СЛЕДВОЕННАТА СТОПАНСКА ПОЛИТИКА НА ЯПОНИЯ -

ПОУКИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 проф.д-р Иван Ангелов -

Икономически институт на БАН

ВЪВЕДЕНИЕ

Под стопанска политика за целите на това изследване разбирам комплекса от взаимно свързани системна, институционална, макроикономическа, индустриална, аграрна и друга политика. Възприемам такъв подход, понеже никоя от споменатите съставки на стопанската политика сама не е достатъчна за осъществяване на сложния преход от централно планирано към пазарно стопанство. Нещо повече, тези съставки трябва да бъдат синхронизирани помежду си и добре дозирани. Преходът може да бъде успешен само при разумно използване на всички реформени мерки едновременно или в определена последователност.

В заглавието фигурира израза "следвоенна стопанска политика". Това не е случайно. Следвоенна Япония като икономическа система е по-близка до сегашна България, отколкото силно развитата и сложна икономическа система на съвременна Япония с нейната стопанска политика и регулативни инструменти. Най-близка до сегашната българска икономика с присъщите й проблеми е японската икономика от края на 40-те, на 50-те, до известна степен на 60-те и в още по-малка степен - на 70-те и следващите години. С течение на времето японската стопанска политика става все по-зряла, сложна, все повече интегрирана в световната икономика. Япония се превърна в икономическа суперсила.

Като се интересуваме от японската стопанска политика от 50-те - 60-те - 70-те години и извличаме поуки от нея, това не означава, че се връщаме с 40-50 години назад и искаме да прилагаме старомодна стопанска политика. Ако се връщаме толкова назад, то е поради по-големите сходства между тогавашна Япония и сегашна България. И нищо повече. Да се пренася и прилага в сегашна България стопанската политика на съвременна Япония или на която и да е друга развита икономика, би било равнозначно да се прави опит за пълно автоматизиране на конска каруца. Резултатите от такъв експеримент са предварително известни. Следователно, като се извличат поуки от миналото на Япония, трябва да се стремим стопанската политика на България да бъде модерна. Модерна в съответствие със съвременните български условия. В противен случай тя няма да бъде полезна. Нещо повече, ще бъде вредна, ако не се държи сметка за сегашните вътрешни и международни икономически реалности.

В резултат на новите вътрешни потребности на все по-сложната икономическа система, а също и под външен натиск стопанската политика на Япония еволюира. Тези промени засягат структурата на понятието "стопанска политика", съотношението между съставките и тяхната роля за постигане на крайния резултат. Променят се и самите съставки. Съдържанието, замисълът, структурата и настройката на инструментите на индустриалната политика през 50-те години са едни, през 60-те години - други, и през 70-те години - още по-различни. Да не говорим за 80-те и 90-те години. Главната тенденция в тези промени е ограничаване на държавната намеса в стопанската дейност и нарастване ролята на макроикономическата политика за сметка на индустриалната политика, засилване на неутралността в политиките и техните инструменти, все по-широко прилагане на косвени икономически регулативни инструменти. Променят се съществено инструментите и методите на прилагането на самата индустриална политика. Между индустриалната политика на Япония през 50-те и 90-те години има твърде малко общо. Индустриалната политика на съвременна Япония е по-близка до индустриалната политика на другите страни от Г-7, отколкото е било през 50-те и 60-те години.

Главен обект на внимание в настоящото изследване е стопанската политика на Япония през 50-те и 60-те години и до известна степен през 70-те години. Подробностите на тази политика и резултатите от нейното прилагане, обаче остават зад кадър. Смятам, че тук не е необходимо да описвам подробно видовете стопанска политика и техните инструменти. Вниманието ми е насочено главно към извличане на поуки от японската следвоенна стопанска политика. Това е направено съзнателно, понеже разработката е предназначена главно за японската общественост и за добре информираната част от българската общественост. За японския читател е по-важно да прочете какви поуки извлича един източноевропейски икономист от следвоенната стопанска политика на Япония.2А следвоенната стопанска политика на своята страна той добре познава.

Логичен е въпросът: защо трябваше да се изминат 10 хил.км до Япония, за да се изучава нейната следвоенна стопанска политика? Няма ли по-близка страна, от чийто опит да се поучим?

По-близки страни, от които също можем да се учим на разумна стопанска политика има и в Европа. Такива са Германия, Австрия, Франция, Испания, Португалия, Скандинавските страни и др. Няма обаче друга развита страна в Г-7 и между членовете на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие /ОИСР/, която да е постигнала такива впечатляващи стопански резултати през последните 50 години, каквито е постигнала Япония. По всички най-важни параметри на стопанското развитие през 50-те следвоенни години Япония не само надмина себе си, но и всички други развити страни, като измина дългия път от 42-ро /в началото на 50-те години/ до 1-во място /през 90-те години/ по брутен вътрешен продукт /БВП/ на човек от населението. Колкото и условен да е този показател за прецизни международни сравнения, той говори достатъчно много.

Японският модел /вж. Chalmers Johnson, pp. 305-324; Kozo Jamamura, pp. 33-90, 423-468/ беше отначало проектиран, приложен и доказан в самата Япония. След това беше приложен с незначителни изменения и също така убедително потвърден в Корея и Тайван /Hiromichi Mutoh, pp. 104-125; Dirk Pilat, 1994; Gunnar K.Sletmo, pp. 153-168; Vittorio Corbo, pp. 27-55, 57-77, 213-244; Ryuichiro Inoue, 1993; G.K. Helleiner, pp. 317-318/ и при особените географско-икономически и политически условия на Хонг Конг и Сингапур, а също и в третата вълна новоиндустриализиращи се източноазиатски държави - Тайланд, Индонезия и Малайзия /IBRD, 1993; Hiromichi Mutoh, pp. 81-103, 255-268; Gunnar K.Sletmo, pp. 171-184; Vittorio Corbo, pp. 79-107, 111-145, 275-318/. Макар и със силно изразен китайски почерк, следи от японския модел могат да се видят и в осъществявания гигантски процес в съвременен Китай. Неслучайно Китай проявява интерес да преведе 17-те тома от История на японската индустриална политика, публикувана от Министерството на международната търговия и индустрията /MITI/, докато самото MITI възнамерява да преведе на английски език само първия обобщаващ том.

Дори и най-големите песимисти, привърженици на неокласическия подход, въпреки отделни уговорки, не отричат впечатляващите постижения на Япония и другите източноазиатски страни през следвоенните десетилетия.

И наистина, ако една страна в продължение на 100 години успява да измине дългия път от пълна изолация от света до 1868 г. и да се превърне във втора по икономически потенциал държава в света; ако същата тази страна в продължение на 20-25 години успя да възкръсне от унизителното и разрушително поражение в края на Втората световна война и от радиоактивната пепел на атомните бомби се превърна във втора икономическа сила в света и първа по БВП на човек от населението, само това е достатъчно да привлече вниманието на всеки човек с въпроса: На какво се дължи японското икономическо чудо? Възможно ли е да извлечем някакви поуки от него? Какви елементи от японската следвоенна стопанска политика могат да бъдат полезни на съвременна България?

I. Опасностите от извличане на погрешни поуки

Българските политици и икономисти имат печален баланс в изучаването и прилагането на чуждестранен стопански опит. След установяването на тоталитарния режим в края на Втората световна война те копираха и прилагаха съветския модел в продължение на 40-45 години. Без да твърдя, че всичко в този модел беше погрешно, като цяло моделът се оказа неподходящ, а ние - лоши ученици. И крайният резултат е печален. Голяма част от положените от народа усилия бяха напразни и бяха загубени много години. Една от главните причини за това беше стремежът на българските управници механично, безкритично и дори сервилно послушно да копират и пренасят чуждестранен опит на българска почва, без да се съобразяват с националните ни традиции и конкретните местни условия.

След демократичните промени през 1989-1990 г. сменихме учителя и модела, но си останахме слаби ученици. Този път ни беше предложен и чрез механизмите на МВФ и Световната банка - наложен друг модел - неокласическият, който се оказа непригоден за посттоталитарната българска икономика.3 Въпреки това, официалните български реформатори го прилагаха с особено старание през 1991-1994 година. Резултатите говорят сами за себе си: кумулативен спад на БВП в съпоставими цени около 40%, на промишлената продукция - около 50%, базисен индекс на инфлацията в края на 1994 г. спрямо края на 1990 г. - над 2600%, безработица в края на 1994 г. по данни на НСИ - около 20%, спад на реалните доходи на човек от населението през 1994 г. на около 47% в сравнение с равнището от 1990 година. Общата характеристика на българската икономика в края на 1994 г. и началото на 1995 г. е слампфлация - комбинация между дълбока рецесия, двуцифрена безработица и дву- или трицифрена инфлация. Това е по-лошо от стагфлация.

Изминалите 50 години, изпълнени с трагични грешки, ни задължават да бъдем много предпазливи при изучаване на чуждестранен стопански опит и извличане на поуки за нашата стопанска политика. Може да се сгреши веднъж, но не бива да се допуска същата грешка два пъти и още по-малко - три пъти. Това налага преди да се извличат поуки от следвоенната стопанска политика на Япония внимателно да се опознаят различията и сходствата в икономическата, социалната и политическата обстановка в следвоенна Япония и посттоталитарна България.

Между Япония от втората половина на 40-те години и България в средата на 90-те години има съществени различия. Равнището на икономическо развитие в тогавашна Япония е било по-високо, отколкото е в България сега. Япония е имала далеч по-голям вътрешен пазар /около 80-милионно население в 1948 г./, отколкото България сега /8,5 млн. в 1995 г./. Това влияе върху характера на възможните варианти на вътрешно- и външноикономическата политика. За голяма страна като Япония е било по-лесно да провежда протекционна импортна политика при по-малка зависимост от външните пазари, без да се опасява от силни ответни мерки на стопанските партньори. Тази независимост обаче силно намалява поради тоталната й зависимост от вноса на суровини и енергоносители. България сега няма добре организирана и имунизирана срещу политически натиск и корупция държавна администрация, каквато Япония е имала тогава. Макар и разрушена, Япония е имала някакви традиции на пазарно стопанство - частен сектор, пазарна инфраструктура, банкови и небанкови финансови институции, по-кратък период на политическа диктатура и на централно управлявано стопанство. В началото на реформите окупационната администрация и нейните въоръжени сили са били мощен стабилизиращ фактор, който създава и поддържа необходимия обществен ред и национално съгласие и прави възможни важни демократични реформи: поземлена реформа, премахване на огромните семейни монополи /Zaibatsu/, предоставяне избирателни права на жените, право за организирана дейност на профсъюзите, демонополизация и др. Ако липсваше окупационната администрация тези реформи биха били невъзможни. Присъствието в окупационната администрация на голям брой привърженици на кейнсианската теория /New dealers/ дава силен отпечатък върху действията на тази администрация и върху насоките на стопанските реформи през следващите години. Началото на студената война и свързаната с това промяна в американската политика към Япония /от силна враждебност към благосклонност и приятелство/ също допринася за ускоряване на изхода от кризата. Избухването на Корейската война в средата на 1950 г. е пример как едно трагично събитие за съседен народ изиграва важна стабилизираща роля за Япония. Без тази война последствията от антиинфлационния план на американския банкер Dodge можеха да бъдат по-различни. Известно е, че този план предизвика дълбока рецесия, безработица и социално напрежение след април 1949 г. и през първата половина на 1950 година. Изпълнението на големите военни поръчки за войната в Корея от втората половина на 1950 г. до към 1952 г. помогна за бързо оживление на икономиката и смекчаване на социалното напрежение. Без корейската война не се знае кога щеше да настъпи стопанско оживление и до какво можеше да доведе нарастващото социално напрежение. Може би тази война спаси ултрарестриктивния план Dodge от провал! Съединените щати оказаха съществена финансова и друга помощ на Япония през следвоенните години до подписването на мирния договор през септември 1951 г. в Сан Франциско, докато българската реформа засега почти не получава безвъзмездна чуждестранна финансова помощ. Нещо повече, международната икономическа среда и ембарговите операции на ООН дори затрудняват българската реформа. Международната политическа и икономическа обстановка през 50-те и 60-те години позволяваше степен на протекция, каквато при сегашните международни условия е по-трудно осъществима, особено за малка страна като България, силно зависима от stand-by споразумения с МВФ, кредити от Световната банка, асоциация с Европейския съюз и кандидатстване за членство в Световната търговска организация.

Между Япония от втората половина на 40-те години и България в средата на 90-те години обаче има и много важни сходства. Мащабите на спада на стопанската активност /БВП, промишлена продукция, селскостопанска продукция, инвестиционна дейност и др./ са съизмерими, макар и по различни причини. Съизмерими са високата инфлация, голямата безработица, дефицитите в бюджета и платежния баланс, спадът на реалните доходи и потреблението, бедността и недохранването, техническата изостаналост от развитите страни. И в двете страни продължително време съществуват политически диктатури и пряк държавен контрол върху стопанската дейност в условията на война /гореща или студена/ и на повсеместна дефицитност. Съществува сходство в производствените, експортните, импортните и други структури. И двете страни разполагат със съвсем ограничена собствена суровинно-енергийна база. И в двете страни почти всички са равни в бедността си. В двете общества има силни настроения за някакъв вид относително социално равенство.

Ако се направи сравнение с другите най-развити пазарни икономики /например в групата на седемте/ през следвоенните години, Япония е страната с относително най-близки социално-икономически условия до тези в България през 90-те години. Стопанската история на САЩ, Канада и Великобритания през последните 100 години ги прави по-различни от съвременна България, отколкото Япония през втората половина на 40-те години. Основанията да се изучава японският следвоенен стопански опит са равни и дори по-големи, отколкото да се изучава и ползва опитът на някои други най-развити пазарни икономики. Важното е това изучаване и използване да се прави предпазливо и разумно, като се държи сметка за всички различия и сходства между съвременна България и другите страни. По сложния път към пазарно стопанство България трябва да се учи без каквито и да е предразсъдъци от всички страни, които могат нещо да ни предложат. Япония е една от тези страни. Освен това, изучаването и ползването на японската стопанска политика не изключва същото да се прави и спрямо стопанската политика на други развити страни.

Добра за България е тази стопанска политика, която отговаря на следните условия: обслужва най-бързото постигане на националните икономически, социални и др. цели на българската държава; не противодейства на функционирането на пазарните механизми, а само допълва тяхната липса, бездействие или предотвратява социално и екологично опасни последствия; насърчава рационалността, предприемчивостта и ефективността; постига разумно съчетание между интересите на различните социални и икономически групи в обществото и съдейства за утвърждаване на националното съгласие като норма на живот; не противоречи на интересите на други страни - наши стопански партньори, но и защитава нашите интереси в отношенията с тях; съответства на националните традиции и националната психология на българския народ, като държи сметка за новите реалности в края на двадесетото и началото на двадесет и първото столетие.

II. Най-важните поуки

Оценките за японската следвоенна стопанска политика варират от крайно положителни /Chalmers Johnson, 1982/ през резервирано положителни /IBRD, 1993/ до крайно негативни /Christopher Wood, 1994/. Оценките на японските учени също варират от силно негативни до почти пълна апологетика. Преобладаващата част от тях обаче са положителни и конструктивно критични. Така както би следвало да се очаква от истински учени.

Моите оценки също ще бъдат субективни - резултат на степен на информираност и на принадлежност към съответна школа на икономическо мислене. Едно обаче мога да твърдя с категоричност - моята оценка е непредубедена. Стремя се да гледам на фактите, да търся силните и слабите им страни и да ги оценявам на фона на конкретната вътрешна и външноикономическа обстановка.

Ръководя се от един най-обективен критерий - резултатите от стопанското развитие на Япония след 1945 г., сравнени с другите развити страни. Фактите говорят сами за себе си. А някой беше казал, че когато фактите говорят и боговете мълчат. За подробности виж: ЕPA, vol. III, pp. 227-244; EPA, The Japanese Economy ---, Series A, No. 12, pp. 28-45; EPA, Economic Development in Post-war Japan ---, Series A, No. 14; Fusae Ohta, pp. 103-122; Kozo Yamamura, pp. 95-136; Takashi Inoguchi, pp. 225-248; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 49-63, 91-107; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 235-237, 308-311; Takatoshi Ito, pp. 43-72; Mitsuaki Okabe, pp. 438-439, 443-454; Ryoshin Minami, 1994; Heizo Takenaka, pp. 5-26; Tatsuro Uchino, pp. 73-75, 104-108, 121-124, 159-165, 240.

Япония показа на света толкова впечатляващ със своите резултати модел на стопанско развитие, че няма нужда от хвалебствия и още по-малко от митологизация. Нещо повече, всяка апологетика на японския стопански модел по-скоро би му навредила.

Всички сериозни изследвания показват, че в Япония не за всичко може и трябва да се говори със суперлативи. Хората, вземащи стопанските решения през следвоенните десетилетия също са допускали грешки и те сами го признават. Япония все още не е решила някои важни проблеми: жилищният проблем, вътрешноградският транспорт, продължителното работно време и късите отпуски, липсата на цялостна пенсионна система, обхващаща всички граждани, застаряващо население, пренаселеност на някои региони /32 на сто от населението живее върху 1% от територията в три огромни свръхнаселени региона/, нарастващ вътрешен държавен дълг, някои екологични проблеми, силна чувствителност към външни икономически шокове. За някои от тези проблеми дори не се вижда как могат да бъдат решени поради обективните природни дадености, между които особено важен е сеизмичният фактор и ограничената територия - на 3,5 пъти по-голяма територия, от която 2/3 са планини, в Япония живеят 15 пъти повече хора, отколкото в България.

Ако трябва да обобщя, вниманието ми най-силно привлякоха следните черти на японската следвоенна стопанска политика:

1. Предпазливост и постепенност в замислянето и осъществяването на стопанската политика. Това личи от постепенното дерегулиране на цените на вътрешния пазар в продължение на години, като за някои от тях /транспортни тарифи, селскостопански продукти и др./ държавният контрол продължава и досега. На 18 януари 1995 г. 14 транспортни компании се обърнаха с молба към Министерството на транспорта да им разреши да повишат транспортните тарифи за междуградски и вътрешноградски транспорт с 13,9% /The Nikkei Weekly, 23.I.1995/. Виж също Juro Teranishi, pp. 31-57, 61-82. Това личи и от политиката спрямо затихващите стопански отрасли и производства с цел да се смекчат икономическите и социалните последствия от свиването на стопанската им дейност - текстил, въглища, стомана, корабостроене, цветна металургия, нефтопреработка и др.

Класически пример за предпазливост и постепенност е японската импортна политика, на която ще се върна по-долу. Израз на същата предпазлива постепенност е и политиката спрямо преките чуждестранни инвестиции, либерализацията на движението на капитали от и към Япония, валутната политика, технологичната политика, структурната политика, политиката в областта на банковата система и капиталовите пазари, политиката по регулиране на вътрешната конкуренция, подоходната политика, политиката по заетостта, постепенното изменение в комбинацията между прилагането на пазарни методи и интервенционни механизми, политиката спрямо международните икономически и финансови институции. В продължение на много години чрез своята индустриална политика японската държава е подпомагала различните отрасли да се стабилизират и едва тогава ги е излагала на ударите на международната конкуренция. Типичен пример за това е така наречената Industrial Rationalization Policy /Fusae Ohta, pp. 34-61/.

Постепенността и предпазливостта е сърцевината на японския преход към пазарно стопанство. Един от многото примери за това е дерегулацията на финансовите и валутни пазари:

 източник: Nakamura Takafusa, 1994, pp. 285. За по-големи подробности по този въпрос от 1971 до 1986 г. вж. Takatoshi Ito, pp. 318-320.

За повече подробности по японската политика на предпазлива постепенност вж. Noriyuki Yonemura, 1992; Juro Teranishi, pp. 14-16, 25, 43-44, 153; Tatsuro Uchino, pp. 115-121; Takatoshi Ito, pp. 300-301, 317-321; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 5-10, 31-44, 54-55, 59-60, 313; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 283-290; Fusae Ohta, pp. 34-61.

Главната поука за българските политици и икономисти от този елемент на японската стопанска политика е, че преходът от централно планирано към пазарно стопанство можеше да бъде по-успешен, ако следваше постепенния подход на Япония през следвоенните десетилетия. Икономическата и социалната цена на прехода можеше да бъде по-ниска, отколкото е сега. Постепенността за нас беше дори по-наложителна като се има предвид липсата на пазарни традиции и предпоставки в началото на нашия преход, докато в Япония от тази гледна точка условията непосредствено след войната са били по-благоприятни.

Наличието на противодействащи фактори обаче се оказа решаващо. От една страна, това беше еуфорията след демократичните промени през 1989-1990 г., естественият стремеж по-бързо да се избавим от тоталитарното наследство и да се приобщим към демократичните западни общества. Това обаче се оказа една голяма илюзия.

Тежкото икономическо положение на страната, което наложи сключването на няколко stand-by споразумения с МВФ и тесни връзки със Световната банка също се оказаха решаващи за възприемане на техния модел на преход като условие за предоставяне на кредити. В същата посока бяха и съветите от други международни икономически институции /Г-24, Европейския съюз, ГАТТ и др./, които оценяваха качеството на прехода със скоростта на дерегулацията. В този смисъл международните институции и страните от Г-7 не ни направиха добра услуга. Нещо повече, те ни предлагаха радикализъм в икономическата политика, какъвто не практикуваха у дома си. Това важи особено за развитите западноевропейски страни. Създава се впечатление, че България и другите ЦИЕ страни бяха използвани от МВФ като опитен полигон за консервативни неокласически икономически схеми с мълчаливото съгласие и одобрение на правителствата на страните от Г-7, схеми, които те не прилагаха в собствените си икономики.

Главната поука може да се конкретизира с конкретни политики и инструменти при осъществяването на различни държавни стопански програми. Това обаче ще бъде трудно поради очакваната опозиция от МВФ и други международни институции. Въпреки всичко, нашата икономика се нуждае от по-предпазлив подход и правителството следва да се придържа към него.

2. Следвоенна Япония имаше национална концепция за средно- и дългосрочно икономическо развитие, включваща национални цели, приоритети и политики. Тези цели и приоритети са били конкретизирани в средно- и дългосрочни планове за икономическо или социално-икономическо развитие и многобройни конкретни програми за развитие на отделни отрасли, подотрасли, производства, региони или за решаване на важни национални проблеми от икономически, социален и друг характер. През последните 40 години в Япония са разработени 12 държавни икономически плана: първият е публикуван през декември 1955 г. и обхваща периода 1955-1960 г., а последният е публикуван през юни 1992 г. и обхваща 1992-1996 финансови години /Yoichi Nakamura, Series B, No. 4, pp. 15/.

Следващата таблица дава най-обща представа за времевия хоризонт и целите на японските икономически планове:

Икономически планове в Япония

 Източник: Juro Teranishi, pp. 311-312.

Общата координация на изработването на плановете се осъществява от Икономическия съвет с многобройните му подкомитети и при активно участие на Агенцията за икономическо планиране, различни министерства и агенции. Плановете са разработвани с участието на държавната администрация, представители на частни и държавни компании, учени, журналисти и др. Програмите са разработвани под общото ръководство на съответните съвети /напр. за индустрията - Съвета за индустриални структури с неговите подкомитети/ и с участието на представители на различните икономически и социални групи в обществото.

Плановете и програмите обикновено изразяват съгласието между държавната администрация и съответните икономически и социални групи. Те предлагат информация за средно- и дългосрочните намерения на правителството и на други държавни институции, заедно с политиката, която тези институции възнамеряват да провеждат. Тази информация е много ценна за компаниите от държавния и частния сектор, тъй като им служи като база за разработване на техните собствени планове и програми, улеснява формулирането на техните конкретни цели и приоритети, намалява стопанския риск. Прави силно впечатление, че почти всички японски и чуждестранни автори, принадлежащи към различни школи на икономическо мислене, с различни оценки за индустриалната политика, оценяват положително японската система на информативно икономическо планиране.

Японското икономическо планиране еволюира значително през годините. В съответствие с целите, приоритетите и политиката, провеждани през ранните години, плановете са били доста конкретни с многобройни дезагрегации на макроикономическите параметри. Последните планове съдържат по-малко цифри и поставят ударението върху общите тенденции в страната и чужбина и предвижданата в страната политика - макроикономическа, индустриална и др. Такива документи би следвало да бъдат наричани общи перспективи /visions/, а не планове.

Японските планове винаги са се различавали от плановете в бившите социалистически страни. Главната разлика е, че те никога не са били адресни и задължителни за стопанските субекти, били те държавни или частни. Поради информативния си характер японското икономическо планиране се показа по-жизнеспособно и успешно от съветския модел на централно планиране.

Благодарение на информативния си характер, на предлагането на индикативен времеви хоризонт и прозрачност за правителствените средно- и дългосрочни икономически намерения, на предвижданата макроикономическа и индустриална политика, японското планиране създава по-благоприятен икономически и институционален климат за стопанските субекти при вземането на техните стопански решения. Така планирането е създавало по-добри условия за японските компании от условията, при които са работели компаниите на другите развити икономики, чиито правителства са се основавали изцяло на пазара.

Немислимо е да се измерва количествено приносът на икономическото планиране за японския стопански прогрес. Няма обаче съмнение, че този принос е бил и продължава да бъде положителен. За по-големи подробности вж.: EPA, vol. I, II and III; EPA, Series A No.12; EPA, Series B, No. 4; Juro Teranishi, pp. 305-329; Tatsuro Uchino, pp. 46-48, 112-150, 266, 273, 275-276; Takatoshhi Ito, pp. 64-69; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 96-98, 554; Ryutaro Komiya, 1990, pp. 267-288; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 80-91; Kozo Yamamura, pp. 564-569; Charles F.McMillan, pp. 65-92; James E.Vestal, pp. 34-38.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че такова информативно гъвкаво планиране може да бъде полезен инструмент за разработка и осъществяване на разумна социално-икономическа политика в нашата страна. Разочарованията от съветския тип икономическо планиране не трябва да се пренасят върху информативното икономическо планиране. Не планирането като високо интелектуална дейност трябва да бъде обвинявано за нашите проблеми, а абсурдното централно планиране по време на тоталитарния режим.

Съществуващото отвращение в България и в другите ЦИЕ страни от самата идея за планиране и програмиране е разбираемо, особено през годините на еуфорията, но е неоправдано. Отказвайки се от абсурдното централно планиране, българската икономика се нуждае от гъвкаво информативно прогностично планиране от типа, прилаган в Япония вече 40 години, а също и в някои други развити страни.

Главната поука следва да се конкретизира чрез въвеждане на информативно икономическо планиране в България, а също и на разработването на целеви програми. Като начало може да се започне с разработката на краткосрочна антикризисна програма с хоризонт от 2-3 години. Главна цел на такава програма следва да бъде преустановяването на финансовата и макроикономическата дестабилизация и създаване на предпоставки за стабилно икономическо и социално развитие.

При избора на времевия хоризонт за икономическите планове може да се има предвид решаването на наболели икономически и социални проблеми и необходимото за целта време: 4-5-6 години. Възможен е и друг подход: всяко правителство може да съставя план за целите, които си поставя и за макроикономическата, институционалната и социалната политика и инструменти, които възнамерява да използва по време на своя мандат, заедно с реформирането на собствеността. Българската Конституция предвижда 4-годишен срок на Парламента.

Националният икономически план трябва да принадлежи на изпълнителната власт. Не е нужно той да бъде утвърждаван от Парламента, т.е. и по този пункт е желателно да се прилага японската практика на планиране.

През следващите 10 години правителствените икономически планове вероятно следва да бъдат малко по-конкретни относно най-важните международни и национални тенденции, национални цели и приоритети, политики и инструменти. Това ще бъдат планове за правителствените намерения и принципите на предвижданата икономическа политика. По-късно съдържанието на плановете следва да се промени - те ще поставят ударението върху икономическите тенденции в страната и чужбина и главните направления на макроикономическата, институционалната, индустриалната, аграрната, социалната и др. политики. С други думи, бъдещото българско информативно планиране би могло да следва еволюцията на японското икономическо планиране.

В рамките на националния план и за решаването на конкретни проблеми на отраслово, подотраслово, регионално или функционално равнище могат да се разработват средно- и дългосрочни програми, като например: развитие на енергетиката и на енергоикономисващи технологии; развитие на отделни промишлени подотрасли; на строителството; на земеделието; на науката и технологиите; инфраструктурата; дребния бизнес; социално осигуряване; обслужване на външния дълг; стимулиране на износа; оживление на изпаднали в бедствено икономическо, социално и екологично положение райони; интеграция в Европейския съюз и т.н. Отделните държавни и частни фирми сами да решават какви планове и програми ще разработват.

Плановете и програмите на правителството, отрасловите, регионалните и функционалните програми не трябва да се адресират до стопанските субекти и не трябва да бъдат задължителни. Когато е необходимо плановете и програмите могат да се подкрепят със съответни закони. Държавата следва да създава условия за изпълнение на плановете и програмите само с инструментите на паричната, фискалната, валутната, външнотърговската, подоходната, индустриалната и другите политики; чрез създаване обстановка на съгласие между социалните партньори; чрез институционални и други подкрепящи мерки.

3. Японските правителства комбинираха пазарните и интервенционните механизми като постепенно ограничаваха ролята на последните. Това е една от основните черти на японския преход към пазарно стопанство. Като правило, интервенциите са били подкрепящи и допълващи пазара без да влизат в остър конфликт с него. Имало е изключения от това правило, особено през ранните години, постепенно намаляващи с течение на времето. Едно от многобройните доказателства е фактът, че стратегическите приоритетни сектори, обявявани от правителството, в преобладаващия брой случаи са се оказвали такива и въз основа на чисто пазарните критерии.

По време на периода на реконструкцията определянето на цените, разпределението на енергията и суровините, на чуждестранната валута, на финансовите и трудови ресурси е правено чрез пряка административна намеса - така наречената "priority production system". Този период е бил кратък. Практиката на преки административни намеси е била постепенно изоставяна и замествана с инструменти на стопанската политика. Един от многобройните типични примери е целевото финансиране на приоритетни цели /policy-based financing/, за което ще стане дума по-нататък. С течение на времето прибягването до традиционни интервенции с инструментите на стопанската политика също намалява по честота и важност и бива замествано от неутралните инструменти на макроикономическата политика и по-рафинирани"меки" инструменти на индустриалната политика.

Типична черта на правителствените интервенции е уповаването на дисциплиниращата роля на конкуренцията и на динамизма на частния сектор. Даже по време на комисарското разпределение на ресурсите непосредствено след войната и особено в рамките на целевото финансиране на приоритетни производства, държавните институции са се въздържали да слизат до равнището на фирмите, като са прилагали обективни икономически критерии, предоставящи възможност за конкуренция между тях. Имало е отклонения от този принцип, но те са по-скоро изключения, отколкото правило. За повече подробности по проблема вж.: Daniel I.Okimoto, pp. 1-54; Chalmers Johnson, pp. 17-34, 83-115, 176-197, 198-241, 242-263, 265-304; Takatoshi Ito, pp. 64-69, 196-205; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 2-20, 27-44, 59-83, 95-101, 112-115, 127-152, 233-253, 473, 541-557; James E.Vestal, pp. 1-12, 13, 74-80; Noriyuki Yonemura, pp. 15-16, 22-27; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 178-196, 184, 189-196, 217-218, 238, 274; Gevernment Guidance, pp. 1-5, 38-43; Juro Teranishi, pp. 14-16, 23-26.

Много важен инструмент на японската индустриална политика е целевото финансиране на приоритетни отрасли и дейности, определени от правителството. То се е осъществявало чрез преки субсидии, предоставяне на валутни квоти и други ресурси през годините непосредствено след Втората световна война. Впоследствие нараства значението на данъчните и други бюджетни преференции и особено на меките кредити от държавните банкови институции. Между тях специално внимание заслужава паралелният държавен инвестиционен бюджет /Fiscal Investment and Loan Programme/. Паралелен, защото той е отделен от нормалния бюджет и се използва само за инвестиционни цели. С този паралелен инвестиционен бюджет се разпорежда Министерството на финансите в много тясно сътрудничество с другите министерства, агенции и държавни финансови институции.

Средствата в инвестиционния бюджет се набират от излишъците от спестяванията в пощенските банки и от социалноосигурителните фондове. Някои държавни финансови институции имат разрешение да набират средства и чрез емисия на дългови инструменти под контрола на Министерството на финансите. Този инвестиционен бюджет финансира инвестиционните потребности на държавните стопански организации от национално значение, местни стопански дейности и по препоръка на съответни министерства предоставя инвестиционни кредити при по-изгодни условия на частния сектор чрез държавни финансови институции като: Японската банка за развитие, Екзимбанк, Корпорацията за жилищни заеми, Корпорацията за дребния бизнес и др.

Много показателно е разпределението на ресурсите на инвестиционния бюджет за периода 1953-1981 г. в проценти:

Източник: Ryutaro Komiya, 1988, p. 135.

Много важна роля при насочването на тези средства играе Японската банка за развитие, която е 100% държавна собственост. Интересна е структурата на предоставяните от нея преференциални кредити за периода 1951-1982 г. в проценти:

Източник: Ryutaro Komiya, 1988, p. 139.

Показателно е също изменението в съотношението между държавно насочвани кредитни ресурси /с по-ниски лихви/ и пазарните кредитни ресурси. Делът на държавно насочваните ресурси в началото на 50-те години е бил висок, но постепенно намалява за сметка на повишаване дела на ресурсите, насочвани чрез частните финансови институции. Ако през 1953 г. делът на държавно насочваните кредитни ресурси е бил 38 на сто, а на частните - 62 на сто, през 1957 г. те са съответно 27 и 73 на сто, а през 1961 г. - съответно 20 на сто и 80 на сто /вж. Chalmers Johnson, p. 212/.

Реалните лихви за насочваните кредити като правило са по-ниски от пазарните. За периода 1951-1960 г. лихвата по насочваните кредити чрез държавните финансови институции на Япония е варирала между 0,5-3,0 на сто, докато пазарните лихви са варирали между 3,1-4,6 на сто. В Южна Корея за периода 1970-1980 г. реалната лихва на насочваните кредити за индустрията е била минус 2,7 на сто при пазарна лихва 2,9 на сто, а за експортни кредити съответно минус 6,7 на сто и 2,9 на сто. В Тайван за периода 1980-1989 г. реалната лихва на насочваните кредити в индустрията е варирала между 1,9-3,9 на сто при пазарна лихва 4,6 на сто. Предоставяните експортни кредити за 1984-1985 г. са били 1,5 на сто за насочваните кредити при 4,6 на сто пазарна лихва. Изкушен съм само мимоходом да отбележа, че в нашата съседка Турция за периода 1980-1989 г. реалната лихва на насочваните експортни кредити е била минус 14,0 на сто при пазарна лихва 13,0 на сто /вж. IBRD, p. 285/.

На тази тема би могло да се пише още много. Посочените дотук цифри дават само обща характеристика на целевото финансиране и кредитиране на приоритетни отрасли и дейности. Зад тази обща картина има многобройни факти на целево кредитиране, субсидиране, данъчни и други преференции за отделни отрасли и подотрасли. Този тип финансиране и кредитиране е изиграл съществена роля за развитието на подотраслите, в които Япония играе сега водеща роля в света. Например за финансирането, кредитирането и данъчните преференции на компютърната индустрия между 1960 и 1983 г. вж. Ryutarro Komyia, 1988, pp. 344-349.

За повече подробности по целевото финансиране и кредитиране на приоритетни отрасли и дейности вж.: Yoshiaki Nishimura, pp. 101-103; Noriyuki Yonemura, pp. 32-33, 36-39; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 178-196; Chalmers Johnson, pp. 182-186, 203-212; Takatoshi Ito, pp. 67-69, 146, 163-165; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 98-101, 135-152, 312-317, 341-361, 434-437, 523, 554-555; Kozo Yamamura, pp. 477-479, 585; Fusae Ohta, pp. 115-119; IBRD, Discussion Paper 221, 1994; Dimitri Vittas, 1994.

Така се постига успешна комбинация и взаимно допълване между пазарни и интервенционни инструменти, свеждаща до възможния минимум конфликтите между тях. Както посочих по-горе, общата тенденция в това взаимодействие и взаимно допълване е постепенно и внимателно стесняване ролята на интервенциите и разширяване ролята на пазара. Характерът на интервенциите също се променя - от административни и преки през 40-те и първата половина на 50-те години /вж. Fussae Ohta, pp. 11-13/, към косвени и рафинирани през втората половина на 60-те, през 70-те и особено през 80-те и 90-те години /вж. MITI,s Vision for the 90s, "International Trade and industrial Policy in the 1990s"; MITI, The Role of Industrial Policy..., pp. 48-56/. Приоритетната производствена система от 40-те години и перспективата на MITI за 90-те години са две различни фази от развитието на японската индустриална политика. Последната, характерна със своите "меки" подходи и методи, е продукт на 50-годишната еволюция на първата.

Основната поука за българските политици и икономисти е, че най-късият път от централно планирана към пазарна икономика минава през съчетаването на пазарни и интервенционни инструменти при постепенно, повтарям - постепенно стесняване ролята на интервенциите и разширяване ролята на пазара. Това е дори по-важно за България и за другите ЦИЕ страни, които започнаха своя преход след 45-годишна политическа и икономическа диктатура, тотална доминация на държавния сектор и на големи държавни монополи, липса на истински стопански субекти, реагиращи адекватно на сигналите на макроикономическата и индустриалната политика, липса на пазарна инфраструктура, изолация от конкурентните световни пазари. При такива условия шоковата дерегулация е нецелесъобразна, тъй като създава икономически вакуум, който невидимата ръка не може да запълни, понеже тя не съществува в посттоталитарната икономическа система. Създаването на този вакуум в резултат на авантюристичните шокови подходи е една от главните причини за разпадането на икономическата система и високата социална цена на прехода. Прилагането в България и в другите ЦИЕ страни на японския модел от комбинация между интервенции и пазар и постепенната му еволюция в полза на пазара би допринесло за относително по-гладък преход с по-ниска икономическа, социална и морална цена.

Главната поука трябва да бъде конкретизирана на отраслово и функционално равнище, за да се подкрепя изпълнението на плановете и програмите. На тези по-ниски равнища предстои да бъдат решавани голям брой методологически и практически проблеми, особено при установяването на подходящия момент за началото и още по-важно - за прекратяването на административните интервенции. Много по-трудно е да се преустановят интервенционни мерки, отколкото да бъдат започнати. Япония предлага много за размисъл и действия и в тази област.

Едва ли е нужно да се напомня очевидното - България има нужда от държавни финансови институции за инвестиционно кредитиране на държавния и частния сектор от рода на Японската банка за развитие; от създаване на Експортно-импортна банка, от предоставяне на умерени по мащаби фискални преференции при ясни правила и прозрачна обстановка и т.н. в духа на посоченото по-горе за Япония. Всички тези въпроси се нуждаят от внимателни конкретни разработки с оглед на нашите условия.

4. Японската стопанска политика беше успешна, защото е използвала вътрешната конкуренция и други инструменти за стимулиране на износа. Конкуренцията между компаниите на националния пазар е била използвана за подготовка на местните производители за предизвикателствата на външната конкуренция както на вътрешния, така и на международния пазар. Вътрешната конкуренция между японските компании на моменти се е засилвала до такава степен, че са се налагали правителствени интервенции за контрол върху "прекомерната" конкуренция.

Вътрешната конкуренция обаче се е оказала недостатъчна за подготовка на японските компании за чуждестранната конкуренция. Правителството през всички години е поддържало износителите чрез целево предоставяне на чуждестранна валута; правителствени инвестиционни кредити чрез Японската банка за развитие, Японската индустриална банка и други държавни банкови институции; фискални преференции и т.н. През 1950 г. е създадена Експортно-импортна банка, която предоставя търговски кредити, а впоследствие поема и предоставянето на чуждестранни инвестиционни, търговски и други кредити на развиващите се страни. Създадена е също институция за застраховка на експорта, JETRO, огромни по мащабите си общи търговски организации /General Trading Companies/ и голям брой други специализирани и универсални търговски компании; въведен е държавен контрол върху качеството на експортираните стоки и услуги и т.н. Японските държавни институции никога не са оставяли на произвола на съдбата своите износители, особено през 50-те и 60-те години.

Поддържането на подценена йена винаги е било важен инструмент на японската политика за стимулиране на износа. През април 1949 г. с плана Dodge е фиксиран курс 360 йени за долар и въпреки натиска на САЩ и другите търговски партньори той остава неизменен над 22 годи-ни - до декември 1971 г. с т.нар. Smitsonian aggreement, когато е намален на 308 йени за долар. Подобна политика са провеждали Южна Корея, Тайван и всички други новоиндустриализиращи се държави със силна експортна ориентация.

За повече подробности по японската политика за стимулиране на износа вж.: JETRO, 1983; Ryutaro Komiya, 1990, pp. 3-151; Kazushi Ohkawa and Hirohisa Kohama, pp. 296-319; Ippei Yamazava, 1990; Heizo Takenaka, pp. 113-122; Charles F. McMillan, pp. 229-251/.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че правителството трябва да се ангажира далеч по-активно със стимулиране на експорта. Голям брой инструменти за експортно насърчаване, използвани в Япония, са лесно приложими и в България. Те са универсални техники и нямат национален характер.

Японският опит с общите търговски компании потвърждава, че българските правителства допуснаха голяма грешка през последните години с разрушаването на съществуващите специализирани външнотърговски организации, вместо да ги реорганизират и поставят в конкурентна среда. България се нуждае от специализирани или универсални търговски организации, изградени като акционерни дружества. Такива организации могат да окажат голяма помощ при вноса и износа и на дребния бизнес.

Японският опит по разпределянето на валутата непосредствено след Втората световна война не е новост за България. Такова разпределение е практикувано у нас няколко десетилетия и даде някои положителни резултати в рамките на централното планиране, наред и с някои съществени дефекти. Такава система едва ли трябва да се въвежда сега. Има обаче възможности за използване на пазарноориентирани инструменти. Един от тях би могъл да бъде покупка на конвертируема валута при малко по-изгоден обменен курс на конкурентна основа за определени стопански цели, установени от правителството, като разликата до пазарния курс се покрива от бюджета или със заеми от Експортно-импортната банка, за която стана дума по-горе.

Непонятно защо БНБ поддържа почти стабилен валутен курс на лева от лятото на миналата година досега /около 60-65 лв. за долар/ при натрупана през този период инфлация не по-малко от 60-70 на сто. Нима не е ясно очевидното - надцененият лев допълнително затруднява и без това трудния износ и улеснява и без това големия и нерационален по структура внос. Така се подтиска още повече стопанското оживление в нашата икономика. Аз не препоръчвам изпреварващо обезценяване на лева в сравнение с инфлацията, но запазването на относително стабилен реален валутен курс е повече от необходимо за подпомагане на износа, а чрез него - на стопанското оживление. Наред с това, такава политика би позволила на БНБ да увеличи официалния валутен резерв и да намали потребността от stand-by споразумение с МВФ, а следователно и зависимостта ни от дребното опекунство на тази институция. Едва ли е нужно да се напомня, че пускането на допълнителна левова парична маса при такива операции на открития пазар може да се стерилизира чрез добре известни техники, за да не се превръща в инфлационен фактор.

Японският опит в стимулирането на износа е впечатляващ както като концепция, така и със своите техники и инструменти. Този опит заслужава щателно проучване от българското Министерство на търговията, Българската търговско-промишлена палата, Българската стопанска камара и от самите фирми производители и вносители.

5. Изключително важна черта на японската следвоенна стопанска политика е постепенната импортна либерализация. Тази политика е дала възможност на местните производители да се подготвят за предизвикателствата на външните конкуренти на японския пазар, използвайки т.нар. "infant industry argument". Провеждайки такава политика, правителствата са оповестявали предварително графиците за либерализиране на вноса както по своя инициатива, така и в резултат на външен натиск от търговските партньори.

Интересни са фактите за постепенната импортна либерализация от 1955 до 1980 г., измервана с процента на либерализация:

  Източник: EPA, Japan,s Experience in Trade...Series A № 11, p. 18.

Не по-малко интересни са фактите за постепенната импортна и капиталова либерализация от 1947 до 1992 година:

Източник: Juro Teranishi, pp. 361-362.

Показателна от гледна точка на постепенност и предпазливост е либерализацията на вноса на автомобили:

Източник: Juro Teranishi, p. 353.

Инструментите на импортната протекция се променят с течение на времето. От административни и преки през началните години, те стават все повече косвени и по-меки, особено след присъединяването на Япония към МВФ /1953/, към ГАТТ /1955/ и ОИСР /1964/. Някои от тези инструменти все още действат, особено за отделни земеделски продукти. За повече информация относно сложните отношения на Япония с международните институции и основния й търговски партньор САЩ вж.: Tatsuro Uchino, pp. 116-118, 120, 152, 155, 176-188, 192-196, 220-230, 242-249, 267-269; Takatoshi Ito, pp. 28-29, 200, 365-381; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 174-179, 317-320, 324-327, 405-409; Heizo Takenaka, pp. 193-202; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 235-244; Takashi Inoguchi, pp. 108-137, 138-170.

Желязното правило на японската стопанска политика винаги е било - вътрешният пазар се отваря за чуждестранна конкуренция, едва когато местните производители са готови да я посрещнат.4 Въпреки външния натиск, японските правителства винаги са се съобразявали с интересите на националната индустрия преди да предприемат импортна или каквато и да е друга либерализация.5

Ако не провеждаше такава предпазлива импортна политика, Япония не би била това, което е днес. Например японската черна металургия не би била в състояние да се развие, практически от нулата в 1946 г. /0,56 млн.т в 1946 г. и 0,95 млн.т в 1947 г./, ако не беше чадърът на импортната протекция, тъй като не би устояла на конкурентния внос на американски метали. Японският чугун до 1960 г. е по-скъп от американския, като в отделни години превишението е с 55-57%. Японският тънколистен прокат от 1951 до 1958 г. е по-скъп от американския, като за 1951-53 г. превишението достига 120-160%. Дебелолистният прокат през 1951-52 г. е по-скъп от американския с 88%, към 1960 г. превишението спада до 20% и едва няколко години по-късно японските производители изпреварват американските /вж. EPA, Series A, No 11, pp. 27 and Juro Teranishi, pp. 258/. Същото важи за корабостроенето, нефтохимическите продукти, полупроводниците, автомобилите, битовата електроника и много други продукти, по които Япония сега е водещ световен производител. Може би си струва да напомня, че през 1941 г. Япония е произвела своя максимум от 43 878 автомобила, през 1947 г. - 12 419, от които само 110 - леки автомобила. През 1960 г. производството на леки автомобили достига 165 000, в 1970 - 3 179 000, в 1980 г. - 7 038 000, и в 1990 г. - 9 948 000. За подробности вж.: Fusae Ohta, pp. 62-87, 119-122; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 307-330.

При условията на открит вътрешен пазар и мощни външни конкуренти Япония сега би била страна предимно с лека промишленост и някои технологически неособено сложни отрасли на тежката промишленост или екологично вредни отрасли, насочени към нейната територия от най-развитите страни. Повтарям, без тази последователна импортна протекция Япония не би била тази Япония, която виждаме днес. Това беше потвърдено отново през последните десетилетия от Корея, Тайван и други страни от Югоизточна Азия /вж. IBRD, 1993/.

За повече подробности по импортната политика на Япония вж.: Chikara Higashi, 1983; Takashi Shiraishi, 1989; Joshiaki Nishimura, pp. 50-52, 74, 84-86; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 212-213, 243, 278-283; Juro Teranishi, pp. 25, 331-345, 346-350, 355-360; Chalmers Johnson, pp. 238, 250-253, 263-270, 272-274, 302-303; Tatsuro Uchino, pp. 116-120, 121, 126, 176-179, 199-200, 246-249; Takatoshi Ito, pp. 24-29, 197-309; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 98-101, 110-115, 138-141, 158-163, 274-276, 312-330, 412-417, 553-554; Heizo Takenaka, pp. 113-122; Takashi Inoguchi, pp. 173-224.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че нашият пазар трябва да се отваря постепенно за чуждестранни стоки и услуги по предварително установени и публично обявени графици за либерализацията. Това ще даде възможност на местните производители да се подготвят и посрещнат предизвикателството на външната конкуренция. Повтарям, въпросът не е в това дали българският пазар трябва да се отваря или не за чуждестранна конкуренция! Страна, която се изолира от международния пазар, няма бъдеще! Действителният проблем е - колко бързо и по какъв начин да става отварянето, като се държи сметка за жизнените интереси на българската икономика. Свръхопростените схеми на неокласическата теория за свободна търговия бяха опровергани от Япония, Корея, Тайван и други страни. Те доказаха, че горните схеми са изгодни за силния партньор и неизгодни за слабия, тъй като го лишават от възможност да се подготви за предизвикателството на импортната конкуренция.

Няма развита страна, която да е достигнала сегашното си равнище на икономическа зрялост, без някаква пряка или косвена правителствена подкрепа за новите продукти и услуги, особено през началния стадий. България не може да бъде изключение! Тя не може да развива модерни високотехнологични продукти при напълно отворен вътрешен пазар. Нещо повече, при такъв прибързано отворен режим, България дори ще загуби някои от традиционните си отрасли - производство и преработка на тютюн, консервна промишленост, производство на плодове и др.

Прилагането на умерена, постепенно затихваща импортна протекция за определен период от време и за определен кръг от стоки и услуги, е абсолютно необходимо за развитието на българската икономика през следващите 10-15 години. Възприемането и прилагането на такава политика няма да бъде лесно в условията на силна зависимост от stand-by споразумения с МВФ, асоциация с Европейския съюз и предстоящо членство в Световната търговска организация. Българските правителства обаче могат и трябва да намерят пътища и средства за провеждане на такава политика, така, както постъпват другите страни. Ако не се провежда подобна политика шансовете на България за създаване на модерна индустриална структура през следващите десетилетия са почти символични.

6. Япония постигна целта си за икономическо изравняване с другите напреднали държави благодарение и на технологичното изравняване с тях. Това беше особено важно като се има предвид значителната й технологична изостаналост от Европа и САЩ след Втората световна война. Наред с важната роля на частния сектор и на конкуренцията правителствената научно-техническа политика изигра много важна роля в този процес. Тази технологична политика е била вграждана в икономическите планове и в многобройните целеви програми и по-специално в програмите за развитие на научните и технологичните изследвания в университетите, изследователските институти, частните и обществените институции.

Инструментите на правителствената научно-техническа политика са били многобройни и са еволюирали с течение на времето по тип, комплексност и сложност. В ранните следвоенни години MITI започва редовен диалог по технологичното развитие, като създава специални съвети за обсъждане на технологичната политика. Създава се Научният съвет на Япония, Съвета за наука и технологии, Агенцията за индустриални технологии.

През първата половина на 50-те години е започнало разпределянето на дефицитната чуждестранна валута за внос на модерни технологии, съчетано с разрешение за внос, освобождаване от мита при внос на модерни технологии, освобождаване от подоходен данък и местни данъци, прилагане на ускорена амортизация, преки субсидии. През втората половина на 50-те години, наред с гореспоменатите инструменти, все по-често са били използвани инвестиционни кредити от Японската банка за развитие и други държавни финансови институции, намалено данъчно облагане на печалбата, по-ниски тарифи за внос на машини и т.н. Приети са специални закони за стимулиране на технологичното развитие в нефтохимическата промишленост, електрониката, някои подотрасли на машиностроенето и т.н.

Шестдесетте години, наред с високите темпове на растеж, търговска и капиталова либерализация, са известни и с развитието на приоритетни технологични области като обучение на изследователски персонал, разширение на фундаментални научни изследвания и др. подобни. Стимулиращите инструменти от предишните години са били използвани и дори разширени, а правителствените институции вземат все по-активно участие в преговорите за лицензионни такси с чуждестранни компании за внос на технологии и така допринасят за намаляване на плащаните лицензии и други такси от японските фирми. Данъчни преференции са били прилагани за изследователски и експериментални разходи, предоставяни са субсидии за изпълнение на важни изследователски проекти, за развитие на компютърни технологии, нови енергийни технологии и т.н.

През 70-те години се отделя специално внимание на технологиите за опазване на околната среда и за производство на нови продукти с високо съдържание на добавена стойност. През 80-те години фокусът пада все повече и повече върху фундаменталните изследвания, докато 90-те години са известни с така наречения техноглобализъм. За повече подробности по тези и свързани с тях проблеми вж.: Noriyuki Tonemura, pp. 42-44; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 70-80; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 185-188, 192, 219-220, 275-277; Governmental Guidance in Japanese Innovation, 1993; Juro Teranishi, pp. 24, 277-301, 340-341; Tatsuro Uchino, pp. 83-93, 226; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 127-128, 139, 163-169, 183-203, 205-228, 354-361, 555; Kazushi Ohkawa and Hirohisa Kohama, pp. 90-113, 204-245; Heizo Takenaka, pp. 77-87; Daniel I.Okimoto, pp. 55-111; Kozo Yamamura, pp. 385-419, 486-490; MITI, The Role of Industrial Policy ---, pp. 32-34, 40-41; Shumpei Kumon, pp. 321-363; Charles J.McMillan, pp. 93-120.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че съвременни технологии при нашето равнище на икономическо развитие не могат да се постигнат без някаква държавна подкрепа. Държавата трябва да подпомага образованието и повишаването на квалификацията на научния персонал, да създава или да подпомага създаването на мрежа от научноизследователски институти, да насърчава изследванията в университетите, а също и в други държавни или частни изследователски институции чрез преки субсидии, данъчни, кредитни, валутни, митнически и други преференции. Слабата българска индустрия не може да се възстанови сама до предкризисното равнище, за да бъде способна след това да повишава равнището на своите технологии и да стане конкурентоспособна. Всички инструменти на макроикономическата, индустриалната, образователната и научната политика трябва да бъдат използвани в подкрепа на осъществяването на национална стратегия за повишаване технологичното равнище на българската икономика. Очевидно, такава стратегия трябва първо да бъде разработена.

Главната поука следва да се конкретизира в целевите средно- и дългосрочни програми за развитие на особено важни отрасли и подотрасли; за стимулиране на фундаменталните изследвания в Българската академия на науките, университетите и други институции; за подкрепа на държавни и частни компании при осъществяване на техните програми за технологична модернизация. Япония предлага богат опит /както постижения, така и неуспехи/ във всички тези области. Този опит за заслужава да бъде проучен от съответните български институции.

7. През следвоенните десетилетия японските правителства са прилагали гъвкава индустриална структурна политика, насърчаваща нововъзникващите производства и смекчаваща залеза на западащите отрасли. В този контекст особено интересна е политиката спрямо затихващите отрасли и производства.

Прилагани са две групи мерки. Първо - за смекчаване неблагоприятните икономически и социални последствия за западащите отрасли и производства /текстил, въглища, черна и цветна металургия, корабостроене, нефтохимически продукти, химически торове, цимент и др./. Тези мерки не са целели да запазят такива отрасли и подотрасли на всяка цена, а само да смекчат социалните последствия на затихването им. Тези мерки, следователно са били в съответствие с пазарните изисквания. Второ - подкрепа на компаниите в депресираните отрасли за разработка и осъществяване на програми за подмяна на остарелите продукти с нови, като се използва в максимално възможна степен наличната работна ръка, машини, изследователски, разпределителни, пазарни и др. мрежи. Компаниите, които са предлагали обещаващи програми за индустриално приспособяване, получават заеми при изгодни условия по препоръка на MITI от Японската банка за развитие, Японската индустриална банка и други държавни финансови институции; временни данъчни облекчения - ускорена амортизация за нови машини и технологии, приспадане на част от разходите за нови машини и технологии от данъчната основа и т.н. Рационалното в тази политика е, че тя не е увековечавала остарелите продукти, а е подпомагала по-бързата им замяна с нови перспективни продукти.

Първият закон от временни мерки за подпомагане конверсията на индустриалните структури е приет в 1978 година. Той е предвиждал разработването на основен стабилизационен план за намаляване на производствените мощности, за устройване на освободения персонал и други мерки в консултация с бизнеса и профсъюзите; съвместно изпълнение на плана за ограничаване на производствените мощности от всички компании в отрасъла; създаване на общ кредитен фонд за изкупуване на демонтираните негодни съоръжения като скрап; правителствени гаранции за заеми, използвани от компаниите за тази цел; подпомагане на освободен персонал и на пострадали селища и районни в съответствие с предписанията на Закона за заетостта и осигуровките; освобождаване на тези отрасли от някои предписания на антимонополното законодателство и т.н. Междувременно законът е бил допълван два пъти, а новият закон от 1987 г. е поредното опресняване на тази политика.

Последното поскъпване на йената създава нови проблеми пред японската икономика и изисква още по-активна политика за индустриално приспособяване, както в самата Япония, така и чрез преместване на мощности в други страни, главно в Азия. Приоритет за развитие в самата Япония навярно ще бъде даден на най-високо технологични и екологично безопасни производства. Новата политика за индустриално приспособяване сигурно ще държи сметка и за социалните измерения на процеса по понятни причини.

За подробности по японската политика за осъвременяване на промишлените структури вж.: Ryutaro Komiya, 1988, pp. 369-390, 391-421, 425-447, 451-469, 473-492, 497-511, 553-554, 555; James E.Vestal, pp. 9-10, 48-49, 52, 57, 205; Toshihiro Kodama, pp. 1-15, 18-21, 34-41; Kozo Yamamura, pp. 490-499; Charles J.McMillan, pp. 86-89; MITI, The Role of industrial Policy---, pp. 41-45.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че при нашите условия не може да се разчита само на пазара за осъвременяване на отрасловата и продуктова структура на икономиката. В това отношение България е изправена пред много тежки проблеми. Голям брой стари мощности, създадени за обслужване на вече несъществуващи пазари /главно в бившия Съветски съюз и ЦИЕ/ трябва да изчезнат, защото тяхната продукция не се търси на съществуващите пазари. Залезът на тези подотрасли не трябва да се бави изкуствено, тъй като ще струва скъпо на икономиката. Българското правителство следва да приложи принципите на политиката за индустриално приспособяване /industrial adjustment/, използвана в Япония. Повечето от използваните там инструменти, са приложими и в България.

Желателно е да се проучи подробно японската политика за осъвременяване на индустриалните структури и нейните инструменти и да се използват у нас за разработката на конкретни отраслови, подотраслови или фирмени програми за структурно осъвременяване. Поканването на японски експерти в тази област също е полезно.

8. Една от движещите сили на японския икономически растеж през следвоенните десетилетия е бил дребният бизнес. Нещо повече, развитието на дребния бизнес, неговата важна роля в производството на стоки и услуги, в създаването на работни места за десетки милиони хора, е спомогнало за превръщането на икономическия растеж в икономическо развитие. Достатъчно е да се напомни, че през 1982 г. в малките фирми с персонал от 1 до 29 души са работили 29,7 млн. или 56,5% от всички работници.

При оценка на развитието и мащабите на дребния бизнес в японската икономика трябва да се има предвид, че това не са само традиционни дребни предприятия, занаятчийски работилници, изолирани помежду си и от науката и технологиите, както е в много други страни. Значителна част от японския дребен бизнес са високоспециализирани и високотехнологични малки предприятия, тясно свързани с гигантските компании, на които те доставят големи серии от компоненти при строго определени спецификации и стандарти. Това създава взаимна зависимост между големите корпорации и дребния бизнес.

В японската стопанска политика през последните десетилетия има много факти, които потвърждават, че в икономиката голямото невинаги е по-добро от малкото, че тезата за предимството на по-големите мощности /the economics of scale/ не бива да се прилага сляпо. Доказано е многократно, че при рационална организация дребният бизнес може също да бъде конкурентоспособен, дори по-добър от големите, но лошо управлявани предприятия.

През следвоенните десетилетия японските правителства са подкрепяли развитието на дребния бизнес чрез инструментите на макроикономическата, индустриалната и аграрната политика: преференциални кредити от държавните финансови институции и от кооперативните кредитни институции; данъчни облекчения; митнически преференции; субсидии; правителствени мерки за протекция от нелоялна конкуренция на големи производители; предоставяне на информация; създаване с правителствена подкрепа на специални финансови и други организации за взаимопомощ между малките фирми, кооперативни експортни организации и т..н. За повече подробности по правителствената политика по дребния бизнес вж..: Yoshiaki Nishimura, pp. 99-100; Noriyuki Yonemura, pp. 30-35; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 171-193; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 196, 219-220, 234-235; Tatsuro Uchino, pp. 143, 136-138; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 99, 147-148, 386-387, 513-534; Kozo Yamamura, pp. 331-384, 502-503; MITI, The Role of Industrial Policy..., pp. 22-28; MITI, Small Business in Japan, 1994.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че голямото не е винаги по-добро от малкото; че беше допусната грешка в миналото, имитирайки политиката на изграждане главно на големи производствени мощности. Тази грешка трябва да бъде коригирана. Наред с някои по-големи промишлени мощности в отрасли, където технологията налага /електропроизводство, металургия, някои химически производства/, повечето от промишлените отрасли, строителството, автомобилният транспорт, търговията и услугите предлагат възможности за развитие на дребния бизнес, включително и надомна работа при достатъчно висока производителност. При необходимост малките предприятия могат да се специализират за доставка на компоненти или други услуги на големите фирми. Наред с техния принос за увеличаване производството на необходими стоки и услуги, малките предприятия могат да предложат работа на стотици хиляди хора при прилични трудови условия и добро заплащане.

И в този случай не е нужно да се изобретява отново колелото. Япония, заедно с други страни, е проверила на практика голям брой инструменти на макроикономическата и индустриалната политика за развитие на дребния бизнес. Този бизнес в България се нуждае от бърза държавна подкрепа. Макар че е достатъчно ефективен, той не може да действа изцяло по правилата на невидимата ръка, особено през периода на своето зараждане и стабилизиране, както някои български политици и икономисти се надяваха през последните години. Българското правителство следва да разработи и колкото е възможно по-скоро да пристъпи към изпълнението на средно и дългосрочна програма за развитие на дребния бизнес. Голям брой инструменти на японската политика в тази област заслужават специално внимание. Поканването на японски консултанти по дребния бизнес е също желателно.

9. Впечатляващото развитие на японската икономика през следвоенните десетилетия стана възможно благодарение и на рационалната инфраструктурна политика. Японските правителства разбраха важната роля на инфраструктурата по-добре от някои други правителства и през всичките години прилагаха изпреварваща инфраструктурна политика като съставка на общата си стопанска политика. Изпреварваща, защото техническата, транспортната и социалната инфраструктура са били развивани преди развитието на съответните индустриални или други отрасли или едновременно с тях. В случаите, когато развитието на инфраструктурата е било забавено или пренебрегнато /жилища, вътрешноградски транспорт, съоръжения по опазване на природната среда, свръхнаселеност на някои градски райони/, общественото мнение е реагирало много остро и е принуждавало парламента и правителството да действат по-бързо чрез приемане на съответно законодателство и заделяне на необходимите ресурси. В резултат на това Япония е построила едни от най-добрите в света високоскоростни железници и свръхбързи влакове /shinkansen/, високоскоростни автостради, електропреносни системи, тръбопроводи, съоръжения за предотвратяване на наводнения и увреждане на околната среда, отвоюване на земя от океана за индустриално и други строителство, предоставяне на земя, облагородяване на нови площадки, субсидиране цените на земя за строителни дейности за развитие на приоритетни производства, създаване на мрежа от модерни хотели и свързани с тях съоръжения, изграждане на големи обществени проекти, болници, училища, жилища и т.н. Дори още по-амбициозен дългосрочен план за преустройство на Японския архипелаг е бил подготвен в началото на 70-те години, но неговото изпълнение е било затруднено и до голяма степен предотвратено от първия и втория петролен шок и други причини. Нерешените досега проблеми в тази област се дължат както на трудните природни условия /сеизмични и ограничена територия/, така и на някои недостатъци в правителствената политика.

За подробности по инфраструктурната политика на Япония през следвоенните десетилетия вж.: Nakamura Takafusa, 1994, pp. 216-217; Chalmers Johnson, pp. 218, 292; Tatsuro Ochino, pp. 70, 73, 85, 97-98,, 121, 125, 142, 144-146, 163, 191, 273-276; Ryutaro Komiya, 1988, pp. 122-125, 312-313, 320-322, 327.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че трябва да се разбере очевидното: България не може да разчита на стабилно икономическо развитие през следващите десетилетия без модерна техническа транспортна и социална инфраструктура. Последните пет години бяха пропилени, тъй като не беше предприето строителството на нито един важен инфраструктурен проект по време на депресията в преработващата промишленост и в други сектори. Започването на такива проекти, наред с други неща, би спомогнало и за частично смекчаване на депресията. Пропуснатите възможности не могат да се върнат, но и бездействието не трябва да продължава. Правителството следва да предприеме незабавни действия за развитието на инфраструктурата от местно, национално и международно значение, държейки сметка за кръстопътното географско разположение на страната между два континента.

Необходима е дългосрочна национална програма за развитие на инфраструктурата. Осъществяването на такава програма ще изисква и съответни междуправителствени споразумения със съседните страни, а също и финансиране от Световната банка, Европейската банка, Г-24, Европейския съюз, подкрепа от Икономическата комисия на ООН за Европа и други международни институции. Трябва да бъде потърсена подкрепа на двустранна основа и от правителствата на западно и централноевропейските страни, включително и гаранции от тяхна страна за частни инвестиции в нашата инфраструктура.

Такава програма следва да предвижда изграждането на високоскоростни железници и автомагистрали от запад на изток и от север на юг; няколко моста на р. Дунав; разширение на пристанища на Черно море и на Дунав, както и изграждане на пристанищни съоръжения на Егейско море за обслужване на наши потребности по споразумение с Гърция; изграждане на тръбопроводи през българска територия между Черно и Егейско море; изграждане на модерни летища; разширение и модернизация на вътрешно и междуградския транспорт, особено в големите градове; мащабно строителство на хотели и други туристически съоръжения; изграждане на големи телекомуникационни центрове с международно значение; подобряване снабдяването с питейна вода; предотвратяване на наводнения; отвоюване на земи и възстановяване на почви; съоръжения за предотвратяване увреждането на околната среда, а също и на съоръжения за намаляване на шума по улици и пътища; изграждане на жилища, училища, болници, благоустрояване на селища и т.н.

Много може да се научи от японската инфраструктурна политика и нейните инструменти през последните десетилетия. Нещо повече, Япония би могла да играе важна роля за развитие на българската инфраструктура /а и на други страни в региона/ чрез износ на капитали и експертиза, включително и ноу-хау по антисеизмично строителство, поради сложните сеизмични условия на Балканския полуостров.

10. Частният сектор е играл много важна роля за впечатляващото развитие на японската икономика, но той не е магическа пръчка. При липсата на силен частен сектор Япония не би постигнала това, което тя направи през следвоенните десетилетия. Частният сектор обаче проявява пълните си възможности само при наличието на подходяща вътрешно- и външноикономическа среда. А държавните институции играят главна роля в създаването на такъв икономически климат. Необходимо е също съгласие между бизнеса, синдикатите и правителството, а също и другите заинтересувани групи в обществото. По-нататък, необходим е ефикасен мотивационен механизъм, съответстващ на националните традиции и културните ценности. Необходима е висококвалифицирана работна ръка, ефикасни системи за натрупване и инвестиции, банкова система, капиталови пазари, инфраструктура, рационална система за подбор и повишение на стопански ръководители на частните и държавни компании; ефикасна държавна администрация; политическа и социална стабилност; подходяща международна икономическа среда и т.н.

Може да се възрази, че силният частен сектор в Япония е най-важната предпоставка за наличието на гореспоменатите условия. В това има известна истина, но голямата истина е винаги далеч по-сложна и причинно-следствените отношения в икономическата система не са прости и линейни. Ако няма условия за създаването на гореспоменатите предпоставки, частният сектор сам по себе си не може да ги създаде и не може да изяви пълния си потенциал. Японският опит през следвоенните десетилетия потвърди това сложно взаимоотношение между движещите сили на икономическото развитие по-убедително от всяка друга развита икономика. В най-общ план обаче другите развити страни не правят изключение.

За целите на илюстрацията ще взема само една от изброените по-горе вътрешни връзки - ролята на стопанските ръководства на големите акционерни дружества. Японският опит потвърждава, че ролята на акционерите при вземането на най-важни решения далеч не е такава, както би следвало да се очаква според икономическите учебници или примитивните схеми за функциониране на частните фирми. Япония потвърди, че съдбата на големите частни и държавни компании зависи в много голяма степен от техните стопански ръководства. Способно ръководство може да направи както частната, така и държавната компания, процъфтяващи, а лошото ръководство може да съсипе и двете. Това може да се види на всяка крачка сред компаниите на развитите икономики. Едва ли е нужно да напомняме за т.нар. "managerial revolution" отпреди 30-40 години! За повече подробности по този проблем в Япония вж.: Kenichi Miyashita, 1994; Fujio Uryu, 1993; Chalmers Johnson, pp. 204-207, 216-217; Tatsuro Uchino, pp. 64-65, 126-127; Takatoshi Ito, pp. 177-178, 180-196, 367-369; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 63-74; Daniel I. Okimoto, pp. 132-142; Yoshiaki Nishimura, p. 199; Kozo Yamamura, pp. 263-288; Hiroyuki Odagiri, 1994.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че ролята на частната собственост в бъдещата смесена българска икономика трябва да се оценява хладнокръвно, без илюзии. Няма съмнение - приватизацията е важна и необходима за България. Заедно със създаваните нови частни предприятия, приватизацията следва да осигури през следващите години необходимата критична маса на частния сектор в икономиката /40-50 на сто/ не само в търговията и разпределението, но и в материалното производство. Само тогава частният сектор ще може да оказва със собственото си поведение дисциплиниращо въздействие върху държавния сектор.

Но даже след достигане на критичната маса частният сектор сам по себе си не може да реши проблемите така лесно и просто, както някои хора в българското общество си представят. Наред с усилията за създаване на гореспоменатите предпоставки, специални грижи са необходими за създаване на оперативни процедури, критерии и техники, които гарантират подготовката, подбора и повишението на способни стопански ръководители. Необходими са гаранции за тяхната стабилност и оперативна самостоятелност. Политическата и лична лоялност следва да бъде изключена при подбора и повишаването на стопанските ръководители. Това е дори още по-важно за България, като се има предвид, че търговската приватизация няма да има съществен дял в приватизационния процес през следващите години и че голяма ще бъде ролята на масовата приватизация. При такива условия акционерите ще имат съвсем ограничени възможности за участие във вземането на решенията в големите компании. При тези условия е още по-наложително да се подбират и повишават компетентни и способни ръководители на компании. Трябва да се определи още по-ясно статутът на стопанските ръководители, да се повиши устойчивостта им срещу всякакъв външен натиск, доколкото действат в рамките на закона, а също и отговорността им при доказано виновно нерационално стопанско поведение, причинило вреди или довело до пропуснати ползи от ръководеното от тях предприятие.

11. Япония потвърди, че важна предпоставка за ефикасността на икономическата политика е да не се позволи нейното политизиране и овладяване от заинтересувани икономически групи. Благодарение на прозрачността при провеждането на индустриалната политика и на постоянните консултации между държавните институции, индустриалните асоциации на бизнеса и профсъюзите в обстановка на национално съгласие, това не се случи. Японската икономическа политика като цяло е била подчинена на национални, а не на групови интереси. Отделни грешки и отклонения не променят правилото.

Някои автори поставят под съмнение такава оценка, позовавайки се на силно протекционната аграрна политика /James E.Vestal, p. 65/. От тясна икономическа гледна точка това може и да е вярно, но в реалната икономика нищо не е чиста икономика. Аграрната протекция и субсидиите могат да се оправдаят и с редица други аргументи: вредни социално-икономически последствия за живота на селското население; потенциална опасност от обезлюдяване на селски райони и още по-голяма концентрация на население в и без това пренаселените градски райони; рискове за осигуряване на прехраната на нацията при извънредни природни, политически и други бедствия от международен мащаб; потенциална опасност от използване на доставката на храни като инструмент за изнудване и натиск върху Япония от други държави.

В това отношение Япония не е сама. Всички развити страни прилагат специална протекционна политика, субсидии и други поддържащи мерки за тяхното земеделие. През 1991 г. аграрните субсидии са били 45% от брутния доход на селяните в страните от ОИСР, 49% в страните от Европейската общност, 52% в Австрия, 66% в Япония, около 70% в Скандинавските страни и 80% в Швейцария /IMF, World Economic Outlook, May, 1993, p. 78/. Общата аграрна политика на Европейския съюз е друг пример.

За подробности по японската аграрна политика през следвоенните десетилетия вж.: Nakamura Takafusa, 1981, pp. 193-206; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 199, 217-218; Juro Teranishi, pp. 22-23, 25-26, 178-200, 366-389; Tatsuro Uchino, pp. 20, 133-136, 179, 198-200, 247-248; Takatoshi Ito, p. 74; Kozo Yamamura, pp. 586-587.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че стопанската политика трябва да се пази от политизация, идеологизация и овладяване от заинтересувани икономически и други обществени групи. Същевременно, когато националните интереси изискват или жизнените интереси на големи части от населението са под въпрос /както е проблемът с изхранването/, обществото трябва да бъде готово да плаща известна цена при условията на прозрачност и съгласие. Японското население прави това с разбиране, плащайки за ориза, произведен в Япония 3,1 пъти повече по цени на дребно, а държавата - 8 пъти повече по цена на производител, когато изкупува ориза от селските стопани в сравнение с цената на вносния ориз. Може би е по-добре за нацията да плаща умерена цена в продължение на години с цел да избегне плащането на много по-висока и дори унизителна цена при екстремални ситуации. Историята потвърждава, че такива ситуации за съжаление възникват често. За съжаление, ембаргото навлезе дълбоко в световната политика и практика през последните десетилетия.

Случаят със земеделието е много важен за България. Докато почти всички страни пазят своя аграрен сектор, българските правителства отвориха местния пазар за голям внос на земеделски продукти през последните години. Докато всички развити страни плащат големи аграрни субсидии, българските правителства почти преустановиха субсидирането на земеделието през последните години. Докато много страни /включително и централноевропейските/ насърчават износа на излишни земеделски продукти, сключват междуправителствени рамкови споразумения, договарят платежни механизми, предоставят търговски кредити и експортни гаранции и застраховки, търговска и друга информация, българските правителства се оттеглиха напълно и предоставиха всичко на невидимата ръка на пазара. Това беше един от важните фактори, които доведоха до разрухата в земеделието и други сектори. Същата разруха би сполетяла японското и западноевропейското земеделие, ако някой политик-авантюрист беше ги лишил от държавна финансова и друга подкрепа.

Прилагането на гъвкава аграрна политика ще бъде много трудно в условията на силна зависимост от stand-by споразумения с МВФ и предстоящо членство в Iветовната търговска организация. Примерът на Япония и на много други развити страни обаче потвърждава, че много повече може и трябва да се направи. България трябва да възприеме аграрна политика подобна на тази в развитите страни. Ни повече, ни по-малко!

12. Икономическа политика, която съдържа значителни интервенции, може да бъде ефикасна само ако съществува висококомпетентна, лоялна на националните интереси, изолирана от политически партии и идеологии и имунизирана срещу корупция държавна администрация. Независимо от някои изключения, японската държавна администрация като цяло притежава горните качества и ги прояви през следвоенните десетилетия.

Наличието на такава ефикасна администрация в Япония е продукт на много фактори. Би трябвало да се започне с високото качество на образованието; системата за редовно набиране на голям брой току-що завършили университетите млади специалисти за държавната администрация чрез взискателните изпити за категориите "А" и "Б"; системата на повишения, основаваща се на стриктни и по възможност обективни критерии; високияj статут и доброто заплащане на персонала в държавната администрация; сравнително ранното пенсиониране /55-58 години/ на висшия персонал от държавната администрация и преназначаването им на високи и добре платени постове в държавните и частни компании. Традициите и културните ценности на японското общество също играят важна роля за работохолизма на тяхната администрация.

Силно интригуващо описание на вътрешните механизми, на писаните и неписани закони на функционирането на японската държавна администрация, се съдържа в книгата на Chalmers Johnson, 1982. Виж също: Ryutaro Komiya, 1990, pp. 361-387; Kanji Haitani, pp. 29-36, 39-58; Daniel I.Okimoto, pp. 112-176; Charles F. McMillan, pp. 43-64, pp. 121-143.

Много важна предпоставка за ефикасността и обективността на японската държавна администрация е разпределението на функциите между различните министерства, агенции, банки и други държавни институции и на вградената в тях система за взаимен контрол в рамките на ясно определени компетенции и функции. Даже ако вземем само индустриалната политика, противно на това, което се мисли в чужбина, нейната разработка и осъществяване не са възложени само на MITI. Много важни функции се изпълняват от Министерството на финансите, Министерството на транспорта, Министерството на земеделието, Министерството на труда, Министерството на съобщенията, Министерството на строителството, Агенцията за икономическо планиране, Агенцията за наука и технологии, Агенцията за управление и координация, Комисията за лоялна търговия, Централната банка на Япония, Японската банка за развитие, Екзимбанк и други. Взаимоотношенията на конструктивна конкуренция и сътрудничество между държавните институции, бизнеса и профсъюзите в рамките на Икономическия съвет, Съвета за индустриални структури, други съвети и техните подкомитети, както и многобройните други форуми за обсъждане и решения /advisory councils/ по различни аспекти на икономическата политика, също са допринасяли за ефективността на стопанската политика.

За външен наблюдател персоналът на японските министерства, агенции и други държавни институции изглежда твърде голям. Например общият персонал на MITI е над 13 000 души, от които 3000 са в централното управление на министерството; Агенцията за икономическо планиране - 500; Министерството на финансите /заедно с персонала на регионалните и местните служби, данъчната администрация и други/ - 79000; Агенцията за управление и координация - 3700; Агенцията за наука и технологии - 2100; Комисията за лоялна търговия - 490, и т.н. /вж. EPA, The Japanese Economy---, Series A, No. 12, p. 49/. Според публикации на автори, добре запознати с японската държавна администрация, а също и ако се съди по резултатите от социално-икономическото развитие, изглежда, че тази голяма администрация е добре организирана и изпълнява функциите си ефикасно. По-точна оценка по този въпрос обаче е възможна само въз основа на задълбочено проучване и опознаване на кухнята на процеса за вземане и изпълнение на решенията.

Прави впечатление, че науката обслужва добре държавната администрация, а също и частните институции. Всички министерства, агенции, банки, държавни и частни компании, които посетих, имат собствени изследователски институти /около 30-50 души/, нещатни сътрудници по договор и работят в тясно сътрудничество с университетите и други специализирани научни институции.

Въпреки всичко, функционирането на японската държавна администрация, макар и добро, оценявано по световни стандарти, не е безпроблемно. Макар и рядко, Япония също познава случаи на корупция и финансови скандали. В общественото мнение дори се говори за алианс, наречен "железният триъгълник" /"Bureaucrats need a code of ethics", The Japan Times, 16 March 1995/.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че със съществуващата в момента държавна администрация не може да се провежда ефикасна икономическа политика. Необходими са много радикални промени в образованието, подбора, оценката, повишаването, заплащането, изолация от натиск на политически, синдикални, на местни власти и на заинтересувани икономически интереси и на корупция, която у нас е проникнала във всички равнища на държавната администрация. Няма лесни и бързи решения на тази тежка болест на българската държавна администрация. Решения обаче има и те трябва да бъдат намерени колкото е възможно по-скоро от компетентните държавни органи.

Може би един от най-срочните проблеми е как да се повиши качеството на държавната администрация чрез подбиране на най-доброто от наличния персонал, установяване на обективни критерии за такъв подбор и на хората и институциите, които ще осъществят тази изключително деликатна работа. Никак не е трудно да се организира поредната шумна кампания /каквито у нас са провеждани многократно през последните 40-50 години/ за "усъвършенстване на стопанското управление". При липсата на подходящ климат в обществото и надеждни критерии за подбор, оценка, повишение и понижение, и ако работата бъде възложена на ненадеждни личности и институции, нищо не може да се очаква от такава кампания.

Една от първите грижи в близко бъдеще трябва да бъде приемането на закон за държавната администрация, който следва да осигури условията, посочени по-горе и стабилност на държавния служител, независимо от промени в парламенти и правителства. Освен министъра и неговите заместници, новото правителство не трябва да има правото да извършва други промени в състава на министерствата на политическа основа. Законът трябва да предвижда и да гарантира прилагането на ясни и строги правила за подбор, повишение, понижение, уволнение, пенсиониране, възнаграждение, социален статут, повишаване на квалификацията, гаранции за професионализъм и против всякакъв външен натиск и корупция. Японският опит в тази област заслужава много внимателно проучване.

Българската държавна администрация би работила по-ефикасно, ако съществува обстановка на прозрачност и честно партньорство с бизнеса, профсъюзите и други обществени и професионални организации. Тук също, наред с всичко ценно от нашите национални традиции, доста неща могат да се научат от японската система за съгласие между социалните партньори. Контактите трябва да бъдат регулярни и институционализирани. На тази тема ще се върна по-долу.

Заслужава да се прецени отново проблемът за научното обслужване на държавните институции, банките, компаниите. По време на тоталитарния режим министерствата и най-големите държавни компании имаха научни институти. С въвеждането на строга бюджетна, парична и подоходна политика научните институти бяха между първите съкратени. Вярно е, че повечето от тези институти бяха с излишен персонал, тяхното управление - лошо, а ефективността им - ниска. Обаче вместо да бъдат закрити, те можеха да бъдат преструктурирани и качеството на тяхната работа подобрено. Допуснатите грешки в тази област също би следвало да бъдат коригирани.

13. Япония доказа, че при проектирането и осъществяването на прехода към пазарна икономика трябва да се държи сметка за социалната цена. Икономическата система функционира, за да обслужва хората по възможния най-добър начин. Нещо повече, хората са в сърцевината на икономическата система - те са авторите на системата и потребителите на резултатите от нейното функциониране. Най-важната разграничителна черта между различни икономически системи е как те обслужват човека. По-съвършена е тази система, която прави живота на хората по-добър. Преходът от една икономическа система към друга се прави в името на добруването на хората, а не срещу тях. Икономическа система, която прави живота на нацията по-лош, минира себе си. По същата логика икономическите реформи се правят, за да се подобри, а не да се влоши животът на хората. Икономическа реформа, която пренебрегва тези фундаментални изисквания, се превръща в антиреформа и е осъдена на провал.

Японските правителства доказаха след войната, че знаят да държат сметка за това важно изискване. Когато правителствата са пренебрегвали този принцип, социалното напрежение е нараствало. Приносът на японските правителства не е в това, че те са били безпогрешни в проектирането и осъществяването на модела на прехода, а в това, че са проявявали чувствителност към социалния барометър. Когато напрежението е нараствало в края на 40-те и началото на 50-те години поради пренебрегването на важни аспекти на социалната политика /доходи, заетост, разпределение на доходите/, те са взели необходимите мерки, които са довели до системата на пожизнени трудови договори /lifetime emplagment/ за основния персонал, системата на заплащане в зависимост от прослужените години, относително гладки взаимоотношения между работници и работодатели, малка подоходна диференциация и т.н. По-късно - през 60-те и 70-те години, когато пренаселеността в някои градски райони, голямото замърсяване, недостигът на жилища, тесните места в транспорта и социалната инфраструктура придобиват остър характер и дори създават недоволство спрямо високия икономически растеж, правителствата вземат подходящи корективни мерки. Някои от тези проблеми не са решени и досега. Важното обаче е, че японските правителства продължават да полагат усилия за тяхното решаване. В по-горните пунктове многократно се позовах на публикации, съдържащи подробности за социалната цена на японския преход.

Главната поука за българските политици и икономисти е, че пренебрегването на социалната цена на прехода от няколко години трябва да се преоцени и колкото е възможно по-скоро да се направят необходимите и възможни корективи, тъй като цената на прехода вече достигна критичната точка на поносимост и заплашва съдбата на икономическите, политическите и социалните реформи.

През първите години на еуфорията хората бяха готови на саможертва и доказаха това с конструктивното си поведение. Те търпяха драстичните ограничения в реалните им доходи и потреблението, ограничения, които биха предизвикали остри социални конфликти, ако се бяха случили в която и да е от развитите страни. Правителствата на България трябва да бъдат по-чувствителни към този проблем, тъй като социалната умора от погрешния модел на стопанската реформа расте опасно. Най-убедителното доказателство за това са резултатите от парламентарните избори, проведени през 1993 и 1994 г. в Полша, Унгария, Словакия, Румъния и България, които доведоха на власт социалистическите партии много по-рано, отколкото би могло да се предполага през 1989-1990 година. Тези избори се превърнаха във "вот на протеста" срещу крайно десния модел на прехода и "вот на надеждата" в реформираните бивши комунистически партии в ЦИЕ страни. Този факт заслужава внимателно проучване от икономистите, политолозите, социолозите, историците и психолозите в Централна и Източна Европа. От такова проучване следва да се направят изводи за текущата политика и за бъдещата стратегия.

Конкретизацията и осъществяването на тази главна поука, свързана с поуките по точките 1-12, налага промяна в модела на икономическата реформа. Това не означава преустановяване или забавяне на реформите и още по-малко - рекомунизация, за която може да се чуе от някои повърхностни външни наблюдатели на процесите в централно- и източноевропейските страни. Очевидно, тези "експерти" твърде слабо ни познават!

Няма пряка корелация между скоростта на икономическите реформи и степента на тяхната радикализация. Нещо повече, има достатъчно аргументи, подкрепящи обратната корелация. Бързата дерегулация на формирането на цените в отсъствието на необходимите коригиращи инструменти /демонополизация, конкуренция и други/ забавя реформите, тъй като повишава инфлацията до непоносимо високи равнища и дестабилизира цялата икономическа система. Рязкото еднократно премахване на субсидиите за реалния сектор в отсъствието на необходимите предпоставки още повече дестабилизира този сектор, а и цялата икономика Внезапната импортна либерализация, без да се дава шанс на местните производители да се подготвят, предизвиква банкрути дори на перспективни предприятия и цели подотрасли с тежки икономически, социални и други последствия и следователно прави прехода по-труден, по-болезнен и по-продължителен. И още по-опасно - поражда отвращение от самата идея за демокрация и пазарно стопанство! Нима трябва да се убеждаваме, че свободата на словото няма реална привлекателна стойност за гладния човек, за общество, в което се шири мизерия, престъпност и корупция!

Прилагането на тази главна поука налага различна макроикономическа, институционална, индустриална, аграрна и търговска политика и съответна пренагласа на техните инструменти. Тази трудна работа предстои да бъде извършена в много сложни вътрешни и външни условия.

Под вътрешни условия имам предвид съпротивата на поддръжниците на либералния преход, които вярват в него също така френетично, както някои леви догматици продължават да се кланят на марксизма от преди 130-150 години. И едните, и другите са еднакво опасни за съвременна България.

Под външни условия имам предвид съпротивата на МВФ и на Световната банка, които сигурно ще погледнат на тези мерки като на покушение срещу техните свещени догми за модела на прехода. За страните в преход, силно зависими от stand-by споразумения с МВФ, кредити от Световната банка и други международни институции ще бъде много трудно да убедят Валутния фонд в своята правота. По простата причина, че консервативни финансови институции като МВФ не признават нищо друго освен собствения си модел. Тяхната сила не е в икономическите аргументи, а във финансовите ресурси, с които разполагат.

Може да се добави и друг аргумент. Преходът от тоталитаризъм към плуралистична демокрация е по-широк и по-комплексен проблем. Икономическата реформа, макар и много важна, е само една от съставките на този преход. И тук идва тревожният въпрос: не е ли съдбата на прехода към демократично общество в България и в другите ЦИЕ страни и в бившия Съветски съюз твърде фундаментален проблем за човечеството, за да бъде поверен единствено на МВФ и на Световната банка! В допълнение към преките тесни икономически измерения, с които Фондът и Банката боравят, този процес има и по-широки икономически, социални, политически, екологични, нравствено-психологични и културни измерения, които критериите на МВФ не обхващат. За човечеството обаче те са също важни и в известен смисъл дори по-важни от тесните икономически измерения, изразявани чрез масата на паричното предлагане, вътрешните и външните активи, сконтовия процент, бюджетния дефицит, състоянието на текущата сметка на платежния баланс, процента на импортна либерализация и т.н.

Понякога си задавам въпроса: дали Япония щеше да бъде приета за член на ГАТТ, на МВФ и на ОИСР до края на 70-те и даже на 80-те години, ако от нея се изискваше да отговори стриктно на същите консервативни критерии, които МВФ сега прилага спрямо България и другите ЦИЕ страни? Едва ли!

14. Япония доказа по възможния най-убедителен начин, че успешният преход от централно планирано към пазарно стопанство е възможен само в условията на национално съгласие. Япония постигна това при изключително трудни стартови условия веднага след Втората световна война. В обществото е имало остра конфронтация преди войната, през втората половина на 40-те и в началото на 50-те години. Започвайки от пълно икономическо разорение и социална мизерия, граничеща с национален глад през 1945-47 г. японската нация е разбрала, че пътят към икономически прогрес и благосъстояние минава през националното съгласие, а не през дивата конфронтация.

Японската система на национално съгласие има различни измерения. Едно от тях е взаимоотношението между работодатели и работници. Най-важни продукти на тези отношения през последните 50 години са: системата на пожизнени трудови договори за основния персонал; заплати в зависимост от прослужените години, при което е гарантирано почти автоматично повишение на основната заплата, допълнена от гъвкава система от премии /като се започне от 2-месечни заплати през следвоенните години и се достигне до 4-6 месечни заплати, както е сега/ в зависимост от финансовото състояние на държавата /за държавните чиновници/ или на съответната компания /за нейния персонал/; задължение на персонала да бъде лоялен към компанията или държавното учреждение, да работи, когато е необходимо, извън работно време, включително през почивни дни и празници, да бъде преместван на друго работно място, в друг цех или завод на компанията, дори в друго населено място, ако икономическото положение и интересите на компанията налагат. Като правило, нито работниците, нито работодателите злоупотребяват със своите права в това взаимоотношение. Стабилността в трудовите отношения на свой ред предлага сигурност на компаниите и им позволява да правят без особен риск големи разходи за обучение и преквалификация на персонала, включително и чрез изпращането му в чужбина за обучение. Това пък допринася много за повишаване на производителността на труда.

За подробности по тези въпроси вж.: Joshiaki Nishimura, pp. 13-24, 117; Nakamura Takafusa, 1981, pp. 28-30, 151-171; Nakamura Takafusa, 1994, pp. 141-144, 200-202, 220-222, 257-258; Juro Teranishi, pp. 233-234, 248-249; Tatsuro Uchino, pp. 20-21, 132-133, 207-208, 233-236; Takatoshi Ito, pp. 209-248; Kanji Haitani, pp. 97-113; Heizo Takenaka, pp. 155-165; Kozo Yamamura, pp. 289-330; Shumpei Kumon, pp. 13-105, 170-197, 267-291; Hiroyuki Odagiri, pp. 48-77; Charles J.McMillan, pp. 171-198.

Важно измерение на националното съгласие са партньорските отношения между правителството и бизнеса. В трудните следвоенни години и в още по-голяма степен през 50-те - 60-те - 70-те години правителството се е възползвало от активното участие на деловата общност при изготвянето на планове, програми, проектозакони и други правителствени документи по цените, по паричната, бюджетната, подоходната, валутната, външнотърговската политика и техните инструменти, по създаването на конкурентна среда, по организацията на икономическите групировки /keiretsu/ и т.н. Добре известна е широко разпространената практика от съвети: Икономически съвет, Съвет по индустриалните структури, други съвети за обмяна на мнения и препоръки /advisory councils/. Благодарение на тази добре развита и прозрачна система от предварителни консултации в процеса на подготовката на държавните документи са избягвани откритите конфликти, вземат се балансирани решения и се създава подходящ обществен климат за тяхното изпълнение. Изпращането на пенсионирани висши държавни служители /зам.-министри, главни директори на бюра и т.н./ на високи постове в държавните и частни компании /практиката на amakudari/ също подпомага поддържането на тесни и конструктивни взаимоотношения между държавата и бизнеса. Изолирани опити за нарушаване на правилата на съгласието или отделни изкушения на правителството да налага волята си на бизнеса, засягайки дълбоко неговите интереси, винаги са завършвали с провал. Въпреки че формите за поддържане на съгласието и съотношението на силите в това обществено уравнение са се променяли с течение на годините, двете страни винаги са допринасяли за поддържане на балансирано и здравословно сътрудничество. Това продължава и сега.

Същият тип партньорство е съществувало и продължава да съществува между правителството и наемния труд, в т.ч. и профсъюзните организации. Както вече подчертах, правителството винаги е било чувствително към социалните последствия на своите икономически и други решения. Децентрализираната организация на японските профсъюзи на базата на компании навярно също е изиграла положителна роля. Това личи и сега от станалата вече традиционна Пролетна трудова офанзива за договаряне на отношенията между работодатели и работници, включително и заплатите през новата фискална година /1 април - 31 март/. Същата партньорска политика е била провеждана от японските правителства през следвоенните десетилетия за решаване и на други проблеми с по-широки социални измерения - социална инфраструктура, опазване на природната среда, пренаселеността на някои райони и обезлюдяването на други, социалното законодателство и т.н.

Някои изследователи на японската система за национално съгласие обясняват нейната уникалност /а следователно и неприложимост за други страни/ с уникалността на японската култура и други традиции, с Конфуцианската философия и т.н. Японските и други учени вече са доказали, че тези обяснения са неправдоподобни. За подробности вж.: Joshiaki Nishimura, pp. 6-7, 13-16; James E.Vestal, p. 154; IBRD, 1993, pp. 79-81; Chalmers Jahnson, pp. 8-9, 114; Tatsuro Uchino, pp. 243-244; Takatoshi Ito, pp. 7-29, 209; Kozo Yamamura, pp. 35-39.

Аргументите на горепосочените автори са наистина убедителни. Ако уникалното японско национално съгласие беше продукт на уникална философия, култура и традиции от минали векове, съгласието би следвало да бъде по-силно през първата половина на това столетие и веднага след Втората световна война, когато традициите бяха по-силни. То би следвало постепенно да затихва през следвоенните години с отслабването на традициите и засилването на "европеизацията" на Япония. Действителността обаче е обратна. Времето между двете световни войни и годините веднага след Втората световна война са известни с много силна социална конфронтация, стигаща до кръвопролития. Очевидно системата на японското съгласие е продукт не толкова на традициите, колкото на мъдростта на нацията с конструктивния принос на всички японски следвоенни правителства, на бизнеса и синдикалните организации. Националното съгласие е изстрадан продукт на японското общество, рожба на неговата мъдрост.

Главната поука за българската нация, за политиците, икономистите, за деловата общност и профсъюзите от японския следвоенен опит, може би най-важната от всички изброени до тук поуки е, че най-късият и най-сигурен път към икономически и социален прогрес минала през националното съгласие, а пътят към стагнация и социална деградация минава през националната конфронтация. Нашето общество трябва да избере един от двата пътя. Трета алтернатива няма. Това е супер важна дилема пред българското общество днес, особено като се има предвид политическата и социална конфронтация след 1989-1990 г. /потискана в продължение на десетилетия преди това/ - конфронтация между всички и по всичко, между стари приятели и дори вътре в семейства. Продължаването на тази самоубийствена конфронтация заплашва развитието на България. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че националното съгласие е ключът за решаването на най-острите икономически и социални проблеми на посттоталитарна България.

През последните години сме свидетели на дух на конфронтация и между социалните партньори. Правителствата се опитваха да изолират и отслабят синдикатите и да вземат решения по икономически и социални проблеми, заобикаляйки ги и дори против тях. Синдикатите, от своя страна също невинаги бяха достатъчно конструктивни в институциите на социалното партньорство поради прекомерната политизация на някои от тях.

Трудно е да се говори за взаимоотношения между автентични социални партньори в България - работодатели, наемен труд и правителство. Повечето от ръководителите на държавните фирми по своето поведение не се различават от старши държавни чиновници и не са работодатели в истинския смисъл на думата. За това не са виновни ръководителите на фирми, а техният нестабилен статут и сложната среда, в която работят. Немалка част от ръководителите на нововъзникналите частни фирми често лъжат държавата, като не предоставят вярна информация за доходите и не плащат данъци, мита, приватизират незаконно обществен капитал и печалба. Тяхното отношение към работниците също невинаги отговаря на партньорския дух, тъй като увеличават прекомерно работните часове, повишават интензивността на труда, не правят отчисления за социално осигуряване на персонала си и т.н., възползвайки се от слабата позиция на търсещите работа поради 20%-ната безработица в края на 1994 година.

Много предстои да се направи за конкретизирането на посочената по-горе главна поука в името на националното съгласие. Имам предвид осъвременяване на съществуващото и разработка на ново социално законодателство; нормално функциониране на трипартидната система на социално партньорство на национално, отраслово, регионално и местно равнище; постигане на конструктивно поведение от всички социални партньори в техните ежедневни взаимоотношения и т.н.

Българското общество най-после трябва да стигне до фундаменталното решение, че книгата на миналото, наречена конфронтация, трябва да се затвори и да се отвори нова книга, наречена национално съгласие. Японското общество е направило точно това в началото на 50-те години и така е създало най-важната предпоставка за икономическия и социалния си прогрес. Без системата на национално съгласие сегашна Япония нямаше да съществува. Това твърдят всички японски специалисти, с които имах възможността да разговарям на тази тема.

Българското правителство трябва да направи необходимото за стабилизиране на съществуващите форми и механизми на социално партньорство. Правилото на живот в нашето общество следва да бъде - споровете да се решават с аргументи на масата за преговори, а не с крясъци на улицата. С оглед на това желателно е да се търсят и нови форми на социално партньорство. Добре би било в близко бъдеще да се създадат нови форми от рода на съществуващите и доказали ефикасността си в Япония институционални форми на партньорство. Желателно е да се въведе практиката на редовни срещи между правителството /министър-председателя, зам.министър-председателите и съответни министри/ и организациите на частния и държавния бизнес поне 2-3 пъти годишно за обсъждане на важни проблеми от взаимен интерес. Всички важни държавни документи /проектозакони, проектопостановления на Министерския съвет, проектонаредби и др. подобни/ да се разработват непременно с участие на представители на бизнеса /държавен и частен/, на синдикатите, представители на други социални и обществени групи, учени, изтъкнати журналисти. Повтарям, става дума не за спорадични показни церемониални представления, а за институционализирани редовни, делови разговори, в резултат на които ще се раждат съвместно договорени държавни документи. Убеден съм, че такива документи ще се изпълняват по-добре и ще бъдат по-полезни за България.

Някои съставки на японската система на съгласие трудно могат да се приложат в България. Имам предвид пожизнените трудови договори, заплати в зависимост от прослужените години и свързаните с това задължения на наемния труд. България ще трябва да търси свои решения на тези проблеми в контекста на собствените си традиции, културни ценности и сегашни потребности. При наличието на добро желание в обществото съществуват достатъчно възможности за намиране на конструктивни, оригинални български решения.

* * * * * * *

Мога да продължа с изброяването на поуките от следвоенната стопанска политика на Япония и в други области: политика по рационализиране на индустриалните структури; политика по подкрепа на нововъзникващите /sunrising/ перспективни производства; политика по спестяванията и инвестициите; политика по регионалното развитие; екологична политика в контекста на съвременното икономическо развитие; политиката на пълна заетост /японската безработица в началото на 1995 г. е 2,9 на сто при инфлация около 1 на сто/; политиката по преките чуждестранни инвестиции - чуждестранни в Япония и японски в чужбина; политиката по капиталова либерализация и развитие на финансовите пазари; организация, управление и функциониране на икономическите конгломерати /keiretsu/; механизмите на редовни консултации и взаимодействие между правителството и частния сектор; паричната, бюджетната, валутната и подоходната политика; политиката по хуманизация на икономическото развитие, особено през последните години; политиката на глобализация и т.н.

Ограниченият размер на настоящото изследване обаче прави това невъзможно. Надявам се да го сторя в едно разширено българско издание на изследването.

III. Препоръки до правителството на Япония

Всеобщо признато е, че от 80-те години Япония е икономическа суперсила. С увеличаването на икономическия потенциал на Япония нейната политическа отговорност за решаване на глобалните проблеми също расте. Икономическата глобализация води след себе си политическа глобализация. В близко бъдеще Япония навярно ще стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Всичко това е и ще бъде признание за впечатляващите икономически постижения на Япония през следвоенните десетилетия. То обаче поставя пред нея и нови глобални отговорности в световните дела.

Съвременният свят е изправен пред многобройни глобални проблеми: бедността и мизерията; замърсяване на природната среда; изчерпване на невъзпроизводимите енергийни ресурси; влошаващо се водоснабдяване; нарастваща пропаст между развитите и развиващите се страни. Към тези глобални проблеми трябва да се прибави съдбата на прехода от тоталитаризъм към плуралистична демокрация в страните от ЦИЕ и от бившия Съветски съюз. Резултатите от този преход ще влияят много силно върху световните събития през следващите десетилетия. Евентуален провал на прехода може да има трудно предвидими последствия за света.

Като се превръща в световна сила с глобални икономически и политически отговорности, Япония трябва да поеме своя дял от отговорност за подкрепа на реформите в България и в другите реформиращи се страни. Тук се спирам само на отделни икономически аспекти на прехода и въз основа на изследването предлагам някои идеи на вниманието на правителствените институции в Япония:

1. Да се разработи цялостна средно- и дългосрочна политика за споделяне на японския следвоенен опит в макроикономическата, индустриалната, търговската, аграрната, социалната и институционалната политика с реформиращите се страни. Тази политика би следвало да включва: провеждане на съвместни изследвания от японски и източноевропейски икономисти относно приложимостта на японската политика на прехода и поуките, които ЦИЕ страни биха могли да извлекат; провеждане на конференции, симпозиуми, семинари по избрани важни проблеми на политиката на прехода с участници от Япония и ЦИЕ страни; провеждане на курсове за обучение на участници от ЦИЕ страни по избрани проблеми на японската следвоенна макроикономическа, индустриална, социална и друга политика; подкрепа от японските институции за Официална помощ за развитие /Official Development Assistance/ за превеждане на езиците на ЦИЕ страни на избрани книги по японската стопанска политика през следвоенните десетилетия, написани от японски икономисти. Нещо вече се прави в изброените направления, но то е твърде малко за възможностите и отговорността на Япония.

По света съществуват настроения, които се подхранват съзнателно от някои хора, че японската следвоенна стопанска политика е уникална благодарение на традиции, Конфуцианска философия и културни ценности и поради това е неприложима в други страни, включително и в трансформиращите се икономики. Това не е вярно! Японското правителство и японските учени трябва да помогнат на света да научи истината!

2. Да се разработи цялостна държавна политика за подкрепа на японски инвеститори, които желаят да инвестират в инфраструктурни, индустриални и други проекти, а също и чрез размяна на дълг срещу собственост в ЦИЕ страни. Сегашното оскъпяване на японската йена повдига нови проблеми по преструктуриране на индустрията, вноса и износа, включително и за преместване на някои промишлени мощности в чужбина. Централно- и източноевропейските страни, включително и България, със своите благоприятни перспективи като голям пазар през следващите десетилетия, висококвалифицирана и евтина работна сила, индустриални традиции и географско местоположение, предлагат привлекателни инвестиционни възможности на Япония, Западна Европа и САЩ. Тези потенциални възможности следва да бъдат внимателно проучени и по преценка използвани в интерес както на Япония, така и на ЦИЕ страни. В този конкретен случай японските инвеститори ще се конкурират с инвеститори от другите развити страни. Японските инвеститори не би следвало да пропускат тези възможности, а това е както в техен, така и в наш интерес. Това, разбира се, не следва да противоречи на главното направление на японската външноикономическа политика, което поставя ударението върху района на Азия и Тихия океан. То може да бъде полезна източноевропейска гарнитура към главното тихоокеанско направление на японската външноикономическа политика.

3. Като икономическа суперсила Япония би могла да играе по-активна роля в МВФ, Световната банка, Г-7, Г-24, Световната търговска организация и други международни институции за внасяне на повече реализъм и гъвкавост в тяхната политика към трансформиращите се източноевропейски страни. Както посочих по-горе, няма съмнение, че ако преходът в централно- и източноевропейските страни беше предпазливо постепенен, по подобие на японския следвоенен преход, тези страни щяха да платят по-ниска икономическа, социална и морална цена. Струва си да повторя, че преходът на страните от Централна и Източна Европа и бившия Съветски съюз от комунистическа диктатура към плуралистична демокрация е твърде, твърде важен, за да бъде предоставен изцяло на МВФ и на Световната банка, известни като консервативни финансови институции. Упорството в прилагането на конструираните от МВФ модели за преход може да направи икономическите реформи още по-болезнени и скъпи и дори да ги дискредитира. Глобалните последствия от това са непредсказуеми!

Япония има какво да предложи на МВФ и на другите световни институции в тази област. Япония сега прилага далеч по-рафинирани инструменти на стопанската политика, но тя не би следвало да забравя следвоенните условия и собствената си макроикономическа, индустриална, търговска, социална и друга политика през следвоенните десетилетия. Именно това поставя Япония в по-благоприятна позиция да разбере посттоталитарните реалности в трансформиращите се страни и да упражни своето конструктивно влияние върху международните институции. Така тя да помогне на централно- и източноевропейските страни в уникалния преход, какъвто световната история не познава!

Токио, 5 април 1995 г.

1. Chalmers Johnson, MITI аnd the Japanese Miracle, The Growth of Industrial Policy, 1925-1975. Stanford University Press, 1982.

2. Charles J. McMillan, The Japanese Industrial System, Walter de Gruyter, 1989

3. Chikara Higashi, Japanese Trade Policy Formulation. Praeger, 1983

4. Christopher Wood, The End of Japan Inc. and How the New Japan Will Look, Simon and Schuster, New York, 1994

5. Daniel I. Okimoto, Between MITI and the Market: Japanese Industrial Policy for High Technology. Stanford University Press, 1991

6. Dimitri Vittas and Akihiko Kawaura, Policy-Based Finance, Financial Regulation and Financial Sector Development in Japan. The World Bank, December 1994

7. Dirk Pilat, The Economics of Rapid Growth. The Experience of Japan and Korea. Edward Elgar, 1994

8. EPA, The Japanese Economy--- 1945-1955. June 1990

9. EPA, The Japanese Economy--- 1955-1965. June 1990

10. EPA, The Japanese Economy--- 1965-1975. June 1990

11. EPA, Japan's Experience in Trade and Capital Liberatization, Seires A, No. 11

12. EPA, The Japanese Economy and the Role of the Economic Planning Agency, Series A, No.12

13. EPA, Economic Development in Post-war Japan: A Statistical Overview,Series A, No.14

14. Fujio Uzju et al., The Realities of "Keiretsu" Phenomena: A Review of Research and Arguments on "Keiretsu". The Research Institute of MITI,1993

15, Fusae Ohta et al., Industrial Policies in Japan's Postwar Reconstruction Period- A Reevaluation of the Priority Production System, Industrial Rationalization and Automobile Industry Development Measures. MITI Research Institute, 1993

16. Government Guidance in Japanese Innovations, January 1993

17. Gunnar K. Sletmo and Gavin Boyd, edited by, Industrial Policies in the Pacific. Westview Press, Boulder, 1994

18. G.K. Helleimer, edited by, Trade Policy and Industrialization in Turbulent Times. Routledge, 1994

19. Heizo Takenaka, Contemporary Japanese Economy and Economic Policy. The University of Michigan Press, 1994

20. Hiromichi Mutoh et al., edited by, Industrial Policies for Pacific Economic Growth. Allen and Unwin, 1986

21. Hiroyuki Odagiri, Growth Through Competition, Competition Through Growth. Clarendon Press, Oxford, 1994

22. IBRD, The East Asian Miracle. Economic Growth and Public Policy. Oxford University Press, Washington, D.C., 1993

23. IBRD, Policy-Based Finance, The Experience of Postwar Japan. World Bank Discussion Paper 221, Washington, D.C., 1994

24. Ippei Yamazawa, Economic Development and International Trade, The Japanese Model. East-West Center, Resource Systems Institute, Tokyo, 1990

25. James E.Vestal, Planning for Change. Industrial Policy and Japanese Economic Development, 1945-1990. Clarendon Press, Oxford, 1993

26. JETRO, A History of Japan's Postwar Export Policy, Japanese Experience. Tokyo, 1983

27. Juro Teranishi and Tutaka Kosai, edited by, The Japanese Experience of Economic Reforms. St. martin's Press, Inc., New York, 1993

28. Kanji Haitani, The Japanese Economic System. An Institutional Review. Lexington Books, 1976

29. Kawushi Ohkawa and Hirohisa Kohana, Lectures on Developing Economies. Japan's Experience and It's Relevance. University of Tokyo Press, 1989

30. Kenichi Miyashita and David W. Russell, Keiretsu. Inside the Hidden Japanese Conglomerates. McGraw-Hill, Inc., 1994

31. Koji Matsumoto, The Rise of the Japanese Corporate System, The Inside View of a MITI Official. Kegan Paul International, London, 1991

32. Kozo Yamamura and Tasukichi Tasuba, edited by, The Political Economy of Japan, Volume 1, The Domestic Transformation. Stanford University Press, 1988

33. MITI, International Trade and Industrial Policy in the 1990s- Toward Creating Human Values in the Global Age (Summary). July 1990

34. MITI, The Role of Industrial Policy in the Post World War II Economic Development in Japan

35. MITI, Small Business in Japan, 1994. White Paper on Small and Medium Enterprises in Japan. 1994

36. Mitsuaki Okabe, edited by, The Structure of the Japanese Economy. Changes on the Domestic and International Fronts. McMillan Press, Ltd., 1995

37. Nakamura Takafusa, The Postwar Japanese Economy. It's Development and Structure. University of Tokyo Press, 1981

38. Nakamura Takafusa, Lectures on Modern Japanese Economic History, 1926-1995. LTCB International Library Foundation, Tokyo, 1994

39. Noziyuki Yonemura and Hiroshi Tsukanoto, Japan's Postwar Experience: It's meaning and Implication for the Economic Transformation of the Former Soviet Republics. Tokyo, March, 1992

40. Ryoshin Minami, The Economic Development of Japan, A Quantitative Study. McMillan, 1994

41. Ryuichiro Inoue and Hirohisa Kohama, edited by, Industrial Policy in East Asia. JETRO, Tokyo, 1993

42. Ryutaro Komiya et al., edited by, Industrial Policy of Japan, Academic press, Inc., Tokyo, 1988

43. Ryutaro Komiya, The Japanese Economy: Trade, Industry and Government. University of Tokyo Press, 1990

44. Shumpei Kumon and Henry Rosovsky, edited by, The Political Economy of Japan. Volume 3. Cultural and Social Dynamics. Stanford University Press, 1992

45. Takashi Inoguchi and Daniel I Okimoto, edited by, The Political Economy of Japan. Volume 2. The Changing International Context. Stanford University Press, 1992

46. Takashi Shiraishi, Japan's Trade Policies 1945 to the Present Day. The Athlone Press Ltd., London, 1989

47. Takatoshi Ito, The Japanese Economy. The MIT Press, Cambridge, Massachusetts, 1992

48. Tatsuro Uchino, Japan's Postwar Economy. An Insider's View of Its History and Its Future. Kodansha International Ltd., 1978

49. Toshihiro Kodama, Industrial Restructuring in Central and East European Countries: What Are the Applicable Elements of Japan's Industrial Policy? Industrial Policy Seminar, Warsaw, 29-30, September 1994

50. Vittorio Corbo, Anne O. Krueger et al. edited by, Export Oriented Development Strategies. The Successs of Five Newly Industrializing Countries. Westview Press, Boulder and London, 1985

51. Tach Nakamura, Economic Planning in Japan. Economic Planning Agency, Series B, No. 4

52. Joshiaki Nishimura et al., Japan's Postwar Experiences-- Their Implications for the Transformation of Central and East European Economies. The Japan Institute of International Affairs, Tokyo,

March 1994

1. Настоящото изследване е продукт на 3-месечно пребиваване в Япония в началото на 1995 г. като гостуващ професор на Японския институт за международни отношения в Токио. Изследването стана възможно благодарение на създадените от ръководството на института отлични условия за работа в самия институт, многобройни срещи с японски учени и специалисти от държавни институции, банки, фирми, достъп до библиотеки на научни институти и университети, посещения на стопански обекти. Ползвам се от случая да благодаря за гостоприемството на ръководството на Японския институт за международни отношения и за съдействието на моя научен консултант проф. Йошиаки Нишимура от Института за икономически изследвания към Университета Хитоцубаши, Токио.

2. По-подробно описание на японската следвоенна стопанска политика ще направя в публикация с подобно заглавие, предназначена за българския читател. По този начин, наред с поуките, извлечени от мен, българският читател ще получи необходимата информация, за да си извлече и собствени поуки.

3. В една или друга степен това важи за почти всички икономики от централна и източна Европа /ЦИЕ/ и страните от бившия Съветски съюз. Надеждите, че е започнала трайна стабилизация и стабилно балансирано икономическо развитие, основаващи се на началото на растеж на БВП в тези страни са все още преждевременни. Преходът от централно планирано към пазарно стопанство ще бъде далеч по-сложен и продължителен, отколкото някои чуждестранни наблюдатели си представят.

4. В действителност, такава е политиката на всяко уважаващо себе си правителство по цял свят, включително и най-развитите страни. Те са за търговска либерализация, когато техните производители са конкурентоспособни и са противници на либерализацията, когато техните производители са неконкурентоспособни. Импортната политика на Европейския съюз и на Европейската зона за свободна търговия е добра илюстрация за това. Те изискват от нас това, което сами не вършат.

5. Много е показателно, че Япония се присъединява към ОИСР със 17 резерви и в продължение на много години продължава да прилага политика /напр. по капиталовата либерализация/, която съществено се отличава от предписанията на ОИСР за страните членки по този въпрос.