обратно в съдържанието

 

ЧАСТ ПЪРВА

ДОГОНВАЩО РАЗВИТИЕ - СЪЩНОСТ, НЕОБХОДИМОСТ, ЦЕЛИ И ИЗТОЧНИЦИ

 

Глава I. Необходимост и възможност от ускорено догонващо развитие в България. Член-кор. Иван Ангелов

 

1.1. Догонващо развитие в условията на изостаналост, трансформация, интеграция и глобализация

 

1.2. Възможни сценарии за догонващо икономическо развитие на ЦИЕ и страните от ОНД

 

1.3. Необходимост от ускорено догонващо развитие

 

1.4. Заключение

 

 

Глава І. Необходимост и възможност от ускорено догонващо развитие в България

 

 

1.1. Догонващо развитие в условията на изостаналост, трансформация, интеграция и глобализация

 

Централно- и източноевропейските (ЦИЕ) страни кандидати за присъединяване към Европейския съюз (ЕС) никога не са били напълно еднородни по равнище на икономическо и социално развитие. През 1990 г. Чешката република (с 68%), Словения (със 69%), до известна степен Словакия (с 51%) и Унгария ( с 49%) се открояваха над останалите страни от региона по БВП на човек от населението в сравнение със средното в тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО). По това време същите показатели бяха за Румъния (36%), България (33%) и Полша - 31% (виж /326/-34). През 2001 г. нивото на България спадна на около 30% (след  намаление на населението с около 1 млн.души), при запазване или повишаване на показателите на централноевропейските (ЦЕ) страни (виж /326/-34).[1]

Средното ниво на масата на БВП в ЦЕ и Балтийските страни кандидати през 2000 г. беше 114% спрямо предреформената 1989 година. По същия показател средното ниво на страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ) - Албания, Босна и Херцеговина, България, Югославия, Македония и Румъния през 2000 г. е било 73% спрямо базисната година. За България то е било 71% (виж /322/-59).

Стигна се до оформянето на две групи страни в ЦИЕ: ЦЕ с по-успешно икономическо и социално развитие и ЮИЕ с по-неуспешно развитие. Както по географското си разположение, така и по ниво на икономическо и социално развитие България притежава по-близки характеристики до страните от нашия регион. Тази обективно формирала се през годините класация се дължи на множество общи икономически и неикономически причини, коренящи се както в далечното, така и в по-близкото минало, а също и в настоящето[2]. В резултат на това стартовите условия на България за присъединяване към ЕС са по-близки до тези на страните от нашия регион, отколкото до ЦЕ страни.

Икономическото и социалното развитие на страните от този регион след 1989 г.  като цяло е неуспешно. Корените за това са в тежкото политическо, икономическо, социално и етническо наследство, острите политически и етнически конфликти, нерешителното провеждане на трансформацията. Военните конфликти в разпадналата се бивша Югославия се отразиха неблагоприятно и върху съседните страни, макар че не се разпространиха пряко на тяхна територия. Така се напластиха няколко едновременни процеса (преодоляване на икономическа и социална изостаналост; опити за решаване на остри политически, етнически, икономически и социални конфликти с помощта на оръжие; провеждане на ускорена трансформация от централно планиране към пазарно стопанство; подготовка за интеграция в ЕС. И всичко това в условията на глобализация.

Едновременното протичане на няколко сложни процеса в този поначало икономически изостанал регион и едновременното решаване на сложни политически, икономически, социални, етнически и други задачи внесоха допълнителни усложнения и затрудниха трансформацията и интеграцията. Намесата на великите държави в регионалните балкански конфликти добавиха още усложнения. В този смисъл страните от региона бяха и продължават да са в по-тежки стартови позиции както в трансформацията към пазарно стопанство, така и в подготовката си за интеграция в ЕС.

Тази група страни не е еднородна. На единия полюс е Словения, която е почти развита страна, провежда успешно трансформацията и се готви също така успешно за интеграция. Тя превъзхожда повечето страни от ЦЕ в икономическо отношение и се приближава до Испания, Португалия и Гърция. На другия полюс е Албания, до голяма степен Босна и Херцеговина и част от Македония, където на дневен ред са проблемите на икономическата, социалната и институционалната изостаналост. Трудно е да се каже, че там са започнати същински процеси на трансформация и още по-малко - на интеграция. България, Румъния и Хърватска са в междинна позиция. По някои признаци те са по-близо до страните от ЦЕ (особено Хърватска), отколкото до Албания.

България все още има да решава отделни въпроси на икономическата и социалната си изостаналост. Преобладаващата част от тези проблеми бяха решени между 1944 и 1989 г. Все още има подобни икономически и социални проблеми в някои гранични и изостанали селски райони. Още повече са те по създаването на съвременни институционални устои на държавността и на пазарното стопанство, приобщаване на ромите към съвременните процеси на икономическо, социално и културно развитие, уважението към реда и законността, ограничаване на корупцията и престъпността. В сравнение с други балкански страни у нас се очертават в малко по-чист вид предизвикателствата и задачите по трансформацията и интеграцията в условията на глобализация.

В контекста на горните мисли може да се постави един широко дискутиран у нас въпрос - защо България изостана от ЦЕ страни в провеждането на трансформацията и в подготовката за интеграция? Темата е толкова сложна, че на нея могат да се посветят няколко специални проучвания. Тази тема не е в центъра на настоящото изследване. Доколкото е свързана с основната ни задача, съвсем накратко може да се каже следното:

Първо, напластяването на няколко фундаментални процеса и едновременното решаване на няколко фундаментални задачи от страните в региона водеха до неизбежно забавяне. Те затрудняваха всички процеси и решаването на всички задачи - преодоляване на изостаналостта, осъществяване на пазарната трансформация и подготовка за интеграция. И всичко това в допълнително усложнените условия на глобализацията. Въпреки, че в България нямаше етнически и военни конфликти наличието им в съседни страни хвърляше върху нас сянка на несигурност и ни създаваше допълнителни затруднения. Трудно беше да се очаква, че в тази обстановка регионът и нашата страна можеха да бъдат привлекателни за сериозни и още по-малко - за стратегически чуждестранни инвеститори. В такъв несигурен регион идваха предимно второ- и третокачествени инвеститори с краткосрочни спекулативни намерения и най-вече - офшорни, полупрестъпни и престъпни субекти. 

В условията на война и тотално ембарго в съседна държава беше трудно да се провежда мащабна либерализация на икономическите процеси, по-интензивно оттегляне на държавата от регулативни и контролни функции. И най-малките пролуки в това отношение се запълваха незабавно от престъпни и полупрестъпни субекти. Освен това, България пострада от наложеното ембарго върху съседна Югославия чрез преки загуби и пропуснати ползи. Сериозните оценки на пораженията от ембаргото варират от 2-3 до 4-5 млрд. щатски долара. Въпреки обещанията, тези поражения не бяха компенсирани от световната общност. Към тях се добавят и загубите ни от ембарговите операции на ООН срещу Ирак и Либия.

Следователно, неблагоприятните условия в региона създадоха допълнителни трудности за и без това трудните процеси на трансформация и интеграция в България. Дори и най-сполучливите проекти за пазарна и интеграционна реформа трудно можеха да се приложат в такава неблагоприятна, дори враждебна среда.

Второ. Сполучливи проекти за пазарна и интеграционна реформа обаче липсваха. А доколкото имаше нещо от този род, то не се прилагаше. Българските власти се увличаха в натрапени от вън утопични неолиберални схеми и проекти, които не държаха сметка за нашите реалности. Международните финансови институции прилагаха погрешна философия на реформите, непригодни за нашите условия стандартни схеми. Те пренебрегваха и обстоятелството, че в България нямаше чист процес на пазарна трансформация. Тя трябваше да се съчетава с преодоляването на икономическа, социална, институционална и друга изостаналост. В тази сложна комбинация делът на проблемите на изостаналостта беше по-малък в сравнение с някои африкански и азиатски страни и Албания, но по-голям в сравнение с реформите в Чехия, Словения и Унгария.

България нямаше подходящи институции и администрация, способна да провежда такива сложни реформи. Доколкото ги имаше, те бяха предназначени да работят за друга икономическа и политическа система и да решават други задачи. Прибързаната дерегулация, съчетана със слаби и/или липсващи институции създаде вакуум, който беше бързо запълнен от престъпността и корупцията. Липсата на официални държавни и пазарни институции беше запълнена от неофициалните антидържавни институции.

Форсираната мащабна приватизация в тези условия беше превърната в роднинско-приятелско-партизанска и прерасна в гигантско ограбване на държавно имущество. Разгърна се втори (в рамките на едно столетие) процес на диво първоначално натрупване на капитали.

За кратко време протече процес на доходна и имуществена поляризация - малка група - 2-3% от населението свръхбогати (за българските стандарти) и преобладаваща част - 65-70% бедни от които 30-35% живеещи в оскотяваща бедност.

Така пазарната революция се превърна в криминална революция. Процесът на пазаризация се изроди в процес на мафиотизация. Немалка част от висшата и средна държавна администрация работеше срещу държавата и народа, вместо да ги защитава.

Може би при по-добре замислена и прилагана пазарна реформа процесите на трансформация и интеграция в България щяха да бъдат по-успешни. Трудно е обаче да се каже колко по-успешни. При описаните по-горе обективни условия в България не можеше да има също така успешна пазарна и интеграционна реформа, каквато извършиха ЦЕ страни. Наред с  неблагоприятните обективни условия, лошите субективни условия допринесоха за допълнително усложняване и забавяне на процесите и влошаване на резултатите.

Дали обаче последствията от неблагоприятните обективни и субективни условия се изчерпват с това, което виждаме сега в икономиката и в обществото? При цялата суровост на текущата ситуация би било добре, ако последствията се изчерпваха само с това и ако можехме да започнем на чист терен от сега нататък!

Процесите и сегашната ситуация са далеч по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Погрешно замислените и лошо проведени реформи, социалната поляризация, проникването на престъпността и корупцията до всички етажи на държавната администрация и във всички пори на обществото, отчуждението на хората от национални идеали и обществени ценности тепърва ще напомнят за себе си. Ако към това добавим изострящата се демографска и миграционна криза обстановката става още по-сложна.

Тази тревожна оценка може да се докаже с много факти. Ще споменем само един - качеството на приватизацията. В резултат на безотговорната, а в много случаи - престъпна приятелско-роднинска приватизация и липсата на стратегически и сериозни инвеститори, създаденият частен сектор не притежава динамичния предприемачески потенциал, който се очаква от него.

Предприятията, попаднали в ръцете на чуждестранни инвеститори в най-добрия случай ще се развиват като изолирани анклави с по-добри икономически показатели от заобикалящите ги посредствени предприятия. Те обаче няма да създават производствено-стопански връзки с местни предприятия - доставчици на полуфабрикати и услуги, а ще си ги доставят от чужбина и с това ще допринасят за влошаване на външно-търговския баланс на България. Няма да пренасят положителни организационни, управленски, квалификационни и други верижни ефекти върху местните предприятия, а ще работят изолирано от тях, дори срещу тях, като привличат най-добрите им работници и специалисти.

Поради липса на благоприятни условия за инвестиции ще репатрират печалбата си извън България и с това ще влошават допълнително текущата сметка на платежния баланс. Чрез системата на трансферните цени ще изнасят друга голяма част от печалбата си в други клонове на компанията в страни с по-ниско данъчно облагане или в офшорни зони и ще лишават бюджета на България от данъчни постъпления.

Няма да развиват научноизследователски и развойни дейности у нас, като назначават български специалисти и спомагат за повишаване на квалификационното им  равнище. Те ще бъдат принудени да търсят реализация в чужбина. Няма да развиват сложни наукоемки производства у нас, а ще се ограничават в трудоемки нискотехнологични производства, с по-прости монтажни дейности и елементарни производства на ишлеме, с което ще лишават български специалисти от  възможности да си намерят по-високо квалифицирана работа у нас. Те няма да създават управленски центрове на своите компании в България, а ще изпращат тук второ- и третостепенни по значение филиали и т.н.

Още по-неблагоприятни са перспективите за развитие на създадените РМД. Много от тях вече не работят. Други ще престанат да работят през близките години. Голяма част от дейността им е в сенчестия сектор.

Такива ще бъдат последствията на българския модел на форсирана, недомислена или престъпно замислена и осъществена приватизация. Ето това имаме предвид, когато подчертаваме в други наши публикации, че е важно обектите да се продават на добра цена, но още по-важно е да се продават на сериозни инвеститори, които идват тук, за да останат и развиват съответните производства с всички положителни ефекти за икономическото и социалното развитие на България.

За тези последствия трябва да се държи сметка във всички бъдещи действия на българските правителства, в т.ч. и в стратегиите за икономическо и социално развитие. Ниското качество на действията за преодоляване на изостаналостта и на пазарната трансформация и подготовката за интеграция ще се превърне в ограничител за бъдещото развитие на страната. Това ще създава допълнителни затруднения при изработването и особено в изпълнението на стратегията за догонващо икономическо развитие на България.

начало

 

 

1.2. Възможни сценарии за догонващо икономическо развитие на ЦИЕ и страните от ОНД

 

Анализът потвърждава противоречиви тенденции в икономическото сближаване по света. Икономическото догонване на по-развитите страни от по-слабо развитите е възможно, без да е задължително. Реализацията на тази възможност зависи от множество вътрешни и външни фактори.

Установяването на потенциалните  и действителните възможности за догонващо развитие на България е трудна задача.  Нейното решаване предполага използването на всичко съществуващо досега в икономическата теория и практика. Наред с анализа на световните и регионалните тенденции в догонващото икономическо развитие (което ще направим във втора глава) тук ще посочим някои сценарии за икономическо развитие на бившите социалистически страни и особено на страните кандидати за присъединяване към ЕС през следващите години. Така от най-общото (глобалните измерения на икономическото догонване) през регионалното (икономическо догонване на ЦИЕ страни и страните от бившия Съветски съюз), ще пристъпим към конкретното - стратегията за догонващо икономическо развитие на България.

Познаването на сценариите за догонващо икономическо развитие на ЦИЕ и страните от бившия Съветски съюз може да улесни изработването на сценарии за догонващо икономическо развитие на България. Тези по-общи сценарии за сходни на нашата икономики могат да ни улеснят в ориентацията към вероятните параметри на бъдещото развитие на България при съответна икономическа, социална и друга политика.

Безспорен факт е, че имаме повече сходства с тези страни през последните 50 години, отколкото с всякакви други страни. Това важи за миналото, наследството, ограничителите, възможностите и целите на развитието. Ако очертаните тук контури за ЦИЕ и възможните 4 групи са правилни, България ще бъде в някоя от тях, в зависимост от своята политика. Тези по-уедрени сценарии за ЦИЕ са опора за сценариите по които вероятно ще се развива и България.

Между опитите за изработване на сценарии за догонващо развитие на ЦИЕ и други постсоциалистически страни, най-голямо внимание заслужават изследванията на Гж. Колодко, първо, поради доброто им професионално ниво и второ, авторът е пряк участник в разработването и прилагането на икономическата политика в Полша като дългогодишен вицепремиер и министър на финансите (виж например /69/).

Въз основа на дългосрочния потенциал за растеж, а следователно и възможности за икономическо догонване на развитите страни, Колодко обособява четири групи трансформиращи се икономики:

Първо. Изоставащи страни са икономиките, които през следващите десетилетия ще се развиват по-бавно от ЕС. Дългосрочният им средногодишен темп на прираста на БВП едва ли ще превишава 2%, а може да остане и под това ниво. Разликата между техния брутен продукт на човек от населението и този на другите догонващи икономики ще нараства. В тези страни ще има някакъв растеж, но толкова скромен, че няма да осигурява догонване на по-напредналите страни.

Второ. Бавно развиващи се страни са икономиките, които могат да поддържат темп на растеж, еднакъв или леко превишаващ този на ЕС. Това означава около 3% средногодишно с вероятни колебания между 2 и 4%. Те няма да догонват най-развитите европейски страни или ако го правят ще е много бавно. Относителната разлика между двете групи страни ще се променя съвсем бавно, но поради различните бази абсолютната дистанция ще расте. Разликата между първата и втората група постсоциалистически страни също ще расте.

Трето. Догонващи страни са икономиките, които могат да поддържат  продължителен растеж  на БВП поне 2 пъти по-висок от този на развитите страни. Като изходен еталон се използва растежът в ЕС през последните години на миналото столетие. Приема се, че те ще поддържат дългосрочен средногодишен темп на прираст на БВП около 2,5%. Това означава, че постсоциалистическите страни от тази група трябва да имат през следващите десетилетия около 5% средногодишен темп на растеж с вероятни колебания между 4 и 6%.

Четвърто. Бързо догонващи страни. При особено благоприятно стечение на външните обстоятелства и правилна вътрешна политика, отделни постсоциалистически страни биха могли да постигнат три пъти по-висок дългосрочен растеж на брутния продукт от този в ЕС, т.е. около 7.5%. Растежът може да се колебае между 6 и 9% през годините, но ще им осигури сближаване със стандартите на ЕС и увеличение на дистанцията спрямо другите постсоциалистически страни.[3]

Тези предвиждания са пасивни сценарии, основани на екстраполация на трендове от последните години и най-вече на предполагаема икономическа политика. Предположенията за бъдещо икономическо развитие зависят главно от икономическата политика през близките години и десетилетия, а не обратното.

Въз основа на горната класификация и предположения за очакваната икономическа и друга политика по групи страни с отклонения в максимум и минимум, Колодко съставя 4 основни сценария с по 2 подсценария за развитието на 4-те групи бивши социалистически страни (виж Таблица 1.1.). За всеки от тях е посочено на какви презумпции за вътрешната икономическа политика и външни условия се основава и какви средногодишни темпове се очакват през отделните части на прогнозирания период.

Таблица 1.1.

Догонващо развитие на постсоциалистическите страни през 21-во столетие

Годи- ни	Изоставащи			Бавно развиващи се			Догонващи			Бързо догонващи
	средно	мин.	макс.	средно	мин.	макс	средно	мин.	макс	средно	мин.	макс.
2000	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100
2005	110	105	116	116	110	122	144	134	154	128	122	134
2010	134	122	148	128	116	134	206	179	237	163	148	179
2015	156	135	180	163	141	180	263	218	317	234	198	276
2020	172	141	199	208	172	241	305	241	385	336	265	424
2025	192	149	220	242	190	293	354	266	469	428	323	567
2030	222	164	167	280	209	356	410	293	571	497	356	590
2035	258	181	325	325	231	433	475	324	694	576	393	840
2040	296	200	395	377	255	527	551	357	845	668	434	1022
2045	327	210	437	437	282	641	638	395	1028	774	479	1243
2050	361	221	482	506	311	780	740	436	1200	897	529	1512

Пояснения: Данните в таблицата са взети от посочения източник, без да са внасяни корекции, макар че за отделни години такива  може би се налагат. Предпочитаме да оставим таблицата в  оригинал.

Източник: /69/-30.

 

Горните сценарии предлагат най-обща рамка за разсъждения по вероятното развитие на постсоциалистическите страни през следващите години и десетилетия. В двете крайни части на рамката има почти невероятни предположения. Дори най-големият оптимист трудно ще обоснове средногодишен темп на прираста на брутния продукт от 7,5% за 50 години. Нито пък обратното допускане - средногодишен темп от 1% за същия период.

Подсценариите се основават на предположението, че темпът на прираста ще бъде на минимум или на максимум през всичките 50 години. Неговият център се изразява от съответния основен сценарий.

Заслужават внимание и сценариите, подготвени от специалисти на Европейската комисия за 2000-2009 г. в два варианта:

Първо, за 8-те ЦИЕ страни (Чехия, Словения, Унгария, Словакия, Полша, Литва, Латвия и Естония), чието присъединяване към ЕС в изследването се предполага да бъде в 2005 година.

Второ, за 10-те ЦИЕ страни (плюс България и Румъния) с присъединяване през същата година. И в двата случая сценариите са три: без присъединяване, централен сценарий и оптимистичен сценарий (виж Таблица 1.2.).

Таблица 1.2.

Сценарии за растежа на ЦИЕ за 2000-2009 г. - в %

Видове сценарии	ЦИЕ-8	ЦИЕ-10
Без присъединяване	3.0	3.0
Централен сценарий	4.3	4.0
Оптимистичен сценарий	5.1	4.8

Източник: /282/-33-34.

 

Заслужава внимание и прогнозата на Виенския институт. Те публикуват ежегодни осъвременени прогнози за догонването на средното ниво на ЕС-15 по БВП на човек от населението от ЦИЕ страни кандидати до 2015 година. Това се прави на основата на 2% средногодишен прираст в ЕС-15 по този показател и 4% в страните кандидати (виж таблица 2.8 във втора глава).[4]

начало

 

 

1.3. Необходимост от ускорено догонващо развитие

 

На този фон от сценарии за ЦИЕ България може да избира между две крайни траектории за развитие:

Първо. Изоставащо развитие с около 2% средногодишен темп или бавно развитие с около 3% средногодишен темп на прираста на брутния продукт[5]. При сегашните цени и паритетни курсове и при средногодишни темпове на прираст на БВП в ЕС-15 около 2,0-2,5% това би означавало към средата на столетието по първия сценарий да имаме 30-35% БВП на човек от населението от средното тогавашно ниво на ЕС-15 или 40-45% по втория сценарий.

За по-точна оценка на социално-икономическия смисъл на тези нива е полезно да се напомни, че по същия показател през 2001 г. Гърция е имала БВП на човек от населението 70% от средното в ЕС-15, Португалия 75% и Испания 83% (виж /326/-34). С темпове на прираст от 2 или 3% средногодишно трудно можем да догоним сегашното средно ниво на най-бедните страни в ЕС-15 към края на 21-во столетие. Такава перспектива не може да не предизвика сериозна тревога!

За по-дълбоко вникване в последствията от такъв нисък темп на икономическо развитие, измерван с брутен продукт на човек, е полезно леко разшифроване на икономическите и социалните характеристики на евентуална бъдеща България. При такива ниски темпове през следващите десетилетия България ще притежава следните характеристики:

• Изостанала икономика на примитивно техническо ниво и с ниска конкурентоспособност. Това означава производство на прости, некачествени и скъпи изделия с високо съдържание на прост труд, ниско съдържание на сложен труд и ниска наукоемкост. Съществена част от производството в някои отрасли ще продължава да бъде на ишлеме за износ поради по-евтиния труд[6]. Заплатите ще бъдат ниски (и на пръв поглед привлекателни за чужди инвеститори), но също така ниска ще бъде производителността на труда, трудовата дисциплина и качеството на тяхната работа, което ще ги отблъсква. Потенциалът за износ ще бъде ограничен, а това което се изнася ще са прости стоки с ниско съдържание на добавена стойност и ниски продажни цени. Експортният дял на България на обединения пазар на ЕС ще остане нищожен, какъвто е сега. Износът на България ще има спорадичен междуотраслов характер, а не вътрешноотраслов (каквато е съвременната тенденция), основан на трайна производствена специализация и коопериране с чуждестранни фирми. Едновременно с това ще има нужда от голям внос, което ще води до хронично дефицитни търговски баланси и също такава дефицитна текуща сметка. Вътрешните ни финансови и външните валутни баланси ще бъдат хронично нестабилни. България няма да отговаря на най-важните изисквания, които характеризират конкурентоспособността на държавите - способност да се продава, способност да се привличат преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) и способност да се приспособяват[7].
• Производствените структури на българската икономика ще бъдат примитивни на фона на европейските и световните стандарти. Делът на селското стопанство ще остане доста по-висок в сравнение с ЦЕ страни и страните от ЕС. Делът на услугите ще нараства, но вътрешната им структура ще бъде елементарна. Същото ще важи и за промишлеността. Ще се произвеждат главно първично обработени прости стоки с висока капиталоемкост, материалоемкост, енергоемкост, трудоемкост, при ниска наукоемкост, рентабилност и конкурентоспособност на вътрешния и външния пазар. Образователно-квалификационното ниво на работната сила ще бъде ниско на фона на европейските стандарти. Това ще ограничава възможностите за развитие на по-сложни високотехнологични производства и няма да привлича ПЧИ, въпреки ниските заплати.  Доколкото все пак биват привличани някакви чуждестранни инвестиции те ще са в прости трудоемки производства, по-елементарни монтажни операции, екологично нецелесъобразни производства, които не могат да се развиват в напредналите европейски страни, поради строгите им екологични стандарти. Идващите в България ПЧИ няма да са от стратегически и сериозни инвеститори, а от второ- и третокачествени, а понякога и още по-съмнителни инвеститори. Чуждестранните предприятия ще се развиват у нас като анклави, без да създават активни производствени и стопански връзки с български предприятия. Това ще свежда до минимум тяхното конструктивно въздействие за подобряване техническото ниво, квалификацията, организацията и управлението в българските предприятия – стопански партньори. Чуждестранните предприятия ще внасят почти всички компоненти и услуги от чужбина и ще натоварват допълнително търговския ни баланс. Те навярно ще прилагат известната практика на трансферни цени за износ на печалба от България и избягване на данъчно облагане. След като не намират благоприятна среда за инвестиции у нас те ще репатрират почти цялата си печалба, реализирана в България, с което ще допринасят за допълнително влошаване на текущата ни сметка и ще затрудняват още повече икономическото ни развитие. Развитието на информационно-комуникационните технологии, биотехнологиите, нанотехнологиите, новите източници на енергия и други подобни технически направления ще бъде силно ограничено. Техническият и квалификационният потенциал на българските фирми  за включване в световните производствени мрежи чрез стратегически съюзи и други форми ще бъде нищожен.
• Ще изостава здравеопазването, образованието и науката. Няма да бъде осигурен достъп на всички граждани до здравни, образователни и други публични услуги, а тяхното качество ще е ниско. Здравословните и образователни характеристики на населението и на работната сила ще са  посредствени на фона на европейските стандарти. Продължителността на живота ще бъде по-малка, а заболеваемостта и смъртността (особено сред децата) - по-голяма в сравнение с ЦЕ и ЕС-15. Процентът на неграмотните ще е по-висок, а процентът на хората с висше образование - по-нисък в сравнение с развитите страни. Качеството на нашето образование ще изостава все повече от европейските стандарти. Образователното и квалификационното ниво на населението и на работната сила ще отстъпва значително от нивото в ЕС. Това ще потиска цялостното развитие на българското общество. Страната ни едва ли ще може да се справя с нарастващите предизвикателства на глобализацията, на информационното общество и другите нови направления на науката и производството. България не само, че няма да намира ниши за наши новости на високо технологично ниво, но няма да е способна дори да използва рационално вносните технологични, организационни, управленски и други новости, няма да можем да развиваме собствен иновационен процес. А страна без иновации няма шансове за успешно развитие.
• При бедно население, слаборазвита и нискоефективна икономика вътрешният потенциал за натрупване ще бъде малък. Ограниченото вътрешно натрупване ще затруднява привличането на външни ресурси. Но дори и да има възможности за привличане на такива ресурси (ПЧИ, излизане на европейските капиталови пазари, целеви инвестиционни заеми), те не могат да бъдат заместители  на вътрешните. При нормални условия навсякъде по света вътрешното натрупване е играло и ще продължава да играе главна роля в набирането на инвестиционни ресурси в дългосрочен хоризонт. В България това ще бъде трудно осъществимо. Нормите на натрупване и инвестиране за дълго време ще останат ниски и с посредствени качествени характеристики. Това пък ще ограничава потенциала за икономически растеж с всички негативни последствия.
• Неблагоприятно въздействие върху икономическото развитие ще оказва географският фактор. България е далече от най-развитите европейски страни и от техните пазари. Независимо от благоприятното развитие на новите технологии, допълнителните транспортни разходи ще тежат повече върху нашите експортни /и импортни/ стоки, отколкото на стоките от /за/ Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения и прибалтийските страни. Нямаме и традиционните близки културни и други връзки с народите на Западна Европа, каквито имат ЦЕ и прибалтийските страни. Нас по-малко ни познават и към нас обикновено  изпитват повече подозрения и недоверие, кога заслужено, кога незаслужено. Тези негативни географски и културни аспекти биха могли да се компенсират частично от други наши географски предимства на Балканския полуостров. Сумарният нетен ефект от географския фактор, обаче ще бъде негативен за нас. Към това ще се добави и изостаналостта в развитието на транспортната и друга инфраструктура, която ни свързва с най-развитите европейски страни. Нейната бърза модернизация би скъсила и поевтинила стопанските ни връзки с тях. Това, обаче изисква време и много средства.
• В резултат на гореизложеното приходите на страната от износ и на вътрешния пазар ще бъдат ограничени. Средното ниво на доходите на населението ще бъде ниско на фона на европейските стандарти. Бедността на голяма част от хората ще съжителства с богатство на другия социален полюс. България, която сега е с най-висок Gini коефициент между ЦИЕ страни ще остане такава и в бъдеще. Голямата разлика в доходите, в условията на живот и професионална реализация между България и развитите страни ще стимулира емиграцията, особено на най-младите и най-квалифицираните. Това ще ограничава допълнително потенциала за предприемчивост, за икономическо и научно-техническо развитие на страната. България ще бъде подложена на интелектуално и биологично обезкръвяване.
• Започналата преди 15-20 години демографска криза ще се изостря поради своята вътрешна логика, а също и от тежкото икономическо и социално положение на хората. При 8,95 млн.души в края на 1985 г., 7,97 млн. в края на 2000 г., населението на България се очаква да намалее до 6,2 млн. към 2025 г. и под 4 млн. към 2050 година. Тя ще се влошава  допълнително и от голямата емиграция. Всичко това ще допринася за още по-ниско вътрешно натрупване и приходи в бюджета. Ще се повишава бремето върху бюджета по издръжка на нарастващия дял на възрастните хора (пенсии и продължителни здравни грижи). Демографският фактор ще се превръща във все по-силен ограничител на растежа, а оттам - на икономическото и социалното развитие.
• Бедността навсякъде ражда социално, политическо и етническо  напрежение. Така ще бъде и в България. Социалната и политическата нестабилност ще затруднява допълнително икономическото и социалното развитие; ще създава климат на несигурност и непредвидимост за стопанска дейност, особено за ПЧИ; ще намалява доверието на европейските и други партньори към България.
• Изостаналостта и бедността са икономическа и социална основа за престъпност и корупция. Известно е, че има висока корелация между бедността, от една страна и корупцията и престъпността, от друга. Слабата държавност дори ще я подсилва. Всичко това ще затруднява допълнително икономическото и социалното ни развитие. Така, престъпността и корупцията, породени между другото и от бедността, ще водят до още по-голяма бедност.

Безспорният извод от горния анализ е, че България не трябва да поема по тази траектория на развитие, граничеща с дългосрочна икономическа и социална стагнация.  Изходът трябва да се търси във

Второ, догонващо или бързо догонващо развитие с 5-6% средногодишен растеж на БВП. Ще бъде приемливо ако през първите десетина години се постигне средногодишен растеж от 6-8%, през следващите десетина години 5-6%, през по-следващите 10 години 4-5% и през останалите - 3-4%. Разбира се, това развитие няма да е гладко. Сигурно ще има периоди и с по-ниски темпове в резултат на вътрешни и външни шокове, но те ще бъдат компенсирани през годините с по-интензивен растеж. От гледна точка на икономическото догонване е важно нашият растеж да изпреварва чувствително растежа в страните от ЕС-15. Ако дългосрочният средногодишен растеж на БВП при тях е 2.0-2.5%, нашият трябва да бъде 5.0-5.5%.

Как да се постигне такъв дългосрочен висок растеж? На този въпрос ще се опитаме да отговорим във втората част на настоящото изследване.

начало

 

 

1.4. Заключение

 

Анализът в тази глава дава основание да се направят следните най-важни заключения:

Първо. Напластяването на няколко фундаментални процеса и едновременното решаване на няколко фундаментални задачи в България и в страните от Югоизточна Европа водеха до неизбежно забавяне на реформите. Те затрудняваха всички процеси и решаването на всички задачи – преодоляването на изостаналостта, провеждането на пазарна трансформация и подготовката за интеграция в ЕС.

Второ. Международните финансови институции прилагаха погрешна философия на реформите и непригодни за нашите условия стандартни схеми. Те отдаваха далеч по-голямо значение на ниската инфлация, ниския бюджетен дефицит и други подобни пред фундаментални целеви критерии като растеж, заетост, доходи, потребление, социална справедливост, екологични последствия и т.н. Пренебрегваха и обстоятелството, че в България нямаше чист процес на пазарна трансформация. Тя трябваше да се съчетава с преодоляването на икономическа, социална, институционална и друга изостаналост.

Трето. Илюзорно е да се твърди, че в България е осъществена трансформация към пазарна икономика. Още по-илюзорно е да се твърди, че у нас има нормално действащо и конкурентоспособно пазарно стопанство!

В кратко- и средносрочна перспектива България не ще има нормално функционираща и конкурентоспособна пазарна икономика, присъща на развитите страни. Това е въпрос на по-далечното бъдеще.

Четвърто. На фона от сценарии за възможно икономическо бъдеще на ЦИЕ страни България може да избира между две крайни траектории на развитие до 2020 и до 2050 година:

- изоставащо развитие с около 2% средногодишен темп на прираста на БВП или бавно развитие с около 3% средногодишен темп. Това би означавало към средата на столетието по първия сценарий да имаме 30-35% БВП на човек от населението от средното тогавашно ниво на ЕС-15 или 40-45% по втория сценарий. Това ще обрече България на социално-икономическа стагнация с тежки стратегически последствия.

- догонващо или бързо догонващо икономическо развитие с 5.0-6.0% средногодишен прираст на БВП. От гледна точка на икономическото догонване е важно нашият растеж да изпреварва 2.5-3.0 пъти растежа в страните от ЕС-15. В този случай към 2020 г. ще постигнем БВП на човек от населението 50-55%, а към 2050 г. – 75-80% от тогавашното ниво на ЕС-15. Такава благоприятна перспектива за България е възможна, но не е сигурна.

начало