обратно в съдържанието

 

Глава ІV. Цели на стратегията за догонващо развитие

 

4.1. Обща характеристика на целите

 

4.2. Конкретни цели на догонващото развитие

 

4.3. Заключение

 

 

Целеполагането е една от най-важните съставки при изработването на всяка стратегия за развитие. То заслужава специално внимание, защото всяка грешка в определянето на целите води до верига от грешки при изработването и изпълнението на стратегията, а също и при подбора на средствата. Успешното формулиране на целите до голяма степен предопределя съдбата на стратегията за развитие.

 

 

4.1. Обща характеристика на целите

 

 

4.1.1. Цели и средства

 

Между целите и средствата на догонващото развитие има съществена разлика.

Главна цел на всяка стратегия за развитие трябва да бъде човекът. Целите са онова качество на живота, което  обществото се стреми да постигне към определен хоризонт от време. В нашия случай междинният хоризонт е 2010 г., а крайният - 2020 година. Само по някои най-агрегирани целеви показатели ще се опитаме да надникнем и зад този хоризонт. Част от стратегическите цели имат количествено измерение.

Средствата са инструментите на макроикономическата, микроикономическата, институционалната и друга политика, които съдействат за постигане на целите. Средства за достигане на стратегическите цели са: паричната, бюджетната и външно-икономическата политика, политиката по заетостта и доходите, инвестиционната, научно-техническата и структурната политика, образователната и здравната политика, създаването на инфраструктура и т.н.

 

 

4.1.2. Разширяване кръга на целите

 

С различни средства на икономическата политика се влияе върху темпа на растежа на БВП. Строго погледнато, увеличението на брутния продукт също е средство, макар и от много висок ранг, за постигане на по-добро качество на живота. Някои автори не без основание гледат на брутния продукт като на цел на развитието. По принцип, увеличението на БВП на човек от населението е една от най-важните предпоставки за високо качество на живота. На практика, обаче има отклонения от този принцип защото:

Първо, зависи как се постига прирастът на БВП (с или без допълнителна заетост, с или без увеличение на доходите на заетите, при спазване или в нарушение  на нормите за трудови условия, при спазване или нарушаване на екологичните стандарти).  Едно и също увеличение на брутния продукт при използване на различни методи се отразява по различен начин не само на сегашното качество на живота, но и на способността на обществото да го подобрява в дългосрочна перспектива.

Второ, зависи как се разпределя и преразпределя БВП. При един и същ прираст на брутния продукт отражението върху качеството на живота на хората ще бъде различно в зависимост от това каква част се използва за отбрана, за вътрешна сигурност, за верига от паразитни посредници и т.н. Освен това, важно е как се разпределя брутният продукт между участниците в неговото производство - икономически и социално-справедливо или несправедливо.

Трето, БВП измерва текущия поток от новопроизведени блага, който допринася за подобряване качеството на живота, но не го определя изцяло. Качеството на живота зависи от многогодишните натрупвания на икономически, технически, кадрови, институционален, социален и друг потенциал.

Теорията и стопанската практика доказват, че растежът на БВП не отразява достатъчно пълно качеството на живота на хората. Той е много важна предпоставка за по-високо благоденствие, но не е надежден измерител на благосъстоянието. За кратък период от време е възможен висок растеж с цената на разорителни социални последствия и опустошаване на природната среда. В средно- и дългосрочна перспектива, обаче това води до деградация, а не до подобряване качеството на живота на хората.[1]

Така се роди понятието за устойчиво развитие, което включва  икономическите, социалните и екологичните измерения на развитието. През 1987 г. в доклада "Нашето общо бъдеще" комисията Брундланд го определи като развитие, което "отговаря на потребностите на сегашното, без да пречи на способността на бъдещите поколения да задоволяват своите потребности" (виж /336/). По своята същност устойчивото развитие е дългосрочна концепция. За нейната реализация, обаче са необходими мащабни  кратко- и средносрочни решения и действия.

Колкото и ясно да е дефинирано едно понятие то става още по-ясно ако може да бъде измерено. Така придобива и по-голяма практическа стойност. Измерването на устойчивото развитие предполага интегриране на показателите за икономическо, социално и екологично развитие.

Доста учени смятат, че това може да стане чрез системата на националните сметки. Правят се опити за използването й в екологията. Цели се измерване на измененията в екологичните активи, изясняване и измерване на екологичните потоци - намаление на замърсяването на околната среда и на разходите по неговото контролиране. С помощта на националните сметки се правят опити за съизмерване на заетостта, човешкия капитал, разпределението на доходите и потреблението между социални групи и т.н. Макар че има прогрес, резултати с практическо значение се очакват едва в средно- и дългосрочна перспектива. В краткосрочна перспектива единствената възможност е използването на система от показатели. Така постъпваме и ние.

Показателите за всяка от трите съставни части на устойчивото развитие са сравнително добре разработени. Правят се опити за обобщаването им в единен показател. Първо, за всяка от трите области и след това за устойчивото развитие. Някои специалисти използват за целта субективно определяни тегла, а други - парична оценка на наличните активи и потоци. Така се изчислява "зелен БВП" или "действително натрупване". За изчисляване на действителното натрупване от традиционното натрупване се приспадат оценяваните парични размери на изтощаването и деградацията на екологичните активи и се прибавят инвестициите за човешки капитал и за опазване и подобряване на околната среда. Този подход е интересен, но има и съществени недостатъци[2].

Това по-широко разбиране за целите на развитието беше възприето и от Европейския съвет. На сесията в Лисабон (23-24 март 2000 г.) той прие следната стратегическа цел за развитие на ЕС за настоящото десетилетие: "Съюзът си поставя днес следната стратегическа цел за следващото десетилетие: да стане най-конкурентоспособната и динамична икономика в света, основана на знанието, способна да постигне устойчив икономически растеж с повече работни места, по-добри трудови условия и с по-голяма социална еднородност. Постигането на тази цел изисква обща стратегия, която цели:

-         подготовка на преход към икономика и общество, основани на знанието, чрез по-ефикасни политики за създаване на информационно общество и научни изследвания, ускоряване на структурните реформи за постигане на по-висока конкурентоспособност, иновации и доизграждане на вътрешния пазар;

-         модернизиране на Европейския социален модел, инвестиции в здравето и образованието на хората, преодоляване на социалната изолация;

-         поддържане на здравословна икономическа среда и благоприятна перспектива за растеж чрез прилагане на подходящ пакет от макро-икономически политики" (/113/-2).

На сесията си в Гьотеборг /15-16 юни 2001 г./ Европейският съвет допълни тази стратегия с екологичния елемент.  Той реши, че "устойчивото развитие е фундаментална цел на съюза съгласно неговия основополагащ договор. Това изисква обединяване на икономическата, социалната и екологичната политика  по взаимно подсилващ се начин. Ако не настъпи обрат в тенденциите, които заплашват бъдещото качество на живота, разходите на обществото ще нараснат рязко или  тези тенденции ще станат необратими" (/118/-4).

ЕС отдавна провежда стратегия на многоцелево (икономическо, социално и екологично) развитие за подобряване качеството на живота на хората. Това личи от високия и дори нарастващ дял на разходите за здравеопазване, образование, научни изследвания, опазване на околната среда, социална защита, активна политика на пазара на труда, грижи за възрастните хора и т.н. Повечето от тези разходи се предвижда да нарастват и през следващите десетилетия[3].

Поставянето на по-широки цели за развитие е много важно, но не е достатъчно. Не по-малко важно е те да са вътрешно обвързани. Само тогава икономическите, социалните и екологичните цели си взаимодействат и се подсилват. Получава се така нареченият взаимноподсилващ се /synergy/ ефект (виж /86/-12-13). Липсата на обвързаност не само, че не позволява появата на такъв ефект, но дори неутрализира част от единичните ефекти на всяка от трите групи цели.

 

 

4.1.3. Градация на целите

 

Всяка конструкция за степенуване на целите е условна поради тясната връзка между тях и дори взаимното им преплитане. Освен това (като изключим БВП с всичките му условности), науката и практиката досега  не са доказали по безспорен начин коя цел на развитието (взета сама за себе си) е най-важна или по-важна от другите. Трябва също да се има предвид,  че липсата на една цел в конструкцията може да затрудни постигането на другите. Непостигането на една или повече предвидени цели също затруднява постигането на другите. Намесва се синергичният фактор, за който стана дума по-горе. Допълнителни затруднения внася и обстоятелството, че едни цели се поддават на количествено измерване, а други -  не.

 

От предходното изложение е ясно, че гледаме на растежа на БВП като на  най-важно средство за подобряване качеството на живота на хората (виж /71/-7). В него се отразяват резултатите от прилагането на много други средства на икономическата политика, на които ще бъде посветена втората част на изследването. Растежът на брутния продукт е своеобразна трансмисия между тези средства и крайната цел - подобряване качеството на живота.

Предлаганата тук градация се основава на комбинирането на два главни критерия - важност и степен на агрегираност. Въпреки недостатъците си, БВП е и икономическа цел от висок ранг.  Той измерва количеството и качеството на произведените блага. Може да се разпределя, преразпределя и потребява само това, което е произведено. БВП и неговото изменение показва с какви ресурси разполага обществото за задоволяване на едни или други потребности. Масата и видът на ресурсите предопределя количеството, качеството и вида на задоволяваните потребности. По степен на агрегация и изразяване влиянието на различните производствени и непроизводствени, икономически и неикономически, вътрешни и външни фактори, БВП е най-синтетичният количествено измерим показател.

Това ни дава основание да поставим БВП - обща маса, на човек от населението и като темпове на нарастване - на върха на пирамидата от цели на догонващото устойчиво развитие.

На средния етаж на пирамидата са четирите най-важни агрегирани цели: икономическо развитие, социално развитие, здравословна околна среда и стабилна демокрация.

В основата на пирамидата са голям брой цели, които конкретизират четирите групи по-общи цели от средния етаж:

-         Икономически цели: производителност, конкурентоспособност, заетост, доходи, потребление, финансово-икономическа стабилност, ниво на образование и квалификация, развитие на науката и изследванията, на информационно-комуникационните технологии /ИКТ/, интегрираност в ЕС, вътрешно регионално развитие, развитие на инфраструктурата, смекчаване на демографската криза, свободна миграция и вътрешна мобилност.

-         Социални цели: достъп до качествено здравеопазване, по-добри условия на живот и труд, по-голяма  продължителност на живота, по-ниска заболеваемост, умерено социално разслоение, развитие на социалната инфраструктура, социална защита, защита на правата на потребителите, грижи за възрастните хора, грижи за децата, подобряване състоянието на семейството, равнопоставеност на половете, развитие на социалния диалог.

-         екологични цели: чистота на водите, въздуха и почвите, по-малка емисия на СО₂ и други замърсители, по-малко транспортни проблеми, по-висока чистота на въздуха в големите градове.

-         политическа стабилност, ред и законност: прозрачност на държавното управление, доверие в държавните институции, доверие в политическите партии, участие на гражданите в избори, децентрализация на държавното управление, развитие на гражданското общество, етническа равнопоставеност, ефикасност на правораздаването, защита на личната и имуществената сигурност на гражданите, ограничаване на престъпността и корупцията.

Дори най-елементарният анализ показва, че и обратната връзка - от конкретните цели в основата на пирамидата до обобщаващата цел - БВП е не по-малко важна и сложна.

Преобладаващата част от конкретните цели са едновременно и фактори за увеличение на БВП. Едва ли е нужно тепърва да се доказва, че предпоставки за увеличение на брутния продукт са по-голямата заетост, по-високата производителност, ефикасното и разумно използване на ресурсите, доходите, образованието, здравето, справедливото разпределение, политическата, икономическата, социалната и етническата стабилност, местното самоуправление, личната и имуществената сигурност на гражданите, по-малката корупция. Това не им пречи  да имат самостоятелно значение на важни цели на догонващото развитие.

И още нещо. Някои от по-конкретните цели на развитието (екологична целесъобразност, демографски процеси, нов стил на живот, работа и почивка) могат да затрудняват увеличението на брутния продукт като количество. Те обаче са израз на обективни световни или национални тенденции към ново качество на живота, нови ценностни системи и не можем да не се съобразяваме с тях. Защото производството обслужва хората, а не хората – производството. Следователно и тук се изразява далеч по-сложното  съвременно разбиране за развитието като трансформация на обществото, за разлика от традиционното - повече производство и по-голямо потребление. Ще се променя и характерът на производството, на потреблението, характерът на труда, на свободното време, на връзката между свободно и трудово време и т.н. Тези промени са част от съвременните разбирания на хората за по-добро качество на живота.

 

 

4.1.4. Подмяна на цели със средства

 

Във всички страни, където МВФ имаше  Stand-by споразумения през последните десетилетия беше проведена мащабна подмяна на целите със средствата на развитието и на икономическата политика. Така стана и в ЦИЕ страни през последното десетилетие. България не само, че не прави изключение, но беше най-последователният поддръжник на тази политика, защото българските правителства споделяха същата философия на трансформацията.

Както вече посочихме, макроикономическата стабилност, намалението на бюджетния дефицит, стабилният валутен курс, ниската лихва и други подобни не са цели на развитието, а много важни средства за постигане на стратегическите цели. Нима не е очевидно, че ако бюджетният дефицит се поддържа нисък чрез намаление на инвестициите за инфраструктура и на разходите за здравеопазване, образование и наука, това се отразява негативно на растежа в средно- и дългосрочен хоризонт![4]

Гж. Колодко пише "Вашингтонският консенсус смесва средствата и целите, както Джоузеф Стиглиц посочи неколкократно. Стремейки се към пост-Вашингтонски консенсус, политиците трябва да имат  предвид три основни  рейтс (на английски - rаtes - бел. моя - И.А.): лихвен процент, валутен курс и данъчен процент, но да уважават най-много четвъртия рейт - електората, т.е. хората. Бюджетната предпазливост, стабилните валутни курсове, ниските данъци или дерегулацията не са цели на икономическата политика. Те са средства и трябва да осигурят постигането на крайната цел: устойчиво развитие и благосъстояние на хората" (/67/-5).

начало

 

 

4.2. Конкретни цели на догонващото развитие

 

В следващите точки 4.2.1. - 4.2.4. очертаваме конкретните цели на догонващото устойчиво развитие. Във втората част на изследването показваме как могат да се постигнат тези цели чрез подходяща икономическа политика.

 

 

4.2.1. БВП на човек от населението

 

Таблица 4.1. съдържа сценарии за възможния растеж на БВП на човек от населението в България и в ЕС Това са икономически сценарии в зависимост от вътрешната икономическа, социална, институционална и друга политика,  а също и от външната (балканска, европейска и глобална) среда. Сценариите следва да се оценяват на фона на увеличението на брутния продукт в ЕС през следващите 20 години, а след това - само като ориентири за размишление - до 2050 година.

За ЕС допускаме средногодишен прираст на БВП от 2% до 2010 г., както постъпват и други анализатори (виж /326/-34). Въпреки, че Европейският съвет в Лисабон прецени през март 2000 г., че брутният продукт в Общността се очаква да нараства с около 3% през следващите години (виж /113/-2). На фона на глобалната и европейската стопанска конюнктура през последните години считаме, че 3% средногодишен растеж в ЕС за настоящото столетие едва ли е достижим! За 2011-2020 г. допускаме средногодишен прираст на БВП за ЕС 2,5%, както постъпват и други анализатори (виж /69/-26). Може да се предполага, че след излизане от сегашната рецесия ЕС ще се възползва от три нови фактора с фундаментално значение за ускоряване на бъдещия растеж: въвеждане на обща валута, доизграждане на единния вътрешен пазар и източното разширение. Това дава основание да се предполага, че растежът през 2011-2020 г. ще бъде поне с 0.5 процентни пункта по-висок от този през първото десетилетие. 

В продължението на сценариите след 2020 г. условно приемаме, че този умерено висок темп ще се запази и през следващите десетилетия, когато ще действат с пълна сила и няколко нови или допълнително разгръщащи се фактори - развитие на ИКТ, на биотехнологиите, нанотехнологиите, новите източници на енергия, новите материали, екологично чистите технологии (виж Таблица 4.1. и фиг. 4.1.).

 

Таблица 4.1.

 

Сценарии за растежа на БВП на човек от населението

	Сценарии	2000	2005	2010	2015	2020	2030	2040	2050
	ЕС-15 - БВП на човек в евро	21996	24286	26814	30337	34324	43938	56245	72000
1.	България-сц. А -БВП на човек в евро	6500	7535	8736	10127	11741	15778	21205	28497
2.	България-сц. Б - БВП на човек в евро	6500	7909	9622	11707	14244	21085	31210	46196
3.	България-сц. В - БВП на човек в евро	6500	8100	10095	12580	15677	24346	37810	58719
4.	България-сц. Г - БВП на човек в евро	6500	8296	10588	13514	17247	28094	45763	74543
5.	България-сц. Д - БВП на човек в евро	6500	8496	11104	14512	18968	32399	55341	94527
6.	България-сц. Е - БВП на човек в евро	6500	8496	11104	14512	18968	29457	41552	55842
	ЕС-15=100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0
1.	България-сценарий  А - в % към ЕС	29.6	31.0	32.6	33.4	34.2	35.9	37.7	39.6
2.	България-сценарий  Б - в % към ЕС	29.6	32.6	35.9	38.6	41.5	48.0	55.5	64.2
3.	България-сценарий В - в % към ЕС	29.6	33.4	37.6	41.5	45.7	55.4	67.2	81.6
5.	България-сценарий Г - в % към ЕС	29.6	34.2	39.5	44.5	50.2	63.9	81.4	103.5
6.	България-сценарий Д - в % към ЕС	29.6	35.0	41.4	47.8	55.3	73.7	98.4	131.3
7.	България-сценарий Е - в % към ЕС	29.6	35.0	41.4	47.8	55.3	67.0	73.9	77.6

Пояснения: В сценария еталон за ЕС допускаме средногодишен прираст на БВП на човек от населението за 2001-2010 г. 2 %, а за 2011-2050 г. – 2.5%. Сценарий А за България е построен на основата на 3% средногодишен  прираст на БВП на човек от населението за 2001-2050 г. За сценарий Б се допуска 4%, за сценарий В 4.5%, за сценарий Г 5.0% и  за сценарий Д – 5.5% средногодишен прираст на БВП на човек от населението за 2001-2050 г. Сценарий Е е построен на основата на допускане за 5.5% средногодишен прираст на БВП на човек от населението за 2001-2020 г.;  4.5% за 2021-2030 г.; 3.5% за 2031-2040 г. и 3.0% за 2041-2050 година. Изходните данни за 2000 г. са ползвани от /326/ - 34. Те са в евро по паритетни курсове от същата година. Данните за следващите години са по изчисления на автора в постоянни паритетни курсове. Приема се нулев растеж на населението в ЕС и в България. Известно е, че това може да повлияе на този показател, но като се има предвид че по-малкото население с влошени качествени характеристики ще влияе негативно върху прираста на брутния продукт не внасяме допълнителни корекции в показателя. Сравненията с нивото на ЕС се правят по сегашния му състав от 15 страни-членки. Известно е, че след присъединяването на 10-те страни през 2004 г. средният показател за ЕС-25 ще спадне чувствително, поради голямото население на новите страни-членки (около 75 млн. души) и скромният им дял в обема на брутния продукт спрямо този на ЕС (около 4.5%). Увеличението на членовете на ЕС от 15 на 25 ще понижи БВП на човек с 13%, а след разширението до 27 страни – с 18% (виж /291/-159). Възприетият подход позволява да се проследи относителното ниво на  България по БВП на човек от населението в резултат на собственото ни развитие и развитието на ЕС в сегашния му състав. Добавянето на разширението внася допълнително усложнение и изкривява картината за нашето бъдещо относително ниво под влияние на странични фактори. В този случай относителният дял на България по БВП на човек от населението ще бъде по-висок, но това няма да е наша заслуга и може да се използва за подвеждащи заключения.

 

Фигура 4.1.

 

4.2.1.1. Вероятни сценарии за икономически растеж в България

Сценариите в Таблица 4.1. са съставени на основата на няколко групи аргументи:

Първо и най-важно - предлаганата икономическа политика във втората част на изследването. Тази политика ще предопределя динамиката на растежа до към 2020 година.

Посочените величини за годините след това до 2050 г. целят да дадат само най-обща представа за възможна перспектива на нашето развитие в контекста на развитието на ЕС. Те целят да покажат колко сложен и продължителен ще бъде процесът на догонване. Още повече, че постепенното икономическо сближаване е възможно, но не е сигурно. Анализът на световният опит в Глава ІІ е  показателен. България има възможност за една или друга динамика на догонващо развитие, но при неправилна вътрешна икономическа политика или неблагоприятни външни условия е възможна стагнация, дори изоставане през следващите години и десетилетия.

Ако дългосрочният средногодишен темп на прираста на БВП у нас е 2.0-2.5% относителното ниво по БВП на човек към 2020 и 2050 г. може да се окаже по-нисък или равен на това от 2000 г. Новата и най-новата световна стопанска история предлагат такива примери. България не бива да попада в тази група страни!

Продължението на сценариите след 2020 г. не е нищо повече от  илюстрация  колко лошо и колко добро може да бъде нашето бъдеще към средата на столетието.  На сценарий В и особено на сценарии Г и Д за 2021-2050 г. следва да се гледа като на силно оптимистични варианти. Сценарият В е на границата между възможното и невъзможното за 50 годишен период. Сценариите Г и Д са непостижими за такъв продължителен период.

В постройката на сценариите съзнателно допускаме широко ветрило от възможни варианти - от песимистичен - през умерен - до оптимистичен. Изключваме, обаче драматичен развой на събитията с катастрофални последствия за икономиката. Приемаме, че сегашната обстановка в ЕС и НАТО и в отношенията между някои европейски страни и САЩ няма да имат сериозни последствия за икономическото развитие на България.

Това допускане може да не се потвърди при евентуални бъдещи усложнения в отношенията между Европа и САЩ. За България и за другите европейски страни е най-добре да няма такива усложнения. Сериозният политически и икономически анализ в стратегически хоризонт, обаче не изключва подобни глобални усложнения до края на настоящото и особено през следващите десетилетия на базата на противоречиви икономически, политически и други интереси. Възможни са и усложнения в западните балкани. В този случай стратегическата обстановка ще бъде неблагоприятна за България и по-вероятни ще станат  сценариите А и Б в Таблица 4.1.

Избраната стъпка между сценариите (0.5 процентни пункта) е за улеснение на разсъжденията.

В най-лошия случай в рамката на сравнително нормална вътрешна и външна среда растежът в България през следващите години и десетилетия може да бъде около 2.5-3.0%, т.е. както в ЕС-15. Ако такъв темп е задоволителен за високо развити икономики, той е неблагоприятен за българската, поради ниската изходна база и голямото изоставане от ЕС. В този случай България ще запази сегашното си относително ниво спрямо ЕС - около 30% и може да го увеличи до към 34-35% в 2020 година. Безперспективността на този сценарий личи от факта, че ще ни бъдат необходими 50 години, за да увеличим относителното си ниво спрямо ЕС-15 по БВП на човек от населението едва с 10 процентни пункта.

При 4.0% средногодишен темп на прираст на БВП, т.е. почти 2 пъти по-бързо от ЕС-15, към 2020 г. България ще достигне 41-42% от неговото очаквано ниво по брутен продукт на човек от населението, а към 2050 г. около 64%. Това (за 2050 г.) е със 6 процентни пункта по малко от Гърция, с 11 процентни пункта по-малко от Португалия и с 19 процентни пункта по-малко от Испания в 2002 г. Такъв темп на прираста на брутния продукт за много дълъг период от време сам по себе си е добър, но не и за България. Неговото постигане предполага голяма мобилизация на всички национални ресурси, нормално функциониране на пазарите и ефикасно държавно и корпоративно управление. Постигането на такъв продължителен темп на растежа, макар  и трудно, е постижимо за 20-годишен период, но много трудно за 50-годишен период.

При 4.5% средногодишен темп на прираста на БВП, т.е. 2 пъти по-бързо от ЕС-15, към 2020 г. България би достигнала около 46% от неговото очаквано ниво по брутен продукт на човек от населението, а към 2050 г. около 82%. Този резултат за 2050 г. би бил на сегашното ниво на Испания и малко над това на Португалия. Такъв средногодишен темп на прираста на брутния продукт за 20 години е много трудно постижим, но е в границите на възможното. За 50 години той едва ли е възможен!

При 5.0% средногодишен темп на прираста на БВП, към 2020 г. България би постигнала около 50% от очакваното ниво на ЕС-15 по БВП на човек от населението, а към 2050 г. би се изравнила с него. Това, разбира се, не означава изравняване по качество на живота. Такъв средногодишен темп на прираста за 20 години би бил изключително постижение за България. При сегашните ни представи за икономическия потенциал на страната и начина на неговото използване, дори със значителни подобрения, това не дава основания за увереност в реализма на задачата. Ако обаче се направят големи пробиви в използването на нови технологии, по-пълно използване на работната сила, много по-високо качество на човешкия капитал, институционални, управленски, организационни и други подобрения, за които ще стане дума във втората част, такава динамика на растежа може да се окаже в границите на постижимото на хоризонта на 2020 година. За по-дълъг период от време това не е възможно.

При 5.5% средногодишен темп на прираста на БВП, към 2020 г. България би постигнала около 55% от очакваното ниво в ЕС-15, а към 2050 г. би го превишила чувствително. Такъв средногодишен темп за 20 години е на границите между възможното и невъзможното. Както ще видим по-долу, той е постиган у нас в миналото, но при други условия. Такъв средногодишен растеж не е възможен до хоризонта на 2050 година.

И накрая, един по-раздвижен сценарий, който съчетава висок оптимизъм за първите 20 години (5.5% средногодишен темп на прираст) с повече реализъм за следващите десетилетия - постепенно затихващ средногодишен темп на прираста, който достига 3.0% за 2041-2050 г. В този случай до 2020 г. се повтаря  сценарий Д, но към 2050 г. се допуска достигането на 77-78% от очакваното ниво на ЕС-15. Ако това стане може да се счита, че към средата на столетието България е постигнала относително изравняване с ЕС-15 по този показател. Това би било изключително стратегическо постижение!

 

4.2.1.2. Съвременният исторически опит на България по икономически растеж

Опитът на България в областта на икономическия растеж през втората половина на миналото столетие също може да послужи при оценката на настоящите сценарии. Разбира се, текущите условия в България и очакваните през следващите десетилетия се различават съществено от ситуацията през изминалите 50 години и аналогиите са недопустими. Тези различия са добре известни и не е нужно да се спираме на тях. Въпреки това, има и нещо общо. Става дума за една и съща страна, един и същ народ с неговото трудово и житейско поведение, народопсихология, традиции и други фактори, които не зависят изцяло от политическата система.

В публикация  на Икономическата комисия на ООН за Европа се анализира догонващото развитие на България и други ЦИЕ страни от 1951 до 2000 г. (виж /96/-171-187). Обобщени са резултатите от изследванията на различни автори по растежа на БВП (виж Таблица 2.7. в Глава ІІ).

През 1951-1960 г. средногодишният темп на прираста на брутния продукт от четири различни източника съвпада – 6.2%. За 1961-1970 г. има някои колебания, но е около 5.4%. За 1971-1980 г.  непретеглената средна е 2.7%.

Заслужават внимание средногодишните темпове за 20-годишни периоди: за 1951-1970 г. той е 5.8%, за 1961-1980 г. е 4.0% и за 1971-1990 г. е 2.6%. За 30-годишния период 1951-1980 г. средногодишният темп е 4.7%, а за 40-годишния период 1951-1990 г. е 3.5% (виж /96/-179).

В този контекст прогнозираните тук средногодишни темпове от 5.0-5.5% за 20-годишен период не изглеждат толкова невъзможни, както ги оценяваме през призмата на сегашните ни критерии, повлияни от дълбоката криза на трансформацията.

Сега има обстоятелства, които правят по-трудно постигането на трайно високи темпове: по-висока е изходната база в сравнение със стартовите позиции на България в 1950 г.; прилаганите по онова време военно-административни методи за мобилизация и насочване на екстензивни ресурси вече не са възможни; далеч по-малката престъпност и корупция през 1950-1970 г.; по-голямата воля и приобщеност на хората в името на общи идеали (оказали се впоследствие илюзорни) вече липсва.

Има, обаче и по-благоприятни фактори: по-големи възможности за използване мотивацията на частния сектор да работи  рационално; по-съвременни  технологии; по-висока квалификация на работната сила; използване на технологични, организационни и управленски новости от най-развитите страни; очаквана интеграция в ЕС.

 

4.2.1.3. Съвременният исторически опит по икономически растеж на други европейски страни

С оглед на сходството в условията, полезен за нас е опитът на други европейски страни в постигането и поддържането на високи темпове на растеж. Между тях най-голямо внимание заслужава опитът на страните-членки на ЕС, които след Втората световна война са били на сходно с българското ниво на развитие.

Интересна е историята на икономическия растеж в Гърция. Между 1950-1960 г. средногодишният темп на прираста на БВП на човек от населението е бил 5.1%, а от 1960 до 1973 г. – 7.1%. Средногодишният темп за почти 50-годишния период (1950-1998 г.) е  бил 3.7%.

За 1950-1960 г. средногодишният темп на прираст на БВП на човек от населението в Португалия е бил 3.8%, а за 1960-1973 г. – 6.7%. Средно за периода 1950-1998 г. е бил 3.9%.

За 1950-1960 г. средногодишният темп на прираста по същия показател в Испания е бил 3.7%, а за 1960-1973 г. – 6.2%. Средно за периода 1950-1998 г. е бил 3.4% (виж /96/-160).

Известен е впечатляващият растеж в Ирландия през 90-те години на миналото столетие – 7.2% средногодишно (виж /273/-4).[5]

На този фон на растежа на брутния продукт в най-бедните страни от ЕС (Гърция, Португалия и Испания) през 1950-1973 г. и на Ирландия през 90-те години, вградените в сценариите за България темпове не са толкова недостижими, както може би изглеждат със сегашните ни взискателни критерии в които присъства натрупаният през годините на трансформацията икономически песимизъм. И тук обаче е необходима предпазливост, тъй като условията на всяка страна са уникални и повторението им в други страни и при други условия е почти невъзможно. Поради това се въздържаме от сравнения с икономическия растеж, постиган в Чили, Южна Корея и други далечни и екзотични страни.

 

 

4.2.2. Други икономически цели

 

Преобладаващата част от икономическите цели имат междинен характер. Първо, защото са едновременно и ориентири към които България ще се стреми за постигане на целта от по-висок ранг - по-голям брутен продукт на човек от населението. И второ, защото са важни средства за постигане на крайната цел - по-добро качество на живота на хората. Постигането на тази крайна цел не е възможно без по-висока производителност, конкурентоспособност, заетост, доходи, потребление, по-високо образование и т.н.

За някои от тези показатели целите могат да имат количествен израз, а за други - не, било поради невъзможност да се направи това или поради изключителна трудност и рискованост.

 

4.2.2.1. Производителност и конкурентоспособност

България трябва да поддържа високи темпове на растеж на брутния продукт през следващите 20 години, а и след това. Такива темпове могат да се постигнат чрез по-висока производителност на труда и по-голяма маса труд. Имаме ресурси и по двата източника. Нашият опит, а и опитът на други страни показва, че най-ефикасен и траен е растежът, постиган чрез по-висока производителност на труда. За разлика от количеството на работната сила, възможностите на производителността на труда са неограничени.

След 1975 до към 1994 г. производителността на труда в ЕС растеше по-бързо в сравнение с тази в САЩ и достигна почти 80% от тяхното ниво. След това, обаче динамиката затихна и към 2001 г. нивото й спадна до 73% от американското, при 67% в Япония. Най-висока е производителността на труда в Белгия (92% от американската) и Ирландия (87%), а най-ниска в Португалия (48% от американската) и Гърция - 59% (виж /54/-23).

Часовата производителност на труда (която е по-точен измерител) в ЕС е около 85% от равнището на САЩ, а в някои европейски страни (Холандия, Белгия, Италия) я превишава (виж /105/-16)[6].  През последното десетилетие на миналия век страните от ЕС-15 и другите развити икономики постигнаха преобладаващата част  (около 80-90%) от своя растеж чрез по-висока производителност на труда.[7] Общата факторна производителност в Ирландия нарасна с 2.4% средногодишно между 1975 и 1995 г., а от 1995 до 2001 г. с 4.0%. Много добри са постиженията на Финландия, Португалия и други страни (виж /54/-27).

Подобни оценки за България не са възможни. Първо, през 90-те години на миналото столетие у нас няма растеж на брутния продукт. Ако се прави факторен анализ той може само да покаже ролята на измененията в производителността на труда и в масата на труда за намалението на брутния продукт. Около официално отчитания растеж през последните години има и доста въпросителни[8]. Второ, у нас няма надеждна отчетност за действителния брой на заетите лица. След 1990 г. не се публикуват данни за действително отработеното време, измерено в човекодни и човекочасове, без което не може да се измерва надеждно производителността на труда.

Повишението на производителността на труда,  съчетано с умерено нарастване на заплатите е условие за повишаване конкурентоспособността на продукцията. Ако производителността на труда нараства по-бързо от средната заплата ще намаляват разходите на труд за единица продукция, т.е.  ще се подобрява показателят “unit labour costs”.  Той, съчетан с други показатели - по-високо качество на продукцията, намаление на материалоемкостта, капиталоемкостта и енергоемкостта, повишение на общата факторна производителност, ще осигури по-висока конкурентоспособност. Нейното повишение е от ключово значение за България поради голямото ни изоставане от развитите страни по този показател. Надеждни изчисления за конкурентоспособността на българската продукция няма[9].

Производителността на труда не може да играе съществена роля за икономическия растеж през настоящото десетилетие по много причини, на които се спираме в глава V. Освен това, имаме нисък процент на заетост и висока безработица. През следващите 20 години могат да се очакват следните изменения (виж Таблица № 4.2.):

Таблица 4.2.

 

Производителност и конкурентоспособност

Показатели	2000	2010	2020
Относителен дял на производителността на труда в растежа на БВП - %	..	30-40	60-70
Производителност на труда в България спрямо нивото в ЕС-15 - %	29	35-36	43-45
Обща факторна производителност спрямо нивото в ЕС-15- %	..	33-35	40-43
Конкурентоспособност в България спрямо нивото в ЕС-15 - %	28	32-35	39-42

Пояснения: Оценките са на автора и са правени по постоянни паритетни курсове. Прогнозите за аналитични показатели към 2010 и 2020 г. тук и във всички следващи таблици са по сценариите Г и Д, представени в Табл. 4.1. Тези прогнози са дезагрегация на оптимистичните агрегирани прогнози в същата таблица, осигуряващи догонващо икономическо развитие.

 

 

4.2.2.2. Заетост на работната сила

За разлика от производителността и конкурентоспособността, заетостта има по-ясно изразено социално съдържание, а следователно и характер на целеви показател, едновременно с чертите си на средство за постигане на голямата цел. Икономическото и социалното значение на заетостта е още по-голямо като се има предвид ниската и постоянно намаляваща икономическа активност (от 64.1% в 1990 на 48.5% в 2002 г.), нисък и все повече намаляващ процент на заетост (от 51% в 1990 г. на 39.1% от 2002 г.), високата безработица (21.4%) и високият процент  обезкуражени (14.3%) в края на 2001 г.[10]

За да се ориентираме по-добре къде сме и какво ни предстои ще направим кратък  преглед на състоянието на този показател в други страни.[11] Заедно с Унгария, Словения и Полша, България има най-ниско ниво на трудова активност между страните-кандидати за ЕС (виж /321/-100). Заедно с Унгария имаме най-ниска активност и във възрастовата категория от 15 до 64 години (виж /291/-138).[12]

Процентът на заетост у нас също е най-нисък между страните-кандидати. В Чешката република, Кипър и Румъния той е дори над 65%. В Унгария, Полша, Словакия, Словения и прибалтийските държави варира между 55 и 63%.[13]

Неизползваната работна сила (като разлика между действителната и приетата за максимално възможна заетост от 75%) в ЦИЕ страни през 2000 г. е била 11.7 млн. човека. Най-голямата е в Полша (5.0 млн.), Румъния (1.6 млн.), България и Унгария (по 1.3 млн.). Като се имат предвид мащабите на страните, България е с най-лошо използване на работната сила (виж /182/-105).

В структурата на заетите преобладават тези, които са на пълно работно време, следвани от работещите на непълно работно време, временно заетите, работодатели, самонаети, селски стопани и неплатени семейни работници. Заедно с Румъния, България има най-нисък дял работещи на непълно работно време. България, следвана от Литва е страната с най-висок процент (80%) принудително работещи на непълен работен ден.[14]

Средният процент на заетост във възрастовата група 15-64 години в десетте ЦИЕ страни-кандидати през 2001 г. е бил 56.8%, а в 15-те страни от ЕС - 63.0%. След тяхното присъединяване към ЕС-15, разширената общност от 25 страни би имала средно ниво на заетост 62.6%, при поставена цел за 2010 г. - 70% (виж /291/-139).

За повечето ЦИЕ страни-кандидати има сценарии за повишение на заетостта до 2010 г., а за някои от тях до 2020 г. Единият сценарий е за ежегодно повишение на заетостта с един процентен пункт, а другият - с два процентни пункта. По първия сценарий неизползваната работна сила от 11.7 млн. човека в 2000 г. ще намалее до 8.8 млн.души, а по втория - до 4.1 млн.души в 2010 г. За България неизползваната работна сила от 1.3 млн.човека в 2000 г. ще спадне на 0.7 млн. по първия и 0.4 млн. по втория сценарий  в 2010 г. (виж /182/-105).[15]

Заедно с Полша и Словакия, България има най-висока безработица между страните-кандидати, измерена с регистрирани безработни и по метода на моментните наблюдения.[16]

С оглед на по-далечната перспектива на България заслужават внимание постиженията на страните от ЕС-15 в тази област.

Икономическата активност в ЕС-15 през последните години е относително стабилна - около 69% през 2001 г. и се очаква да остане такава през следващите години. Най-ниска е тя в Италия (60.6%), Гърция (62.1%), Белгия (63.9%) и Испания (64.7%), а най-висока в Дания (79.9%), Холандия (75.8%) и Великобритания - 75.6% (виж /291/-164, 173, 185).

През последните 26 години заетостта в ЕС расте бавно, доста по-бавно от тази в САЩ и Япония. През по-голямата част от този период тя е между 60 и 64% и едва през 2000 и 2001 г. превиши 65%. През последните 15 години заетостта в САЩ е между 70 и 75%, а в Япония - 76-77% (виж /54/-22).[17]

През 2001-2002 г. средното ниво на заетост в ЕС-15 е 64%. Най-високо е то в Дания (76.2%) и Холандия (74.1%), а най-ниско в Италия (54.8%), Гърция (55.4%) и Испания - 56.3% (виж /291/-165,173).[18] Много големи са различията по страни и в заетостта по възрастови групи, особено делът на по-възрастните работници (виж /159/-20).

Нестандартната заетост, в т.ч. - на непълен работен ден,  придобива все по-голяма важност. През последните години тя достигна почти 30%. Само работата на непълен работен ден е вече 18%. Нестандартната заетост е най-висока в Холандия (54.3%) и Швеция (35.5) и най-ниска в Гърция (12.3%) и Италия - 16.1% (виж /124/-34).[19] Расте и броят на промените в работата за определен период от време. Ако през 1941-1955 г. в Англия това е ставало около 1.8 пъти, през 1956-1970 г. - около 3.3 пъти, а сега - още повече (виж  /157/-13).

Очаква се чувствително повишение на нивото на заетостта в ЕС-15. На редовната си сесия през март 2000 г. в Лисабон Европейският съвет постави като цел тя да достигне 70% в 2010 г., в т.ч. за жените до 60%. Съветът препоръча на страните-членки да определят свои национални цели и да създадат условия за тяхното постигане (виж /113/-10).[20]

Очакват се  още по-интензивни промени в структурата и гъвкавостта на заетостта - работа на непълен работен ден, временна работа, самонаемане, работа на няколко работни места с помощта на интернет, повишена честота в промяна на работата, надомна работа, също свързана с използване на интернет.[21]

През 90-те години на миналия век и особено след 1994 г. беше постигнато съществено намаление на безработицата - от 10.5% в 1994 г. на 7.4% в 2001 г. Намалява също безработицата сред младите и трайната безработица (виж /291/-173-185). Най-висока е безработицата в Испания (14.1%), Гърция (11.1%) и най-ниска в Холандия (2.0%), Австрия (3.2%) и Ирландия - 4.3% (виж /124/-92). Очаква се към 2010 г. безработицата в ЕС-15 да спадне до 6% (виж /170/-4).

Главно предизвикателство и същевременно - главна задача на политиката на заетостта в България през първото десетилетие ще бъде осигуряване на икономически и социално-обоснована пълна заетост или приближаване до нея. Това ще означава повишение на заетостта до 44-46% и намаление на безработицата до 10-12% в края на първото десетилетие.

Главно предизвикателство и същевременно - главна задача на тази политика през второто десетилетие ще бъде осигуряване на необходимата работна сила за догонващо икономическо развитие. Най-острите проблеми ще се дължат на чувствителното намаление на населението, а от там и на работната сила, поради демографската криза и продължаващата емиграция. Заетостта ще трябва да се увеличи до към 59-62% и безработицата да бъде намалена до нормалното й ниво от около 4-6%. Ще се наложи с още по-голяма сила прилагането на различни гъвкави форми на заетост, пълно използване възможностите за заетост на жените, а също и на възрастните хора над 60 години чрез въвеждане на стимулиращи мерки за по-късно пенсиониране или съчетаване на пенсия с работа.

Въз основа на горния анализ са възможни следните цели в тази област (виж Таблица 4.3.).

Могат да се поставят съответни цели за икономическата активност, заетостта и безработицата отделно за мъже и жени, по възрастови групи, за трайна безработица, за повишаване дела на нетрадиционните форми на заетост и други подобни.

Таблица 4.3.

 

Икономическа активност, заетост, безработица и гъвкавост на заетостта

Показатели	2000	2010	2020
1. Икономическа активност (участие)- %	49.4	54-56	63-65
2. Заетост-%	42.2	44-46	59-62
3. Възрастова структура на работната сила-%	висока	повишение	повишение
4. Относителен дял на заетите над 55 години-%	7.3	повишение	повишение
5. Мобилност на работната сила	ниска	повишение	повишение
6. Гъвкавост на заетостта-%	ниска	повишение	повишение
7. Безработица-%	17.8	10-12	4-6

Пояснения: Данните за края на 2000 г. са от /344/-139. Предвижданията за 2010 и 2020 г. са на автора.

 

 

4.2.2.3. Доходи и потребление

България е на последно място по средна работна заплата между страните-кандидати за ЕС (виж /345/-ХХVІІІ). По лично потребление на човек по паритетни курсове също изоставаме от другите страни кандидати.

До подобно заключение води и анализът на структурата на семейните бюджети. За храни и напитки у нас се използват около 48% от общите разходи.

Бързо расте социалното разслоение и вече прерасна в социална поляризация. България има най-високия Gini-коефициент (0.41) между страните-кандидати и далеч по-висок от този във всички страни от ЕС-15 (виж /81/-9).[22]

Личното годишно потребление на човек от населението в повечето страни-кандидати е под 2 хил. дол. по паритетни курсове, а в България е далеч по-ниско (около 550 щатски долара), при положение, че в повечето страни от ЕС то е между 8 и 10 хил.щатски долара на човек[23].  В най-бедните страни от Общността като Португалия (то е под 4 хил. дол.) и в Гърция (под 5 хил. дол.), а в най-богатите като Дания (12 хил. дол.), Франция (11 хил. дол.), Холандия (10.5 хил. дол.). През последните 20 години то е нараствало чувствително в почти всички страни от ЕС (виж /162/-21).

В преобладаващата част от страните от ЕС-15 храната, напитките и тютюна заемат 18-19% от общите разходи в семейните бюджети през 2000 г., докато в 1970 г. са били между 26 и 39% (виж /248/-50, 203-204). Едновременно с това расте делът на разходите за придобиване и поддържане на жилище, за транспорт и съобщения, ползване на услуги, почивки и други.[24]

Тези тенденции вече се проявяват и в България. Разходите за храна и напитки ще продължават да намаляват. Подобренията в земеделието и развитието на биотехнологиите ще ускоряват този процес. Ще се появят нови видове храни с все по-високо качество. Ще нараства значението на екологично чистите хранителни продукти. Интересно развитие се очаква с генетично модифицираните организми.

Очакват се големи пробиви в така нареченото "интелигентно жилище". Ще се вграждат все повече и по-модерни  компоненти на ИКТ в различните домакински уреди, които ще улесняват ежедневието на хората.

Очаква се появата на нови области на услугите със специално внимание към качеството на обслужването: здравеопазване, комуникации, почивка, лична и имуществена сигурност.

Ще се засилва "дематериализацията" на  потреблението под най-различни форми. Едновременно с преориентацията към по-качествени и по-скъпи продукти, ще се засилва ролята на новите нематериални услуги. Все по-голяма част от домакинските бюджети ще се изразходват за все по-качествени услуги за сметка на продуктите. Това ще се улеснява от развитието на ИКТ. Ще се появят нови форми на банкиране, финансиране, застраховки, осигуровки. Ще се разширява и електронната търговия - на едро и дребно. Ще се засилва интегрирането на продуктите в услугите по все по-интелигентен начин.

Развитието на основаната на знания икономика ще ускорява дематериализацията на потреблението. Това ще бъде съпроводено с все по-високи изисквания за образование и пожизнено обучение. Ще се появят нови услуги по образованието, поддържането и повишаването на квалификацията. Дистанционното обучение, улеснявано от интернет, ще стане важен елемент на самообразованието. То ще бъде необходимо за работата и за ползване на новостите в бита.

Застаряването на населението и повишаването на продължителността на живота ще бъде една от най-важните "новости" през следващите десетилетия. Все по-възрастното население ще изисква различни видове продукти и услуги, пригодени за хората в такава възраст. Бързо ще се развиват грижите за здравето и другите лични грижи, нужни на възрастните хора.

Натискът за подобряване на здравеопазването, подсилван от допълнителния натиск поради застаряването ще поражда нови изисквания по неговото финансиране - публично и частно. Делът на разходите за здравеопазване в семейните бюджети ще расте и достигнатото сега ниво в САЩ (14% от БВП) едва ли ще бъде горната граница. Нивото на пенсиите ще нарасне чувствително и част от доходите на възрастните хора ще се използват не само за здравеопазване, но и за пътуване, почивка и други лични услуги.

Много традиционни продукти навярно ще бъдат модифицирани с оглед потребностите на възрастните хора. Подобни промени ще се налагат и поради застаряването на работната сила.

Все по-силно ще се чувства стремежът на хората да купуват продукти и услуги, проектирани по лично желание. Така ще се засилва персонализацията на потреблението. Самозадоволяването, развлечението, естетическите ценности, индивидуализацията ще придобиват все по-голямо значение. Важността на реалната ценност на продуктите и услугите ще намалява за сметка на символичната и емоционалната им ценност.

През последните десетилетия бързо нараства екологичната чувствителност на всички общества в Европа. Този процес ще се ускорява и ще обхваща все повече хора. Това ще налага промени в производството на продукти и услуги. Досега натискът за екологизация на производството беше главно чрез регулативни мерки на държавата. Към тях ще се добави нарастващият натиск на предпочитанията на потребителите. [25]

До към 2020 г. могат да се очакват следните промени в доходите и потреблението в България (виж Таблица 4.4.):

Таблица 4.4.

 

Доходи и потребление

Показатели	2000	2010	2020
1. Ниво на реалните доходи - % към средното в ЕС-15	20	26	37
2. Лично потребление на човек - в щатски долари	550	1700	4300
3. Средна месечна заплата в съпоставими цени от 2000 година - в лева: -          при 4% средногодишно повишение -          при 6% средногодишно повишение -          при 8% средногодишно повишение -          при 11% средногодишно повишение 4.Средна месечна номинална заплата – в лева: -          при 13% средногодишно повишение -          при 15% средногодишно повишение -          при 17% средногодишно повишение -          при 20% средногодишно повишение	225 225 225 225          225        225        225        225	333 403 486 639   764 910   1080   1390	493 722 1049 1814   2590 3680 5200 8630
1.       Тенденции в структурата на семейните бюджети - в %: -          храна, напитки и тютюн -          облекло и обувки -          обзавеждане и поддържане на жилище -          наеми, отопление и осветление -          здравеопазване -          транспорт и съобщения -          образование, културни нужди и почивка -          разни -          данъци -          домашно стопанство -          други разходи	47.9 4.0 2.8 12.3 3.6 7.7 3.2 3.4 3.7 2.9 8.5	33-36 намал. повиш. повиш. повиш. повиш. повиш. повиш. намал. стабил. стабил.	25-30 намал. повиш. повиш. повиш. повиш. повиш. повиш. намал. стабил. стабил.
2.       Потребление на: -          месо и местни продукти-кг -          млеко и млечни продукти-кг -          яйца-броя -          растителни и животински масла-литри -          плодове-кг -          зеленчуци-кг	37 60 127 13 35 57	45-50 70-75 160-170 18-20 55-60 70-80	повиш. повиш. повиш. повиш. повиш. повиш.

Пояснения: Данните за 2000 г. са от национални статистически източници, а прогнозите – на автора. Прогнозите за номиналните заплати включват съответно 4, 6, 8 и 11% повишение на реалните заплати и 9% средногодишна инфлация.

 

 

4.2.2.4. Образование и квалификация

Наред със здравето, по-високото образование и по-добрата квалификация са важни съставки на качеството на живота. Те са и най-важните фактори за неговото подобряване.

Системата  на образование и повишение на квалификацията е един от основните стълбове на обществото. Особено сега, във времето на радикална трансформация, големи предизвикателства и нарастваща несигурност в условията на глобализация. Формиращите се нови "правила на играта" в икономиката и обществото изискват от хората не само по-голяма активност в уреждането на собствения им живот, но и участие в подреждането на обществените дела. Това предполага нови знания, умения, нови начини на гъвкаво и конструктивно мислене, способност да се превръщат заплахите във възможности и да се разчита главно на собственото поведение и действие в живота; да се култивира търсещо мислене, ориентирано към предизвикателствата на бъдещето.

По-високото образование е предпоставка за повече демокрация, за нетърпимост спрямо престъпността и корупцията. По-образованите граждани уважават различното мислене на другите хора. Те са по-квалифицирани работници и по-претенциозни към качеството на потребяваните продукти и услуги, което стимулира конкуренцията и иновациите. По-образованите хора са по-толерантни, по-малко склонни към насилие, престъпления, нарушение на реда и законността. По-високите културни постижения, мирният живот между хората и опазването на природната среда зависят и от образованието на населението. Училището трябва да учи младите хора да се социализират и да стават добри граждани на България и на Европа. Те трябва да се учат да работят в колективи, да споделят обща отговорност.

Старата система на образование не ни дава тези възможности. Нужна е нова парадигма на образованието и повишение на квалификацията, която да синтезира най-доброто от традициите и от съвременните образователни системи на други страни, внимателно приспособени към нашите реалности.

Всички български граждани трябва да имат достъп до качествено образование. Образователната система да подготвя съвременни хора, които ще играят централна роля в преструктурирането и модернизацията на икономиката и повишаването на нейната конкурентоспособност. От тази гледна точка няма по-ефективна инвестиция от инвестицията в човешки капитал, т.е. образование, здравеопазване и наука.

Това обаче не е достатъчно. Българското училище трябва да подготвя не само квалифицирани работници и специалисти, но и добри граждани на демократично общество. Училището трябва да готви широкоскроени, интелигентни, отворени за новости, плуралистично мислещи, толерантни, грижовни в семейството, но и приобщени към обществените дела и непримирими към несправедливостите хора. От тази гледна точка също няма по-ефективна инвестиция от инвестицията в нови личности, подготвени да живеят и да творят стандартите на 21-то столетие.

България няма бъдеще без модерна образователна система.[26] Тази очевидна истина обаче не се разбира от българските правителства, особено през последните 14 години. Прави се обратното на онова, което е необходимо за създаване на модерна образователна система.

Образованието е една от областите, където централното планиране остави сравнително добро наследство в България и другите ЦИЕ страни. Особено по количествените показатели. То се признава от всички анализатори в Европа и извън нея. Това наследство, обаче се разрушава методично. На тази тема е писано и казано много у нас.

Оценявано по традиционни количествени показатели, образованието в България не се различава съществено от това в ЕС-15 (виж /182/-31).[27]

На пръв поглед, оценявано по традиционни методи качеството на образованието у нас също не се различава съществено от това в ЕС-15. То се заявява и от западни автори (виж например /182/-3-39). При по-внимателно вглеждане, обаче се вижда чувствително, при това нарастващо, изоставане в качеството на образованието и в системата за поддържане и повишаване квалификацията на хората.

Дълбоката и продължителна трансформационна депресия, голямата сенчеста икономика и престъпният сектор в икономиката ограничиха финансовите ресурси на бюджета за финансиране на образованието. Това води до влошаване на количествените и особено на качествените показатели на образованието. То пък, по обратен път, влияе негативно върху текущото и бъдещото състояние на икономиката и на обществото.

Форсираната комерсиализация доведе до ограничаване на достъпа до образование и влошаване на неговото качество. Ограниченият достъп води до стеснени възможности за подбор, до лишаване на много деца  от образование, което ги отвежда в средите на потенциални бъдещи лумпени и престъпници. Всичко това ще затруднява допълнително развитието на икономиката и на обществото.

Подмяната на целите със средствата на икономическата политика също допринася за влошаване качеството на образованието. За всички български правителства през последните 14 години беше по-важно да има балансиран бюджет, отколкото нормално действаща образователна система. Това удължава агонията на образователната система, влошава качеството на образованието и ограничава потенциала за икономическо и социално развитие.

Доходната поляризация създава образователна поляризация, в т.ч. и нейната съвременна форма - дигитална поляризация. В България отново расте процентът на децата, които не могат да четат и пишат, а също и на тези които нямат достъп до компютри и интернет. Това също ограничава възможностите на страната за развитие през следващите години и десетилетия.

Намалява обхватът на децата в училище, влошава се качеството на обучението поради липса на условия.  Българското училище се връща с 50-60 години назад към черната дъска и тебешира като основни инструменти за преподаване. Намалява квалификацията и мотивацията на учителите. Прилаганите критерии за реализация в живота нямат нищо общо с принципа "който се учи той ще сполучи!" В същото време в развитите страни голяма част от основните училища и почти всички средни и висши училища имат постоянни връзки с интернет, наситени са с компютри и друга аудио-визуална техника, имат модерни учебни програми, прилагат съвременни методи на обучение.

Много големи са несъответствията между структурата на обучаваните кадри и структурата на търсените специалности. Профилът на образованието е твърде тясно специализиран. Това ограничава гъвкавостта и възможностите на завършилите училище да се приспособяват към реалната житейска среда.

Преподават се голям обем безполезни остарели знания. Българските ученици учат много по някои учебни дисциплини, но излизат от училище недостатъчно подготвени за живота и по своята професия. Като че ли  не учат това което им е най-необходимо.

Процентът на постъпващите от основно в средно училище  е по-нисък от този в ЕС-15, а на завършилите средно образование, които постъпват във висше училище - още по-нисък. Голям е процентът на отпадащите. Продължителността на задължителното обучение е по-къса в сравнение с ЕС-15.

Колкото по-нагоре се отива по стълбата от основно към висше образование, толкова повече расте разликата в качеството на образованието и в степента на обхвата на младите хора в образователната система. Това се отразява неблагоприятно и върху образователната структура на работната сила. Тази структура у нас винаги е била по-неблагоприятна от структурата в ЕС-15, но през последните 13-14 години изоставането нарасна. Оценките на западни специалисти показват, че във всички страни от ЕС-15 намалява персоналът с основно образование и нарастват тези с горно средно и висше образование (виж /170/-50).

Съществуват много големи, при това нарастващи различия в обхващането на децата от различни етнически групи и в качеството на тяхното обучение в сравнение с ЕС-15. Неблагоприятни са и тенденциите към увеличение на различията между качеството на образованието в селските и градските училища.

Много по-нисък е процентът на работниците и специалистите, участващи в курсове за повишение на квалификацията. Особено голямо е изоставането при въвеждане на системата за пожизнено обучение (Life Long Learning).[28] По-точно е да се каже, че у нас такава не съществува.

Какво е бъдещето на българското училище в тази сложна обстановка? Какво следва да се очаква от него?

Тясното тълкуване на образованието като подготовка на децата и младите хора за професия в живота трябва да се разшири и задълбочи, като отрази сложните промени, които настъпиха в обществото през последните 14 години и още повече тези, които се очертават в среден и дългосрочен хоризонт. Големи промени настъпват и в самото детство. Формират се нови отношения между поколенията, които налагат промени в социализацията на младите хора към обществото и културата.

Икономическата и културната среда се променят бързо. Същото важи за семейството. Това предявява нови изисквания към училището. То едва ли трябва да се придържа само към функцията да бъде "социална котва" на обществото, когато самото общество се променя толкова бързо. Дори в най-развитите страни представата за "щастие" не расте така бързо, както материалното благоденствие. Още по-остри са конфликтите у нас в т.ч. и поради нарастващата социална поляризация и свързаните с нея изолация, отчуждение и престъпност сред младите хора.

Българското училище е огромна фабрика за знания. То трябва да бъде организация за обучение, за усвояване на полезни нови знания. Учениците и студентите следва не само да "получават", но и да "създават" знания. Учителите следва да изоставят старомодните нравоучителни методи, професионална и възрастова дистанция и да възприемат новите методи  на "лице в лице", на  "равен с равен" и да превъзхождат само със знания, а не по възраст и служебно положение. Всичко това трябва да бъде съчетано с модерни методи на преподаване, в чиято основа са ИКТ.

В големи изследователски организации и международни институции се изследват сценарии за дългосрочно развитие на училището, вкл.  по неговото бъдеще. Заслужават внимание 6-те сценария в интересна публикация на ОИСР (виж /249/-77-98). В някои допитвания 80% от отговарящите заявяват, че към 2020 г. голяма част от обучението ще се извършва чрез компютри в дома, а над 66% очакват изчезване на традиционното училище към 2025 г. (виж /170/-43).

Българското образование трябва да се превърне в институция за дълготрайни знания, които няма да остаряват бързо. Учениците и студентите следва да бъдат обучавани как да се ориентират в информационните бази-данни и как да използват получената информация в конкретния контекст. Трябва да им се помага да усвояват широки аналитични способности, а не механично запаметяване на информация. Да се култивират творчески, а не запаметяващи способности. Техните мозъци трябва да бъдат мислещи машини, а не складове за факти, дати и числа, които може би никога няма да им потрябват или могат при нужда да ги намерят в базата-данни чрез компютъра. Да се култивират способности за работа с други хора и в колективи, наред с личните изследователски умения.

Учениците и студентите трябва да бъдат запознати с информационно-комуникационните техники и методи на работа, като източник на информация и инструменти за усвояване и създаване на знания, за общуване с други хора. Дигиталната грамотност става еднакво важна с традиционната - усвояването на родно четмо и писмо. Нараства значението на грамотността по чужди езици.

В учениците и студентите трябва да се създава солидна база от аналитични способности и информация, които следва да се обновяват през целия им живот и да се конкретизират с оглед на професията и решаваните задачи. Да се култивират склонност и мотивация за непрекъснато учене и  самоусъвършенстване. Да се разбира, че и най-успешното завършване на средно или висше образование скоро ще загуби стойност, ако знанията, аналитичните навици и способности не се обновяват и усъвършенстват постоянно.

Учениците и студентите трябва да си създават познавателна, емоционална и друга база за работа и преуспяване във все по-сложния свят на информационна претовареност, несигурност и все по-високо темпо на промените.

Те трябва да усвояват човешки, професионални и социални компетенции за работа и живот с други хора и общности в гражданското общество. Следва да бъдат вечно търсещи, независими, честни, критични личности, усвояващи не само професионалните, но и етичните ценности на следващите десетилетия. Трябва да проявяват толерантност и уважение към други мнения, култури и религии.

Младите хора трябва да бъдат обучавани да управляват своя живот в постоянно променящо се общество, поднасящо професионални, лични, семейни и други рискове.[29] Те трябва да знаят, че животът е низ от приятни и неприятни събития в които следва бързо да се ориентират и сами да намират решения.

Както вече споменахме, по количествени показатели българската образователна система не се различава съществено от тази в ЕС-15. Обърнахме също внимание, че силно изоставаме по качество на обучението и че дистанцията нараства през последните 14 години. Необходими са бързи мерки за спиране на този разрушителен процес.

Специалистите ще кажат как да се постигне това. То навярно  ще изисква съвременни учебни програми; съвременни методи на преподаване с масово използване на ИКТ; повишаване обществения статут и заплащането на учителите в основните и средните училища, на преподавателите във ВУЗ; увеличаване броя на годините, които учениците и студентите прекарват в образователната система; подобряване обучението по чужди езици; активизиране на връзките, включително обменът на студенти с учебни заведения в други страни; чувствително увеличение на финансовите ресурси за образование; тясна интеграция между формалната образователна система и зараждащата се система за пожизнено обучение; мобилност на студенти, учители и преподаватели вътре и извън България; все по-голяма интеграция на нашето образование със системите на образование в ЕС, та дори и въвеждане един ден на Европейска диплома.

Казаното дотук няма да се осъществи, ако не се възприеме отново принципът, че развитието на образованието е присъща фундаментална функция на държавата. Българските власти трябва да коригират и ценностната си система спрямо образованието (наред със здравеопазването, науката, културата и други важни дейности), като разберат, че то е далеч по-важна кратко- средно- и дългосрочна цел от балансирания бюджет, особено когато се толерира стопанската престъпност и корупцията и не се събират приходите на бюджета. Много от нанесените вече поражения от такава политика са непоправими или трудно поправими, но все още има какво да се спасява и развива. Държавата трябва да играе главна роля в образованието, подпомагана от частния сектор.

Фундаментална задача на държавата е да осигури достъп на всички български деца и младежи до качествено образование; да се обхванат децата на националните малцинства; в учебните програми да се съчетава модерност с национална идентичност;  до няколко години да се създадат постоянни интернетни връзки за всички средни, а след това и за основните училища; да се съчетава структурата на предлагането на специалисти със структурата на търсените специалисти сега и в перспектива; да се използват финансовите, материалните, интелектуалните и други помощи от ЕС за модернизация на българското образование.[30]

Някои от конкретните цели в образованието и науката могат да имат и количествени измерения (виж. Таблица 4.5.):

 

Таблица 4.5.

 

Целеви показатели за образованието и науката

Показатели	2000	2010	2020
1. Разходи за образование -% от БВП	3.8	6.5-7.5	8.0-9.0
2. Обхват по степени на образование-% -          основно -          средно -     висше	85 60 30	95 75 40	100 85 55
3. Натрупано образование на населението от    15 до 64 години – години на човек	8.4	10.0	11.5
4. Разходи за научни изследвания-% от БВП	0.5	1.4	2.5

Пояснения: Данните за 2000 г. са от национални източници, а също и от /124/-93, /178/-63, /182/-34, /277/-27, /291/-151. Прогнозите са на автора.

 

 

4.2.2.5. Повишаване на компютърната и интернетната грамотност

Успешното развитие на българското общество и на икономиката през следващите години и десетилетия не е възможно без основаването й на знанията и новите техники и технологии, между които ИКТ. Така ще се осигурява по-интензивен растеж и по-висока конкурентоспособност, повече работни места, по-чиста околна среда и в крайна сметка - по-добро качество на живота. Всичко това, обаче предполага висока компютърна грамотност. Традиционната грамотност по четене и писане, а също и ползването на чужди езици вече не е достатъчна. Тя трябва да бъде допълнена с компютърна и интернетна грамотност или както все по-широко се нарича - дигитална грамотност.

Липсата на комплексна грамотност (четмо и писмо на роден език, ползване на чужди езици и дигитална грамотност) може да затрудни успешното икономическо и социално развитие на България. А наличието на пропаст в комплексната грамотност между възрастови и социални групи ще бъде в основата на  доходната и имуществената поляризация. Преодоляването на тази пропаст и повишението на комплексната грамотност ще създаде благоприятни условия за догонващо икономическо развитие и цялостна трансформация на обществото.

България изостава много от развитите страни по комплексна грамотност. Най-голямо е изоставането в чуждата езикова грамотност и особено в дигиталната грамотност. Голяма част от българските основни и средни училища нямат компютри, а тези които имат са предимно от стари поколения. Преобладаващата част от училищата нямат постоянни интернетни връзки, липсва системно обучение по ИКТ, не достигат квалифицираните преподаватели по тези дисциплини. В училищата на страните от ЕС-15 голямата част от основните училища и почти всички средни училища имат постоянни интернетни връзки (виж /124/-93).

Интернетните връзки на 1000 жители преди 3 години у нас са били 3.2, при 19.4 в Чехия, 18.3 в Естония, 13.6 в Унгария, 44 в ЕС-15 (виж /277/-27). Сега  числата за проникването на интернет остаряват с месеци. Към тази година интернетните връзки в България сигурно са увеличени неколкократно, но същото е станало и в другите страни и ние продължаваме да изоставаме. Изоставането може дори да нараства[31].

Цялостната компютъризация и всеобщият достъп до интернет са важни конкретни цели в развитието на българското общество. Едновременно с това те са ефикасно средство за догонващ растеж през следващите десетилетия. На икономическата политика в тази област ще се върнем в Глава Х.

Някои от най-важните направления на дейността по повишаване на компютърната и интернетната грамотност през следващите 20 години са показани в Таблица 4.6.:

Таблица 4.6.

Проникване на интернет

Показатели	2000	2010	2020
1.       Достъп до интернет - %: -          Домове -          Бизнес -          Централни държавни институции -          Интернетни връзки на 1000 жители - бр.	.. .. 100 10	40-50 60-70 усъвърш. 70-90	80 100 усъвърш. 300-400
2.       Електронна търговия - %: -          Бизнес с бизнес -          Бизнес с потребители	- -	20-25 10	60-70 50-60
3.       Интернетни връзки в училищата - %: -          Основни -          Средни -          Висши	2 10 100	50-60 100 усъвърш.	90 усъвърш. усъвърш.
4.       Мобилни комуникации - %	9	50-60	100

Пояснения: Данните за 2000 г. са от официални източници и по оценки на автора. Прогнозите са на автора

 

 

4.2.2.6. Смекчаване на демографската криза

Признаците за демографска рецесия в България се почувстваха преди 20-25 години. През последното десетилетие те се засилиха. Населението на България намаля с около 1 млн.човека през последните 13-14 години в резултат на все по-голям отрицателен естествен прираст и на емиграция. Намалява раждаемостта и расте смъртността. Влошава се възрастовата структура на населението и на работната сила. Цели региони се обезлюдяват.

Демографската криза ще продължи да се изостря през първото десетилетие на 21 век и още повече през второто, а може би и през следващите десетилетия. Пред такава криза са изправени и страните от ЕС. Тя вече обхваща и другите ЦИЕ страни[32]. Това усложнява работата по нейното смекчаване и прави невъзможно предотвратяването й поне в обозримото бъдеще от две десетилетия.

Сравнителният анализ  на хода на демографската криза между ЕС-15, от една страна и ЦИЕ, от друга показва, че процесът е почти паралелен по интензивност и острота. Според някои западни анализатори кризата в ЦИЕ се развива със закъснение от едно десетилетие от страните от ЕС-15. Това може да е вярно за някои страни от Западна Европа и някои ЦИЕ страни, но не за всички. Тя е най-остра в България, заедно с Унгария и някои прибалтийски страни. Демографската криза в България е по-остра в сравнение със Западна Европа. Остротата ще расте през следващите години и десетилетия.

Една от проявите на демографската криза е застаряването на населението. Неговите последствия вече се чувстват в намаление на вътрешното натрупване, повишаване на бремето върху бюджета и социално-осигурителната система, влошаване възрастовата структура на работната сила с всички негативни последствия. Ниската икономическа активност на работната сила, ниското трудово участие, ниската заетост и голямата безработица все още тушират част от последствията на демографската криза.

Това ще продължава до към 2015-2020 г., когато се очаква нормализиране на безработицата у нас. Тогава ще се почувстват още по-силно последствията на демографската криза. Наред с продължаващото изостряне на посочените до тук негативни ефекти, през второто десетилетие ще се появят и нови - недостиг на работна сила и влошаване на нейното качество. Тези процеси могат да се активизират през следващите десетилетия.

Негативните ефекти от стареенето на населението върху икономиката на България през следващите десетилетия сега не се поддават на измерване. Това, разбира се, важи и за другите страни. Преди няколко години бяха правени опити за такова измерване в ОИСР с помощта на макроикономически модел на динамичното общо равновесие. Според този анализ комулативният ефект до 2050 г. ще се изрази в намаление на жизненото равнище (измерено с брутен национален продукт на човек от населението и корегиран с промените в условията на търговията) в Япония - с 23%, в ЕС-15 - с 18% и в САЩ с 10% под нивото, което те биха постигнали при екстраполиране на сегашните тенденции в производителността с неизменна възрастова структура на населението (виж /159/-2).

Средната продължителност на живота е много важен демографски показател за качеството на живота. В ЦИЕ страни тя е между 65 и 68 години за мъжете (в България е 68.2 години през 2000 г.). Това е значително под нивото на ЕС-15, където средната продължителност е 75 години. За жените същите показатели в ЦИЕ са между 74 и 78 години (в България 75.3 години) - значително под нивото в ЕС-15, където тя е 81 година (виж /291/-161).

Продължителността на живота в ЕС нарасна през последните четири  десетилетия с 5 години за мъжете и със 6 години за жените. Този процес е далеч по-слабо изразен и дори противоречив в ЦИЕ страни, включително и в България[33]. До 2010 г. може да се очаква намаление на средната продължителност на живота в България в резултат на демографските процеси, тежките условия на живот и лошото здравно обслужване. През второто десетилетие е вероятно продължение на този процес и в най-добрия случай - леко стабилизиране. Повишение на средната продължителност на живота в България може да се очаква едва след 2020 г., ако бъдат взети оздравителни мерки. 

Държавата може да смекчи (не да отстрани) негативните последствия от демографската криза като помага на възрастните хора чрез осигуряване на пенсии, позволяващи достойно преживяване; грижи за здравето, от които те все повече се нуждаят; създаване  на условия за преквалификация и удължаване на престоя на пазара на труда за тези, които желаят (възрастовата група от 55-65-70 години) и много други начини. Ресурсите трябва да се набавят чрез бюджета и осигурителната система.

Не е  възможно да се направят оценки за необходимите допълнителни средства за повишаване на пенсиите, подобряване на здравното обслужване и други грижи за възрастните хора до към 2010 и 2020 година. За това може да се съди само в най-общи черти чрез сравнение с тенденциите в страните от ЕС-15 и особено в по-слабо развитите между тях - Гърция, Португалия и Испания.

Според публикации на Европейската комисия разходите на България за пенсии са малко над 8% от БВП и са между най-ниските в страните-кандидати. В Полша те са над 14%, в Словения около 13% от БВП.[34] Още по-добра представа за ниското ниво на пенсиите у нас дава техният среден месечен размер - 101 лв. на човек.

В страните от ЕС-15 разходите за пенсии варират между 9 и 15% от БВП, а средното е около 12.5%. Като се има предвид далеч по-големият обем на техния брутен продукт на човек от населението, размерът на средната пенсия в ЕС-15 превишава нашата около 15-17 пъти в номинално изражение и 5-6 пъти по паритетни курсове.

Само публичните пенсионни разходи в страните от ЕС-15 през 2000 г. са били средно 10.4% от брутния продукт. Предполага се, че към 2020 г. ще достигнат 11.5%. В Гърция те са били 12.6% в 2000 г. и се предполага, че ще достигнат 15.4% в 2020 г. (виж /158/-5).

Според оценки на Европейската комисия за следващите 50 години се предполага, че средните разходи за пенсии в сегашните страни-членки ще нараснат с около 3 процентни пункта от БВП, а разходите за здравни грижи (които много по-трудно се поддават на оценка и прогнозиране) ще нараснат с около 2 процентни пункта. Има обаче големи различия по страни. В Гърция повишението на разходите за пенсии се очаква да бъде с около 12 процентни пункта от БВП.[35]

В Европейската комисия са правени оценки на изменението в разходите за възрастните хора от 2000 до 2040 година. Разходите за пенсии, здравни грижи и други дълготрайни грижи за възрастните хора през 2000 г. варират между 10.1% от БВП (Великобритания) до 20.3% (Австрия) и 19.4% (Италия). В Гърция те са 17.4%, в Португалия 16.8% и в Испания 14.9% от БВП. Очакваното повишение до 2040 година варира силно по страни: в Гърция с 12.7 процентни пункта от БВП, в Холандия  с 8.9 процентни пункта, в Испания - с 8.1 процентни пункта, Финландия - със 7.5 процентни пункта (виж /257/-54).

Колкото и да са впечатляващи, тези увеличения на държавните разходи  във връзка със стареенето на населението едва ли са достатъчно надеждни. Много е вероятно те да бъдат превишени чувствително. Като застъпва подобна теза Игнацио Виско (главен икономист на ОИСР до средата на 2002 г.) дава данни за големи разминавания между прогнозирани и действителни разходи за пенсии в страните-членки. Средното превишение на действителните разходи спрямо прогнозираните е над 4 пъти. За някои страни то е още по-голямо (виж /159/-11). Като се има предвид, че разходите за здравеопазване и други дълготрайни грижи за възрастните хора са по-трудно предвидими от пенсиите можем да си представим какви изненади очакват европейските и други страни в резултат на стареенето на тяхното население.[36]

Още по-големи могат да бъдат изненадите в България поради липса на квалификация за тяхното предвиждане след 20-30 години и особено поради очертаващата се  острота на демографската криза и скромния икономически потенциал за справяне с нейните последствия.

Как ще нарастват разходите за пенсии, здравеопазване и други грижи за възрастните хора в България през следващите 20-30 години трудно може да се каже сега със задоволителна точност. Ако направените по-горе сравнения със страните от ЕС-15 предлагат някакви груби ориентири, може би динамиката на тези разходи у нас ще прилича на динамиката им в Гърция. Но и тук е трудно да се правят категорични оценки за сходствата и различията между двете съседни страни. Особено като се има предвид, че пенсионното дело и здравните грижи за възрастните хора в сегашна Гърция са по-добре развити и за тях се отделят много повече средства отколкото в сегашна България.

По наши груби оценки разходите за пенсии, здравеопазване и други грижи за възрастните хора ще нараснат с около 6.5-7.5 процентни пункта към БВП до 2020 година.

През последните 35-40 години на миналото столетие почти всички западноевропейски страни намалиха чувствително пенсионната възраст за мъже: Германия - с почти 5 години, Франция - с 5.3 години, Великобритания - с 3.5 години, Гърция - с 4.2 години, Португалия - с 3.9 години, Испания - с 6.5 години и т.н. (виж /172/-40). Същата беше тенденцията при жените (виж /159/-19). Такава тенденция имаше и в бившите социалистически страни, в т.ч. и в България.

През последните години у нас започна постепенно повишение на пенсионната възраст.  Макар и посрещнато с негодувание в обществото, това беше правилно решение. Тази тенденция трябва да продължава постепенно до към края на настоящото десетилетие, когато безработицата ще бъде намалена. Както вече подчертахме по-горе, политиката през второто десетилетие трябва да се промени поради новата обстановка на пазара на труда в резултат на нормалната безработица, повишената динамика на растежа и нарастващия демографски натиск.

Демографската криза е сложно явление, продукт на множество фактори. Няма обаче съмнение, че изострянето й в България през последните 14 години се дължи на икономическата и социалната криза и на оттеглянето на държавата от присъщи нейни функции за подпомагане на раждането, отглеждането и образованието на децата, на младите майки, на възрастните и болните стари хора. Оттеглянето на държавата от такива особено важни функции е погрешно. Още по-погрешно е то да се прави в разгара на демографска криза с очаквани тежки последствия, дори за съществуването на българския етнос и на българската държава в рамките на това столетие.

Демографската перспектива на България в рамките на това столетие е тревожна. Ако се запазят сегашните тенденции към средата на столетието населението на България ще намалее драматично до под 4 млн. души. Това е на нивото на 1900 година. Ще се промени съществено и етническата структура. Най-голяма етническа група ще бъдат ромите, следвани от турците и накрая – българите. Възрастовата структура на българите ще бъде най-неблагоприятна – висок дял на възрастното и нисък дял на младото население. Това ще ограничава допълнително неговата жизненост и интелектуалната му свежест. Ако не настъпи обрат в демографските процеси, до края на настоящото столетие България може да остане само като географско понятие, а българите – малцинство в своята родина, наред с многобройно българско население, разпръснато по света.

При всичките условности на тези прогнози могат да се очертаят следните очаквания по някои демографски и свързани с тях показатели (виж Таблица 4.7):

 

Таблица 4.7.

 

Очаквани изменения по някои демографски показатели

Показатели	2000	2010	2020
1. Население - млн.човека	7.93	7.3	6.5
2. Възрастова структура на населението-%: -          0-14 години -          15-64 години -          над 65 години	15.1 68.0 16.9	11.9 70.9 17.2	11.9 68.5 19.6
3. Раждаемост- %оо	9,0	намаление	стабилизация
4. Смъртност - %оо	14.1	повишение	повишение
5. Средна продължителност на живота-години	71.7	намаление	стабилизация
6. Относителен дял на пенсиите -%  от БВП	8.0	повишение	повишение
7. Средна месечна пенсия в съпост. цени  от 2000 г.: -          при 5% средногодишно повишение-лв. -          при 8% средногодишно повишение-лв. -          при 10% средногодишно повишение-лв. -          при 13% средногодишно повишение-лв.	100 100 100 100	155 216 260 340	280 480 670        1150
8.Средна месечна номинална пенсия – лева: -          при 14% средногодишно повишение -          при 17% средногодишно повишение -          при 19% средногодишно повишение -          при 22% средногодишно повишение	100 100 100 100	370 480 570 730	1370 2310 3240 5330

Пояснения: Населението на България в края на 2001 г. е по данни от преброяването. Останалите данни са за 2000 г. - от национални източници. Прогнозата за броя и възрастовата структура на населението е на учени от Центъра за изследване на населението при БАН. Останалите прогнози са на автора. При прогнозирането на средната месечна номинална пенсия към средногодишното й нарастване в реално изражение е добавена средногодишна инфлация от 9%.

 

 

4.2.2.7. Регионално развитие и местно самоуправление

Регионалното измерение е един от ключовите елементи на икономическото и социалното развитие. Ако регионалните характеристики на развитието на една страна са неблагоприятни в продължение на години едва ли може да се твърди, че нейното развитие е успешно. Независимо от темповете на растежа на брутния продукт, на заетостта и други икономически и социални параметри на макро ниво. На това основание бъдещото развитие на България трябва да се оценява и през призмата на регионалните му измерения.

Известно е, че междурегионалното сближаване в ЕС през последните десетилетия е противоречиво. На това вече се спряхме във втора глава.[37]

В ЕС-15 се оформя тройка, която включва Германия, Франция и Великобритания. Те имат само 1/7 от територията на ЕС-15 и 1/3 от населението, но произвеждат почти 1/2 от брутния продукт на Общността. Там повечето региони се развиват добре и междурегионалните различия намаляват (виж /179/-28).

В останалите страни и региони на ЕС-15 има противоречиво регионално развитие. Като правило, регионите от периферията на Общността все повече изостават от регионите в центъра. Така беше през последните десетилетия. Навярно така ще бъде и през следващите 20 години.

След разширението на ЕС до 25, а след това до 27 или 28 страни-членки междурегионалните различия ще нараснат. Като продължение на сегашната сравнително добре развита периферия на ЕС-15 ще се оформи нова - още по-изостанала  и със сложни перспективи за развитие. Тази нова периферия ще бъде още по-периферна. България ще принадлежи към нея в продължение на  десетилетия.

Центрове на интензивно развитие има във всяка ЦИЕ страна. В България това е София, следвана от втори ешелон: Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Благоевград, Плевен, Велико Търново, Русе, Враца с прилежащите им райони. Те ще запазят своята роля и през следващите десетилетия. До 20-30 години дори ще я увеличат  и ще се превърнат в главни двигатели на догонващото развитие на България.

На другия полюс са изостаналите региони: североизточен, северозападен, югоизточен, югозападен и Родопите[38]. Различията между тази група региони и първата не само, че не могат да се преодолеят, но навярно ще нарастват през следващите 30-40 години. По-реална задача е да се направи възможното за:

Първо, смекчаване на прекомерното нарастване на диференциацията, която ще доминира през следващите десетилетия, както вече посочихме в глава втора (т. 2.5.3). Форсираното догонващо развитие през следващите 2-3 десетилетия ще бъде съпроводено (в някаква степен - дори резултат) от по-бързо развитие на регионите от първа група (София и градовете от втори ешелон), които сега притежават по-благоприятни условия за стопанска дейност - инфраструктура, квалифицирана работна сила, близост до пазари и други улеснения. През този период регионите от втора група (останалите средни и малки градове и селата) ще изостават още повече.

Второ, да започне, макар и бавен процес на постепенно намаление на различията след 20-30 години.  Този процес ще трае десетилетия, без някога да доведе до пълно или почти пълно изравняване. Комбинацията от икономически, социални, институционални, екологични и други фактори на развитие не позволява пълно изравняване между регионите. Главното внимание на държавата трябва да бъде насочено към управление на регионалната диверсификация в икономически и социално оправдани и поносими граници.

Вътрешните регионални различия в България по производство, заетост, безработица, доходи, демографски и други характеристики са добре известни. По време на централното планиране беше постигнато смекчаване с помощта на административни средства. Отделен въпрос е дали то беше икономически и социално оправдано във всички случаи.То, обаче не можеше да продължава при пазарни условия. Проблемът не е толкова в увеличената вътрешна регионална диверсификация през последните 13-14 години, а в превръщането й в регионална поляризация - на единия полюс София и няколко големи града, а на другия - цялата останала България.

Този проблем не интересуваше правителствата, които управляваха през тези години. България се превърна в най-поляризираната страна както между ЦИЕ, така и в сравнение с другите страни-членки на ЕС-15, с икономическите и социалните измерения на своите региони. Това не е добра стартова позиция за присъединяване към ЕС и още по-малко за успешно догонващо развитие.

Ако към това добавим ниското общо ниво на развитие (измервано с брутен продукт на човек от населението) на България в сравнение със страните от ЕС-15  и ЦЕ страни, регионалните  стартови позиции на България стават още по-неблагоприятни. Ако регионалните различия са примерно ±50% при среден брутен продукт на човек от населението по текущи пазарни курсове около 24 хил. евро в "бедните" региони на ЕС ще имат по 12 хил. евро на човек. При брутен продукт на България по текущи пазарни курсове от около 1800 евро на човек в най-бедните региони ще имат едва по 900 евро на човек годишно. Дори ако приложим паритетните курсове в първия случай в "бедните" европейски региони ще се живее доста прилично за разлика от бедните български региони.[39]

Проблемите на изостаналите региони се влошават допълнително поради ограничената мобилност на населението. От една страна, ниската склонност към мобилност е черта на европейските народи, за разлика от САЩ. От друга страна, мобилността се затруднява поради трудностите при намиране на жилище с приемлив наем, нередовен и скъп транспорт, трудности с намиране работа на други членове на семейството, трудности с училищата (или детските градини) за децата и други подобни.

През последните години има много стотици български села до които не пътуват транспортни средства за пътници, за разлика от редовните транспортни връзки до преди 10-15 години. Това създава в хората чувство за изолация, отчужденост и психическа депресия, особено при нужда от медицинска помощ. Поддържането на нормални транспортни връзки би улеснило много хора в намиране на работа в съседни стопански центрове със завръщане вечер в селото. Това би допринесло за предотвратяване на по-нататъшното западане на много селища, в т. ч. и смекчаване обезлюдяването на някои региони.

Проблемите на изостаналите региони се изострят още повече от погрешния подход на властите към училищата. Водени от финансови критерии за целесъобразност, те закриват училищата в селата с по-малко деца. Липсата на училище принуждава родителите, които иначе не биха напуснали селището, да го направят заради образованието на своите деца на друго място. Това допринася за още по-голяма изолация, изоставане и дори обезлюдяване на регионите.

За даване шансове за развитие на такива изостанали региони и за предотвратяване на тяхното обезлюдяване училищата трябва да се запазват, дори при по-ниско съотношение между ученици и учители. Наред с изпълнение на традиционните си функции училищата могат да се превърнат във важна социално-икономическа и демографска котва. Има ценности, които са по-важни от тези, измервани с финансови показатели. Това обаче не се забелязва от българските правителства.

Такъв подход би повишил качеството на образованието на децата в тези райони, би ограничил тяхното обезлюдяване и би допринесъл за бъдещото им развитие. От тази гледна точка, дори ако се изхожда само от икономически критерии, дългосрочните ефекти от развитието на изостаналите райони ще превишават многократно текущите допълнителни разходи. Това, обаче изисква по-широк стратегически подход, какъвто българските правителства не прилагат и  вредят на дългосрочното развитие на България.

Успешно регионално развитие не е възможно без силно местно самоуправление. Местните органи на управление на селско, общинско и областно ниво трябва да се избират от населението и да се отчитат само пред него и пред закона. Всички най-важни услуги за населението - здравни, образователни, административни, транспорт, чистота и хигиена, опазване на личната и имуществената сигурност трябва да се управляват от местните органи. Отслабването на централната държавна администрация трябва да се компенсира с укрепване на местната администрация. В противен случай възниква управленски вакуум, който бързо се запълва от престъпността и сивата икономика.

Предоставянето на допълнителни отговорности предполага допълнителни финансови ресурси за местните органи на самоуправление. Това може да се постигне чрез бюджетна децентрализация: предоставяне повече права на местните органи по управление на местните данъци и такси; предоставяне на финансови ресурси от централния бюджет при недостиг от местни приходи; възможности да се стимулира местна стопанска дейност, да се сключват местни заеми, да се вземат решения за местно самооблагане при установени със закон демократични процедури; ефикасен контрол от държавните финансови органи и от местното население по законосъобразното и целесъобразно използване на ресурсите.[40]

Текущото състояние и дългосрочните тенденции в регионалното развитие и местното самоуправление са представени в Таблица 4.8.

Таблица 4.8.

 

Регионално развитие и местно самоуправление

Показатели	2000	2010	2020
1.       Междурегионални икономически,       образователни и други различия	големи	нарастват	нарастват
2.   Вътрешна регионална и        междурегионална мобилност	ниска	бавно нараства	нараства
3.   Обезлюдяване на региони	интензивно	нараства	нараства
4.   Местно самоуправление	слабо	бавно подобрение	подобрение
5.   Финансова децентрализация	слаба	нараства	нараства

Пояснения: Оценките са на автора.

 

 

4.2.2.8. Свободна миграция и трудова мобилност

Свободната миграция на хора, заедно със свободното движение на стоки, капитали и услуги, в рамките на една страна и между държавите е една от четирите фундаментални човешки свободи според основополагащия договор на Европейския съюз. Така е на теория и само до известна степен - на практика, особено за човешките миграционни потоци между държавите в Европа.

Хората по принцип са свободни да избират мястото си на живот, работа и пътуване, независимо от мястото на рождение. Това е далеч по-лесно да се декларира, отколкото да се направи. То е един от елементите на качеството на живота на съвременния човек и следва да бъде една от важните цели на стратегията за догонващо развитие.

Главните движещи сили на миграционните процеси са различията в доходите и качеството на живота между региони и държави. Все по-голямо влияние ще оказват потребностите на ЕС-15 от квалифицирана работна сила, между другото и поради демографските процеси в тези страни.[41]

Вътрешната миграция и трудовата мобилност в рамките на България са гарантирани със закон. Съществуват обаче много пречки за практическата им реализация, защото дадените със закон права не са гарантирани с икономически възможности за тяхното използване. За това вече стана дума по-горе. Създаването на подходящи условия за вътрешна миграция и трудова мобилност ще изисква много време и големи ресурси. Важна роля в тяхното осигуряване  ще трябва да играе държавата и местните власти.

Далеч по-сложна е реализацията на декларираните права за междудържавна мобилност. ЕС-15 ограничава трудовата имиграция поради опасения за дестабилизация на вътрешните им пазари на труда. Това ще продължава до 7 години и за новите членове на Общността. Съществуват и много други пречки за хората, които желаят да променят мястото си на живот и работа.[42]

Голям проблем за България и другите ЦИЕ страни сега и през следващите 15-20 и повече години е "изтичането на мозъци". Това ще ни лишава от най-образовани, млади и предприемчиви хора, които завършват образованието си тук, но ще търсят професионална реализация в чужбина. Образно казано, България и други ЦИЕ страни ще бъдат обект на интелектуално и биологично обезкръвяване с тежки икономически, социални, демографски и други последствия.

Проблемът е много сложен и не може да се характеризира само с черни или бели краски. Той е слабо третиран в западната литература. Доколкото понякога се засяга, то е главно от гледна точка на интересите на приемащите страни и има едностранчив характер (виж например /179/-67-68).

Докато разликите в доходите и в условията за професионална реализация между България и развитите страни са големи ще има отлив на млади и квалифицирани специалисти към чужбина. Този поток не може и не бива да се регулира с административни забранителни средства. Единственото здравословно и трайно решение е в ускореното икономическо и социално развитие на България, което ще изисква много време и големи ресурси. Когато условията за работа и живот у нас се подобрят нетният поток постепенно ще смени посоките си и в по-далечно бъдеще може да се постигне положителна нетна миграция към България. Примерът на Ирландия е показателен.[43] Докато стане това България, заедно с други ЦИЕ страни трябва да търси подходящи форми на компенсация от приемащите страни.[44]

Прогнозирането на външните миграционни потоци е много трудно, но все пак могат да се правят опити (виж Таблица 4.9.):

 

Таблица 4.9.

 

Миграционни потоци от и към България

Показатели	2000	до 2010	до 2020
1. Нетни миграционни потоци на български     граждани към други страни – човека/годишно	55000	увеличение	забавено увеличение
2. Брой на българите, които живеят и работят     в чужбина - човека	650000- 750000	увеличение	забавено увеличение
3.       Брой на чужденците, които живеят и работят в        България	..	увеличение	увеличение
4. Брой на българите, които се учат в чужбина - човека	17000	увеличение	увеличение

Пояснения: Данните за 2000 г. са от различни публикации, без да претендират за пълен обхват. Те не включват изцяло нелегалната миграция. Надеждни количествени прогнози за следващите 20 години не са възможни. Прогнозите на западни учени (виж например /344/-241-243) за бързо затихване на емиграцията от България и други ЦИЕ страни са твърде оптимистични и следва да се приемат предпазливо.

 

 

4.2.3. Социални цели

 

На някои социални цели на развитието се спряхме в 4.2.2. поради много тясната им връзка с икономическите цели на развитието. Това важи за заетостта, за достъпа до качествено образование, продължителността на живота, грижи за възрастните хора и за децата. Тук ще продължим с други цели, които имат по-силно изразен социален характер.

Ще очертаем някои от социалните цели на развитието, без които не може да се говори за подобряване качеството на живота на хората. Във втората част на изследването няма да се спираме (или ще го правим само частично) на конкретните методи и на ролята на социалната политика за постигане на тези социални цели.

 

4.2.3.1. Справедливо разпределение и относителна социална еднородност

Социалната справедливост е многовековна мечта на човечеството. То винаги се е стремяло към справедливост, но никога не я е постигало. Това не стана дори в условията на така наречения реален социализъм, макар че социалната справедливост е крайъгълен камък на социалистическата идея. И все пак, направени бяха значителни крачки в правилна посока, но с неправилни инструменти. Постигната беше повече справедливост от всички предшестващи обществени системи и много повече от сегашната ситуация и от това, което се очертава в обозримия хоризонт. Но и тогава управниците изкористиха този велик идеал в свой интерес чрез системата на привилегиите за управляващите.

И така, в резултат на недостатъчна последователност, ограниченият икономически потенциал, натрапената изтощителна надпревара във въоръжаването, прилагането на административно-командни методи на управление, пренебрегването на икономическата мотивация, селективните привилегии за управляващата каста, които отчуждиха от нея мнозинството от хората, социалистическият експеримент се провали.

Социалната справедливост е недостижима и защото тя не е достатъчно ясно дефинирана, а е конкретно историческо понятие. Всяка социална група има свои разбирания и свои критерии за социална справедливост. Едни са те за най-бедните и други за най-богатите.

Науката все пак може да помогне за изясняване на това понятие и за практическата му реализация. То може да стане в стратегията за догонващо социално-икономическо развитие, поставила си за цел трансформация на обществото през следващите десетилетия.

От икономическа гледна точка справедливо е това разпределение на новосъздадените блага при което всеки присвоява приблизително толкова, колкото е създал като частица от съвкупния работник чрез своя труд, капитал, научна, стопанска и друга предприемчивост. Критериите за социална справедливост се нарушават, когато една част от населението получава много повече от онова за чието създаване  е помогнала, за сметка на друга част, която получава много по-малко или почти нищо, въпреки своя принос в обществения възпроизводствен процес. В резултат на това една част от обществото в България (1-2%) става много богата, а преобладаващата част (65-70%) все по-бедна, а от тях 30-35% живеят в оскотяваща бедност. Такава е картината на днешна България.

Колкото и сложна съвкупност да е обществото с различни, често пъти взаимно изключващи се интереси, то също има своя оценка за справедливо и несправедливо. В обществото винаги е имало и ще има хора с екстремални възгледи и оценки, в т.ч. и по социалната справедливост. Въпреки това, добре информираните оценки на обществото като цяло почти винаги са верни или близки до обективната истина. Може да се каже, че разпределение на произвежданите блага, което категорично не се одобрява от обществото в продължение на години, по принцип е несправедливо. И обратно. Тези оценки, разбира се, еволюират във времето с промените в житейските реалности и в информираността на обществото.

Осъществяваният сега преход към пазарно стопанство в ЦИЕ по своята същност е възстановяване на капиталистическата обществена система в нейното съвременно съдържание.[45] В наше време може да преуспява само общество, което създава условия на своите членове да получават според заслугите си: по-трудолюбивият и знаещият създават повече блага и трябва да получават повече от некомпетентния и пасивния. Всяко нарушение на този фундаментален принцип потиска стимулите за труд, знания, умения, предприемчивост. А без тези качества всяко общество е осъдено на стагнация и фатален край. Това беше една от фундаменталните грешки на социализма като практика. И историята произнесе присъдата си над него.

Такава присъда няма да убегне и на сегашния български вариант на капиталистическо общество, основано на престъпно и полупрестъпно присвояване на създаденото в миналото богатство и на новопроизвежданите блага. Общество, основано на насилие, разрушение и грабеж, а не на съзидание. Общество, което ражда социална поляризация, а не умерено социално неравенство. Нещо повече, този уродлив български вариант на капитализма е рожба на социалната поляризация и несправедливостта.

Парадоксалното е, че при неговото раждане и възмъжаване през изминалото десетилетие акушираха активно добре известни международни финансови институции и западни съветници по двустранна линия. Те също споделят отговорността за създаването на този уродлив тип социално-икономическа система в България. Цялата човешка история показва, че такива общества нямат дълъг живот. Не е ясно, обаче ще понесе ли някой и някога отговорността за трагедията на милиони хора в България и други трансформиращи се икономики! Защото трансформацията беше необходима, но имаше и по-хуманни варианти за нейното осъществяване.

Една от добрите черти на сегашната трансформация на България и другите ЦИЕ страни е, че пристъпи към диференциация в разпределението на благата.Това неизбежно води към доходно и имуществено разслоение, което е необходимо за всяко преуспяващо съвременно пазарно стопанство. Такава трябва да бъде стратегията на България в разпределителните отношения през следващите десетилетия. Икономически и социално-оправданото разслоение, заедно с конкуренцията, допринасят за икономическия и социалния прогрес.

Една от големите грешки (меко казано) на българската трансформация е, че не намери мярата на разслоението. Прекомерната доходна и имуществена диференциация прерасна в социална поляризация. Тя, на свой ред, поражда бедност, изолация, напрежение, отчуждение, което, след съответно натрупване прераства в пасивна и активна съпротива срещу самата трансформация към пазарно стопанство и отчуждение спрямо всякакви обществени идеали. Такава  обществена среда е силно противопоказна за икономически и социален прогрес. Тя вреди както на бедните, така и на богатите страни. И най-вече на развитието на обществото[46].

В Европа се създава многополюсно общество с традиционните си разделения между богати и бедни, между център и периферия, между информирани и неинформирани, между компютърно грамотни и неграмотни, между работещи и безработни, между добре осигурени възрастни хора с високи пенсии и неосигурени и/или с ниски пенсии.

От тази гледна точка България и другите ЦИЕ страни са поставени в още по-неблагоприятна ситуация поне по две причини: Първо, нашите сегашни изходни позиции (например наличната база) са далеч по-неблагоприятни от тези на западноевропейските страни. Второ, остротата на тези различия у нас е много по-голяма, защото в Западна Европа има здравословно социално неравенство, а в България - нездравословна социална поляризация.

Бедните в България са в много по-мизерно положение от бедните в Западна Европа. Българската периферия е далеч по-периферна от тази в северозападна Гърция, южна Италия, източна Германия, Португалия, Испания, Северозападна Ирландия, северна Швеция и Финландия. Различията в комплексната грамотност са многократно по-големи. Мобилността (като отдушник на част от социалните и икономическите проблеми на хората) е далеч по-ограничена, дори и за тези, които желаят да бъдат мобилни.

Българската администрация е по-некомпетентна и ниско ефективна, а корупцията по всички нейни етажи - далеч по-голяма от европейската.  Развитието на инфраструктурата,  опазването на околната среда, здравеопазването, санитарно-хигиенните стандарти в България са далеч по-ниски от европейските, а възможностите ни за тяхната модернизация - по-ограничени, поради липса на капитали, знания, а много често – неосъзната потребност от такава модернизация.

Преодоляването на тази опасно голяма разнородност изисква преди всичко пълна мобилизация на националната енергия на българското общество. Държавата трябва да играе особено активна роля за постигане на такава мобилизация. Необходимо е също по-голямо разбиране на нашите проблеми от ръководителите на Европейската комисия и на страните-членки на ЕС, по-активна и експедитивна помощ за преодоляване на изоставането. Главната част от работата обаче трябва да свършим сами!

Известни са различни показатели за измерване на доходното неравенство. Най-популярен между тях е коефициентът Gini. Широко се използват и показателите за дела на получаваните доходи от най-бедните и най-богатите 10% (или 20%) от населението.

Коефициентът Gini  измерва различията между получаваните текущи доходи от избрана част от най-богатата и най-бедната прослойка на населението. Той не включва доходите от сенчестата икономика. От това пък следва, че действителните му стойности са по-високи от официално обявяваните, особено за страни като България с голям сенчест сектор. Той също не включва имуществените различия между най-бедните и най-богатите или ги отразява по косвен начин, доколкото наличието на капитал е условие за получаване на по-големи текущи доходи. Разбира се, ако бъдат декларирани от получателите.

Коефициентът Gini  в България е бил 0.23 през 1987-1990 г., 0.38 през 1993-1994 г. и 0.41 през 1996-1998 г.[47] Може да се предполага, че сега е още по-висок, особено ако се включат и доходите от сенчестата икономика.

Средният коефициент Gini  за ЦИЕ страни кандидати за ЕС  през 1996-1998 г. е бил 0.33. Най-висока е неговата стойност в Естония (0.37) и най-ниска в Чешката република и Унгария (0.25). Средният коефициент в страните от ОНД е 0.46. В Русия, Украйна и бившите централноазиатски републики е 0.47, а в Армения – 0.61.[48] Тези астрономически коефициенти са косвен измерител на мащабното престъпно присвояване, осъществявано в тези страни по време на пазарната трансформация.[49]

Още по-показателно за извращенията на трансформацията в България и други ЦИЕ страни, особено в разпределението на доходите, е сравнението с коефициентите Gini на страните от ЕС-15 и САЩ. В преобладаващата част от тези страни коефициентите варират между 0.22 и 0.34 с най-ниска доходна диференциация в Дания (0.22), Швеция и Финландия (0.23) и най-висока в Италия и САЩ (0.34).[50]

По-популярен показател е делът в разпределението на общия доход на най-бедните и най-богатите 10 (20 или 30) процента от населението. Тези показатели също потвърждават острото разслоение в разпределението на доходите у нас. През 2000 г. най-бедните 10% от населението са получавали 7.8 пъти по-малко на човек в домакинствата в сравнение  с най-богатите 10% от населението. Ако се имат предвид и доходите от сенчестия сектор разликите навярно са 10-12 пъти.

Този показател е по-точен, изчислен за разполагаем доход, но такива данни не се публикуват у нас. А когато се публикуват не са точни. Разполагаемият доход е получен от дохода от заплати и други възнаграждения, доход от самонаемане, от капитал и пазарни доходи, коригирани с трансферите и данъците.

Изчислени на базата на заплати и други сходни доходи, най-бедните 30% в Дания получават 6.7% от доходите, а най-богатите 30% - 54.6%. Изчислени на базата на разполагаем доход най-бедните 10% в Дания получават 17.6%, а най-богатите 10% - 44.2% от доходите. За Германия тези резултати са: на базата на заплати и сходни доходи съответно 7.5% и 57.8%, а на базата на разполагаем доход съответно 14.8% и 49.1%.  Както се вижда, ролята на трансферите и особено на подоходните данъци за туширане на големите доходни различия е много голяма. В повечето от развитите страни най-бедните 30% плащат между 5 и 10% от общите постъпления от подоходни данъци, а най-богатите 30% - между 55 и 75%.[51]

Доходната диференциация (поляризация) по косвен път се оценява и с помощта на показателя за относителен дял на населението, което живее под границата на бедността. В този случай много е важно колко точно е изчислена  границата, която е различна към даден момент в различни страни, а също и в различни времена в една и съща страна. В публикация на Европейската банка за развитие (с позоваване на източник от Световната банка) четем, че при граница на бедността 2.15 щатски долара на ден в България само 2.1% от работната сила живее под линията на бедността (виж /321/-107). На тази основа не могат да се правят обобщения на частта от населението, което живее под границата на бедността, понеже тук не се включват пенсионерите, безработните, учащите се, малките деца и други категории, които са два пъти повече от заетите лица. Въпреки това, посоченото число не звучи убедително за познавачи на българските социални реалности от първоизточника и не заслужава доверие.

Ако приемем 100 лв. месечен доход на човек като граница на голямата бедност ще се окаже, че у нас поне 35% от населението живее под тази граница. При граница от 200 лв. месечен доход на човек, който осигурява съвсем скромно преживяване, се оказва, че 65-70% от хората в България живеят бедно.

По оценки на специалисти от ОИСР при граница на бедността под 50% от медианата на разпределения доход в страните от тази организация, процентът на живеещите в бедност варира между 8 и 18%, а средната величина за Германия, Франция и Италия е около 10% от населението (виж /228/-62).

Характерът на разпределението на доходите и наличието или липсата на относителна социална еднородност в България до към 2020 г. могат да се опишат с някои количествени показатели (виж Таблица 4.10.):

Таблица 4.10.

Доходно разслоение

Показатели	2000	2010	2020
1. Gini коефициент	0.41	0.36	0.30
2.Годишни доходи на човек в домакинството на най-бедните и най-богатите 10% от населението: -най-бедни 10% от населението- лв/чов. годишно -най-богати 10% от населението- лв/чов. годишно	526 4091	бавно повиш. бързо повиш.	повишение повишение
3.       Дял на хората живеещи под границата на голяма       бедност - %	35	28	14

Пояснения: Данните за 2000 г. са от официални източници (т.2.), меродавни публикации (т.1.) и оценка на автора (т.3.). Приемаме за граница на бедността за 2000 г. разполагаем доход от 100 лв. на човек месечно. За 2010 и 2020 г. коригираме тази граница като приемаме 9% средногодишна инфлация и неизменно ниво на трансферите, данъците и другите задължителни плащания.

 

 

4.2.3.2. Достъп до качествени здравни услуги

Здравето на хората е една от най-важните цели в развитието на българското общество То е фундаментален фактор за икономическо и социално развитие.

Здравеопазването беше друга област, където централното планиране остави сравнително добро наследство за стандартите на слабо развита страна като нашата. Сега здравеопазването е в същата дълбока криза, както икономиката и цялото общество. Заболеваемостта е повишена, появиха се отново отстранени в миналото болести, особено влошени са здравните грижи за малките деца, учениците и възрастните хора.

Държавата се оттегли от своите отговорности за здравето на хората. Все по-голяма част от разходите за лечение в пари и натура се поемат от болните, въпреки че са здравно осигурени. Все повече се ограничава достъпът до здравни услуги. Тежки са и психическите ефекти от влошеното здравеопазване. Силно е смутена увереността на хората в здравословното им бъдеще. Това поражда допълнителна несигурност, напрежение и депресии.

Държавните разходи на България за здравеопазване са 4.0% от БВП, докато в ЕС са почти 7%, а в САЩ около 14% от брутния продукт (виж /168/-14).[52] В страните от ОИСР те са около 8% от брутния продукт (виж /168/-17).

Средната претеглена величина на разходите за здравеопазване в ЕС през 2000 г. е била 6.6% от БВП (виж /158/-10). Около 70-80% от разходите по здравеопазване в ЕС се финансират от държавата.[53]

България, заедно с Румъния има най-нисък дял бюджетни разходи за здравеопазване като процент от брутния продукт между ЦИЕ страни.[54]

Специалистите в тази област следва да разработят програма за извеждане на българското здравеопазване от тежкото положение. Може да се предполага, че подобна програма ще включва:

-         осигуряване достъп на всички български граждани до качествени здравни услуги, независимо от социалното им положение;

-         чувствително подобряване качеството на здравните услуги чрез превантивна медицина, модернизация на материалната база, осигуряване на необходимите лекарства, подобряване квалификацията, повишаване мотивацията на лекарите и останалия медицински персонал;

-         мерки за по-рационална организация на доболничното и болничното лечение, количеството и профила на болничните заведения, ефикасно използване на материалната база;

-         мерки за по-добро здравно обслужване на децата, майките и възрастните хора;

-         мерки за нормално функциониране на здравноосигурителната система и осигуряване на нейната финансова стабилност.

Това ще изисква големи финансови ресурси. От 4% в 2000 г., разходите за здравеопазване трябва да нараснат до 7.5-8.0% към 2010 г. и 9.5-10.0% от БВП към 2020 година. Като се има предвид, че едновременно ще расте и масата на брутния продукт на човек от населението, средствата за здравеопазване на човек в съпоставими цени трябва да нараснат 9-10 пъти за 20 години. Потребностите на здравеопазването обаче също ще растат по много причини: необходимост от модернизация на медицинската техника; използване на нови по-ефикасни (а поради това и по-скъпи) медикаменти, произвеждани по традиционни методи, а също от развитие на биотехнологиите; чувствително повишение на заплатите на лекарите и останалия медицински персонал; повишение на средната възраст и продължителността на живота на населението.

 

4.2.3.3. Социална защита на нуждаещите се

Със социалната защита се преследват три широки цели: смекчаване на последствията от бедността, защита на жизненото равнище и преразпределение на доходи в рамките на жизнения цикъл на хората. Системите за социална защита в ЕС-15 се приспособяват непрекъснато към променящите се условия на живот и труд, към новите семейни структури, към все по-острите демографски проблеми, и трябва да останат финансово стабилни.

Системите за социална защита са неделима част от Европейския социален модел. Социалната защита се основава на своеобразен социален договор между държавата и нейните граждани. Този договор е израз на фундаменталните ценности и разбирания за благоденствие и социална справедливост. Тези социални ценности са неделима част от нашето минало, настояще и бъдеще.

Социалната защита е фундаментална цел на всяко съвременно общество. Още повече в сложни времена на трансформация, каквито преживява България сега. Едновременно с това, социалната защита улеснява приспособяването на хората към променящите се условия на пазара на труда и допринася за стабилен икономически растеж и конкурентоспособност.

Пренасочването на ресурси за социална защита е едновременно икономически и политически проблем. Икономически, защото разпределя ограничена маса налични ресурси със сложни и трайни последствия. Политически, защото се свежда до мащабно преразпределение между поколения, между доходни групи и между полове.

 Смята се,  че системите за социална защита в страните от ЕС преследват четири главни цели[55]:

-         да осигурят стабилна и надеждна пенсионна система за улесняване старините на хората и за тези, които получават пенсии на други основания;

-         да осигурят качествено и стабилно здравеопазване;

-         да стимулират към труд и да осигуряват надежден доход за преживяване на най-нуждаещите се;

-         да подпомагат социалната интеграция.

Това се постига чрез заделяне на ресурси за здравеопазване, грижи за болните, помощи за майки и деца, особено с психически и физически недъзи, за хора с увреждания, за възрастни, помощи за пострадали при трудови злополуки и професионални заболявания, семейни помощи, помощи за безработни, помощи на бедни хора за жилище, отопление и осветление и други нужди, за социални пенсии, дълготрайни грижи за нуждаещи се и много други.

Страните от ЕС-15 изразходват за социална защита около 28% от брутния си продукт. Тези разходи варират по страни[56]:

-         разходи за възрастните хора: средно за ЕС около 45% от общите разходи за социална защита. Те варират от 64% от общите социални разходи в Италия до 25% в Ирландия;

-         разходи за здравеопазване, болни хора и хора с увреждания: средно за ЕС около 35%, като варират от 46% в Португалия до 30% в Гърция и Италия;

-         разходи за помощи на безработни и други подобни: средно за ЕС около 8%, като варират от 15% в Ирландия до 3% в Италия;

-         разходи за семейна политика, жилищни нужди, помощи за отопление помощи за най-бедните: средно за ЕС - около 12%, като варират от 19% в Дания до 3% в Испания.

Средно за ЕС-15 почти еднакви части от разходите за социална защита се финансират от държавата и работодателите (около 36-38% всеки); по-малка част - от осигурените (около 24%) и нищожна част - от други приходи (виж /179/-52).

Разходите за социална защита в ЕС-15 имат голямо значение за преразпределение на доходите. Според оценки на западни експерти ако нямаше такива трансфери почти 40% от домакинствата в ЕС-15 щяха да живеят в относителна бедност. Благодарение на трансферите те са сведени до 17-18%.[57] Разбира се, тук става дума за бедност по западноевропейски, а не по наши стандарти.

Над 50% от гражданите от ЕС-15 получават някакви трансфери за социална защита, без да се включват пенсиите. В Дания те са 75% от гражданите. По-голямата част от тези средства се насочват към най-нуждаещите се - около 20% от домакинствата в Общността. Това намалява хората, живеещи под границата на бедността от 26 на 18% (виж /172/-3-4, 39).

ЦИЕ страни заделят между 15 и 25% от брутния си продукт за социална политика. В ЦЕ страни този дял е по-висок в сравнение със страните от Югоизточна Европа (виж /182/-67).

Пазарната трансформация през последните 14 години доведе до чувствително намаление на социално-защитните функции на държавата и свързаните с това разходи. Те се дължат на рязкото спадане на стопанската активност и намалените приходи на бюджета, а също и на криминализация на икономиката,  която причини  допълнително намаление на бюджетните постъпления.

За това допринесе и философията на прилаганата у нас икономическа политика по принципа "или/или", т.е. "или растеж или социална справедливост". Привържениците на този принцип смятат, че обществото първо трябва да забогатее и едва тогава да води активна социална политика. Докато това стане държавата трябвало да концентрира усилията си главно върху създаване на условия за икономически растеж, а решаването на социалните проблеми следвало да почака.

Истината, обаче е далеч по-сложна. На всяко ниво на икономическо развитие на дадена страна (бедна, средна, богата) отговаря съответна социална политика. По-бедните страни могат да осъществяват по-ограничено преразпределение за социална защита, но все пак могат (и трябва) да го правят. Средноразвитите могат (и трябва) да осъществяват по-активно преразпределение в помощ на най-бедните, а най-развитите - още по-активно. Не е възможно бедните страни да чакат 20-30 и повече години, докато достигнат по-високо ниво на икономическо развитие, за да започнат да прилагат някаква социална политика. В самото общество ще настъпят такива разрушителни процеси, които ще пометат и управниците и тяхната икономическа политика, а в страната ще настъпи хаос. В такава обстановка не е възможен икономически растеж!

Опитът на ЦИЕ страни в процеса на пазарна трансформация потвърждава тази теза. Преразпределителните функции на държавата, целящи смекчаване на социалното неравенство, се превръщат във важен фактор на растежа. Това се потвърждава от заключенията на емпирични изследвания в развиващи се страни. Макар, че в най-развитите страни в Европа и Северна Америка през последните десетилетия теоретиците продължават дискусията на тема "Растеж или справедливост", липсата на социални реформи и активна социална политика в България и други ЦИЕ страни доведоха до повишение на обществените разходи и до негативни политически последствия. Страните с по-високо средно ниво на социални трансфери постигнаха по-добри резултати в ограничаване на социалното неравенство и поддържане на социалния мир, политическа стабилност, приобщаване на хората към пазарните реформи. Това, на свой ред, улеснява икономическия растеж.

Същото пролича от социално-икономическото развитие на западно-европейските страни след Втората световна война. Те постигнаха едновременно рекордно високи темпове на растеж и на социален прогрес. В условията на по-бързо развитие и внедряване на научно-технически, управленски и други новости, провеждането на такава политика е още по-полезно (виж /179/-53-54)[58].

Българските правителства не успяха да намерят мярата между растеж, социална политика и разпределение на благата. Растежът беше отрицателен почти през цялото десетилетие и през 2001 г. произведеният БВП беше едва 74% от нивото на 1989 г. - едно от най-ниските нива между ЦИЕ страни. В Полша той беше 128%, в Словения 118%, в Чешката република 108%, а средно за ЦЕ страни 110% спрямо предреформеното равнище (виж /330/-17).

Обедняването и социалната поляризация у нас са най-големи в сравнение с другите ЦИЕ страни. Както вече посочихме, България има най-висок Gini  коефициент. В същото време България е с едно от най-високите нива на криминализация на икономиката в ЦИЕ, ако изключим страните от ОНД. Оказва се, че има висока корелация между социална поляризация и криминализация, а те корелират обратно с икономическия растеж.

В тази неблагоприятна обстановка не е случайно, че България има едни от най-ниските разходи за социална защита между ЦИЕ страни. През 2000 г. те са били 16.7% от БВП (9.1% за пенсии, 2.9% за помощи и обезщетения, 4.0% за здравеопазване и 0.8% за други социални разходи).

В контекста на стратегията за догонващо развитие България трябва да направи преоценка на стратегията си за социална защита. Казано по-точно, да се изработи такава стратегия, понеже тя сега липсва и проблемите се решават поединично в зависимост от текущата им острота. Импровизациите не са подходящ метод за тази особено деликатна дейност. Без съвременна стратегия за социална защита не може да се разчита на успешна стратегия за догонващо икономическо развитие. И най-добре замислената стратегия за икономическо развитие ще остане неизпълнена без подходящ социален климат.

Финансово-икономическите контури на такава стратегия за социална защита могат да изглеждат така ( виж Таблица 4.11.):

 

Таблица 4.11.

 

Разходи за социална защита - в % от БВП

Показатели	2000	2010	2020
1. Пенсии и други грижи за възрастните хора	9.1	повишение	повишение
2. Здравеопазване	4.0	7.5-8.0	9.0-10.0
3. Помощи за безработни и активна политика     на пазара на труда	0.8	повишение	повишение
4. Помощи за жилище, отопление, семейна     политика и за най-бедните	2.9	повишение	повишение
Общо разходи за социална политика	16.7	повишение	повишение
5. Разходи за образование, квалификация и     преквалификация	3.8	6.5-7.5	8.0-9.0
6. Опазване на здравето чрез подобрения     в околната среда	..	повишение	повишение

Пояснения: Данните за 2000 г. са от официални източници, а прогнозите - на автора.

 

 

4.2.3.4. Защита на правата на потребителите

Защитата на правата, безопасността и здравето на потребителите е важна задача на съвременната държава. Това се постига с приемане и ефикасно прилагане на законодателство за безопасност на използваните от потребителите  хранителни и нехранителни стоки, на здравните, финансовите, транспортните и други услуги, спазване на санитарно-хигиенни, фито-санитарни и екологични стандарти.

Колко назад е България в това отношение показват някои факти по състоянието на българските мандри и други млекопреработващи предприятия, на кланниците и месопреработващите предприятия. Инспекциите на такива предприятия от специалисти на Европейската комисия показват, че само няколко месо- и млекопреработващи предприятия са получили разрешение да изнасят продукти в страните от ЕС. Главната причина са неприемливите санитарно-хигиенни условия и ниското качество на произвежданите продукти. Не повече от 1-2% от тези предприятия отговарят на стандартите на ЕС. Останалите не могат да изнасят там.

Те обаче продължават да работят, продукцията им се продава на българския пазар и се консумира от българските граждани. Не е трудно да се оценят последствията за здравето на потребителите.

Българските власти трябва да вземат мерки за недопускане на некачествени хранителни и други продукти, внасяни от различни страни, главно извън ЕС-15. Досега това не се прави задоволително. Корупцията сред гранично-охранителните и митническите власти изострят проблема допълнително.

 

4.2.3.5. Социално приобщаване

Продължителната безработица, мизерно ниските доходи, липсата на достъп до образование и здравни услуги, лошите транспортни и административни услуги и други подобни депресивни за хората ситуации ги карат да се чувстват отхвърлени от обществото. Казано накратко - социално изолирани. Тези хора отвръщат с безразличие, отчуждение от всичко около себе си, от всякакви колективни, обществени, национални ценности и идеали. Забравени и изоставени от държавата, обществото и местните общности те също забравят за тях.

Пасивното отчуждение след време прераства в активно. Тези хора свързват своята бедност и заобикалящата ги корупция и престъпност с пазарните реформи. Те стават врагове на реформите, на демокрацията, на интеграцията в ЕС. Обществените ценности и идеали, дори съдбата на държавата се превръщат в абстракция за социално отхвърлените хора. Много от тях по принуда са превърнали в своя професия – източник на препитание - ровенето в кофите за отпадъци и дребните кражби.

Кризата на социалното отчуждение става още по-остра, когато обхване голяма част от населението, цели региони, големи етнически общности като ромите и продължава с години без перспектива за позитивен изход. При липса на работа и доходи, порядъчни по рождение и възпитание хора, лишени от законни методи за получаване на доходи, престават да уважават законите, прибягват до насилие и кражби, за да нахранят семействата си. Много деца по своя инициатива или по внушение на родителите си стават просяци, крадци, все по-често прибягват до наркотици. Това е бъдещият контингент на българските и чуждестранните затвори.

Нищо добро не чака България ако властите и обществото останат пасивни наблюдатели на тази човешка трагедия. Особено ако тя обхване още повече хора и придобие още по-остри форми. Не става дума, че държавата трябва да се грижи пряко за прехраната на тези хора. Тя трябва само да създаде условия те да си заработват прехраната. Колкото по-висок е коефициентът Gini, по-голяма безработицата и бедността, толкова по-сериозни са посочените тук опасности, независимо от ниската инфлация, ниския бюджетен дефицит, стабилния валутен курс  и други макроикономически и финансови показатели.

Силовите и морализаторските форми на въздействие са безсперспективни за ограничаване на тази трагедия. Единственото трайно решение е в социалното приобщаване на тези хора чрез ефикасни мерки, които да ги  върнат към труд, училище, в курсове за квалификация, към техните семейства и приятелски общности.

По-пълната заетост в смислена трудова дейност, получаването на приличен доход, продължаването на образованието, достъпът до здравни услуги, предоставянето на пенсии на възрастните хора и други социални помощи на нуждаещите се, са мерките, които биха им позволили да живеят достойно при завръщането им към нормален живот. Съзидателният труд и получаваните срещу него доходи са най-ефикасното лекарство срещу социалната изолация.

За това може да помогне активната държавна политика на пазара на труда. То ще ги направи полезни за себе си, семействата и обществото, пълноценни, достойни хора. За същото могат да допринесат ефикасни мерки за подпомагане на най-изостаналите региони, включително чрез запазване на техните училища, дори с по-малко деца от административните нормативи. За това може да допринесе възстановяването на спокойствието, толерантността, доверието между гражданите и на гражданите към властите, държавните институции и законите. С други думи, възстановяването и развитието на "социалния капитал".

Държавата, обществото, местните общности, неправителствените организации могат да помогнат за намиране на жилища за някои крайно нуждаещи се, за обхващане на всички деца в училищата и други детски заведения. Необходима е помощ за хората с увреждания. Ефикасно средство срещу социалната изолация може да бъде привличането на гражданите в обсъждане и решаване на важни проблеми, които ги засягат пряко по местоживеене и по месторабота[59].

Без приобщаването на тези стотици хиляди отблъснати хора България няма шансове за догонващо развитие! В средно- и дългосрочна перспектива отчуждението на големи маси хора крие опасност за икономиката, за социалния мир, за политическата стабилност, за демокрацията. Всичко това ще струва на България много повече, измерено в пари и още повече ако се добавят другите ценностни измерения. То оправдава дори значителни разходи сега за приобщаване на тези хора. По оценки на западни експерти 15-те страни от ЕС  изразходват между 3 и 6% от БВП за предотвратяване или поне смекчаване на социалната изолация (виж /174/-24). Няма данни за такива разходи у нас. Може би, защото държавата почти не полага грижи за стотиците хиляди попаднали в социална изолация!

Полезна роля в социалното приобщаване могат да играят социалните партньори и неправителствените организации[60].

 

4.2.3.6. Създаване на здравословна трудова среда, високо качество на работата и гъвкав професионален живот

Здравословната трудова среда и високото качество на работното място и досега са били в центъра на вниманието на специалистите.Това е важно условие за по-висока заетост и производителност на труда, мотивация за труд и удовлетвореност от извършваната работа. Последното е особено важно както за постигане на по-висока производителност на труда, така и за повишена заинтересованост на работещите да се самоусъвършенстват и намират удовлетворение в професията. Това съчетаване поражда значителен взаимноподсилващ се ефект от съвпадения на интересите на работника и на работодателя[61].

Липсата на  такова съвпадение вреди и на двете страни. Всички изследвания показват, че по-високото качество на работните места води до по-висока производителност на труда, по-висока заетост, по-малко текучество, по-ниска безработица, по-голям стремеж към повишение на квалификацията, по-малко конфликти между работника и работодателя[62].

Здравословната работна среда и качеството на трудовия живот на хората стават обект на все по-голямо внимание в развитите страни. Това е особено важно за България и другите ЦИЕ страни поради лошото качество на работната среда и на трудовия живот. Темпото на работа нараства, не се обръща внимание на дизайна на работните места, повишава се интензивността и напрежението в работата. Всичко това се отразява на здравето на работниците, а често пъти има и фатални последствия.

В България има стотици хиляди случаи, когато работодателите наемат персонал без писан трудов договор и без социални осигуровки. Много често работещите са подложени на произвол, а в някои случаи биват третирани като крепостни селяни. Собствениците не винаги допускат служители от Държавната инспекция по труда в своите предприятия, нито изпълняват техните предписания. Дори заплашват инспекторите с репресии. Вина за това носи и държавата, която не изпълнява присъщите си функции в тази толкова важна дейност.

Все по-голямо значение придобива взаимодействието между работата и семейството. Най-добре и за двете страни (работодател и работник) е когато има  нормално съчетание между семейство и трудова кариера. За постигането на такава комбинация са необходими мерки за подобряване грижите за децата и за възрастните хора. Не само за да се осигури доброто възпитание на децата и достоен живот на възрастните хора, но и да се създадат възможности за повече майки и други членове на семействата да упражняват своята професия ако желаят. В тази област в страните от ЕС вече се предприемат и други институционални и културни мерки. Целта е да се постигне по-добър баланс между нуждите на семейството и пазара на труда. Това ще изисква институционална и финансова подкрепа от държавата.

През следващите години и десетилетия все повече хора ще променят своята месторабота - от промишлеността и селското стопанство към информационни, образователни, здравни, научни, бизнес и други услуги. Това ще променя характера на работната сила, цялостния тип на работа и поведение, потребностите от квалификация и преквалификация, характера на трудовите навици, трудовата дисциплина, дори ценностната система на хората. То ще изисква по-образовано, по-мобилно и по-индивидуализирано общество.

Промените в структурата на икономиката ще повишават безработицата сред по-възрастните работници с традиционни професии и квалификация. Ще се ограничава делът на пожизнените професии и на работата на пълен работен ден. Ще нараства ролята на квалификацията, преквалификацията и трудовото поведение на работниците за сметка на физическия капитал. Това ще предизвиква по-голяма географска мобилност вътре в държавите и между тях.

Ще расте делът на работещите на краткосрочни и на фиксирани трудови договори. Едновременно с това ще нараства делът на хората, работещи на непълно работно време, а също и на тези с повече от една работа, изпълнявана едновременно при различни работодатели. По тази причина ще расте текучеството и преходната безработица, но изострящата се демографска криза ще тушира този процес. Ще се повишава заетостта на жените, предимно с непълно работно време. Ще расте и делът на самонаеманите, вкл. и смяната на работа от наемен работник към самонаемен и обратно.

Все повече хора ще имат "портфейл" от трудови кариери. Ще расте делът на работниците с гъвкави трудови договори. Работниците все по-често ще сменят работните си места и работодателите, ще имат повече трудови "епизоди" през работния си живот. Тези промени ще изискват от работниците по-голяма географска мобилност и психологическа гъвкавост. Те ще трябва да притежават по-широка квалификация с няколко специалности в своята професионална област и готовност по-често (отколкото досега) да ги сменят и да усвояват нови специалности. Това ще предявява нови изисквания към образователната система, към психическата и трудовата гъвкавост на хората. То ще бъде много по-различно от доминиращата сега рутина и стабилност, предлагана от традиционните методи на наемане.

Ще нараства делът на хората, които работят от дома си. Наемният персонал, консултантите и самонаетите все повече  ще вършат работата си "on line". Това ще внесе още повече разнообразие в характера на извършваната работа и предявяваните изисквания за квалификация и гъвкавост. И то ще се случва по няколко пъти ежеседмично, а не само в рамките на месеца или годината.

Ще се ускорят промените в типа и вида на извършваните работи. Ще има все повече нестандартно работно време, понеже работодателите ще трябва да реагират на глобалната конкуренция и да използват по-ефикасно основния си капитал. Ще има все повече видове работно време с тенденция към 24 часово работно място, което се налага и става възможно с разширяване на стопанските взаимоотношения в глобален мащаб "on line". Тези промени ще увеличават потребителското търсене в рамките на 24 часовия работен ден и 7-дневната седмица. Производителите трябва да бъдат готови за това ново потребителско поведение ако искат да оцелеят в глобалната конференция. За много хора все повече ще се размива границата между "деня" за работа и "нощта" за спане. Това може да има последствия и за тяхното здраве.

Младите хора ще прекарват повече години в образователната система и по-късно ще излизат на трудовия пазар. От професионална и чисто лична гледна точка може да има тенденция към по-ранно пенсиониране, съчетано с епизодично изпълнение на професионални функции при непълно работно време. При изостряща се демографска криза това едва ли ще бъде така очевидно. По-скоро е вероятно обратното - по-късно пенсиониране с по-гъвкав и плавен преход от дългогодишен трудов живот и все по-продължителен  живот в работа и почивка. Това ще стане възможно при нарастващата продължителност на живота.[63]

На фона на сегашната тягостна обстановка в България тези перспективи към здравословна трудова среда, висококачествено работно място и гъвкав професионален живот може да изглеждат утопични. В днешния тежък ден на България наистина е така. Но тежките дни на България все някога ще започнат да стават по-малко тежки.Тенденциите в развитите европейски страни са такива и като бъдещ член на ЕС България не може да стои встрани от тях. В противен случай утопични ще останат намеренията за догонващо развитие и трансформация на обществото.

 

4.2.3.7. Осъзнаване на трансформацията в семейството

През последните десетилетия в страните от ЕС протичат интензивни трансформационни процеси в семейството и домакинството, които могат да се обобщят с една фраза - индивидуализация на европейското общество. Намалява размерът на домакинството и на семейството.  Расте броят на семейните двойки без деца и с едно дете. Расте делът на семействата с един родител.

 Тези промени се дължат на няколко фактора: ниско ниво на плодовитост на жените, първата женитба и първото раждане стават все още на сравнително млада възраст, образованието на децата продължава по-дълго. Това удължава престоя на децата в семейството на родителите и повишава финансовото им натоварване в прехода между детско-юношеска и зряла възраст.

Едновременно с това, намалява делът на официалните бракове между мъже и жени и расте делът на неинституционализираните съжителства между мъже и жени. Те траят по-кратко от браковете. Това увеличава броя на съжителствата, които един човек има през живота си. Едновременно нарастват разводите и расте броят на браковете, които човек има през живота си. Тези процеси се отразяват върху броя на децата, тяхното отглеждане, възпитание и образование, регламентирането на техните имуществени права, на положението им в обществото.

Семейството в Западна Европа все повече се отдалечава от традиционната му  форма. Засилва се тенденцията към семейни структури и социални модели от междинен тип - нещо средно между средиземноморския и континенталния модел на общество и отдалечаването му от скандинавския модел. Чувството за лична и емоционална сигурност става все по-крехко, а животът в семейството все по-кратък, фрагментарен, дори хаотичен, оценяван с  традиционните критерии от миналото[64].

Тази привидна, на пръв поглед, дестабилизация на семейството в развитите страни е продукт на много фактори. Тя е едновременно резултат от досегашното му развитие и условие за по-нататъшно развитие. Дали общата оценка за тези процеси е положителна или отрицателна предстои да се види през следващите десетилетия. Това, което може да се каже сега е, че западноевропейските страни по-лесно ще се справят с последствията (ако се окаже, че те са негативни) върху социално-икономическото им развитие и по-ефикасно ще се възползват от благоприятните резултати. Това ще се дължи на мощния икономически, социален и институционален потенциал и по-голямата стабилност в техните общества, дължащи се между другото  и на тяхната гъвкавост и по-голяма адаптивност.

По-сложна е ситуацията в България. От една страна, подобни процеси вече протичат и у нас. Те започнаха тук по-късно и може би протичат засега по-бавно, но е сигурно, че подобни промени ще настъпят у нас - в същия или в модифициран вид. По това не може да има съмнение, тъй като България ще бъде член на Общността и ще се развива по същите най-общи писани и неписани правила. От друга страна, българското общество като цяло и икономиката в частност са по-слабо подготвени и по-малко устойчиви да посрещнат предизвикателствата на тези процеси, да ги овладеят и управляват в добрия смисъл на думата, да реагират на позитивните и негативните последствия.[65]

Трудно е сега да се каже дали тази трансформация на семейството и на домакинството в България ще съдейства за догонващото развитие на обществото. Може би – не, ако догонващото развитие се измерва само с прираста на БВП. Може би – да, ако то се измерва с показателите за устойчиво развитие. Би могло, обаче да се каже с голяма доза увереност, че след като европейските тенденции са такива нещо подобно ще се случи и в България през следващите десетилетия. Добре би било ако тези процеси в семейството и домакинството се осъзнават и разбират и се направят съответни изводи за икономическата и социалната политика. Ще бъде контрапродуктивно ако властите се опитат да се противопоставят на процесите и да ги управляват в традиционни рамки.

Евентуални опити да се контролират и ограничават тези процеси сигурно ще затрудняват догонващата трансформация на българското общество. Предоставянето на добре информиран избор на хората е по-вероятно да улеснява догонващото развитие, особено ако държавата изработи своя конструктивна политика по тази проблематика. Тази политика трябва да държи сметка за желанията на хората, промените в тяхната ценностна система и процесите в другите страни от ЕС. Тя трябва да бъде подпомагаща, а не възпираща.

 

4.2.3.8. Осъзнаване и подготовка за промените в стила на живот

Започналите вече промени в стила на живот в страните от ЕС-15 се дължат до голяма степен на промените в принципите на производството - преходът от  Тейлоризъм  към гъвкава специализация, основана на най-новите техники и технологии. Свързаните с това промени в организацията на производството, организацията на работните места, новите изисквания за образование и квалификация,  новите отношения между социалните партньори, новото преразпределение на функциите между държавата и институциите на гражданското общество оказват влияние върху живота на отделните хора и техните семейства.

В същата посока ще влияят демографските промени в Европа, подсилени от разширяването на ЕС на Изток. Това ще ускори тенденцията към  разнообразяване стила на живот и дори на взаимоотношенията между отделните хора. Ще протичат едновременно процеси на сближаване и раздалечаване, както вътре в страните, така и между тях.

Наред с посочените обстоятелства, върху тези процеси ще влияят социално-демографски и културни фактори. Те, на свой ред, ще влияят върху използването на научно-техническите постижения и ще тласкат към още по-активни новаторски търсения, които пък ще създават нови стилове на работа и живот. Много подробности за тези промени не са ясни и са трудно предвидими, но почти е сигурно, че бъдещият стил на живот на хората ще се характеризира с по-голяма мобилност в работата и извън нея, по-голямо разнообразие в семействата, в регионалните и професионалните общности, в личния живот на хората, в междучовешките отношения[66].

Разпределението и използването на времето и на разполагаемите доходи ще се променя съществено. Ще се отделя повече време за почивка, пътувания и свързаните с това разходи. Трудовата дейност все по-често ще се прекъсва за почивка, развлечения, пътувания. Преходът от активна трудова дейност към пенсиониране ще бъде постепенен и на по-късна възраст в контекста на по-голяма продължителност на живота.Това ще важи за по-богатите. По-бедните /ако не се вземат превантивни мерки/ ще останат в зоната на социална изолация и дори още по-голяма социална поляризация (виж /170/-17).

В контекста на променящия се стил на живот ще се променя стилът на потребление и свързаното с това разпределение на разходите в семейните бюджети.

Промените в характера на семейството и домакинството, заедно с нарастващото разнообразие в личните и социалните отношения ще променят социално-икономическия статут на хората и традиционните категории за търсене и потребление. За различните групи хора ще има пазарно предлагане според личния стил на живот и свързаните с него желания. Това ще води  до съществени промени в структурата на бюджета на бъдещите домакинства.

Наличните данни за ЕС-15 вече очертават тенденции за които стана дума по-горе в т. 4.2.2.3.[67] Тези тенденции навярно ще се проявят още по-категорично през следващите десетилетия. Делът на разходите за храна, напитки, облекло и обувки ще продължава да пада. Делът на разходите за придобиване, обзавеждане и поддържане на жилище ще расте както поради поскъпване на земята, жилищата и услугите, така и в резултат на раздробяване на семействата. Жилищата за семейство от 1 и 2 човека ще струват повече, отколкото за семейство от 4-5 човека, а разходите за обзавеждане, поддържане, отопление на едно семейство ще растат. Заедно със застаряването на населението, новите технологии за производство на все по-ефикасни лекарства ще увеличават разходите за здравеопазване. Ще растат и транспортните разходи поради увеличените пътувания на хората, особено за почивка и развлечения.

Новият стил на живот, характерен с висока мобилност, ще се отрази и върху използването на мобилните телефони. Това вече личи от експоненциалното нарастване на техния брой през последните десет години[68]. Тази тенденция ще бъде още по-очевидна през следващите десетилетия.

Очертаните тенденции в стила на живот вече се проявяват в страните от ЕС-15 и ще се засилят през следващите години. Те почват да се чувстват и у нас. Силата на тяхното проявление ще нараства бързо през следващите десетилетия.

Първото различие от Западна Европа ще бъде в това, че проявлението на тези тенденции през настоящото десетилетие ще е по-слабо и постепенно ще се ускорява през второто и най-вече през третото и следващите десетилетия. Както по характера  на производствената система, така и по стила на живот България ще се движи в същата посока, но със закъснение от няколко десетилетия. Това разстояние във времето постепенно ще намалява.

Второто различие ще бъде по-силно изразената социална поляризация в стила на живота у нас. Тя е резултат на икономическите причини за които вече стана дума по-горе, особено в разпределението на доходите /виж т. 4.2.2.3/.  В зависимост от политиката на бъдещите български правителства през второто и особено през третото и следващите десетилетия може да се прояви тенденция към смекчаване на полярността в стила на живот. Трудно е да се твърди категорично сега,  но като имаме предвид, че България трябва да провежда съгласувана икономическа и социална политика като бъдещ член на ЕС и у нас би следвало да се проявят сегашните (и бъдещите) европейски тенденции на умерено социално разслоение в доходите и в стила на живот.

 

 

4.2.4.Опазване и подобряване на околната среда

 

Като логично продължение на анализа в т. 4.2.1. - 4.2.3. тук ще очертаем някои цели по опазването и подобряването на околната среда, които имат пряка връзка с икономиката. Взети заедно, целите изброени в т. 4.2.1.-4.2.4. конкретизират главните измерения на догонващото устойчиво развитие на България през следващите десетилетия. От това, обаче не следва да се прави извод, че изследваме устойчивото развитие в цялост.

Проблематиката за околната среда е много по-широка и е извън обхвата на настоящото изследване. Засегнатите тук икономико-екологични проблеми са само малка част от комплексната и сложна проблематика на опазването на околната среда, а от там и на устойчивото развитие.

Както вече посочихме по-горе, във втората част на изследването ще покажем как могат да се постигнат конкретните икономически цели на догонващото развитие със средствата на икономическата политика. Разработка от този род за постигане на конкретните цели по опазване и подобряване на околната среда е много необходима на България, но тя може да бъде направена само от специалисти с такъв профил. То е също извън нашите компетенции. Въпреки това, във втората част ще предложим някои идеи, без претенции за всеобхватност и изчерпателност.

Както подчертахме в т. 4.2.1., икономическият растеж, дори взет заедно с другите по-конкретни икономически цели, не е синоним на понятието качество на живота. Той не става такъв с прибавянето на социалните цели на развитието (посочени в т. 4.2.3.), ако се пропускат екологичните аспекти.

Това е толкова по-необходимо, като се има предвид, че деградацията на околната среда у нас и в Европа е достигнала мащаби, които застрашават бъдещето ни. Привидното облекчение на натиска върху природната среда у нас през последните десетина години се дължи главно на намалената стопанска активност, особено в някои от най-големите замърсители, а не на ефикасна екологична политика. С очакваното повишение на стопанската активност през следващите години и десетилетия, макар и с по-рационална секторна, отраслова и продуктова структура и по-модерни технологии, екологичният натиск ще нарасне отново. За това ще допринася и масираният внос на автомобили втора употреба.

При анализа и прогнозирането на промените в екологичната среда ключово значение има понятието "екологична ефективност". Тя измерва производителността на използваните ресурси или емисията на замърсители общо за икономиката и по отрасли. Екологичната ефективност е отношение между произведена продукция и екологично натоварване. Тя може да се изчисли като отношение между произведената добавена стойност и физическия обем на използваните ресурси или количеството емитирани замърсители.

Екологичната ефективност измерва дистанцията между икономическия растеж и екологичното въздействие. За продължителен период от време растежът на продукцията е обикновено положителен. Въздействието на емисиите от замърсители ще зависи от екологичната ефективност. Ако растежът изпреварва повишението на екологичната ефективност емисиите ще растат, но по-бавно от растежа на продукцията и ще  има относително разкъсване на функционалната връзка между продукция и замърсяване. Ако екологичната ефективност изпреварва растежа на производството ще има абсолютно разкъсване на тази връзка[69].

През последното десетилетие в ЕС се отделя все по-голямо внимание на опазването на околната среда. Това, което се прави там сега ще трябва да се прави и у нас през следващите години и десетилетия[70].

ЦИЕ страни също отделят нарастващо внимание на опазването на околната среда.[71]

Връзките между икономическите и социалните измерения на развитието са сравнително добре изследвани в теорията и проверени в стопанската практика. Същото не може да се каже за връзките между икономическите и екологичните измерения на развитието и механизмите на тяхното взаимодействие. Но това също е извън рамките на нашето изследване. Тук анализираме само малка част от тези аспекти, като засягаме характера на връзките между икономически растеж и някои екологични показатели.

 

4.2.4.1. Растеж на БВП, използвани суровини, енергия, вода, транспорт и освободени вредни емисии

Икономическият растеж е възможен само при наличие на природна среда. От икономическа гледна точка екологичните  ресурси са производствен фактор. Взаимодействието между икономическия растеж и природната среда е в основата на устойчивото развитие. Икономическият растеж подобрява живота на хората само при едновременно постигане на конкретни икономически, социални и екологични цели. В наше време все повече се осъзнава, че поддържането на нормално функциониращи екосистеми, които подпомагат икономическото и социалното развитие, има решаващо значение за трайното развитие. Още по-голяма е необходимостта от такива екосистеми за нуждите на догонващото развитие. Деградацията на екосистемите прави развитието невъзможно, а догонващото развитие - немислимо!

Догонващото развитие на България, наред с всичко друго, предполага ускорен растеж на брутния продукт. Ако се запазят тенденциите през последните десетилетия растежът на БВП ще изисква повече суровини, енергия, вода, по-големи транспортни потоци и ще води до отделянето на повече вредни отпадъци. Ако се запазят същите разходи на материали, енергия, вода, транспортни услуги и вредни емисии на единица брутен продукт това би означавало увеличение на разходите, на транспортните потоци и на вредните емисии до непоносими за българската икономика мащаби. То ще доведе до непоправими увреждания на околната среда. Ако същото се прави и в другите страни би причинило суровинна, енергийна, водна, инфраструктурна и екологична катастрофа в Европа и света.

Предотвратяването на тези негативни икономически последствия и на деградацията на околната среда налага вземането на мерки за разкъсване на функционалната връзка между растежа на брутния продукт, от една страна и увеличението на използваните суровини, енергия, вода, транспортни услуги и изпусканите вредни емисии, от друга.

Мерките за облекчаване на екологичния натиск могат да бъдат в няколко направления:

Първо. Ограничаване разхода на суровини, енергоносители и вода за единица брутен продукт чрез по-модерни технологии и производствени структури. Така ще се стигне до състоянието, описано с Екологичната крива на Кузнец[72]. Това би  удължило сроковете за използване на наличните невъзпроизводими суровинно-енергийни ресурси и би намалило чувствително вредните емисии на единица брутен продукт.

Особено застрашително расте замърсяването на водите и намалява тяхното възпроизвеждане. Те намаляват поради промени в глобалния климат и нерационално поведение на хората при използването им. Главни тенденции в намалението на екологичния натиск от използването на енергията ще бъдат: по-икономични методи на производство и конверсия на енергия, трансформация на ТЕЦ от въглища на природен газ, по-икономични енергоспестяващи технологии при потреблението на енергия, нови екологично по-чисти източници на енергия (виж /154/-8-29).[73]

Второ. Намаляване на потребността от транспортни и други инфраструктурни услуги за единица брутен продукт чрез по-рационални съотношения между различните видове транспорт (шосеен, железопътен, воден, въздушен, тръбопроводен) и рационализиране на всеки от тези транспортни методи. Това би снижило вредните емисии от транспортните средства, особено от автомобилите за междуселищен и международен транспорт и в големите градове и би ограничило претоварванията и задръстванията в транспортните системи, особено в големите селища и на граничните пунктове.

Като се има предвид, че автомобилният транспорт е най-големият замърсител (той отделя 84% от СО₂ в страните от ЕС-15) неговото ограничаване в полза на екологично по-приемливите железопътен, воден и тръбопроводен транспорт ще се налага все по-императивно в бъдеще. Трябва да намалява зависимостта от петрола от сегашното ниво от около 98% в полза на други по-ефикасни горива, наред с усъвършенстване на двигателите с вътрешно горене или замяната им с други. Това ще става чрез по-високите цени на горивата и по-високи данъци върху автомобилите. Все по-широко ще се използват пътните такси, дори чрез диференцирането им по видове пътища, по часове на денонощието, за делнични и празнични дни[74]. Във втората част предлагаме начини за нейното постигане.

Трето. Намаляване емисията на вредни газове, течности и твърди отпадъци на единица продукт чрез по-модерни технологии, производствени и транспортни структури и по-рационална организация на събирането, използването и съхраняването на отпадъците. Това би ограничило вредните последствия за околната среда и за здравето на хората, би осигурило допълнителни източници от суровини, енергия и вода чрез вторичното им използване и би спестило площи и разходи за съхраняване на твърдите отпадъци.

Четвърто. Намаление на потреблението на енергия за производствени и домакински цели чрез рационализиране на отрасловите структури и въвеждане на енергоспестяващи технологии в стопанския сектор, използване на по-модерни домакински уреди, по-добри изолации на жилищата, топлинно счетоводство и други методи. Това ще намали отделянето на вредни отпадъци при потреблението на енергия, ще ограничи потребността от производство на енергия и необходимите за това енергоносители и ще намали емисията на вредни газове.

Пето. Нарастването на брутния продукт и на доходите ще води до по-голямо и по-качествено потребление. Увеличеното потребление, на свой ред, ще "произвежда" все повече отпадъци. Функционалната връзка между обема на потреблението и масата на отпадъците също трябва да бъде разкъсана чрез намаляване на отпадъците и повишаване възможностите за тяхното изгаряне, повторно използване и/или по-ефикасно съхраняване. Това би довело до спестяване на производствени ресурси и би намалило разходите по производство и  съхраняване на твърдите отпадъци, които се измерват с милиони тона у нас.

Деградацията на екосистемите застрашава и човешкото здраве. Това важи за сегашното и още повече за следващите поколения. Според оценки на ОИСР увреждането на околната среда е причина за 2-6% от болестите в страните-членки и за 8-13% от заболяванията в другите страни. Негативните здравни ефекти от деградацията на околната среда придобиват застрашителни размери (виж /86/-12).[75]

Що се отнася до суровините и енергията, световните тенденции показват, че главните проблеми не са в изчерпването на ресурсите и високите им цени, а в екологичните последствия от тяхното използване. Казано с други думи, екологичните ресурси се оказват най-дефицитен производствен фактор. Това заключение не противоречи на "екологичната крива на Кузнец".

Материалоемкостта на продукцията и екологичната й емкост са два различни проблема. Въпреки, че екологичната емкост (емисия на вредни отпадъци на единица продукция) на брутния продукт в Европа намалява, общата маса на вредните емисии нараства, а с това и екологичното напрежение. То важи и за България, като част от европейския континент.[76]

Бъдещите решения по смекчаване на екологичните претоварвания ще зависят в най-голяма степен от технологиите. Те обаче са меч с две остриета. Технологиите са причина за много от сегашните екологични проблеми на човечеството и същевременно - най-важен инструмент за тяхното решаване. Традиционните технологии, които все още доминират в транспорта, енергетиката, промишлеността, селското стопанство разрушават екологичните системи - чистата вода, пресния въздух, плодородните почви. Във всеки от тези сектори вече има и се появяват все повече нови технологии, които ще помогнат за смекчаване на екологичното напрежение. Изправени сме пред избора - радикален технологичен поврат с невиждани досега темпове или влошаване качеството на въздуха, водите и почвите в невиждан мащаб през цялата история на човечеството.[77]

За разкъсването на функционалната връзка между икономическия растеж и използваните ресурси виж /154/-10-11.[78]

Във втората част предлагаме някои инструменти на икономическата политика за облекчаване на екологичния натиск и повишаване на екологичната ефективност.

 

4.2.4.2. Перспективи в опазването на околната среда

Перспективите в опазването на околната среда могат да се изразят в няколко показателя. Част от тях са количествени, а други описателни (виж Таблица 4.12.).

 

Таблица 4.12.

 

Перспективи по опазване на околната среда

Показатели	2000	2010	2020
1.   Екологична крива на Кузнец - форма	лоша	влошаване	влошаване
Емисии на вредни газове на единица БВП -        тн/1000 лв. продукция	1.94	повишение	забавено повишение
3.       Енергоемкост на БВП - условни тона петрол на 1000 долара продукция	2.6	бавно намаление	намаление
Разходи на вода за единица БВП - куб.метра/1000 лв. продукция	180	бавно намаление	намаление
5.   Обем на транспортните услуги  на единица БВП –       ткм/1000 лева продукция -          Железопътен транспорт-% -          Шосеен транспорт-% -          Въздушен транспорт-% -          Воден транспорт  (речен и крайбрежен морски) - % Тръбопроводен транспорт -%	392   52.8 39.4 0.4   3.8 3.6	повишение   намаление повишение повишение   повишение повишение	повишение   повишение намаление повишение   повишение повишение
6.    Качество на въздуха в градовете	замърсен	без промяна	подобрение
7.       Твърди отпадъци на единица брутен продукт - тн./1000 лева продукция	3.5	без промяна	бавно подобрение
8.   Цена на електроенергията-цента/квч	3.4	8-9	15-17
9.   Цена на топлинната енергия-цента/квч	1.7	3.5-4.5	7-9
10. Екологични инвестиции -% от БВП	0.7	2.5-3.5	4.0-4.5

Пояснения: Данните за 2000 г. са изчислени по официални източници, а прогнозите са на автора.

начало

 

 

4.3. Заключение

 

Анализът в тази глава дава основание да се направят следните най-важни

 заключения:

Първо. Целеполагането заема централно място във всяка стратегия за развитие. Главна цел на стратегията трябва да бъде човекът. Човекът и качеството на неговия живот е основанието да се прави една или друга стратегия и да се провежда една или друга икономическа политика.

Настоящата разработка по стратегията за развитие се различава концептуално от традиционните по разбирането на приоритетите. Тя не си поставя задачата да установява какво, как и къде да се произвежда. 

Нашето разбиране за стратегически приоритети се свежда до създаването на стратегически условия за стопанска дейност с помощта на инструментите на икономическата и друга политика. В тези рамки стопанските субекти решават какво, къде и как да се произвежда, на кого и при какви условия да се продава.

Второ. В традиционните стратегии главна и дори единствена цел на развитието е увеличението на БВП. БВП, обаче не отразява достатъчно пълно качеството на живота на хората. Той е много важна предпоставка за високо благосъстояние, но не е надежден измерител на благосъстоянието. Такъв измерител е показателят за устойчиво развитие, който включва икономически, социални и екологични измерения.

Трето. Въпреки своите недостатъци, БВП е много важен показател за качеството на развитието. По-добър обобщаващ показател засега не е известен. 

За компенсиране недостатъците на БВП използваме система от аналитични показатели, представени в пирамидална форма. На върха на пирамидата е БВП. На средния етаж са четирите най-важни агрегирани цели: икономическо развитие, социално развитие, здравословна околна среда и стабилна демокрация. В основата на пирамидата са голям брой цели, които конкретизират четирите групи обобщени цели.

Четвърто. Правим ясно разграничение между цели и средства на икономическото развитие и на икономическата политика. Главна цел на догонващото развитие е подобряване качеството на живота на хората, изразено чрез БВП и системата от икономически, социални и екологични показатели на различните нива на агрегация.

Средствата са инструментите на макроикономическата, микроикономическата, институционалната, социалната и друга политика, които съдействат за постигане на целите. Средства за постигане на стратегическите цели са паричната, бюджетната и външноикономическата политика, политиката по заетостта и доходите, инвестиционната, научно-техническата, образователната и здравната политика, модернизацията на инфраструктурата и т.н. Ниската инфлация, ниските лихви, балансираният бюджет, балансираната търговска и текуща сметка на платежния баланс, стабилният валутен курс, приличният валутен резерв, умерената задлъжнялост и други подобни са важни инструменти на икономическата политика, а не нейни цели.

Във всички страни, където МВФ имаше stand by споразумения през последните десетилетия беше проведена мащабна подмяна на целите със средствата на развитието и на икономическата политика. България беше най-последователен поддръжник на тази политика. Подмяната на целите със средствата на икономическата политика води до самозаблуждения, забавя и оскъпява трансформацията и има тежки последствия за живота на хората.

Пето. В изследването приемаме (с посочените по-горе условности), че БВП на човек от населението е най-важен обобщаващ показател за икономическото развитие и до известна степен – за качеството на живота на хората.

Съставяме шест сценария за растежа на БВП до 2020 г. (а за познавателни цели и до 2050 г.) и препоръчваме на властите вариантите с 5.0-5.5% средногодишен растеж. При една и съща изходна база  през 2000 г. при средногодишен темп на прираста от 5.0% през 2020 г. България може да достигне около 50% от очакваното ниво на БВП на човек в ЕС-15 през тази година. При 5.5% средногодишен растеж България може да достигне към 2020 г. около 55% от нивото на ЕС-15 по този показател през 2020 година. Такава задача е изключително трудна, граничеща с невъзможното, но е достижима при пълна мобилизация на националната енергия и благоприятни външни условия.

Шесто. За компенсиране недостатъците на БВП препоръчваме система от целеви аналитични икономически и свързани с тях показатели и прогнозираме техните величини до 2010 и 2020 година. Обосноваваме използването на следните най-важни икономически показатели: производителност, конкурентоспособност, заетост на работната сила, доходи и потребление, образование и квалификация, повишаване на дигиталната грамотност, смекчаване на последствията от демографската криза, регионално развитие и местно самоуправление, свободна миграция, трудова мобилност. По всеки от тях препоръчваме допълнителни (5-10) целеви аналитични показатели и правим количествени и качествени прогнози на техните величини на хоризонта на 2010 и 2020 година.

Седмо. Все с оглед компенсиране недостатъците на БВП, препоръчваме  система  от най-важни социални и свързани с тях показатели с прогнози до 2010 и 2020 година. Тези показатели служат като социални цели: справедливо разпределение, относителна социална еднородност, достъп до качествени здравни услуги, социална защита на нуждаещите се, осигуряване на достойни старини, защита на правата на потребителите, социално приобщаване, създаване на здравословна трудова среда, високо качество на работата и гъвкав професионален живот, осъзнаване и подготовка за трансформацията в семейството и за промените в стила на живот.

Осмо. Като имаме предвид, че опазването на околната среда е третият основен стълб на устойчивото развитие препоръчваме показатели като важни цели на стратегията. Характеризираме екологичната ефективност и нейното значение. Показваме връзката между растежа на БВП, използването на суровините, енергията, водата, транспортните услуги и освобождаваните вредни емисии. Предложени са пет групи мерки за разкъсване на връзката между БВП и използваните суровини, енергия, вода и транспортни услуги и облекчаване на екологичния натиск. Показано е, че екологичните ресурси са по-дефицитен производствен фактор от традиционните ресурси – труд и капитал.

начало