обратно в съдържанието

 

Глава ХІІ. Развитие на финансовата система и мобилизиране на ресурси за догонващо развитие[1]

 

12.1. Развитие на публичните финанси

 

12.2. Развитие на банковата система и другите финансови институции

 

 

Реализирането на стратегията за догонващо развитие предполага пълноценно използване на всички разполагаеми ресурси – физически, финансови, интелектуални и морални, насочвайки ги към подобряване на условията за живот на хората. Ролята на финансовата система в този процес е значителна, тъй като чрез нея се създават финансови предпоставки за постигане на устойчиво развитие. Това определя развитието на финансовата система като едно от приоритетните направления на икономическата политика за постигане на стратегическите цели.

При разработването на политики и инструменти за  реализиране на стратегическите цели, в т.ч. за развитието на финансовата система трябва да се отчитат процесите на глобализация и съпровождащите ги промени в икономическите функции на държавата. Контролът над националната икономика постепенно преминава от суверенните държави към други субекти, включващи многонационални или глобални компании, регионални интеграционни общности, международни организации и т.н. Държавата все повече ще се лишава от свободата да маневрира. Това в най-голяма степен важи за финансовата система.

 Глобализацията на финансовите пазари все по-твърдо ще детерминира характера на парично-кредитната и фискалната политика, традиционно разглеждани като най-важни инструменти за държавно въздействие върху икономиката. От друга страна, все по-често ще се създават ситуации, когато запазващите се национални институти на паричната, бюджетната и други системи няма да могат да регулират ефективно с инструментите на националните политики. В тези условия непостигане на целите и/или дестабилизация на икономическото развитие може да се дължи на различни причини: намаляваща способност на държавата да събира данъци, защото да се прави това при мобилните капитали е значително по-трудно отколкото преди; нарастваща конкуренция около разместването на производствата, което често води до влошаване на екологичните и социални стандарти и т.н. Глобалният характер не може да не окаже влияние и върху способността на държавата да осигури социална защита на своите граждани. Сериозна заплаха произтича и от неконтролираните трансгранични потоци от краткосрочни финансови ресурси.

Тези тенденции ще се засилват все повече в дългосрочен хоризонт (2010 – 2020 г.) и ще поставят ограничителна рамка на ролята на държавната политика за реализиране на стратегията за догонващо развитие, в т.ч. и на финансовата политика. Това предполага, от друга страна, особено внимание към заплахите и потенциалните възможности, разработване на адекватни и гъвкави политики и богат арсенал от инструменти, с които да се минимизират неблагоприятните стопански сътресения и постигне желаното въздействие.

За реализирането на поставените стратегически цели финансовата система трябва да решава две основни задачи:

- поддържане на относителна финансова стабилност, което изисква умерени инфлация, бюджетен дефицит, държавен дълг и мерки за смекчаване на шокови въздействия отвън;

- осигуряване на подходяща финансова макро- и микросреда за устойчиво развитие.

 За целта е необходимо изграждането на система от бюджетни и кредитни инструменти и механизми за въздействие, която да спомага за: реализиране на стратегическите цели; постигане на еднопосочност между националните, отрасловите и фирмени цели и приоритети; ефикасно взаимодействие между държавния и частния сектор, между националните и регионални цели.  В системата е целесъобразно да се включат и селективни инструменти с които в отделни случаи, при доказана необходимост, да се насърчават предприятията да се развиват в посока, благоприятна за националната икономика, а финансовите институции - към активно участие в реализацията на стратегическите цели.

Основните принципи върху които трябва да се изгради системата са:

- гъвкавост и адаптивност;

- акцент върху средно- и дългосрочните цели и формиране на вътрешни условия, респективно финансови ресурси за динамично развитие;

- тясно взаимодействие и координация между подсистемите от бюджетни и кредитни инструменти и в самите тях;

- селективността да се включи както по отношение на фискалната политика (данъчни преференции, ваканции, субсидии, субвенции, участие в капиталови схеми и др.), така и на кредитната политика (гаранции, облекчен режим на кредитиране, гратисни периоди, препоръчителни заеми, лизингови схеми и др.) При използването на селективни инструменти не бива да се допуска стимулиране, водещо до силно деформиране на конкуренцията. Препоръчителни са и различни варианти на координиране и коопериране с регионалните власти. Прилагането на селективни инструменти, предимно през първото десетилетие и целенасоченото концентриране на стимули ще спомага и за поддържане на относителна финансова стабилност.

Горепосоченото предполага преосмисляне на провежданата досега финансова политика и възприемане на нова философия и стратегия за развитие на финансовата система, в т.ч. бюджетна и парично-кредитна. В основата й е целесъобразно да се поставят теориите на компромисите и системния анализ.

начало

 

 

12.1. Развитие на публичните финанси

 

Данъците и държавните разходи оказват непосредствено влияние върху икономиката. Политиката за тяхното развитие до 2020 г. ще определя характера и обхвата на икономическата роля на държавата. Формирането на фискалната политика ще бъде сложен процес както до 2010 г., така и след това.

През първия етап - до 2010 г. икономически и много политически съображения, както и договореностите с ЕС за хармонизация           ще влияят силно  върху нейния обхват, структура и разположение във времето. От друга страна,  преодоляването на “конструктивния дефект” на Паричния съвет може да се търси единствено в посока на активна и ефективна фискална политика. България е изправена пред сложна дилема – да се придържа към консервативната позиция за дълга и фискалния риск за сметка на инвестициите и растежа или да приеме по-голям бюджетен дефицит (ако се наложи), по-бавно редуциране на държавния дълг, но да осигури ресурсите, необходими за икономическо преструктуриране, смегчаване тежестта на прехода върху бедните и уязвимите и покриване критериите за членство в ЕС. Резките промени във фискалната политика могат да предизвикат както положителни, така и неблагоприятни странични ефекти, което допълнително ще усложнява реализирането й и изисква умело управление на промените.

След 2010 г. доминиращо влияние върху фискалната политика ще има степента на фискална хармонизация въобще и данъчната в частност в ЕС. Руслото, в което ще се “движи” фискалната ни политика ще бъде предопределено, а възможностите за маневреност - ограничени. От особено значение ще бъдат темповете на хармонизация на данъчните системи, синхронизацията на разходните системи на страните-членки, а така също наднационалният бюджет на ЕС и формирането на данъчните приходи в него. Твърде вероятно е с последното разширяване и очакваното негово разширение в средносрочен хоризонт, темповете на хармонизация да се забавят, най-вече по отношение на разходните системи.

Адаптирането на бюджетната политика и бюджета към икономическите и социалните реалности в страната е важно както за относително балансирано развитие на икономиката, така и за социалните отношения. Сега е нарушен принципът на реалност на бюджета. Става дума за икономическа обоснованост на приходите и разходите и на бюджетния дефицит. По политически съображения се прилага т.нар. оптимистично проектиране на бюджета. Издигнато е на пиедестал постигането на аритметично бюджетно равновесие, независимо от последствията за развитието на страната.

Вниманието би следвало да се насочи към решаване на няколко проблема:

Първо. През следващите години да продължи бюджетната политика на  постепенно редуциране на преразпределението на БВП чрез бюджета. По-целесъобразно би било темповете на редуциране през първото десетилетие да бъдат забавени. За 2002 г. делът от БВП, който се преразпределя чрез бюджета е 37.5%. Предвижда се до 2005 г. да достигне 34.2%. На този етап на икономическо и социално развитие намесата на държавата е много по-необходима, отколкото в развитите пазарни икономики. В страните от Еврозоната приходите и разходите са средно около 47-48%.[2] Очакванията могат да бъдат около 30% към 2015 г. Показателите за страните от ЦИЕ също отразяват тенденция на постепенно намаляване.[3]

Второ. За реализирането на стратегическите цели ще се наложи промяна на политиката по отношение на бюджетното равновесие. Акцентът трябва да се премести от постигане на аритметично равновесие към постигане на т.нар. функционално равновесие. Твърде вероятно е в периода до 2010-2015 г. принципът на бюджетното равновесие да се налага да бъде нарушаван по-често. Би било по-целесъобразно в бюджетната политика да се придържаме към т.нар. теория за циклично балансиране на бюджета - балансирането на бюджета може и следва да става в рамките на по-продължителен период от време. През отделни години и периоди ще се наложи да се допускат по-големи бюджетни дефицити в порядъка на –2% -3%.

Управлението и тежестта на бюджетния дефицит, от гледна точка на последиците му върху икономиката, ще зависи от две количествено измерими характеристики – от конкретния размер и от продължителността му във времето, намиращи проявление в натрупания към даден момент дълг на държавата. Настоящата самоцелност при управлението на дълга чрез силно рестриктивна бюджетна политика едва ли е най-доброто решение, независимо от одобрението на МВФ. По-далновидна би била политика, насочена пак към намаляване на дълговото бреме, но това да става с взаимнообуславящи се мерки, въздействащи не само върху намаляване на дълга, но и за увеличаване на БВП.

Трето. От особено значение за бюджетната политика ще бъде решаването на един от най-дискутираните проблеми – финансовата децентрализация и реформирането на междубюджетните взаимоотношения, т.е. доколко удачно ще се намери “златното сечение” при разпределението на бюджетните приходи и разходи между бюджетните звена. Политиката и подходите при решаването на този проблем трябва да отчитат много фактори, а така също преимуществата и недостатъците на всеки подход. Основните са:

- сегашният подход при определяне на трансферите към местните бюджети преследва преди всичко целите на социалното изравняване и не ориентира към целите на развитие. Като цяло          действащите механизми на регионална помощ пораждат “потребителски” настроения в дотираните общини, лишават общините-донори от стимули за развитие; засилват регионалната диференциация; изискват все по-големи обеми на преразпределение на финансови ресурси при намаляващи възможности на центъра; позволяват натиск върху “непокорните” и “купуване” на лоялност; пораждат стремежи към икономически сепаратизъм и опити за обединяване във формални и неформални съюзи за отстояване на своите права;

- задачите на регионалната политика у нас са по-усложнени в сравнение с тези в ЕС. Цената на необмислено “отклоняване” на ресурси от решаването на общонационални задачи и на първо място задачите на икономическия растеж в полза на развитието на отделни територии в специфичните български условия може да се окаже прекалено висока.[4] Необходимо е да се създадат условия за преминаване към активна политика на регионално развитие и стимулиране на инвестициите, съгласувайки усилията на центъра и регионите. Характерът на техните взаимоотношения трябва да създава подходяща среда за икономически растеж на национално и  регионално равнище;

- предоставянето на данъчен суверенитет на местните власти (правото да въвеждат местни данъци) едва ли ще доведе до съществено попълване на бюджетите им, тъй като данъчният потенциал на повечето региони е малък.  Местните данъци и такси могат да се използват като инструменти за провеждане на промишлена политика, привличане на чужди инвестиции, конкуренция между местните власти, а също и като инструмент за регионален протекционизъм, но и в двата случая са нужни и други предпоставки. Децентрализацията на фискалните ресурси може да доведе, от една страна, до контрол над ресурсите на предприятията с регионално значение, което “пробужда” огромна предприемаческа енергия на местните власти, но от друга – затруднява мобилността на факторите на производство.

За реализиране на догонващия модел на развитие е необходима  цялостна концепция за реформиране на междубюджетните отношения, съобразена със средно- и дългосрочните цели и адекватна на условията при двата подетапа (до 2010 г. и до 2020 г.). Като основа може да бъде използвана концепцията за конкурентния федерализъм,[5] насочена към реализация на идеята  “силен център - силни региони, когато и двете страни взаимно си признават правата и задълженията”.

 

Концепцията трябва да се опира на следните принципи:

- националните интереси имат приоритет пред тези на отделните региони;

- стратегическите цели и интереси на центъра и регионите имат приоритет пред текущите;

- създаване на “финни” инструменти за първично (вертикално) и вторично (хоризонтално) разпределение и преразпределение на финансовите ресурси;

- центърът не трябва да “обира” богатите райони в полза на бедните, а да се стреми към разумен компромис между поддържането на бедните и създаване на условия за развитие на останалите региони;

- право на поддръжка  от центъра имат не само бедните депресивни райони, но и богатите, вложенията в които се оказват високоефективни;

- механизмът на междурегионалното преразпределение на ресурсите, без да подкопава източниците за развитие, осигурява в перспектива  социално приемливи стандарти на живот в регионите;

- помощта за изоставащите региони се определя на първо място от критерия икономическа ефективност, съчетан с поддържането на социална справедливост.

Същността на предлаганата концепция се изразява в смяна на парадигмата на регионалната политика – преход от методите за временно отслабване на регионалната диференциация, базираща се на териториално преразпределение на ресурсите, към методи, ориентирани към регионално развитие, опиращо се на разработени стратегии от местните власти и преди всичко на собствени сили.

Четвърто. Друг важен акцент в бюджетната политика е преструктурирането на разходната и приходната части на бюджета съобразно поставените стратегически цели и приоритети.

 

 

12.1.1. Бюджетно-разходна политика

 

Държавните разходи имат особено важно значение и са основен инструмент за участие в обществения живот. Те осигуряват парично главните насоки на въздействието върху производството и потреблението, социалната дейност, възпроизводството на трудовите ресурси, международното разделение на труда, сигурността на страната. Държавните разходи за покупка на стоки и услуги са третият компонент на съвкупното търсене и водят до намаляване на разполагаемите ресурси на частния сектор. Трансферните плащания се съпътстват с преразпределение на дохода между лицата и социално-професионалните групи. Те, за разлика от правителствените покупки, не намаляват разполагаемите ресурси на частния сектор, но променят структурата на стимулите в икономиката и косвено влияят върху дяловото му участие в националното богатство.

За реализиране на поставените стратегически цели в модела за догонващо развитие държавната разходна политика би следвало да се активизира в следните насоки:

- стремеж към редуциране на държавните разходи като относителен дял от БВП, но абсолютният им размер да нараства пропорционално на растежа. Държавните разходи в средносрочен хоризонт (до 2010 г.) не могат да бъдат силно редуцирани. Очаква се нарастване на  бюджетните  разходи за финансово осигуряване на стратегическите цели и задачи, в т.ч. и ко-финансиране по структурните програми на ЕС и други разходи, свързани с подготовката по присъединяването към ЕС. Силен натиск върху бюджетните разходи ще оказва и влошаването на демографската структура и нейните последствия върху публичните финанси: увеличаване на разходите за здравни услуги, пенсии и други. (За повече подробности виж Глава ІХ, т. 9.3);

- акцент върху преструктурирането на държавните разходи с оглед засилване на стимулиращите функции и насочването им към реализиране на стратегическите цели. Обемът на държавните разходи сам по себе си не е гаранция за ефективност на държавната разходна политика. Важно значение   има правилното им структуриране. За реализиране на стратегическите цели преструктурирането на държавните разходи трябва да върви в посока увеличаване на разходите за инвестиции в стопанската инфраструктура, научни изследвания и тези, свързани с възпроизводството на човешките ресурси (образование, здравеопазване, социално осигуряване и др.).

Съществено увеличаване на посочените разходи може да се постигне чрез съкращаване на административните разходи, непроизводствените трансферни разходи, разходите, свързани с държавни дейности, които биха били по-ефективни, ако се извършват от частния сектор. Големи резерви за икономизиране на държавните разходи има при предоставянето на парите за социални помощи; провеждане на избори; раздутият и неефикасен държавен апарат и т.н.

Необходимо е още да се предприемат взаимнообуславящи се стъпки по отношение на:

- възможностите за поделяне на рисковете между правителствения и частния сектор. Това означава да се дефинират ясни приоритети в кои сектори ще бъде необходимо извършването на значителни публични разходи и в кои от тях е възможно да се провокира инвестиционен интерес от частния сектор и с какви инструменти и механизми;

- извършване на инвестиции за осигуряване на публични услуги;

- модернизация и разширение на инфраструктурата, внедряване на ИКТ;

- изпълнение на критериите за членство в ЕС, особено по реформата в публичния сектор, подобряване на инфраструктурата и опазването на околната среда;

- бюджетно-разходната политика да се съобразява с икономическия принцип, отдавна възприет от финансовата наука. Той е условие и предпоставка за рационализиране, оптимизиране и повишаване ефективността на държавните разходи. В нашата практика икономизирането на държавните разходи има повече формално звучене, отколкото практическо приложение. В тази връзка е особено важно да се реши въпроса: кои ще бъдат публичните блага, които държавата ще предоставя на своите граждани “безплатно” и ще финансира тяхното “производство” посредством събраните данъци (т. нар. чисти публични блага – държавно управление, вътрешна сигурност, отбрана и др.) и кои на пазарна основа (т. нар. смесени публични блага – здравеопазване, образование, пенсионно осигуряване).

Икономическият принцип трябва да се въведе както при предоставяне  на “чистите”, така и на “смесените” публични блага. При чистите публични блага  възможностите за прилагане на икономическия подход са ограничени. Обикновено те се търсят по пътя на предоставяне “производството” им на частни предприятия чрез системата на държавните поръчки и/или на лизингова основа.[6] Законът за държавните поръчки е сравнително добър, но усилията трябва да се насочат към неговото прилагане и контрола върху възлагането и изпълнението на държавните поръчки.

При смесените публични блага опитите за въвеждане на този принцип са  несполучливи. Явно е, че при преследването на една единствена цел - да се “разтоварят” бюджетните разходи, без да се отчете отсъствието на други важни предпоставки, реформите по предоставянето на смесените публични блага “боксуват” и последствията от това ще бъдат дългосрочни. Това налага разработването на нови стратегии и програми за реформиране на социалните отрасли и снижаване на тяхната издръжка;

- целево обединяване на многозвенната бюджетна система и създаване на бюджетно-разходни инструменти и механизми за въздействие и контрол на национално, отраслово и регионално равнище. Тези инструменти и механизми се предопределят от функциите на различните равнища и служат като институционални канали по които се предоставят финансови ресурси. Целевото обединяване води до съсредоточаване на средствата и администрирането им с цел реализиране на национални, отраслови и регионални приоритети и постигане на еднопосочност и ефективност, т.е. съгласуваност на механизмите за финансиране. На национално равнище бюджетно-разходните инструменти да се използват като система: отчита се конкретната ситуация, анализира се необходимостта и преследваните цели, както и момента на въвеждането им в действие, преимуществата и недостатъците на отделните инструменти, взаимодействието и синхрона между тях. Особено внимание заслужава централизирането на контрола и оценката на ефективността от средствата, финансирани чрез европейските и други програми; [7]

- внедряване и прилагане на нови бюджетни технологии  за усъвършенстване на бюджетния процес. В нашата практика бюджетното планиране води до това, че бюджетът се разглежда не в качеството на активен инструмент за въздействие и регулиране на икономическите и социални процеси, а като “пасивна” схема за разпределение на ресурсите по предварително зададени норми на финансовите разходи. Това обуславя: инерционност в системата на разпределение на финансовите ресурси; устойчива мотивация към “консервация” на равнището на разходите; тенденция към увеличаване на разходите на ресурси и снижаване реалния обем на предоставяните услуги. В тази връзка на преден план излиза необходимостта от усвояване на най-ефективните методи на финансово управление, най-вече методите за управление на бюджетния процес. За целта могат да се използват бюджетните технологии на развитите страни, като: системата на нулевото финансиране (Z.B.B.S); системата на програмно-целевото финансиране (американската - P.P.B.S, френската - R.C.B) и други.[8]

С прилагането на новите бюджетни технологии ще се разшири обществено-демократичната основа за вземане на решения в областта на бюджетното финансиране и ще се ограничава решаващата дума в този процес на специализираната финансово-бюджетна бюрокрация.

 

 

12.1.2. Бюджетно-приходна политика[9]

 

Данъчните системи са продукт на историческото и социално икономическото развитие на всяка страна. За реализирането на модела за догонващо развитие от особена важност е разработването на цялостна концепция за развитие на данъчната система. Стратегическите цели на данъчната политика са: поддържане на фискална стабилност; стимулиране на икономическия растеж и създаване на законов и икономически климат за повишаване нормата на спестяване и инвестиции, в т.ч. привличане на чужди инвестиции; намаляване на подоходната диференциация.

            За постигане на търсения ефект е необходимо да се изгради данъчна система, в основата на която са залегнали два принципа: ефективност и справедливост.[10] Разходите, с които тя обременява данъкоплатците, могат да бъдат големи, ако не са балансирани двата принципа.

            Много е важно при използването на данъчния инструментариум да се отчита взаимозависимостта и взаимодействието между отделните видове данъци така, че ефектът от тяхното действие да бъде еднопосочен. От особена важност е и изборът на времето за включване и извеждане от употреба на отделните данъчни инструменти. Данъчната политика трябва да бъде насочена както към преките, така и към косвените данъци.

 

12.1.2.1. Главни преки данъци

            Преките данъци оказват влияние върху размера на личните спестявания, фондовете за инвестиции и потреблението. Данъчната политика следва да се насочи към:

- по-нататъшно изместване на данъчното бреме от преките към косвените данъци, т.е. продължаване на досегашната  тенденция;

- постепенно намаляване на ставките по корпоративното подоходно облагане и по облагането на доходите на физическите лица. Тенденцията е да се върви към равнопоставеност между данъците за бизнес и тези върху физическите лица и изравняване на данъчните ставки. Намалените постъпления ще се компенсират с увеличени приходи от други източници, а най-вече от повишена събираемост;

- осъществяване на координация и синхрон при използваните инструменти – данъци и осигуровки с оглед реално намаляване на данъчната тежест и оказване на стимулиращо въздействие.

 

12.1.2.1.1. Корпоративно подоходно облагане

- данъчната ставка на корпоративното облагане не се намалява прекалено, тъй като и сега тя е една от най-ниските в страните от ЦИЕ[11], а също и от страните-членки на ЕС [12].  Освен това:

* у нас над 85% от общата сума на данъка върху печалбата се внася в бюджета от 2% от фирмите, като голяма част от тях са все още държавни монополисти. Тези фирми едва ли ще дадат мощен импулс на икономическия растеж;

*след преминаването на преобладаваща част от икономическите субекти в частни ръце, постъпленията от данък печалба и други свързани с тях данъци намаляват рязко. Това е ефект от приватизацията, характерен за всички постсоциалистически страни. В голяма степен се постига чрез т. нар. трансферно ценообразуване. Ниските данъчни ставки сами по себе си не означават повече чужди инвестиции;

- постепенно внедряване на принципа на равнопоставеност на данъчните субекти и отказ от диференцирана данъчна ставка според размера на печалбата. Твърде рано е сега за изравняване на данъчната тежест на по-едрия бизнес с тази на микро- и средния бизнес. Това поставя по-дребния бизнес в неравностойно положение и намалява възможността му за инвестиции  и достъп  до външно финансиране, в т.ч. банков кредит;

- намаляване на данъчната основа чрез премахване на неоправданото ограничаване или лишаване на фирмите от разходи, напълно присъщи на дейността, в т.ч. разходи за провизии; регулацията на разходите за ремонти;  регулацията на лихвените разходи по метода на слабата капитализация (не стимулира търсенето на кредити); разходи, свързани с авторски и лицензионни възнаграждения и технически услуги, закупени от чуждестранни юридически лица[13] (възприпятства технологичното обновление) и други;

- приоритет на активна държавна амортизационна политика и въвеждане на данъчния кредит пред намаляването на корпоративната данъчна ставка. Амортизациите и инвестиционните данъчни кредити са регулатори с по-широки възможности за въздействие върху интензивността на натрупването. Инвестиционните данъчни кредити могат да бъдат дефинирани в отношение към функционалното предназначение на разходите на производителите: за икономия на енергийни ресурси, за заместване на традиционни енергийни източници, за въвеждане на нови технологии, за проучвателни и научни изследвания и внедряването им и т.н. В зависимост от целите се използват различни видове данъчни кредити и техники, но без прекалени данъчни облекчения;[14]

- постепенно хармонизиране на корпоративното облагане с изискванията на европейските директиви.[15] Мерките са насочени към премахване на данъчните пречки пред трансграничните дейности на предприятията: хармонизация на данъчния режим на дъщерните компании, разпределящи дивиденти към компаниите-майки; въвеждане на единни правила за необлагане на сливанията, трансфера на активи и обмяната на акции; избягване на мерки, които осигуряват по-ниско ниво на ефективно данъчно облагане (вкл. нулево). Хармонизацията на преките данъци е по-сложен процес и ще продължи и през второто десетилетие.

 

12.1.2.1.2. Подоходно облагане на физическите лица

- понижаване на данъчните ставки при облагането на доходите на физическите лица с по-високи темпове в сравнение с тези на корпоративното облагане. Освен това, през първото десетилетие да се провежда данъчна политика, насочена преди всичко към увеличаване необлагаемия минимум и намаляване ставките за по-ниските доходи, т.е. с по-голям социален ефект. Става въпрос за оцеляване на голяма част от населението и за допуснатата вече социална диференциация.[16] През второто десетилетие може да се преследва и стимулиращ ефект чрез намаляване данъците на високодоходните групи;

- мерки за облекчения по отношение на данъчната основа (през периода до към 2010 г.). Сега България е в челните места по ниска данъчна ставка. В Белгия тази ставка стига до 55%, Франция - 54%, Германия - 53%, Австрия - 50%. (В някои държави - Испания, Франция и Белгия се дължи данък не само на държавата, но и на местните власти. Така данъчните ставки стават над 60%.) В ЕС обаче са създадени редица облекчения с които се намалява облагаемият доход (вноските за пенсия и здраве; издръжки, изплащани на възрастни хора; бонуси за отглеждане на деца до 3 години; разходи за транспорт до работното място; дарителство; професионална квалификация и т.н.).[17] При тези преференции облагаемият доход се свива в значителна степен. У нас се приспадат основно вноските за пенсионно и здравно осигуряване;

- мерки за усъвършенстване на данъчните форми и техники, подобряване на информационната база и събираемостта. При евентуално въвеждане на семейното подоходно облагане би следвало да се отчетат много фактори, в т.ч. по-сложната организация, отражението върху семейния Кодекс и т.н.

 

12.1.2.2. Главни косвени данъци

Данъчната политика за реализиране на стратегическите цели не бива да разчита само на преките данъци за насърчаване на инвестициите и задвижване на икономиката. Трябва да се върви и към насърчаване на потреблението. Именно свитото вътрешно търсене е една от причините за слабия икономически растеж. Освен това, качеството на вътрешното търсене е една от петте сили, които формират така наречения от М. Портър[18] “елмазен ромб”, определящи конкурентоспособността на националната икономика. Високите размери на косвените данъци съдържат в себе си потенциал за разширяване сивия сектор в икономиката. Според някои изследвания 45-55% от сивата икономика у нас е резултат от данъчния и осигурителен режим.[19]

Най-силно въздействие имат ДДС и специфичните акцизи.

 

12.1.2.2.1. Данък добавена стойност

- постепенно намаляване на данъчната ставка с оглед стимулиране на потреблението и сближаване със ставките, прилагани в страните-членки на ЕС.[20] В ЕС се прилагат диференцирани ставки по ДДС и ниско облагане, а на места дори нулево за хранителни продукти, медикаменти и детски храни. Идентично е положението и в страните-кандидатки за членство в ЕС;[21]

- подобряване на организацията, в т.ч. намаляване срока за възстановяване на данъчния кредит; по-ясни процедури по възстановяването му;[22]

- намаляване на прага за регистрация на малките и средни предприятия;

- хармонизирането в областта на ДДС с изискванията на европейските директиви[23] ще продължи.  То е постигнато в следните насоки: обхват на закона; възприемане на основни понятия и тяхното съдържание; възможност за регистрация на чужди лица у нас чрез акредитиран представител; спазване принципа на местоназначението на стоката (възстановяване на платен ДДС по документи на чуждестранни физически лица) и други.  До присъединяването остава: да отпадне лимитирането на данъчната основа (съгл. чл.29, ал.5 от ЗДДС); включване в облагаемата основа  на дължимите при прехвърляне на собственост местни данъци и такси; включване на правните услуги в облагаемите доставки.[24] Преходният режим  за облагането с ДДС  на доставки на стоки и услуги между страните-членки ще бъде въведен след присъединяването. През второто десетилетие степента на хармонизационните процеси вероятно ще се увеличава, тъй като вноските на база ДДС са един от приходоизточниците на бюджета на ЕС. 

 

12.1.2.2.2. Специфични акцизи

- хармонизирането на специфичните акцизи има за цел осигуряване на свободно движение на акцизните стоки между страните-членки при упражняване на съответен административен контрол.[25] Правото на ЕС в областта на акцизите регламентира хармонизирана структура на акциза и минимален размер;

- постигнато е хармонизиране по отношение структурата на акциза, с изключение на преминаването от облагане на лв./тон в лв./1000 л. за бензина, газьола и керосина;

- до присъединяването ще се увеличи акцизът на всички наблюдавани от ЕС стоки – бира, спиртни напитки, цигари, бензин, газьол, втечнен нефтен газ и керосин.[26] Форсираното изравняване на акцизните ставки ( в голяма степен поради неумението да се отвоюват по-големи преходни периоди) ще води до допълнително задълбочаване на проблемите. Ефектът от него е последващо увеличаване на вътрешните цени и намаляване конкурентоспособността на местното производство. Това, от своя страна, допълнително увеличава търсенето на стоки от внос.[27] По пътя на “предавателния механизъм” ще се предизвика още по-голям натиск по текущата сметка на платежния баланс, респ. в условията на Паричен съвет рисковете се разпростират и върху цялата парична система.

За туширане на негативните последствия от данъчното хармонизиране следва да се предприемат мерки в няколко посоки:

- глава 29 “Финансови и бюджетни въпроси” се очаква да бъде затворена последна. В тази връзка е необходима по-голяма настоятелност от страна на преговарящите за допълнителни отстъпки на ЕС по преходните периоди;

- има възможност за “отвоюване” на по-големи временни бюджетни компенсации и специална финансова помощ. Такива компенсации ЕС предоставя на Чехия, Кипър, Малта и Словения през 2004-2006 г. с цел да не се влошат нетните им бюджетни позиции спрямо 2003 година. Ще предостави и специална финансова помощ на десетте страни за подобряване на финансовите им позиции;

- мерки за повишаване конкурентоспособността на българските продукти.

начало

 

 

12.2. Развитие на банковата система и другите финансови институции

 

Банковата система и другите финансови институции са основен компонент на финансовата система. Тяхното укрепване и развитие е важна предпоставка за реализирането на модела за догонващо развитие. Финансовите услуги имат ключова роля в стимулирането на икономическото развитие. Те могат да се разглеждат като “услуги от общ интерес” в широк социален смисъл, тъй като улесняват икономическите дейности, и са в основата на благосъстоянието на предприемачите и потребителите. Това ги поставя в позицията на “универсални услуги”, към която се включват телекомуникационните и информационните услуги. В перспектива ролята на финансовите институции и услуги ще расте благодарение на успешната интеграция на финансовите технологии с информационните и комуникационни технологии (ИКТ).

През последното десетилетие настъпиха съществени промени в структурата на българския финансов сектор. Те се обуславят както от трансформационните процеси, така и от отражението на глобалните промени в регулирането на паричните отношения; от отношенията на България с международните финансови организации; от протичащата хармонизация и адаптация към изискванията за присъединяване към ЕС. В периода до 2020 г. въздействието на глобализационните и интеграционни процеси върху финансовата ни система ще се усилва.

Резките и съществени изменения в резултат на структурни промени и ускорена приватизация преобразиха облика на банковата система и другите финансови институции, но не доведоха до успешното им интегриране в икономиката. Това състояние в значителна степен е предизвикано от базови деформации на стопанската система, но и от самия финансов сектор. В тази връзка, за да се използва потенциала на финансовата система за реализиране на стратегическите цели са необходими взаимнообвързани политики и мерки и в двете насоки. Това предполага провеждане на целенасочена политика за развитие на банковата система и другите финансови институции и политика за подобряване на средата за тяхното функциониране.

За постигане на синхрон и по-пълна координация между отделните политики и техните инструменти е целесъобразно  да се разработи  стратегия за развитие на финансовия сектор, която да се “вписва” в националната стратегия за развитие на страната до 2020 година. Формулираните в нея цели и задачи да бъдат подчинени на поетапните цели в модела за догонващо развитие.

В основата на посочената стратегия трябва да се поставят ясни правила и принципи, които да оказват икономическа принуда върху финансовия сектор  да допринася за икономическия растеж и устойчивото развитие на страната, а  също и за повишаване на собствената му конкурентоспособност и успешно  интегриране в европейските финансови структури. От друга страна, това предполага да се предприемат съответни мерки за създаване на благоприятна  среда (политически, нормативни, икономически и др.) за функциониране на банките и другите финансови институции и надеждно финансово посредничество.

 

 

12.2.1. Политика за развитие на банковата система и другите финансови институции

 

12.2.1.1. Развитие на банковата система 

Потенциалът на банковата система не е реализиран. Най-обобщеният индикатор за ролята на банките и в по-широк смисъл – на банковото посредничество (съотношението банкови активи/БВП) е 43.5% за 2002 г.[28] Независимо от по-активната кредитна политика сега, съотношението банкови кредити/БВП (показател за приноса на банките за развитие на икономиката) продължава да е твърде ниско – 16.8% за 2002 г. Средното равнище на този показател за страните от ЦИЕ е 31%, а за страните-членки на ЕС - 106%.  Доказателство, че банките все още не са влезли в ролята си на трансмисия на спестяванията към бизнеса е и ниското съотношение депозити/БВП, което е около 33% в 2002 г. Средният показател за страните от ЦИЕ е 44%, а за Еврозоната - 86%.[29]

Основните насоки на политиката за развитие на банковата система са:

- ликвидиране на структурната недостатъчност, изразяваща се в отсъствието на  многообразие от финансово-кредитни институции, които да осигуряват системно функциониране на банковия сектор. Структурните проблеми  в банковия сектор сега са качествени, а не количествени. Не съществуват в истинския си вид кооперативни и регионални банки, спестовни институти и др., които имат голямо присъствие в банковите системи на развитите страни.[30] Отсъствието на многообразие в банковата ни система пречи да се формира хомогенен национален паричен и кредитен пазар и реална финансова връзка между банките и другите финансови институции в системата. Законодателният конфорт на търговските банки трябва  да се премахне и да се предоставят повече алтернативи както за инвеститорите, така и за заемоискателите. Потребността от това е налице. Независимо от законовата рестрикция във финансовия сектор като институционални кредитори вече си пробиват път лизинговите компании и най-вече заложните къщи. През периода 2010-2020 г. може да се очаква коренна промяна на банковия сектор като структура, като участници и като икономически функции;

- създаване и развитие на публично-кредитни институции. Тяхното създаване и функциониране е особено наложително през първия етап - до 2010 година. Това би довело до по-голяма концентрация и контрол върху финансовите ресурси, насочвани по различни програми и ще се ликвидира сегашното им разпиляване по множество фондове.[31] През второто десетилетие - до 2020 г. при необходимост те  могат да продължат да функционират и да се възползват от преференциалните условия, които  се предоставят на тези институции в ЕС, да се трансформират или закрият.[32] По-важни между тях са:

а) Експортно-импортна банка - с цел активизиране на експорта и финансово подпомагане изграждането на т. нар. “експортни коридори”, включващи  националните производители, износителите и вносителите на български стоки. Банката следва да работи в тясно сътрудничество с Министерството на икономиката. Съвместно могат да осъществяват програми за увеличаване на експорта, финансово подпомагани чрез насърчителни схеми - данъчни облекчения, бюджетни субсидии, допълнени от преференциални кредити на банката;

б) доразвиване и превръщане на Насърчителна банка в основна правителствена кредитна институция, която да поема финансирането по преструктуриране на икономиката и дейността й да върви в пакет  с разработени: система за национални приоритети, промишлена политика с програми за модернизация и технологично обновяване на промишлеността, научно-техническа политика, регионална политика, екология и т.н.  Основните цели и приоритетите сред тях банката определя съвместно с министерствата на: финансите, икономиката, регионалното развитие и екологията в зависимост от предприеманите мерки за реализиране на посочените политики. Целите определят подхода, формите, финансовите инструменти и лимитирането на средствата;

- създаване на конкурентноспособни и икономически ефективни  финансови институции, които да станат органическа част от пазарното стопанство на страната. Завръщането на местния  кредитен пазар на банките, приватизирани от чуждестранните инвеститори,  е временно явление и не бива да се хранят илюзии, че техният ресурс ще се задържи  в страната при по-благоприятна конюнктура. Това може да стане само при успешно и устойчиво икономическо развитие на българското стопанство (около и след 2010 г.), но за постигането му са необходими финансови ресурси на настоящия етап. Неблагоприятна особеност на банковия ни пазар е, че се допусна твърде висок процент на чуждестранно участие – 82.6%, а с приватизирането и на БДСК – над 90%. По този показател България изпревари страните от ЦИЕ, където средният процент на чуждестранно присъствие е около 57%.[33] Това има своите положителни, но и отрицателни страни, които все по-силно ще се проявяват в бъдеще. “Чуждестранните инвеститори проявяват най-голяма активност във финансовите и енергийни сектори, което от една страна, води до повишаване качеството на предоставяните от тях услуги, но от друга – увеличава риска от възникване на т. нар. “зависим капитализъм”.[34] Наред с положителните страни на финансовата либерализация, необходимо е да се имат пред вид и рисковете: националната финансова система става проводник на външни шокове, а те могат да се окажат твърде болезнени, тъй като водят след себе си структурни и социални шокове. Произтичащите опасности са особено сериозни за страните със слаби финансови институти;

- постепенно повишаване степента на специализация на финансово-кредитните институции и развитие на вътрешноотрасловата структура на банковия пазар. Банките у нас функционират предимно като универсални. Малко са банките, които са избрали някаква специализация. Чуждестранните банкови клонове първоначално се насочват към обслужване на корпоративни клиенти, но впоследствие разширяват операциите си и покриват и други пазарни ниши. Приватизираните големи банки също се отварят към банкирането на дребно. Стремежът на всички банки да се развиват като универсални (обективно обусловен в голяма степен от “плиткия” банков пазар и необходимостта от диверсификация)  ги принуждава да предоставят пълния набор от стандартни банкови услуги, да поддържат нерентабилни и губещи дейности и най-вече голяма клонова мрежа;[35]

- изграждане на национална информационна система за заемоискателите, което ще бъде от съществено значение за управлението на банковите рискове, в т.ч. и кредитния риск. Нейното усъвършенстване и развитие ще продължи и през второто десетилетие, тъй като все повече ще нараства интернационалният трансфер на рискове и рисковете на електронното банкиране;

- адаптиране на националната платежна система към европейските стандарти и изискванията на TARGET и изграждане на информационна система за автоматизация на операциите на фондовия пазар. Световната тенденция на взаимно проникване между информационните инфраструктури на финансовия и реалния сектор вероятно ще наложи отварянето на съществуващите междубанкови инфраструктури (БИСЕРА и SWIFT) за достъп на небанкови финансови посредници и корпоративни специализирани звена за финансово обслужване.

 

12.2.1.2. Развитие на другите финансови институции

През последните години, в резултат на реформите в осигуряването и застраховането, се създадоха и развиха много нови финансови посредници - т.нар. институционални инвеститори. В тях постепенно се акумулират значителни финансови ресурси, които при по-адекватна политика могат да се насочат към увеличаване на инвестициите в реалния сектор, а едновременно с това и за решаване на социални проблеми.

 

12.2.1.2.1. Застрахователни компании

На застрахователния пазар функционират 32 застрахователни компании – от тях 20 дружества извършват дейност по общо застраховане (с премиен приход – 391 млн.лв.) и 8 акционерни дружества и 4 взаимозастрахователни кооперации – с дейност “животозастраховане” и премиен приход 87 млн.лв. Поради неразвитостта на фондовия пазар, тези ресурси се насочват предимно към ДЦК и депозити във финансови институции. Относителният дял на корпоративните акции и облигации в портфейлите им остава в рамките на 2- 3%.

Ограничената платежоспособност на фирмите и населението, както и голямата безработица забавят развитието на този сектор и оказват решаващо влияние върху мястото и значението му в националната икономика. Застрахователното проникване (брутен премиен приход/БВП) постепенно се повишава (1.61% за 2001 г.), но темповете не са достатъчни за по-бързо достигане  равнището на този показател в средноразвитите европейски страни. Застрахователната плътност  ( премии на човек от населението – 60.31 лв.) също бавно се повишава, но продължава да бъде на едно от най-ниските равнища в страните от ЦИЕ. Делът на застрахованите лица по животозастраховане в трудоспособното население намалява.

Известно е, че най-голям принос в акумулирането на дългосрочен финансов ресурс за инвестиции има животозастраховането. Към него трябва да се насочат и мерките, за да се оползотвори този потенциал: данъчни облекчения върху разходите за застраховки (но не такива, каквито бяха въведени през 2001 г. и доведоха само до сключване на конюнктурни пенсионни и рентни застраховки с краткосрочен характер); намаляване на безработицата; увеличаване на доходите; повишаване на застрахователната култура на населението; разширяване на продуктовата гама, подобряване на сътрудничеството между банките и застрахователите. Темповете на икономическия растеж ще предопределят и динамиката на развитие на застрахователния пазар и по-пълното използване на неговия потенциал за мобилизиране на финансови ресурси и инвестирането им за постигане на стратегическите цели.

 

12.2.1.2.2. Пенсионни фондове

Пенсионните фондове са акумулирали около 310 млн.лв. за 2001 г. Над 60% от тях се падат на доброволните пенсионни фондове, 1/3 на професионалните и останалата част – на универсалните. Очакванията са към 2005 г. да достигнат общо около 1 млрд. лв. Основната част (между 72-80%) от тези ресурси са инвестирани в ценни книжа, издадени или гарантирани от държавата; около 18% са насочени към банкови депозити и само около 4% за покупка на акции, които се търгуват на борсата и под 1% в недвижими имоти.

При очакваното нарастване на ресурсите на пенсионните фондове по-нататъшното им инвестиране предимно в ДЦК е невъзможно. От една страна, не може да се поеме този ресурс от количеството на емитираните ДЦК, а от друга - да се осигури достатъчна доходност на тези дружества. Инвестирането в ДЦК от страна на институционалните инвеститори води до повишено търсене, което е изгодно за бюджета на страната, но е за сметка на недостига на финансов ресурс за развитие на фирмите, както и за сметка на реалната стойност на спестяванията. Ясно се очертава несъответствието между нуждите на институционалните инвеститори от подходящи инвестиционни инструменти, от една страна, и състоянието на капиталовия пазар, от друга.

 

12.2.1.2.3. Фондове  за рисков капитал

Функциониращите у нас пет рискови фонда инвестират предимно в утвърдени компании с добър потенциал за растеж. В повечето случаи финансирането от тях е предназначено за проекти, свързани с разширяване и модернизация, а не за създаване на нови предприятия, каквато е световната практика. По същество те сега се конкурират с банките.

Тенденцията у нас е и ще бъде към нарастващо търсене на начално финансиране, тъй като “старата конструкция” на българското стопанство е рухнала. Освен това, очакваното прецизиране на критериите за МСП ще даде възможност на фондовете за рисков капитал да участват и в над 25% от капитала на едно МСП. Това предопределя и политиката за развитие на рисковите фондове. Целесъобразно е мерките да се насочат към предлагане на рисков капитал – чрез регулативни механизми; данъчни облекчения; стимули за финансовите институции, които заделят ресурс за създаване на такива фондове; създаване на браншови фондове за стимулиране внедряването на иновации, които да си взаимодействат с рисковите фондове и т.н. Те трябва да се съпровождат и взаимодействат с иновационна стратегия за високотехнологично развитие и мерки за засилване на взаимодействието между институциите, предоставящи рисков капитал и създателите на идеи с търговски потенциал. (Виж глава Х, т. 10.1)

   Необходимо е създаването на законодателна основа за функциониране на рисковите фондове и развитие на пазара за рисков капитал, хармонизирана с тази на пан-Европейския пазар за рисков капитал.[36] Това ще подготви интегрирането ни в този пазар и достъпа на нашите начинаещи фирми до него  след 2010 година.

 

 

12.2.2. Политика за създаване на благоприятна среда за функциониране  на финансовите посредници

 

12.2.2.1. Политика за създаване на  икономическа среда

За постигане на междинните цели на модела за ускорено устойчиво развитие до 2010 г. от особена важност ще бъде синхрона, координацията и еднопосочността на политиките и мерките за преструктуриране на икономиката и развитието на българската финансова система. Развитието на реалния сектор сега изостава от това на финансовия и тази дистанция създава предпоставки за затруднено функциониране и на двата сектора. Търсенето на кредити (особено инвестиционни) е много тясно свързано с общото технологично и икономическо състояние на предприятията. До 2010 г. зависимостта между развитието на българския реален сектор и финансовия ще бъде много силна, както и взаимното им въздействие. Особено внимание заслужават проблемите, които ще произтекат през този период от новите изисквания за българските фирми както от наши, така и от чужди финансови институции[37].

В периода 2010-2020 г. степента на тази зависимост ще отслабва под въздействието както на глобализационните процеси, така и на ИКТ. Голяма част от местните фирми вероятно ще бъде включена в глобалните мрежи и тяхното финансово обслужване може да бъде извън страната; по-големите корпорации ще имат възможност да си набавят необходимите им финансови услуги  от чуждестранни банки и финансови институции, благодарение на елекронното банкиране. По-силна ще остане връзката между локалните МСП и българските финансови посредници. 

До 2010 г. важно значение ще има отработването на ефективни механизми за формиране на компромиси по ключовите въпроси за развитие на икономиката и на механизми за взаимодействие между държавната икономическа политика и финансовите институции, чрез които максимално да се хармонизират техните интереси. С други думи, ще се наложи предприемане на необходимите стъпки за формирането на финансов капитал, който да играе ролята на главен структурообразуващ фактор, призван да “изтегли” страната напред.

 При провеждането на национална политика за стимулирано икономическо развитие може понякога да се налага държавата да поема и преразпределя част от риска на реалната икономика и да стимулира капиталообразуването в определени сектори. В трансмисионния механизъм могат да се включат инструменти като: държавни експортни гаранции, кредитни гаранции, проектно финансиране, участие в лизингови схеми и т.н.

До 2010 г. би било целесъобразно също да се води политика на засилване ролята на държавата в ориентацията на кредитната политика на универсалните и други банки от частния сектор и възстановяване връзката спестявания-инвестиции чрез редица инструменти на кредитното регулиране: препоръчителни заеми на банковия пазар; финансови облекчения за банките, които насочват определен процент от своите кредитни ресурси към реализиране на националните (отраслови, производствени, регионални и др.) приоритети.

Икономическият растеж от своя страна ще увеличава търсенето  на финансови услуги и разширява банковия пазар във всички негови направления – депозитен, кредитен и пазар на посреднически услуги. Едновременно с това ще нараства конкуренцията между финансовите посредници, която трябва да бъде поставена само на пазарна основа.

 

12.2.2.2. Политика на създаване на правна среда

Правната среда, един от най-важните компоненти на макросредата, оказва силно въздействие върху развитието на финансовата система. Факт е, че независимо от либерализационните процеси, финансовата сфера остава най-регулирана. Политиката за създаване на по-благоприятна правна среда за функциониране на финансовия сектор следва да бъде насочена към:

- изграждане на ефективна система на частната собственост и механизми, които превръщат собствеността в производителен капитал. Създаването на законова основа за превръщане на “капитала-собственост в  капитал-функция” би разкрило редица потенциални възможности и положителни ефекти, в т.ч. за финансовите операции, кредита и инвестициите;[38]

- своевременно адаптиране на регулациите към реалностите, т.е. към световните тенденции, европейските изисквания, специфичните условия у нас и новите технологии. Предизвикателствата ще бъдат много. Все по-трудно ще се определят социално-оправданите типове и нива на регулация. На дневен ред ще стои регулирането на различните типове финансови институции: традиционни, виртуални или смесени; регулиране на обмяната на информация между тях; увеличаване броя на банките, осъществяващи съвместна дейност с нефинансови организации; формиране на стратегически съюзи и “технологично изнасяне”. Ще се наложи повишаване на изискванията към банките и другите финансови институции за технологично съответствие, кадрово съответствие и налична инфраструктура;

-  развитие и адаптиране на т. нар. мрежа за сигурност (safety net): ЦБ, банковият надзор и системата за гарантиране на влоговете. Техните бъдещи специфични функции и роля ще се променят и от особена важност ще бъде своевременното им  адаптиране. БНБ като компонент на защитната мрежа няма да играе особена роля до 2010 г. (поради очертаващото се запазване на Паричния съвет), а и след това. Системата за гарантиране на влоговете постепенно ще се изравни с тази на ЕС. Надзорната дейност:

-         ще се развива с акцент върху превантивните действия с оглед избягване ликвидацията на банки като форма на фалит и замяната й със сливания и преобразуване, вкл. принудително;

-         подобряване на координацията между отделните ведомства, отговорни за финансовата и икономическата стабилност на страната (сега контролът върху законосъобразността на операциите и санкционирането на правонарушенията са разпределени между няколко държавни органи, а координацията не е на нужното ниво);

-         вероятно ще се върви към обединяване на надзора върху всички финансови институции по подобие на Великобритания и Унгария;

-         разрешаване на проблемите, свързани с регулярността, достоверността и надеждността на представяната от финансовите институции информация.

 

12.2.2.3. Политика за развитието на капиталовия пазар[39]

Развитието на финансовия пазар и отделните негови сегменти е от особено значение за осигуряване на  финансови макро- и микропредпоставки за реализиране на стратегическите цели. Това ще допринесе за по-пълно мобилизиране на необходимите финансови ресурси и трансферирането им към реалния сектор  чрез каналите на косвеното финансиране (чрез финансови посредници) и на прякото финансиране (фондовия пазар). И двете направления трябва да се развиват, тъй като взаимно се допълват. Динамичното развитие на фондовия пазар може да направи каналите на пряко финансиране по-атрактивни за предприятията, да свие относително финансовото посредничество, в т.ч. банковия пазар и да увеличи междубанковата конкуренция. От друга страна, развитието на капиталовия пазар и търговията с борсови ценни книжа дава алтернативни възможности на банките за диверсифициране на портфейлите им от активи и за участието им като инвестиционни посредници в емисията и търговията с ценни книжа. Освен това, банките  имат възможност да привличат и за себе си дългосрочни ресурси чрез този пазар.

След 2010 г. все по-настойчиво ще си пробива път и у нас тенденцията към “секюритизация на финансите”, която през последните години се наблюдава  в ЕС. Европейските компании във все по-голяма степен финансират операциите си чрез емитиране на ценни книжа вместо банкови заеми. Инструментите на паричния пазар, корпоративните облигации, венчърният капитал и публично търгуваните акции имат тенденцията да изместват банковите депозити като средство за спестяване и банковите кредити като източник за финансиране на фирмите.

Тази тенденция се засилва и от преминаването към еврото. Общата валута елиминира националните ограничения относно активите на пенсионните и застрахователните компании да се инвестират в същите валути, в каквито са пасивите. По подобен начин въздейства и отпадането на транзакционните разходи, свързани с обмен на валути, както и отпадането на риска от курсови разлики. Като резултат от тези тенденции обемът на  ценните книжа рязко нараства в общия размер на   активите на домакинствата –  намалява делът на банковите депозити за сметка основно на корпоративни ценни книжа; повишава се броят на индивидите и организациите, инвестиращи в такива книжа; увеличават се средствата, които се набират чрез първично публично предлагане на акции, капитализацията на пазарите расте с изпреварващи темпове спрямо икономиката. Тази тенденция открива пътя към нарастване на конкуренцията, по-голяма пазарна дисциплина, по-ниска цена на капитала и по-голяма прозрачност на фирмените финанси.  

Горепосоченото поражда необходимостта от активна държавна политика  за подкрепа и стимулиране развитието на капиталовия пазар и повишаване на неговата роля в  системата на  пазарното стопанство. Ние сме на едно от последните места по степен на развитие на този пазар, измерено чрез показателите за оценка: [40]

- борсов оборот/БВП е около 1%, докато същият показател за ЦЕ-страни е в границите на 10-30%; за развитите пазарни икономики обикновено е над 60% и достига над 100% за страни с особено добре развити финансови пазари;

- пазарна капитализация/БВП  (отчита размера на капиталовия пазар спрямо мащаба и растежа на икономиката) е около 4.5%, докато за ЦЕ-страни е в границите 28-51%, а осреднената му стойност за страните от Еврозоната е почти 90%. (Единствено Румъния е близко до нашите показатели.);

- обем на търговията/пазарна капитализация (показател за ликвидността на пазара) е около 15-16%.

В случай, че не се предприемат своевременни мерки за доизграждане на функционален капиталов пазар ще има безвъзвратни негативни последици за развитието на националната икономика. При ниската склонност на банките за инвестиционно кредитиране, фирмите ще трябва да разчитат главно на вътрешни ресурси за самофинансиране. Голяма част от спестяванията ще продължат да се насочват в чужбина и по този начин ще кредитират развитието на чужди икономики. Вече редица инвестиционни посредници (в т.ч. и банките)  предлагат на клиентите си възможността за директно или индиректно инвестиране на основните световни капиталови пазари. Като се има пред вид доходността на банковите депозити и влогове, съвсем реално е все по-голяма част от спестителите да се ориентира към международните финансови пазари.  После ще бъде много трудно да се преодолее тази тенденция в условията на прекалено либерализираната българска финансова система.

Ще бъдат силно затруднени и институционалните инвеститори – застрахователни компании, пенсионни и здравни фондове. В случай, че се запазят рестрикциите по отношение на инвестирането им в чужбина, те ще продължат да инвестират в ДЦК, финансирайки държавните разходи или да ги предоставят на търговските банки, което и в двата случая крие риск от намаляване на реалната стойност на спестените ресурси. При намаляване на рестрикциите тези ресурси пък ще се насочат директно към международните пазари и с тях ще се кредитират чуждестранни икономики. Задържането на развитието на капиталовия пазар няма да позволи насочване на тези финансови ресурси към инвестиции в реалния сектор, съответно към икономически растеж.

Трябва да бъдат предприети адекватни мерки за развитие и на трите функции на капиталовия пазар:

- възможност за набиране на дългосрочен инвестиционен капитал. Засега капиталовият пазар служи до голяма степен само за концентриране и преструктуриране на собствеността, което е ограничен във времето процес. Неизползването на каналите на прякото финансиране лишава фирмите от набиране на инвестиционен капитал, запазва цената на капитала висока, независимо от голямата ликвидност на финансовата система и на банковата система в частност. Стимулирането на развитието на тези функции със съответни мерки (най-вече в началото) би улеснило достъпа както  на частния сектор, така и на публичните държавни органи (министерства, ведомства, местни органи)  до инвестиционен ресурс, до намаляване на монополната сила на банките при предлагане на кредити, до относително по-ниска цена на капитала, до по-голям обем на инвестициите и в крайна сметка – до по-високи темпове на растеж и повишаване на  конкурентоспособността.

Това са обстоятелства, които би трябвало да мотивират фирмите да се стремят към дългосрочно финансиране чрез емитиране на акции и облигации. Отпадането на ограничението “публичните дружества да не са малки и средни предприятия” (по смисъла на Закона за МСП) увеличава възможностите им за пряко финансиране. Има голям потенциал за развитие на тази функция. Номиналната стойност на корпоративните дългови книжа сега е около  4% от инвестиционните кредити, отпуснати на частния сектор и около 2% от общия обем на банковите кредити.  При това следва да се отчита, че банките започнаха да предоставят кредити, поради временната неблагоприятна ситуация на международните финансови пазари. При обръщане на тенденцията ресурсът им отново ще бъде разместен в чуждестранни активи. Освен това, матуритетната структура на банковите ресурси не позволява разгръщане на банковото инвестиционно кредитиране;

- възможности за инвестиции и спестяване. Както вече посочихме,  институционалните инвеститори, както и гражданите имат голяма нужда от развитието на тази функция, т.е. от алтернативни възможности;

- капиталовият пазар като външен механизъм за подобряване  ефективността на корпоративното управление. При сегашното си състояние капиталовият пазар не може да изпълнява тази функция, за което свидетелстват проблемите в публичните дружества, свързани: с разкриването на информация, с правата на миноритерните акционери, с работата на органите за управление. Създаде се среда, която позволява извличане на частни ползи както от мениджърите, така и от част от акционерите за сметка на дружествата и останалите акционери. Необходими са мерки за промяна на тази среда, в т.ч. мерки за подобряване на нормативната база и най-вече правоприлагането, промяна на модела на концентрираната собственост и разнообразяване на инструментите на регулиращите институции. Това би допринесло за функционалното развитие на капиталовия пазар и финансовите пазари като цяло.

Посоченото по-горе обуславя необходимостта от добре обмислени мерки за изграждане на функциониращ капиталов пазар в страната. Те трябва да бъдат многоспектърни и комплексни и да включват преди всичко области като: подобряване на институционалната среда, усъвършенстване на търговската инфраструктура (вкл. и чрез регионално интегриране), промяна в приватизационната политика, както и в стратегията за управление на фирмите, които ще останат в държавния сектор. В близък хоризонт са целесъобразни и  необходими конкретни мерки, чрез които да се стимулира както предлагането, така и търсенето на капиталовия пазар.

 По отношение на предлагането такива мерки могат да бъдат:

- подходящо нормативно регулиране и административно улесняване на процеса на емитиране на облигации от общините и други публични органи;

- определени дружества (предимно инфраструктурни), които ще останат държавни, да възприемат статут на публични дружества и да предложат част от акциите си за търговия на борсата;

- намаляване на разходите, свързани с емитирането на ценни книжа и с поддържане на публично дружество.

По отношение на търсенето мерките могат да включват:

- подобряване защитата на правата на акционерите и кредиторите както чрез усъвършенстване на нормативната база, така и особено чрез практическо правоприлагане;

- изравняване на данъчното третиране на отделните финансови инвестиции;

-         хармонизиране на критериите за МСП с тези на ЕС, което ще даде възможност на институционалните и портфейлни инвеститори да участват и в над 25% от капитала на едно МСП, без то да губи статута си. Това ще увеличи възможностите за алтернативно небанково финансиране на бизнеса, за привличане на чуждестранни миноритални инвеститори за средните предприятия, както и за увеличаване на инвестиционния избор на пенсионно-осигурителните дружества.

начало