обратно в съдържанието

 

Глава ІХ. Социално-икономическа политика

 

9.1. Политика по заетостта и безработицата

 

9.2. Политика на доходите и жизненото равнище

 

9.3. Смекчаване на последствията от демографската криза

 

9.4. Смекчаване на социалната поляризация и отчуждението

 

 

9.1. Политика по заетостта и безработицата

 

След смяната на правителството в средата на 2001 г. се породиха  значителни   очаквания за освежаване на икономическата  политика  и нейните механизми така, че не само да ускори растежа на икономиката, но да се обвърже и с решаване проблемите в областта на социалната политика - повшаване на заетостта и доходите и намаляване на безработицата. Очакванията обаче не се сбъднаха.  Кризата в заетостта  продължава да се задълбочава, регистрираната безработица  е стабилизирана вече четвърта година на равнище 17-19 %, а механизмите на пазара на труда са блокирани, тъй като икономиката продължава да генерира безработни.

 

 

9.1.1. Състояние и тенденции в заетостта на работната сила

 

Изключително тревожно е намаляването на заетостта. От 1990 г. до сега (по данни на НСИ) коефициентът на заетост непрекъснато намалява и от 51% през 1990 г. спадна  на 43.9% през 1995 г., 40.8% през 1999 г. и на 40.3% през декември 2002 година. Същата тенденция се наблюдава и при коефициента за  икономическа активност - от 64.1% през 1990 г. той намалява на 51.8% през 1996 г. и на 48.4 през декември 2002 година[1]

По данни на НСИ за периода 1990 - 2001 г. заетите са намалели с над 1,15 мил. души. Работната сила  от  4100 хил. души през 1990 г. намалява на 3248.6 хил. души през декември 2002 година.

Драстично се влошават демографските характеристики на населението. Раждаемостта спада над 2 пъти, смъртността се увеличава от около 11 на хиляда на 14.8 на хиляда души от населението. Естественият прираст е трайно отрицателен – около -7 на хиляда. Емиграцията на български граждани е особено интензивна. За около 10 години страната са напуснали 700 - 900 хил. души. Процесът продължава със същия темп и през последната година. От 8 887 хил. души през 1989 г. населението намаля на 7 890 хил. души през 2002 г.

Дълбоката криза в заетостта е  в състояние да дестабилизира всички държавни, икономически и социални структури в страната. Това изисква спешни антикризисни мерки по икономическата, социалната и другите политики на държавата.

Когато се оценяват процесите, свързани със заетостта на населението в трудоспособна възраст, България трябва вече да се съобразява с политиката на ЕС в тази област и приетите от него документи, особено този, приет през 1997 г. в Люксембург, в който се обосновават четирите основни стълба на стратегията и политиките на страните членки и на кандидатките за членство в областта на заетостта: подобряване на пригодността за заетост; подпомагане на предприемачеството; повишаване адаптивността на работната сила; предоставяне на равни възможности на всички за достъп до пазара на труда.

В изпълнение на посочения документ България разработи през 2001 г. първия си Национален план по заетостта, а през 2002 г. - втория. Поставеното добро начало подсказва правилна ориентация в проблемите, индикаторите и  видовете необходими ресурси. Драстичният недостиг на финансови ресурси обаче предопределя бавни темпове за преодоляване на негативните тенденции в заетостта.

Когато се анализира извършеното през изтеклите две години по заетостта следва да се посочат усилията за разширяване на микрокредитирането и подкрепа на инициативата и предприемачеството, новите преференции за работодателите, които откриват работни места  и други.

От структурна гледна точка следва да се посочи, че от заетата в момента работна сила в България около 22-23 % е с висше образование, 56-57% - със средно специално и средно общо образование и само около 20% е с по-ниско от средно образование. Този факт подсказва, че нашата работна сила е с високо образователно равнище, но това вече не предполага извода за общо взето високо квалификационно равнище, защото сегашното образователно и квалификационно равнище не хармонира на новите предизвикателства.

Според изследването на НСИ през м. декември 2002 г. на работната сила чрез домакинствата в обществения сектор работят 37.4% от общия брой заети лица, а в частния – 62.6%.

От структурата на заетата работна сила могат да се направят няколко извода:

·      преструктурирането на икономиката (главно чрез приватизация)  доведе до преструктуриране и на работната сила, при което част от нея преминава в частния сектор, а друга част се влива в потока на безработните. Едно от следствията на този процес е, че 72% от брутната добавена стойност  се формира от частния сектор;

·      ниският размер (само 3.3% или 88 хил. души) на работодателите дава ясен отговор доколко се е развил малкият и средният бизнес. Други изследвания (Икономически институт на БАН, УНСС, НСИ и др.) показват, че в сферата на търговията малките и средните предприятия (МСП) са 78-80%, а в сферата на производството - само около 12%.

Многоаспектният характер на проблемите в политиката по заетостта, както и задълбочаването на негативните тенденции дават основание за един основен извод: заетостта в България е в дълбока криза, несравнима с която и да е европейска страна.  Тази криза застрашава както институциите и структурите в държавата и икономиката, така и  социалния мир и националната сигурност. В тази връзка валутният борд и финансовото равновесие, без да са подкрепени  с активна икономическа, инвестиционна и социална  политики, могат да бъдат скоро дестабилизирани. Примерът с валутния борд в Аржентина е ясен.

 

 

9.1.2. Състояние и тенденции в безработицата

 

Много тежки са проблемите с безработицата. Нейното равнище и тенденции не се промениха и през последната година:

Първо, от края на 1999 г. до края на 2002 г. регистрираните безработни се увеличиха и вече четвърта година се задържат на около 700 хил. души (± 30-50 хил. души в зависимост от сезонната заетост) и равнище  16.2-18.5%  (по методиката на НСЗ).  Безработните кандидати за едно свободно работно място  са 23-27 души. По данни на Агенцията по заетостта от регистрираните през декември 2002 г. около 602 хил. безработни 486 196 души (80.7%) са без право на обезщетение. Безработните до 29 години включително са 172 747 души (28.7%); безработните с регистрация над 1 година са 304 349 души (50.5%). Това показва, че характеристиките на безработицата на национално ниво не са променени през последните няколко години. Две от тях са най-обезпокоителни - безработицата е изключително висока, застойна и със сегашните мерки, политики и средства не е възможно да бъде намалена. Особено тревожна е високата младежка безработица.

Второ, в последните години правителствата напълно игнорират проблема за реалната  (а не само регистрираната) безработица. В своите изследвания на работната сила НСИ идентифицира огромен брой т. нар. обезкуражени, които през декември 2002 г. бяха 509.3 хил. души. Това противоречи на лансираното от Агенцията по заетостта намаление на безработните през същия период. Следва да  се посочи, че в методиките на Световната банка, МОТ и Евростат в реално безработните се включват както регистрираните, така и “обезкуражените”.

Следователно, реално безработните в България през декември 2002 г. са 1 149,3 души, а нивото на безработица е 35,37% (като отношение между броя на безработните и работната сила – 3 248 600 души). “Обезкуражените” безработни включват лица от 15 до 64 годишна възраст, част от които са отпаднали от регистрация, а другата част не търсят активно работа, но желаят и имат готовност да започнат работа.

Трето, тревожна е структурата на безработните по образователно равно равнище. Около 60% от безработните са с ниско образование, което предполага, че са и ниско квалифицирани и даже без квалификация. Тази група (около 400 хил. души) не е адаптивна и не е подготвена да си намери нова работа.

От структурна гледна точка са важни и други характеристики на пазара на труда:

·      по възрастови групи тревожна от 4 години е тенденцията да се запазва и леко увеличава групата на безработните от 25 до 44 години, а групата от 45 до 54 години включително е 13 до 15%. Тези групи са в най-активната трудова и творческа възраст, най-често са с добро образование и квалификация. Тези две групи са основен източник на емиграцията;

·      безработицата в селата е трайно по-висока от тази в градовете – съответно 23.8% и 18.1%;

·      безработицата при жените е 18.5, а при мъжете - 20.4%. Общо взето през последните години съотношението по признака”пол” почти се изравни.

Като страна, кандидатстваща за членство в ЕС, за нас са важни сравненията на безработицата с другите страни кандидати. По данни на ЦЕСТАТ (Централноевропейски статистически институт) безработицата през 2001 г. в Унгария е 5.7%, Словения - 6.2%, Румъния - 6.6%, Чехия - 8.2%, Полша - 18.2%, Словакия - 19.3% и в България - 19.8%. При тази оценка не бива да се игнорират, обаче фактите, че икономиките на другите страни (без България и Румъния) бележат растеж и са пазарно функциониращи, т.е. имат политиките, механизмите и ресурсите да се справят по-бързо с безработицата и да я сведат в допустимите безопасни граници.

Като се има предвид, че задача на икономическата политика е да създава нови работни места, а на социалната политика – да обслужва пазара на труда, можем да обобщим, че безработицата е един от най-тежките проблеми на България, който не може да бъде разрешен с досегашните политики и мерки. Политиката “стъпка след стъпка” ще отложи решенията за след 2010-2015 г.

Специално внимание следва да се отдели на програма “От социални помощи към осигуряване на заетост”, чрез която се предвижда да се осигурят над 100 хил. субсидирани работни места през 2003 г. за лица, които са продължително безработни и са обект на месечно социално подпомагане, а също и квалифицирани безработни работници, но не са обект на социално подпомагане. Оценката на тази програма не е еднозначна. От една страна, чрез нея се осигурява някаква работа и доходи на посочената група безработни. От друга страна, срещу разхода на над 200 млн. лв. бюджетни средства не се гарантира никакъв икономически растеж. От трета страна, наетите по програмата по някакъв начин се връщат на пазара на труда и за известен период от време се интегрират и спира тяхната маргинализация. Проблемът с тази мащабна програма е, че се изразходват прекалено големи средства от бюджета, без да е налице трайно намаляване на безработицата.

 

 

9.1.3. Приоритетни направления на политиката по заетостта и безработицата до 2010 година и общи насоки до 2020 година

 

Успешното решаване на проблемите със заетостта, безработицата и генерираната от тях (и от другите неблагополучия в икономиката) бедност и мизерия за нашите условия не може да се очаква, че ще стане в рамките на няколко години. Този процес ще бъде продължителен, защото зависи от  решаването на редица други задачи, свързани с цялостната социално–икономическа политика на държавата.

В обозримото бъдеще до към 2020 г. могат да се очертаят три етапа, през които държавата чрез ще решава проблемите по заетостта и безработицата.

Първият етап е свързан с действия по увеличаване на заетостта и намаляване на безработицата до 2007 година.

През този етап мерките в тази област изискват активизиране на икономическата и инвестиционната политика, на чиято основа да се създават условия за все по-масирано разкриване на нови работни места за относително постоянна заетост. Това означава да се осигуряват допълнителни инвестиции  поне за 2 - 2.5 млрд. лева годишно за разкриване на около 85-100 хиляди работни места. От съществено значение е: да се подобри инвестиционната среда за привличане на външни и вътрешни инвестиции главно в сферата на производството; да се ликвидират препятствията пред семейния и средния бизнес; да се подобри данъчната среда; държавата да се намеси с инвестиции в инфраструктурата и т. н. Необходимите сериозни мерки в икономиката и инвестиционната политика трябва да се съпровождат и с действия за:

·          повишаване гъвкавостта на пазара на труда и осигуряване условия за ефективно използване на ограничените ресурси за изпълнение на мерките, включени в Националния план за действия по заетостта;

·          прецизиране на програмите за разкриване на субсидирани работни места за временна заетост на безработни лица;

·          активизиране на мерките за заетост на лицата в неравностойно положение и на младежите до 29 годишна възраст;

·          ускоряване усвояването на средствата от предприсъединителните фондове и от други донори, свързани със създаването на нова заетост;

·          създаване на мрежа от гаранционни фондове за подпомагане започването и развитието на семейния бизнес;

·          изграждане на действаща система за квалификация и преквалификация на безработни и привличане на работодателските съюзи за повишаване квалификацията на работещите.

През този период трябва да спре нарастването на регистрираната безработица и да се вземат мерки за обръщане на тенденцията с цел до 2007 година тя да се сведе до около 13 процента.

Същевременно, чрез средствата на икономическата и инвестиционната политика заетостта до 2007 г. следва да нарасне от 41% на около 45%, а икономическата активност от 50 на 52%.

До 2007 г. е необходимо законодателството в тази област да се приведе в съответствие с директивите на Европейския съюз и на тази основа да се доизградят, административно укрепят и стабилизират институциите на пазара на труда.

Вторият етап (от 2007 г. до 2010 г.) ще изисква ускоряване на действията по координиране на икономическата със социалната политика с цел: увеличаване на  заетостта до около 48%; намаляване на безработицата до 10-12%; достигане на икономическа активност не по-малко от 54-56 процента;

Паралелно с това, на основата на повишаваната инвестиционна активност и възможностите за използване на средствата от структурните фондове на ЕС, както и на въвеждането на европейските социални практики конкретни цели трябва да бъдат:

·          ежегодно разкриване на 70-100 хил. нови работни места в приоритетните отрасли на икономиката, определени от държавата и свободния пазар;

·          особено внимание да се отделя на изостаналите райони и на тези с висока безработица;

·          да се акцентира върху повишаване качеството на работната сила и на пригодността за гъвкаво приспособяване към изискванията на пазара на труда.

Третият етап (2010 г. - 2020 г.), когато България ще бъде пълноправен член на ЕС, политиките по заетостта и безработицата трябва да са съобразени изцяло с целите, законодателството и практиките на общността.Тези политики трябва да са устойчиви и да доведат до постигането на конкретни цели: безработицата да намалее до безопасните 4-5 процента; заетостта да се увеличи най-малко до 51-52%, а икономическата активност да достигне 63-65 процента.

Като се имат предвид състоянието и тенденциите в заетостта и безработицата у нас, както и посочените оценки и изводи, следва да се актуализират както стратегията, така и политиките и мерките за увеличаване на заетостта. Най-важните проблеми, по които следва да се насочат усилията са:[2]

1. Запазване на пригодността за работа.  Това  ще  бъде  една  от главните задачи на политиката по заетостта през настоящето десетилетие. Тя ще запази важността си и през следващото десетилетие, но тогава ще се налага преориентация в приоритетите.

2.    Ограничаване на младежката и дълготрайната безработица. Необходими са превантивни мерки за поддържане пригодността на младите хора и на дълготрайно безработните за връщане на пазара на труда. Това може да става чрез по–ранното установяване на техните нужди. Необходимо е на всеки млад безработен да се предлагат няколко вакантни длъжности през първите шест месеца, на дълготрайно безработните – предложения за квалификация, преквалификация, трудова практика, нова работа, съвети от специалисти и други мерки за поддържане на пригодността им за работа, чрез които да се смекчат последствията от деквалификация и особено деградация.

3.      Помощи, данъци и системи за квалификация, подпомагащи запазването на пригодността за работа. Системите за подпомагане на безработните, данъците, мерките за квалификация и преквалификация трябва да се преглеждат периодично и да се приспособяват с оглед да се запазва способността им да помагат за поддържане и дори повишаване пригодността на безработните за връщане на пазара на труда. Тези системи трябва да си взаимодействат активно в изпълнение на своите функции. Специално внимание да се отделя за насърчаване на безработните и неактивните сами да търсят работа, а също и за повишаване на тяхната квалификация, особено за хората в най–тежко положение. Чистенето на улици и площади едва ли трябва да бъде една от основните дейности на активната политика на пазара на труда.

4.      Политика на  активна  старост.  Необходими  са  големи  промени   в отношението на обществото към възрастните работници, а също и промени в пенсионното и данъчното законодателство с оглед насърчаването им да останат на работа и след пенсионна възраст. Държавните власти, съвместно със социалните партньори, трябва да подготвят цялостна политика за активна старост с цел да дават възможност на възрастните работници да остават на работа и след пенсионна възраст. Мерките трябва да се вземат още сега, защото при лоши условия на труд и живот работниците по-бързо се изхабяват и дори ако желаят ще им бъде трудно след години да останат на работа след пенсионирането.

5. Политика за участие в пожизнено обучение. Системите за образование и квалификация трябва да реагират на потребностите на пазара. Те имат особено важно значение за развитие на съвременната икономика и подобряване качеството на работната сила. Те са също необходими за пожизнено обучение и за плавен преход от училище към работа, за постоянно поддържане на квалификацията в тон с изискванията на променящия се пазар на труда. Постоянното поддържане на пригодна работна сила изисква осигуряване на хората с най-новите способности, което им позволява да извличат максимална полза от това, което предлага съвременното общество. То също изисква попълване на празнотите в квалификацията, предотвратяване на ерозията в нея поради продължителна безработица по време на жизнения цикъл. Трябва да се стимулира постоянният достъп на възрастните до професионално обучение чрез създаване на подходяща мрежа от институции, съвместно със социалните партньори.

Правителството трябва да полага усилия за подобряване на образователната система за квалификации и преквалификации; да се осъвременят учебните планове в образователната система и в другите звена на пожизнено обучение; да се подобрява образованието в професионалните училища, обучението по време на работа; да се създават и развиват многоцелеви местни учебни центрове.

6. Активна политика за обучение на хора с търсена на пазара  квалификация и за бързо преодоляване на възникващи несъответствия. На българския пазар на труда безработицата и дори изолацията съжителства с дефицити в отделни отрасли, професии, региони. С подобрението на стопанската активност и ускоряването на техническия прогрес тези несъответствия ще растат. Липсата на политика за бързо преодоляване на дефицитите ще навреди на конкурентоспособността, ще повиши инфлационния натиск и ще поддържа висока структурна безработица. Мобилността на работниците трябва да се улеснява и стимулира като средство за преодоляване на несъответствията между търсене и предлагане на работна сила – общо и по квалификационни и професионални групи.

Правителството, заедно със социалните партньори, трябва да активизира усилията за предотвратяване на подобни несъответствия чрез:

·     развитие на такива дейности и умения в бюрата по труда;

·     политика за предотвратяване на такива дефицити;

·     стимулиране на географска и професионална мобилност вътре в България, а след време и в рамките на ЕС;

·     подобряване функционирането на пазара на труда чрез изготвяне на модерна база данни за търсене и предлагане на работа. Базата данни да бъде свързана между регионите на страната, а след време да се свърже и с общоевропейската база данни.

7. Ограничаване на дискриминацията, стимулиране на социалното приобщаване и на достъпа до работа. Много хора изпитват трудности в придобиването на квалификация, достъп до трудовия пазар и оставането им на него. Това поражда риск от социална изолация. Необходима е активна държавна политика за стимулиране на социалното приобщаване чрез намиране на работа и подобряване на нейното качество. Трудът е най-ефикасното средство за социално приобщаване. Властите трябва:

·     да ограничават всякакви форми на дискриминация при достъпа до пазара на труда, до образование и квалификация;

·     да прилагат ефикасни превантивни мерки за стимулиране интегрирането на рискови групи и личности на трудовия пазар, за да се избегне маргинализацията им, появата на “работещи бедни” и плъзгането им към социална изолация;

·     да вземат подходящи мерки за подпомагане на хората с увреждания, на етническите малцинства и други подобни за интегрирането им на пазара на труда. При нужда могат да се определят количествени цели с финансова осигуреност.

8. Улесняване започването и упражняването на стопанска дейност. Развитието на стопанската дейност, в т. ч. създаването и разширяването на малки и средни предприятия (МСП) е много важно за предлагане на нови работни места и повишаване квалификацията на млади хора. Този процес трябва да се поощрява чрез култивиране на предприемаческа осведоменост в обществото, в учебните планове в училищата; създаване на ясни, прости и стабилни правила за стопанска дейност; подобряване на икономическата и институционалната среда за тяхното развитие; опростяване на процедурите за тяхното създаване, за достъп до рисков капитал и до пазари. Препоръчва се опростяването на административните и данъчните процедури, а също и облекчено данъчно облагане. Политиката спрямо МСП трябва да включва и мерки срещу осъществяване на сенчеста стопанска дейност от тези предприятия.

Правителството трябва да вземе мерки за намаляване на режийните разноски и административното бреме върху стопанската дейност, особено при създаване на нови предприятия.

9. Нови възможности за работа в услугите и във високотехнологични дейности. Да се използват всички възможности за осигуряване на работа в услугите и в бързо развиващи се високотехнологични дейности. Иновационните предприятия могат да бъдат много полезни за създаване на висококачествени работни места. Развитието на екологичния сектор също може да предложи подходящи работни места.

Държавните органи трябва да сведат до минимум формалностите по предоставяне на услуги и да създават рамкови условия за пълно използване потенциала на услугите за повече и по-качествени работни места. Особено големи са възможностите на високотехнологичните дейности и екологичния сектор.           

10. Регионална и местна дейност за създаване на работни места. Всички действащи институции и лица на местно ниво, включително и социалните партньори следва да участват в изработването и прилагането на дългосрочна правителствена стратегия за повишаване на заетостта. Тази стратегия следва да бъде обвързана със съществуващата Европейска стратегия по заетостта.Това трябва да започне с установяване на наличните местни възможности и в тясно сътрудничество с всички заинтересовани. Правителството би трябвало да има подробна регионална конкретизация на националната стратегия и политиката по заетостта и да помага на местните власти в изработването на техни стратегии за заетост с оглед пълно използване на местните възможности за заетост с участие на всички заинтересовани лица и институции, включително и на социалните партньори и други организации на гражданското общество.

11. Данъчни реформи за заетост и обучение. Много е важно да се разбере влиянието на данъците върху процеса на заетостта с оглед данъчната система да улеснява откриването на повече работни места. Това може да стане чрез по-ниски данъци върху доходите на работещите за сметка на екологичните данъци. Данъчната система трябва също да държи сметка за необходимостта от повече инвестиции в хора от стопанските предприятия, властите и отделните лица с оглед на дългосрочното влияние върху заетостта и конкурентоспособността. Властите трябва:

·     да продължат постепенното намаляване на общото ниво на данъчно облагане, особено на данъчното и осигурителното бреме върху работещите и работодателите. Това е особено необходимо за неквалифицирания персонал и за друг ниско платен персонал.Тези облекчения могат да се направят без увеличаване на общото данъчно бреме чрез повишение на данъците и таксите за екологично вредни продукти и дейности;

·     да предложат допълнителни стимули и отменят съществуващите пречки за инвестиране в човешкия капитал;

·     да преценят как ще компенсират загубените в този случай данъчни постъпления чрез повишаване на други данъци, например свързаните с опазването на околната среда.

12. Стимулиране адаптивността на бизнеса и техните работници. Това направление на дейност остава еднакво актуално през настоящото и през следващите десетилетия. Възможностите, които създава съвременната икономика и перспективите за заетост изискват адаптация на организацията на работата и прилагането на пожизнено обучение.

13. Модернизиране организацията на работа. За модернизиране организацията и методите на работа, които спомагат за подобряване на качеството е необходимо тясно сътрудничество и съучастие на всички заинтересовани и на всички нива. От социалните партньори се очаква да договарят и прилагат споразумения на всички подходящи нива за модернизация на организацията на работа, включително на гъвкаво работно време с цел дейността да стане по–продуктивна, конкурентна, адаптивна, спрямо бързите промени в производството, като се постига рационален баланс между гъвкавост и сигурност и се подобрява качеството на работните места. Като се имат предвид нарастващите различия във формите на заетост да се внесат промени в трудовото законодателство за по-гъвкави типове трудови договори. Работещите да ползват достатъчно гаранции за сигурност, висок трудов статут, съответстващ на нуждите на бизнеса и желанията на работниците.

14. Приспособяване на предприятията към системата за пожизнено обучение. С оглед на периодично преценяване равнището на квалификация в предприятията като съставна част на системата за пожизнено обучение, социалните партньори би следвало да се договорят на съответните нива за пожизнено  обучение на персонала с цел да се улесни приспособяването му към новостите в производството, особено в областта на ИКТ. Всеки работник трябва да има възможност да повишава компютърната си грамотност, а също и начина на договаряне между социалните партньори със съдействие на съответните държавни органи.

15. Еднакво третиране на половете. С оглед даване на еднакви възможности на половете и за повишаване заетостта сред жените, държавните институции трябва да обръщат повече внимание на тези проблеми.

Жените все още не се ползват с еднакви права при достъп до работа и развитие в кариерата, в заплащането, в съчетаването на професионалния и семейния живот.

Поради това е необходимо да се прилага принципът за равно заплащане при равна работа за дейности с еднаква стойност. Жените да имат равен достъп до образование, повишение на квалификацията, пожизнено обучение, в т.ч., особено за обучение в компютърна грамотност.

Държавата трябва да подхожда еднакво към половете при прилагане на четирите стълба на стратегията на заетост. Правителството може да определя количествени показатели за оценка на третирането на мъжете и жените от гледна точка на трудова заетост, периодично да  огласява резултатите от такива оценки.

начало

 

 

9.2. Политика на доходите и жизненото равнище

 

 

9.2.1. Оценка на политиката и състоянието на доходите към началото на 2003 година

 

Макроикономическата и финансовата стабилност, която се установи с въвеждането на валутния борд през 1997 г.  продължи да се превръща в самоцел, а не средство за повишаване на жизнения стандарт и качеството на живота на българските граждани. Не се потвърждава от никакви данни връзка между отчитания от правителството икономически растеж и реалния растеж на заплатите, пенсиите и другите защитени доходи на населението. Политиката на доходите и като цяло социалната политика е пасивна, основана на остатъчния принцип и без никаква логика рестриктивна  и с антиинфлационна насоченост. Така реалният разполагаем доход на домакинствата за две години не се повиши, а потреблението продължи да се свива, вместо да се използва като фактор на икономическия растеж. България се утвърди като най-бедната страна в Европа.

Характерни за оценка на политиката на доходите са измененията в средната работна заплата, минималната работна заплата и пенсиите. Така, реалният ръст на средната работна заплата  от 11.9 през 2000 г. спадна на 3.1 през 2002 г., на минималната работна заплата - съответно от 6.7% на 6.3%, на минималната пенсия - от 14.9% на 1.5%.

По данни на НСИ за 2002 г. средната работна заплата за страната е 275 лв., в обществения сектор е 324 лв., а в частния - 243 лв. Посочените данни подсказват няколко извода:

Първо, средната работна заплата в обществения сектор (за заетите в бюджетните организации и все още държавните предприятия) е нараснала спрямо 2001 г.  номинално с 11.34%, докато в частния сектор този ръст е 4.74%.

Второ, през последните години заплатите в частния сектор все повече изостават от тези в обществения сектор. Частният сектор не следва редовното увеличение на бюджетните заплати и на заплатите в държавните предприятия, които се регулират със специален механизъм. Единственият регулатор на заплащането в частния сектор е минималната работна заплата, която няма нищо общо с издръжката и възпроизводството на работещите, а от тази година и административно наложените минимални осигурителни прагове по професии и длъжности.

По равнище на работната заплата България продължава да е на последно място сред страните кандидатки за ЕС. Спрямо средната номинална работна заплата за ЕС, в България тя е със 17.4 пъти по-ниска. В Полша средната номинална  заплата е 3.73 пъти по-висока, в Чехия - 2.93 пъти, в Унгария - 2.54 пъти, в Словения - 7.2 пъти от заплатата в България. Средната работна заплата у нас е огледало не само за обедняването, но и за несъстоятелността на провежданата макроикономическа политика.

Прекалено големи надежди бяха възложени на данъчната политика като механизъм за повишаване на реалния разполагаем доход на работещите. Увеличен бе необлагаемият минимум – от 100 на 110 лв., намалиха се ставките за облагане на отделните групи заплати, а тези за най-високите заплати се понижиха от 38% на 29%. В резултат на тези мерки данъчната тежест се намали средно с 2.4%. Данъчната политика има връзка с политиката на доходите, но нейните възможности са  ограничени, особено в икономики като българската, които не създават заетост, производителност на труда и конкурентоспособност.

Специално внимание трябва да се отдели на минималната работна заплата. След инфлационните удари, които тя понесе до 1997 г. вече 6 години не се предприемат мерки да се определи нейното място и роля в политиката на доходите и като цяло в системата на заплащане на труда. В момента тя е една имагинерна величина, нямаща нищо общо с издръжката на живота, средната работна заплата, покупателната способност на работещия с такава заплата, нито с реалната цена и производителност на труда. Откъсната от посочените показатели, минималната работна заплата не е и регулатор на доходите.

Потреблението на домакинствата продължи да се свива и през последната година. Тенденцията, която се зароди от 1990 г. за непрекъснат спад на реалния разполагаем доход не можеше и да бъде прекъсната при липсата на нормална политика на доходите. Всички изследвания показват, че:

-         в България около 43-47%  от домакинствата  живеят в крайна бедност и мизерия;

-         35-40% от домакинствата едва балансират семейния си бюджет, и то с драстични лишения;

-         издръжката на ниво екзистенц-минимум (биологично оцеляване) от 98-100 лв. в края на юни 2001 г. вече е около 110-115 лв. през декември 2002 г.;

-         80-85% бедно население застрашава социалната и националната сигурност на държавата;

-         работещи, безработни, пенсионери, млади и стари живеят в лишения и мизерия. Тук се изключват 2-3% богати и много богати, както и други 10-12%, които не са богати, но не изпитват и лишения.

Не настъпиха промени в покупателната способност на пенсиите, а също и в пенсионното законодателство.  Точковата система и измислените коефициенти за изчисляване размера на личната пенсия първо обезсмислиха връзката между нея и реално получаваната работна заплата и, второ, всяка година не позволяват на 50-70 хил. души безработни от 19 до 24 годишна възраст да си намерят работа. Същото се отнася и до почти всички безработни (може би вече около 100-120 хил. д.), на които не им достигат няколко точки или 1-2 години възраст, за да се пенсионират.

Не се промениха съществено и реалностите  в областта на социалното подпомагане. В България още няма официално приета със закон линия на бедността и тя да се обвърже с издръжката на живот, а от там и с политиката на доходите на държавата.

Проблемът с помощите за деца (детската надбавка) все още няма връзка с демографската политика на държавата, а също и с издръжката на децата и с равнището и покупателната способност на доходите на техните родители. Семейното данъчно облагане отново беше отложено за следващите години.

От същностна гледна точка  след въвеждането на валутния борд през 1997 г. под политика на доходите се разбират ежегодните увеличения на заплатите в бюджетната сфера и на пенсиите. От институционална гледна точка тази политика бе иззета от Министерството на труда и социалната политика (МТСП) и концентрирана в Министерството на финансите. По този начин МТСП като държавен орган бе лишено от възможността да разработва и прилага стратегии, политики и мерки в областта на политиката на доходите и жизненото равнище, а Министерството на финансите си присвои несвойствени функции. Това е една от причините държавата да няма нормални регулатори и активни политики в областта на доходите и жизненото равнище.

Покупателната способност на хората непрекъснато намалява. Този процес не би следвало да се обяснява само с инфлацията. Основните причини са: ежегодното чувствително увеличаване цените на електроенергията и топлоенергията; на лекарствата; цените на градския транспорт и на телефонните услуги и т.н. Посочените увеличения не се компенсират нито чрез заплатите, нито чрез пенсиите, които са сигурен доход, но с  ниска покупателна способност. Следователно, всяко увеличение  на монополните цени води до по-нататъшно обедняване на всички – работещи, безработни, пенсионери и социално слаби.

В заключение, държавата няма ясни регулатори за политиката на доходите, които в комплекс да обхващат всички видове доходи, имащи отношение към жизнения стандарт на цялото население. Политиката на доходите у нас е много далече от изискванията за интегрирането й с другите държавни политики – икономическата, инвестиционната и т.н. Частният сектор не се нуждае толкова от контрол върху трудовите договори и заплатите, колкото от нормализиране на правилата в пазарната среда и подкрепа за инвестиране и развитие на бизнеса.

 

 

9.2.2. Приоритетни направления и цели на политиката на доходите и жизненото равнище в предприсъединителния период и до 2020 година

 

Масовата бедност, мащабната безработица, кризата в здравната и образователната система сринаха жизнения стандарт на населението. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени за няколко години с досегашните политики и мерки.

Изоставането на България от другите страни от ЦИЕ по всички показатели на развитието обективно налага стратегията за присъединяване към ЕС да се трансформира в триетапна.

Първият етап изисква да се разработи подробна стратегия за догонващо икономическо и социално развитие, чиито краткосрочни цели да са ориентирани към 2007 г., средносрочните -  до 2010 г., а дългосрочните към 2020 година. До 2020 г. би следвало да се приближим до  страните от Централна Европа и да подготвим икономиката за ускорено догонване на ЕС през периода 2020–2050 г. Всичко това означава държавната политика да се ориентира към догонващо икономическо и социално развитие с ясно определени цели, политики и механизми във всички области така, че те да водят до устойчиво ускоряване на развитието, подобрявайки чувствително жизненото равнище на населението.

 

9.2.2.1. Активизиране на политиката на доходите

То следва да се осъществява по следните приоритетни направления:

- за политиката на доходите и жизнения стандарт следва да отговаря преди всичко Министерството на труда и социалната политика.  То трябва  да отговаря за разработването и прилагането на необходимите цели, регулатори, политики и механизми, засягащи всички видове защитени доходи на населението. Посочените функции засягат жизнения стандарт на гражданите и резултатите трябва да се съгласуват в нормален социален диалог със синдикатите и работодателските организации;

- чрез политиката на доходите да се осигурява ежегодно поне 6–7 % реално повишение на заплатите, пенсиите, помощите за деца и другите видове защитени доходи;

-  да се разработят и въведат минимални регулатори за повишаване на заплатите в частния сектор;

-  чрез реално повишаване на защитените доходи да се спре  обедняването на населението, а с нарастване на покупателната способност на домакинствата политиката на доходите да се превърне във фактор на икономическия растеж;

-  чрез държавната политика на доходите да бъдат адекватно защитени онези групи и слоеве от населението, които имат права по закон.

 

9.2.2.2. Приоритетни цели на политиката на доходите:

ЦЕЛ № 1: С новата политика на доходите следва да се доизгради системата за социална сигурност, която да осигури на поносимо равнище защитата на социално слабите и мизерстващи граждани, да определи максимално допустимите ангажименти на държавата в нея и да се обвърже с издръжката на живота. Тази система би следвало да включва следните мерки, които да стартират от 2004 г. и да се осъществяват до 2007 година.:

·  законово въвеждане на граница на бедността – около 110 лв. и гарантиран минимален доход за целите на социалното подпомагане – 60-65 % от нея. Заедно с това следва да се актуализират динамично и критериите за достъп до социално подпомагане;

·  нов размер на социалната пенсия – 60-65 % от границата на бедност;

·  нов размер на минималната пенсия за изслужено време и старост – тя да се доближи на 85-90 % до границата на бедността;

·  подкрепа на семействата с увеличаване до 2005 г. на социалната помощ за деца на 30 лева, като се повишава размерът на дохода на родителите за правото на получаване. Заедно с това да се формира държавна демографска политика за стимулиране на раждаемостта и семейното планиране;

·  въвеждане на семейно данъчно облагане с отчитане изчислената издръжка на децата и инвалидите в семейството;

·        да се осъществи специална програма за подобряване условията на живот в домовете за социални грижи.

ЦЕЛ № 2: В областта на заплащането на труда следва да се предприемат мерки, които да формират основите на европейска политика на доходите. По-наложителните от тези мерки са:

Първо, за преодоляване на хаоса в трудовото законодателство да започне работата по нов Кодекс на труда, който да балансира съобразно критериите, законодателството и практиката на ЕС интересите на държавата, наемния труд, синдикатите и работодателските организации. Освен законова защита на посочените интереси, новият Кодекс на труда трябва да осигури и условията за повишаване гъвкавостта на пазара на труда и за провеждане на политика  за пожизнено обучение и повишаване качеството на работната сила.

Второ, да се въведе още от началото на 2004 г. основен минимален регулатор на заплащането, който да е задължителен за годишните увеличения на заплатите на заетите в бюджетната сфера, държавния и частния сектор. Този регулатор следва да отчита 100 % годишния прогнозен размер на инфлацията и ръста на БВП, утвърждавани ежегодно с държавния бюджет. На тази основа:

·  в зависимост от възможностите на държавния бюджет може да се осигурява и по-висок ръст на заплатите в бюджетната сфера, с което ще се реализира и реален растеж;

·  ще се принуди частния сектор да следва държавната политика за повишаване жизнения стандарт на населението. Същевременно ще се постави основата за директно обвързване на заплатите с производителността на труда и ще се прекрати практиката на мизерно заплащане в частния сектор. Това означава още, че ще се нормализира браншовото колективно трудово договаряне на заплатите по професии и длъжности и ще се въведе европейската практика в тази област;

·  в държавните предприятия да се засили натискът за повишаване на ефективността и за оздравяването им. В тях следва да продължи регулирането на нарастването на средствата за работна заплата.

ЦЕЛ № 3: Необходимо е да се реши бързо проблемът с минималната работна заплата. Целесъобразно е това да стане със специален закон, който да утвърди мястото и ролята на минималната работна заплата като основен минимален регулатор на заплащането на труда на работещите с най-ниска квалификация и минимален производствен опит. На настоящия етап не е целесъобразно тази заплата да се обвързва в съотношение към средната работна заплата, а да се формира на старта като съотношение към линията на бедността най-малко с коефициент 1.5-1.7. Така, при граница на бедността около 110 лв. минималната месечна заплата трябва да бъде 165-187 лв. Посоченият коефициент включва освен средствата за оцеляване и парични средства за т. нар. възпроизводство на работната сила на работещия. Така минималната работна заплата още на старта през 2004 г. ще отчита минималната издръжка на живота в нашите условия, а впоследствие ще се повишава: първо, като всички останали доходи; второ, ще стане солиден ориентир за браншовото колективно трудово договаряне; трето, ще допринесе, заедно с евентуални промени в данъчното и осигурителното законодателство, за намаляване на сивия сектор на икономиката; четвърто, ще отпадне необходимостта да се договарят измислените осигурителни прагове; пето, държавата и социалните й партньори ще концентрират усилията си именно чрез този минимален, но основен регулатор да въздействат многопосочно върху жизнения стандарт и оздравяването на трудовата и социалната среда.

С приемането на посочената законова база следва да се реши еднозначно и проблемът с минималното почасово заплащане на труда за хората, които са на почасова работа при един и повече работодатели. Размерът на часовата минимална заплата трябва да позволява на работещия, освен да се издържа и да се осигурява по законите на страната. За целта към посочената по-горе месечна минимална работна заплата следва да се добавят още около 36-40 % пари, необходими за самоосигуряването на тази група заети.

ЦЕЛ № 4: С новата политика на доходите в областта на пенсиите следва да се предприемат още от началото на 2004 г. следните по-съществени мерки:

1. Като се има предвид, че огромна част от пенсиите са ниски и с нищожна покупателна способност би следвало да се преосмисли сегашният модел за формиране размера на индивидуалните пенсии и постепенно да се стесни ножицата между максималната и минималната пенсия. Заедно с това, на основата на обективен анализ на достиженията и несполуките на сегашното пенсионно законодателство да се внесат допустимите промени в него и всяка година да се осигурява реален растеж на пенсиите поне с 6-7%. Тази трудна задача изисква да не се отлага разрешаването на натрупаните проблеми в тази област. Същевременно, главна стратегическа задача за периода до към 2007-2010 година следва да бъде: разходите за пенсии в БВП да нараснат от около 8.7 % на 12-12,5 %.

2. Въведената и прилагана в момента точкова система за пенсиониране създаде тежки проблеми на десетки хиляди граждани най-малко в два аспекта:

  а) едни не могат да се пенсионират, защото не им достигат 2–3 точки, или 1–2 години възраст. Проблемът става тежък, когато те са трайно безработни;

  б) поради реформата в  пенсионната система десетки хиляди млади хора не могат да си намерят работа.

Следователно, точковата система трябва да бъде отменена (чрез промяна на КЗОО) и на нейно място да се узаконят най-малко две съществени условия за получаване на минимална пенсия:

  а) изискване за възраст при пенсиониране (примерно 65 години);

  б) изискване за минимален осигурителен стаж (примерно 25 години).

За всяка година осигурителен стаж над посочения минимум 25 години пенсията да се увеличава със съответен процент.

  При този модел се осигурява “отпушване” на системата и възможности за пенсиониране при изпълнение на горните изисквания, намиране на работа от младите поколения, както и по-възрастните да останат на работа по тяхно желание.

3. Необходимо е да се промени механизмът за актуализиране на пенсиите. В момента тази актуализация става от 1 юни всяка година само чрез процента на инфлация.

Механизмът за актуализиране на пенсиите да включва следните елементи:

  а) актуализацията да става от 1 януари всяка година;

  б) процентът на актуализация да съдържа:

- процента на прогнозната инфлация за годината, утвърден с макроикономическата рамка на държавния бюджет;

- прогнозния процент на нарастване на осигурителния доход през годината;

- прогнозния процент на растежа на БВП през годината.

  Посоченият механизъм за актуализиране на пенсиите следва да се въведе на два етапа:

а) през първия етап – от началото на 2004 г. актуализацията да става с първите два компонента;

б) вторият етап, с включване и на ръста на БВП може да започне от 2005 или 2006 г.

4. Пенсионната система следва да стане ясна и прозрачна за гражданите. Това означава:

  а) въвеждане на посочените в т. 2 и т. 3 изисквания и принципи;

  б) опростяване и прецизиране на формулите за изчисляване на индивидуалната пенсия.

ЦЕЛ № 5: С новата политика на доходите за периода 2007-2010 г. следва да се осигури повишаване на реалните доходи на населението от 24–25%, колкото са сега спрямо средния показател за Европейския съюз, на 35–36%. Тази цел трябва да се основава и на други важни предпоставки, свързани с необходимостта от пълно интегриране между икономическата и социалната политика, защото имат пряко отношение към увеличаването на заетостта, намаляването на безработицата и нарастване доходите на населението:

1. държавата да си позволи бюджетни дефицити до 2.5-3.0%;

2. данъчната политика да се съчетае със семейното подоходно облагане и с намаляване  на косвените данъци, главно на ДДС. Това ще внесе по-висока социална справедливост;

3. прилагане на схема за данъчни облекчения при създаването на нови работни места;

4. регулаторите и инструментите на социалната политика и особено на политиката  на доходите да се съобразят с европейското социално законодателство и практика;

5. инвестиционните разходи да се приспадат от облагаемата печалба (данъчен инвестиционен кредит за бизнеса), а в нея да се включат всички непроизводителни и представителни разходи;

6. активните политики и мерки на пазара на труда да бъдат насочени не към разкриване на огромен брой субсидирани работни места без траен икономически и социален ефект, а към сериозни програми за инфраструктурно и друго строителство, квалификация на безработни млади хора и за преквалификация на останалите базработни.

 

9.2.2.3. Конкретни цели за повишаване на защитените доходи до 2007-2020  г.

Посочените приоритетни направления и цели на политиката на доходите, както и предложенията за нейното активизиране и координиране с икономическата политика предполагат, че реалните доходи би следвало да растат с по-висок от досегашния темп. В този смисъл са допустими следните цели:

През първия етап (до 2007 г.) доходите могат да нараснат през 2007 г. спрямо 2003 г. с 50 на сто, което означава ежегоден номинален ръст с около 12% (а реален с около 8% при годишна инфлация около 4%). При по-висока инфлация номиналният размер следва да бъде съответно корегиран.

През втория етап (2007 - 2010 г.) в края на 2010 г. спрямо 2007 г. доходите могат да нараснат с още 50 на сто.

През третия етап (2010 - 2020 г.) в края на 2020 г. спрямо 2010 г. могат да се удвоят.

За средната работна заплата горните предложения означават: от около 301 лв. през 2003 г. тя да нарасне на около 450 лв. през 2007 г., на 600 лв. през 2010 г. и на 1200 лв. през 2020 година. Същите темпове би следвало да се приложат и за доходите от пенсии, социални помощи, помощите за деца и другите защитени доходи.

            Политиката на доходите и жизнения стандарт през периода 2010-2020 г. трябва да използва механизмите, мерките и социалните практики на Европейския съюз. Съществено значение ще имат действията в следните основни насоки:

Първо, в областта на заплащането на труда трудовите възнаграждения ще се формират във все по–пряка зависимост от производителността на труда и конкурентноспособността на продукцията. Индивидуалната заплата ще зависи от притежаваното образование, квалификация и трудовото представяне на работещия. Синдикатите и работодателските организации в нормален социален диалог ще договарят параметрите на заплатите по браншове и предприятия. Държавата ще е създала необходимите минимални регулатори на политиката на доходите и ще се превърне в посредник, а не страна в социалния диалог. През този период следва да се очаква увеличаване на отработеното време в икономиката, а също и на заетостта. Данъчното и осигурителното облагане на работната заплата ще се нормализират в съответствие с критериите на ЕС. Осигурителната вноска следва да бъде поделена между работещия и  работодателя.

Второ, в областта на социалното подпомагане и грижи държавата, заедно със социалните си партньори, следва да осъществява политика за преодоляване на масовата бедност и свеждане на нейния обхват до поносими нива от 8-10% към 2020 г. Активизирането по това направление на социалната политика ще си остане на т. нар. остатъчен принцип и успехите ще зависят главно от параметрите и качеството на икономическия растеж, намаляване на безработицата и увеличаване на заетите.

начало

 

 

9.3. Смекчаване на последствията от демографската криза

 

 

9.3.1. Влияние на демографската криза върху количеството и качеството на работната сила

 

През първото десетилетие на 21-ви век България е изправена пред няколко предизвикателства: масова бедност, висока безработица, изостряща се демографска криза, голяма емиграция, необходимост от подготовка за усвояване на новите техники и технологии,  разбиране на потребността от политика на догонващо развитие.

През второто десетилетие България ще бъде изправена пред същите предизвикателства, без безработицата. С тази разлика, че демографската криза ще е още по-остра и ще се чувства още по-силно, поради изчерпване на безработицата като източник на необходимата тогава допълнителна работна сила и все по-голяма потребност от усвояване на новите техники и технологии,  за да се поддържа догонващо икономическо развитие. В тези условия изходът трябва да се търси в подобряване използването на работната сила и повишаване на нейното качество. Допълнително решение  ще бъде все по-мащабната замяна на труд с капитал от най-високо качество.

През 2000 г. в България има излишък от работна сила. В края на първото и началото на второто десетилетие ще има относително равновесие между търсене и предлагане на труд като количество. В края на второто и началото на третото десетилетие може да се чувства дефицит от работна сила.

Очертава се сложен възел от предизвикателства с трудно решими задачи. Колкото повече се отлага осъзнаването на тези предизвикателства и вземането на мерки за тяхното решаване,  толкова по-трудни и по-скъпи ще бъдат решенията.

През първото десетилетие се очертава излишък на работна сила - общо и особено с ниска и средна квалификация. През второто десетилетие се очертава дефицит на работна сила - общо и особено с висока и средна квалификация. При това положение е погрешно да се приема и прилага стратегия за развитие на трудоемки производствени дейности, особено такива, разчитащи на нискоквалифициран евтин труд. То може да е полезно като пожарна мярка в краткосрочен хоризонт, съмнително - в средносрочен и безперспективно - в дългосрочен план.

Приоритетни стават действията по осигуряване на висококвалифицирана работна сила с висше и средно горно образование, която да поема нарастващите потребности от такава квалификация през втората половина на първото десетилетие и особено през второто десетилетие. Проблемът се усложнява допълнително от ниската раждаемост и все по-малкия брой млади хора, които постъпват в работоспособна възраст. В тези случаи по-малкото количество ще трябва да се компенсира с по-високо качество, както на работната сила, така и на новите техники и технологии.

Налага се мащабна замяна на недостигащ труд с повече и по-качествен капитал. Подготовката за тази замяна трябва да започне сега. Забавянето ще ни свари неподготвени и решаването на задачата ще бъде по-трудно, а след определен момент - невъзможно. Защото България няма да може да поддържа догонващо икономическо развитие.

Решаването на задачата ще бъде допълнително усложнено, ако значителна част от квалифицираните млади специалисти през следващите 5-10 и повече години емигрират от България. Решението може би трябва да се търси в подготовката на повече специалисти с висше образование, за да има и за емиграция, и за наши нужди. И най-важното – в създаване на по-привлекателна обстановка те да остават в родината си.

Нужни са и други мерки в по-горните възрастови групи за смекчаване недостига на високо- и средно-квалифицирана работна сила. Едното направление на тези мерки следва да бъде повишението на процентите на трудово участие и заетост във възрастовите групи между 25 и 55 години. Това може да се постигне с мерките, предлагани в глави VІІІ и ІХ.

Необходими са по-специални и грижливо подготвени мерки за повишаване процентите на трудово участие и заетост на хората във възрастовата група 55-64 години. Това може да стане както чрез мерки за квалификация и преквалификация, пожизнено обучение, премахване на стимулите за ранно пенсиониране, въвеждане на стимули за по-продължителна работа и срещу предсрочно пенсиониране, постепенно повишение на официалната пенсионна възраст. Това, разбира се, предполага подобряване условията на живот и труд, на здравеопазването, мерки за пожизнено обучение и за действително преминаване към “активна старост”. При сегашните условия на живот и труд повишаването на пенсионната възраст е трудно осъществимо, тъй като хората на тази възраст са вече физиологически и психически изхабени.

Тези мерки могат да бъдат използвани за възрастовата група над 65 години, с цел да се стимулира оставането им на трудовия пазар за по-дълго време. Освен посочените, могат да се използват и други стимули и помощ от рода на постепенно напускане на трудова активност чрез съчетаване на работа и почивка, по-широко прилагане на непълен работен ден; надомна работа; консултантски услуги чрез интернет и други подобни. Това ще стане възможно през второто и особено през третото и следващите десетилетия, когато се очаква повишение на средната продължителност на живота и подобрение на общото здравословно състояние на възрастните хора. То пък ще бъде възможно благодарение на по-добрите условия на живот и труд, по-добро здравеопазване, съчетаване на работа с почивка, използване на нови техники и технологии и т.н.[3]

 

 

9.3.2. Влияние на демографската криза върху съотношението между работещи и неработещи

 

Една от негативните последици от демографската криза е влошаването на съотношението между работещи и неработещи. Работещите включват хората на възраст между 15 и 64 години, които работят, а неработещите са от възрастовите групи до 15 години, над 65 години и останалите, които не работят. В България това съотношение е между най-неблагоприятните в Европа. То е почти 1:1, ако се включат заетите в сенчестата икономика и продължава да се влошава.

Вникването в структурата на неработещите дава основание за допълнителна загриженост защото: първо, намалява делът на младите и учащите се; второ, расте делът на възрастните и трето много е висок делът на безработните и особено трайно безработните. Пенсионерите в България като отношение към заетите през 2000 г. са 2.5-3 пъти повече в сравнение със средното в ЕС (виж /258/-12).

Ако до края на първото десетилетие има възможност за намаление на безработицата до 10-12%, съотношението между младата и старата възрастова група на работещите ще продължава да се влошава през второто и следващите десетилетия. При сегашния ход на демографската криза и бездействието на властите няма основание да се очаква стабилизиране и още по-малко - подобряване на категорията на неработещите. На някои препоръки в тази област ще се спрем в следващите редове на този раздел.

 

 

9.3.3. Застаряване на работната сила

 

Стареенето на работната сила в България е все по-изразително. В бъдеще то ще се допълва от изместване на пенсионната възраст нагоре. От една страна, ще намалява   делът на младите хора в работната сила - кохортите до 25 и до 35 години. От друга страна, ще расте делът на работещите между 55 и 64 години и над 65 години. Към края на второто и особено през третото и четвъртото десетилетие, след очакваното повишение на средната продължителност на живота у нас (за мъжете до 75-77 години и за жените до 80-82 години) ще нарасне и делът на работещите над 65 години.

Това поставя нови проблеми пред България. Ще бъде необходимо масово прилагане на системата за пожизнено обучение, особено на работната сила от средното и по-възрастното поколение. Защото ускореното научно-техническо развитие ускорява остаряването на знанията, придобити преди 10-15-20 години във висшите и средните училища и налага по-бързото им актуализиране. Към 2015-2020 г. почти всички сегашни знания на работната сила ще са остарели и трябва да се заменят с нови. Този факт говори красноречиво за мащабите на предизвикателството. То ще изисква радикални промени в образователната система, за които стана дума в Глава VІІІ. Ще се налага подобрение и в качеството на услугите. Това е особено наложително за здравеопазването, детските ясли, детските градини, за основното образование, в транспортните и много други услуги. Необходими са радикални подобрения във всички видове услуги, водещи до повишаване качеството на живота на хората.

Ще се налагат съществени промени в организацията на производството и труда в материалното и в нематериалното производство. Защото по един начин работят хора на възраст 25-35-40 години, по друг начин - хората на 50-60 и по трети начин - над 65 или 70 години. Все по-широко ще се прилагат гъвкави системи на работа.

От икономическа гледна точка всичко това ще води до по-висока производителност на труда благодарение на все по-активната замяна на труд с модерен капитал. Най-често в нетрадиционни съотношения, поради нетрадиционните качества на бъдещия труд и на бъдещите техники и технологии в материалното и нематериалното производство. Тази замяна ще се активизира и в домашния труд. Без това не би било възможно преместването на границата на работоспособност към все по-високи тавани. И то не принудително, а доброволно и с убеденост на участниците в неговата полезност.

 

 

9.3.4. Финансови последствия от застаряване на населението

 

Застаряването на населението оказва все по-силен натиск върху публичните финанси. Това не е изненадващо като се има предвид, че между 40 и 60% от бюджетните разходи са чувствителни спрямо възрастовата структура на населението.[4] Този натиск ще расте през следващите десетилетия.

В България няма прогнози за очакваното влияние на застаряването на населението върху бюджета. За това може да се съди по логически път, а също и чрез наблюдения на процеса в страните от ЕС. Според оценки на Европейската комисия, с изключение на Великобритания, всички страни членки очакват повишение на бюджетните си разходи за пенсии в 2020 г. в сравнение с 2000 година. Средното повишение за Общността се очаква да бъде около 1.0-1.5 процентни пункта (по оптимистични оценки) над средното ниво от 7.4% от БВП през 2000 година.[5] В съседна Гърция това нарастване ще бъде 4-5 пъти по-голямо (виж /257/-25).

Според други прогнози на Европейската комисия до 2040 година допълнителните разходи на страните от ЕС-15 за пенсии, здравеопазване и продължителни грижи за възрастните хора ще нараснат с 5-7 процентни пункта спрямо нивото на 2000 година. За Гърция се очаква увеличението да бъде с 12.3 процентни пункта, в Испания с 8.1 процентен пункт, в Холандия с 8.9  пункта, в Германия с 6.2 пункта (виж /257/-54).

По най-груби оценки, като се има предвид бъдещият брой на пенсионерите, на средната бъдеща пенсия, на допълнителните разходи по здравните и други грижи за възрастните хора, нарастващото напрежение поради ниските пенсии и натискът за тяхното повишение може да се предполага, че към 2020 г. ще бъдат необходими поне 6.5-7.5 процентни пункта допълнителни разходи за пенсии и медицински грижи за възрастните хора в България. И то при условие, че се подобри организацията и повиши ефикасността на здравеопазването и въведе по-добър ред в пенсионното дело. В противен случай натоварването на бюджета ще бъде още по-високо, а безстопанствеността – още по-голяма.

Всички наблюдения показват, че с повишение на възрастта медицинските разходи рязко нарастват. До към 40-45 години те са минимални, след това нарастват бързо, като достигат максимум при възраст 85-90 и повече години (виж /158/-9).

Стабилността на публичните финанси на фона на нарастващия демографски натиск е приоритетна задача и за България. Като се има предвид мизерно ниското ниво на пенсиите (и необходимостта от тяхното повишаване), опасността от изненади в частните пенсионни фондове, големият публичен дълг и потребността от провеждане на активна бюджетна политика по подготовка на страната за присъединяване към ЕС, изпълнението на тази задача ще бъде много трудно.

Финансирането на нарастващите разходи за пенсии и здравни грижи за възрастните хора чрез поддържане на високи бюджетни дефицити и увеличение на публичния дълг не е икономически и социално оправдано решение. Повишаването на данъците и социалните осигуровки също не е правилно решение. То ще намали инициативата да се работи и да се наемат повече работници, ще потиска растежа и ще разширява небалансираността между интересите на поколенията. Чувствителното намаление на други бюджетни разходи (за инфраструктура, здравеопазване,  образование и т.н.) също не е оправдано, понеже ще затруднява растежа.

В документи на Европейската комисия се правят предложения  за ограничаване негативните ефекти от стареенето на населението върху бюджета.[6] Като идеи те могат да бъдат полезни и за България.

Смята се, че трябва да се намалява публичният дълг с цел да се пести от бюджетни разходи по неговото обслужване. Когато е възможно, това е правилно решение. Нашата обстановка обаче е по-сложна, понеже при висока публична (особено външна) задлъжнялост предстои да се правят големи държавни разходи по подготовката за присъединяване към ЕС. Намаляване на външния дълг при това положение е трудно осъществимо. Резерви трябва да се търсят в по-гъвкавото му управление, с оглед постигане на икономии от обслужването. Разбира се, след години, когато се преодолее поне част от голямото изоставане в подготовката за ЕС (инфраструктура, образование, здравеопазване, наука, екология и т.н.) намалението на дълга е класическо решение.

Препоръчва се реформа на пазара на труда за постигане на по-висока заетост. Това ще подобри съотношението между работещи и неработещи, ще помогне за по-висок растеж, по-големи постъпления в бюджета и по-лесно посрещане на предизвикателствата на застаряването. Особено наложително е повишението на заетостта чрез намаление на трайната безработица, повишение на заетостта на младите хора, на хората на възраст над 50 години и на жените. Както вече посочихме, наложително е да отпаднат всякакви стимули за ранно пенсиониране и пречките за по-късно пенсиониране.

Полезно е също намалението на данък общ доход за хората с по-ниски заплати, а също и използване на  възможностите за намаление на социалните осигуровки, макар че това ще бъде трудно. Прилагането на системата за пожизнено обучение може да допринесе за повишение на заетостта. Създаването на подходящи схеми за грижи за децата, за възрастните и болните хора също може да помогне за повишаване на заетостта сред жените.

Необходимо е задълбочаване на реформите в пенсионното дело. Започнатата у нас реформа по принцип е правилна, но трябва да се ускорява усъвършенстването й в някои важни направления. Да се търси приемлив социален  и икономически баланс между интересите на поколенията. Да се прецени целесъобразността от замяна на разходопокривния принцип с капиталообразуващия. Да се постигне 2-3 пъти по-висок коефициент на заместване (средна пенсия като процент от средната заплата) през следващите години и десетилетия. Да се прецени целесъобразността на някои предложения за повишаване на здравноосигурителните вноски при едновременно повишение на доходите, облекчения по данъците върху печалбата и личния доход. Да се търси по-рационално отношение между вноските на работещите и работодателите.

Следва да започне обмислянето на постепенно повишение на пенсионната възраст през второто десетилетие и още в рамките на това десетилетие – за предоставяне възможности за работа след пенсионна възраст на всички които желаят. Да се отменят стимулите за предсрочно пенсиониране и антистимулите за работещите след пенсионна възраст. Повишението на пенсионната възраст ще бъде трудно осъществимо докато съществува голяма безработица и ниска продължителност на живота, но ще стане актуално след 2013-2015 г., когато ще бъде решен проблемът с безработицата.

В някои западни държави се препоръчва намаление на бъдещите пенсии все с цел икономии. Това, освен че е политически трудно осъществимо, за България е неправилно поради ниското ниво на сегашните пенсии. Проблемът в България през следващите години е рационализиране на съотношението между дохода преди пенсионирането (средната работна заплата) и дохода след пенсионирането (средната пенсия), чрез съществено повишение на пенсиите.

Икономия за бюджета у нас ще се постигне не чрез намаление на пенсиите, а с намаляване броя на пенсионерите в резултат на увеличение на пенсионната възраст (когато бъдат осигурени необходимите предпоставки) и стимулиране на всички желаещи да работят след тази възраст.

Най-доброто решение за стабилизиране на бюджета е подобрението на общата икономическа ситуация в страната. Резервни алтернативи са бюджетните интервенции за осигуряване нормалното функциониране на здравно-осигурителната система, макар и на това повече от скромно ниво.

Към посочените направления на дейност по смекчаване негативните ефекти на стареенето върху бюджетната система в контекста на българските реалности могат да се добавят поне още две:

Първо, да се вземат допълнителни мерки за подобряване събираемостта на данъците и митата чрез ограничаване на сенчестия сектор, въвеждане на ред в митниците, ограничаване на престъпността и корупцията. Предлагани са многобройни мерки, но държавата засега не желае или не може да се справи със сенчестия и престъпния сектор. По приблизителни оценки държавата губи ежегодно от ниска събираемост на данъци и мита между 2.0 и 2.5 млрд. лева постъпления в бюджета.

Второ, стабилността на бюджетната и на социално-осигурителната система през следващите години и десетилетия ще зависи и от стабилността на доброволното пенсионно  и здравно осигуряване чрез частни фондове.  Тяхната стабилност е също толкова важна за страната, колкото стабилността на държавния бюджет, понеже се засягат интересите на стотици хиляди хора, осигурени в  частните фондове. През следващите години те могат да превишат и милион.

Евентуална дестабилизация на частните осигурителни фондове може да предизвика разпадане на цялата осигурителна система и на доверието към нея с по-тежки и по-трайни последствия от финансовата катастрофа в средата на 1990-те години. Това може да се предотврати чрез строг държавен надзор върху дейността на частните осигурителни фондове, върху управлението на събираните от тях ресурси и набиране на достатъчно голям гаранционен фонд в случай на непредвидени събития.

Своевременното провеждане на реформите в бюджета и в социално- осигурителната система ще помогне за спестяване на големи ресурси от поевтиняване на реформите. Всяко закъснение ще налага по-драстични мерки и ще струва повече на обществото. Според оценки на компетентни специалисти, при закъснение с 10 години същите цели се постигат  с около 25% по-големи разходи, а при закъснение с 20 години  - с  около 75% повече разходи (виж /187/-165).

Анализът показва, че никоя мярка сама не може да реши проблема. Стабилността на бюджета и социално-осигурителната система в контекста на застаряващо население може да се реши само чрез комплексно прилагане на пакет от взаимносвързани мерки. Централно значение между тях ще има по-високият растеж. Отново стигаме до заключението, че задачата за догонващо икономическо развитие е едновременно необходим инструмент и важна цел на развитието през следващите десетилетия.[7]

 

 

9.3.5. Стратегия за смекчаване на демографската криза

 

В световната теория и практика вниманието е насочено към смекчаване на последствията от демографската криза чрез повишение на коефициентите на трудова активност, на участие и на заетост; по-активно ангажиране на жените; системата за пожизнено обучение; повишаване качеството на работната сила в работоспособна възраст посредством по-добро образование и периодично повишение на квалификацията; активна старост; повишение на пенсионната възраст; икономически и други мерки на бюджета за осигуряване на средства за пенсии и продължителни здравни и други грижи за възрастните хора, при нарастваща продължителност на живота и т.н.

Почти нищо, обаче не се пише за смекчаване на самите негативни демографски процеси, поне за постигане на демографска стабилност. Приема се, че демографският спад е даденост върху която не може да се влияе, понеже Европа била достигнала своята демографска зрялост.Трудно е да се каже дали това е вярно за най-развитите страни. Необходими са много по-сериозни изследвания на процесите в тези страни, за да се прецени основателността на подобни оценки.

За България обаче може да се каже нещо, понеже имаме повече наблюдения върху демографските процеси и общите процеси на развитието. Демографската криза у нас почти съвпада  (и дори изпреварва) по време и острота същите процеси в Западна Европа при положение, че общото ни икономическо и социално развитие изостава от тяхното с 40-50 години. Ако за тях се смята, че са достигнали демографска зрялост при високото си ниво на икономическо, социално и екологично развитие, това едва ли може да се твърди за България. При тях сегашните демографски процеси са продукт на зрялост, а при нас – продукт на криза. По ниво на социално-икономическо развитие изоставаме, а по кризисни прояви на развитието ги изпреварваме. Над това си струва много сериозно да се замислим всички!

Вярно е, че демографските процеси са продукт на сложен комплекс от икономически и неикономически фактори и че са силно инерционни. Безспорно обаче е, че много млади семейства в България биха имали по две деца (а някои и повече) ако условията за живот бяха по-добри - по-високи заплати, повече грижи на държавата за децата и майките, по-добре развита и по-достъпна система от детски ясли и градини, по-евтино и по-качествено образование и здравеопазване, по-добри жилищни условия, по-евтини детски стоки, по-добра обща среда на живот и работа, повече сигурност за утрешния ден. При това положение може би щеше да се постигне демографско равновесие и дори средно 2.1 дете на майка, което осигурява пълно заместване.[8]

В предишни наши публикации (виж /337/-/346/) и в предходните глави на настоящото изследване сме показвали, че беше възможна по-успешна трансформация към пазарно стопанство в България. В тази връзка възниква въпросът: възможно ли беше отлагане на сегашната демографска криза и смекчаване на нейната острота? Отговорът е положителен.

Всички конкретни решения, обаче не могат да се дадат в настоящото изследване. Направеното проучване от многодисциплинарен колектив на причините за демографската криза в България следва да се използва за  изработване на стратегия за нейното смекчаване. Подчертаваме – стратегия за смекчаване на самата демографска криза, а не само на негативните й последствия.

Инициатива за изработване на стратегия за смекчаване на демографската криза трябва да вземе правителството. Проблемът е толкова важен, че са необходими действия на най-високо държавно ниво от най-влиятелни институции. През следващите 50-70 години се поставя на карта демографската съдба на България.

Населението на България през 1985 г. е било 8.95 млн. души, а в края на  2002 г. - 7.85 млн. Ако не настъпи обрат в сегашните демографски тенденции, към 2025 г. се очаква да спадне до 6.2 млн., а към 2050 г. - около 3.7 млн., т.е. на нивото на 1900 г. Нима това не оправдава най-бързи и най-радикални действия още сега! Отлагането и забавянето на тези действия може да има много тежки последствия за България в рамките на настоящото столетие!

Поне два основни аргумента налагат бързи и радикални действия:

Първо, проблемът е от съдбовно значение за България. В този контекст може да се съжалява, че това не се разбира и оценява от българските власти. Те не само, че не правят нищо за стабилизиране на раждаемостта, но отменят съществуващи скромни придобивки за децата и майките в тази област, въведени през последните 40-50 години, с което допринасят за изостряне на кризата.

Второ, от икономическа гледна точка възниква въпросът за цената на всеки от двата подхода - на действието и на бездействието. Защото приемането на мерки за овладяване на демографската криза изисква време и големи ресурси.

Дори по интуиция може да се каже, че овладяването на кризата (ако се действаше преди 15-20 години) или поне нейното смекчаване (ако се действа сега) ще бъде по-евтино за обществото, отколкото ще му струват мерките за "гасене" на гигантския демографски пожар след 15-20-30 години поради задълбочаване на кризата. Това, разбира се, подлежи на анализ и доказване. То може да бъде направено от колектив специалисти на които да се възложи изработването на стратегия за нейното смекчаване.

начало

 

 

9.4. Смекчаване на социалната поляризация и отчуждението

 

От много поколения преди нас и от опита на нашето поколение знаем, че няма напълно справедлива социална система. И едва ли някога ще има! И в миналото и в настоящето за такива системи пишат и говорят предимно мечтателите. Като реалисти ние не храним такива илюзии. Ще бъде достатъчно ако обществото не е социално поляризирано и не изхвърля в изолация прекалено голяма част от своите членове.

Множество сериозни изследователи на социално-икономическото развитие доказват, че социалната поляризация и успешното икономическо развитие са несъвместими.[9] Това се доказва с икономически, социални, политически и нравствено-психологически аргументи. Тези аргументи са добре известни.

Това важи и за България. Не е възможно стабилно догонващо развитие през следващите десетилетия ако се запази сегашната социална поляризация. Не е възможно успешно развитие в страна с 8-милионно население, когато над 2 милиона са обречени на тежка бедност, изолирани от плодовете на човешката цивилизация. Ако обществото отлъчва тези хора и ги поставя в изолация, те му отвръщат с отчуждение и враждебност. В такова общество не може да има нормално развитие и спокоен обществен живот.

Една от най-важните мерки, които българските правителства трябва да предприемат през следващите години е да започнат постепенно смекчаване на социалната поляризация и приобщаване на отчуждените хора. Това не може да се постигне бързо. Необходими са продължителни действия с комплекс от икономически, социални и други мерки. За да избегнем повторение с предходното изложение само ще изброим най-важните:

-         Подходяща дозировка между икономическите и социалните принципи в политиката за развитие.

-         Постигане на икономически и социално-ефективна пълна заетост и възможност за всички, които могат и желаят - да припечелват доход за своето препитание. Трудът е най-мощното средство за приобщаване на хората.

-         Провеждане на законосъобразна приватизация. Привличане на сериозни местни и чуждестранни инвеститори.

-         Обхващане на всички деца в училищата и осигуряване поне на основно, а по-нататък - средно образование на всички български граждани.

-         Подпомагане организирането на курсове за квалификация и преквалификация на хората от по-възрастните поколения.

-         Пълно освобождаване и по-ниско облагане с данък общ доход на ниските заплати с оглед на по-висока заетост и по-големи разполагаеми доходи. Същото важи и за пенсиите докато достигнат що годе нормално равнище.

-         Пенсии на възрастните хора, които осигуряват достойно преживяване. За целта държавата трябва да отделя съответни субсидии за пенсионната система в обозримото бъдеще.

-         Грижи за социална защита на хората, които не могат сами да заработват доходите за своето и на семействата си преживяване.

-         Безплатно основно здравеопазване на хората, които не могат да отделят средства от собствени доходи за доплащане на медицинското обслужване и за лекарства, в рамките на здравно-осигурителната система.

-         По-активна политика за осигуряване на заетост, социални помощи и други подходящи мерки за подпомагане на най-нуждаещите се, особено от етническите малцинства.

-         Грижи за най-възрастните хора, останали без близки или изоставени от своите близки.

-         Помощ за намиране на жилищен подслон (общежития, сиро- и старопиталища) за сираци, инвалиди, възрастни и други най-бедни хора, останали без доходи и близки.

-         Активна регионална политика, особено в изолираните гранични райони, планински и полупланински райони, изолирани селски райони.

-         Ангажиране на социалните партньори в подпомагане на най-бедните и приобщаване на изоставените.

-         Предоставяне равни възможности за труд и заплащане на мъжете и жените.

-         Култивиране на социален капитал в българското общество.[10]

-         Развитие на корпоративна социална отговорност, съвместно с бизнеса.[11]

-         Ограничаване на сенчестата икономика, на престъпността и корупцията.

начало