ИЗВОДИ И ПРЕПОРЪКИ[1]
В това
разширено резюме - около 10% от пълния текст на изследването, представяме
най-важните изводи и препоръки на вниманието на читателите.
В пълния текст на
изследването има стотици изводи и препоръки. Не е
възможно всички да се включат в резюмето. По понятни причини, тук не е отделено
място на аргументацията. Тя се намира в основния текст.
Не са включени и таблиците
за световния опит в икономическото сближаване през отминалите столетия и
десетилетия, а също и таблиците за икономическото, социалното и екологичното
развитие на България до 2010 и 2020
година, а по някои от тях и до 2050 година. За тези 29 таблици също трябва да
се прибегне до пълния текст.
Част първа. Догонващо развитие – същност, необходимост, възможности, цели и източници
Анализът дава основание да се направят
следните най-важни изводи и препоръки:
Напластяването на няколко фундаментални процеса и едновременното
решаване на няколко фундаментални задачи в България и в страните от югоизточна
Европа доведоха до забавяне на реформите. Те затрудняваха решаването на всички
задачи – преодоляването на изостаналостта, провеждането на пазарна
трансформация и подготовката за интеграция в ЕС. И всичко това в допълнително
усложнените условия на глобализацията и на големите загуби и пропуснати ползи
от България поради ембаргови операции на ООН срещу Ирак и Югославия. Въпреки че
в България нямаше етнически и военни конфликти, наличието им в съседни страни
хвърляше върху нас сянка на несигурност и създаваше допълнителни затруднения.
Международните финансови институции
прилагаха погрешна философия на
реформите и непригодни за българските условия
стандартни схеми. Те отдаваха далеч по-голямо значение на ниската инфлация,
ниския бюджетен дефицит и други подобни пред фундаментални целеви критерии като
растеж, заетост, доходи, потребление, социална справедливост, екологични
последствия и т.н. Пренебрегваха и обстоятелството, че в България нямаше чист
процес на пазарна трансформация. Тя трябваше да се съчетава с преодоляването на
икономическа, социална, институционална и друга изостаналост.
В тази сложна комбинация делът на
проблемите на изостаналостта у нас беше по-малък в сравнение с африканските и
азиатски страни и Албания, но по-голям в сравнение с реформите в Чехия,
Словакия, Словения и Унгария. Това се пренебрегваше при настройката на моделите
за реформи. То също затрудняваше нашата пазарна трансформация и повишаваше
социалната й цена.
Преждевременно е да се твърди, че в България има нормално
действащо пазарно стопанство! У нас все още няма пазари за земя и за капитали, а
паричният, стоковият и трудовият пазар са в началните фази на своето развитие,
съпътствано с големи деформации и престъпни отклонения! Поради ниското качество
на проведените реформи и роднинско-партизанско-приятелския характер на
приватизацията, България е осеяна с икономически мини със закъснител. Те ще
избухват винаги, когато бъдат засегнати интересите на съответните икономически
групи.
В кратко- и средносрочна перспектива България
не ще има нормално функционираща и конкурентоспособна пазарна икономика.
Конкурентоспособността е въпрос на по-далечното бъдеще. Нормалните механизми на
взаимоотношения между стопанските субекти често се подменят с престъпни
инструменти за “уреждане на сметки” – заплахи, изнудване, пожари, убийства.
Това ще създава социално-икономическа и психологическа обстановка,
противопоказна за нормална стопанска дейност в продължение на много години.
Изборът е ясен – или догонващо развитие при разчистен от
престъпност и корупция терен или трайна стопанска и социална агония в условията
на престъпност и корупция.
България може да избира между две крайни траектории на
развитие до 2020 и до 2050 година:
- изоставащо развитие с около 2% средногодишен темп на
прираста на БВП или бавно развитие с
около 3%. При сегашните цени и паритетни курсове и при очаквани средногодишни
темпове на прираста на БВП в ЕС-15 около 2.0-2.5% това би означавало към средата на столетието по първия сценарий да
имаме 30-35% БВП на човек от населението от средното тогавашно ниво на ЕС-15
или 40-45% по втория сценарий. България ще бъде обречена на
социално-икономическа стагнация с тежки стратегически последствия.
- догонващо или бързо догонващо икономическо развитие с 5.0-7.0%
средногодишен прираст на БВП. Ще бъде желателно ако през първите десетина
години се постигне средногодишен растеж от 6-8%, през следващите десетина години
5-6%, през по-следващите десет години 4-5% и през останалите - 3-3.5%. Разбира
се, това развитие няма да е гладко. От гледна точка на икономическото догонване
е важно нашият растеж да изпреварва 2.5-3.0 пъти растежа в страните от ЕС-15. В
този случай към 2020 г. бихме постигнали БВП на човек от населението 50-55%, а
към 2050 г. – 75-80% от тогавашното ниво на ЕС-15. Такава благоприятна
перспектива за България е на границата между възможното и невъзможното. Тя
изисква пълна мобилизация на националната енергия и благоприятни външни
условия. Световната стопанска история показва, че подобна щастлива комбинация
рядко се случва.
В света няма безспорна тенденция към трайно всеобщо
икономическо сближаване. Тя не се проявява дори между трите главни полюса на
развитие - САЩ, Япония и ЕС (таблици 2.2. и 2.3.). Различното ниво между бедни
и богати страни създава потенциална възможност бедните да се развиват по-бързо
и да намаляват разликата с богатите. Тази
възможност се реализира само при наличието на комплекс от икономически и
други условия. Създаването на такива условия е трудно и се постига рядко.
Твърденията на западни автори, че средната скорост на сближаването е 2
процентни пункта средногодишно се проявяват понякога само между развитите страни. Много често сближаването е по-бавно
или изобщо липсва. Особено между развитите и слабо развитите икономики.
Емпиричните доказателства не потвърждават хипотезата за универсално
икономическо сближаване, вградена в неокласическите модели. Няма ясна
тенденция за по-бързо развитие на бедните страни в сравнение с богатите.
Тенденцията е към нарастващи различия в нивата на производителността и в
брутния продукт на човек от населението (таблица 2.1.). Дори когато
относителните различия между тях
намаляват, абсолютните растат. Единственото значимо изключение са
няколко страни в източна и югоизточна Азия (таблица 2.5.).
Съвременното развитие е далеч по-сложно от представите на
Вашингтонския консенсус. Япония, страните от източна и югоизточна Азия и други
новоиндустриализирани държави постигнаха впечатляващо икономическо и социално
развитие през последните 50 години, без да прилагат предписанията на
Вашингтонския консенсус. Нещо повече,
действаха противно на тези догми. Никому не е позволено да пренебрегва с лека ръка развитието на
Япония, Китай, редица страни в източна и югоизточна Азия, Чили и други
развиващи се страни, които постигнаха забележителни резултати, прилагайки
подходи, анатемосвани от Вашингтонския консенсус. Като цяло, страните, които не
прилагаха предписанията на Вашингтонския консенсус, постигнаха по-интензивно
икономическо и социално развитие, в сравнение с онези, които се придържаха към
тях.
Няма универсална икономическа конструкция, валидна за
всички времена и за всички страни. Аспиринът може да лекува еднакво успешно по всички
континенти, но инструментите на икономическата политика не действат еднакво
ефикасно в различни страни с различни икономически, социални, етнически,
религиозни, психологически и други характеристики. Инструментите на
икономическата политика не действат еднакво ефикасно дори в една и съща страна,
но в различно време и променени условия.
Теорията не е категорична дали интеграцията винаги води
до икономическо сближаване. Това личи, когато най-стриктните презумпции на неокласическия модел се
направят по-гъвкави. Особено
презумпцията, че производствените технологии са еднакви и екзогенни за всички
страни. Непредпазливото отваряне за търговия и свободно движение на капитали и
труд между развити и слабо развити страни може да се превърне в източник за
нарастващи различия. В някои варианти на ендогенните модели за растежа
интеграцията, макар че по принцип води до положителни общи ефекти, може да
породи и разслоение между страните по БВП на човек от населението.
Опитът на
най-бедните страни в ЕС (Ирландия, Испания, Португалия и Гърция) показва, че присъединяването към Общността не води до
автоматично сближаване. То съществува като възможност, която може да бъде
използвана (Испания, Ирландия, до известна степен - Португалия), но може и да
не бъде използвана – Гърция (таблица 2.6.). Нейната реализация предполага
комплекс от предпоставки, между които активна икономическа и друга политика на
страните членки на национално ниво. Но и тогава сближаването изисква не години, а десетилетия.
Нито
икономическата теория, нито стопанската практика са открили лесни решения и
практически рецепти за бързо икономическо сближаване. Световният опит показва,
че досегашните "икономически
чудеса" са резултат от неповторима
комбинация на специфични за съответната страна благоприятни условия,
агресивна икономическа, институционална социална и друга политика, подходящо
географско разположение и случайно съвпадение на обстоятелства в конкретен
исторически контекст.
Прогресът в
икономическото сближаване е уникален резултат за всяка страна. Не е възможно да
се копира от други страни и в друго време. "Икономическите
чудеса" могат да се обясняват постфактум, но не и да се възпроизвеждат. Новите
"икономически чудеса" могат да извличат поуки от предишните, но
винаги ще съдържат уникални новаторски елементи. В противен случай те няма да
се състоят! Всяка страна, която желае “икономическо чудо” трябва да си го
“изработи”.
Противоречиви са тенденциите и в ЦИЕ - както през 40-те
години на централно планиране, така и през 15-те години на трансформацията.
Няма тенденция към трайно сближаване (таблици 2.7 и 2.8.). Преобладава
тенденцията към изоставане от най-развитите страни, стагнацията и вътрешното
разслоение между ЦИЕ страни. Само някои ЦЕ страни постигат бавно икономическо
сближаване с развитите икономики на ЕС-15. България изостава както от
най-развитите страни от ЕС, така и от централно-европейските страни.
Тенденциите в междурегионалното сближаване също са
противоречиви - както спрямо средното ниво в ЕС, така и към средното за отделните страни
членки. В страните членки има бавно сближаване между регионите в най-развитите
страни, но продължава регионалното разслоение в по-бедните страни. В ЦИЕ има
големи регионални различия, които дори нарастват през последното десетилетие.
Макроикономическото сближаване на по-бедните страни към средното ниво на ЕС се
съпътства с повишение на вътрешните регионални различия и обратното. Колкото
по-високи са темповете на растеж в дадена страна, толкова по-бързо растат
нейните вътрешни регионални различия. Така беше през изминалите десетилетия.
Така ще бъде и през следващите.
Ускореният икономически растеж в света се придружава с
още по-бързо увеличение на социалната поляризация. В 1960 г. БВП на човек от населението в
20-те най-богати страни по паритетни стандарти е бил 18 пъти по-висок от този в
20-те най-бедни страни. Към 2000 г. тази разлика е 40 пъти.
Не е достатъчно да се постигне бързо икономическо
развитие. То трябва да ползва възможно най-голяма част от хората - в глобален, регионален, национален и
вътрешно-регионален мащаб. Не може да бъде успешно и трайно увеличение на
брутния продукт, което ползва само едно малцинство. Историята го е потвърдила
многократно. Тази истина трябва да се помни и днес, защото, макар че историята
никога не се повтаря буквално, тя често го прави до известна степен – и то в
най-важното.
Най-важните движещи сили на растежа и икономическото
сближаване през последните десетилетия са били инвестициите в човешки и физически
капитал, а напоследък - в информационно-комуникационни технологии (ИКТ); научни
изследвания и иновации; вътрешна и външна либерализация; секторно, отраслово и
продуктово преструктуриране; развитие на финансовата система; конкуренция и
предприемчивост; финансова стабилност; активна макроикономическа политика,
институционална модернизация. Географската близост до големите развити страни и
мощните вътрешни центрове на развитие също играе важна роля.
Движещите сили
формират едно или друго ниво на растеж и икономическо сближаване (разслоение)
чрез производителността на труда, използването на трудовия потенциал и общата
факторна производителност. И трите фактора играят важна роля, макар и в
различна степен в различните страни и през различни периоди (таблица 2.9.).
Според най-модерните парадигми за
развитието, то не се свежда до технически промени – натрупване на физически и
човешки капитал, финансова стабилност, по-висока производителност на труда,
конкурентоспособност и други подобни. Развитието
се изразява в трансформация на обществото. Съвременното разбиране на
развитието включва не развитие изобщо, а интензивно, демократично, справедливо
и устойчиво развитие. Развитието към модерност, обаче не трябва да разрушава
наследените от векове традиционни културни и други ценности.
Важно е да се произвежда не изобщо, а от здрави, високообразовани, свободни хора,
които живеят достойно , способни да управляват своята съдба в обстановка на
лична и имуществена сигурност. Хора, знаещи, че при крайно неблагоприятна
ситуация могат да разчитат на помощта на колектива в който живеят, на
обществото в лицето на държавата. Тези хора трябва да живеят в обстановка на
отвореност, прозрачност, партньорство, лична ангажираност към общите идеали, да
участват в решаването на колективните и обществените дела.
Както твърди Дж. Стиглиц, развитието като трансформация изисква нещо
повече от подходяща икономическа политика и подходящи институции. Новите
теории за развитието като трансформация на обществото, наред с институциите,
подчертават и значението на разпределителните процеси. Проблемите на нормалното
разслоение или социалната поляризация имат голямо значение не само като цел на
развитието - справедливост, но и като средство за по-ефикасно функциониране на
икономиката. Бедните хора страдат не само поради недостиг на средства за
насъщни потребности. Те са безгласни, безпомощни, несигурни за себе си и за
семействата им, излишни и отхвърлени от обществото. При такава социална
обстановка не е възможно нормално развитие на обществото! Още по-малко –
догонващо развитие!
Стратегията за развитие на обществото има няколко важни
функции: да определя приоритети; да осъществява координация; да допринася за
постигане на национално съгласие; да служи като катализатор за всеобхватни
промени в обществото; да бъде носител на идеи за трансформация, породени от
вътрешни потребности, а не натрапени отвън; да култивира съпричастност и
съучастие; да осигурява сътрудничество между държавата и пазара, а не да ги
противопоставя.
Стратегията трябва да обхваща всички съставни части на
обществото: развитие на частния сектор; на обществения сектор; на
регионалните общности; на семейството; на отделната личност. Стратегията трябва
да ги третира като неделими части на обществото. Не е възможно трайно развитие
на обществото ако липсва такова, дори в една от важните му съставки!
Стратегията е сериозен документ само
ако е ресурсно осигурен. Това
включва физически, човешки и финансови ресурси; ефикасно макро- и
микроикономическо управление; увеличение на капитала от знания; секторни,
отраслови, регионални и други стратегии; социален и организационен капитал.
Главна задача на стратегията в областта на приоритетите е да покаже в
какви най-важни направления на икономическата, социалната, институционалната,
екологичната и друга политика да се насочва вниманието на държавата и на
обществото.
В изследването са набелязани 10 фундаментални приоритетни направления в
бъдещото социално-икономическо развитие на България: подобряване на
здравеопазването и осигуряване на всеобщ достъп до здравни услуги; повишаване
на качеството, разширяване на обхвата и подобряване на достъпа до образование;
придобиване на повече и по-съвременни знания, водещи до създаване на “общество,
основано на знанието”; развитие на научните изследвания и развойната дейност;
структурна и технологична модернизация на икономиката; създаване на съвременна
инфраструктура; относително равномерно развитие на регионите; ограничаване на
социалната поляризация; опазване и подобряване на околната среда; създаване на
съвременни държавни и недържавни институции и ефикасна държавна администрация.
Тези приоритети подлежат на конкретизация чрез програми, за да придобият оперативен
характер.
Целеполагането заема централно място
във всяка стратегия за развитие. Главна
цел на стратегията трябва да бъде човекът. Качеството на неговия живот е
основанието да се прави една или друга стратегия и да се провежда една или
друга икономическа политика.
Подобряването на качеството на живота на хората е главен критерий за правилността на
стратегията и на икономическата политика. При липса на подобрение причините
трябва да се търсят в дефекти на стратегията и на икономическата политика.
В традиционните стратегии единствена
цел на развитието е увеличението на БВП. БВП, обаче не отразява достатъчно
пълно качеството на живота на хората. Той е много важна предпоставка за високо
благосъстояние, но не е надежден измерител на благосъстоянието. Такъв измерител е показателят за устойчиво
развитие, който включва икономически, социални и екологични измерения.
Икономическите, социалните и екологичните цели си взаимодействат и се
подсилват. В резултат на това се постига мощен синергичен ефект, който е
по-голям от простата сума на трите съставки на устойчивото развитие.
Въпреки недостатъците, БВП е много
важен обобщаващ показател за качеството на развитието. По-добър показател за оперативни
нужди засега не е известен. Опитите за конструиране на обобщаващ показател за
устойчиво развитие още не са доведени до успешен край.
За компенсиране недостатъците на БВП използваме пирамидална система от аналитични показатели. На върха
на пирамидата е БВП. На средния етаж са четирите най-важни агрегирани цели:
икономическо развитие, социално развитие, здравословна околна среда и стабилна
демокрация. В основата на пирамидата са голям брой цели, които конкретизират
четирите групи обобщени цели.
Главна цел на догонващото развитие е подобряване качеството на
живота на хората, изразено чрез БВП и системата от икономически, социални и
екологични показатели.
Средства на догонващото развитие са макроикономическата, микроикономическата, институционалната, социалната и друга политика, които съдействат за постигане на целите. Средства за постигане на стратегическите цели са паричната, бюджетната и външноикономическата политика, политиката по заетостта и доходите, структурната, инвестиционната, научно-техническата, образователната и здравната политика, модернизацията на инфраструктурата и т.н.
Казано още по-конкретно, ниската инфлация, балансираният бюджет, балансираната търговска и текуща сметка, стабилният валутен курс, задоволителният валутен резерв, умерената задлъжнялост и други подобни са важни инструменти на икономическата политика, а не нейни цели.
Ако бюджетният дефицит се поддържа нисък чрез намаление на инвестициите за инфраструктура и на разходите за здравеопазване, образование и наука, това се отразява негативно на растежа в средно- и дългосрочен хоризонт с произтичащите неблагоприятни последствия за заетостта, доходите, потреблението, здравеопазването, образованието, научните изследвания и в крайна сметка - качеството на живота! Така се постига бюджетно равновесие, но се заплаща скъпо - в България расте полуздраво и полуобразовано поколение. А здравето и образованието на хората са по-висши ценности от временно балансирания бюджет!
Във всички страни, където МВФ имаше stand by споразумения през последните
десетилетия беше проведена мащабна
подмяна на целите със средствата на развитието и на икономическата политика.
Българските правителства споделяха същата философия на трансформацията.
Подмяната на целите със средствата на икономическата политика води до
самозаблуди, забавя и оскъпява трансформацията и има тежки последствия за
живота на хората.
Приемаме (с посочените условности), че
БВП на човек от населението е много важен обобщаващ показател за икономическото
развитие и до известна степен – за качеството на живота на хората. Жизненото
ниво зависи в голяма степен (но не изцяло) от динамиката на растежа на БВП на
човек от населението.
Съставени са шест сценария за средногодишния растеж на БВП на
човек от населението до 2020 г., а за познавателни цели и до 2050 година: 3%,
4%, 4.5%, 5.0%, 5.5% и един раздвижен сценарий с висок оптимизъм (5.5%) до 2020
г., затихващ постепенно до 3% за 2041-2050 година (таблица 4.1. и фиг. 4.1.).
Препоръчваме на властите вариантите с 5.0-5.5%
средногодишен растеж до 2020 година.
При една и съща изходна база през 2000
г. при средногодишен темп на прираста от 5.0%
(и за ЕС-15 - 2.0% до 2010 г. и 2.5% от 2011 до 2020 г.), през 2020 г. България може
да достигне около 50% от очакваното ниво на БВП на човек в ЕС-15 през
същата година. При 5.5%
средногодишен растеж България може да достигне към 2020 г. около 55% от тогавашното ниво на ЕС-15 по този показател. Такава
задача е изключително трудна. Тя е на границата между възможното и
невъзможното, но е достижима при пълна мобилизация на националната енергия и
благоприятни външни условия.
Новата стопанска история на България
(1950-1990 г.) подсказва, че средногодишни темпове от 5.0-5.5% за 20 годишен
период не изглеждат толкова трудни (таблица 2.7.), както ги оценяваме през
призмата на сегашните ни критерии, повлияни от дълбоката криза на
трансформацията. Тези съпоставки, обаче трябва да се правят внимателно. Между
двата периода има обстоятелства, които затрудняват постигането на трайно високи
темпове сега. Има и такива, които го улесняват. Трудно е да се каже кои ще
надделеят!
Целеполагане, основано само на прираст
на БВП съдържа голям риск за стратегически грешки. За компенсиране
недостатъците на БВП препоръчваме
система от целеви аналитични икономически и свързани с тях показатели и прогнозираме величините им към 2010 и
2020 година (таблици 4.2.-4.9). Те
са: производителност, конкурентоспособност, заетост на работната сила, доходи и
потребление, образование и квалификация, повишаване на дигиталната грамотност,
смекчаване на последствията от демографската криза, регионално развитие и
местно самоуправление, свободна миграция, трудова мобилност. По всеки от тях
препоръчваме по няколко (5-7) допълнителни целеви аналитични показатели и
правим количествени и качествени прогнози на техните величини и/или тенденции
на хоризонта на 2010 и 2020 година.
За компенсиране недостатъците на БВП, препоръчваме система от целеви социални и свързани с тях
показатели с прогнози до 2010 и 2020 година (таблици 4.10-4.11). Те са: справедливо разпределение,
относителна социална еднородност, достъп до качествени здравни услуги, социална
защита на нуждаещите се, защита на правата на потребителите, социално
приобщаване, създаване на здравословна трудова среда, високо качество на
работата и гъвкав професионален живот, осъзнаване и подготовка за
трансформацията в семейството и за промените в стила на живот. За тези, които
се поддават на количествен израз препоръчваме по няколко (3-6) аналитични
целеви показатели и прогнозираме техните величини и/или тенденции на хоризонта
на 2010 г. и 2020 година. За останалите правим описание на очакваните процеси.
В наше време преуспява само общество, което създава условия на своите членове да
получават според заслугите си: трудолюбивият и знаещият създават повече
блага и трябва да получават повече от некомпетентния и пасивния. Всяко
нарушение на този фундаментален принцип потиска стимулите за труд, знания,
умения, предприемчивост. А без тези качества обществото е осъдено на стагнация
и фатален край. Нормалното социално-икономическо развитие предполага умерено
доходно и имуществено разслоение, но не и поляризация. Социалната поляризация
прави невъзможно интензивното икономическо развитие, докато умереното социално
разслоение го подпомага.
Като имаме предвид, че опазването на
околната среда е третият основен стълб на устойчивото развитие, споделяме идеи
и препоръчваме целеви показатели (таблица 4.12.). Характеризираме екологичната
ефективност и нейното значение. Показваме връзката между растежа на БВП,
използването на суровините, енергията, водата, транспортните услуги и
освобождаваните вредни емисии.
Предложени са пет групи мерки за разкъсване на функционалната връзка между
БВП и използваните суровини, енергия, вода и транспортни услуги и облекчаване
на екологичния натиск. Показано е, че екологичните ресурси са и през
следващите десетилетия ще бъдат още по-дефицитен производствен фактор от
традиционните ресурси - труд и капитал.
Това е толкова по-необходимо, като се
има предвид, че деградацията на околната
среда е достигнала мащаби, които застрашават бъдещето ни. Привидното
облекчение на екологичния натиск през последните 15 години се дължи главно на
намалена стопанска активност, а не на ефикасна екологична политика. С
очакваното повишение на стопанската активност през следващите години и
десетилетия, макар и с по-модерни структури
и технологии, екологичният натиск ще нарасне отново до опасни граници.
България се нуждае от дългосрочна стратегия за опазване и
подобряване на околната среда като съставна част на съвременното устойчиво
развитие.
Има множество въпросителни по важни икономически
параметри и по качеството на статистическата информация в България. Има ли наистина
растеж на БВП и ако има какъв е той? Какъв е
вложеният в производството труд, измерен със средногодишно заети лица,
човекодни и човекочасове? Каква е масата и структурните характеристики на
действащия основен капитал и размерът на годишното му изхабяване? Българската
статистика не публикува такива данни вече 15 години, а тези, които публикува не
са точни. Това прави невъзможно използването им за сериозен анализ и за
управленски цели.
В България не е възможно да се изчислява производителност на труда
със задоволителна надеждност, понеже липсват данни за отработените човекодни и
човекочасове, а публикуваните данни за броя на заетите не са верни. Това ни
лишава от възможността да правим съответни изводи за икономическата
политика. Не е възможно да се изчислява
производителност на капитала и важни коефициенти като капитал/БВП или прираст
на капитала/прираст на БВП, от които също могат да се правят полезни изводи за
икономическата политика. При тези условия не е възможно да се изчислява и обща
факторна производителност.
Не е възможен надежден факторен анализ на растежа, основан на
производствената функция от типа Коб-Дъглас или по модела на Р. Солоу. Още
по-малко надеждни са анализите на факторите на растежа с по-сложни
иконометрични модели. Резултатите от такива анализи засега не могат да служат
за оперативно стопанско управление на макро- и микроикономическо ниво. Още
по-малко за средно- и дългосрочно стратегическо управление.
Трудовата активност се променя бавно. Населението на България ще намалява и през
следващите десетилетия. Заедно с него ще намалява и населението в
трудоспособна възраст. Дори при
стабилизиране на коефициента на трудова активност ще се ограничават
възможностите за прираст на брутния продукт при неизменно използване на
работното време и неизменна производителност на труда. При умерено намаление на
коефициента на трудова активност влиянието му върху потенциалния икономически
растеж ще бъде още по-негативно. То ще се засилва от влошаването на възрастовата структура на работната сила.
България може не само да задържи, но и чувствително да
увеличи броя на заетите до към 2020 г. и известно време след това чрез повишаване на
коефициентите на участие и на заетост (таблица 5.1.). Такова увеличение по
екстензивен път ще бъде най-активно през първото десетилетие и първата половина
на второто десетилетие. То ще затихва към края на второто десетилетие със
свеждане на безработицата до нормални предели. Към началото на третото
десетилетие този потенциал ще бъде изчерпан, а с това и благоприятното му
въздействие върху икономическия растеж. Негативното въздействие на намаляващия
брой на заетите след това може да се компенсира само чрез по-добро използване
на работното време на заетите и по-висока производителност на труда. За същото
може да помогне и евентуална имиграция на работна сила.
До към 2020 г. и през следващите десетилетия, България ще
разполага с голям потенциал за увеличаване фонда на отработеното време. Това означава и
потенциал за растеж, дори при неизменна производителност на труда. Като се има
предвид, че и тя ще расте, страната ще разполага със значителен потенциал за
икономически растеж от гледна точка на разполагаемото работно време в дни и
часове на заето лице, макар и при намаляващ брой на заетите през следващите
десетилетия. Използването на този потенциал ще зависи от икономическата
политика. Макар и намаляваща по брой, при подобрено използване по време,
работната сила няма да затруднява догонващото икономическо развитие на България
през следващите десетилетия.
До 2020 г., а и през следващите
десетилетия България ще разчита на
многократно повишение на производителността на труда като главен фактор за
социално-икономически прогрес. Докато влаганото работно време ще се увеличава с
проценти, повишението на производителността на труда ще бъде в пъти. Ако БВП на
човек от населението нараства средногодишно с 5.5% до 2020 г. и ако 60% от този
прираст се постигне от по-висока производителност на труда, тя трябва да расте средногодишно с 3.3% и до края на
периода – 1.9 пъти (таблица 5.2.). Ако средно за периода производителността на
труда осигурява 70% от прираста на брутния продукт, до към 2050 г. тя може да
нарасне около 6 пъти в сравнение с 2000 година.
Като се държи сметка за очертаващата се
демографска и миграционна ситуация главните
източници за екстензивен растеж чрез
работната сила ще бъдат "изстискани" до към 2025-2030 година. При
запазване на сегашните демографски тенденции, през следващите години и
десетилетия основният и дори единствен източник за догонващо развитие ще бъде
по-високата производителност на труда. Тя ще запази решаващата си роля дори при
съществен обрат в миграционните потоци след 2020-2025 година. Връщането на част
от квалифицираните емигранти може дори да ускори този процес.
Възможни са различни варианти на взаимна заменимост между
труд и физически капитал. В страните с висока цена на труда има тенденция към замяната му с капитал
чрез бързо повишение на капиталовъоръжеността на труда. В България няма
икономически предпоставки за форсирана заменимост през първото, а навярно и
през второто десетилетие, поради ниската цена на труда. Естествено, с годините
цената на труда ще расте, едновременно с повишаването на неговото качество и
производителност, но до към 2020 г. едва ли ще достигне размерите, които да
ускорят замяната му с физически капитал. Този процес ще се активизира през
третото и следващите десетилетия. Това ще бъде технико-икономическата основа за
още по-бързо повишаване на производителността на труда.
Общата факторна производителност ще играе нарастваща роля за поддържане на
догонващ икономически растеж през първото и особено през второто и следващите
десетилетия. При сценарий за 5.5% средногодишен прираст на БВП до 2020 г. може
да се разчита, че около 30-40% ще бъде
осигурен от общата факторна производителност. През първото десетилетие този дял
ще бъде по-нисък - 15-20%, а през второто 40-50% (таблици 5.3. и 5.4.). През
следващите десетилетия може да се стабилизира на 55-65%. Очакваните технически
и други новости и по-нататъшното изостряне на демографската криза могат да
позволят и дори да наложат през отделни периоди по-висок дял на общата факторна
производителност в прираста на БВП.
Някои хора считат, че при ориентация
към високотехнологичен тип на развитие, например ИКТ, биотехнологии и други
подобни, съчетан с нетехнологични елементи, интензивният растеж ще последва
незабавно.
Това не е така просто. Необходим е продължителен период на
икономическо "узряване" докато се почувстват резултатите от
модерния тип икономическо развитие. В икономическата литература е добре
известен т.нар. "парадокс на Солоу".
От този "парадокс " обаче следва важен извод за икономическата
политика на България. Ако са необходими 30-40 и повече години за появата на
забележими резултати след въвеждането на технически и други новости, трябва да
се действа бързо. И ако това е вярно за най-развитите страни, то е още по-вярно за малка и недобре организирана
икономика като нашата.
За да се печели време технологичната,
структурната, институционалната и
всякаква друга модернизация на България трябва
да започнат по-скоро и в по-големи мащаби. Колкото по-скоро се започне,
толкова по-скоро (след обективно необходимия лаг) ще се почувстват резултатите.
За разлика от развитите страни, България не може да скъси периода на
икономическо "узряване". Може, обаче да го отлага чрез забавени
действия. Засега не личи това да се осъзнава от хората, които чертаят
икономическата и техническата политика на България.
В съвременните условия България едва ли
ще трябва да чака още 30-40 години докато в нашата икономическа статистика се
почувстват резултатите от внедряваните технически новости. Ако искаме това да
се почувства, макар и слабо, през второто и третото десетилетие и да осигури
догонващо икономическо развитие, трябва да се действа сега - през 2004-2007 г.
и в нарастващи мащаби през следващите години.
При изработването на оперативната
стратегия за догонващо икономическо развитие на България е много важно какво меню на факторите на растежа ще се избере между труд,
капитал и обща факторна производителност. Единият краен вариант може да бъде
пълна заетост. Това ще осигури съществен дял на труда, скромен дял на капитала,
при умерено повишение на производителността на труда и на общата факторна
производителност. Другата крайност може да бъде максимално възможно повишение
на общата факторна производителност и на производителността на труда при
умерено повишение на заетостта, със запазване на съществена безработица
(таблица 5.4.).
Най-рационалното е някъде между
двете крайности. За същото ще допринесат ограничените възможности за
инвестиции, умереният потенциал за внос и използване на най-високи технологии
при скромна квалификация, трудови навици, дисциплина и други предпоставки.
Трябва да се държи сметка и за социалните измерения - да се осигурява заетост
на всички, които желаят и могат да се трудят ефективно.
Анализът дава основание да се направят
следните най-важни изводи и препоръки:
По логически път може да се заключи, че
финансовата стабилност, техническите и други новости, квалификацията на
работната сила, преструктурирането, конкуренцията и други фактори влияят
позитивно върху икономическия растеж. Това е добре, но не е достатъчно.
Желателно е тези зависимости да бъдат емпирично потвърдени. Такива задълбочени
изследвания с безспорни резултати у нас не са правени главно поради ненадеждна
и недостатъчна информация.
В настоящото изследване е включен опит
за моделиране на икономическия растеж в България, който потвърждава наличието
на такава причинно-следствена зависимост. Този проблем, обаче се нуждае от още
изследвания, за да се правят категорични изводи за България.
Изходът е в използването на доказателствени данни от други
страни, където са правени такива изследвания. Ако условията между другите
страни и нашата са сходни това дава основание да се очаква, че подобни
причинно-следствени връзки съществуват и у нас. Ако се окаже, че дадени причинно-следствени
зависимости се проявяват в десетки други страни, няма основание да се мисли, че
България ще бъде изключение.
Без да се държи непременно, че силата
на връзката у нас трябва да е същата, може
да се приеме, че е налице подобна причинно-следствена връзка. Важното е
зависимата променлива да реагира на сигналите на независимата променлива.
По пътя на такъв анализ се установява набор от производствени
фактори, които влияят върху производителността и брутния продукт. Ако
регресионният анализ потвърди наличието на причинно-следствена връзка
икономическата политика трябва да се насочи към активизиране на тези
производствени фактори.
Като зависими променливи се приемат прирастът на
БВП, производителността на труда,
общата факторна производителност, икономическото
сближаване. За независими променливи се
използват инвестициите, наличието на физически и/или човешки капитал,
преструктуриране на икономиката,
разходи за изследвания и разработки, държавни разходи в бюджета, данъци,
инфлация, финансово развитие, отвореност на националния пазар, дерегулация,
конкуренция и други подобни.
Анализът дава основание да се приеме,
че приоритетни направления на
икономическата политика за постигане на догонващо развитие в България през
следващите десетилетия могат да бъдат:
-
поддържане на макроикономическа стабилност;
-
регулация, дерегулация, конкуренция и предприемчивост;
-
отвореност на икономиката към световните пазари;
-
инвестиции във физически и човешки капитал;
-
висока заетост и добро използване на работното време;
-
подходяща политика на доходите;
-
толериране на социално разслоение, но не и на социална
поляризация;
-
смекчаване на последствията от демографската криза;
-
разгръщане на иновациите;
-
развитие на ИКТ и други нови научно-технически направления;
-
модернизация на потребителските и производствените
структури;
-
развитие на финансовата система и повишаване способността й да мобилизира
ресурси;
-
подходяща институционална политика;
-
ефикасна екологична политика;
Главна роля на държавата е да създава подходяща икономическа,
институционална, социална и политическа среда за стопанските субекти. Не е
нужно тя да е стопански субект, освен в редки случаи. Държавата създава
подходящ климат за стопанска дейност чрез икономическата, институционалната,
социалната и друга политика. Тя изработва законите и следи за безусловното им
прилагане. Световният опит потвърждава, че никой не може да изпълнява тези
функции по-добре от държавата.
Държавата упражнява своите функции в
сътрудничество с пазара, а не срещу него. Отношенията между тях имат характер
на взаимна допълнимост, а не на заменимост. Трябва да се прилага
конструктивният принцип “и държава и пазар”, а не наивните деструктивни схеми
за “държава или пазар”. Такава примитивна конструкция не е проработила никъде
по света!
Държавата трябва да създава еднакви
условия за дейност на частния и държавния сектор. Те следва да работят в
конкурентна пазарна среда и равнопоставеност пред законите. Главното условие за просперитет на компаниите е конкурентоспособността, а не формата на
собственост. Потребителите се интересуват от качеството и цената на
стоката, която купуват, а не от формата на собственост на фирмата производител.
Традиционното разбиране за "приоритетни
направления" в стратегиите за икономическо
развитие от времето на централното планиране беше да се очертае пряко или
косвено какво, колко, как и къде да се произвежда, кому и на какви цени да се
изпраща. Определяше се какви отрасли, подотрасли и производства да се развиват;
кои повече, кои по-малко; какви технологии и методи за организация на
производството и на труда да се прилагат и т.н. Времето на такива стратегии
отмина, заедно с отказа от централно планиране и прехода към пазарно
стопанство.
Ние не споделяме такова разбиране за приоритетите. Нито пък
сегашния избор по интуиция на някакви приоритетни направления от рода на нови
технологии, туризъм, земеделие, инфраструктура. Тези приоритети са твърде общи,
за да имат стопанско значение.
Под приоритетни направления на икономическата политика
разбираме създаването на подходящи икономически, институционални, социални и други
условия за стопанска предприемчивост и научно-техническо творчество с ясно
определени "правила на играта". Тези правила включват лоялна конкуренция, стандарти за здравето на
хората, социална справедливост, екологична целесъобразност, лична и имуществена
сигурност на гражданите, равнопоставеност пред закона, национална сигурност и
други висши национални ценности.
Учените могат да установят определени
тенденции, да предложат вероятни
сценарии за целите и държавна политика за тяхното постигане. Държавните
институции, съвместно със социалните партньори и с организациите на гражданското
общество ги обсъждат и приемат. Държавата установява стратегическите цели, правилата на играта и институциите, които
ще ги налагат.
По-нататъшното формиране и изпълнение на стратегията за развитие с нейните приоритети зависи от пазара и от измененията във вътрешната и външната среда. В тези рамки действащите пазарни субекти решават какво, колко, как, къде и кога да се произвежда, на кого и как да се продава, как да се организира производственият процес и взаимоотношенията между стопанските, социалните и други партньори. Конкретизирани стратегии и приоритети от този род – на подотраслово, фирмено и продуктово ниво следва да се изработват от компаниите, а държавата да им помага в реализацията чрез създаване на подходяща икономическа и институционална среда.
Държавата ще наблюдава този процес и ще се намесва само от гледна точка на законосъобразност. Целесъобразността е грижа на стопанските субекти, които действат от свое име, за своя сметка и на своя отговорност.
Държавата
може да стане инициатор за формулиране на приоритети чрез
свои компетентни институции. Тя следва да обсъжда идеите си с бизнеса и другите
социални партньори, с представители на науката, регионалните общности и
организациите на гражданското общество. На тази основа се вземат решения по
приоритетите: равнище на формулиране и изпълнение (държавно, отраслово,
регионално, фирмено); междинни и крайни цели; финансово, кадрово,
институционално и друго осигуряване; държавно подпомагане и т.н. Всяко равнище
само взема съответните решения, като държи сметка за общодържавната стратегическа
рамка. То, разбира се, е свободно да се отклонява от нея за своя сметка и на
своя отговорност.
Макроикономическата стабилност включва
стабилност на производството и на финансовата система. Стабилността на производствената система е сърцевина на
макроикономическата система. Финансовата стабилност е производна на
стабилността на производството. Не е възможна трайна финансова стабилност без
траен стабилен растеж. Разбира се, вярно е и обратното, но в корена на макроикономическата
система и нейната стабилност е производствената макро- и микро- система и
нейната стабилност. Причинно-следствените връзки между тях са двупосочни, но
доминиращи са импулсите от производствената към финансовата система.
В крайна сметка, финансовата система обслужва
производството на блага, а не обратното. Крайна цел на производството е
задоволяване потребностите на хората. Ниската инфлация, бюджетният баланс,
уравновесената текуща сметка, стабилният валутен курс, валутният резерв,
публичната задлъжнялост и други подобни са само средства за постигане на целта.
Целта на стопанската дейност е производството на продукти и услуги за хората, а
не “производството” на ниска инфлация, стриктно балансиран бюджет, солиден
валутен резерв или стабилен валутен курс.
През следващите 20 години България трябва да провежда
политика по цените, която съчетава поне три изисквания: стабилност и
предвидимост; подходяща среда за растеж; постепенно сближаване с ценовото ниво
на ЕС. Не е трудно да се прецени, че това ще бъде висока инфлация по критериите
на неокласиците и ще оказва съответно въздействие върху лихвената политика,
политиката по доходите и по валутния курс. От тази гледна точка, сегашната
ниска инфлация или дефлацията са по-скоро недостатъци на системата, отколкото
признаци за дълготрайна устойчивост.
При оценка на допустимата инфлация през следващите 20
години трябва да се имат предвид още две важни обстоятелства: Първо, това ще бъде период на висок
растеж, а той обикновено е съпроводен с по-висока инфлация. Второ, това ще е период на сближаване с
ЕС по всички важни икономически показатели, в т. ч. по средно ниво на цените и
доходите. При очаквана средногодишна инфлация в ЕС през следващите десетилетия
около 2%, у нас следва да се допуска инфлация между 8 и 10%, за да се повиши
средното ни ценово ниво около 3 пъти в продължение на 20 години, т.е. да се
постигне относително изравняване с ценовото ниво в ЕС.
Икономическата теория и стопанската
практика са доказали, а българският опит през последното десетилетие потвърди,
че свеждането на инфлацията до нулево
ниво не е оправдано, защото има висока икономическа и социална цена. Трайното
толериране на принудителна двуцифрена безработица в името на ниска едноцифрена
инфлация има много висока обществена цена. Тя се изразява в лошо използване на
наличния физически и човешки капитал, допълнено от нарастващо социално и
политическо напрежение. Съвкупната икономическа, социална и политическа цена,
която обществото плаща в такива случаи е многократно по-висока от "цената",
изразяваща се в умерено висока инфлация, съчетана с нормална безработица около
4-6%.
Икономическата политика на България
през следващите десетилетия трябва да се стреми едновременно към възможно най-ниска безработица при възможно най-ниска
инфлация. В крайна сметка е нужен компромис между тях, а не жертване на
заетостта в името на ниската инфлация или обратното! Това заключение важи за
България и страни със сходни условия. Обстановката в развитите европейски
страни е различна и при тях равнищата и съотношенията между инфлация и
безработица са други. За изследване на тази зависимост се използват т. н.
“крива на Филипс” и “индексът на мизерията”, предложен от А. Оукън.
Придържаме се към по-гъвкаво разбиране за балансиран бюджет. Това е бюджет,
балансиран в дългосрочен хоризонт с допустими годишни колебания до ±2-3%. В
години на икономически спад може да се допуска дефицит от няколко пункта, а в
години на висок растеж да се поддържа баланс и/или положително салдо от няколко
пункта. В екстрени ситуации през отделни години могат да се допускат и
по-големи дефицити, при условие, че е осигурено неинфлационно финансиране и не
се повишава публичната задлъжнялост до
опасни размери.
Уравновесена текуща сметка на платежния баланс е тази, която е
около нулата. Допустими са отклонения през отделни години с дефицит от 3-5-6%.
Те могат да се толерират и по-продължително, когато главна причина за това е
вносът на инвестиционни стоки и/или когато има други стабилни източници за
компенсация.
Продължителното поддържане на голям дефицит по текущата
сметка обаче е опасно, понеже повишава
външната задлъжнялост и дестабилизира бюджета. Това е толкова по-деликатно за
България поради сегашната висока външна задлъжнялост и предстоящите големи
вътрешни разходи и внос за подготовка на присъединяването към ЕС. Трябва да се
търси компромис между тях в името на догонващия растеж.
Важна роля при намирането на това трудно решение ще играе
и валутният курс. България вече страда от продължително фиксирания курс на лева към еврото
(марката) – от юли 1997 година. Фиксираният курс става особено опасен при
трайно поскъпващо евро. Загубите ще нарастват до мащаби, които трудно могат да
се понесат при сегашното състояние на икономиката.
На пръв поглед загубите от скъпия лев
по линия на износа се балансират от изгодите при вноса и обслужването на
външния дълг. Но субектите на износа,
вноса и бюджета са различни. Това, което губят производителите на стоки за
износ не им се компенсира от ползите за вносителите и за бюджета. И обратно.
Стагнацията и дори фалитите на фирми-износители от реалния сектор поради скъпия
лев ще поставя под въпрос бъдещите постъпления в бюджета и в текущата сметка, а
следователно и тяхната стабилност.
Ако трае продължително, поскъпването на
лева може да причини фалити на фирми износители, дестабилизация на икономиката
и потискане на растежа. Това е цената, която България вече плаща за
продължителното придържане към фиксиран
курс. Евентуално забавяне на присъединяването към ЕС след 2007 г. ще отложи
присъединяването към Икономическия и валутен съюз. Това може да има още
по-сериозни последствия за бизнеса и за потребителите, в т. ч. и от шоков
характер, непосредствено след присъединяването.
Политиката по бюджета и текущата сметка ще определя до
голяма степен политиката по задлъжнялостта. Това следва да бъде политика на
умерена обща задлъжнялост. От една
страна, България има нужда от външни инвестиционни заеми и преки чуждестранни
инвестиции за ускорена модернизация на производствения апарат, на инфраструктурата,
за опазване на околната среда и други сфери на дейност. От друга страна, трябва
да се държи сметка за сегашната външна задлъжнялост. Това налага търсенето на
компромисни решения между тях, но пак в името на догонващия растеж.
Политиката на макроикономическа стабилност през следващите
20 години следва да се изрази в поддържане на средногодишен темп на прираста на БВП
около 5.0-5.5%, нивото на безработица да бъде сведено до към 4-6% в края на
периода, средногодишна инфлация 8-10%, средногодишен бюджетен дефицит около
1-1.5%, средногодишен дефицит по
текущата сметка около 5%, обща задлъжнялост - 50-65% (таблица 7.1.).
Догонващо развитие на българската
икономика през следващите десетилетия не е възможно без съществена дерегулация на стопанската дейност. Но
то не е възможно и без поддържане на необходимата минимална доза регулация там, където дерегулацията не е достатъчно
дисциплиниращ механизъм, конкуренцията е все още слаба, където се засягат
легитимни жизнени интереси на участници в стопанската дейност, здравето на
хората и природата и когато се налага от важни национални интереси. В наше
време модерна е тази икономика в която има висока степен на дерегулация с
ограничена по обхват, но ефикасна регулация.
Фундаменталните принципи на
съвременната икономика предполагат частна
собственост и конкуренция като условия за ефикасна стопанска дейност. В
България досега липсваха и двете. Те са в процес на създаване. Ударението,
обаче се поставя само върху частната собственост.
Поставянето на приватизацията във
фокуса на трансформацията се аргументира с мотивацията. Смята се, че
приватизацията е единственият механизъм, способен да породи икономическа
мотивация за ефикасна стопанска дейност. Това е вярно за семейната фирма, но не
е вярно за средните и големи компании в които има разделение между
функциите на собствеността и на управлението. Приватизация е необходима, но тя сама не е достатъчна, за да създаде
ефикасен мотивационен механизъм.
Основен двигател сега е качеството на управлението, а управленците
могат да бъдат съсобственици, но могат и да не
са такива. А доходите им като високо квалифицирани наемни служители –
заплата и премии може да превишават доходите им като съсобственици – дивидент.
Управленците действат в пазарна среда,
в която никой не се интересува от вида на фирмата производител на стоката. За
купувача са важни само качеството и цената на стоката. А те зависят главно от
конкурентната среда в която протича производството и реализацията. Купувачът
купува дадена стока не защото предпочита един или друг вид собственост на
фирмата производител, а понеже приема качеството и цената на нейната стока.
Световната практика предлага хиляди
примери на добре управлявани държавни фирми и лошо управлявани частни фирми.
Също толкова вярно е и обратното. Фирмите
фалират не поради вида на тяхната собственост, а заради лошо управление.
Естествено, между собствеността (shareholders) и качеството на
управлението има причинно-следствена връзка, но тя е по-слаба от
причинно-следствената връзка между натиска на конкурентната среда и качеството
на управлението. И най-добрата частна фирма е склонна към злоупотреба с
монополното си положение.
Взаимоотношенията между собствениците и
управителите на средните и големите фирми и способността им за взаимно влияние
винаги са били сложни. В епохата на глобализацията те се усложняват още повече
и границите между тях избледняват. Нараства
ролята на управляващите за съдбата на фирмите, особено за големите компании
и гигантските международни корпорации.
Върху качеството на управлението въздейства и натискът на мотивирани групови
или обществени интереси (stakeholders)
- работещите във фирмата, живеещите в района, общинските власти в същия
район, профсъюзите, бюджетът - като получател на данъци и осигурителната
система - като получател на осигурителни плащания. Доставчиците на фирмата и
другите й партньори също са заинтересовани тя да работи добре и упражняват
конструктивен натиск върху нейните ръководители.
В съвременната икономика няма прости,
еднозначни и завинаги валидни връзки. Важно е наличието на частна собственост,
но не по-малко важно (дори нарастващо по важност) е наличието на конкурентна
среда. Частната собственост и конкуренцията трябва да се допълват, а не да се
противопоставят. Отношенията между тях са на взаимна допълнимост, а не на
заменимост. Конкуренцията е мощен двигател на съвременната икономика, какъвто е
и частната собственост. В името на висшите национални интереси конкуренцията се
нуждае от частна собственост, както и частната собственост - от конкуренция.
Разделянето и противопоставянето им затруднява нормалното функциониране на
икономиката.
Икономика, основана на частен сектор, не може да се
развива без конкуренция, защото частният монопол я задушава, “купува”
правителствата и депутатите в парламента, изостря социалната поляризация.
Световният опит предлага многобройни примери на социално-икономическа стагнация
и хронична политическа нестабилност в централна и Латинска Америка, Африка и
Азия при пълна доминация на частния сектор, но слаба държавност и липса на
конкуренция.
Икономика със силен държавен сектор и
подходяща конкурентна среда може да се развива успешно, ако държавните органи
не се намесват в оперативната дейност на фирмите и не ги пазят от фалити. Най-добре се развива смесената икономика
със силен частен сектор и простор за конкуренция.
Ако се съди от европейския опит, опита
на Япония, Китай, източна и югоизточна Азия и новоиндустриализираните държави, най-съществените характеристики на
модерната икономика са две: смесена икономика (с преобладаващ частен
сектор) и конкурентна среда. Такава следва да бъде и българската икономика, за
да постигне успешно догонващо развитие.
Отвореността е типична характеристика
на българската икономика, но през годините на прехода, за разлика от други ЦИЕ
страни, тя не прояви необходимата
адаптивност към изискванията на международните пазари. Причината е в недостатъците на провежданата
вътрешна и външноикономическа политика, изразява се в забавяне на развитието и
има пряко отношение към бъдещото членство в ЕС. Това налага политика на
ускорено външноикономическо догонващо развитие. Тази политика трябва да
осигурява изпреварващи темпове на растеж на външната търговия в сравнение с
БВП, а също и по-високи темпове от тези на другите ЦИЕ страни-кандидатки.
Бъдещата политика в областта на либерализацията на търговията
следва да бъде подобрено продължение на настоящата и да допринася за ефективно
използване на вече създадените благоприятни условия за достъп на българската
експортна продукция до външните пазари. Като цяло, политиката ще се определя от
глобалните тенденции за осъществяване на международна търговия и ще бъде
свързана с преодоляване на строгите нетарифни ограничения.
Политиката по стимулиране на търговията се
свежда до насърчаване на износа и внос на суровини и инвестиционни стоки за
нормално функциониране на експортно-ориентираните и свързаните с тях
производства. Формите и методите на тази политика са различни и зависят от
степента на индустриализация на икономиката, от очакванията международните пазари да продължат да
“поглъщат” българските конкурентни експортни производства.
Българското присъствие на международните пазари е
пряко свързано с политиката за привличане на чуждестранни инвестиции,
която през следващите години трябва да бъде фокусирана върху премахването на
формалните ограничения и административни бариери от пътя на чуждестранния
капитал, върху използването на система от гаранции, която да отчита спецификата
на процеса на чуждестранното инвестиране и
да е способна да компенсира изоставането, резултат от досегашния
неподходящ инвестиционен климат. Наличието на ефективно работещ институционален
апарат е задължително.
Външноикономическата политика предопределя
състоянието на платежния баланс. Политиката
в тази област през следващите години трябва да бъде насочена към поддържане на
разумна отрицателна текуща сметка около 5%.
Аналогична политика трябва да се води и по отношение на външната задлъжнялост –
създаване на условия за обслужване на външния дълг на равнище 70-60-50% от БВП.
В основата на бъдещото развитие на търговията лежат
взаимоотношенията между българските и чуждите фирми. Те трябва да се
осъществяват чрез интензивна
иновационна дейност. Очакваното членство на България в ЕС определя
особеностите на политиката за търговия със селскостопански и промишлени стоки.
Политиката за насърчаване на износа ще
включва прилагането на различни финансови (експортни субсидии, експортни
кредити, държавно гарантиране на експортните кредити, данъчни и митнически
облекчения) и нефинансови мерки (информационни услуги, консултантски
услуги, непосредствено насърчаване на износа, обучение и публикации,
организиране на мисии, панаири и посещения на търговски партньори).
Икономическата политика на България е
изправена пред две главни
предизвикателства в тази област: ограничен потенциал за вътрешно натрупване
и инвестиции и недостатъчна привлекателност на страната за външно натрупване и
инвестиции.
Необходима е ефикасна политика за повишаване на
вътрешното натрупване. Това може да се постигне чрез постепенно повишение на
доходите; подходяща среда за стопанска дейност на корпоративния сектор;
положителни реални лихви по депозитите и доходността на ценните книжа; по-малки
маржове между лихвите по депозити и кредити; повишаване разнообразието и
ефикасността на спестовните инструменти; подобрена защита на депозитите;
повишаване дела на дългосрочните депозити и ценни книжа.
Необходимо е консолидиране на банковата
система; повишаване прозрачността в дейността на банките и небанковите
финансови институции; по-бързо развитие на небанковите институции; разширяване
конкуренцията между банките и другите финансови институции при съобразяване с
особеностите на този сектор; подобряване на банковия надзор; повишаване
привлекателността на вътрешното кредитиране пред пласирането на привлечени
средства в чужбина; по-добра защита на миноритарните акционери; освобождаване
на дивидентите от данък и други подобни.
България има нужда и от повишение на публичното
натрупване. Това може да се постигне чрез чувствително подобряване събираемостта на
дължимите данъчни и неданъчни вземания, поддържане на умерен бюджетен дефицит
през години на стагнация, положителни салда при благоприятна стопанска конюнктура и увеличение на бюджетните
инвестиции за инфраструктура.
Предпочитаните външни източници за натрупване през следващите
години и десетилетия са трансферите от предприсъединителните, а впоследствие от
структурните и други фондове на ЕС, трансферите от работещи в чужбина български
граждани, ПЧИ, излизане на европейските капиталови пазари и външни целеви инвестиционни заеми.
Перспективна форма за привличане на стратегически инвеститори може да бъде съвместното
изграждане на високотехнологични обекти у нас с водещи световни компании, при
използване на квалифицирани български специалисти.
Държавата следва да използва и амортизациите за стимулиране на
инвестиционната активност. Делът на амортизациите в производствените разходи у
нас е нисък и през последните години намалява до символично равнище. Остаряла е
оценката на дълготрайните активи. Ниски са амортизационните норми. Необходима е
актуализация на стойността на дълготрайните активи, съчетана с повишение на
амортизационните норми и по-голяма гъвкавост при тяхното прилагане.
Амортизационните норми във високотехнологичните отрасли следва да се повишат
чувствително.
Държавата трябва да играе важна роля за повишение на
инвестиционната активност и като пряк
участник в инвестиционния процес, особено в инфраструктурата. В отделни
случаи държавата може да бъде единствен инвеститор, но най-често тя ще работи
съвместно с български и чуждестранен частен капитал. В особено важни за
икономиката перспективни високотехнологични производствени обекти държавата може
да инвестира съвместно с български и чуждестранен частен капитал.
Предоставяните стимули за инвеститорите трябва да се обявяват предварително и да
са валидни за продължителен период - 10 и повече години. Прогнозира се, че към 2020 г. общата норма на натрупване ще достигне 32-33%, нормата на инвестиране -
36-37%, капиталоемкостта на прираста на БВП около 2.5, делът на инвестициите за
инфраструктура – 40%, делът на инвестициите в ИКТ – 18-19%, вносът на
инвестиционни стоки - 35% от общия внос (таблица 8.1.). Препоръчва се повишение
на инвестициите за реконструкция и модернизация, на дела на машините и
съоръженията и инвестициите за модерни направления на услугите.
Най-важните изводи от световния експеримент в тази област
са:
- Образователното
ниво на родителите влияе много силно върху резултатите от обучението на техните
деца.
- Липсва силно
корелирана връзка между разходите за образование и качеството на обучение.
- Централизираните
изпити стимулират качеството на обучение.
- Централизираното
определяне на учебните програми е за предпочитане, докато разпределението на
предоставените ресурси; назначаването, повишаването и освобождаването на
учители; вътрешната организация и други подобни следва да се възлагат на
училищните ръководства.
- Предоставянето на
права и инициативи на отделните учители е полезно, докато големите права на
учителските съюзи не подпомагат
подобряването на качеството на обучението.
- Конкуренцията
между държавни и частни училища стимулира качеството на обучението и икономията
на ресурси и в двете системи.
Икономическото и социално сближаване на
България с ЕС не е възможно без сближаване по количество и качество на човешкия
капитал. България не може да постигне просперитет без модерна образователна
система. Тази очевидна истина не се разбира от българските правителства.
Участието на държавата в
поддържане на здравето, в образованието и квалификацията на гражданите е от
фундаментално значение за нашето развитие. Особено сега в контекста на
нарастващата роля на пожизненото обучение. Държавата, обаче следва да си
сътрудничи с частния капитал. Тези толкова важни и деликатни дейности, излизащи
далеч извън комерсиалните интереси, не могат да се предоставят изцяло на
частния капитал. Особено когато става дума за мерки по здравето и
образованието, които не дават бърз резултат и голяма част от него се проявява
извън рамките на частното предприятие.
Доскоро образованието и квалификацията
бяха синоним на основното, средното и висшето образование. В условията на
догонващо развитие, в обстановка на интеграция и глобализация смисълът на това
понятие става все по-широк и по-дълбок. Необходима
е вече комплексна грамотност:
четмо и писмо на роден език, солидни знания по чужди езици, компютърна и
интернетна грамотност, умения за самостоятелна работа и работа в колектив,
анализаторски умения, комуникативност, самостоятелност в учението и живота.
Фундаментална грижа на държавата трябва
да бъде осигуряването на достъп за
всички граждани до качествено
здравеопазване и образование. Лишаването на бедните и техните деца от
здравеопазване и образование лишава обществото от хора, между които могат да се
окажат бъдещи големи таланти и дори гениални личности. И още по-важно - лишава много български граждани от
фундаменталното човешко право - на
живот, здраве и знания.
Без държавна намеса икономическата поляризация води до социална
поляризация, която подхранва образователна поляризация. Тя засилва дигиталната поляризация, която, на
свой ред, ще изостря още повече социалната и икономическата поляризация.
Без държавна намеса и помощ от ЕС, поляризационните процеси могат да станат
още по-опасни в България поради тежкото икономическо положение и сегашното
състояние на образованието. Липсата на
мерки в тази област ще направи догонващото развитие невъзможно. Образователната
поляризация може да се превърне в социално-интелектуална бомба със закъснител,
с много тежки дългосрочни последствия за българското общество. Задълбочаването
на образователната поляризация и нерешаването на проблема за комплексната
грамотност създава условия България да
остане за много дълго икономическа, социална и интелектуална периферия на Европа, каквато е сега. В
такава среда не е възможно догонващо развитие.
Образованието изисква големи разходи - държавно и частно
финансиране, професионална експертиза, техническа и друга инфраструктура, помощ
на общините, родителска подкрепа. Резултатите зависят от размера на разходите, но също и от тяхното комбиниране,
управление и използване.
В стратегията се препоръчва разходите
на България за образование от 3.8% от БВП в 2000 г. да нараснат на 6.5-7.5% в
2010 г. и 8-9% към 2020 година. Предвижда се натрупаното образование на
населението от 15 до 64 годишна възраст от 8.4 години на човек в 2000 г. да
нарасне на 10 години в 2010 г. и 11.5 години към 2020 г. (таблица 4.5.).
Заделянето на финансови ресурси за образование е много
важно, но тяхното значение не бива да се преувеличава. По-големите публични разходи не водят
автоматично до по-добро качество на образованието. Преди да се отделят
допълнителни ресурси за тази система тя трябва да бъде рационализирана. Само
тогава ресурсите ще бъдат използвани ефикасно.
Преобладаващата част от разходите за образование в
България се осигурява от държавата. Така е и в страните от ЕС. Доминиращата роля на държавата в тази област трябва да продължи.
Такава функция може да се осъществява по различни начини. Най-широко
разпространената е и навярно ще бъде чрез финансиране на държавни училища,
които се разпореждат със средствата по определени правила.
Ще нараства предоставянето на финансови ресурси на
отделни лица (семейства) под формата на кредити за обучение при благоприятни
условия, стипендии, специални ваучери за обучение, с които притежателите могат
да избират училище, собствената си компания или друга специализирана служба за
обучение. Такива ваучерни схеми ще могат да се използват за квалификация и
преквалификация на безработни. Възможно е да възникнат и специални схеми за
спестовни депозити за бъдещо обучение, чиято лихва да не се облага с данък
(след време, когато бъде въведен и у нас).
Важно е също как се разпределя държавната субсидия за
образование между предучилищно, основно, средно, висше и пожизнено обучение. България все още
няма опит в тази област, особено в пожизненото обучение. Желателно е да се
предоставят повече ресурси (в сравнение с досегашната практика) за финансиране
на предучилищното и основното образование, което навсякъде по света се оказва
най-ефективно и с най-дългосрочни последствия за успешността на следващите фази
на обучение.
Особено внимание трябва да се
обърне на подобряване качеството на
обучението, което у нас е ниско и се влошава. Мозъците на българските ученици трябва да станат мислещи машини, а не
складове за факти, дати и числа, които може би никога няма да им потрябват
или при нужда ще ги намерят в базата-данни чрез компютора.
Държавата следва да изработи и
подходяща схема за стимулиране на
възрастните работници и специалисти за повишаване на тяхната квалификация
във или извън официалната образователна система. В изследването са предложени
идеи за реализация на тази препоръка.
В съвременния свят протичат два паралелни процеса: Първо, нарастваща
потребност от комплексна грамотност. Второ, противоречивост на процеса за
достъп до комплексни знания. В развитите европейски страни има почти еднакъв
достъп на всички граждани до знания, ако изключим най-бедните (които не са
голяма част от населението) и като изключим различията в широтата и дълбочината
на достъпа. В България расте поляризацията в достъпа до знания.
Един от големите проблеми на България е
нарастващата острота между двата
противоречиви процеса – растяща
потребност от комплексни знания и все по-голямо разслоение в достъпа до
такива знания. Това се чувстваше и досега. То, обаче се изостря с поляризацията
на достъпа до ИКТ и особено до интернет - за гражданите, и до интернет,
електронната търговия и други направления на съвременните ИКТ - за малките и
средните предприятия в сравнение с големите.
Дори в най-развитите икономики има несъответствие между структурата на
подготвяните специалисти по професии и квалификация и потребностите на пазара
по професии, специалности и квалификация. Далеч по-голямо е то в България. С
настъпването на информационното общество несъответствията нарастват. Това ще
затруднява работниците и специалистите да си намерят подходяща работа, а
компаниите - подходящи работници и
специалисти.
Училището като единствена институция,
която осъществява образованието досега, трябва да се превърне в част от
по-широката система за обучение, наречена "пожизнено
обучение на всички". Училището вече не е начало и край на обучението,
а само много важно звено от общата система на пожизнено обучение.
В съвременните условия завършването на горно средно
образование или професионално училище се превръща в необходимост за намиране на
прилична и трайна работа. Около 80-85% от младите хора в ЕС вече имат такова
образование. Това също е важна предпоставка за развитие на пожизненото обучение
за младите хора, които не продължават в университетите. Средното училище ще
играе същата опорна роля за пожизненото обучение на тези млади хора, каквато ще
играят университетите за своите възпитаници.
От тази гледна точка положението в България не е
благоприятно. Днешна България е много далече не само от системата на пожизнено обучение.
Тя се върна години назад в сравнение с постиженията в миналото както в
образованието, така и с курсовете за квалификация на работниците и
специалистите в предприятия и учреждения. Нанесените вреди трябва бързо да се
поправят.
Необходима е система, която да
стимулира работника и работодателя към постоянно обновяване квалификацията на
персонала, да защитава и съчетава
техните интереси. Тази система следва да
включва: държавно съдействие; държавно гарантирана диплома за съответен вид
квалификация, която работникът да използва навсякъде, където търси работа;
система от отчисления за обучение в лична сметка на всеки работник, подобно на
отчисленията за амортизации на дълготрайните активи; целеви спестовни влогове
за бъдещо обучение; приспадане на разходите за образование и квалификация от
облагаемата база; система от взаимни задължения на работника и работодателя във
връзка с образованието и квалификацията.
Важно е човешкият капитал да бъде
създаден, но не по-малко важно е да бъде запазен. Емиграцията на млади и други специалисти е един от най-опасните
канали за загуба на човешки капитал. От тази гледна точка България ще бъде
подложена на интелектуално и биологично обезкръвяване през следващите години и
десетилетия.
Най-важната част от проблема "изтичане на мозъци" е може ли то да бъде ограничено или поне управлявано. Някои хора препоръчват използването на силови административни мерки. Такъв подход е недопустим в началото на 21-ви век по очевидни причини от политическо, икономическо, социално и нравствено естество.
Радикалното решение на проблема е в бързото икономическо
и социално развитие на България, подобряване условията на живот и професионална
реализация тук. Тогава младите хора и другите висококвалифицирани специалисти
не биха напускали родината си. Това, обаче е сложен процес и резултати могат да
се очакват не по-рано от 15-20 години.
Макар и трудно осъществими, възможни са и други решения, където
скромни резултати могат да се очакват в средносрочен и дългосрочен хоризонт
(5-10 години). В изследването са предложени идеи за такива решения.
За някои количествени контури на
предлаганата стратегия за образованието и науката виж таблица 4.5. в основния
текст.
Големи промени ще настъпят на пазара на
труда. Едни ще са проблемите на заетостта в през първото десетилетие, други
през второто и следващите десетилетия. Главното
предизвикателство през първото десетилетие ще бъде намаляването на
безработицата, повишаването на
квалификацията на работната сила и смекчаването на последствията от
емиграция на квалифициран персонал.
През второто и следващите десетилетия главно
предизвикателство ще бъде смекчаване последствията от демографската криза. Те
съществуват и сега, но не се чувстват остро поради ниската стопанска активност
и високата безработица. Българските власти трябва да се готвят за доста
по-различна политика по заетостта през второто и следващите десетилетия. Много
елементи от новата политика трябва да бъдат подготвени още през тези години.
В Европейската комисия има множество
разработки за повишаване на заетостта и подобряване използването на работното
време. Има и Европейска стратегия по
заетостта, чиито основи са положени през 1997 година. Тя обхваща 4 ясно дефинирани големи проекта за
модернизация в тази област, известни като 4-те
стълба на стратегията: пригодност за работа, предприемачество,
приспособимост, форми на организация на труда и по-висока квалификация, равни
възможности за всички граждани. Това е промяна в парадигмата, а не поредна
рационализация.
Подготовката на България за
присъединяване и особено времето след присъединяването диктува ориентация на
всички дейности в тази област към изпълнение на изискванията на Европейската
стратегия по заетостта.
В изследването се предлага политика и мерки, чрез които
да бъдат решавани най-тежките проблеми по заетостта и безработицата.
През първия етап (до 2007 г.) е нужно активизиране на
икономическата политика, на чиято основа да се създават условия за масирано
разкриване на нови работни места за постоянна заетост. Допълнителни инвестиции
от 2.0–2.5 млрд. лева годишно могат да осигурят 85–100 хил. нови работни места.
Заедно с това, средносрочната политика трябва да доведе до понижаване на
официално отчитаната безработица от 17% до 13%, заетостта да нарасне от 41 на
45%, а икономическата активност от 50 на 52 – 53 процента.
Отчитаното сега ниско равнище на безработицата (обявено
за световен рекорд за бързо намаление) не отразява истинското положение. Самият факт, че това е световен рекорд буди
подозрение. Първо, то е постигнато чрез “създаване” на 80-100 хил. нови работни
места главно за почистване на улици и площади, за което се плащат годишно над
200 млн. лева, а не за създаване на трайни продукти и услуги. Това е силно
деформирана (и неефикасна) форма на активната политика по заетостта. Ако пък
тези хора бяха се влели в производството би следвало да има почти двуцифрен
прираст на БВП, а такъв няма. Второ, то не държи сметка за стотиците хиляди
обезкуражени.
Вторият етап (2007-2010 г.) ще изисква по-добро координиране на икономическата със
социалната политика с цел увеличаване на заетостта до 48%; намаляване на
безработицата до 10–12%; достигане на икономическа активност от 54–56%;
През третия етап (2010-2020 г.) политиката по заетостта и
действията по безработицата трябва да са съобразени с целите, законодателството
и социалните практики на Европейския съюз. Към края на този период
безработицата се очаква да спадне до 4–6%, заетостта да се увеличи до 51–52%, а
икономически активното население да достигне 63–65 процента.
В разработката са посочени приоритетните направления
и области в които следва да се насочи политиката по заетостта и безработицата.
Политика на доходите
Политиката на доходите продължава да се основава на
остатъчния принцип. Тя е нелогично рестриктивна и с антиинфлационна насоченост, въпреки че заплатите отдавна не са
проинфлационен фактор в България. Заплатите, пенсиите и другите защитени доходи
на населението, както и реалният разполагаем доход на домакинствата губят
покупателна способност. Потреблението се свива. България е най-бедната страна в
Европа.
Бедността обхвана преобладаващата
част от населението. В крайна мизерия живеят 43-47% от домакинствата; 35-40%
балансират семейния си бюджет с драстични лишения; 10-12% не изпитват сериозни
лишения, а 1-2-3% живеят богато.
На основата на анализа на
състоянието на доходите са очертани приоритетните направления на политиката на
доходите до 2020 година.
Предложени са 4 сценария за повишение на заплатите и
пенсиите.
По най-високия сценарий средната месечна
реална заплата следва да нараства с 11% средногодишно – от 225 лв. през 2000
г., на 640 лв. през 2010 г. и над 1800 лв. към 2020 година. По същия сценарий
средната месечна номинална заплата (при 20% средногодишно повишение) следва да
достигне 1400 лв. през 2010 г. и 8600 лв. към 2020 година (таблица 4.4.).
По най-високия сценарий средната
месечна реална пенсия следва да нараства с 13% средногодишно и от 100 лв. през
2000 г. да достигне 340 лв. през 2010 г. и 1150 лв. към 2020 година. По същия
сценарий средната месечна номинална пенсия следва да нараства с 22%
средногодишно и да достигне 730 лв. през 2010 г. и 5300 лв. към 2020 година
(таблица 4.7.).
Тези сценарии са построени на
основата на най-високите сценарии за растежа на БВП – 5.0-5.5% средногодишно до
2020 г. (таблица 4.1. и фиг. 4.1.).
За отделните етапи са предложени конкретни идеи по
политиката на доходите и мерки, които следва да се осъществяват от
държавата, заедно със социалните партньори.
Демографската криза в България бързо се
изостря. Тя ще бъде едно от най-сериозните
предизвикателства през следващите десетилетия. Тя съвпада и дори изпреварва
по време и острота сходните проблеми в Западна Европа, при положение, че общото
ни икономическо и социално развитие изостава от тяхното с 40-50 години. Ако
сегашните демографски процеси в Западна Европа са продукт на демографска
зрялост (както твърдят техни анализатори), при нас те са продукт на криза.
Следователно, по социално-икономическо
развитие изоставаме от тях с десетилетия, а по кризисни прояви ги изпреварваме
– пак с десетилетия.
Приоритетно става осигуряването на високо квалифицирана
работна сила с висше и средно горно образование, която да поема нарастващите
потребности от такава квалификация, особено през второто и следващите
десетилетия. Проблемът се усложнява допълнително от ниската раждаемост и все
по-малкия брой млади хора, които постъпват в работоспособна възраст. По-малкото
количество трябва да се компенсира с по-високо качество на работната сила и на
новите техники и технологии.
Налага се мащабна замяна на недостигащ труд с повече и
по-качествен капитал. Подготовката за тази замяна трябва да започне сега. България няма да може да поддържа догонващо
икономическо развитие ако не проведе своевременно такава замяна.
Решаването на задачата ще бъде
допълнително усложнено ако значителна част от квалифицираните млади специалисти
през следващите 5-10 години емигрират. Решението може би трябва да се търси в
подготовката на повече специалисти с висше образование. И най-важното – в
създаване на по-привлекателна обстановка те да остават в родината си.
Нужни са и други мерки в по-горните възрастови групи за
смекчаване недостига на високо- и средноквалифицирана работна сила. Едното
направление на тези мерки следва да бъде повишението на процентите на трудово
участие и заетост във възрастовите групи между 25 и 54 години.
Необходими са мерки за повишаване на
трудовото участие и заетостта на хората във възрастовата група 55-64 години.
Това може да стане чрез квалификация и преквалификация, пожизнено обучение,
премахване на стимулите за ранно пенсиониране, въвеждане на стимули за
по-продължителна работа и срещу предсрочно пенсиониране, подготовка за
постепенно повишение на официалната пенсионна възраст.
Към повишение на пенсионната възраст трябва да се
пристъпва предпазливо. Това предполага ранни мерки за подобряване условията на
живот и труд, на здравеопазването, мерки за пожизнено обучение и за
действително преминаване към “активна старост”. При сегашните тежки условия на
живот и труд повишаването на пенсионната възраст не е възможно, тъй като хората
на тази възраст са вече физиологически и психически изхабени.
Тези мерки могат да бъдат използвани за възрастовата
група над 65 години, с цел да се стимулира оставането им на трудовия пазар за по-дълго
време. Освен посочените, могат да се използват и други стимули и помощ от рода
на постепенно напускане на трудова активност чрез съчетаване на работа и
почивка; по-широко прилагане на непълен работен ден; надомна работа;
консултантски услуги чрез интернет и други подобни. Това ще стане възможно през
второто и особено през третото и следващите десетилетия, когато се очаква
повишение на средната продължителност на живота и подобрение на общото
здравословно състояние на възрастните хора.
Една от негативните последици от
демографската криза е влошаването на съотношението между работещи и неработещи.
В България то е между
най-неблагоприятните в Европа - около 0.8:1 (ако се включат заетите в
сенчестата икономика) и продължава да се влошава. То е три пъти по-добро в
страните от ЕС.
Вникването в структурата на неработещите дава основание
за допълнителна загриженост, защото: първо, намалява делът на младите и учащите се;
второ, расте делът на възрастните и трето, много е висок делът на безработните
и особено трайно безработните (таблица 4.7.). Пенсионерите в България като
отношение към заетите през 2000 г. са 2.5-3.0 пъти повече от средното в ЕС.
Съотношението между младата и старата възрастова група на
работещите ще се влошава през второто и следващите десетилетия. При сегашния ход
на демографската криза и бездействието на властите няма основание да се очаква
стабилизиране и още по-малко - подобрение в категорията на неработещите.
Стареенето на работната сила в България е все по-изразително. В бъдеще то ще се допълва от изместване на пенсионната възраст нагоре. От една страна, ще намалява делът на младите хора в работната сила - кохортите до 25 и до 35 години. От друга страна, ще расте делът на работещите между 55 и 64 години и над 65 години. Към края на второто и особено през третото и четвъртото десетилетие, след очакваното повишение на средната продължителност на живота у нас (за мъжете до 75-77 години и за жените до 80-82 години) ще нарасне и делът на работещите над 65 години.
Това поставя нови проблеми пред България. Ще се налага
масово прилагане на системата за пожизнено обучение, особено за работната сила
от средното и по-възрастното поколение. Защото ускореното научно-техническо развитие ускорява стареенето на знанията.
Към 2015-2020 година преобладаващата част от сегашните знания на работната сила
ще са остарели. Този факт говори за мащабите на предизвикателството. То ще
изисква радикални промени в образователната система и в обучението извън нея.
Системата на пожизнено обучение ще придобива все по-голямо значение.
Ще се налага подобрение и в качеството на услугите. Това е особено наложително
за здравеопазването, детските ясли и градини; за основното образование и за
по-високите степени на образованието; грижите за възрастните хора; за
транспортните и много други услуги.
Нужни са съществени промени в организацията на
производството и труда в материалното и в нематериалното производство. Защото
по един начин работят хора на възраст 25-40 години, по друг начин - хората на
50-60 и по трети начин - над 65 или 70 години. Все по-широко ще се прилагат
гъвкави системи на работа.
През следващите десетилетия ще расте
производителността на труда, благодарение
на все по-активна замяна на труд с модерен капитал. Най-често в
нетрадиционни съотношения, поради нетрадиционните качества на бъдещия труд и на
бъдещите техники и технологии. Тази замяна ще се активизира и в домашния труд.
Без това не би било възможно преместването на границата на ефективна и
здравословна работоспособност към по-високи тавани.
Застаряването на населението оказва все по-силен натиск
върху публичните финанси. Той ще расте през следващите десетилетия. По най-груби
оценки, като се има предвид бъдещият брой на пенсионерите, на средната бъдеща
пенсия, на допълнителните разходи по здравните и други грижи за възрастните
хора, нарастващото напрежение поради ниските пенсии и натискът за тяхното
повишение, може да се предполага, че към
2020 г. ще бъдат необходими допълнителни разходи поне 6.5-7.5 процентни пункта
към БВП за пенсии и медицински грижи за възрастните хора в България. Това
трябва да се добави към 8-те процента през 2000 г. (таблица 4.7.). Ако се съди
по опита на други страни-членки на ЕС възможно е допълнителните разходи да са
още по-големи.
Стабилността на публичните финанси на фона на нарастващия
демографски натиск е приоритетна задача и за България. Като се има
предвид мизерно ниското средно ниво на пенсиите (и необходимостта от тяхното
повишаване), опасността от изненади (фалити и други подобни сривове) в частните
пенсионни фондове, големият публичен дълг и потребността от активна бюджетна
политика за подготовка на страната за присъединяване към ЕС, изпълнението на
тази задача ще бъде много трудно. Очакваното бреме на пенсионните разходи –
около 13-15% от БВП към 2020 г. ще бъде много тежко.
Необходима е реформа на пазара на труда за постигане на
по-висока заетост. Това ще подобри съотношението между работещи и неработещи, ще помогне за
по-висок растеж, по-големи постъпления в бюджета и по-лесно посрещане
предизвикателствата на застаряването. Полезно е също намаление на данък общ
доход за хората с по-ниски заплати. Желателно е да не се прибягва към повишение
на социално-осигурителните вноски и да се търсят възможности за тяхното
намаляване, главно чрез подобряване на събираемостта и ограничаване на
сенчестата заетост. Системата за пожизнено обучение също може да допринесе за
повишение на заетостта.
Необходимо е задълбочаване на реформите в пенсионното
дело. Започнатата у нас реформа по принцип е правилна, но трябва да се ускорява
усъвършенстването й в някои много важни направления. Да се търси по-приемлив
социален и икономически баланс между
интересите на поколенията. Разходопокриващият принцип може би трябва да се
замени с капиталообразуващия. Да се постигне 2-3 пъти по-висок коефициент на
заместване през следващите години и десетилетия.
Да се подготвя постепенно повишение на пенсионната възраст, съчетано с
предоставяне на възможности за работа след това на всички, които желаят. То ще
е по-трудно приложимо докато има голяма
безработица, но ще стане необходимо след 2015-2020 г., когато този проблем ще
бъде решен, а последствията от демографската криза още по-остри.
Както вече споменахме, повишението на
пенсионната възраст трябва да бъде предшествано от чувствително подобрение на
условията за живот и труд и повишение на средната продължителност на живота.
Преди да се създадат такива предпоставки ударението да се постави върху
стимулиране на тези, които желаят да работят след пенсионна възраст и обезкуражаване
(с икономически средства) на ранното пенсиониране.
В някои западни държави се препоръчва намаление на бъдещите пенсии с цел да се постигнат бюджетни икономии. Това, освен че е политически трудно осъществимо, за България е неправилно, поради ниските пенсии. Проблемът в България през следващите години е рационализиране на съотношението между дохода преди пенсионирането (средната заплата) и дохода след пенсионирането (средната пенсия), чрез съществено повишение на пенсиите.
Икономия за бюджета у нас ще се
постигне не с намаление на пенсиите, а с
намаляване броя на пенсионерите в резултат на предоставяне правото и дори
насърчаване на желаещите да работят след пенсионна възраст.
Стабилността на бюджетната и на
социално-осигурителната система през следващите години и десетилетия ще зависи и от стабилността на доброволното
пенсионно и здравно осигуряване чрез
частни фондове. Тяхната стабилност
е важна за страната, понеже се засягат интересите на стотици хиляди хора,
осигурени в частните фондове. В тази
област са възможни изненади, които могат да бъдат предотвратени чрез
по-ефикасен държавен надзор върху управлението на ресурсите в тези фондове.
Никоя мярка не може да реши проблема сама. Стабилността на
бюджета и на социално-осигурителната система в условията на застаряващо
население може да се реши само чрез комплексно прилагане на пакет от
взаимосвързани мерки. Централно значение между тях ще има високият растеж.
У нас обикновено се говори за
смекчаване последствията от демографската криза. Приема се мълчаливо, че
демографската криза е обективен процес върху който не може да се въздейства.
Това едва ли е така! За разлика от Западна Европа и Япония, демографската криза
у нас не е продукт на демографска зрелост, а на социално-икономическа криза. С
преодоляване на тази криза би следвало да се смекчи самата демографска криза.
Желателно е да се възложи на
специалисти да предложат стратегия за
смекчаване на демографската криза у нас. Повтаряме, за смекчаване на самата
демографска криза, а не само на нейните последствия. Необходими са бързи и
радикални действия, защото през следващите 50-70 години се поставя на карта
демографската съдба на България ако сегашните тенденции не бъдат пречупени.
Бездействието в демографската политика може да има тежки последствия за
България в рамките на настоящото столетие. Защото населението на България се топи: през 1985 г. е било 8.95 млн.
души, а през 2002 г. – 7.85 млн. През 2025 г. се очаква да бъде около 6.2 млн.,
а през 2050 г. – под 4 млн., т.е. на равнището на 1900 година.
България е с най-висока социална
поляризация в ЦИЕ – коефициент на Джини 0.41. По-висока е тя само в страните от
ОНД.
При такава социална поляризация не е възможно догонващо
развитие през следващите десетилетия. Немислимо е успешно развитие на страна със
7.8 милионно население, когато над 2.5 милиона души са обречени на тежка
бедност, изолирани от плодовете на човешката цивилизация. И то не защото
държавата като цяло няма достатъчно финансови ресурси, а главно поради
ирационално от икономическа и от социална гледна точка разпределение на тези
ресурси. Нищожно малцинство от 1-2-3% присвоява по престъпен и полупрестъпен
начин далеч по-голям дял от произведените блага, отколкото е приносът му в
тяхното създаване, като лишава мнозинството от заработения от него дял. А
държавата не само толерира, но с бездействието си съдейства за нарастващата
доходна поляризация.
Обществото отлъчва тези хора и ги държи
в изолация вече десетилетие, а те му отвръщат с тотално отчуждение и нарастваща враждебност. В такова общество не
може да има нормално социално-икономическо развитие и гражданско спокойствие.
Още по-малко - догонващо устойчиво развитие. Световният опит през последното
столетие го потвърждава. Сравнителният анализ на социално-икономическото
развитие на Африка и юго-източна Азия през последните 50 години също го
потвърждава.
Смекчаването на социалната поляризация
чрез промяна на разпределителните отношения и приобщаване на отчуждените хора е
една от най-важните мерки, към която българското правителство трябва да
пристъпи незабавно. Това, обаче не може да се постигне бързо поради големите
мащаби на бедността и отслабената държавност. Догонващото социално-икономическо
развитие предполага стимулиране на
доходното и имущественото разслоение в зависимост от приноса на различните
хора с труд и предприемчивост, но
ограничаване на социалната поляризация.
Не по-малко важни са и икономическите ефекти от смекчаването на
доходната поляризация. По груби оценки сенчестите и престъпните дейности
лишават бюджета ежегодно от 1.5-2.0 млрд. лева, а може би и повече. Само от
скромните мерки, обявени от министерството на финансите в средата на месец май
2003 г. се очакват допълнителни бюджетни постъпления около 500 млн. лева.
С такива допълнителни постъпления държавата може да си
позволи нови намаления на данъците и социалните осигуровки и стимулиране на
стопанската активност; по-големи инвестиции за инфраструктура, здравеопазване,
образование, наука, опазване на околната среда и други подобни. Те, на свой
ред, ще породят допълнителен прираст на брутния продукт; повече ресурси за
развитие на регионалните общности, а също и за модернизация на държавното
управление; допълнителни ресурси за повишаване на пенсиите и подобряване на
здравните грижи за възрастните хора; по-добра ресурсна осигуреност на
правоохранителната и съдебната система; поддържане на относително бюджетно
равновесие при подобрено финансиране на секторите - производители на жизнено
важни публични услуги.
Справедливото разпределение създава по-благоприятен
обществен и трудов климат. В такава обстановка хората се трудят по-добросъвестно и
по-производително. Те се чувстват приобщени към постигането на важни национални
цели. Това също спомага за ускорено икономическо и социално развитие.
Необходими са продължителни действия с
прилагане на комплексни икономически, социални и други мерки. В основния текст
на изследването са предложени многобройни мерки за постигане на целта.
България притежава ограничен вътрешен
иновационен потенциал. Той може да осигури не повече от 10-15% от съществените
научно-технически и други новости за икономическо и социално развитие през
следващите две десетилетия. Главен
източник на технически и други новости ще бъдат преките контакти с
чуждестранни специалисти, вносът на документация, специализации на наши учени и
други специалисти в чужбина, ПЧИ, внос на съвременни инвестиционни и други
стоки.
За да стане това България трябва да се подготви. Това означава форсирано развитие на
образованието, на приложните науки, на експерименталната и
развойно-внедрителската дейност, а също и първи стъпки в пазарната реализация
на новите технологии. Без такъв иновационен потенциал България няма да може да
разбира, усвоява, разпространява и използва вносните новости. В това ще се
изрази главната роля на българската иновационна политика през следващите години
и десетилетия.
Държавната иновационна политика може да
помогне за разгръщане на активна
иновационна дейност по много направления: разработка на подходящ пакет от
икономически стимули за иновационна дейност (субсидии, данъчни облекчения,
други улеснения); развитие на научни изследвания в държавни научни институти и
ВУЗ и подпомагане на изследователската дейност в частни научни институти и
университети; повишаване ефикасността и мащабите на собствените инвестиции за
иновации; подпомагане установяването на ефикасни работни отношения между
участниците в иновационната система; опростена регулация (там където е
наложително) и максимално възможна дерегулация на всичко останало в
иновационната дейност.
Необходимо е стимулиране на създаването
и растежа на високотехнологични
иновационни предприятия; на малки научно-производствени териториални комплекси;
улесняване създаването на стратегически съюзи между наши високотехнологични
иновационни фирми и чуждестранни високотехнологични компании.
Държавата може да използва различни инструменти за
стимулиране на иновационните дейности. Най-важни между тях са: държавни
разходи за финансиране на държавни изследователски и развойни дейности;
държавни субсидии за частни изследователски и развойни дейности; данъчни
облекчения за държавни и частни изследователски и развойни дейности; участие в
рисково финансиране и кредитиране на иновационни дейности; обучение на кадри за
иновационна дейност; създаване на подходяща обща и иновационна инфраструктура;
ефикасна защита на интелектуалната собственост; улесняване на връзките между
изследователски, развойни и производствени фирми; опростяване на правната и
икономическата среда за иновационна дейност; улесняване вноса на чуждестранни
технически и други новости; улесняване връзките между български и чуждестранни
иновационни фирми.
Трябва да се повиши финансирането на държавните
иновационни дейности. Това са държавни научни институти, лаборатории,
изследователски дейности в държавни университети, държавни изследователски и
развойно-внедрителски бази, а в отделни случаи и държавни предприятия, които
внедряват особено важни технически и други новости.
Държавата трябва да предоставя субсидии
и за отделни особено важни изследователски проекти, изпълнявани от частни иновационни фирми. Това може да става и чрез
нисколихвени кредити, данъчни и други облекчения, държавни гаранции по заеми на
частните изпълнители. Разликата между лихвата по целевия кредит и пазарната
лихва следва да се покрива от държавата. В тези случаи е необходима максимална
прозрачност, която може да се осигури чрез публични търгове и други гаранции
срещу злоупотреби.
Обект на специално внимание при държавното финансиране
трябва да бъдат изследователски проекти с голяма средно- и дългосрочна
значимост, където България има съществен научен задел и самостоятелно или в
сътрудничество с чуждестранни партньори може да постигне резултати на високо
ниво в малки ниши, но в глобални мащаби и от голямо значение за българската
наука, а в перспектива и за българската икономика. Спрямо такива проекти е
оправдано прилагането на специален режим на финансиране, помощи за създаване на материална база, гъвкавост в заплащането
на изследователите.
При предоставянето на субсидии за
държавна и частна иновационна дейност следва да се търси подходяща дозировка между държавни субсидии и собствени ресурси на
фирмите. Това важи особено за частните иновационни фирми, за да не се
допуска "изтласкване" на частните инвестиции. При дозирането следва
да се търси съотношение, което осигурява взаимна допълнимост между държавните и
частните инвестиции и да се избягва взаимната им заменимост. Стопанската
практика на развитите страни подсказва, че делът на държавните инвестиции не
следва да превишава 25-30% от общите инвестиции за съответните иновационни
проекти.
Навярно през следващите 5-7 години
държавните разходи за иновации в България ще преобладават с тенденция към
увеличаване дела на частните разходи. Ако се съди от опита на развитите страни
към 2010 г. двата източника може би ще
се изравнят, а към 2015-2020 г. частните разходи ще бъдат 60-70% от общите.
Държавното финансиране ще запази важността си за дълго
време поради слабостта на частните изследователски звена у нас и тяхната
ориентация само към проекти с висока краткосрочна доходност. Дейностите с дългосрочно значение, особено
тези при които частната доходност е значително по-ниска от обществената, следва
да се финансират от държавата, понеже не са привлекателни за частния сектор.
Обществото е заинтересовано от изпълнението на такива проекти и това налага
държавна намеса с ресурси и други инструменти.
Иновационните проекти в областта на
отбраната, здравеопазването, опазването на околната среда, фундаменталните
изследвания ще бъдат в обсега на дейност на държавата за много години напред по
понятни причини. Същото важи за силно рисковите иновационни инвестиции. При тях
могат да се привличат и частни ресурси, но подкрепени с държавно участие и/или
държавни гаранции. В противен случай частният капитал ще отбягва рисковите
проекти.
Финансирането на иновационната дейност
и особено държавното финансиране, е нужно не само за преки научно-технически и
други решения, водещи до създаване на собствени научни продукти с
непосредствена или средносрочна значимост. То е дори по-необходимо за подготовката на България да разбира и
усвоява внасяните от чужбина новости и
да стане част от международните иновационни мрежи. Страните с ниска
иновационна активност са неспособни да усвояват и използват вносните технически
и други новости. Много е важно България да не остане и в бъдеще страничен
наблюдател на глобалните иновационни процеси. За да не се случи това
препоръчваме чувствително увеличение на разходите за научни изследвания: от
0.5% от БВП в 2000 г. на 1.4% в 2010 г. и 2.5% към 2020 година (таблица 4.5.).
Да се разширява проектното финансиране и до няколко
години да обхване всички дейности, където е целесъобразно. Наред с него ще
остане и стационарно финансиране за теоретични изследвания с дългосрочен
хоризонт.
Постепенно да се премине към диференцирано заплащане на
изследователите според техния принос, а не само според научни звания, степени, прослужени
години и присъствие на работно място. Това ще помогне за повишаване
ефикасността на научноизследователската дейност и освобождаване на излишен
персонал.
Желателно е да се предвиди със закон,
че доход и печалба от иновационна
дейност се освобождава от данък за 10 години. Това да важи за всички инвеститори, считано от годината, когато
започва нова иновационна дейност. Същият принцип да важи и за дивидента от
капитал, инвестиран в иновационна дейност.
Данъчните облекчения и преките субсидии за иновационна
дейност да се използват като взаимно допълващи се и взаимно заменими. За избягване
на погрешното им прилагане, то да се
прави координирано.
Желателно е да се изработи стратегия за развитие на българската наука,
като се избере подходяща структура на изследователската дейност: фундаментални,
научно-приложни и развойно-внедрителски дейности. Усилията да се концентрират в
няколко най-важни направления, където имаме или можем да натрупаме съществен
научен задел. В тези направления да се търси сътрудничество с чуждестранни
изследователски организации за съвместни изследвания и пазарна реализация.
Да се създаде механизъм за координация на финансираната от държавата научно-изследователска дейност с оглед
концентрация на ограничените ресурси в най-важни направления и проекти. На тази
основа, съчетано с конкурсния принцип, да се разпределя държавната субсидия за
научни изследвания. Желателна е също координация между държавната и частната
изследователска дейност, но на доброволни начала.
Необходима е нова институционална
структура, нова организация на работата, нов начин за оценка и заплащане труда
на научно-техническата интелигенция. Това заплащане сега е мизерно ниско! То
трябва да бъде рязко подобрено.
На макроикономическо и секторно ниво най-силно въздействие върху икономическото
развитие на България през следващите години и десетилетия ще оказват
техниките и технологиите с общо предназначение – информационно-комуникационни
технологии (ИКТ), биотехнологии, нови материали, нови източници на енергия,
екологично чисти технологии, а на отраслово ниво – отрасловите техники и
технологии. В глобален мащаб такова влияние ще оказват и нанотехнологиите, но
за България е рано да се очакват значими ефекти преди 2015-2020 година.
За да стане това трябва да се подготвят
висококвалифицирани специалисти,
които притежават едновременно знания по ИКТ и биотехнологии, а също и по ИКТ и
нанотехнологии. Голяма ще бъде потребността от управленски и предприемачески
кадри в тези области.
България трябва да изработи своя дългосрочна стратегия за развитие на
информационното общество в духа на Европейската стратегия и план за
действие в тази област. За някои количествени контури на тази стратегия виж
таблица 4.6.
Стратегията следва да има имитационен (догонващ), а не иновативен
(изпреварващ) характер. Защото имитационните решения са по-евтини (около
65%) от иновативните. Разбира се, иновативните постижения са добре дошли, но не
е по силите на България да ги превърне в главна цел. Стратегията до 2020 г.
трябва да цели преодоляване на част от изоставането ни от развитите страни в
тази област. Изравняването с тези страни не е реалистична задача за нас през
следващите, та дори и през по-далечните
десетилетия.
Имитационният подход следва да бъде доминиращ в нашето
научно-техническо развитие през следващите
десетилетия, съчетан с иновативен подход в отделни ниши на научно-техническото
развитие, по които страната има или може да натрупа необходимия критичен
минимум от научен задел. При благоприятни вътрешни и външни условия България
може да постигне сериозно догонващо (доближаващо) развитие на базата на
имитационния подход през следващите десетилетия до към средата на столетието.
Това, обаче не е гарантирано. Еднакво възможно е да не се постигне такова
развитие.
По-амбициозна задача, например - изравняване с най-развитите
страни до към средата на столетието, би
била нереалистична. Особено като се има предвид, че през този дълъг период
сигурно ще има неблагоприятни вътрешни и външни изненади, които ще създават
допълнителни затруднения в развитието на България. В този смисъл дори
предлаганият ритъм на имитационния подход съдържа значителна доза оптимизъм.
Едва ли е необходимо и възможно да се
създава производство на
информационно-комуникационна техника у нас. То е твърде сложно и скъпо за
малка страна като България. Световният опит показва, че ИКТ могат да се
прилагат успешно в икономиката и обществото и без собствено производство на
информационно-комуникационна техника. Това е потвърдено от почти всички малки и
средни страни, в това число и между най-развитите.
Развитието на ИКТ поставя нови предизвикателства пред
образованието и другите форми за повишение на квалификацията. От една страна,
техническите средства на ИКТ стават неделима част от подготовката на кадри. От
друга страна, това развитие изисква нов вид кадри, с нови знания, ново мислене,
нов подход при решаване на проблемите. Става дума не само да се подготвят
хората как да боравят с новите технически средства в ИКТ и да разбират техния
език. Още по-важно и трудно е да се обучат как да използват получената чрез ИКТ
информация в живота и работата си. Големи са и проблемите, свързани с
обучението на подходящ тип учители по ИКТ. Всичко това налага стратегическо
преосмисляне на цялата система на образование и подготовка на кадри. Само така
обществото може да извлече максимална полза от големия потенциал, който ИКТ
притежават.
Повишаването на дигиталната грамотност е от голямо
значение не само за хората, които работят непосредствено в отраслите-производители
на информационно-комуникационна техника, на софтуер, в
информационно-комуникационната инфраструктура. Тя е необходима за всички. Също
такова значение има преодоляването на дигиталната поляризация.
България е изправена пред много сериозни проблеми в тази
област. От една страна, качеството на обучение по ИКТ у нас е ниско и напоследък
дори се влошава. От друга страна, най-доброто, което образователната система
произвежда по ИКТ напуска България и търси реализация в развитите страни, които
имат специални програми за привличане на висококвалифицирани специалисти в тази
област. От трета страна, не се вижда откъде ние ще попълваме празнотите,
оформящи се от слабата подготовка на наши специалисти, голямата емиграция на
най-добрите и нарастващите потребности от такива специалисти. Независимо от
красивите декларации за важността на ИКТ, те ще останат само пожелания ако
развитието им не бъде кадрово осигурено.
Необходима е също дългосрочна стратегия за развитие на биотехнологиите
в България в духа на Европейската стратегия и план за действие в тази област.
Макар, че връзката между производството
и потреблението е двустранна, в крайна сметка производството съществува, за да задоволява потреблението, а не
заради себе си. Без наличие на платежоспособно търсене, производството на
продукти и услуги е безсмислено. Наличието на търсене превръща произведените
изделия в полезни продукти – стоки.
Потреблението е raison d’etre за производството. Разбира се, вярно
е и обратното. Обстоятелството, че един продукт трябва първо да е произведен,
за да бъде потребен, не е достатъчен аргумент да се твърди за примат на
производството над потреблението. По-взискателното потребление оказва натиск за
усъвършенстване на производството.
През следващите 20 години се очакват големи количествени и радикални качествени
промени в търсенето. Те ще се предопределят от нарастващите доходи; от
промените в стила на живот и свързаните с това промени в личното потребление;
от изострянето на демографската криза; от измененията в ролята на държавата. В
структурата на семейните бюджети ще намалява делът на потреблението на храни и
напитки. Ще се стабилизира или намалява делът на разходите за облекло и обувки.
Ще расте делът на разходите за жилище и неговото обзавеждане и отопление, за
транспорт и съобщения, здравеопазване, образование, пътувания и почивка
(таблица 4.4.).
Ще се повишава качеството на потреблението. То все повече ще
се дематериализира. Бързо ще се развива потреблението, основано на знания. Ще
нараства делът и ще се променя структурата на потреблението на възрастните
хора. Ще расте персонификацията на продуктите и услугите. Ще нараства
значението на устойчивото потребление. Разбира се, ако едновременно с това
намалява социалната поляризация. Запазването или повишаването на социалната
поляризация ще има обратни ефекти и ще отдалечи България от световните
тенденции в тази област.
От теорията и практиката знаем, че
масовото производство е по-ефективно от единичното, дребно- и средносерийното.
От горните редове обаче е ясно, че тенденцията през следващите десетилетия ще
бъде - отлив от някои видове масово
производство и ориентация към персонифицирано производство за възрастови, социални, професионални и други
групи, а в някои случаи и за отделни личности по специални поръчки.
Същевременно, конкуренцията ще оказва натиск за висока ефективност. Това ще означава допълнителни усилия на учените и производителите за съчетаване на високата серийност с груповите и единичните предпочитания, може би посредством модулни системи или други методи. Възможно е отново да нарасне вниманието към гъвкавите автоматизирани производствени системи. Другият изход е чувствително повишение на ефективността на единичното, дребно- и средносерийното производство, позволяващо съчетание на персонификация с конкурентоспособност.
Ще се променят критериите за ефективност и
конкурентоспособност, след като задоволяването на специални лични и групови
потребности при високо качество и строги здравословни изисквания става все
по-важно от разходите по производството. Ролята на качеството и здравословната
целесъобразност като критерии за конкурентоспособност ще нараства за сметка на
производствените разходи и цената. Разбира се, конкуренцията ще оказва все
по-силен натиск за намаляване на разходите за единица качество и единица
здравословен ефект. Новите техники и технологии и новите методи за организация
на производството ще спомагат за същото.
Всичко това вече налага промени в потребителската политика на развитите страни. ЕС прие нова стратегия по потребителската политика 2002-2006 година. В нея се подчертава значението на конкуренцията, високото качество, безопасността за здравето и личната сигурност на предлаганите на пазара продукти и услуги. Такава потребителска политика ще става все по-наложителна и за България. Тази политика трябва да спомага за постепенно сближаване качеството на нашата продукция и здравословните ни стандарти до нивото на европейските.
На този фон и в контекста на
по-нататъшното развитие на единния вътрешен пазар на ЕС все по-голяма острота за България придобива постепенното сближаване на
цените на продуктите и услугите, които сега у нас са около 3 пъти по-ниски
от тези в развитите европейски страни. Повишаването на средното ниво на цените
у нас трябва да изпреварва значително същия процес в страните от ЕС. То пък е
свързано с политиката по доходите. Номиналните и реалните доходи у нас също
трябва да нарастват изпреварващо спрямо растежа на средните доходи в ЕС. А за
да се постигне това е необходимо изпреварващо нарастване на производителността
на труда у нас (таблица 4.2.). То пък предполага догонващо икономическо развитие.
Очертават се два варианта за такова сближаване на цените:
постепенен и шоков. Постепенното сближаване може да се приложи ако още сега
започне управлявано изпреварващо повишение на цените и номиналните доходи у нас
в сравнение със същите процеси в ЕС. Водени от това, препоръчваме политика на
средногодишно повишение на цените с 8-10% и още по-бързо повишение на доходите
до към 2020 г. (таблици 4.4., 4.7. и 7.1.).
Шоковото сближаване ще настъпи при присъединяването
и през годините след него по логиката на единния вътрешен пазар на ЕС,
независимо от волята на българските власти. Това може да има деструктивни
ефекти върху социално-икономическото равновесие у нас. Естествено, първият
вариант е за предпочитане.
Сближаването на цените е свързано и с функционирането на валутния съвет у нас
с присъщата му ниска инфлация и трайно фиксиран валутен курс, които правят
невъзможно сближаването на българските цени и доходи с цените и доходите в ЕС.
Българските политици не обръщат внимание на тези проблеми, въпреки подаваните
от нас сигнали през последните години. Правителствата проявяват учудващо късоглед подход по такива
фундаментални за бъдещето на България въпроси! Колкото повече се отлага тяхното
решаване, толкова по-трудно и болезнено ще бъде самото решение.
Вече половин столетие в България протича активно междусекторно
преструктуриране. Намалява делът на селското стопанство в полза на
промишлеността и услугите. През последните 15-20 години започна да се
стабилизира, а след това и да намалява делът на индустрията в полза на
услугите.
Този процес ще продължи и през
следващите 20 години. Делът на селското
и горското стопанство ще намалява, докато достигне 5-7% от БДС и от
работната сила към 2020 година. Това ще доведе до чувствително повишение на
производителността на труда общо в икономиката и в селското стопанство, но ще
освободи голямата част от работещите там. До към 2010-2015 г. процесът ще бъде
интензивен, след което ще затихва.
Индустрията (добивна, преработваща, енергопроизводство, газ, вода и
строителство) ще продължи бавно да намалява своя дял както в производството,
така и в заетостта, докато към 2020 г. достигне 22-24%. Освободената работна сила ще бъде поета от услугите.
Секторът на
услугите ще се развива най-бързо и ще поема освобождаваната работна сила от
земеделието и индустрията, а също и от намаление на безработицата. Към 2020 г. той може би ще произвежда 69-71%
от БДС с приблизително същия дял в заетостта (таблица 11.1.).
По-нататъшното междусекторно преструктуриране, особено
след присъединяването към ЕС, ще породи проблеми, които все още не се предусещат в
българското общество. Многократно по-ниската производителност на труда в нашето
земеделие в сравнение със земеделието в ЕС, ниската конкурентоспособност на
продукцията, ниските санитарно-хигиенни стандарти у нас и квотите, които ще ни
бъдат наложени в рамките на Общата аграрна политика ще предизвикат чувствително
намаление на работната сила в този сектор. Ще бъдат освободени около 500 хил.
души, при заети сега в земеделието 760 хил. души. Това ще породи тежки социални
последствия.
Присъединяването ще засегне българското земеделие и по други
посоки, част от които ще бъдат силно
негативни за нас. Вече се чуват гласове за аграрна специализация на южна,
северо-западна и източна Европа, в резултат на която на нашия регион да се
възложи развитие на масови обемисти продукти – предимно зърнени храни. Това ще
повлияе негативно върху доходността и заетостта в българското земеделие.
Едва ли ще бъде обосновано България да
се поставя на една плоскост с Полша, Словакия, Унгария и Румъния и да бъде
принудена да се специализира в отглеждането на зърнени култури, след като
нашият климат е по-подходящ за южни култури, които осигуряват по-висока заетост
и по-големи доходи. Нашите природно-климатични условия (особено в южната
половина на страната) не се различават съществено от тези в северна Гърция,
централна и северна Италия, северна
Испания, Португалия.
Динамиката на производственото
преструктуриране през следващите години ще се премества все повече от
междусекторната към вътрешносекторната зона. Най-активни ще бъдат структурните промени вътре в индустрията,
услугите и земеделието, т.е. отрасловите,
подотрасловите и продуктовите структури. Динамиката на междусекторните
промени постепенно ще се изчерпва, а потенциалът за вътрешносекторно
преструктуриране ще остава голям, почти неизчерпаем, особено в продуктовите
структури.
Този кипеж от вътрешносекторни структурни промени само
привидно е хаотичен. В действителност той е строго целенасочен и конкретен.
Сегашната отраслова и продуктова специализация в България е резултат на
разрушаването на създадения структурен профил по време на централното планиране
и СИВ чрез деструктивните процеси през 90-те години, които продължават и сега.
Това е целенасочено деструктивно
преструктуриране.
България сега произвежда и изнася примитивни продукти с ниска добавена стойност –
капиталоемки, материалоемки, енергоемки, трудоемки (на прост труд), с ниско
съдържание на сложен труд и ниска наукоемкост. Делът на високотехнологичните
продукти е нищожен. Много голяма част (между 30 и 40%) от износа са прости
трудоемки стоки, с малка добавена стойност, произведени на ишлеме, благодарение
на ниското заплащане на труда и
евтината енергия у нас. Значителният износ на електроенергия също не е признак
за модерна индустриална структура. Още по-малко, когато излишъкът е резултат на
стагнираща собствена икономика.
Като бъдещ член на ЕС България трябва да намери своя отраслов и
продуктов профил. Въпросът е
дали структурното меню трябва да се съставя въз основа на отрасли и
производства със сегашните сравнителни икономически предимства
(нискотехнологични с висока ресурсоемкост, енергоемки с евтина енергия и трудоемки
с ниски заплати), т.е. да се самообрече и в бъдеще в рамките на
нискотехнологичните отрасли и продукти. Ако сега това е неизбежен принудителен
избор, съчетан с евтина енергия и евтин труд, който носи някакви доходи на
страната в момента, в средно- и особено в дългосрочен хоризонт такъв избор ще бъде погрешен.
България трябва да осъществи голям стратегически маньовър в структурната
преориентация на икономиката през следващите 20 години. С оглед на текущите
и частично – на средносрочните реалности, следва да се запази (по принуда) за
известно време сегашният профил в нискотехнологичните дейности, като се
обновява непрекъснато с нови продукти на средно, високо и най-високо
технологично ниво. Към 2020 г. нискотехнологичните стоки могат да бъдат намалени
до към 15-20%, ресурсоемките нискотехнологични продукти - до към 15-20%,
среднотехнологичните да бъдат повишени до към 40-45% и високотехнологичните -
до към 20-25% (таблица 11.1.). Това е много трудна структурна трансформация.
Трудна, но необходима, защото без нея не е възможно догонващо развитие.
От гледна точка на експортната
ефективност, вниманието следва да се концентрира върху производството на
по-сложни машини и съоръжения, електротехнически и оптически машини и
съоръжения, по-сложни транспортни машини и съоръжения, сложни
химико-фармацевтични продукти, екологично чисти земеделски продукти и други
подобни. Конкретните решения по тази
структурна преориентация ще вземат стопанските ръководства на фирмите. Те
сами трябва да формират структурните си приоритети. Нежелателни са всякакви
опити те да им се предписват от държавни инстанции.
Налага се
преработка на съществуващата стратегия за развитие на енергетиката. Тя има екстензивен
характер и не е изготвена въз основа на цялостна дългосрочна стратегия за развитие
на българската икономика. Не са направени и сериозни проучвания за
дългосрочните потребности от енергия в съседните страни. Оценките за бъдещите
нужди на съседите, в някои случаи продукт на импровизации, се използваха като
претекст от среди, заинтересовани от разширяване енергопроизводството в
България на всяка цена, може би и с користни подбуди.
В сегашния си вид, стратегията за развитие на енергетиката може да сервира неприятни
дългосрочни изненади, защото разчита на несъществуващо търсене за внос в
съседните страни, а може би и на преувеличено търсене у нас. Не е възможно да
се установят вътрешните нужди от електроенергия в стопанския и домакинския
сектор, без да се знае как те ще се развиват през следващите десетилетия.
Новата стратегия за развитие на енергетиката до 2020 г.
трябва да се основава на по-икономично използване на енергията в стопанския и
домакинския сектор, развитие на газификацията и избора на екологично
най-целесъобразни методи за производство на енергия. По-евтино е вниманието да
се насочи към рационализация на енергопотреблението, а не към увеличение на
енергопроизводството на базата на вносни суровини. Липсват икономически
аргументи за производството на електроенергия за износ. Необходимите за това
огромни инвестиции могат да се използват по-рационално за развитие на други
производства. За целта следва да се сравняват технико-икономически варианти.
Съществена структурна преориентация е необходима и в
услугите. Не е достатъчно да се каже, че делът на услугите ще расте за сметка на
земеделието и индустрията. По-важно е какви услуги се развиват. Буди тревога
бурното разширение на охранителната дейност, набъбването на паразитните
посреднически дейности, преситеността с елементарна търговия и
ресторантьорство. Това е израз на посредственост и нездравословни процеси в
икономиката и обществото.
Световният опит показва, че е по-рационално да се
развиват модерни услуги от рода на свързаните с ИКТ, комуникации, електронна
търговия, модерно здравеопазване, образование, предучилищно възпитание и
подготовка на децата, научни изследвания, други иновационни дейности,
съвременно почивно дело, интензивен туризъм, финансово посредничество, модерни
бизнес услуги, обслужване на възрастните хора, опазване на околната среда и
други подобни. Така постъпват развитите европейски страни.
Сложни промени със сериозни последствия
ще настъпват в географската структура на
стопанската дейност. Главното внимание през следващите 20 и повече години
ще бъде съсредоточено върху догонващото развитие. Стопанската дейност ще се
развива главно в региони и селища, които предлагат най-добри условия - телекомуникации, транспортна, техническа,
социална и друга инфраструктура, квалифициран персонал, близост до пазар.
Най-интензивно развитие през следващите години и
десетилетия ще има в големите градски центрове - София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе,
Стара Загора, Плевен, в по-малка степен в другите градски центрове и още
по-малко в малките градове, в селата, в планински и полупланински райони със
слаба инфраструктура и кадрова осигуреност.
Регионалното разслоение в икономическото развитие на
България ще расте до към 2020-2030 година. Това
е неизбежно. То изисква мерки по управлението на регионалното развитие с
оглед да се смекчат във възможната степен неблагоприятните последствия от този
обективен процес за някои региони на България. Българското общество трябва да
бъде информирано за това и да е подготвено да посрещне неприятните
предизвикателства! А властите да вземат поне частично компенсиращи превантивни
мерки.
Развитието на стопанската дейност в България ще зависи и
от поведението на чуждестранния капитал. Ако той се въздържа от създаване на
интензивни производствено-стопански връзки с местни предприятия, ще се
ограничат възможностите за усъвършенстване структурния профил на промишлеността
и на услугите. Голяма е вероятността от
развитие на дуалистична икономика – изолирани острови на относителна
модерност в някои чуждестранни предприятия всред морето от посредствена
стопанска дейност на местния капитал.
Именно поради това е много важно чрез
приватизацията да се привличат сериозни, дори стратегически чуждестранни
компании, а не второ- и третостепенни компании с краткосрочни интереси и дори
офшорни и други съмнителни субекти. Най-важно
е в какви ръце попадат приватизираните предприятия, а не каква цена е
получена за тях. Ако продължава досегашният тип приватизация и липсата на
сериозни чуждестранни инвеститори България ще бъде допълнително затруднена в
модернизирането на структурния профил на своята икономика. Тя вече е достатъчно
затруднена поради погрешно и дори престъпно проведената досегашна приватизация.
Важен ориентир в структурната модернизация на българската
индустрия и услугите е европейският модел. Отдавна е доказано, че колкото
по-близки са отрасловите и продуктовите структури между две икономики, толкова
по-голям е потенциалът за трайна специализация и производствено коопериране
между тях. И по този показател България, заедно с Румъния, е в
най-неблагоприятни позиции. Нашата отраслова структура силно се различава от отрасловите
структури средно за ЕС, тези в Испания, Австрия и Германия. Много
по-благоприятни са структурите на Чехия, Словакия, Словения и Унгария.
България има ограничени възможности да се включи
самостоятелно в световните производствени мрежи. Създаването на специализирани и
високотехнологични малки и средни фирми в съответни ниши, в съюз с чуждестранни
партньори, позволява да се постигне по-добро качество, по-висока
конкурентоспособност и реални възможности за включване в такива мрежи. Добре е
това да се осъзнае още сега и да започне подготвителна работа. Нужно е рязко
подобрение на образователната система, създаване на мрежа от изследователски
развойни бази, на благоприятна икономическа и институционална среда за тяхното
функциониране. Ако подготовката започне сега някои резултати може да се
почувстват след 10-12-15 години.
Наред с всички други благоприятни
икономически и социални последствия, такъв подход може да помогне хиляди квалифицирани специалисти да останат
в България като работят в най-перспективни направления, вместо да ги търсят в
чужбина при доста по-трудни условия и по-малко шансове за успех.
Анализът на качеството на българския
износ за ЕС показва, че изоставането е
още по-голямо и по-тревожно, отколкото може да се съди по традиционните количествени
показатели - отрицателно салдо по търговската и текущата сметка. Доколкото
изнасяме, в голямата си част е
примитивен физически обем, който не носи достатъчен доход на страната и на
производителите. Такъв износ не може да продължава дълго. Той затруднява
догонващото развитие.
Намаляването на отрицателното салдо
чрез по-голям износ при това положение не само, че е много по-трудно, но и полезността му е съмнителна. Загубата
от ниските експортни цени износителите засега компенсират чрез евтин труд, евтина
енергия, незаконен внос, укриване на други обороти, неплащане на данъци и
социални осигуровки. Такъв стил на стопанско поведение, освен, че е
нерационален, не може да продължава безкрайно.
Ще расте интензивността на междуфирменото преструктуриране; преструктурирането
чрез създаване на международни стратегически съюзи; ще нараства
вътрешноотрасловият стокообмен на базата на трайна специализация и
производствено коопериране между български и чуждестранни фирми.
Развитието на финансовата система е
едно от приоритетните направления на икономическата политика за постигане на
стратегическите цели. Нейното развитие тук се разглежда с оглед създаването на
предпоставки за мобилизиране на ресурси за догонващо развитие. Акцентът е
поставен върху развитието на публичните финанси и банковата система.
Основните изводи и препоръки за развитие на публичните
финанси са:
- до 2010 г. икономически и много политически съображения, както и
договореностите с ЕС за хармонизация, ще влияят силно върху техния обхват,
структура и разположение във времето. След 2010 г. доминиращо влияние ще има
степента на фискална хармонизация въобще и данъчната в частност в ЕС. Главните
насоки на тяхното развитие са предопределени, а възможностите за национална
маневреност – ограничени;
- вниманието би следвало да се насочи към решаване на няколко проблема:
а) постепенно редуциране на преразпределението на БВП чрез бюджета;
б) балансиране на бюджета в рамките на по-продължителен период (15-20
години), като временно се допускат бюджетни дефицити в порядъка на 2-3%;
в) засилване на финансовата децентрализация и реформиране на
междубюджетните взаимоотношения;
г) преструктуриране на разходната и приходната части на бюджета съобразно
поставените стратегически цели и приоритети;
д) подобряване събираемостта на данъците и другите вземания и по-рационално
използване на ресурсите.
първо - по системата на държавните разходи:
-
стремеж към редуциране на държавните разходи като дял от БВП. Темповете ще
се засилват през второто десетилетие;
-
преструктуриране на държавните разходи с оглед засилване на стимулиращите
функции и насочването им към реализация
на стратегическите цели;
-
бюджетно-разходната политика да се съобразява с икономическия принцип, който
е условие за рационализиране и повишаване
ефективността на държавните разходи;
-
целево обединяване на многозвенната бюджетна система и създаване на
бюджетно-разходни инструменти и механизми за въздействие и контрол на национално, отраслово и регионално равнище;
-
прилагане на нови бюджетни подходи, принципи и методи на съвременно
управление в бюджетния процес, възприети в ЕС.
второ - по данъчната система:
-
засилен процес на данъчна хармонизация с тази на ЕС, в т.ч., уеднаквяване
на данъчната ни система, видовете и размерите на отделните данъци;
-
намаляване общото равнище на данъците и данъчното бреме;
-
засилване на стимулиращите функции на данъците;
-
чувствително повишаване събираемостта на дължимите данъци;
-
продължаващо изместване на данъчното бреме от преките към косвените данъци.
-
при преките данъци: постепенно да
намаляват ставките по корпоративното облагане и по облагането на доходите на
физическите лица с тенденция към изравняване между данъците за бизнеса и
за физическите лица; прилагане на
данъчни облекчения и чрез данъчната основа; координация при използваните
инструменти – данъци и осигуровки с цел реално намаляване на данъчната тежест;
за стимулиране на инвестициите приоритет да се дава на активната амортизационна
политика и въвеждането на данъчния кредит пред намаляване на данъчната ставка
при корпоративното облагане;
-
при косвените данъци: постепенно
намаляване на единната данъчна ставка на ДДС, усъвършенстване на процедурите по
организацията му, хармонизиране с изискванията на ЕС. Очакват се негативни за
България ефекти от ускореното хармонизиране на специфичните акцизи.
Основните изводи и препоръки по развитието на банковата система и другите финансови
институции следва да бъдат:
-
финансовите услуги имат ключова роля в стимулирането на икономическото
развитие и тя ще се повишава. Особено чрез съчетаванетона финансовите с
информационно-комуникационните
технологии;
-
за да се използва потенциалът на финансовия сектор са
необходими взаимно обвързани политики и мерки в две насоки: за развитие на
банковата система и другите финансови институции и за подобряване на средата за тяхното функциониране. За постигане
на по-добра координация между отделните политики и техните инструменти следва да се разработи стратегия за развитие на финансовия сектор, като съставна част на
националната стратегия за икономическо развитие до 2020 година. Стратегията
трябва да бъде съобразена и с тенденциите в ЕС в тази област.
Основните насоки на политиката за развитие на банковата
система и другите финансови институции следва да бъдат: ликвидиране на структурната
недостатъчност, изразяваща се в липсата на многообразие от финансово-кредитни
институции; развитие на публично-кредитни институции с оглед концентрация,
контрол и по-висока ефективност; повишаване
специализацията на финансово-кредитните институции; изграждане на национална
информационна система за заемоискателите; адаптиране на националната платежна
система към европейските стандарти; ускорено развитие на небанковите финансови
институции: застрахователни компании, пенсионни фондове, фондове за рисков
капитал и други.
Основните насоки на политиката по създаване на подходяща
среда за функциониране на финансовите институции следва да бъдат:
-
създаване на икономическа среда, като се координират политиките и мерките за
преструктуриране на икономиката и развитието на финансовата система и отработят
ефективни механизми за формиране на компромиси по ключовите въпроси;
-
създаване на правна среда,
насочена към: изграждане на ефективна система на частната собственост и
механизми, които превръщат собствеността в производителен капитал; своевременно
адаптиране на регулациите и надзора към световните тенденции, европейските
изисквания, специфичните условия у нас и новите технологии;
-
политика за развитие на капиталовия пазар с цел повишаване на неговата роля
в пазарната инфраструктура и улесняване
достъпа на частния сектор и на
публичните държавни органи до инвестиционен ресурс; намаляване монополната сила
на банките при предлагане на кредити; постигане на по-ниска цена на капитала,
по-големиинвестиции и в крайна сметка – по-високи темпове на икономически
растеж и конкурентоспособност.
Институционална политика
Непоследователността при избора на
подходите към институционалното изграждане създаде
допълнителни трудности при реализацията на ключови приоритети на
трансформационния процес в областта на:
- икономическата либерализация в полза на зараждащите се
пазари на продукти, услуги, капитали и работна сила;
- макроикономическата политика на стабилизация и
модернизация на държавното регулиране за оздравяване на държавните финанси и
повишаване на ефективността при управлението на средствата от републиканския и
местните бюджети;
- постигане на ефективност от приватизацията,
корпоративното управление и преструктурирането на предприятията в полза на
модернизацията на икономиката.
За целите на стратегията за догонващо развитие е
направена оценка на състоянието, основните фактори и области на развитие на
институционалната политика.
Стратегическият избор на подходите, целите и
областите на институционалната политика изхожда от тезата, че
икономическият растеж може да се повлияе позитивно от институциите ако те
отразяват демократично формиралия се избор при обществените промени. Разглежда
връзката между институциите и пазарите на факторите на производство.
При оценяването на изходните предпоставки за
догонващо развитие на българската икономика са анализирани два основни
проблема: Първият е доколко развитието на формалните и неформални
институции може да гарантира адекватно на обществените потребности регулиране
на възникналите пазари и институции. Вторият касае възможния бъдещ процес
на институционална промяна, при която
конкуренцията ще замества регулирането и на организираните пазари ще стават
присъщи саморегулиращи се институции.
Характеризирани са механизмите и инструментите на
институционалния капацитет за социално-икономическия прогрес в средносрочна и
дългосрочна перспектива.
Изборът на приоритетните цели и насоки на
институционалната политика на България зависи от няколко ключови фактора. Най-важно
значение между тях имат устойчивостта на политическата демокрация и развитието
на гражданското общество, едновременно с гарантиране на икономическата
либерализация и защитата на конкуренцията на формиращите се пазари.
В средносрочен аспект ще протича преход от политика,
доминирана от националната държава към политика с регионална суверенност на ЕС
като интеграционна общност и ще предполага ограничаване на националния
суверенитет.
В дългосрочен аспект са посочени предизвикателствата на
постигането на функционален и институционален интегритет на участието на
българската държава в ЕС като пълноправен член. При оптимистичния сценарий –
ако България бъде приета през 2007 г., този процес ще обхване периода 2007-2020
г. и ще бъде свързан с ефективно изпълнение на ангажименти на институционалната
политика във връзка с развитието на единния вътрешен пазар на ЕС, както и във
връзка с евентуалната подготовка за присъединяване към Икономическия и валутен
съюз на ЕС и приемане на еврото.
Развитието на държавен суверенитет от
модерен тип, чрез който ефективно ще протича “включването” на страната ни в
глобалното стопанство чрез капацитета на институциите, се оценява като актуална
потребност с оглед търсенето на решения на съвременни общозначими проблеми.
Изборът на приоритетите на институционална политика се оценява според
различни концептуални подходи, които са обособени в три основни направления: 1/
неолиберален подход; 2/ подход, противопоставящ държавата и нейната роля в
икономиката на функционирането на пазара и пазарните сили; 3/ подход на
признаване на глобализацията и новия глобален ред като доминиращ фактор за
институционалната политика на националната държава. При формирането на
институционалната политика се отделя внимание на системно признатия обществено-демократичен
минимум, който е съставен от два процеса :
а/ въвеждане на мненията и интересите
на народа в политическата система;
б/ гарантиране на управленската
отчетност пред обществото.
Сравнението между трите подхода позволява
заключението, че за социално-икономическото развитие на България ще има
значение прилагането на демократично формирал се избор на институционално
нормативен оптимум, съчетан с развитието на капацитета на модерна държавност и
добре функциониращи институции в процеса на присъединяване към ЕС.
Очертани са стратегическите приоритети и цели на институционалната
политика. В аспекта на институционалната промяна е значим проблемът
за преодоляване на присъщата за българското обществено-икономическо развитие на
прехода към 21 век модернизационна криза, при която липсва устойчива
приемственост на собствените икономически и социални постижения и опит. Преосмислянето на собствения опит би
следвало да се съчетава с подходящото за българските условия възприемане на
добри международни и европейски практики.
Основните механизми на институционалната политика, които ще бъдат
обект на внимание включват:
-
постигане на стабилен баланс и
взаимодействие между законодателната,
изпълнителната и съдебната власт в полза на догонващия растеж;
-
по-нататъшна консолидация и
повишаване ефективността на държавните финанси и управление;
-
съгласуваност на макроикономическата политика със структурните политики за
целите на догонващото социално-икономическо развитие;
-
борба с корупцията и противодействие на институционализирането на
корупционните практики в публичния и частния сектор чрез развитие на
организирани пазари.
Спазването на екологичните стандарти засега се постига главно чрез
контролно-забранителни мерки. Има обаче тенденция към замяната им с
икономически инструменти и може да се предполага, че през следващите години и
десетилетия те ще доминират.
Икономическите инструменти, които регулират количеството на
замърсяването предоставят на пазара да
реши кой и къде да се приспособява. Те са най-подходящи за ситуации в които
регулаторът изисква сигурност за постигане на екологичните цели, без да се
интересува кой полага усилия за намаляване на вредните емисии. В крайна сметка,
замърсяването намалява там, където се постига с най-ниски разходи.
Най-често използваните икономически инструменти за постигане на екологични
цели са цени, данъци, такси за замърсители и потребители, застрахователни
схеми, търгуеми права за емисия на замърсители и други. При тяхното използване
се прилага основният принцип “плаща
този, който замърсява”.
Чрез включването на външните екологични ефекти се получава по-точна представа за пълните
разходи в цените на суровините, енергоносителите, водата, транспортните и други
услуги. Това пък позволява по-правилна оценка на сравнителната им ефективност.
Субсидираните цени на суровините, горивата, водата и транспортните услуги,
несъобразени с екологичните ефекти, са подвеждащи. На тяхна основа не могат да
се вземат правилни решения.
Екологично съобразените цени ще
променят и традиционните представи за ефективност на големите производствени
мощности. При по-големи транспортни разходи ще трябва да се търсят
технически и икономически решения за по-малки мощности на единичните
производствени агрегати и на предприятията и за разполагането им по-близо до
потребителите или до източниците на суровини.
Това ще помогне за смекчаване на екологичния натиск, но ще породи други проблеми – промени в
териториалното разположение на стопанската дейност, в заетостта, доходите,
мобилността, начина на живот. Ще се променят традиционните представи за
развитието на Родопския регион, Сакарско-странджанския регион, долината на р.
Места и други, които зависят изцяло от автомобилния транспорт. Възможно е да се
наложат ревизии на сегашни решения за
закриване на важни (но нерентабилни според традиционните критерии) железопътни
отсечки в различни региони на България.
Включването на външните екологични ефекти в цената води
до промяна в структурата на производството, на заетостта, на доходите, на
регионалните структури. Така се установява действителната производствена цена,
а стопанската дейност се ориентира към производствени структури, които с дадени
разходи осигуряват по-висок екологично съобразен растеж за дълго време. Те допринасят
за подобряване качеството на живота на
хората в дългосрочен хоризонт.
Такива подходи засягат икономически, социални, екологични и други интереси
на много хора, на икономически и социални групи, влияят върху
конкурентоспособността на много производства. Поради това прилагането им не е
възможно без компромиси.
Още по-сложно е то ако се прави в една страна, а не във всички страни -
стопански партньори. Такъв подход е възможен само при съвместни координирани
действия на всички заинтересовани държави и на съответните икономически,
социални, регионални и други интереси в България. Ако това не се прави
координирано от всички заинтересовани държави потърпевшите трябва да могат да
се защитават с инструментите на митническата политика.
Субсидиите за производство и потребление на твърди горива
следва да отпаднат. Същото важи и за данъчните облекчения, които имат негативни екологични
ефекти. В сложни ситуации тези промени трябва да се правят постепенно при добра
координация в регионален (между съседни страни) и дори в глобален мащаб. Такава
координация е необходима също при либерализация на енергийния пазар и “зелени”
данъчни реформи, защото имат противоположни ефекти.
Високата чувствителност на потреблението на енергия спрямо нейната цена е
доказана безспорно. Цената на енергията
обаче не бива да се повишава рязко. По-приемлива е трайната политика на
постепенно повишение, оповестено предварително на потребителите, за да се
подготвят за него.
Цените на суровините, горивата, енергията, водата и други дефицитни или
замърсяващи околната среда продукти имат голямо значение за по-рационалното им
използване. Както посочихме по-горе, тези цени трябва да показват преките производствени разходи и всякакви външни
разходи (причинени вреди на околната среда) и да включват печалба, осигуряваща
нормална текуща дейност и инвестиции за развитие.
Това е още по-важно за България поне по три причини: Енергоемкостта на
продукцията в България е 4-5 пъти по-висока от тази в ЕС-15 и в ЦЕ страни.
Цените на електрическата и топлинната енергия в България са далеч по-ниски от
тези в ЦЕ страни.
Прогнозира се изравняване на цените
на енергията в България към 2010 г. със сегашните цени в ЦЕ и към 2015-2020
г. - със сегашните цени в Западна Европа. През целия период до към 2020 г. ще
има постъпателно увеличение на цените на енергията (таблица 4.12.). По-високите
цени ще изиграят важна екологична и структуроопределяща роля и ще дисциплинират
енергопотреблението през следващите години и десетилетия. Това е много важно
като се има предвид високата енергоемкост на производството у нас.
Препоръчва се регулиране на количеството и качеството на потребяваната вода
чрез цените, данъците и таксите. Като се държи сметка, че при българския климат
не е възможно модерно земеделие и стабилни високи добиви без поливане, се
налага субсидиране на водата за поливни
цели по схемите, прилагани в южните членки на ЕС-15. България трябва да
субсидира водата за поливни цели в земеделието толкова дълго и в такива мащаби,
както се прави в другите южни страни-членки на ЕС. Българските власти не трябва
да се поддават на очаквания натиск от Европейската комисия за премахване или
ограничаване на субсидиите за поливно
земеделие.
Цената на водата за стопански, поливни и домакински цели трябва да е
различна. Най-ниска следва да бъде цената на водата за поливни цели в
земеделието, а най-висока за домакински цели. За насърчаване икономичното
използване на водата за производствени и поливни цели може да се прилага допълнителна такса. Приходите следва да
се използват за инвестиции по водохващане, транспортиране, намаляване на
загубите и подобряване качеството на водите.
Размерът на таксата за кубически метър вода би следвало да отчита фактора
дефицитност - при по-висок дефицит на водата в даден регион таксата да е
по-голяма и обратно. Освен това, таксата може да варира в зависимост от
количеството употребявана вода по консуматори. Големите консуматори да плащат
по-големи допълнителни такси от малките.
Пестицидите и химическите торове са
един от най-големите замърсители на почвите и водите. С оглед на това може
да се начислява такса върху продажните им цени. Така ще се съдейства за
ограничаване замърсяването на почвите и водите, а също и за умерено използване
на химически торове и пестициди, които могат да имат вредни ефекти за човешкото
здраве. Това ще стимулира и производството на екологично чисти земеделски
продукти.
Европейската комисия, съвместно с Международната комисия за поддържане и
проучване на р. Дунав, изготвят съвместна програма по използване и опазване
чистотата на водите в този огромен водосборен район от 800 хил.кв.км, където
живеят 82 млн. души. България навярно
ще бъде активен участник в тази програма.
Препоръчва се все по-широко прилагане на такси за твърди отпадъци, пренасяни на сметищата, с оглед
стимулиране разделното им събиране и рециклиране. Третирането на предприятията
- производители на големи количества твърди отпадъци и на домакинствата следва
да е диференцирано. Наред с общоприлаганите такси за твърди отпадъци следва да
има специални (по-високи) такси за особено вредни и опасни отпадъци.
Трябва да се въвежда задължително
рециклиране на отпадъците, в това число и за сложни машини и съоръжения –
автомобили, компютри, електротехническа апаратура, домакински уреди. Първа грижа за това трябва да имат
производителите на отпадъци по принципа "плаща замърсителят".
Разходите по рециклирането могат да се включват в цените на новите продукти,
които след съответна употреба се превръщат в отпадъци.
Опазването на околната среда изисква големи инвестиции. Оценките за необходимите
инвестиции в България за постигане на екологичните стандарти на ЕС са оскъдни и
следва да се приемат предпазливо. В България не са правени сериозни оценки.
Според западни оценки те варират между 10 и 15 млрд. евро. Тези инвестиции
предполагат заделяне на 4-6% от БВП в продължение на 20 години. Такава задача е
неизпълнима! При 0.7% от БВП екологични разходи през 2000 г. прогнозираме
2.5-3.5% към 2010 г. и 4.0-4.5% към 2020 г. (таблица 4.12).
Екологичните критерии придобиват много голямо значение за
всички бъдещи инвестиции. Всеки инвестиционен проект, независимо от
предназначението, следва да се оценява първо от гледна точка на екологична
целесъобразност и след това по останалите критерии. Ако даден проект е
екологично нецелесъобразен не трябва да се приема, дори да е ефективен от
икономическа гледна точка. Екологичните съображения трябва да се превърнат в
най-важен критерий при вземане на инвестиционни решения.
* * *
Пълният текст на изследването на български език излиза от печат като
отделна книга в края на м. ноември 2003 година. Настоящото резюме е публикувано
във в. ПАРИ на 24 ноември 2003 г., а в превод на английски ще бъде публикувано
самостоятелно в началото на 2004 година.
[1] Това разширено резюме е написано от член-кор. Иван Ангелов. Основните текстове за съответните глави и раздели са написани от техните автори и редактирани от член-кор. Ангелов.