обратно в съдържанието

 

Глава VІІ. Създаване на подходяща икономическа среда

 

В тази глава са представени три най-важни съставки на икономическата среда - макроикономическа стабилност; регулация, дерегулация и конкуренция; външноикономическа политика.

 

7.1. Политика на макроикономическа стабилност

 

7.2. Предприемчивост, регулация, дерегулация и конкуренция

 

7.3. Външноикономическа политика

 

 

7.1. Политика на макроикономическа стабилност

 

Неокласическата школа свежда макроикономическата стабилност (МИС)  до финансова стабилност. Финансовата стабилност пък, според тях, означава ниска инфлация, балансиран бюджет, уравновесена текуща сметка, стабилен валутен курс, ниски лихви, задоволителен валутен резерв. Тази теза се споделя и от българските официални среди. Ние не споделяме такова разбиране.

Макроикономическата стабилност включва стабилност на производството, заетостта и финансите. С други думи, МИС означава стабилност на производствената и на финансовата система. Ускореният растеж и догонващото развитие се нуждаят от такава МИС плюс социална и политическа стабилност. Последната включва и стабилност на държавността.

Първо, ключов проблем на всяка икономика е да има стабилност на производството. Това създава условия за доверие на местните и чуждестранни стопански субекти в икономическата система. Тази стабилност е предпоставка за траен дългосрочен растеж, висока заетост, добро използване на човешките и материалните ресурси и нормално функциониране на финансовата система. Всяко нарушение в стабилността на производството поражда смущения във финансовата система и дори тежки дестабилизации.

Стабилността на производството е сърцевина на макроикономическата система. Финансовата стабилност е производна  на стабилността на производството. Под стабилност на производството разбираме стабилен растеж, а не стагнация. Не е възможна трайна финансова стабилност без стабилен растеж. Разбира се, вярно е и обратното, но в корена на макроикономическата система и нейната стабилност са производствената макро- и микросистеми и тяхната стабилност. Причинно-следствените връзки между тях са двупосочни, но доминиращи са импулсите от производствената към финансовата система. В крайна сметка финансовата система обслужва производството на блага, а не обратното.

И още нещо, много важно. Хората осъществяват стопанска дейност, за да създават материални и нематериални блага за потребителски, инвестиционни и експортни цели, а не за да произвеждат ниска инфлация, нисък бюджетен дефицит или балансирана текуща сметка. Ниската инфлация не притежава потребителска ценност, за разлика от продуктите и услугите. Целта на производството са продуктите и услугите за задоволяване потребностите на хората, а ниската инфлация, бюджетният баланс, уравновесената текуща сметка и стабилният валутен курс са важни средства за постигане на целите. Цел на стопанската дейност е производството на продукти и услуги за задоволяване потребностите на хората, а не ниска инфлация и стриктно балансиран бюджет.

Второ, нашите разбирания за финансова стабилност и нейните атрибути не съвпадат с официалните и доминиращите  според философията на Вашингтонския консенсус. Според тях ниска инфлация е тази, която е в порядъка на 1-2-3%. За тях ниската инфлация е по-висока обществена ценност от ниската безработица. Те противопоставят инфлацията на безработицата и предпочитат да толерират двуцифрена безработица в името на близка до нулата инфлация. Това е неправилно! Уравновесената икономическа политика трябва да се стреми едновременно към възможно най-ниска безработица при възможно най-ниска инфлация.[1]

През следващите 20 години България трябва да провежда политика по цените, която съчетава поне три изисквания: стабилност и предвидимост; подходяща среда за растеж; постепенно сближаване на  нашето ценово ниво с нивото на ЕС. Това ще бъде сравнително висока инфлация по критериите на неокласиците и ще оказва съответно въздействие върху лихвената политика и политиката по валутния курс. Номиналните лихви трябва да създават условия за поддържане на икономически обоснована реална лихва. Същото важи за номиналния и реалния валутен курс.

Ако се доверяваме на резултатите от емпиричните изследвания границата между ниска и висока инфлация от гледна точка на производството е между 30 и 40%. Редица изследвания доказват, че дестабилизиращо влияние върху производството има инфлацията над 40%, особено ако се колебае и е трудно предвидима. За предпочитане, обаче е по-ниската и стабилна инфлация до 10% ако може да се постигне и поддържа трайно с ниска икономическа и социална цена.

При оценка на допустимата инфлация през следващите 15-20 години трябва да се имат предвид още две важни обстоятелства: Първо, това ще бъде период на висок растеж (виж т. 4.2.1.). А интензивният растеж е съпроводен с по-висока инфлация. Второ, това ще е период на сближаване с ЕС по всички важни икономически показатели, в т.ч. и по средно ценово ниво. При очаквана средногодишна инфлация в ЕС през следващите десетилетия около 2-3%, у нас трябва да се допуска инфлация между 8 и 10%, за да се постигне повишение на средното ни ценово ниво около 2.5-3.0 пъти в продължение на 15-20 години, т.е. да се постигне относително изравняване с ценовото ниво в ЕС[2].

Стандартното отклонение на цените на търгуемите стоки в ЕС бързо намалява и при 0.11 в 1990 г. спада на 0.05 в 1999 г. (виж /299/-9). Сега то е навярно още по-ниско, т.е. равно на стандартното отклонение на цените на търгуемите стоки между отделните щати на САЩ. След присъединяването на 10-те нови членки в 2004 г. то ще нарасне, но не рязко, поради скромния дял на икономиката на новите страни членки (около 4.5% от брутния продукт на ЕС-15). След присъединяването на България и Румъния то пак ще нарасне, но умерено - по същите причини. Важно за нас е да имаме предвид, че докато разликите в цените на определени стоки в ЕС-15 по страни са в проценти, при българското ниво на цените разликите са в пъти, особено за нетъргуемите стоки.

Доказано е, че свеждането на инфлацията до нулево ниво  има висока икономическа и социална цена и не е оправдано. Трайното толериране на принудителна двуцифрена безработица в името на ниска едноцифрена инфлация има много висока обществена цена. Тя се изразява в лошо използване на наличния физически и човешки капитал, допълнено от нарастващо социално и политическо напрежение. Съвкупната икономическа, социална и политическа цена, която обществото плаща в такива случай е многократно по-висока от "цената", изразяваща се в умерено висока инфлация в порядъка на 7-9%, съчетана с нормална безработица около 4-6%.

Ние се придържаме към по-гъвкаво разбиране за балансиран бюджет. Това е бюджет, балансиран в дългосрочен хоризонт с допустими годишни колебания до ±2-3%. При добра стопанска конюнктура стремежът трябва да бъде към напълно балансиран бюджет, дори с 2-3% излишък. При неблагоприятна конюнктура може да се допуска дефицит до 2-3%. В рамките на 10-15-20 години бюджетът следва да бъде балансиран. В екстрени ситуации се допускат отклонения, при условие, че е осигурено стабилизиращо неинфлационно финансиране, което не повишава публичната и общата задлъжнялост до опасни размери.

Уравновесена текуща сметка на платежния баланс е тази, която е около нулата. Допустими са отклонения през отделни години с дефицит от 3-5-7%. Те могат да се толерират, когато главна причина за това е вносът на инвестиционни стоки и/или когато има други източници за компенсация, например големи постъпления от услуги (туризъм) или външни трансфери (ПЧИ, от работещи в чужбина българи).

Продължителното поддържане на голям дефицит по текущата сметка обаче е опасно, понеже повишава външната задлъжнялост. Учените продължават да спорят какво е поносимо максимално ниво на външна задлъжнялост (виж /188/-15-16). Това е толкова по-деликатно за България поради сегашната висока външна задлъжнялост. Трябва да се търси компромис в името на догонващия растеж.

От една страна, сегашната външна задлъжнялост е висока. Текущата сметка е с голям дефицит, който трудно може да се намали през следващите 10-15 години. Едва ли може да се постигне стабилно положително бюджетно салдо през тези години. Трудно е също да се очаква високо частно натрупване, необходимо за големите инвестиции през следващите 20 години.

От друга страна, единственото решение на нашите проблеми е в поддържането на трайно висок растеж около 5.0-5.5% за догонващо развитие. А такъв растеж не е възможен без висока норма на натрупване и инвестиране. Следователно, нужна е гъвкавост, решителност и изобретателност в търсенето на този труден компромис.

Най-лошото би било продължаване на сегашната политика, в която целевата функция е нисък бюджетен дефицит, нисък дефицит в текущата сметка и намаление на задлъжнялостта, независимо от другите последствия. В този случай ще имаме за известно време уравновесени валутно-финансови баланси, но няма да имаме траен растеж, подготовка за интеграция в ЕС и догонващо развитие.  Само с балансиран бюджет, текуща сметка и ниска публична задлъжнялост (за сметка на производствената система) не е възможно трайно развитие!

Важна роля при намирането на това трудно решение ще играе и валутният курс. България вече страда от продължително фиксирания курс на лева към еврото (марката). Тези загуби ще нарастват в бъдеще до мащаби, които трудно могат да се толерират при сегашното положение на икономиката. При далеч по-благоприятни условия в САЩ вече се търси решение на проблема (висок дефицит на текущата сметка, нарастващ отново бюджетен дефицит и голяма външна задлъжнялост),  чрез чувствително обезценяване на  долара (виж /188/-17-18).[3]

Политиката по бюджета и текущата сметка ще определя до голяма степен политиката по задлъжнялостта. Това следва да бъде политика на умерена обща (публична и частна) задлъжнялост. От една страна, България има нужда от външни инвестиционни заеми за ускорена модернизация на производствения апарат, на инфраструктурата и други сфери на дейност. От друга страна, трябва да се държи сметка за сегашната висока външна задлъжнялост. Това налага търсенето на компромисни решения между тях.

Големите нужди от инвестиции при ограничено вътрешно натрупване и ограничен приток на ПЧИ налагат ползването на повече външни инвестиционни заеми. Това пък води до поддържането на относително висока външна задлъжнялост - 50-60% от БВП. Тя може да варира по години и в отделни случаи да превишава тези рамки. При успешно развитие на икономиката и нарастващ потенциал за обслужване на заеми това не е опасно. Показва го опитът на страни членки на ЕС с по-висока задлъжнялост - в порядъка на 90-100% от БВП - Белгия, Италия, Гърция (виж /257/-23).

Важното е да се провежда гъвкава политика чрез сравняване на варианти, а не сляпо робуване на ниската задлъжнялост. Разбира се, ниската задлъжнялост по принцип е за предпочитане, но ако трябва да се плаща много висока цена за сметка на темповете на икономическото и социалното развитие, следва да се търсят компромисни решения.

Следователно, политиката на макроикономическа стабилност през следващите 20 години следва да се изрази в поддържане на средногодишен темп на прираста на БВП около 5.5%, нивото на безработица да бъде сведено до към 4-6% в края на периода, средногодишна инфлация 8-10%, средногодишен бюджетен баланс около –1-0%, средногодишен баланс по текущата сметка между 0 и –4-5%, обща задлъжнялост - около 50-60%.[4]

От горното личи, че показателите за номинално развитие - инфлация, бюджетен дефицит, лихвени нива, дефицит в  текущата сметка не се очаква да се сближават със същите показатели в страните от ЕС-15, особено с 12-те страни от Еврозоната. Инфлацията, лихвите и другите показатели за  дълги години ще останат по-високи от тези в Еврозоната, без очертана тенденция към сближаване.

Приоритетна задача на България сега е реалното сближаване с ЕС-15 и за неговото постигане трябва да се използват всички възможни инструменти. Умерено високата инфлация, умерено високите лихви, умерено високият бюджетен дефицит и дефицита по текущата сметка, умерено високата задлъжнялост са такива инструменти. В името на реалното сближаване е необходимо номиналното сближаване да отстъпи на втори план за известно време, без да се допуска финансова дестабилизация. След време, когато бъдат постигнати съществени резултати в реалното сближаване ще дойде на дневен ред и номиналното сближаване. Разбира се, това не означава, че е допустима безотговорна икономическа политика по номиналните показатели на развитието.

Ако трябва да обобщим, в резултат на очертаната политика за макроикономическа стабилност могат да се очакват следните изменения в най-важните макроикономически параметри през двете десетилетия (Таблица 7.1.):

 

Таблица 7.1.

Някои важни параметри на макроикономическата стабилност

Показатели	2000	до 2010	до 2020
1. Средногодишен растеж на БВП-%	5.4	5.5	5.5
2. Регистрирана безработица в края на годината-%	17.9	10-12	4-6
3. Средногодишна инфлация-потребителски цени-%	10.3	8-10	8-10
4. Средногодишен бюджетен дефицит-% от БВП	-0.6	-1-3	-1-2
5. Средногод.  дефицит по текущата сметка-% от БВП	-5.6	-4-5	-4-5
6. Обща задлъжнялост в края на годината-% от БВП	82.3	50-60	55-65

Пояснения: Данните за 2000 г. са от официални източници, а останалите са прогнози на автора. Данните по редове 1,3,4 и 5 са средногодишни за съответни периоди. Данните по редове 2 и 6 са за края на съответната година.

начало

 

 

7.2. Предприемчивост, регулация, дерегулация и конкуренция

 

 

7.2.1. Регулация и дерегулация

 

Предприемачеството се нуждае от простор. В условията на свръхрегулация предприемчивите хора не могат да проявяват инициатива. Нещо повече, те губят способността за инициативност, дори ако са имали такива наклонности. Предприемчивостта има поле за изява само в условията на стопанска дерегулация. В противен случай тя се изражда в изобретателно нарушаване на законите и подзаконовите актове.

В предходните раздели по различни поводи беше засягана темата за дерегулация на стопанската дейност. Казано най-общо, дерегулация се постига чрез съответни структурни реформи на пазара за продукти и услуги и на пазарите за фактори на производството - финансовите пазари и пазара на труда. Степента на регулация и дерегулация на тези пазари е доста тясно свързана. Не е възможна ефикасна дерегулация на продуктовите пазари без съответна дерегулация на финансовите пазари и пазара на труда. И обратното.

В ежедневието на стопанската практика дерегулацията се изразява в опростяване, ускоряване и поевтиняване на започването на стопанска дейност чрез създаване на ново предприятие; в продължаване на неговата дейност; чрез свеждане до минимум на административните формалности в производството и реализацията на продукцията; във взаимоотношенията с работещите; в достъпа до финансов ресурс, особено в най-трудните начални фази на стопанска дейност; в реда за нейното прекратяване поради несъстоятелност; във взаимоотношенията с кредиторите, доставчиците, клиентите, социалното осигуряване, бюджета, местните власти, властите по трудовите правоотношения, по безопасността на труда, санитарно-хигиенните и други условия на труд и т.н.[5]

В световната стопанска практика в тази област има две основни тенденции: Първо, разширяване обхвата на дерегулацията и усъвършенстване на нейните механизми, водещо до повишаване на ефикасността й. Второ, стесняване обхвата на регулацията, едновременно с модернизация на механизмите за регулиране и повишаване на тяхната ефикасност. Отстъпването на територия от традиционните регулативни механизми означава разширяване територията на конкуренцията.

Конкуренцията все още трудно прониква в някои сфери на стопанска дейност, известни като естествени монополи. В тези зони е необходима съответна регулация за компенсиране на недостатъчната (все още) конкуренция. В страна като България тя трудно ще завоюва територия и в традиционната стопанска дейност поради противодействие на сили, заинтересовани да няма конкуренция. В тези случаи е необходима съответна доза регулация, макар и временна.

Регулацията е необходима и в сферите, където конкуренцията действа с пълна сила. Първо, защото и при най-голяма дерегулация това не означава поведение без правила. Лоялната конкуренция изисква спазването на определени правила на взаимоотношения между стопанските субекти и между тях  и потребителите. Второ, има сфери на дейност, свързани със здравето на хората и животните или с опазването на околната среда, където е задължително спазването на определени норми.  Трето, с развитието на новите направления на научно-техническия прогрес и особено на ИКТ и биотехнологиите (а след време и нанотехнологиите), където е задължително спазването на съответни норми на поведение. Четвърто, с развитието на научните изследвания и разработки, особено в най-новите направления, става все по-императивна защитата на интелектуалната собственост. Така ще бъде и в България по време на догонващото развитие.

Ако отново се върнем към действието и взаимодействието между основните видове пазари се срещаме със същата потребност от някаква доза регулация, въпреки нарастващата им дерегулация. Особено чувствителни в това отношение са пазарът на труда и финансовите пазари. Степента на дерегулация, каквато едно общество може да си позволи, например на пазара за продукти, не е възможна на паричния пазар и пазара на труда.

Догонващото развитие на българската икономика през следващите десетилетия не е възможно без съществена дерегулация на стопанската дейност. Но то не е възможно и без поддържане на необходимата доза регулация, особено там, където конкуренцията не е достатъчно дисциплиниращ механизъм и където се засягат интереси на участници в стопанската дейност, здравето на хората и природата. В наше време е модерна тази икономика в която има висока степен на дерегулация, съчетана с ограничена по обхват ефикасна регулация.[6]

 

 

7.2.2. Конкуренцията - двигател на догонващото развитие

 

Фундаменталните принципи на съвременната икономика предполагат частна собственост и конкуренция като условия за ефикасна стопанска дейност. В България досега липсваха и двете условия. Те са в процес на създаване. Ударението, обаче се поставя само върху частната собственост и либерализацията на търговията, с което се подменя създаването на конкурентни пазари. Разбира се, либерализацията на търговията е важна, но нейните ефекти не могат да се проявят напълно без конкурентна икономика. А либерализацията без конкурентна икономика води до злоупотреби във взаимоотношенията между стопанските партньори. Защото започва да действа законът на силата (и монополната позиция), а не силата на закона.

Поставянето на приватизацията във фокуса на трансформацията се аргументира с мотивацията. Смята се, че приватизацията е единственият механизъм, способен да създаде икономическа мотивация за ефикасна стопанска дейност. Приватизация е необходима, но тя сама не е достатъчна, за да създаде ефикасен мотивационен механизъм. Това е вярно за семейната фирма, но не е  вярно  за средните и големи компании в които има разделение между функциите на собствеността и на управлението. То не е вярно и при качеството на приватизацията в България.

Основен двигател сега е качеството на управлението, а управленците могат да бъдат съсобственици, но могат и да не  са такива. А доходите им като високо квалифицирани наемни служители – под формата на заплата и премии може да превишават значително доходите им като съсобственици – под формата на дивидент.

Управленците действат в пазарна среда, в която потребителите не се интересуват от вида на фирмата производител на стоката. За купувача са важни само качеството и цената на стоката. А качеството и цената зависят главно от конкурентната среда в която производството протича и продукцията се реализира. Купувачът купува дадена стока не защото предпочита един или друг вид собственост на фирмата производител, а понеже приема качеството и цената на нейната стока. За него няма значение дали фирмата производител е частна или държавна.

Световната практика предлага хиляди примери на добре управлявани държавни фирми и лошо управлявани частни фирми в развитите и особено в развиващите се страни. Също толкова вярно е и обратното. Фирмите фалират не поради вида на тяхната собственост, а заради лошо управление. Между собствеността и качеството на управлението има причинно-следствена връзка, но тя е по-слаба от причинно-следствената връзка между натиска на конкурентната среда и качеството на управлението. И най-добрата частна фирма е склонна към злоупотреба с монополното си положение, ако липсва конкурентна среда.

Върху качеството на управлението въздейства и натискът на мотивирани групови или обществени интереси в рамките на закона - работещите в предприятието, живеещите в района на предприятието, общинските власти в същия район, профсъюзите, бюджетът – като получател на данъци и осигурителната система – като получател на осигурителни плащания. Доставчиците на предприятието и другите му партньори също са заинтересовани то да работи добре и оказват конструктивен натиск върху неговите управленци.

В наше време е трудно да се определи кой натиск върху предприятието е по-голям – на собствениците – държатели на акции (shareholders), особено когато са разпръснати между хиляди физически лица на десетки хиляди километри по цял свят или – на заинтересованите групи (stakeholders), концентрирани в няколко физически и/или юридически лица в района на въпросното предприятие.

В съвременната икономика няма прости, еднозначни и завинаги валидни връзки. Важно е наличието на частна собственост, но не по-малко важно, а често пъти - по-важно е наличието на конкурентна среда. Държавният монопол е вреден, но частният монопол е по-опасен. Поради това двата инструмента - частна собственост и конкуренция трябва да се допълват взаимно, а не да се противопоставят. Отношенията между тях са на взаимна допълнимост, а не на пълна заменимост. Конкуренцията е мощен двигател на съвременната икономика, какъвто е и частната собственост.[7]

България има нужда от модерна икономика, способна да постига догонващо развитие през следващите години и десетилетия. Никой и с нищо не е доказал, че най-важна черта на съвременната икономика е 100%-ната частна собственост. Ако се съди по световния опит и особено – от  успешния европейски опит, опита на Япония, Китай, страните от източна и югоизточна Азия, Чили и много други новоиндустриализирани държави, най-съществените характеристики на бъдещата модерна икономика са две - смесена икономика (с преобладаващ частен сектор, особено в производството на продукти и услуги) и висококонкурентна среда. Такава следва да бъде и българската икономика, за да постигне успешно догонващо развитие.

начало

 

 

7.3. Външноикономическа политика

 

Отвореността е типична характеристика на българската икономика. До  преди 10-12 години тя беше отворена към една сравнително затворена икономическа система, осигуряваща пласмента на произведената продукция за износ, но без особено високи изисквания към качеството на продукцията. Сега тя е също отворена, но към взискателния европейски пазар, към световната икономика, към глобалните интеграционни процеси.

Изтеклите години на преход  показаха не особено голяма адаптивност на българската икономика към  изискванията на международните пазари, за разлика от другите страни, оказали се в аналогична ситуация. Без съмнение, това говори за наличието на недостатъци в икономическата политика, в т.ч. външноикономическата политика. Запазването на съществуващата ситуация би довело до още по-голямо изоставане и забавяне интеграцията на нашата страна в ЕС.

Всичко това налага прилагането на политика за догонващо развитие, която да осигурява по-високи темпове на нарастване на външната търговия в сравнение с тези на БВП, а също и по-високи темпове от тези на другите страни кандидатки. Следователно държавната политика трябва да има стимулираща роля и да се  проявява на макро и микроравнище, в регионален и стоков аспект.

Външноикономическата политика на страната има пряко въздействие върху отвореността на икономиката. Преобладаващата част от икономическите изследвания доказват  положителната връзка между отвореността и икономическия растеж, защото именно чрез отвореността на икономиката се реализират наличните сравнителни предимства на страната, разширяват се мащабите на производството, по-бързо се материализират достиженията на науката и техниката. Поради това външноикономическата политика придобива особена значимост за бъдещото ускорено развитие на нашата страна.

 

 

7.3.1. Либерализация на търговията

 

През изминалото десетилетие в областта на либерализацията на търговията политиката бе ориентирана преди всичко към сключване на различни споразумения с цел облекчаване на взаимната търговия. Такова е споразумението за асоциирано членство в ЕС, както и споразуменията за създаване на зони за свободна търговия със страните от ЕАСТ, ЦЕФТА и редица страни като Македония, Турция, Хърватска, прибалтийските страни и др. Бъдещата политика в областта на либерализацията на търговията би трябвало да бъде продължение на настоящата и да допринася за ефективно използване на вече създадените благоприятни условия за достъп на българската експортна продукция до външните пазари. Защото подписването на споразуменията е първата стъпка, но не и последната по отношение на мерките за нарастване на външнотърговските обеми. Те са само основата, върху която ще се градят търговските връзки през следващите 10-15-20 години.

 

 

7.3.2. Външнотърговският режим и митническата политика

 

Разширяването на политиката по либерализация на търговията е тясно свързана с външнотърговския режим и митническата политика. Подписваните споразумения за облекчаване на търговията на практика засилват ролята на външнотърговския режим като регулиращ инструмент и ориентират митническата политика към прилагане на конкретни схеми, които постепенно редуцират митническите ставки. За много партньори на нашата страна търговията с промишлени стоки вече е безмитна, а митническата защита от внос на промишлени стоки като цяло (средно аритметично мито) има тенденция на понижение и през последните години възлиза на 7-8%, докато общо за целия внос защитата е около 12%. Бъдещото развитие на политиката в тази област ще се определя от глобалните тенденции за осъществяване на международната търговия. А това означава съобразяване с регламентите за търговия, приети от международните организации, в които нашата страна е или се очаква да стане член. Следователно в тази посока през следващото десетилетие може да се очаква, че ще продължи тенденцията на намаляване на митата в световен мащаб.

Това съвсем не означава безпрепятствен достъп до чуждите пазари, защото на преден план ще се появят строгите нетарифни ограничения по отношение на произход, качество, химичен състав, безопасност и редица други. Те ще отразяват засилващите се изисквания към опазване  здравето и безопасността на хората, околната среда, както и изискванията за екологично чисти продукти, т.е. ще отразяват необходимостта от качествени промени в процеса на производство. Следователно, преодоляването на очакваното засилване на нетарифните мерки през следващото десетилетие дефинира съвсем конкретно аспектите на политиката на технологичното обновяване на националното производство.

 

 

7.3.3. Стимулиране на търговията

 

Подписването на споразумения за създаване на зони за свободна търговия трябва да се разглежда като отправна точка за насърчаване или стимулиране на търговията не само през годините на действие на споразумението, но и след това. Политиката в тази насока се свежда преди всичко до политика за насърчаване на износа и осигуряване на суровини и инвестиционни стоки за нормално функциониране на съответните експортно ориентирани производства, и свързаните с тях.  През следващите 10-20 години тази политика трябва да има сериозно въздействие както върху динамиката на износа като цяло, така и върху качествените промени в структурата му.

Политиката по стимулиране на износа, като част от търговската политика на много страни, се изразява в провеждането на активна външнотърговска политика, която ускорява икономическото развитие. През следващите десетилетия политиката за насърчаване на износа трябва да се разглежда като един от основните инструменти за осигуряване на икономическия растеж на страната. Формите и методите за осъществяване на тази политика са различни и зависят от степента на индустриализация на икономиката.  Така например през последните 50 години  от традиционен износ на природни ресурси ( 20 години) Тайланд премина към политика за насърчаване на производството на стоки, заместители на вносните (10 години), след което предприе интензивна политика за насърчаване на износа, която следва и до днес. С незначителни промени (акцент върху политиката по развитие и внедряване на високите технологии и модернизацията след 1980 г.) тази хронология е характерна за Китай, Тайван и други страни от азиатския регион, които успяха да се наложат на международния пазар със своите продукти. Ако се приеме, че България е “извън суровинния период”, тя следва да прилага политиките на стимулиране  производството на стоки, заместващи вноса,  и най-вече стимулирането на износа.

 

7.3.3.1. Политика за насърчаване на износа

Международната практика показва, че няма единна успешна политика за насърчаване на износа.  Различните стратегии, които следват отделните държави в областта на насърчаването на износа до голяма степен зависят от състоянието на икономиката на страната, етапа на развитие в който тя се намира, от международната икономическа и политическа ситуация. Независимо от това, съществуват елементи в политиките на отделните страни, които са довели до положителни резултати в равнището, динамиката и структурата на износа и могат да залегнат в българската политика по насърчаване на износа през следващите десетилетия. Прилагането на конкретни политики не може да бъде просто пожелание и самоцел. Те трябва да са обосновани и да изхождат от постигнатото към момента. В този смисъл е необходим анализ на динамиката,  регионалната и стокова структура на търговията, инвестициите, конкурентността и др.

 

7.3.3.1.1. Динамика на износа

Темпът на нарастване на износа през периода 1992-2000 г. е незадоволителен за развиваща се икономика като нашата (2.6% средногодишно). Освен това този темп е по-нисък от темпа на вноса (4.8% средногодишно) и показва, че страната все още не е осъществила необходимите структурни промени в икономиката, които да стимулират експортната дейност и да насърчават съществуващия експортен потенциал. Продължава ускореният внос на инвестиционни стоки, чийто дял през 2000 г. достигна 24.5%. Независимо от това те все още не са започнали да работят в достатъчна степен в полза на износа. През следващите 10-15-20 години е необходимо страната да поддържа темпове на увеличение на износа от порядъка на 6-8-10%. Само по този начин отвореността на икономиката може да има положително въздействие върху икономическия растеж и да допринася за практическото реализиране на догонващата политика.

 

7.3.3.1.1.1. Регионален аспект

Динамиката на износа в регионален аспект потвърждава прилаганата външноикономическа политика през последните 10 години, в основата на която лежи ориентацията към промишлено развитите страни и преди всичко към тези от Европейския съюз. Така през периода 1992-2000 г. средногодишният темп на нарастване на износа за страните от ОИСР възлиза на 8.8%, а този за ЕС на 10%. В същото време средногодишното отдръпване от пазарите на ОНД и Русия се измерва съответно с 11% и 20%.  Най-високи са темповете на вноса от ЕС - 9.4%, следвани от страните от ОИСР - 7.4%, от ОНД - 7.3% и Русия - 6%. Следователно, европейската ориентация е факт. Но сравнително високите темпове в търговията са резултат от ниските равнища през 1992 г. и тяхното поддържане през следващите 10-20 години е възможно само с качествени промени в структурата на износа и вноса. Промени, които да обвържат българската икономика с европейската на отраслово и продуктово ниво.

Регионалната структура извежда на преден план търговията на България с Европейския съюз. Неговият дял в износа нараства постепенно от 29.4% през 1992год. на 51% през 2000г. В дългосрочен аспект може да се очаква, че делът на ЕС във взаимната търговия ще достигне 70-75%

 

7.3.3.1.1.2. Стоков аспект

Динамиката на износа в стоков аспект показва, че през периода 1992-2000год. най-динамични са промените в износа на електроенергия (51%), дрехите и обувките (15.5%), нефтопродукти и цветни метали (9.7%), лекарства и козметика (8.1%), дървен материал и хартия (4.4%) и др. Тази динамика рефлектира и върху стоковата структура на износа преди всичко чрез утвърждаване на дрехите и обувките, нефтопродуктите и  металите като водещи стокови групи.

Като цяло, формиралите се тенденции не водят до качествени промени. Запазва се суровинната ориентация и тази към износ на стоки с ниска степен на преработка.  Друг резултат от анализа показва, че 27% от износа е с утвърдени позиции на международния пазар и с потенциал за увеличаване на изнасяните количества и цени (дрехи, обувки, цветни метали, цимент). За други 15% (нефтопродукти, кожи, текстилни материали) съществуват възможности за увеличаване на изнасяните количества при нарастващи експортни цени. Други стокови групи, които обхващат 18% от износа (лекарства, козметика, дървен материал, хартия, черни метали, химически продукти) се нуждаят от технологично обновяване, т.е. от инвестиции, които до повишат качеството на продуктите и степента на тяхната преработка. Четвърта група стоки, с обем от 10% (хранителни продукти, машини, в т.ч. електрически, уреди, апарати) през последните 10 години показва тенденция на качествени промени.

Следователно, смяната на собствеността, ускореният внос на инвестиционни стоки,   макар и малкият обем инвестиции вече започват да формират тенденция на качествени промени в износа. Тази зараждаща се положителна тенденция в износа трябва да получи дългосрочно развитие на базата на политика за отраслово и междуотраслово коопериране с водещи страни и фирми, на базата на интензивна инвестиционна дейност. Защото това е тенденция, която е свързана с производство на експортни стоки с по-висока степен на преработка.

 

7.3.3.1.2. Експортни приоритети

Бъдещата външноикономическа политика без съмнение е свързана с експортните приоритети, утвърдили се през последното десетилетие. Правилният поглед към тях изисква разглеждането им в регионален и стоков аспект.

Регионалният аспект е резултат от провежданата икономическа политика към все по-голяма либерализация на търговията и бъдещото членство на страната в ЕС. В този смисъл регионалният аспект е ясно определен – Европейски съюз – и се потвърждава от направеното до сега в тази област. Регионалният аспект има своята стокова характеристика и тя се изразява в степента на европейската ориентация на търговията с отделни групи стоки. От гледна точка на бъдещото развитие регионалният аспект трябва да се разглежда като интеграционен инструмент за развитие, който на базата на дългосрочни споразумения за специализация и производствено коопериране трябва да доведе до нарастване на междуотрасловата и особено на вътрешноотрасловата търговия. А тъй като това е възможно само при постепенно намаляване на различията в отрасловата структура между България и страните от ЕС, възниква необходимостта от дългосрочна стратегия за преструктуриране и адаптиране на отрасловата структура към тази на основните ни търговски партньори.

Стоковият аспект  е резултат от съществуващия производствен потенциал на страната, от качеството на предлаганата експортна продукция, от степента на технологичното обновяване на производството, от интензивността на инвестициите в отделните сектори, от нивото на потребителското търсене на външните пазари, от изискванията на външните пазари за качество, от формиралите се тенденции в областта на износа и др. Стоковият аспект има и своята регионална характеристика, която може да очертае приоритет с европейска или неевропейска ориентация при съществуващото равнище на качество на експортната продукция.

Определянето на приоритетите е процес, който съдържа в себе си като неразделна част бъдещото развитие. Извеждането на приоритетите има пряко отношение към външноикономическата политика, която ще се провежда в бъдеще. По отношение на регионалния аспект за нашата страна прогностичният елемент е свързан с бъдещото членство в ЕС и включването на страната ни в европейското интеграционно пространство. Това, разбира се, не означава подценяване на търговските отношения с другите териториално отдолечени развити страни, както и тези с балканските, Русия и страните от ОНД, арабските, страните от Латинска Америка. По отношение на стоковия аспект това означава, че:

-         Трябва да се предвиди кои са онези съществуващи експортно ориентирани производства, които могат да разширят и увеличат присъствието си на външните пазари. Става дума за определяне на конкурентните стокови позиции, които и в бъдеще ще продължат да определят облика на българския износ. Именно тук се проявява силата на регионалната характеристика на стоковия аспект, защото тя е свързана с различната покупателна способност на населението в един или друг регион и различното равнище на конкуренцията. В този смисъл един и същ продукт може да бъде конкурентен на един пазар и неконкурентен и непродаваем на друг пазар. 

-         Трябва също да се предвиди дали някои нововъзникнали експортно ориентирани производства могат да поемат ролята на ефективно обновяване на експортната структура в бъдеще.

-         Трябва да се предвиди и какви нови експортно ориентирани производства биха могли да възникнат на фона на очакванията за развитие на икономиката ни като цяло.

Резултатите от анализа на износа през последното десетилетие позволяват да се изведат като приоритетни експортни производства  дрехи, обувки (с европейска ориентация), лекарства, козметика, електроенергия (с неевропейска ориентация). От гледна точка на дългосрочното развитие към тях трябва да се добавят и стоковите групи с най-голям потенциал да попаднат в стоковите приоритети – храни, машини, в т.ч. електрически, уреди и апарати, резервни части и оборудване, текстилни материали, кожи, нефтопродукти, цимент. Използването на различни критерии за определяне на експортните приоритети без съмнение е много полезно, но процесът не би могъл да бъде завършен ако не се обвърже с конкурентната способност на българските експортни производства. Защото това са производствата, на които може да се разчита в дългосрочна перспектива.

 

7.3.3.1.3. Конкурентни български експортни производства

За определяне на конкурентните български експортни производства са използвани елементи от методологията на Портър.[8] Според получените резултати като конкурентни могат да се откроят дрехи, обувки, цветни и черни метали, храни (напитки), аграрни суровини, руди и минерали, нефтопродукти, текстил, химически продукти (лекарства и козметика). На практика това са почти всички приоритети, с изключение на черните и цветните метали. Може да се направи извода, че изведените експортно ориентирани производства като приоритети се характеризират и с конкурентност на международните пазари.  Този извод е достатъчно основателна причина, която да ориентира дългосрочно бъдещата външноикономическа политика.

Направеният извод за изведените приоритети не подлежи на съмнение, защото е резултат от съществуващите реалности, но едва ли именно те трябва да залегнат в основата на дългосрочното развитие. Запазването им ще затвърди структура на износа от последното десетилетие, в която определящи са стоките със сравнително ниска добавена стойност. В недалечна перспектива може да се предприеме политика на значително увеличаване темповете на бързооборотните стоки, които всъщност са в основата на изведените приоритети, защото това ще доведе до по-голяма възвръщаемост, постепенно намаляване на отрицателния търговски баланс, формиране на по-голям национален инвестиционен ресурс и др.

В дългосрочен аспект подобна политика не би имала успех. Защото анализът на световния износ говори за наличието на реални ограничителни условия за българските експортни приоритети. В този смисъл политиката не трябва да бъде ориентирана към експанзионистично развитие на експортните приоритети. Тя трябва да подготви почвата и да отвори пътя на нови експортно ориентирани производства, които да наложат и утвърдят името на България в областта на групите стоки с висока добавена стойност. Това предполага провеждането на активна политика на производствена интеграция със страните от ЕС и другите развити страни в областта на новите технологии.

 

7.3.3.1.3.1. Структура на световния износ

Структурата на световния износ през последното десетилетие показва, че нашите стокови приоритети принадлежат към онези стокови групи, които много бавно променят стойностния си обем, а делът им през последното десетилетие практически остава постоянен. Така делът на аграрните продукти (храни и суровини) в световния износ възлиза на 10%, на минерални продукти 13-14%, на химическите  продукти - 10%, на текстила - 2.5%, на дрехите - 3.2%. Делът на готовите изделия е между 70-75%, като половината от този дял е на машините и транспортните средства. Най съществената промяна в структурата на световния износ през последното десетилетие се свързва със стоковата група “Офис и телекомуникационни съоръжения” – нарастване на дела й в световния износ от 8.8% през 1990 год. на 13.8% през 2001 год. Всъщност, именно на тази стокова група (в голяма степен) се дължат успехите на нововъзникналите индустриални страни. Както личи, България е извън тези световни тенденции и едва ли би могла да се влее в тях със съществуващите темпове на преструктуриране на икономиката. Следователно, тенденциите в стоковата структура на световния износ трябва да се разглеждат като ориентири за дългосрочни структурни промени в производството и търговията.

 

7.3.3.1.4. Преки чуждестранни инвестиции

Изтеклото десетилетие доказа, че в основата на ускореното развитие на износа и свързаният с него икономически растеж, лежи сериозната инвестиционна дейност. И тъй като страната ни не разполага с необходимия ресурс, остава да се разчита на чуждестранния. Независимо от тази пределна яснота притокът на преки чуждестранни инвестиции е твърде скромен. Общият обем на ПЧИ у нас през периода 1992-2000 г. е близо 4 млрд. щатски долара. Регионалното им разпределение показва, че като основен инвеститор у нас се утвърждава Германия, следвана от Белгия, Италия, Гърция и др., т.е. може да се каже, че това са страни от челото на търговската ни листа и интересът им към българската икономика е оправдан. Инвестициите се насочват преди всичко в търговията, банковата сфера, туризма, в много по-малка степен в експортно ориентираните производства на промишлеността и почти отсъстват във високотехнологичните производства. Практиката показва, че реализираната печалба не се реинвестира, а се изнася от страната. Следователно, у чуждестранния инвеститор липсва мотивация за дългосрочно присъствие на българския пазар или за дългосрочна съвместна дейност, докато в страни като Полша, Чехия и Унгария инвеститорите са в излишък. Видимо и Законът и Агенцията за чуждестранни инвестиции не са достатъчно ефективни. Бъдещата политика в тази област трябва да предвижда групи от мерки, ориентирани към създаване на привлекателни условия за ПЧИ:

-         Базови мерки за създаване на благоприятен инвестиционен климат. Благоприятният инвестиционен климат включва стабилни политически и макроикономически условия, защита на правото на собственост. Подобряването на инвестиционния климат не може само по себе си да обезпечи нарастване на чуждестранните инвестиции. Практиката в другите страни показва, че подобряването на инвестиционния климат е необходимо, но не и достатъчно условие.  Трябва да бъдат създадени правните основи на дейността на чуждестранните инвеститори и специфичните стимули за ПЧИ, насочени към повишаване на инвестиционната привлекателност на страната.

-         Правни и административни основи на дейността на чуждестранните инвеститори. Ефективността на тази група мерки в голяма степен зависи от това до колко са реализирани базовите мерки за създаване на благоприятен инвестиционен климат. В резултат от това един и същ пакет от законодателни механизми и гаранции може да има различно въздействие върху инвестиционната привлекателност на страната. В повечето случаи страните от ЦИЕ предоставят на чуждестранните инвеститори допълнителни гаранции за стопанска дейност.

-         Специфични стимули за ПЧИ. В съвременните условия към най-важните специфични стимули за чуждестранните инвеститори могат да се отнесат следните:

a)           Фискални стимули: временно освобождаване от данъци, отстъпки върху данък печалба, отстъпки по отношение на средствата, използвани за инвестиране и реинвестиране, ускорен режим на амортизациони отчисления, отстъпки при осъществяването на дейности, свързани с НИОКР и др.

b)           Финансови стимули: държавни субсидии за покриване на част от стартовите разходи,  отстъпки или гаранции при предоставяне на кредити, осигуряване на благоприятни условия на държавно застраховане, държавно участие в акционерния капитал

c)            Други стимули: държавни разходи за създаване на инвестиционна инфраструктура, създаване на зони със специален икономически статут и др.

Независимо от доста критичното отношение на международните организации към използването на посочените стимули, те активно се използват в конкурентната борба за привличане на ПЧИ. Нещо повече, през 90-те години използването на мерките за стимулиране в световен мащаб значително се разшири. В практиката на развитите страни преди всичко се използват финансовите стимули и инвестициите в инфраструктура, а развиващите се страни и тези в преход – фискалните мерки.

Промяната на ситуацията с ПЧИ през следващите години изисква преразглеждане на политиката в областта и залагане на приетите в международната практика принципи, а също и преглед на приоритетните области, в които те се насочват. Ограничеността на инвестиционния ресурс изисква ясно решаване на такива въпроси като методите за стимулиране, целите за които трябва да се изразходват средствата, приоритетните области за привличане на ПЧИ, на кого, при какви условия и кой може да предоставя облекчени условия. Следователно политиката по отношение на ПЧИ трябва да съдържа следните задължителни характеристики:

-         ясна и последователна стратегия, отразяваща сериозността и дългосрочните намерения на държавата в привличането на ПЧИ, вдъхваща доверие в инвеститорите;

-         съгласуваност на основните моменти от политиката за привличане на ПЧИ по всички нива от национално към регионално равнище, а също така и в предприемаческите кръгове;

-         съответствие между заявени намерения и реални действия, отсъствие на конюнктурни политически промени, яснота на програмата за действие на институциите от национално и регионално равнище, осигуряващи подобряването на инвестиционния климат.

Приоритетите в политиката по привличане на ПЧИ през следващите години трябва да бъдат съсредоточени в няколко насоки:

-         поощряване на отделни, важни за икономиката на България видове дейности, особено износа на конкурентна продукция и вноса на нови технологии;

-         отраслови приоритети: привличане на ПЧИ преди всичко във високотехнологичните отрасли и отраслите, осигуряващи развитието на износа;

-         фирмени приоритети: не би било целесъобразно отказване от стимулирането на инвестиционната дейност на големите фирми, но също така трябва да се обърне особено внимание на привличането на инвестиции от малките и средни чуждестранни фирми, които в значително по-голяма степен се нуждаят от предоставяне на държавни гаранции за стабилност на условията за инвестиционна дейност;

-         приоритети за регионално развитие: целесъобразна в тази посока е стратегията за използване на ресурсния потенциал на региона с оглед развитието на инфраструктурата и институционалната структура, необходими за целевото привличане на перспективни инвеститори;

-         странови приоритети: активното привличане на ПЧИ в икономиката на България изисква разнообразяване на източниците - стимулиране на инвестициите от динамично развиващите се нови индустриални страни.

Международната практика показва, че използването на специфични стимули може да се превърне във важно средство за реализация на изброените приоритети. В близките години България ще разчита основно на фискалните облекчения, а правителството трябва да определи кое е по-важно и съществено: получаване на данъци от доходите на сравнително малки по обем инвестиции, или предоставяне на облекчени условия, които заедно с други мерки са способни да доведат до бързо и значително нарастване на притока от чуждестранни инвестиции и съответно увеличени постъпления от данъци в бъдеще.   

И така, политиката по отношение на ПЧИ трябва да бъде фокусирана върху премахването на формалните ограничения и административни бариери от пътя на чуждестранния капитал, върху използването на система от гаранции, която да отчита спецификата на процеса на чуждестранното инвестиране и да бъде способна да компенсира изоставането, резултат от досегашния инвестиционен климат.

 

7.3.3.1.5. Институционална рамка

Успешното прилагане на външноикономическата политика е немислимо без наличието на адекватен институционален апарат. Може да се каже, че държавата създаде такъв през последните години, особено по  насърчаването на износа. Пряко ангажирани са Агенцията за насърчаване на търговията, Агенцията за експортно застраховане, Насърчителна банка. Косвено отношение към дейността по насърчаване на износа имат и Агенцията за чуждестранни инвестиции,  Агенцията за малки и средни предприятия и други. Практиката показва, че в дългосрочен аспект е необходимо да се активизира, синхронизира и координира работата на тези институции така, че  предлаганите от тях услуги да достигнат до нуждаещите се български фирми. Агенцията за насърчаване на търговията следва да предлага пакет от услуги, включващ пазарна информация, възможности за навлизане на конкретен пазар, условия за търговия с конкретна страна и/или стока, възможности за реклама в чужбина и други. Агенцията за чуждестранни инвестиции би следвало да предлага механизми, които да ориентират инвестициите към сферата на производството - съществуващите експортно ориентирани производства, създаване на нови такива, особено в посока информационни технологии и комуникации, биологична аграрна продукция. Услугите на Агенцията за експортно застраховане трябва по-широко да бъдат пропагандирани между българските фирми. Те трябва да бъдат убедени, че в сложната международна обстановка застраховането на плащанията е наложително. А Насърчителна банка - все повече да акцентира върху приоритетното отпускане на кредити за експортно ориентирани производства в областта на дребния и средния бизнес.

 

 

7.3.4. Текуща сметка и платежен баланс

 

През последните години текущата сметка е непрекъснато отрицателна. Означава ли това, че през следващите години трябва да се следва политика на нулиране на текущата сметка? Изхождайки от необходимостта да продължи и да се ускори вносът на инвестиционни стоки, от необходимостта да се провежда политика за стимулиране на ПЧИ, от реалните перспективи за предоставяне на все по-качествен туристически продукт и др. се стига до извода, че поне през следващите 5-10 години е необходимо поддържането на разумна отрицателна текуща сметка от порядъка на 5%. Разумна, защото дългосрочното поддържане на голяма отрицателна текуща сметка повишава външната задлъжнялост, която за нашата страна и сега не е малка. Следователно, целесъобразната политика в тази посока е запазването на разумни отрицателни равнища на показателите. Подобна политика ще даде възможност за отраслово преструктуриране и доближаване до структурите на европейските икономики, ще позволи ефективно интегриране в европейските структури, ще даде възможност за реализиране на догонваща политика.

 

 

7.3.5. Външна задлъжнялост

 

Външната задлъжнялост на нашата страна в дългосрочен аспект ще се определя до голяма степен от провежданата външноикономическа политика, от политиката за равнището на отрицателното търговско салдо, от политиката за текущата сметка по платежния баланс, от политиката за технологично обновяване на икономиката, изразяваща се в ускорен внос на инвестиционни стоки и други.  Реализирането на тези политики в следващите 10-15 години ще доведе до икономически растеж, до икономически потенциал, който успешно ще обслужва натрупаната задлъжнялост. Следователно, политиката по отношение на външната задлъжнялост на страната не трябва да бъде ориентирана към обезателно елиминиране на външния дълг, а към възможности за неговото обслужване на равнище 80-60-50% от БВП. Подобна политика при работеща икономика не може да се разглежда като рискова, а като необходима и целесъобразна. Примери в това отношение могат да бъдат отделни страни от ЕС като Белгия, Италия, Гърция.

 

 

7.3.6. Взаимоотношенията между българските и чуждите фирми

 

Взаимоотношенията между българските и чуждите фирми ще бъдат в основата на бъдещото развитие на търговията. Областите на това сътрудничество ще допринасят и за изменението на производствената и търговската структура. Като се има пред вид, че основната задача на бъдещото развитие трябва да бъде промяната на производството и търговията към стоки с по-висока степен на преработка става ясно, че сътрудничеството трябва да е ориентирано към създаването на  производствени структури на базата на последните достижения на науката и техниката. Но съществуващата фирмена структура (над 98% от българските фирми се категоризират като малки и средни) не позволява създаването на мощни стопански субекти.  През следващите 5-10 години българските фирми могат да намерят място само като подизпълнители, като производители и износители на възли, детайли, елементи и други на основата на  специализация и коопериране. Постепенното адаптиране и навлизане в европейската интеграционна система ще създаде условия за дългосрочно ускорено развитие и реализиране на необходимите изпреварващи темпове.

Важен елемент от сътрудничеството между българските и чуждите фирми е то да се осъществява на основата на интензивна иновационна дейност. Това предполага умело използване и прилагане на вече натрупаните от чуждестранните фирми знания, умения и опит при създаването на нови технологии, продукти и услуги. Дългосрочното развитие на тази дейност и нейното използване за динамизиране на търговските връзки трябва да се съчетае с държавни стимули и  съответен институционален апарат. Така постепенно ще се преодолеят проблемите, свързани с трудния достъп до новите технологии, с инвестирането в рисков капитал, с разликата в технологичното равнище и редица други. Научноизследователската дейност трябва да получи все по-голяма практическа ориентация и да допринася за изграждането на българския технологичен образ.

 

 

7.3.7. Бъдещо членство в ЕС

 

Дългосрочната външнотърговска политика не може да се разглежда без оценката на очакваното членство на нашата страна в ЕС и отражението му върху развитието на българската икономика. Членството в ЕС ще премахне някои бариери в търговията със селскостопански продукти, но адаптирането към Общата селскостопанска политика на ЕС може да доведе и до негативи, ако не се отстояват позиции за специализиране на нашата страна в производството на такива култури, които са най-подходящи от гледна точка на природно-климатичните условия и заетостта.

Не така стоят нещата по отношение на промишлената политика. По същество всяка страна членка може да осъществява собствена промишлена политика, ориентирана към икономически растеж, конкурентност и заетост. В този смисъл до предстоящото членство нашата страна трябва да осъществява политика на ефективно използване на предприсъединителните фондове с цел качествени структурни промени в промишлеността, преди всичко в областта на информационните технологии, биотехнологиите и технологиите за опазване на околната среда. Подобна политика ще даде възможност за сближаване на отрасловите и продуктовите структури, което след пълноправното членство ще бъде добра основа за дългосрочна специализация и производствено коопериране. В противен случай присъствието ни на европейските и другите пазари ще продължи да бъде основно суровинно и отчасти ниско и средно технологично.

 

 

7.3.8. Политика за насърчаване на износа

 

Изучаването на опита на другите страни показва, че външноикономическата политика е ключова за реализирането на интензивен икономически растеж, за привличането на чуждестранни инвестиции, за осъществяването на качествени структурни промени в експортно ориентираните сфери. Ролята на износа като генератор на икономически растеж е всепризната. Ето защо, особено през следващите 5-10 години България трябва да  следва неотклонно политика за насърчаване на износа.

 

Основни елементи на успешната политика за насърчаване на износа са:

-         Възможността износителите да продават по реални международни цени. Използваната от много страни политика на защита на пазара от вноса не се съгласува особено добре с политиката за насърчаване на износа. Тя поставя износителите от дадена страна предварително в по-неблагоприятни конкурентни условия, в сравнение с износителите от други страни, и става пречка за утвърждаването на международните пазари в условията на нарастваща икономическа глобализация.  В противовес на тази политика е създаването на специални условия (експортни зони), които запазват конкурентните преимущества на износителите. Следователно, ключът към успеха е в оптималното съчетаване на либерализацията на външната търговия и привличането на преки чуждестранни инвестиции с провеждането на агресивна експортна политика.  

-         Мащабното финансиране на износа е друго задължително условие за успешна експортна политика. Степента на съчетаване на източниците и начините на финансиране на износа зависят от възможностите на държавата и от избора на донорите, на които тя разчита. Така държавата може да финансира конкретен износ за сметка на отрасли и производства, които са ориентирани към вътрешния пазар. Държавата може да финансира износа чрез съчетаване на бюджетни средства и широка мобилизация на частни източници на финансиране.  За целите на стимулирането на износа широко се използват външни източници на финансиране като заеми, кредити, помощи и други.

-         Държавната помощ за навлизане и утвърждаване на международните пазари е третият елемент за провеждане на успешна експортна политика. Тя присъства във всички варианти на политиката за насърчаване на износа. Дори и в най-крайните, когато държавата видимо се оттегля от решаването на проблемите на износа и ги оставя на пазара. Но и в тези случаи успехът на износа е резултат от създаването на благоприятен инвестиционен климат за националните и чуждестранни инвеститори, производители и износители. Това е една от най-важните икономически задачи на държавата.

-         Гъвкавост на политиката за насърчаване на износа е следващият елемент за успех. В процеса на своето развитие много страни нееднократно са променяли мерките за насърчаване на износа - отхвърляне на неудачните и разширяване на тези, които водят до успех.

Държавното стимулирането на износа на базата на предварително определяне на перспективни/приоритетни производства и стоки се използва в случаите, когато става дума за развитие на нетрадиционен износ или износ на технически сложни съоръжения, които изискват значителни инвестиции за организиране на производството и достигане до международните пазари. Подобна политика е доста рискова, защото ефективността от стимулирането на износа на произведената продукция е в пряка зависимост от правилното определяне на самото производство. Административните грешки в тази област водят до значителни загуби. Освен това подобна политика води до неравномерност в развитието на отрасловата структура и до изоставане на онези отрасли и производства, които работят за задоволяване  потребностите на вътрешния пазар. Имайки предвид тези негативни черти, следването на подобна политика би било нецелесъобразно за нашата страна.

 

7.3.8.1. Целесъобразна политика за насърчаване на износа

Целесъобразна политика за насърчаване на износа е тази, която съчетава максимално изброените елементи, довели до успех в много страни. На практика тя може да бъде сведена до създаване на благоприятен макроикономически климат и прилагане на конкретни мерки/стимули за производители и износители. Подобна политика би довела до положителни резултати, защото първо, тя отговаря на практиката на страните с развита пазарна икономика, на правилата за регулиране на търговията, разработени и прилагани от различни международни икономически организации и интеграционни съюзи. Второ, когато промените в макроикономическата среда не се осъществяват с желаните бързи темпове и постигнатите резултати не са достатъчно привлекателни за инвеститори, производители и износители, тогава трябва да се “включи” политиката на конкретни стимули за производство и износ.

 

Организационните форми на политиката за насърчаване на износа са:

-            създаване на специални институции, звена и други в страната и чужбина за подпомагане на износа;

-              създаване на специални държавни фондове;

-              мобилизиране ресурсите на частния сектор.

 

7.3.8.1.1. Избор на целесъобразна политика и конкретни мерки за стимулиране на износа

Изборът на целесъобразна политика и конкретни мерки за стимулиране на износа трябва да бъде резултат от подробен анализ, от последователност от действия, които на базата на ясни критерии да докажат необходимостта от предлаганата политика и конкретните мерки за нейното изпълнение:

-  Наличие на вътрешни ограничения за развитието на износа.

-  Открояване на външните бариери за износа.

-  Определяне на секторите на икономиката, които са най-перспективни от гледна точка на износа.

-  Определяне на възможността за стимулиране на износа като цяло, а също така и на конкретните способи за стимулиране.

-  Сравняване на бъдещите изгоди от стимулиране на износа с направените разходи за стимулиране.

-  Определяне на страни, стоки, региони по отношение на които могат да се прилагат конкретни схеми за стимулиране на износа.

-  Определяне на конкретните мерки за стимулиране.

 

7.3.8.1.2. Политика за стимулиране на износа

Политиката за стимулиране на износа е елемент от икономическата политика, поради което и мерките за насърчаване на износа не бива да се разглеждат отделно, а във връзка с мерките за насърчаване на експортно ориентираните производства, които най-често се свеждат до:

-         Данъчни облекчения.

-         Кредитни облекчения.

-         Субсидии.

-         Безвъзмездна помощ.

-         Помощ при решаване на инфраструктурни проекти.

-         Гарантиране на частните вложения.

-         Стимулиране на преките чуждестранни инвестиции.

 

7.3.8.1.2.1. Финансови мерки за стимулиране на износа

-  Експортни субсидии - финансови средства, които се предоставят от правителството или частни институции на фирмите с цел износ на определени стоки в чужбина.  Често се субсидира не само износът, но и самото производство, което означава създаване на скрити протекционистични бариери. Експортните субсидии намират широко приложение при износа на селскостопанска продукция и редица капиталоемки изделия от авиационната промишленост, корабостроенето. Дългосрочната политика в тази насока за нашата страна ще се определя от индустриалната и от селскостопанската политика на ЕС.

-  Обикновено експортните кредити се разпространяват върху най-перспективните изделия  на машиностроенето и включват дългосрочни и краткосрочни кредити. Дейността по кредитирането се осъществява от специални фондове, чрез рефинансиране, субсидиране или застраховки. Самата реализация се извършва от банки и подобни междуправителствени организации, от специално създадени фондове за кредитиране. Тази мярка за стимулиране трябва да получи по-широко приложение в нашата експортна политика и да се разпростира върху всички изделия със средна и висока степен на преработка.

-  Застраховането на износа се осъществява чрез държавно гарантиране на експортните кредити. Гаранциите се поемат от банките, които предоставят експортните кредити. Застраховането покрива не само традиционния търговски, но и политическия риск. В съвременните условия застраховането на износа се прилага в много страни, обхваща голям кръг от стоки, а сроковете на застраховките варират в доста големи граници. Осъществява се от специални институции от типа на Експортно-импортна банка (САЩ), от Департамент за гарантиране на експортните кредити (Великобритания) или от частни застрахователни компании, разполагащи с държавни средства за тази цел (Германия, Белгия). Дългосрочните перспективи за тази мярка ще се свързват преди всичко с възможността за разширяване на географската структура на българския износ. Защото европейската ориентация на нашата страна и бъдещото членство в ЕС предполагат преобладаващата част от търговските контакти да се осъществяват при условията на нисък търговски и политически риск.

-  Данъчни и митнически облекчения се предоставят като износителите се освобождават от заплащането на преки или косвени данъци. Използва се намаляване на данъка на фирми, които създават задгранични филиали, изключване от облагаемата сума на  разходите за изследвания, които са ориентирани към създаване на филиали в чужбина с цел реализация на произведената продукция, освобождаване на произведената експортна продукция, както и суровините и материалите за нейното производство от данъци, създаване на необлагаеми парични фондове за развитие на износа, намаляване и връщане на митнически сборове и други. 

 

7.3.8.1.2.2. Нефинансови мерки за стимулиране на износа

-  Информационни услуги. Институциите, ангажирани с процеса за насърчаване на износа трябва да предоставят пакет от информационни услуги, който да ориентира българските фирми и да им дава възможност за вземане на правилни решения. Преди всичко става дума за предоставяне на пазарна информация, продуктова информация, информация за международни търгове, информация за търговски възможности, информация за икономическото развитие на България и други.

-  Консултантски услуги.  Голяма част от консултантските услуги имат текущ или оперативен характер. По-съществено значение за нашата страна ще имат онези консултантски услуги, които ще посочват пътя за навлизане на българските продукти на външните пазари. Това обаче е възможно само при наличието на високоспециализирани експерти в областта на международните икономически отношения.

-  Непосредствено насърчаване на износа. Това са услуги, които в ЕС се предоставят на фирмите износителки от специализираните институции за насърчаване на търговията  Те допълват дейностите на търговските представителства в чужбина  и се изразяват преди всичко в търсене на търговски контакти и възможности, проверка на обезпечеността на офертите на чуждестранни фирми, следене на промените във вносните режими и търгове за отделни продукти, търсене и уреждане на директни контакти с потенциални партньори за българските фирми, подготовка на информация за търговските процедури и срещи, помощ при подготовка и участие на отделни износители в търговски мисии, панаири, изложения и т.н., представяне и предаване на мостри и други рекламни дейности, според нуждите на фирмите, предимно малки и средни износители.

-  Обучение и публикации. Целта на тази мярка е да се повиши нивото на занимаващите се с външнотърговска дейност фирми, особено в началния стадий, а също така предприемаческият сектор да бъде добре информиран. Специализираното обучение ще бъде ефективна подкрепа за българските фирми с цел развитие на конкурентно производство и навлизане на чужди пазари.

-  Организиране на мисии, панаири и посещения на търговски партньори. Основната задача в тази насока е обвързване на организацията на подобни инициативи с експортните регионални и стокови приоритети на страната. Това е единствената възможност да се реализира дългосрочен ефект. В противен случай резултатът е безсмислен, неоправдан, правителствен разход.

начало