществено-икономическо развитие на всяка страна

Благодарение на интензивно протичащите през последните 1-2 десетилетия процеси на глобализация, либерализация, конвергенция и интеграция светът и съставящите го страни са станали не само значително по-взаимообвързани. С по-нататъшното развитие на тези процеси светът ще се превръща в нарастващо единно стопанско, политическо, институционално, екологично и социокултурно пространство. Това означава, че съответно ще нарастват гореотбелязаните функционални взаимодействия и взаимообусловеност в развитието между всички специфични дейности в микро-, мезо-, национален, наднационално-регионален и глобален мащаб.

За да може всяка страна да развива успешно икономиката и обществото си в съответствие с определящите социално-икономически промени и конкурентни стандарти на все по-интегрираната глобална среда, висшите й държавни органи би трябвало да могат своевременно да създават необходимите предпоставки и нови ресурси от институционално, организационно, финансово-икономическо, познавателно, иновативно, инструментално и пр. естество за удовлетворително решаване на три основни взаимосвързани задачи. Тъкмо тези задачи определят трите основни функции на всяка национална стратегия като активен инструмент на държавната политика за перспективно социално-икономическо развитие.

Първата е идентифициране на определящите измерения и тенденции на обективните промени в самото глобализиращо се и в т.ч. екологично пространство, които са динамичният контекст на всяко национално развитие. По-конкретно това означава своевременно и реалистично разкриване на ключовоопределящите измерения и тенденции както на прогресивните, така и на регресивните процеси в миналото, настоящето и обозримото бъдеще на глобалните стопанско-политически и екологични реалности. Следователно първата функционална задача, с чието изясняване и успешно извършване е свързано по-точното дефиниране на концептуалната същност на всяка национална стратегия, би могла да се формулира като идентификационно-прогнозна. Необходимо е обаче изрично да се подчертае, че изясняването на глобалните ключово-определящи показатели и тенденции на световното развитие не е самоцел. То е нужно, за да може тъкмо по отношение на тях да се разкриват националните параметри, дистанция и специфичните национални предимства на развитие.

Втората основна задача и съответно функция на всяка национална стратегия е в динамичния контекст на глобалните ключово-определящи измерения и тенденции да се разкрият възможните алтернативи за дългосрочно национално развитие, като измежду тях се избере най-благоприятната. Тази функция би могла да се формулира като изработване и пускане в действие на “дългите фарове” пред националното развитие. Естествено функцията не би могла да изпълни практическото си предназначение ако крайният й резултат не е получил подходящ операционален вид. Това означава той да е формализиран в адекватни динамични показатели като съответна дългосрочна визия и траектория на националното развитие в координатното поле на предварително очертания глобален контекст.

Третата основна задача и респективно функция на националната стратегия се свежда до непосредственото определяне на дългосрочните й цели, хоризонт, приоритети и елементно съдържание, както и на логико-технологичната поетапност на практическите й задачи като дългосрочна програма. Тъкмо чрез по-точното им определяне страната би могла да постигне възможно по-голям обществено-икономически напредък в обозрим хоризонт, пълноценно оползотворявайки специфичните национални предимства.

Последователно ще разгледаме всяка от трите основни функции. Но необходимо е предварително да се подчертае в тази връзка, че особено по отношение на качествено новите съвременни реалности, разграничението между трите функции носи до голяма степен условен и предимно аналитичен характер. Тъй като стратегическото прогнозиране и програмиране все повече ще се превръща в единен и неделим процес съобразно с обективните интеграционни тенденции в националното и глобалното пространство, подготовката, изготвянето, актуализацията и практическата реализация на всяка национална стратегия ще се превръща все повече в непрекъснат итеративен и комплексен процес.

   3.2.1. В съвременните условия от сравнително най-пълна познавателно-информационна картина за ключово-определящите характеристики и тенденции в глобалните стопанско-политически реалности се нуждаят икономиките на най-напредналите държави. Те се характеризират с относително най-развита стокова диверсификация и пазарен капацитет, с най-висока отвореност и обвързаност с пазарите и ресурсите на другите държави в глобалното пространство. Такава например днес е икономиката на САЩ. Що се отнася до по-слабо развитите страни, те все още могат да изработват стратегическите програми за социално-икономическия си напредък върху базата на по-ограничено знание (респ. информация) за глобалната картина и тенденции, съответстваща на по-слабото им икономическо равнище на развитие. Разбира се, постигането на по-високо или ниско качество на всяка от тези програми зависи на първо място от конкретно познавателния, методико-приложния и административно-организационния капацитет на съответните държавни институции в дадената страна за добиване и преработка на необходимите им знания и оперативна информация. Колкото по-слаби са тези възможности, толкова и при еднакви други условия по-нискокачествено и нереалистично /ще/ е стратегическото им прогнозиране и програмиране. В такава степен националната им стратегия се осъществява върху основата на традиционно набавяната “ведомствена” информация и на “ведомствено” изготвяните дългосрочни програми за развитието на всеки от основните национални и глобални процеси. Става дума за относително автономната информация и програма както на всяка частна и съответно специализирана държавна институция в дългосрочното програмиране на развитието на конкретната сфера и за недостатъчното й уточняване с “ведомствената” информация и задачи на останалите институции относно развитието на конкретните им сфери като общо, макросистемно единство.

С увеличаването на функционалната взаимозависимост между различните специфични дейности в националното и глобалното пространство, не само най-развитите, но и по-малко развитите страни ще изпитват нарастваща потребност от по-цялостна картина на основните промени в глобалните реалности. Налице са достатъчно логически основания да се прогнозира, че в недалечна историческа перспектива стратегическите проучвания, прогнози и проектиране на макро- и микроикономическото развитие ще се слеят до голяма степен (въпреки относителната автономия на частната собственост) в единно информационно и алгоритмично поле за изработване на по-взаимообвързани, по-висококачествени и съответно по-ефективни стратегически социално-икономически решения на всички равнища. След достигането на определена критична граница на функционалната взаимообвързаност на процесите в национален и глобален обхват никоя стратегическа програма за развитие не би могла да достига изискуемата от глобалните конкурентни стандарти реалистичност и ефективност, ако не се базира върху достатъчно широки и достоверни знания за определящите глобални и национални тенденции въпреки нарастващата трудност по генерирането на необходимите знания. Или за практически удовлетворителната идентификация, прогнозиране и програмиране на бъдещото социално-икономическо развитие при всеки по-висок етап ще е потребно съответно по-широкообхватно знание за определящите характеристики на достигнатото и особено на утрешното развитие на качествено новите реалности.

Това означава, че ще е необходимо и съответно разширяване на теоретическите, методологическите, алгоритмичните, технологичните, практико-приложните и инструменталните възможности на естествените, техническите и особено на обществените науки за изясняване на по-дълбоката същност на природните, екологичните и социално-икономическите процеси, както и на техните усложняващи се, многоаспектни и многовариантни взаимодействия на всички социално-икономически равнища.

Необходимото на всеки следващ, по-висок етап от развитието на националните и глобалните интеграционни процеси знание трябва да позволява:

· адекватно идентифициране на същността, начините на взаимодействие и определящите тенденции за развитие на природните, екологичните, технико-технологичните и обществено-икономическите процеси в национален и глобализиран мащаб до този момент;

· достоверно прогнозиране на възможните магистрални насоки за развитие на света в обозрим хоризонт и в т. ч. на качествено-количествените характеристики на основните процеси в икономическия, социално-политическия и природосъобразния живот, както и на възможните им (многовариантни) взаимни влияния до обозримия хоризонт на това развитие;

· сполучлив избор и реализация върху основата на сценарното прогнозиране на възможно най-благоприятната визия за глобалното и националното развитие, както и за функционалното взаимодействие между тях.

Следователно на всеки етап от обществено-икономическия напредък е необходимо достигането на минимално, но съответно по-високо от досегашното равнище на човешкото знание за естествените, технологичните и обществените процеси, като основен фактор на социално-икономическия напредък и същевременно като една от специфичните характеристики на новото общество и икономика, базирани върху знанието. Главният отговорен субект за генерирането на необходимите знания са висшите държавни институции посредством строго целенасочената им държавна политика.

3.2.2. Разкриването на възможните алтернативи пред перспективното развитие на всяка страна и изборът на най-добрата от тях е изцяло специфична функция на националната стратегия. Нещо повече, през различните етапи от развитието на една и съща страна периметърът (или според по-близкия термин на физиката - “спектърът”) от потенциално възможните алтернативи непрекъснато се изменя.

   Каквито и да са конкретните възможности пред дългосрочното развитие на всяка страна обаче, достоверното им разкриване в динамичния контекст на глобалните реалности е изключително трудна функционална задача на националната стратегия. И в миналото, и в бъдещото развитие това е резултат на многовариантни човешки решения. Но преминавайки от многовариантния прогнозен проект към апостериорен материализиран резултат, миналото развитие вече е приело еднозначна характеристика, която се идентифицира сравнително по-лесно. В същото време прогнозирането на бъдещите глобални и национални промени, както и разкриването на възможните алтернативи пред развитието на всяка страна, е непрекъснато усложняващ се проблем. В качествено новите динамични реалности най-голямата трудност произтича от експоненциално увеличаващата се многовариантност на бъдещото национално и глобално развитие. Всяка стъпка напред в разширяването и задълбочаването на производствената комбинация, специализация и кооперираност, в многоаспектната и дълбочинна експлоатация на природните ресурси, в качествената промяна на използваните материали и технологии, на комуникациите и инфраструктурата, в иновационното усъвършенстване на организацията и управлението на стопанските дейности на всички нива води до разширяващи се възможности за качествено по-нови, по-продуктивни режими, структура, комбинации и взаимодействия между социално-икономическите фактори, дейности и механизми на фирмено, общинско, национално и наднационално равнище. От своя страна, всеки новополучен резултат от прилагането на новите режими и комбинация е и предпоставка, и ресурс, и фактор за постигане на още по-високо стъпало на специализация, комбинираност, ефективност и динамика. Ускоряващите се процеси на глобализация, интеграция и функционална взаимозависимост в развитието между все по-широк кръг специфични дейности в националното и глобалното пространство не само увеличава обема на необходимата информация за непосредственото им идентифициране и описване. На всеки нов етап отбелязаните процеси съответно мултиплицират вариантността и алтернативните възможности пред по-нататъшното им развитие. Това прави още по-трудно достоверното им прогнозиране и програмиране. Следователно в условията на ускорено настъпващите радикални качествени изменения в глобалните обществени, икономически, политически, културни и други процеси, удовлетворяването на необходимостта от по-широка обхватност и комплексност на стратегическите оценки и прогнози за настоящите и най-вече за бъдещите изменения, както и за разкриване на потенциално възможните алтернативи пред националното развитие, не само е много по-трудна задача и функция. Логическата екстраполация на отбелязаните процеси, които пораждат все по-големи трудности, ги прави като че ли и напълно непредсказуеми.

Всъщност, без да се подценява увеличаващата се широкообхватност, сложност и трудност, алтернативните варианти на продуктивните човешки решения не са безгранични. Първо, макар и качествено нови, утрешните изменения в социално-икономическия живот са до голяма степен обусловени от динамичните характеристики на досегашното му (изходно) равнище на развитие. Тъкмо тази обусловеност формира съществуващия до известна степен инерционен характер на прогресивните процеси в социално-икономическата действителност, като едно от ендогенните й свойства. А степента на инерционност облегчава предсказуемостта на утрешното развитие. Второ, въпреки многовариантността на възможните субективни човешки решения относно бъдещото развитие на обществено-икономическите реалности, които им придават поведенчески свойства и характеристика, развитието им е резултат само на онези целенасочени действия на хора и институции, които в крайна сметка удовлетворяват обективните критерии за прогрес, в частност – достоверно формулираните целеви показатели за съответния стратегически период. Следователно вторият тип ограничения са крайните стратегически цели на всяка от потенциално възможните и в т.ч. на сравнително най-благоприятната от алтернативите пред перспективното развитие на дадена страна. Именно първият и вторият тип ограничения имат определяща значимост за очертаване на главните насоки, основното съдържание и експлицитната характеристика на възможните траектории на развитието. Трето, следващият тип ограничения са крайните (екстремни) стойности на обективно възможните за управленско въздействие промени. Или става дума за стойностите на това какво всъщност може и какво обективно не може да се променя по активен начин в социално-икономическия живот и неговото развитие. По-конкретно това се отнася за границите на възможните активни въздействия върху видовете, размера, комбинацията и структурирането на факторите на развитието, върху относително самостоятелните решения на основните субекти (и съответно интереси) на развитието, върху механизмите на взаимодействия между различните видове субекти, институции, дейности и процеси…Четвърто, макар че в глобализиращите се стопанско-политически реалности конкурентната надпревара между отделните страни се осъществява според все по-единни (глобални) критерии, прогресивното развитие на всяка отделна страна е и специфичен национален процес. Това развитие има своите ограничения в специфичните дадености на съответната страна. В преобладаващата си част то не би било успешно, ако не е съобразено с конкретните национални достижения, ресурси и предимства чрез специфизирана национална стратегия за развитие. Следователно базирането, прогнозирането и програмирането на националния напредък върху реалистичната оценка на тези досегашни достижения, ресурси и предимства стеснява в съответната степен избора на възможните бъдещи алтернативи на развитие.

Отбелязаните основни ограничения определят ширината на “спектъра” (границите на утилитарно-приложния коридор) на възможните стратегически алтернативи пред развитието на всяка страна. Различията в основното им съдържание произтичат от нееднаквия субективистичен обхват и оценки на съществените ограничения и аргументи относно многовариантното бъдещо развитие на глобалните реалности и на отделната страна за съответния период.

И така възможните алтернативи и траектории в спектралното поле на отбелязаните основни ограничения биха могли да се формулират като пакет от определен брой целеви сценарни визии (или проекции от сравнително най-песимистичната до най-оптимистичната) за магистралните насоки на прогресивно човешко, икономическо, социално и природосъобразно развитие на света и на отделната страна във възможно най-дългосрочна перспектива.

Особено в условията на качествено новите стопанско-политически реалности определящият целеви ориентир за проектиране на магистралните насоки и в т.ч. на сравнително най-благоприятната, е адекватния отговор на един прастар фундаментален въпрос от екзистенциално-философско естество. Той е стоял перманентно отворен пред самоосъзнатото развитие и съответно житейския избор на отделния човек, на всяка страна и на света като цяло:  “Откъде идваме, какво сме, накъде отиваме?” В по-разгърнат прагматико-приложен вид този въпрос би могъл да се преформулира по следния начин: “Какви по-важни плюсове и минуси е носило на човешкото съществуване, на всяка отделна страна и на света като цяло досегашното обществено-икономическо развитие; с какво то главно се характеризира на съвременния етап от гледна точка на “плюсовете” и “минусите”; обективно в каква посока го тласка досегашното развитие; накъде и доколко то би могло да се /пре/насочи в обозримо бъдеще, щото и съответната страна, и светът като цяло “да станат по-добро място за живеене”? Или само в един израз, това е проблемът за същността на досегашния и на обективно възможния най-добър в бъдеще модел на обществено-икономическото устройство и развитие. Без удовлетворителното изясняване на този модел националната стратегия като дългосрочна програмна визия за развитие до определен хоризонт би била като “карта без компас”, т.е. не може да бъде надежден практически инструмент за развитие. Ето защо изясняването на проблема за модела задължително предхожда непосредственото разработване на много по-конкретизираните за съответния бъдещ период цели, ограничения и съдържание на всяка национална стратегия. Поради това и висшите държавни институции на всяка страна са длъжни върху основата на исконните национални ценности и традиции, на необходимите и придобитите към всеки нов етап по-богати знания, опит и култура, да достигнат (като първа стъпка в разработването на национална стратегия) до възможно по-верен отговор на фундаменталния въпрос.

По-конкретно е необходимо да се изясни дали с по-нататъшната глобализация, либерализация и взаимна интеграция на обществено-икономическите процеси всяка нация ще се стреми към планетарно унифициран идеал и модел на обществено устройство и развитие или към единство от многообразни модели, отразяващи преди всичко националните културно-духовни ценности, черти и особености. И още по-конкретно за целта е нужно да се знае какъв точно е бил досега и какъв е обективно най-добрият възможен в бъдеще идеал и съответно модел за обществено, гражданско и държавно устройство? Кои са желаните от обществото, но и обективно възможните най-добри форми на човешките и гражданските свободи и отговорности? Какви /трябва да/ са взаимните права, задължения и роля на отделния гражданин, етносите, културно-духовните институции и на държавата в общественото съзидание и развитие? Кои са най-благотворните ценностни принципи на взаимодействие на страната със съседните и другите народи? Какво е обективно необходимото отношение към природните ресурси и равновесие, щото планетата земя да се съхрани като гостоприемен дом и alma mater за всички следващи поколения?

В зависимост от конкретните исторически традиции и относителната степен на развитие на съответното общество, този идеал и съответно модел би могъл да е идентифициран за потребностите на обществената практика по различен начин - в официален документ или в неформална и разнородна жанрова форма. В по-развитите страни базовите черти на идеала-модел обикновено са записани в преамбюла на съответната конституция. Например в САЩ идеалът е формулиран в конституцията като “създаване и усъвършенстване на такава правова държава, която е основа на общата сигурност, материалното благоденствие и човешката свобода не само на съвременниците, но и на всички последващи поколения…”.[5] В някои страни такава роля изпълняват отделни, спонтанно наложили се, но с историческа значимост програмни послания за развитие на обществото от ключови политически лидери по време на големи исторически поврати. От подобен род са например идеите на Лудвиг Ерхард в книгата му “Благоденствие за всички” след войната в Германия. Същата обществена роля имат предшестващите ги програмни намерения на Фр. Рузвелт за неговия “нов курс” и за “държавата на всеобщото благоденствие” след Голямата депресия в САЩ, на Линдън Джонсън през 60-те години за построяване на “велико общество”. В други страни подобна функция изпълняват утвърдилите се ценностни принципи на човешката мисъл и дух за общественото устройство и развитие във фундаментални произведения от философски, политологически, литературен, религиозно-етичен и друг характер.

В по-ново историческо време, аналогична функция в нарастващ брой страни вече изпълнява един специално изработен по инициатива на държавата документ в повече или по-малко разгърната форма - национална доктрина за обществено-икономическо развитие. А когато е пълноценно разработена, доктрината реализира присъщата си функция на незаменим далеконасочващ исторически ориентир (семафор) за избор на сравнително най-благоприятната магистрална насока на комплексното национално развитие в глобалния контекст и в общочовешкия прогрес. Тя разкрива и очертава исторически трайните фундаментални ценностни идеали (следователно модела) за цялостния обществен прогрес на страната в областта на човешкото облагородяване, семейството, обществената и държавната организация, икономиката, културата, екологията, междудържавните отношения и прочие. За разлика от националната стратегия обаче, доктрината не е програмен документ за развитие. В подходящ практико-приложен вид тя формулира националните ценности, като относително най-дълготрайна и комплексна (супер)цел на историческото развитие на страната. По този начин тя очертава също така магистралните насоки и най-общите инструменти за постъпателното историческо достигане на суперцелта от икономическо, политическо, научно, културно, институционално и друго естество.

Обаче непосредственият и главен инструмент за постъпателното реализиране на доктриналния идеал-модел са щафетно разработваните в историческия процес национални стратегически програми. На всеки нов етап съответната национална стратегия формулира актуалните за етапа цели, ресурси, приоритети и инструменти съобразно с изменилите се външни и вътрешни реалности. Тъкмо чрез тях се удовлетворяват изменящите се изисквания на глобалната конкуренция и прогресивно се реализира (доближава) историческата доктринална суперцел. Ето защо целите, ресурсите, приоритетите, задачите и инструментите на националните стратегии от различните етапи на развитие са винаги специфични. На този въпрос ще се върнем по-долу.

Истина е, че и в миналото, и днес все още не всички страни имат своя национална доктрина. Но миналата световна практика показва, че повечето държави, които са се озовавали на исторически кръстопът и им е предстояло да извършат радикална социално-икономическа трансформация, са започвали с изясняване на бъдещия идеал и модел на общественото си устройство и развитие в променящия се свят. (Такъв проблем например е трябвало да бъде изяснен преди изработването на Търновската ни конституция в края на 19-ти век). И въпреки повече или по-малко спонтанно, те всъщност са решавали най-важния проблем на своето развитие, т.е. на практика са реализирали обективната функция на всяка национална доктрина. Ето защо страни като България, които понастоящем не само осъществяват радикална трансформация, но имат и историческата амбиция да се наредят възможно по-бързо сред проспериращите народи, всъщност никога не биха могли да я реализират, ако предварително не са си изяснили кой би бил обективно най-добрият идеал и възможен модел на националното им обществено-държавно устройство и развитие в качествено новите глобални реалности. Без такава яснота, те не биха могли да изработват стратегически програми за адекватни на тези реалности обществени реформи и прогрес.

   3.2.3. Най-обемната и също тъй трудна за реализиране основна функция на всяка национална стратегия е третата. Тя се свежда до непосредственото изготвяне (върху базата на предишните две функции) на конкретното съдържание на стратегическата програма за регулиране на обществено-икономическото развитие от достигнатия етап до точно определен в перспектива хоризонт.

   На всяко ново стъпало от обществено-икономическия прогрес възможностите, които съответната национална стратегия трябва да разкрие и очертае за реализиране в рамките на определен исторически отрязък, са различни. И на първо място те определят специфичното й съдържание. Но каквото и да е съдържанието на щафетно изготвяните национални стратегии в отделна и в множество страни, конкретната му ранжировка във всяка от тях се вмества в няколко задължителни за всяка стратегия основни концептуални компонента. Това са дългосрочни цели, ресурси, приоритети, задачи и инструменти (за постигане на целите). Ето защо задължителните компоненти са първата им обща характеристика. По-нататък, въпреки че конкретните дългосрочни цели и приоритети на държавната политика обикновено се различават в отделните страни и нещо повече – не съвпадат дори в обществената практика на една и съща страна през различните й етапи на развитие, целите и приоритетите на дългосрочните национални визии служат в крайна сметка на един и същ общ практически стремеж (цел) във всички страни. Това е постигането на по-висока икономическа конкурентоспособност и обществено благосъстояние съобразно с конкретните реалности и условия на дадения етап. Следователно макар и различни, между доказано продуктивните през последователните етапи съществува обща и задължителна концептуална приемственост, последователност. Те трябва да имат и единно принципно съдържание.[6]

   Определянето на конкретното съдържание, т.е. на специфичните цели, приоритети, ресурси, задачи и инструменти на всяка национална стратегия от съответния етап и хоризонт на развитие (или от t₀ до t₁, t_n) е свързано с изпълнението на следните еднакви за всички стратегии, сравнително по-разгърнати функции и задачи:

· Да се разкрие и приложи възможно най-продуктивният в новите условия методологически подход за разработване на качествена стратегия;

· Да се идентифицира състоянието и прогнозират определящите насоки за перспективното развитие на глобалните стопанско-политически и екологични реалности, които са екзогенния контекст на националното развитие до хоризонта t₁, t_n на стратегията;

· Да се оцени достигнатото равнище на социално-икономическо развитие на страната;

· Да се определи вярно дистанцията на достигнатото равнище на развитие на страната по отношение, първо, на доминиращите глобални стандарти за икономическа конкурентоспособност и за обществено благосъстояние, второ, на историческата доктринална суперцел пред съответната страна;

· Да се разкрият и междувременно актуализират възможните алтернативи за развитие на страната до хоризонта t₁, t_n и в т.ч. на най-благоприятната алтернатива, респ. траектория на стратегията;

· Върху основата на итеративен и равноправен консултативно-координационен диалог с принципалните субекти на основните икономически и социални дейности в страната относно перспективното им развитие до t₁, t_n (т.е. върху базата на предварителните им професионални оценки, очаквания, възможности и делови намерения под формата на съответно набелязани микроцели, микроприоритети и микроресурси) да се координират, уточнят и формулират макроцелите, макроприоритетите и макроресурсите до t₁, t_n на националната стратегия. По-конкретно това означава да се откроят и заложат като приоритетни онези перспективни сектори и стратегически дейности, които през програмируемия период до t₁, t_n биха имали: първо, относително най-висока възвращаемост, второ, макроструктуроопределяща и системоразвиваща през новия етап роля по отношение на цялата социално-икономическа реалност; трето, ключово определяща функционална роля за ускореното развитие на цялата икономика и общество; четвърто, не са икономически изгодни за частния капитал, но функционално благоприятстват развитието на частния и публичния сектор, на семейството и отделния гражданин.

· Да се очертае дългосрочната визия и основните поетапни програмни задачи за конкурентното макро/пре/структуриране до t₁, t_n на най-важните икономически и социални дейности;

· Да се планира създаването на по-добри и/или изцяло нови законово-институционални механизми за предварително пазарно консултиране, договаряне и функционално взаимодействие между всички конкретни дейности, както между тях и държавните институции във връзка с макрокоординацията и регулирането на единното им перспективно развитие;

· Да се очертаят задачите по своевременното усъвършенстване и поетапно изграждане на възможно най-благоприятната в глобален конкурентен план икономическа, социална, политическа, законова и инфраструктурна среда и услуги за разгръщането на максималната инициативност и творчество на всяка делова личност и институция в развитието на обществено-икономическите процеси;

· Да се разкрият, диагностицират и най-бързо отстранят “тесните места” пред прогресивните промени в обществено-икономическата реалност на достигнатия етап, които са започнали да създават затруднения пред предприемчивостта и функционалното взаимодействие между всички делови субекти и институции в страната;

· Да се усъвършенстват и/или разкрият онези нови условия, предпоставки и фактори, които биха могли максимално да катализират[7] за предстоящия период деловата активност, творческите усилия и иновативните решения на всички равнища в съответната държава;

· Да се програмира и съответно финансира създаването на достатъчно комплексни условия за навременното количествено и качествено “възпроизводство” на необходимия през съответния етап физически, човешки, интелектуален, иновативен, организационен и пр. капитал, за който частният бизнес няма потенциал и/или икономически интерес;

· Да се изготвя и постоянно актуализира съответния проект за възможното в предстоящия период трансформиране на държавно-административната система като предпоставка за разработване на качествена и ефективна национална стратегия, в т. ч. за усъвършенстване на партньорския консултативно-координационен диалог и на функционалното взаимодействие между държавните, деловите и гражданските институции с оглед осигуряване на консенсус, единни решения, взаимен контрол, обществена прозрачност, максимални граждански свободи, права и отговорности на всяка отделна личност, семейство, етническа общност и професионално-браншова организация.

Това са по-важните общовалидни и еднотипни характеристики на националните стратегии в различни страни и етапи на развитие. Конкретното съдържание обаче, което се влага в техните рамки и което всъщност е фактическата програма за развитие на отделната страна за определен период, е изцяло специфично. Тъй като на всяко по-високо стъпало от обществено-икономическия прогрес екзогенната функционална среда и потенциалните възможности за напредък на всяка страна са винаги изменени и уникални, то акцентите при определянето на новите цели, приоритети и т.н. за предстоящия период, не могат да са еднакви с тези от предходния или през последващите периоди (етапи). Например като най-перспективно на даден етап и с най-голям принос в просперирането на страната за съответния период, който да се заложи като цел и приоритет в националната стратегия, може да се окаже добиването на точно определено качество на човешкия капитал. На следващият етап, като специфична негова цел и приоритет би могла да изпъкне потребността от радикално преустройство на държавно-административната система, в т.ч. и на механизмите за функционално партниране и взаимодействие между гражданите, гражданските и държавните институции като основни субекти на националния напредък. Или на всеки нов етап именно обективно съответстващите му специфични цели, приоритети и задачи са най-мощният (за етапа) двигател и съответно определящата стъпка в евентуалното догонване на доминиращите глобални стандарти за конкурентоспособност, за по-високо обществено благосъстояние и за доближаването на доктриналните национални исторически суперцели. По този начин достигнатите на всеки етап специфични цели са естествената изходна база и същевременно средство за постигането през следващия етап на нови, т.е. други специфични цели.

От друга страна, каквито и да са актуалните акценти в националната стратегия относно приоритетното развитие на едни или други социално-икономически сектори, сфери и пр. на дадения етап, това не означава, че дългосрочното развитие на останалите специфични сфери остават извън програмната визия на националната стратегия. Постигнатото благодарение на регулиращата роля на този инструмент по-високо стъпало на обществено-икономическия напредък не е функция само на специфичните приоритетни акценти през различните етапи. То е кумулативен резултат на динамично балансираното чрез стратегията реформиране и развитие на цялата икономика и общество. Ето защо обект на реформиране и развитие са по правило всички сфери на икономическия и социалния живот. Но по отношение на всяка от тях развитието става с различен съотносителен обхват и интензивност, именно чрез което националната стратегическа програма катализира напредъка на страната. Или това означава, че през последователните етапи на развитие приоритетното разгръщане на определени сектори, сфери и дори само на отделни, но ключови за общото национално развитие дейности, се материализира чрез по-голям дял и коефициент на нарастване спрямо всички останали сектори и дейности.

   Разбира се, при исторически по-ниските етапи от социално-икономическия прогрес националните стратегии би могло да обхващат и програмират дългосрочното развитие на сравнително по-малка част, а не на целия обществено-икономически живот. Но нарастващата взаимообвързаност между все по-широк кръг от дейности в съвременното глобализиращо се пространство благодарение на интензивните технологични, диверсификационни и интеграционни процеси /ще/ изисква съответно по-широк и по-комплексен обхват на националните стратегически програми. Тя /ще/ налага и по-балансирано в динамичен аспект развитие между основните сфери на обществено-икономическия живот. Това означава, че чрез итеративната технология и инструментариум за изработването на националната стратегия би трябвало да се постига по-взаимокоординирана визия за развитието както на приоритетните области и сфери, така и на функционално взаимообвързаните с тях неприоритетни (за етапа) сфери, механизми, институции, фактори и прочие.

Излишно е да се подчертава, че разработването на съвременните по-широкообхватни и по-комплексни стратегически програми изисква съответно по-богат познавателен, информационен, иновационен, алгоритмичен и технологичен ресурс. То се нуждае и от по-надежден инструментариум за достоверно мега- и макрокомплексно прогнозиране, за итеративно-диалогово консултиране и координиране на програмируемите процеси в макромащаб.

Нека обобщим.

· Националната стратегия за обществено-икономическо развитие е все по-широкообхватен и комплексен аналитико-прогнозен и програмен инструмент за разкриване и последователно реализиране на най-добрия в дългосрочна перспектива модел за обществено-икономическо устройство и развитие;

· В зародилата се качествено нова икономика и общество, базирани върху знанието[8], националната стратегия е основен инструмент на държавата за провеждане на активна политика за научно обосновано и природно безконфликтно развитие на човека, бизнеса, семейството, гражданските общности, националната икономика и обществото в цялост;

· С все по-взаимообусловеното развитие между икономическите, обществено-политическите и екологичните процеси в национален и глобален мащаб националната стратегия не само ще разширява своя обхват и комплексност. Съществуват обективни основания да се предположи, че в недалечна историческа перспектива стратегическите проучвания, прогнози и проектиране на макро- и микроикономическото развитие ще формират до голяма степен единно информационно и операционално пространство за изработването на по-взаимообвързани, по-висококачествени и съответно по-ефективни стратегически решения. Висшата фаза в развитието на този процес ще се изразява в единна каскадна система[9] от стратегически социално-икономически /суб/програми от всички равнища. От своя страна, всяко постигнато по-високо качество на тези програми ще ги превръща в нарастващ по тежест фактор на ефективността, конкурентоспособността и устойчивото развитие в микро- и макроикономически мащаб;

· Националната стратегия, както и националната доктрина, не са императивни и централизирани документи за развитие. Проблемите по стратегическото развитие на всяка конкретна сфера и дейност не трябва и не могат да се решават ефективно от единен национален център в лицето на държавата. Доктрината и стратегията са само единни дългосрочно насочващи и взаимообусловени специфични програмни визии за обществено-икономическата трансформация и развитие на дадена страна в променящия се свят. Насочващата им функция може да се дефинира като консултативно-индикативна, навигаторско-регулативна и партньорско-креативна. Или основната им задача е във функционална координация с принципалните субекти на конкретните дейности да осъществяват чрез съответно структуриран, институционализиран и взаимнокоординиран итеративен диалог изработването на стратегическите визии за развитие на конкретните дейности, сектори и на цялата обществено-икономическа реалност, както и реализирането на това развитие с помощта на косвено-насочващите регулативни инструменти на държавата. Непосредствената практическа роля и значимост  на националната доктрина и националната стратегия като дългосрочна визия започва с функцията им на предварително обявени пред гражданския, политическия и деловия – вътрешен и външен, свят програмни намерения на държавата за основните насоки на бъдещото развитие, които тя ще следва и подкрепя – прозрачно, предвидимо и последователно, с присъщите си инструменти за въздействие на своята дългосрочна политика.

· Отговорен субект (но не и непосредствен разработчик) на националната доктрина и националната стратегия е държавата. Непосредственият и пълноценен разработчик може да бъде само една съответно целенасочено създадена и организирана по обхват и профилен състав научно-иновационна инфраструктура на стратегическата държавна политика на развитие. Непосредствените субекти – инвеститори, програматори и изпълнители на функционирането и развитието на конкретните области и дейности на обществено-икономическата действителност са, разбира се, съответните им собственици и принципали – свободните пазарни и граждански лица, доброволните им корпоративни и граждански организации. Решаването на стратегическите проблеми на това развитие е също функция преди всичко на съответните собственици и принципали, т.е. на пазарно-демократичните субекти. Защото непосредственият избор на бъдещата насока за развитие на съответната конкретна дейност, необходимото за целта инвестиране, рискът и материалната отговорност са изцяло техен прерогатив. Защото също така и проблемите, засягащи перспективното развитие на конкретните дейности във всяка пазарно-демократична система, по правило се решават от иманентните им (принципални) субекти.

· Обаче в качествено новите, усложняващи се и динамизиращи се реалности, перспективното развитие на конкретните дейности само от принципалните им субекти /ще/ става все по трудно и икономически неефективно. На преден план все повече /ще/ изпъква специфичната функционална роля на единния национален център в лицето на държавата. Като отговор на обективно усложняващите се предизвикателства в качествено новите реалности на 21-ви век тя ще навлиза неотвратимо, благодарение на все по-съвършените си стратегически възможности и инструменти, в прерогатива си на незаменим синергичен диалого-итеративен партньор в борбата на непосредствените субекти на конкретните дейности за дълготрайна ефективност и върхова конкурентоспособност. Следователно изяснената от държавата основна насока за развитие на съответната конкретна област в определящите динамични параметри на националния контекст наистина не е задължителна за свободния предприемач и гражданин. Тя обаче ще става в нарастваща степен все по-полезна за всеки от тях.

· Националната стратегия не е еднократно изработван пакет от съответни дългосрочни инициативи и мерки, а гъвкав, отворен във времето писмен рамков нормативен документ. Тя е специфичен набор и по-точно комплекс от взаимообвързани решения, които перманентно се верифицират и адекватно променят съобразно с динамиката на външната и вътрешната обществено-икономическа действителност. Но освен гъвкавост, реалистичност и адекватност спрямо променящата се среда, този комплекс от елементи трябва да притежава и максимална вътрешна съгласуваност, последователност, относителна устойчивост и предвидимост във времето. На първо място тези общовалидни качества ще допринасят националната стратегия да бъде възможно по-ефективна.

· При еднакви други условия националната стратегия на дадена страна е толкова по-реалистична, относително устойчива и ефективна, колкото по-надеждно е предпазена от риска да бъде променяна поради конюнктурни политически съображения на редуващите се правителства, вместо - приемствено реализирана и развивана във времето от тях според същностното й предназначение. Това означава организацията и процесът на разработването й да се базират върху достатъчен обществен и политически консенсус. Тя трябва да е резултат на съответни държавни инициативи в условията на такова непрекъснато усъвършенстващо се демократично политическо устройство и механизми, които гарантират пълната й неподвластност на политическата конюнктура. Следователно проблемите и задачите по нейното изработване и прилагане са в действителност колкото от икономическо, толкова и от социално-политическо естество.

Начало

3.3. Кратка характеристика на националната стратегия за догонващо социално-икономическо развитие в съвременния свят

Конкретното съдържание на всяка национална стратегическа програма за обществено-икономическо развитие зависи на първо място от предварително изяснения отговор на формулираните в началото фундаментални въпроси, с които започва процесът на дългосрочното прогнозиране и програмиране:

· Какво е и какво обективно може да представлява светът като модел на обществено-държавно устройство и развитие - по отделни страни и в глобален мащаб през стратегическия отрязък от време t₀ - t₁, t_n;

· Какъв по-конкретно е модела на обществено-държавно устройство и развитие на отделната страна в t₀; какъв той може да е в t₁, t_n ; какво е съотношението и евентуалната дистанция между равнището на развитие на страната и това на останалите през периода t₀ - t₁, t_n ; доколко практически е възможно чрез усъвършенстване на модела и чрез съответна стратегическа програма да се скъси дистанцията в развитието.

В най-общ план възможният отговор на фундаменталните въпроси, от които най-напред зависи формулирането на конкретните цели, приоритети и пр. на всяка национална стратегия, има два основни сценарни варианта. Първият отразява практическото развитие на пазарно-демократичните страни през целия 20-ти век. Той е следният. Отнесено към хоризонта на прогнозирането и програмирането t₁, t_n, моделът запазва (вследствие на изяснената с прогнозирането обективна необходимост и ефективна целесъобразност) същностните качествени характеристики на стартовия модел от t₀. Вторият сценарен вариант е: моделът на обществено-икономическо развитие на света към t₁, t_n не само е обективно възможно, но и наложително да бъде радикално качествено променен по отношение на стартовите реалности през t₀.

Нека последователно анализираме накратко двата варианта.

Ако прогнозно-проучвателната фаза от разработването на националната стратегия в дадена страна доказва, че качествената характеристика и съответно моделът на досегашното човешко, обществено-икономическо и екологично развитие на света е задоволително, то бъдещият модел на развитие е естествено да запази към t_n основните качествени характеристики на досегашния. В такъв случай е логично националната стратегия да бъде разработена съобразно с определящите принципи на досегашната доминираща парадигма и модел за обществено-икономическо развитие, като набележи и възможните му ендогенно-същностни подобрения. Що се отнася до специфичните цели, приоритети и съдържание на всяка национална стратегия в тези принципни рамки, те биха били също така логично свързани главно с обогатяването през съответния период на обществено-икономическия живот в количествено измерение. По-конкретно това означава стратегията да очертае пътя за достигане най-вече на по-голям обем БВП, както и на произтичащото от него съответно нарастване на материалното и културното благоденствие. При това положение основните различия между разработваните през един и същ исторически период и според запазилия се модел национални стратегии биха се проявявали главно в нееднаквото количествено нарастване на материалното богатство и благосъстояние на отделните страни. Следователно ако от тази гледна точка дефинираме същността на различните национални стратегии, разработвани в рамките на запазилия се модел и парадигма, то тези на най-развитите страни могат да се определят като стратегии за авангардно (в глобален мащаб) развитие, докато стратегиите на всички по-слабо развити страни – в съответната степен като изцяло догонващи.

Ако обаче при изясняването на фундаменталния въпрос биха се разкрили съществени недостатъци в досегашния модел за развитие на обществото и неговите граждани, които могат да се преодолеят в бъдеще, то ясно е, че както парадигмата, така и моделът на по-нататъшното обществено-икономическо развитие, които са определящата идейно-практическа насока за разработване на конкретните цели, приоритети и прочие на националната стратегия, би трябвало да са съответно качествено променени. Това е вторият основен сценарен вариант. Както беше отбелязано, той започва да характеризира обществено-икономическото развитие на индустриалните страни в света приблизително от края на миналия век и, разбира се, тепърва ще разгръща пълноценно иманентната си същност. При този вариант още от самото начало на трансформирането на обществото в качествено новия модел, националните стратегии както на по-високо-, така и на по-слабо развитите страни придобиват много по-усложнен и вътрешно хетерогенен характер. Тъй като след започването на всяка социално-икономическа трансформация остават за известно време в сила разнородни философско-теоретически възгледи, движещи сили, измерители и алгоритми за обществено-икономическия напредък, отделните сегменти и елементи на стратегическите програми придобиват нееднотипов характер. Така например част от целите, приоритетите, ресурсите, задачите и инструментите на националните стратегии на най-развитите и на всички по-слаборазвити страни неизбежно възпроизвеждат (само че на по-високо количествено стъпало) качествените характеристики и принципното съдържание на националните стратегии от предходните периоди. Ето защо тъкмо тази част на стратегическите програми става преносителят между миналото, настоящето и бъдещето на винаги съществуващия инерционен компонент от развитието на обществено-икономическия живот. По тази причина и само в тази си част разработваните национални стратегии на по-слабо развитите страни имат изцяло догонващ характер по отношение стратегиите на страните-първенци.

Останалата, съществено различаваща се по тип и ефективно въздействие част от целите, приоритетите и програмните задачи на националните стратегии в по-слабо развитите страни, която е свързана с очертаването и в тези страни на специфично национална иновационна визия за реализиране на новия модел на развитие, има качествено друга характеристика. За разлика от първата част на националните им стратегии, която е свързана с инерционния компонент и със стария модел на развитието, втората част не само не е задължително да има изцяло догонващ характер спрямо социално-икономическата динамика в страните-лидери. В отделни страни и съответно национални стратегии тя би могла да има дори изпреварващи компоненти. Например за онези подцели, уникални програми и съответно приоритети, ресурси, задачи и прочие, чрез които - върху основата на оригинални научни открития и иновации се постига ефективност и конкурентност за определени стопански сектори на световно равнище, националната стратегия има наистина изпреварваща същност. В принципен план тази част от националните им програми обладават уникална и дори би могло да е с авангардна характеристика по отношение стратегиите на всички останали страни в света, вкл. най-развитите.

Нещо повече, в новото общество на знанието все по-често и все повече страни ще придобиват реалната възможност да изпреварват всички останали в напредъка на отделни клонове на знанието, оттам на отделни сектори и дори на цялостната си обществено-икономическа действителност. В условията на новия модел политическите ръководства на всяка страна, които съумеят да генерират чрез комплексната си политика повече знания и иновации за сравнително по-динамично развитие на технологиите в перспективни сектори и особено за възможно най-сполучливото в обозримо бъдеще устройство и начин на функциониране на държавните институции в обществото, ще имат безспорно по-голям успех от останалите.

По-съществените основания за подобно твърдение са следните.

Първо, съвременният стопанско-политически атлас на света представлява, както винаги досега, пъстра «мозайка» от високо, по-слабо и най-слаборазвити страни. Естествено потенциалните възможности на страните-първенци за по-качествена социална трансформация и за по-динамичен просперитет в условията на качествено новия модел икономика и общество са най-големи. Но потенциалната възможност не винаги става реалност. Както в миналото не е имало, така и в условията на качествено новите реалности на 21-ви век не може да има завинаги осигурено лидерство на която и да е страна в света. Нека не забравяме, че досегашната стопанско-политическа история е и история на редуващи се смени на лидерство и изоставане. Или макар понякога и след по-дълъг исторически период, страните-първенци са били достигани и задминавани от по-слабо развити страни, някои от които дори без очевиден практически шанс да сторят това. Предпоставките, условията, начините и средствата, благодарение на които отделна, исторически по-изостанала страна се е домогвала до световни лидерски (главно икономически) позиции, са много и от различно естество. Основните и решаващите са били винаги две: а/ по-далновидна и изпреварваща (в сравнение със страните лидери) способност на политическите й ръководства да разкриват най-успешния в перспектива модел на обществено-държавно устройство и развитие; б/ по-находчиво избран път, начини и инструментариум в дългосрочната й политика за исторически по-бързо и по-пълноценно реализиране на перспективния модел.

И в новото общество на знанието възможностите за авангардна и по-ефективна от другите държави политика на далновидно развитие не /ще/ са привилегия само на държавните ръководства в страните-лидери. Както досегашната дългосрочна политика на развитие в страните-първенци не е била лишена от дълбоки провали и кризи, така и ръководствата на по-слаборазвитите страни не /ще/ са лишени завинаги, особено в новите реалности, от възможността да изнамират по-далновидни и по-ефективни (дори от страните- лидери) решения, които да ги извеждат на челни позиции.

Второ, всъщност парадигмата и съответно моделът на новото общество на знанието все още не са задоволително изяснени. Това означава, че поне в обозрима перспектива всяка страна ще е наложително да разкрива и съответно реализира предимно по индивидуален и прагматико-иновативен път “своя” модел за прогрес в новите условия.

Днес обществознанието дори в най-развитите страни не е разкрило чрез какъв точно принципен модел светът на днешното и на бъдните поколения (например след 15-20-30 години) би могъл да стане “по-добро място за живеене” в материално, духовно, природосъобразно и ресурсово измерение. Съвсем не е изяснено какво от съществуващия досега модел трябва радикално да се промени и как да се промени, щото да се преодолее разширяващата се пропаст между нарастващото материално богатство във все по-малко на брой страни и ужасяващата бедност в нарастващ брой останали страни. Не се работи задоволително върху това, как да се хармонизират до приемливо равнище интересите и правата на всички хора, касти и държави, като условие за по-нататъшния общ прогрес, както и да се съхрани и възстанови природната среда и равновесие. В крайна сметка не е разкрито по какъв начин “развитието на икономиката да се превърне в развитие на човека”.[10] Това означава, че опитите дори и в най-напредналите страни за достоверно прогнозиране и изнамиране на обективно най-благоприятния за развитието на човека и за природното равновесие модел, са засега предимно на “книжно”, първоначално и фрагментарно равнище. Те имат повече хипотетична, отколкото реалистична практико-приложна стойност. В резултат целевата част на стратегическите програми за развитие на някои от водещите страни, които са най-мощният природен замърсител и причинител на световната бедност, е формулирана не върху възможно най-добрия в перспектива модел. Тя всъщност е изработена върху досегашната парадигма и модел за развитие.

Нека илюстрираме с пример.

Днес качествено новите промени, свързани с икономиката на знанието, са най-ясно изразени в САЩ. Но тъкмо тази страна, която с най-мощната си стопанска дейност най-мощно замърсява планетата, упорито отказва да подпише протоколите от Киото и Монреал за намаляване на вредните емисии в природата. По този начин новото, по-богато знание в САЩ продължава в действителност да се използва предимно според досегашния модел за развитие и изчерпване на природните ресурси. В резултат икономиката на тази страна би могла да се оприличи на бърз автомобил, който получава от новото знание допълнително ускорение, но не в посока към действително по-висока социална, междудържавна и екосъобразна хармония, а към още по-голяма социална, междудържавна и природна дисхармония. Естествено благодарение на оставащите в сила досегашни конкурентно-пазарни критерии, мотиви и механизми, в същата посока зад САЩ, със съответния “принос” към по-нататъшната дисхармония, ще продължават да се редят и надпреварват всички страни, които подобно на САЩ, са заложили в целите на стратегическите си програми - съзнателно или поради недалновидност, ценностите на досегашната парадигма за развитие.[11] Драстичен пример за една от тези страни е икономиката на съвременен Китай. Почти изцяло програмирана според целевите критерии и мотиви на досегашния модел, нейната “успешна” национална стратегия за динамично развитие доразрушава “най-успешно” природната среда не само на китайска територия.

Едва ли стратегическите щабове на САЩ включват в дългосрочните си сценарии довеждането на света до пълна природна катастрофа, както и до непреодолими междудържавни конфликти и социални катаклизми. Най-вероятно разчетите им са за максимално егоистично възползване от предимствата, които им осигурява досегашния модел като най-високо индустриализирана страна в света, след което в последния исторически (критически) «час» да направят заедно с другите страни остър завой към действително по-благотворен за природното равновесие и за бъдните поколения модел на развитие. Но ако подобен хипотетичен сценарий се окаже действително реалистичен, вместо високорисков и катастрофичен, за по-изоставащите страни в условията на новото общество на знанието такъв сценарий съдържа и сравнително по-благоприятна потенциална възможност. Поради по-ниската си степен на индустриализация и на по-слаба детерминираност от досегашния модел за развитие, тези страни имат по-големия «исторически шанс да започнат отначало» (Детлеф Радке). Те могат по-широкообхватно да се възползват от предимствата на новия обществен модел на знанието, като извършат радикална трансформация на цялата си обществено-икономическа система и исторически по-пряко да навлязат в качествено новите реалности. Достатъчно е като аргумент да се посочи съвременна Ирландия.

Заключение

1. Всъщност интензивно нахлуващите в информационно-комуникационните дейности високи технологии са засега единствената реална индикация за вече започнал преход към качествено новия модел икономика и общество, базирани върху знанието. В какви основни насоки, форми и измерения ще се развива по-нататък новият модел, обществознанието още не е дало удовлетворителен отговор.

При това положение пред развитието на всяка страна и на целия свят понастоящем съществуват две алтернативни исторически възможности.

Едната е процесът да продължи както е започнал от 90-те години на 20-ти век насам – генериране и прилагане на нови знания за развитие на технологиите предимно в икономическата сфера върху основата на тоталния мотивоопределящ критерий – печалбата. Доколкото при подобен сценарий развитието на останалите обществени сфери зависи както досега - от по-големия обем БВП и от нарастващата комерсиализация на социалните, културни и духовни дейности, утрешната икономика и общество не биха се различавали съществено от досегашния социално-икономически модел. Бъдещите последствия в дългосрочна перспектива вече са известни: по-нататъшно разрушаване на природната среда и равновесие, доизчерпване на невъзстановимите природни ресурси, задълбочаващи се неблагоприятни възможности за живот и благоденствие на бъдните поколения.

Другата алтернатива е всяка страна и впоследствие светът като цяло да започнат радикален завой и трансформация към икономиката и обществото на знанието в пълноценната му същност. Но тъй като същността е все още неизяснена и неразработена в практически приложима теория, първо, всяка страна ще е принудена да търси самостоятелно вярната посока към новия модел, развивайки се по “своя”, разкриван предимно по прагматичен начин път; второ, всяка от тях ще е наложително да генерира и прилага всестранните знания за развитието не само на едни и/или други дейности в икономиката, а и на всички останали като единен динамично хармонизиран обществено-икономически организъм.

Разковничето и решаващият фактор за реализацията на втората алтернатива е: генериране и по-всеобхватно (от другите страни) прилагане на необходимите всестранни знания за новия тип развитие.

От формално логическа гледна точка генерирането и прилагането на необходимите нови знания е по-лесно осъществимо в съвременните страни-лидери. Но поне засега липсват убедителни доказателства за сбъдването на подобна хипотеза. В действителност новото общество на знанието предлага по-добри перспективи пред онези – и най-напреднали, и по-слаборазвити страни, които съумеят да се възползват по-пълноценно в сравнение с останалите страни от решаващия фактор за развитието на новия модел общество - знанието. И тъкмо тези страни, а не непременно съвременните страни-първенци, ще са лидерите в утрешния общочовешки прогрес.

Каквато и да е обективната същност на новия модел на обществено-държавно устройство и развитие, която да е адекватна на новите реалности през следващите десетилетия и която обществознанието тепърва ще разкрива, тя трябва предварително да удовлетворява няколко най-общи фундаментални изисквания. Те произтичат от поуките, наложили се от прилагането на досегашния исторически модел. Необходимо е новият модел:

· да не допуска (и по-точно категорично да изключва) основните “органични недъзи” на досегашния. Най-драстичните от тях са продължаващото разрушаване на природната среда и по-нататъшното отваряне на ножицата между богатство и бедност във всяка страна и между страните в света;

· да преодолее ограничената роля и възможности на досегашния основен мотивиращ икономически критерий - печалбата за постигане на многостранно обществено-икономическо развитие и на безконфликтна “обмяна на веществата” между това развитие и природата. Печалбата би трябвало да остане само като един от сегментите на разширен пакет от задължителни специфични критерии, които пряко и пълноценно, а не по косвен начин да измерват приноса на отделния гражданин от всяка професия в многостранния обществено-икономически прогрес;

· по-конкретно да съдържа такъв пакет от специфични критерии на своето функциониране, който, първо, не допуска хищническо експлоатиране на природните ресурси и по-нататъшно разрушаване на природната среда; второ, осигурява социално справедливо разпределение на създаваните блага като основа за многостранното, а не едностранното развитие и дори за деградирането на човешката личност; трето, максимално мотивира усилията и творческия потенциал на всеки човек, гражданско сдружение и държавна институция в посока към все по-хармоничното и екосъобразното развитие на обществото; четвърто, да е така структуриран като система в съответствие с обективно необходимите (за новия модел) функционални взаимодействия между всички специфични дейности в обществото, щото да води до непрекъснато вътрешно саморазвитие и самоусъвършенстване на новия тип общество.

Всичко това обаче изисква “болезнена мисловна дейност” (Дж. Гълбрайт), максимална политическа воля и върхови усилия на цялото общество. Но преди тях са необходими все по-широки и дълбоки знания както за природните процеси и технологиите, така и на първо място за обективните възможности за многостранно, а не само материално развитие на обществото и отделните му граждани.

2. В кратко очертаният дотук контекст и смисъл стратегическата политика на българската държава от началото на прехода до днес не би могла да се квалифицира като адекватна. Всъщност започналите едва от няколко години стратегически инициативи на държавните институции относно перспективното развитие на България в ЕС са ограничени единствено до прилежно копиране и прилагане на европейското законодателство. За развитието й след това, както е известно, липсва дългосрочна национална стратегия, в която образованието и науката - най-мощният съвременен фактор на обществено-икономическия напредък да са и в страната ни първостепенен приоритет.[12]

Макар и вече исторически закъсняла, България подобно на всяка по-слабо развита страна, също би могла да развива общество на знанието. Както беше отбелязано, ключът и първата практическа крачка към такова развитие се нарича: специфична национална стратегия за обществено-икономическо развитие, основана върху масирани знания и иновации. Това означава възрожденското “напред науката е слънце, което във душите грей” да се превърне в ежедневна и масирана обществена практика.

Цитирана литература

1. Икономиката на България и Европейския съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 г., Икономически институт на БАН, Фондация “Фридрих Еберт”, С., 2003

2. http//www.ceu.cz/english/StrategyUR_EN.html

3. Stiglitz J. Towards a New Paradigm for Development: Strategies, Policies, and Processes, 1998, Prebisch Lecture at UNCTAD, Geneva, p. 8. http://www.worldbank.org;

4. Constitution of the United States. Commision on the Bicentennial of the United States Constitution. 808 17^th  St., N. W. Washington, D.C. 20006.

5. Economic Report of the President, 1994

6. Economic Report of the President, 1998

7. Economic Report of the President, 2001

8. Манов, В. Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи, С., Университетско изд. “Стопанство”, 2001, с. 149

9. Балабанов И. Държавната стратегия в инвестиционната дейност, сп. Банки, Инвестиции, Пазари, 1999/7

10. Балабанов И. Инвестиционният вакуум – причини и изход. Акад. Изд. “Проф. Марин Дринов, 2002

11. Балабанов И. Научно-иновационната политика – най-мощният съвременен лост на държавата за висококонкурентно икономическо развитие, Икономически изследвания, XIII, 2004, кн. 1

Начало

---

[1] Вж. Икономиката на България и Европейския съюз. Стратегия за догонващо икономическо развитие до 2020 г., Икономически институт на БАН, Фондация “Фридрих Еберт”, С., ноември 2003.

[2] Съвсем накратко той е систематизиран в: Балабанов И. Инвестиционният вакуум – причини и изход. Акад. Изд. “Проф. Марин Дринов, 2002, с. 71-74.

[3] Вж по този въпрос: http//www.ceu.cz/english/StrategyUR_EN.html

[4] “Новата стратегия за развитие приема като своя основна цел (core objective) развитието, трансформирането на обществото” (Stiglitz J. Towards a New Paradigm for Development: Strategies, Policies, and Processes, 1998, Prebisch Lecture at UNCTAD, Geneva, p. 8. http://www.worldbank.org;   “Развитието представлява трансформация на обществото, движение от традиционните връзки…, начини на мислене, …на образование, …на здравеопазване,   на производство, към по-модерни начини” (Ibidem, p. 2).

[5] Constitution of the United States. Commision on the Bicentennial of the United States Constitution. 808 17^th St., N. W. Washington, D.C. 20006, p. 1.

[6] Така например стратегическите цели на американската държавна администрация през първия президентски мандат на Б. Клинтън са формулирани като: постигане на дълготраен икономически растеж чрез увеличаване на заетостта, опазване на околната среда; ефективна намеса на държавната администрация; поддържане на американската хегемония в областта на фундаменталните науки, математическите и инженерните науки. (Economic Report of the President, 1994, p. 4.) През втория си мандат президентът вече заявява пред конгреса: “Правителството има икономическа стратегия, която се състои от три ключови дългосрочни цели - инвестиране в човешкия капитал, откриване на задгранични пазари, съкращение на бюджетния дефицит” /наследен още от администрациите на Р. Рейгън и Дж. Буш-старши/. (Economic Report of the President, 1998, p. 3.). Встъпилият през 2001 г. в длъжност следващ президент, Дж. Буш-младши, определя като най-обща дълговременна цел на своето управление следното в икономическото си послание до Конгреса:  акцентирано внимание върху разгръщането на т. нар. “нова икономика”. И въпреки, че теоретическата и практическата същност на това понятие все още не е удовлетворително избистрена в научните, деловите и политическите среди, президентът формулира като по-конкретни дългосрочни цели на “новата икономика” в САЩ: продължаване на постигнатите от предишното управление стабилни и бързи темпове на икономически растеж, нарастване на реалните доходи на населението, поддържане на ниска безработица и умерена инфлация,…инвестиране в развитието на училищното образование, т.е. отново в качеството на човешкия капитал. (Economic Report of the President, 2001, p. 23.). Следователно освен като реакция на актуалните проблеми пред развитието на страната на достигнатия етап съобразно с променилите се външни и вътрешни предизвикателства, стратегическите цели и приоритети (не само) на поредните американски правителства обслужват гъвкаво във времето реализацията на една общоприета от всички тях, по-далечна суперцел – постигане на динамично икономическо развитие и върхова конкурентоспособност, които водят до много по-високо обществено благоденствие и социална хармония – от своя страна косвени фактори за още по-динамично икономическо развитие.

[7] “Една от важните роли на стратегията за развитие е да служи като негов катализатор” (Stiglitz J. Towards a New Paradigm for Development: Strategies, Policies, and Processes, 1998, Prebisch Lecture at UNCTAD, Geneva, p. 8. http://www.worldbank.org).

[8] За по-голяма краткост и удобство по-нататък ще наричаме качествено новата икономика и общество, базирани върху знанието, с по-обобщаващото понятие общество на знанието.

[9] Относно този много важен аспект на бъдещите стратегически програми от всички равнища и вертикални структури на обществено-икономическия живот в дадена страна вж: Балабанов И. Държавната стратегия в инвестиционната дейност, сп. Банки, Инвестиции, Пазари, 1999/7, с.25-29; Балабанов И. ,Инвестиционният вакуум – причини и изход, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, с. 88-108.

[10] Манов, В. Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи, С., Университетско издателство “Стопанство”, 2001, с. 149.

[11] Впоследствие, удобно забравяйки, че природната дисхармония е следствие и на собствената им политика на развитие, невинно се оплакват от “природен тероризъм”.

[12] По-подробно този въпрос е разработен в: Балабанов И. Научно-иновационната политика – най-мощният съвременен лост на държавата за висококонкурентно икономическо развитие, Икономически изследвания, XIII, 2004, кн. 1, с. 3-50.