обратно в съдържанието

 

Глава ХІV. Използване на икономически инструменти за постигане на  екологични цели[1]

 

14.1. Необходимост от икономически инструменти

 

14.2. Ограничаване на промените в климата чрез по-рационално използване на енергията

 

14.3. Ограничаване на употребата, подобряване на качеството и намаляване загубите на вода

 

14.4. Ограничаване и по-рационално използване на твърдите и течните отпадъци

 

14.5. Необходими инвестиции за опазване на околната среда

 

 

14.1. Необходимост от икономически инструменти

 

Спазването на екологичните стандарти засега се постига главно чрез контролно-забранителни мерки. Така е в България, а също и в страните от ЕС. Има обаче тенденция към замяната им с икономически инструменти и може да се предполага, че през следващите години и десетилетия те ще доминират.

Икономическите инструменти са опит за обвързване на частните с обществените разходи и ограничаване на външните екологични ефекти, които се изразяват  в повишение или намаление на вредните емисии. Това се постига чрез включването им в цената, която плащат потребителите на даден продукт – суровини, горива, енергия, вода, транспортни услуги. Така се използва информацията  и сигналите, които цените излъчват. Но за да излъчват надеждна информация самите цени трябва да са надеждни. В противен случай (както е сега), те излъчват подвеждащи сигнали.

Известни са широк кръг икономически инструменти: от "меки", които позволяват голяма гъвкавост на замърсителя при постигане на дадена екологична цел, до "твърди", които са близки до традиционните контролно-забранителни инструменти. Най-често използваните икономически инструменти са цени, данъци, такси за замърсители и потребители, застрахователни схеми, търгуеми права за емисия на замърсители и т.н.

Икономическите инструменти, които регулират количеството на замърсяването предоставят на пазара да реши кой и къде да се приспособява. Те са най-подходящи за ситуации в които регулаторът изисква сигурност за постигане на екологичните цели, без да се интересува кой полага усилия за намаляване на вредните емисии. В крайна сметка, желаното намаляване на замърсяването се постига там, където разходите са най-ниски.

Икономическите инструменти, които регулират цената на замърсяването ("зелен" данък, такси, субсидии и други насърчаващи или потискащи инструменти) целят да намалят замърсяването до точката, където пределните разходи по смекчаване на замърсяването са равни на данъчната ставка. Това често води до различни усилия за смекчаване на вредните емисии от различните стопански субекти. За да се постигне екологичен ефект, обаче пазарното търсене трябва да бъде чувствително спрямо цените и съответният пазар да цели максимизация на печалбата. Това също изисква наличието на надежден контролен механизъм.[2]

Нарастващото прилагане на икономически инструменти се обяснява с няколко основания:

Първо. Все повече се осъзнава, че икономическите инструменти позволяват по-ефикасно насочване на финансовите и други ресурси за постигане на набелязаните екологични цели в сравнение с традиционните административни мерки. Контролно-забранителните мерки, обаче трябва да се прилагат навсякъде, където икономическите инструменти не са ефикасни.

Второ. По-лесно се прилага фундаменталният принцип на екологичната политика - "плаща този, който замърсява". Това трябва да бъде сърцевината на интеграционната икономическа и екологична политика.

Трето. По-лесно се постига включване на действителните пълни разходи в продажните цени на суровините, енергоносителите, водата, транспортните и други услуги. В литературата това се нарича "интернализация" на външните негативни екологични ефекти (т.е. вредите и разходите) в пълната цена на съответните продукти. Така по-добре се преценява действителната сравнителна ефективност от използването на едни или други суровини, енергоносители, транспортни и други услуги.

Включването на външните екологични ефекти неизбежно води до по-високи цени на горивата, енергията, водата и транспортните услуги:

- По-високите цени са един от най-ефикасните и лесни за прилагане инструменти за ограничаване потреблението на горива, енергия, вода, транспортни средства. Те  стимулират търсенето на чисти горива и използването на обществен транспорт. Цената се превръща в по-верен измерител на действителните разходи на обществото за определяне сравнителната ефективност на различните горива. Тя вече отразява разходите за предотвратяване замърсяването на въздуха, водите, почвите, задръстванията на пътищата и улиците, разходите по съхраняване на отработеното ядрено гориво и консервацията на ядрени мощности.

- Запасите от петрол и природен газ и особено частта, подготвена за експлоатация са ограничени. Подготвянето на нови изисква големи разходи. Поддържането на ниски крайни цени на горивата и енергията не осигурява финансови ресурси за разработване на нови находища. Доказаните запаси от суров петрол при сегашното ниво на потребление могат да задоволят нуждите до към 2020 година. Доказаните запаси от природен газ са достатъчни за следващите 170-200 г., а запасите от въглища - за 200 години. Смята се, че с наличните и очакваните нови технологии могат да се осигурят енергийни ресурси за още много години. Това обаче изисква огромни средства.[3]

- Поддържането на ниски цени на петрола, природния газ и въглищата създава подвеждащ икономически уют и не стимулира изследванията за търсене на по-ефикасни нови източници на енергия в световен мащаб. Това може да постави един ден човечеството в сложна ситуация и да го завари неподготвено поради изчерпване на традиционните източници и прекомерно голямото замърсяване.

Субсидираните цени на суровините, горивата, водата и транспортните услуги и несъобразяването им с екологичните ефекти са силно подвеждащи. На тяхна основа не могат да се вземат правилни решения с дългосрочни последствия.

Колко подвеждащи са традиционните оценки, които изключват екологичните ефекти личи от транспорта. Според анализ на колектив от учени отсъствието на екологичните ефекти в традиционните методи за ценообразуване на транспортните услуги в страните от ЕС-15 възлиза на 6.2% от БВП. Това включва: пътни произшествия (2.2% от брутния продукт), загубено време и намалена ефективност поради задръстване на пътища и улици (2%), замърсяване на въздуха в градските райони (0.6%), емисии на СО₂ (0.5%), шум (0.4%), невидими разходи за инфраструктура (0.2%).[4] Картината в България едва ли е по-различна, макар че не са ни известни публикувани оценки.

Включването на тези външни (за потребителя на транспортните услуги) екологични разходи ще промени нивата и съотношенията между транспортните тарифи. Транспортни методи (например шосейният), които сега са привидно ефективни и бързо се разширяват, може би ще се окажат неефективни при действителните пълни (съобразени с екологичните ефекти) транспортни тарифи, ще станат непривлекателни за потребителите и ще трябва да се ограничават за сметка, например на железопътния транспорт.

Новите екологично съобразени цени ще променят и традиционните представи за ефективност на големите производствени мощности. При по-големи транспортни разходи ще трябва да се търсят технически и икономически решения за по-малки мощности на единичните производствени агрегати и на стопанските предприятия и за разполагането им по-близо до потребителите, а в някои случай - до източниците на суровини.

Това ще помогне за смекчаване на екологичния натиск, но ще породи други проблеми - заетост, доходи, мобилност, начин на живот. Ще се променят традиционните представи за развитието на родопския регион, сакарско-странджанския регион, региона по долината на р. Места и други, които зависят изцяло от автомобилния транспорт. Възможно е да се наложат  ревизии на сегашните решения за закриване на важни (но нерентабилни според традиционните критерии) железопътни отсечки в различни региони на България.

Четвърто. Приходите от екологични данъци и такси по-лесно се оценяват и на тази основа могат да се вземат решения за намаление на други данъци в същия размер, без да се увеличава общото данъчно бреме и да се влияе на бюджетното равновесие. Така се провеждат "зелени" данъчни реформи, с които се увеличават екологичните данъци и такси, съчетани с намаляване на данъците върху личните доходи на работещите, социалните осигуровки и данъка върху  корпоративната печалба. Такъв подход изпълнява едновременно няколко функции: стимулира производството, заетостта и опазването на околната среда.

 Включването на външните екологични ефекти в цената води до промяна в структурата на производството, на заетостта, на доходите, на регионалните структури. Така се установява действителната производствена цена, а стопанската дейност се ориентира към производствени структури, които с дадени разходи осигуряват по-висок растеж за дълго време. Те допринасят за  подобряване качеството на живота на хората в дългосрочен хоризонт.

Лесно е да се каже, но е много трудно да се направи! Такива подходи засягат икономически, социални и други интереси на много хора, влияят върху конкурентоспособността на много производства. Поради това прилагането им не е възможно без компромиси. Още по-сложно е то ако се прави в една страна, а не във всички страни - стопански партньори. Такъв подход е възможен само при съвместни координирани действия на всички заинтересовани държави и на съответните икономически, социални, регионални и други интереси вътре в държавите.

Най-често използваните икономически инструменти за тези цели са данъците върху продукти  и таксите върху вредните емисии и други отпадъци, чрез които се влияе върху техните цени. Засега много рядко се използват търгуемите разрешения за емисия за строго определени цели. Те са подходящи в тези случаи поради глобалния характер на замърсяването с въглероден двуокис.

В следващите редове са посочени подходящи икономически инструменти в някои екологични области[5].

начало

 

 

14.2. Ограничаване на промените в климата чрез по-рационално използване на  енергията

 

Очертават се две основни тенденции в използването на икономически инструменти в тази област:

Първо. Прилагане на икономически инструменти за намаляване емисиите на СО₂, употребата на енергия и подобряване качеството на въздуха чрез намаляване на SО₂ и азотните окиси.Това е най-разпространено в транспортния сектор, особено в автомобилния транспорт.

Второ. Облагане с данъци на употребяваната енергия за домакински и стопански цели. Към края на 2000 г. в най-големите страни от ЕС-15 данъкът е бил между 63 и 76% от крайната цена на безоловния бензин (виж /103/-168)[6].

Субсидиите за производство и потребление на твърди горива трябва да отпаднат. Същото важи за данъчните облекчения, които имат негативни екологични ефекти. В сложни ситуации тези промени трябва да се правят постепенно. Прилагат се и данъци върху моторните превозни средства - регистрационен данък и/или данък върху собствеността на колата. Облагат се с данъци горивата за автомобили - различни за различните видове горива. Енергията за домакински цели също се облага с данък.

Доста по-сложно е облагането с данъци на горивата и енергията, използвани за стопански цели. По принцип това е правилно, но изисква спазването на две условия:

а/ Да не се допуска различно облагане (а следователно и различни цени) на горивата и енергията за енергоемки и неенергоемки производства. Данъкът трябва да бъде еднакъв за всички производства. По този начин той ще изпълнява по-ефикасно както екологичната, така и структурообразуващата си функция, като потиска развитието на енергоемки (а следователно и замърсяващи) производства. 

б/ Облагането да бъде координирано в регионален и дори в глобален мащаб. По-високото облагане с екологични данъци на горивата и енергията, употребявани от местните производители ги прави неконкурентоспособни в сравнение с производителите от други страни, които плащат по-ниски или не плащат такива данъци. Това е много трудно да се постигне и засега не е направено дори в рамките на ЕС-15. Друг вариант е те да бъдат облекчавани в същия размер от други данъци, например корпоративен данък, социални осигуровки. Трети вариант е за вносните стоки от страни, където енергията не се облага с такива данъци да се плаща вносно мито. Това ще ги постави в равностойни условия с местните стоки, произвеждани с по-скъпа енергия поради облагането й с екологични данъци.

Могат да се използват и други методи: субсидии и/или данъчни облекчения за инвестиции за енергоспестяващи технологии, доброволни споразумения между държавата и  частния сектор за пестене на енергия в замяна на данъчни облечения и т.н.

Либерализацията на енергийния пазар обикновено води до по-голяма конкуренция и в резултат - поевтиняване на енергията Това може да съдейства за увеличение на нейното потребление и нарастване на вредните емисии. На него, обаче може да се противодейства с екологични данъци. Следователно либерализация на енергийния пазар и "зелени" данъчни реформи следва да се правят координирано. Трябва също да се преценява внимателно прилагането на тези мерки спрямо енергопроизводителите и потребителите на енергия, където интересите са различни.

Високата чувствителност на потреблението на енергия спрямо нейната цена е доказана безспорно (виж например /103/-169). Цената на енергията обаче не бива да се повишава рязко. От икономическа и от политическа гледна точка по-приемлива е трайната политика на постепенно повишение, оповестено предварително на потребителите, за да се подготвят за него. Това е полезно и от екологична гледна точка.

Цените на суровините, горивата, енергията, водата и други дефицитни или замърсяващи околната среда продукти имат голямо значение за по-рационалното им използване. Както посочихме по-горе, тези цени трябва да показват преките  производствени разходи и всякакви външни разходи (причинени вреди на околната среда) и да включват печалба, осигуряваща нормална текуща дейност и инвестиции за бъдещо развитие. Това е още по-важно за България поне по три причини:

Първо. Енергоемкостта на продукцията в България е много по-висока от тази в ЕС-15 и в ЦЕ страни. Ако за производството на продукция за 1000 долара в България се изразходват 2.6 тона условен петролен еквивалент, в Естония е 0.4 т,  в Хърватска - 0.5 т, Латвия - 0.5 т, Унгария - 0.6 т, Полша - 0.7 т, Чехия – 0.8 т (виж /322/-92). При положение, че внасяме 70-75% от първичните енергоносители е недопустимо такова разточително използване на енергията поради остарели технологии, неподходящи продуктови и отраслови структури, безстопанственост. Високата енергоемкост намалява конкурентоспособността на българските стоки и е източник на големи вреди за околната среда.

Второ. Цените на електрическата и топлинната енергия в България са далеч по-ниски от тези в други ЦИЕ страни.  През 2000 г. 1 квтч за домакински цели е струвал 3.4 цента в България при 4.5 цента  в Чехия, 4.9 цента в Румъния, 5.9 цента в Унгария, 5.9 цента в Хърватска, 6.1 цент в Литва, 6.4 цента в Латвия, 6.7 цента в Естония и 7.6 цента в Словения. Сходни са различията в цената на електрическата енергия за стопански цели: 3.9 цента/квтч в България при 4.5 цента в Унгария, 5.7 цента в Естония, 6.7 цента в Хърватска, 7.0 в Словения. Подобни са съотношенията в цените на топлинната енергия. През 2000 г. нейната цена в България е била 1.7 цента/квтч, в Чехия и Полша - 2.8 цента, в Латвия 3.0 цента и т.н. (виж /322/-95-97). Средните цени на електрическата енергия в страните от ЕС-15 са около 14-17 цента/квтч. Може да се предполага, че нашите цени ще се изравнят със сегашните в ЦЕ към 2010 г. и със сегашните в ЕС към 2020 г.

Трето. Сегашната цена на електрическата енергия за домакински цели у нас е едва 0,4 спрямо дългосрочните пределни разходи за производство на единица електроенергия. В Чехия този коефициент е 0.6, в Словакия - 0.7, в Унгария - 0.7, в Естония - 0.8, в Латвия и Литва - 0.8, в Хърватска - 0.9, в Словения - 1.0, в Полша - 1.1 (виж /322/-95).

начало

 

 

14.3. Ограничаване на употребата, подобряване на качеството и намаляване загубите на вода

 

Дефицитът на чиста вода може да стане един от най-острите дефицити през следващите десетилетия. Това е толкова по-важно за България, която е между най-бедните страни в Европа по собствени водни ресурси[7]. Същевременно, България е една от страните с най-нерационално и дори безстопанствено използване на водите, а също и в тяхното замърсяване.

Доставчиците на вода за питейни нужди и за напояване правят разходи по нейното водохващане, изпомпване и пренасяне до потребителите. Производствените разходи с нормална печалба формират крайната продажна цена. В миналото цената на водата беше силно субсидирана. Това сега е намалено, но в някои региони все още продължава и не е така лесно да се прекрати.

Субсидирането на водата (особено за напояване) се практикува масово в южните страни-членки на ЕС. Прекратяване субсидирането на водата би оказало силно деструктивно влияние върху структурата на земеделските култури у нас и върху регионалното развитие. Българското земеделие ще бъде изправено пред сериозни проблеми.

При нашия климат не е възможно модерно земеделие и стабилни високи добиви без поливане. В много български региони пълната цена на водата ще я направи недостъпна за селските стопани. Това налага субсидиране на водата за поливни цели. Евентуален отказ от субсидиране би променил драматично вида и структурата на услугите и би ги направил неконкурентоспособни. В това отношение България трябва да прилага субсидиране на водата за поливни цели, сходно със схемите, прилагани в южните членки на ЕС-15.

Намаляването на субсидиите за вода трябва да става постепенно и предпазливо като се оценяват комплексно положителните и отрицателните ефекти от такива мерки. Стратегическата цел обаче е безспорна - за употребяваната вода трябва да се плаща толкова, колкото тя струва. За най-бедните и за регионите, които не могат да си го позволят следва да се предвидят субсидии, социални и други помощи.[8] Водата за поливно земеделие трябва да се субсидира в обозримото бъдеще – 15-20 и повече години.

За насърчаване икономичното използване на водата за производствени и поливни цели може да се практикува допълнителна такса. Приходите следва да се използват за инвестиции по водохващане, транспортиране, намаляване на загубите и подобряване качеството на водите. Такси върху използваната вода може да се налагат от правителството или от местните власти.

Размерът на таксата за кубически метър вода би следвало да отчита фактора дефицитност - при по-висок дефицит на водата в даден регион таксата да е по-голяма и обратно. Освен това, таксата би следвало да варира в зависимост от количеството употребявана вода по консуматори. Големите консуматори да плащат по-големи допълнителни такси от малките. Така ще се упражнява по-силен икономически натиск върху тези от които зависи най-много рационалното използване на водата.

Цената на водата отразява в силно синтезирана форма политиката на държавата в тази и свързаните с нея области. Като правило, най-висока е цената на водата за домакински цели. Чувствително по-ниски са цените за промишлени цели и най-ниски (в повечето случаи - символични) - цените на водата за напояване в земеделието.

Най-скъпа е водата за домакински цели в Холандия и Франция - над 3 щатски долара за кубически метър. Най-ниска е тя в Унгария (под 0.5 дол./куб. метър), Канада - (0.7 дол./куб.метър, Португалия, Испания и Австрия (1.0 дол./куб.метър). Цената на водата за промишлени цели варира между 1.0-1.5 дол./куб.метър. С изключение на Холандия и Австрия, във всички останали страни (Унгария, Португалия, САЩ, Франция, Испания, Великобритания и др.) водата за селскостопански нужди е около 0.05-0.1 дол./куб.метър.[9]

Отпадните води, пускани в канализационната мрежа също трябва да се облагат с такса на куб.метър. Тя следва да варира в зависимост от количеството отпадна вода и дефицитността на свежата вода в региона. Така се оказва икономически натиск върху водоползвателите за пречистване на отпадните води за вторично използване.

Пестицидите и химическите торове са един от най-големите замърсители на почвите и водите. С оглед на това може да се начислява екологична такса върху продажните им цени. Така ще се съдейства за ограничаване замърсяването на почвите и водите, а също и за умерено използване на химически торове и пестициди с вредни ефекти за човешкото здраве. Това ще стимулира и производството на екологично чисти земеделски продукти.

Европейската комисия, съвместно с Международната комисия за поддържане и проучване на р. Дунав изготвят съвместна програма по използване и опазване чистотата на водите в този огромен водосборен район от 800 хил. кв. км, където живеят 82 млн. души. България навярно ще бъде активен участник в тази програма.[10]

начало

 

 

14.4. Ограничаване и по-рационално използване на твърдите и течни отпадъци

 

Производството, събирането, сортирането, използването и съхраняването на твърди отпадъци засега се регламентира главно с административно-ограничителни правила.

Много страни прилагат такси за твърди отпадъци, пренасяни на сметищата. Целта е да се упражнява икономически натиск за разделно събиране на отпадъците и използването им за различни цели: горимите - за изгаряне и производство на енергия; стъклените - за производство на стъкло; металните - за суровина за леярни; хартията - за производство на рециклирана хартия. На сметищата би следвало да се откарва само това, което не може да се използва за други цели. Българската реалност е все още далеч по-примитивна.

Третирането на предприятията-производители на големи количества твърди отпадъци и на домакинствата следва да бъде диференцирано. Производителите на големи количества отпадъци трябва да плащат такса на тон или куб. метър твърди отпадъци, за да са заинтересовани за по-пълното използване на изходните суровини и горива. И тук следва да се прилага принципът "плаща замърсителят".

Наред с общоприлаганите такси за твърди отпадъци би следвало да има специални по-високи такси за особено вредни и опасни отпадъци като акумулатори, батерии, разтворители, електрически съоръжения, неразлагащи се опаковки, петролни продукти, химикали с изтекъл срок на годност.

Все повече трябва да се въвежда задължително рециклиране на отпадъците. Първа грижа за това трябва да имат производителите на отпадъци по принципа "плаща замърсителят". Разходите по рециклирането биха могли да се включват в цените на новите продукти, които след съответна употреба се превръщат в отпадъци.

Това означава производителите на автомобили, персонални компютри, електротехническа апаратура, домакински уреди и други да са длъжни да изкупуват употребяваните продукти срещу продажба на нови. По своя преценка те ще решават в каква степен могат да се използват отделни компоненти от употребяваните продукти, какво да се рециклира и какво да се отнася за съхраняване като отпадък. Производителите на съответните продукти са и най-добре подготвените да вземат тези решения. Другият вариант е тази дейност да се извършва в специализирани компании по регламентиран от държавата ред.

начало

 

 

14.5. Необходими инвестиции за опазване на околната среда

 

Опазването на околната среда изисква големи обществени усилия. Те включват и значителни инвестиции. Според оценки на западни експерти страните членки на ЕС-15 се нуждаят  от около 130 млрд. евро за поддържане на водите си в задоволително състояние. ЦИЕ страни трябва да изразходват около 50 млрд. евро за водоснабдяване и третиране на отпадните води до 2010 г.

Пак според такива оценки за очистване на въздуха от най-големите замърсители страните от ЕС-15 трябва да изразходват 58 млрд. евро всяка година. Около 90% от тях следва да се насочат за ограничаване на емисиите от моторни превозни средства. В ЦИЕ страни годишните разходи в тази област се оценяват на 3.7 млрд. евро. Годишните разходи на ЦИЕ страни за постигане стандартите на ЕС по качеството на въздуха се оценяват на 1.4% от брутния продукт, докато за ЕС-15 те възлизат на 0.2% годишно.

По-трудна е оценката на необходимите разходи по третиране на твърдите и течните отпадъци. Само разходите по събиране, транспортиране и запълване на сметищата се очаква да нараснат от 3 млрд. евро годишно в началото на десетилетието до към 10 млрд. евро в края на десетилетието. Според оценки на специалисти от Австрийския икономически институт (IFO) ЦИЕ страни се нуждаят от 12 млрд.евро, за да отговорят на екологичните стандарти на ЕС в тази област.

Оценките са, че само в страните от ЕС-15 има около 300 хил. участъка със замърсени почви. В ЦИЕ те са още повече. Никой не се наема да оценява необходимите разходи по тяхното почистване.

Изпълнението на споразумението от Киото се очаква да струва на ЕС 1.0-1.5% от брутния продукт годишно до 2010 г. Според последния годишен доклад на Европейската банка за развитие десетте ЦИЕ страни-кандидати за ЕС се нуждаят от около 112 млрд. евро според едни и между 80 и 108 млрд. евро - според други оценки, за да отговорят на екологичните критерии за присъединяване. Десетте страни-кандидати би трябвало да заделят за такива цели по 1.5% от БВП през следващите 15 години.[11]

Оценките за необходимите екологични инвестиции в България през следващите години и десетилетия са оскъдни и следва да се приемат предпазливо. Смята се, че за постигане стандартите на ЕС по водоснабдяване и третиране на отпадните води България се нуждае от 4.9 млрд. евро по цени от 1996 г. От тях 36% са за водоснабдяване, 24% за канализация и 40% за третиране на отпадни води. Годишните разходи за постигане на критериите за емисия на SO₂ и азотни  окиси се оценяват на около 160 млн. евро. Инвестициите за събиране и третиране на твърди отпадъци се оценяват на 5.1 млрд. евро,  а текущите оперативни разходи на 950 млн. евро годишно.[12]

Според други западни изследвания за постигане на екологичните стандарти страните кандидати се нуждаят от около 122 млрд. евро. Оценките за България са общо около 15 млрд. евро (4,9 млрд. за очистване на води, 5.1 млрд. за очистване на въздух и 5.0 млрд. за твърди отпадъци). Реализацията на тези инвестиции означава заделяне на около 6% от брутния продукт в продължение на 20 години. Според същите проучвания за постигане на стандартите в транспорта на страните-кандидати са необходими около 90 млрд. евро. За България те се оценяват на 5.3 млрд.  евро (2.1 млрд. за железниците, 2.2 млрд.за шосета и свързани с тях съоръжения и т.н.). За поддържането на такива инвестиционни нива трябва да се заделят средногодишно 4.6% от брутния продукт в продължение на 10 години.[13]

В споменатия по-горе годишен доклад на Европейската банка за развитие е посочено, че според едни оценки България има нужда от около 15 млрд. евро, а според други – 8.6 млрд. евро. Пак там е посочено, че през следващите 15 години България трябва да изразходва 3.8% от брутния си продукт, за да покрие екологичните критерии на ЕС (виж /347/-51).

Според официална информация инвестициите с екологично предназначение в България са били 0.67% от БВП през 2000 г. Към 2010 г. те би трябвало да достигнат 1.5-2.0%, а към 2020 г. – 2.5-3.5% от БВП.

В Унгария за тази цел се изразходват 0.6% от брутния продукт, в Полша - 1.0%, в Словения - 0.7%, а в Русия - 0.03% (виж /321/-46). В страните от ЕС държавните разходи за екологични цели през 2000 г. варират между 0.3% (Австрия, Финландия, Швеция) и 0.7% - Германия, Белгия, Холандия, Португалия (виж /257/-72).

Екологичните съображения придобиват много по-голямо значение за всички бъдещи инвестиции, в т.ч. и тези, които не са свързани пряко с околната среда. Независимо от предназначението си, всеки бъдещ инвестиционен проект трябва да се оценява първо от гледна точка на екологична целесъобразност и след това по останалите критерии. Ако един инвестиционен проект е екологично нецелесъобразен той не трябва да се приема, дори да е ефективен от икономическа гледна точка. Всяко бъдещо инвестиционно решение ще се свежда до избора на повече или по-малко екологично целесъобразни технологии.

начало